Македонски преглед, бр. З, 1995 г.
 

РОЛЯТА НА БЪЛГАРКАТА В МАКЕДОНСКОТО ОСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ
Коста Църнушанов

В българската народна поезия съществува една песен, която започва със следните стихове:

Дека се чуло, видело мома войвода да бидит
на седемдесет сеймени, на тия гори зелени...

Това са началните стихове на песента за Сирма войвода, родом от с. Тресонче, Дебърско, Песента е записана от Димитър Миладинов (песен №212 от Сборника). Тази изненада на народния певец, че една мома е станала войвода, отразява господстващото във вековете положение на българката - да бъде вън от обществения живот и борби, в които почти единственият действащ фактор е мъжът.
И въпреки това факт е, че дните на турското робство са били толкова страшни, че и ръката на жената е бивала принудена да се вдигне в защита на чест, семейство и родина. Отражение на това явление намираме в редица предания за жени-хайдутки, някои от които исторически личности, като напр. Сирма войвода. Румена войвода от Гюешево, Цвета вой-вода от с. Узем, Паланечко, и др., за които песни се пеят:
„Не ли ти е жално за твоята кукя. Румено бре? - Моята е кукя гората зелена, дружино бре!" или за Ангелина войвода:
„Най-напред си иде мома Ангелина, в лева рака носе това алов баряк, а по нея връве бугарската войска..." [1] Така се пее за Гуга, Рада, Бояна, Гроздана, Тодорка войвода, Янка войвода. [2]  Въпреки тия скромни известия на народната песен и преданията, сигурно ще да е, че българката е стояла вярно до мъжа, брата или сина си при всички прояви на въоръже-на борба. Но тази й роля е била безшумна, невидима и за-това в сянка - в широката сянка на мъжа.
Обаче колкото по-организирана е била освободителната борба, толкова по-определено изпъква ролята на жената. И ние знаем, че от времето, когато Васил Левски основава вътрешната революционна организация, жената се явява вече с най-съществената си роля като съратник в борбата: укривателка, снабдителка, куриерка, разузнавач, а понякога и боец. Сред българките, които особено се отличават с такава роля, всички познаваме образа на прочутата баба Тонка Обретенова. Тя е била чудно олицетворение на смелост, самооблада-ние, пожертвувателност, преданост на синовното и всебългарското дело, верен страж и герой в страданието. Като нея имаме и други жени, участвали в Априлското въстание.
Но това е жената от народа, простия народ с неговия безсмъртен инстинкт за своя народност, събуждан и възпи-таван най-първо от жената. Обаче в годините на голямо революционно напрежение в България, започнало своя възход чрез апостолската дейност на Левски, постепенно се очертава друг образ на българката. Това е образът на учителката-революционерка. В началната си фаза той е скромен, както е скромно участието на българката в обществения живот по това време. Впрочем скромен е тогава и образът на българс-кия учител-революционер.
Този образ започва вече да се очертава през Априлското въстание. Тогава в Панагюрище виждаме редом с главния войвода Бенковски да се изправя свенливо и моминският образ на учителката-революционерка Райна Попгеоргиева - Райна Княгиня, за която всеки българин знае много нещо. Нейното дело се изразява в три насоки: училищна, обществе-на и революционна. Като учителка тя е възпитателка на под-растващите в родолюбие; като общественичка е организаторка на женско просветно, родолюбиво дружество, а като революционерка тя е посветена в тайното народно дело и е удосто-ена да изработи знамето на Панагюрски революционен окръг, което развява в деня на обявяването на Априлското въстание редом с Бенковски. След въстанието, заловена от турците и подложена на тежки страдания, тя запазва духа си горд и с това дава пример за силата на духа на българката.
Много по-забележителна, макар и далеч по-малко из-вестна е ролята на друга българска учителка по същото вре-ме, но вече на българския юг - в Македония. Това е прочу-тата по-сетне Неделя Петкова Караиванова или просто баба Неделя, възрожденката, и нейната дъщеря Станислава Караи-ванова. Тяхната роля на революционерки е задействана под влиянието на Левски и в изпълнение на неговите указания в духа на програмата на БРЦК, но вече в Македония, тъй като двете учителки, родом от Сопот и роднини на Левски, дейст-вали във Велес, а после в Солун като представители на БРЦК. Във Велес те разпространяват прокламациите му, съ-бират младежите в къщата на родолюбивия Георги Копанданов, четат им революционна литература и ги учат на револю-ционни песни. Същевременно организират и женско патрио-тично дружество с касиерка Лицка Кушева, писарка Мица Дръндарова и съветничка Костадинка Крепиева. При това бродират и революционно знаме, поръчано им от Левски по даден от него модел, донесен от куриера поп Константин от Карлово. В центъра на червения плат стои златен лъв, над него - надпис „Свобода или смърт", а под него - надпис:
„Станете да ви освободя." Но знамето било недовършено и поради предателството на един грък, турски шпионин. Уни-щожено е в последния момент, а двете учителки са изгоне-ни от града. [3] След много перипетии те се озовават в Солун, където влизат във връзка с местното революционно ядро, ръководено от Димитър Попгеоргиев Беровски, който през 1876 г. става водач на Априлското въстание в Македония, известно под името „Малешевско-Пиянечко" или „Разловско въстание". Знамето на това въстание е избродирано пак от двете учителки по образа, даден от Левски, придружено от революционното стихотворение, съчинено от Станислава и зовящо на бой: „Ето български войници сас славните байряци... Елате вей малешевци, вий храбри мои юнаци, като ге-рои бъдете... свобода да добием" [4]
По тоя начин в дейността на Баба Неделя и дъщеря й Светослава напълно са се проявили основните черти на българската учителка-революционерка, които по-сетне ще бъдат по-ярки при участието на българската учителка в македонското освободително движение.
От казаното дотук се вижда, че в борбата за свобода се очертава ролята на два типични образа на българката с присъщите им особености: жената от низините на народа в лицето на героичната баба Тонка и жената от просветените среди (интелигенцията) с водаческа роля в лицето на идеа-листката Райна Попгеоргиева. Тези два типа стават плеяда в Македония с духа на баба Тонка и Райна Попгеоргиева.
Но преди тези два типа като активен борец изпъква на-родната жена от епохата на Възраждането и по-конкретно -в разгарящата се борба срещу гръцката Цариградска патриаршия за българска независима църква. Представителка на този род жени в Македония можем да открием преди всичко в ония селища, където особено силно се е отразила борбата срещу фанариотите. Такива бойни огнища са на първо място свещеният град Охрид, след това леринското село Зелениче, с. Долни Котори и град Крушево
Както знаем, в Охрид борбата се води срещу прословутия злодей-владика Мелетий под водачеството на братя Миладинови, а след тяхната мъченическа смърт - от техния ученик и лавровенчан поет Григор Пърличев, който с пожерт-вователния си пламък заема достойно тяхното място. Поел мъченическия път към съда в Дебър, окован във вериги, той с авторитета си повдига целия народ в своя защита. [5]  Първи в протеста застават охридчанки начело с майката на Пърличев. В своята автобиография Пърличев ярко очертава образа на българката от народа със следните думи:
„По заповед на каймакамина ни отведоха на простран-ния пред хюкюмата мегдан, гдето беше се стекло множество народ... „Остави българский язик - каза каймакамина, - и сега те освобождавам". „По-добре смърт". Майка ми ни по-вика, и като ме целуна: „Бъди ми юнак - каза ми, - ако ли не, аз ща умра от скръб. Четири сирачета маленки ми оста-нахте от татка си... Прехранила ви съм с юначко земледелие и чуждеработничество. Не бой се! Пред св. Климента горят безбройни лампади. Ако ми се уплашиш, харам да ти е млекото ми". [6]
„Там на мене и на старшия ми внук Георги Пармагов туриха вериги на десните нозе пред очите на майка ми. Ан-гелина Филева, като да ми беше сестра, плесна с ръцете си, когато минавахме пред домът й, и каза на жандармерията: „Что е от вас? Какво зло сте видели у даскалъ:? Зачто не ловите злодейците, от които дърво и камен плаче? Но ви сте юнаци само за кокошки клане и честни людие ловение". [7]
Същата Филева 7 години по-късно участва активно във физическата борба с жандармерията в защита на черква-та „Св. Климент" от попълзновенията на Мелетий. Но за това ще разкажем малко по-нататък. Тук ще добавим, че в мо-мента, когато Пърличев е откаран окован на съд, друга сме-ла охридчанка - Йоанчица Карчева, съпруга на народния будител Йонче Карчев, организирала бурен протест срещу насилието: събрала стотина деца от махалата, между които учениците на Пърличев, повела ги към хюкюмата и ги накарала да викат добога: „Си го сакаме учителот Пърличе! Не си го даваме училището на гърците!" Заптиетата, водени от един мулязимин (офицер), се втурнали да ги разпръснат, но те отдалеч продължавали да викат колкото им глас държи: „Си го сакаме учителот! Долу гъркоманите! Да си го скършит вратот Мелетия-налетия!" и пр. [8]
Още по-забележителна е проявата на родолюбивите ох-ридчанки през 1874-1875 година. Същият тоя злодей Меле-тий се опитал да превземе черквата „Св. Климент", въпреки че тя е била дадена на българите след учредяването на Ек-зархията. На 22 март 1874 година митрополит Мелетий тръг-нал с турска войска, за да превземе катедралата и формално. Но народът се възбунтувал, обсадил църквата и не позволя-вал да влезе владиката. Особена роля тогава изиграли жените. Те образували кордон около храма и дълго време се съпротивявали на войската дори с физическа борба. Начело е застанала смелата българка Йоаница Филдишева от махалата „Месокастро". Понеже турците са си служели и с тояги, Филдишица грабнала тоягата на стоящия до Мелетий мюлязимин, с която разгонвал народа, и му креснала: „Защо, ефенди, биеш народа? За тази църква ние сме си продали обиците и ризите, как смееш ти да ни я отнемаш? Султанот - да му се многу годините - ни я врати назад. Зашчо ти сега сакаш да му я дайш на овай гюптин (Мелетия)? Али ет право, ефенди, да му го кършиш ти на падишахот зборот, шчо го даде на охридяни?". При тия думи тя захвърлила тоягата на керемидите на отсрещните къщи. [9] Започнал истински бой между жените и войниците. Край Филдишица са се борили и споменатата Ангелина Филева, Йоанчица Карчева, Марушка Стрезова Паскалиева-Шапкарева, Пара Джепарова и други. Филдишица била пребита с приклади и я отнесли полумъртва. След известно време починала. Имало и стражари на коне, които тъпчели жените, но те не отстъпвали, докато били напълно прегазени. След някой месец пристигнал избрания с плебисцит български владика Натанаил и черквата станала негова катедрала напук на Мелетий. [10]
По-назад не останали и жените на будното българско село Зелениче, крепост на българщината в Леринско. След победата над Цариградската патриаршия започвало бързо преминаване на леринските села под крилото на Екзархията. Зелениче било между първите. Но гръцкият владика не отстъпвал и придружен от турски аскер дошъл в селото, за да им отнеме черквата, като за българите оставил една малка къщурка. Жените се възпротивили и не я дали. Събрали се най-смелите жени с хурки в ръце, уж предат, а хурките им цели тояги. Затворили всички врати и застанали зад черков-ната сграда - стоят и не пускат никого. Юзбашията викал да отворят, заплашвал, но те не искали и да чуят. Най-после той се обърнал към мъжа на водачката на жените - Петревица Потунова, да й заповяда да отвори. Но той заявил на юзбашията, че не смее да й каже нищо, защото тя е много силна жена и го бие. Край нея решително стояла и смелата баба Кана от видно семейство. Владиката се смутил, като видял, че юзбашията не се решава да атакува и дори му заявил ка-тегорично: „Папаз ефенди, аз не съм дошъл да се бия с жени. Разправяй се сам..." и си заминал. Владиката останал без въоръжена стража, само с неколцина гъркомани. Тогава жените отворили вратата и започнали борбата с владиката. Баба Кана грабнала черна кал и посегнала да изцапа брадата му. Тогава той вдигнал жезъла си и я ударил силно по главата, разкървавил я и я съборил на земята. Тя припаднала, отнесли я на носило. Но владиката бил вече опозорен. Объркан донемайкъде, той се видял принуден да напусне полесражението победен пред настръхналите жени с издиг-нати дебели хурки-тояги. Черквата била спасена. Разбира се, не минало без съдебен процес срещу по-видните селяни. Основанието на владиката било, че той бил осветил черквата и бил инициатор за строежа й. В отговор водачът на местни-те българи казал на председателя на съда: „Ефендъм, когато тебе те венчал ходжата за твоята ханъма, а мене попът за жена ми, ние сме им платили. Така сме платили и на вла-диката за църквата. От това, че ходжата те венчал, значи ли, че жена ти е негова? Така и нашата черква. [11]
Нещо подобно се случило и в с. Долно Котори. Село-то отхвърлило гръцкото духовно иго сравнително по-късно от другите поради пречките на група чорбаджии-гъркомани. Борбата започнала най-напред с искане в училището да се преподава на български език. След отказа на владиката, селяните решили да скъсат напълно с Патриаршията. Но гъркоманите с помощта на турците успели да задържат за себе си черквата „Св. Никола". Тогава селяните превърнали учили-щето в черква, а за училище са използвали къщата на първия български учител Атанас Костадинов Пандов, дотогава гръцки учител, който след това станал български свещеник. Гъркоманите-чорбаджии с подкрепата и на 15 къщи албански християни подкупили турската власт да им отнеме и тази черква. Тогава цялото село въстава. Всички се въоръжават с тояги. Дошла войскова част чак от Лерин и обсадила училището, искайки ключовете. Тогава на предна линия излизат жените, предвождани от баба Гошевица Екатерина Попова заедно със сина си Стефан Гошев. Започва ръкопашна борба, в която се хвърлят десетки жени. С тояги и камъни борбата се водела до пълното изгонване на насилниците. Но арестувани били около 80 души най-активни борци, между които предимно жени. Държани били около една седмица. Най-много пострадали три жени, чиито имена са запазени за поколенията: Катерина Попова Гошевица, двете й дъщери Маруша и Велика и още редица други, засега безименни за нас. Тези първите са били прочути и в борбата през 1885 г. срещу насилника бег Юсуф, който бил заграбил цялата селска мера и стигнал до самата черква. Тогава жените го пребили. Но и те самите после били пребити до смърт. Имената им са: попадията Георгевица, Софка Нумчева, Мефа Стояница Георгиева, Гошевица и дъщерите й. [12]
Не останали по-назад и жените от драмското село Плевня - родното село на рода на прославения певец Николай Гяуров. Щом чули, че гръцкият владика ще служи в черквата им, смелите българки го причакали вън от селото и с викове го предупредили да се върне. Но той отказал и накарал гавазина да ги разгони с коня си и дори гръмнал няколко пъти с револвера си във въздуха. Но жените грабнали камъни и тояги и го прогонили. Владиката се оплакал на мютесарифина в Драма. Той ги дал под съд и някои били осъдени на затвор, другите - глобени. [13]
Не по-малко драматична е и борбата на жените в Крушево за българската черква. Както е известно, градчето е населено от българи и куцовласи-гъркомани. Когато българите се отделили от Патриаршията, започва борба за черквата „Св. Богородица", строена от крушевските майстори-мияци и със средствата главно на българите; при това се намирала в средата на българската част на града („бугарското маало"). Гърците успели с измама да вземат ключовете на черквата и не позволявали да се черкуват българи. Младежите искали да строшат вратите, но по-умерените измислили друго: един от майсторите-строители на черквата, Атанас, заедно със сина си Иван се заели да отворят вратите през едно потайно място. С риск на живота си Иван се промъкнал през един отвор на голямото кубе и слязъл в женското отделение, а от-там - долу. Изкарал железните лостове на лявата пола на главните врати и отворил черквата. Млади и стари жени първи нахлули в черквата и си дали клетва да не я напускат, докато не им бъдат предадени ключовете й, т.е. докато не се признае за българска. Начело е стояла Пара Малковска - по баща, а омъжена за Мате Гърдановски. Заедно с всички же-ни Пара Гърдановска – бъдещата крушовска „баба Тонка", „майка на комитите" през революционната епоха, а тогава млада булка, извършва един подвиг. Гъркоманите повикали  на помощ турската власт. Чак от Битоля била изпратена войска да усмири разбунтуваните българи, обаче войниците виждат в черквата само жени, и то някои с бебета-сукалчета на гърди. Такава била например самата Пара, до нея младата булка Иваница и др. Турците не посмели да се борят с та-кива жени и останали вън като увещавали жените да осво-бодят черквата. Но жените им отговаряли: „Камъни и греди сме носели на ръце, пръстените и обеците си сме продава-ли, за да построим тази черква. Строихме я за себе си, а не за гръцкия владика и попове."
Турците решили да ги принудят с глад да се подчинят: забранили да им се носи храна. Баба Пара Гърдановска раз-казвала за това следното: „Не бешемъка да се гладува. Траехме и за вода. Но мъка видяхме, когато ни спряха де-цата: ние, младите булки, които имахме деца, получавахме помощ отначало с това, че ни носеха на ръце децата да ги кърмим и покрай то- ва ни промъкваха и храна и напитки. Но после, подучени от гърците, спряха ни децата и млякото на гърдите ни налея, което ни донесе непоносими болки и млякото ни напразно течеше, докато вън децата пищяха за майчина гръд".
Но това не продължило дълго. Дядо Атанас майсторът отнесъл тайно писмо до битолския валия, вдигнал се голям шум и накрая дошла победата: ключовете били предадени на българите. [14]
Този род борби са събуждали у македонската българ-ка националното чувство и грижа за бъдещето на своя на- род и неусетно я подготвяли за голямата борба за национално освобождение от османско иго. При това трябва да се подчертае, че възрожденските църковни борби в Македония продължили и след освобождението на България и се слели с революционните. Тогава именно се очертал напълно вторият образ на българката - оня на учителката. Подобно на ро-лята на учителя-революционер, за която Солунската българс-ка мъжка гимназия „Св.св. Кирил и Методий" е създала нужната подготовка на духовни водачи, и Солунската бъл-гарска девическа гимназия „Св. Благовещение" е възпитала водачески кадри главно за жените от низините в помощ на революционното дело, подето от мъжете. И което е за особено за отбелязване, селската учителка става възпитател на тия жени, чиято главна маса е именно по селата. Това е в ония времена голям фактор за създаване на нов дух у народната жена, небивал дотогава. Учителките по селата са почти всички заклети членове на Революционната организация и стават организаторки на народните жени във верига от десеторки изпълнявали определени задачи в полза на на- родното дело: укривателки, куриерки, санитарки, грижовнички за битовите нужди на нелегалните: снабдяване с бельо, чорапи, храни, пране и кърпене и пр. Учителките организират и неделни училища за ограмотяване, запознаване с народните работи и въвеждане в новия дух на борбата. Активните боркини по време на възрожденските църковни борби първи стават ревностни членове на революционната организация. Прекрасен пример в това отношение представлява делото на споменатата героична баба Пара Гърдановска - „крушовската баба Тонка". Как тя се е проявявала като „майка на комитите" ни разказва един от тях - прилепският войвода Петър Ацев в продължението на спомените си, които преди малко цитирахме:
„Тя трепереше не толкова над своите родни внучета, колкото над революционерите - легални или нелегални. Години наред нейната къща беше свърталище на опасни комити и революционери. В нейната къща за първи път стъпиха нелегални хора, в нея най-напред в Крушево се установи че-та и денува дни наред. От нейната къща цели групи терористи излизаха и влизаха без да се преправят, да смъкват маски и облекло, да се снабдяват с оръжие или да се освобож-дават от него. Не трепна окото й, не потрепера старческата й ръка, когато нуждата налагаше да скрива в пазвата си революционна архива, револвери и друго оръжие. Не й омръзна да пере и готви на всички, на цялата тази денонощна движеща се върволица без никой да помисли да я възнагради за денонощния й труд, за рисковете, които ежеминутно застрашаваха нейното съществувание. Половината Крушево се кле в нейната къща, обаче двама за третия не чуха от устата й за извършено свещено действие под нейния покрив. Тя не знаеше, тя не питаше и не искаше да знае имената на върволицата от млади и стари деятели: учители, свещеници, селяни и граждани. Без всяко предупреждение за сериозните моменти тя сама нареждаше децата да не стоят в къщи през известни дни... Пълзейки из стълбите, превита като обръч, с чудна енергия тя креташе и приготвяше всекиму необходимото. Вечно весела, вечно усмихната, тя галеше революционерите с майчиния си поглед нежно, мълчаливо." [15]
Със същата ревност са се проявявали народни жени и в много други селища. Не е възможно да се изброят. Ще кажем по нещо само за някои от тях, които предизвикват удивление у съвременниците си. Поглеждаме, така да се ка-же, напосоки.
Пред мен е образът на Мара Егренка от Битоля, съпруга на организационния терорист Нечо Егренец, по произход от битолското село Горно Егри. Изключително смела, твърда, най-доверено лице на Комитета. Пренасяла е оръжие на комитите, придружавала ги, разузнавала, укривала. Веднъж носейки разглобено оръжие под роклята си, пада й една част от пушката. Наблизо минават турци-заптиета. С изключително самообладание, тя кляка и покрива с роклята си падналата част. Турците се притичват на помощ, но придружаващата я жена им виква предупредително: „Немой, аго, и вие сте от майка родени... Жената ражда!" Турците се стъписват, поплюват във въздуха, за да не урочасат родилката и за да бъде детето успешно родено, и си заминават.
Друг път е било необходимо да се отнесе оръжие на готвещите се четници начело с Параскев Цветков, бъдещият войвода на Битолското поле, за да заминат в планината, но в момента скрити в църквата „Св. Неделя", намираща се край входа на града и пред битолските гробища. Понеже пред църквата имало колджии, които обискирали всеки излязъл гражданин, не било възможно да се мине лесно. Мара Егренка, придружена от майката на войводата Георги Сугарев, нейната дъщеря Кифка и дъщерята на Егренка - Ветка, тръг-ват към гробищата на „Св. Неделя" с пшеница и кошница с ритуалните принадлежности, целите в траур. Но в кошницата под пшеницата носели патрони и други бойни принадлежно-сти. Мара Егренка минала за жена, на която й е умряло дете, и плачейки тихо и убедително, успяла да заблуди турците, и да стигне до църквата, където чакали нелегалните, на път за Смилево.
След въстанието, през 1905 година в българската махала „Енимаале", в къщата на Бейковци избухва бомба при пренасянето й в кош с тор, продънил се от тежестта на бомбите. От експлозията бил разкъсан синът на Бейковци и училищният слуга Китан. Мара веднага изтичала на местоп-роизшествието, прибрала бързо в престилката си неексплоди-ралите бомби и ги скрила на тайно място. После заедно с учителката Василка Стефанова, по-сетне Попхристова, убедила жената на Китан да отрече, че загиналият е нейният мъж, тъй като в него били намерени от турците ключовете на учи-лището, та да не пострада то. Китаница победила ужасната си мъка и хвърляйки вода от вадата върху сърдечната об-ласт, издържала изпитанието. [16]
Слезнем ли в Прилеп, възкръсва образът на героинята Стойна Бафчанка, майка на учителите-революционери Атанас Иванов, Кочо Иванов и Мария Иванова. Наричали я „баба Стойна комитката". Тя е била образец на смел, самоо-бладан и най-доверен укривател на комитетски хора и оръ-жия. При нея се лекували болни четници, крили са се неле-гални, между които и Гоце Делчев при идването си в Прилеп през 1901 г. на път за Битоля за среща с арестувания Даме Груев. В дома й е била редакцията и печатницата на нелегалния в. „Шило". За нея свещеник Йордан Ангелов, редактор на вестника и член на прилепското ръководно тяло, разказва: „В нейната къща се вземаха съдбоносни решения... Куриери там се срещаха, болни четници там се церяха и войводи там се криеха. Майка Стойна бе ключът на организа-цията за Прилеп и Прилепско. При нея имаше подземие. Но тя плачеше, когато трябваше да крие в мрачната яма жива заровила се революционна душа. Тя знаеше, че нейното сър-це и нейните очи са по-добро скривалище от каквото и да е подземие". [17]  В нейната къща, в нейните ръце умира четникът-юнкер Димитър Робев, от битолските Робеви, заболял от менингит като четник-секретар на прилепската околийска чета. Дълго боледувал, но въпреки майчинските грижи на Стойна и на тайно виканите лекари, не могъл да бъде спасен. В же-ланието си да го спаси тя се решила на риск: извикала един добър турски лекар Кязим, представяйки болния като свой внук, дошъл от Румъния. Но Кязим веднага отгатнал какъв е болният, обаче казал: „Макар и да е комита, лекарският ми дълг налага да му помогна и няма да ви предам. За жа-лост, момъкът е безнадеждно болен, скоро ще умре". И на-истина така станало. Баба Стойна го оплакала като свой син наместо майка му, която нищо не е подозирала в недалеч-ния град Битоля, опяла го, преоблякла го с помощта на вер-ни хора и го погребала тайно в гроба на геройски загиналия революционер Никола Каранджулов в с. Селце.
 Същите качества на Стойна Бафчанка е носела и Донка Мойсомирчева, майка на нашата позната на всички активистка Люба Иванова. При нея са лекувани от д-р Янчулев двама четници, ранени в сражение. Турците узнали за това и решили да направят обиск. Но Донка залостила здраво вратите и не отваряла, оправдавайки се, че е без мъжа си и сама не смее да отваря. През това време организационните хора изнесли на носилки („тезгерина") четниците през таен изход, но в стаите останала миризма от цяровете. Понеже турците насилвали вратата, Донка казала, че ще отвори, ако дойде муфтарят (махаленски отговорник, кмет). Дошъл и той, но тя се преструвала, че не го познава по гласа и смята, че е измама. Едва когато всичко било укрито, тя се обадила на муфтаря, Иоване, ти ли си" и уж едва сега познала гласа му и отворила. За да прикрие миризмите от цяровете, тя вече била намазала децата си с подобен цяр, и така оправдава миризмата. [18]
Броят на героичните прилепчанки е голям, но ще спрем разказа си за тях, като споменем само още няколко имена: Таса Стоянова Тошева, пряка помощничка на Стойна Бафчанка и на организацията; Ленка Попадамова - майка на познатия на нашата емиграция Тодор Попадамов и на Люба Попадамова, съпруга на покойния Христо Калайджиев; Заха Милчинова. Вида Пешкова, Донка Мончева, съпруга на прочутия касиер на ВМОРО в Солун Васил Мончев, съдържател на Бошнак хан и най-довереното лице на Организацията, Темана Белазелкова и пр., и пр.
Хвърлим ли поглед към Охрид, преднас се изправя най-напред героичната фигура на първата влязла в организацията в града охридчанка, майка на безсмъртния войвода Христо Узунов и на илинденския герой Антон Узунов - Анастасия Узунова. За нея може много да се разказва, но ще се ограничим със следната обща характеристика: тя е родоначалник на женските организационни групи. Надарена с изключителен дух на революционерка, тя е участвала във въоръжа- ването на първата орга- низационна чета в Охридско под войводството на Тале Горанов.
Заедно със съпругата на директора на училището Василка Андрей Христова, качени на файтон, те пренесли патрондашите с патрони и други бойни принадлежности, скрити под роклите чак до велгошкия манастир „Св. Петка", където чакала четата без оръжие, и преминали турския контрол край града като поклоннички с големи свещи в ръка.
Заедно със сина си Христо присъствала при заклеването на четата като представителка на организираните от нея жени. Най-вълнуваща и правдива характеристика на Анастасия е дал синът й Христо Узунов в предсмъртното си писмо: Моля нарочно поздравете любезната ми майка, която никога не съм забравял от ума си, защото тя ме направи та-къв". [19]
От другите народни жени ще споменем само още Аспасия Киселинова Шахова. Тя е проявила необикновен героизъм в борбата между схванатия от ревматизъм охридски войвода Деян Димитров и потераджията Абдула, който благодарение на предателството на куцовласи се запретнал да улови жив Деян и нахлул в къщата на Аспасия. Започнала ръкопашна борба, в която Аспасия се намесила, като подала на Деян револвера му и Абдула бил убит. Наста-нали тежки дни за цялото семейство Шахови. Аспасия се крила цели месеци по селата, докато успяла по организационен канал да избяга в България. [20]
Изоставяме дългия списък от имена на народни жени-охридчанки, за да преминем в Струга. Тук трябва да се спрем вече на груповата и героична акция на народните же-ни, ръководени от учителката Коца Хаджова, през годи-ните 1902-1904. За нея войводата Милан Матов пише в спо-мените си: „Тя бе една рядко предана учителка... Десетници й бяха Доля Бамбалова, Фания Бендова, Пара Пацулова, Мара Мечкарова, Мара Китанова... На самия ден Илинден и двата дни след като целият град беше затворен и стружани и стружанки прибрани в къщите си поради пълните с башибозуци и войска улици, гледаха и слушаха голямото сражение отсам реката, в с. Ташморунища. Жените от горните групи носеха непрестанно колани с патрони, по два, даже по три пъти на ден до с. Мороища (40 минути далеч от Струга), като си пробиваха път през улиците, през Мороишкия мост и през редиците на аскера и башибозука, които непрестанно мъкнеха ранени. Това бе истинска решителност и дързост... На третия ден Хаджова ми разказа следния трогателен слу-чай: В групата на Фания Бендова била организирана Ташка Митрева, която имала едничко дете на две години. Детето било много болно, но въпреки това Ташка отишла да прена-ся патрони заедно с другите, ако и да получила разрешение да остане при детето си (мъжът й бил на чужбина). Ташка оставила детето си на грижите на едно комшийско момиче и заминала да изпълни дълга си. През това време детето по-чинало. Вечерта тя го намерила вече изстинало... Без да гу-би време, заедно с десетницата Бендова го занася в черквата, повиква попа, опяват го и го закопават в гробищата, които са също там. А заранта, рано още, заедно с другарките си отишла да носи бързо писмо за с. Вехчани. Бендова разпра-вяше, че Ташка й казала: „Ако умре - умрело, що да прайме сега? Малу ли братя умират онаму" и посочила с ръка по посока на сражението, а от очите й текли сълзи.
Пред това жертвоприношение на майката ние можем само да се преклоним. Но Матов продължава разказа:
„Матеица от с. Вишни, Стружко, идва няколко пъти в града през 1897-1898 година да стреля върху убиеца тур-чин на мъжа й, но не й бе разрешено от тогавашното начал-ство. Мариница от с. Ябланица през 1903 г., месец ок-томври, през пазарен ден стреля и нарани един шпионин от същото село. Заловиха я и осъдена вече, тя избяга от би-толския затвор. Годеницата на войводата Ставре Гогов -Кота Христова от с. Вехчани, гдето той славно се би в про-дължение на 20 часа и уби 27 души от потерата, преди да загине, под дъжд от куршуми сама му занася още две бом-би и патрони. По-после, денем, тя уби сред селото предате-ля на своя годеник и избяга в четата, където издържа в про-дължение на 8 месеца трудния четнишки живот, взе участие в три сражения и се държа така, щото всичките й другари бя-ха възхитени. Последните три месеца фактически тя водеше четата." [21]  Ще оставим Струга като споменем накратко само за народната жена Ана Зафирова Миладинова-Зафирица. „Нейният дом - пише един автор - денонощно бе отворен за явните и тайни революционери през турско време. След 1896 г. тя вече беше изцяло в услуга на освободителното дело. Всички четници в онова време и войводите Хрис-то Узунов от Охрид, Тале Христов Горанов от Прилеп, Цветко Марков и Никола Петров от Дрикол, Спиро Тале Христов и Петре от Ташморунище, Тасе от Пресовяни и прословутият герой Ставри Гогов от Вехчани ред години са намирали ши-рок прием и укривателство в дома й, който бе гнездо на организацията в онзи край и таен приют на борците... На сто-тици четници и десетки войводи е готвила, прала, услужвала и изпълнявала тайните им наредби било сама, било чрез своите синове..." [22]  Домът й бил с много входове и изходи, удобен за революционерите. Намирал се до къщата на братя Миладинови.
Минем ли към Леринско, ще се озовем най-първо в с. Търсйе, където ще срещнем най-героичните жени в района. Два техни подвига ни слисват със своето величие. Единият станал на 17 или 19 май ст.ст. 1902 година. Него ден четата на Марко Лерински се озовава в с. Търсйе на съвещание с костурските войводи Чекаларов и Кляшев. Турците, знаейки, че това е най-въоръженото село в Леринско, почват да правят щателни обиски по всички къщи. Натъкват се и на къща- та, където са скрити четниците. Започва сражение. Падат 12 души аскер, но при опасността къщата да бъде опожаре- на, четниците без жертви минават от къща в къща и се спа- сяват. „За тоя изход - пише Силянов - много допринесоха жените. Прикрити зад една редица селянки, четниците от една квартира можаха да се измъкнат и да ударят аскера в гръб." [23]  Каква саможертва на жената, последвана от много страдания! И въпреки това, следващата 1903 г., в ека на въстанишките борби, на 3 август, при 14-часовото сражение при Песодерската кула - между Костурско и Леринско, жените на с. Търсйе, презирайки всяка опасност, поддържали силите на бойците с вода при големите горещини, от които са изнемогвали. В спомените си участникът в тия боеве Христо Настев пише с безкраен възторг следното:
„Под град от съскащи куршуми тези жени и деца не се поколебаха да се нижат доброволно, по свой почин, в са- мите наши позиции зад нас, за да ни донасят кой с каквото и както можеше - не само изобилна вода, но и храна. Техният жест ни трогна. Трогнаха се и всички четници в позициите. Това беше рядък подвиг на себеотрицание от жени и деца, които повдигнаха още повече духа на биещите се чет- ници... Примерът на жените и децата от с. Търсйе беше на- зидателен и не беше единствен... " [24]
Пропускаме други моменти от делото на жените в Леринско, за да надникнем в героично Костурско. Само да надникнем, защото подвизите на костурчанката са безброй. Там масовите акции на жените са внушителни. В дневника си Чекаларов разказва подробно как жените следят движени- ето на аскера, как вървят пред четата на разстояние и следят каква опасност може да я заплаши, а през зимата вървят след четата и заличават следите й по снега, поради което биват жестоко бити от аскера. [25] При всички насилия те масо- во отиват в града при консулите да се оплакват и нищо на света не може да ги разпръсне, докато не постигнат целта си. При изгарянето на с. Смърдеш, родното село на Чекеларов и Кляшев, най-много жертви са дали жените, които водели ръкопашен бой с башибозука. [26] От 83 избити в селото 37 са жени, останалите - старци и деца. Само едно семейство Гульови е дало седем жертви, от които шестте са жени. В ръкопашния бой взема участие и сестрата на Чекаларов - Зоя, която била тежко ранена при отбраната на друга жена, насилвана от аскера. [27]
И тук жените били организирани в женски дружби. Техен водач е била учителката Търпена Попдимитрова от с. Шестеево, но на работа в Дъмбени. Тя е била една от най-будните и най-ревностните деятелки на организацията, главен помощник на Чекаларов. Костурчанки били организи- рани на малки групи, всяка от които предвождана от чаушка - някоя безстрашна жена. Под тяхна команда, от септември 1901 г. до 14 октомври 1903 г. те са пренесли с хиляди писма по всички краища на околията въпреки заплахата, че всеки писмоносец ще бъде застрелян. Чекаларов в дневника си разказва как дошъл аскер заедно с един лекар грък - Беледие; почнали да бият поляка Мелко. Жените, които били по гумната, грабнали колове и взели да бият аскерите и доктора. А когато все пак аскерите завлекли Мелко към Костур, тръгнали след тях, хвърляйки камъни подире им, без да се страхуват и от насочените към тях пушки. Били жестоко бити, но отървали Мелко. [28]
Но вместо да изреждаме цял поменик от имена на ге-роини, ще подчертаем само още три бележити имена на жени: Тана Георговица Балючева от с. Жужелци. За нея войводата Кирияк Шкуртов пише в спомените си: „Няма достатъчно силно перо да опише нейния героизъм и при-вързаност към делото. Нейната дъщеря Кираца ни спаси от явна смърт при завръщането ни от Гърция... Самата тя, откъдето имаше да се пренасят пушки, готова беше под сук-мана си една по една да ги пренесе. Гуни, дрехи, цървули за четата тя ще ги пренесе от града. Има ли чета да се пос-реща или изпраща, тя е караул. За укриване ли става нужда, нейната къща е лабиринт." Убита била от турците през 1907 г. на моста на р. Бистрица.
Друга Тана - Василева Кировска от с. Осничени взела живо участие в борбите преди, през и след Илинденското въстание. През 1906 г. нейната къща била на-падната от гръцки андарти. А в нея били скрити наши четни-ци. Завързало се сражение, в което и тя взела участие. Убити били двама андарти. Тана с балтия в ръка излязла навън, обискирала падналия водач Влахаки, взела документите и оръжието му и завършила сражението, стреляйки по смуте ните нападатели.
Майката на Васил Чекаларов, дала в жертва сина си Стоян преди въстанието, е била изключително смела жена. За нея Чекаларов пише в дневника си следното: „На 9 сеп- тември 1901 г. във връзка с Иванчовата афера пренесла в Костур оръжие за терориста Кольо Йоргов от Върбник, за да убие предателя Иванчо. Проявявайки пълно самообладание, тя минала успешно постовете при входа на Костур и преда-ла оръжието на Кольо."
След този бегъл преглед на въстаническия юг нека се пренесем към далечния север, където гори също голямо въстаническо огнище - град Щип. Там витае образът на пър-вата жена, посветена на революционното дело от първите ос- новоположници на освободителното движение Даме Груев и Гоце Делчев. Това е баба Агния, хазяйката на двамата апостоли. За нея четем: „Баба Агния с цялата душа се прио-бщи към светото дело, като стана най-верният и незаменим помощник на двамата апостоли и тяхна дясна ръка. Когато стаята им се изпълваше с подозрителни „гости", баба Агния като вярно куче бдеше на портата вън и ги пазеше от на- паст. Когато трябваше да се изпълни някоя мъчна и сложна куриерска длъжност в града, тя тичаше да я свърши. За нея отказ и умора нямаше..." [29]
 Щип се гордее и други героини: учителката Мария Попнацева, Евдокия Недкова, Лейка Грозданова, Вангя Андонска, двете сестри Ленка и Вита от с. Теранци и пр., за които ня- маме време да разказваме подробности, за да остане място за делото на учителките, най-ревностни помощнички на ре- волюционерите, организаторки и водачки на жените.
Хронологически може би първа трябва да бъде Екатерина Симитчиева от Скопие, но учителка в Куманово. Тя е една от първите възпитанички на Солунската девическа гим-назия (1889). Отдала цялата си пламенна душа на бъл-гарската просвета в Македо-ния, тя особено се отличава в борбата срещу сръбската пропаганда, която в Кума-ново се опитвала да се заг-незди особено в дните на прочутата Винишка афера (1897), когато турската власт е нанасяла жестоки удари срещу българското населе-ние. Симитчиева току-що е встъпила в редовете на ре-волюционната организация. Като неин войник тя застава , в първите редове на съпро-тивата срещу сръбската пропаганда, която използва народни-те нещастия и се опитва да превземе българската черква в града с подкрепата на турската власт. Събрала около себе си жените-родолюбки, първа се изправя срещу щиковете на вой-ниците и не дава никой да се допре до черквата. А била бременна. Това виждат войниците, но не се стъписват, и тя посреща с тялото си техните щикове... И едва тогава пада, но права, и след малко издъхва, давайки за българското де-ло два живота - своя и на детето си.
Охва целият български народ и след това надава бун-товен възклик в одата на Вазов „Героиня":
 Поклон, сестро! Дух велик, незнаен крил се в тебе, героиньо мила
и гневът на цял един народ отчаен
със стихийна сила.
Сякаш чувам: „Ето моите гърди
слаби, женски - бийте, не отстъпвам! Таз земя е наша и ще бъде,
тук мра, не се дърпам!..."
И ечи гласът ти пак през гроба...
След този величав образ на българската учителка дос-тойно се изправя друг - на стружанката Славка Чакърова-Пушкарова от Струга. Разказът за нея съдържа всич- ки белези, характерни за българската учителка-революционер-ка, и ще ни помогне да съкратим разказите за другите, кои-то са плеяда.
Славка е дъщеря на възрожденеца Георги Чакъров, най-близък съратник на Димитър Миладинов. Тя е сестра на ре-волюционера Александър Чакъров и на Анастасия Узунова и, следователно, леля на Христо Узунов, с когото я свързва революционно сътрудничество. Възпитаница на Солунската девическа гимназия, тя става учителка в родния си град, където бива посветена в революционното дело.
Образува женско дружество „Светлина" със сътрудни-чество на учителките Костадина Хаджова, сестра й Анастасия, по-сетне Царева Гълъбова и други. Когато се формира пър-вата революционна чета в околията, Славка по свой почин приготвя при пълна тайна знамето на четата от черно кадифе от едната страна и червен атлаз от другата. С това тя може би става първата знамевезка на революционно знаме. След две години изработва двойно по-голямо - от едната страна лъв, а от другата страна - мома във вериги и с разплетени коси. Това знаме бива развято от стружкия главен войвода Милан Матов. Днес се намира във Военно-историческия музей.
 При създаването на първата организационна чета Славкината женска група от учителки и народни жени са дали платно от чеизите си и ушили бельо за всички четници - 12 на брой, оплели им чорапи и други принадлежности. Славка избродирала кепетата им с надпис „Свобода или смърт". Помагала й само сестра й Елисавета.
След това учителства в Охрид. Около нея се създава цяла група революционерки, които поемат ръководството на женската организация, почиваща на системата на десетки. Тези учителки, за които едва ли ще имаме време да кажем нещо повече, са: Василка Размова, Поликсена Мосинова, Костадина Бояджиева, Клия Самарджиева, Анета Шахова, Аспасия Каневчева, Фания Шулева, Флора Лещарова, Костадина Настева и др. Една от големите акции на тия учителки по това време (1899-1900) е пренасянето на оръжие за четите. Славка използва сватбата на сестра си Елисавета, за да покани всичките си колежки на тържество в Струга. Тръгват по езерото с чунове, в които нареждат на дъното пушки и патрони и ги складират пътьом в манастира „Пречиста", който е недалеч от езерото. Маскирането със сватбата е било пълно.
Следващите четири години Славка учителства в Скопие, където отново се включва в революционното дело. Местният комитет, ръководен от учителите Никола Пушкаров от Пирдоп (бъдещ съпруг на Славка), Стоян Каблешков от Коприв- щица (брат на Тодор Каблешков) и др., я избират за секре-тарка със задача да води шифрованата кореспонденция и да посещава затворите и консулствата. Около нея се създава женска революционна група с ядро учителките Люба Кюпева от Велес (по-сетне съпруга на д-р Вл. Руменов), Янка Канев-чева от Охрид (любима на Г. Делчев, по-сетне Михаил Герджикова), а известно време и Амалия Примджанова, по-сетне съпруга на Климент Шапкарев и майка на проф. д-р Петър Шапкарев. Като надзирателки на пансиона първите три съз-дават събирателен пункт за оръжие и боеприпаси, като под-готовка за наближаващото въстание. Същевременно органи-зират събиране на парични средства за нуждите на организа-цията - чрез лотарии, посещения на празници, сватби, имен- ни дни и пр.
Специално Славка участва в описването на организаци-онния бюлетин „Свобода или смърт", ръкописен, хектографиран от трите учителки. Редактор е Пушкаров, а краснописец - Славка. Всички учители и учителки са се упражнявали в стрелба с безгласни пушки при излети в околията. Под дрехите си пренасяли разглобени пушки до близките села за четите. Пред самото въстание Пушкаров заминал за Бълга-рия, откъдето повел чета и минирал жп линии и пр. Заместник в работата му става Славка, подпомагана от другите. Тя става ключът на връзките между града и селото.
След потушаването на въстанието заминава за родния си град, но през Солун, изпратена от колегите си да пренесе
 динамитни патрони и оръжие. На гарата бива обискирана и арестувана, после дадена под съд, осъдена и след буря от протести в България и чужбина изгонена в България. На про-цеса в Солун, в присъствие на огромна и отбрана публика и видни представители на световния печат, тя се държала юнашки, готова да бъде и обесена, във връзка с което поръ-чала да й донесат най-хубавите й дрехи. [30]
Но нека видим какво е ставало в Охрид. След заминаването на Славка за Скопие, начело на жените застават Василка Размова, като председателка на неделното женско училище, и Поликсена Мосинова (по-сетне Попандова), подпомагани от цялата група учителки, които споменах- ме. За тия две учителки и особено за тяхната главна помощничка Клия Самарджиева би трябвало много да се говори, но няма място тук. Ще разкажем бегло за един подвиг на всички учителки и на техни помощнички от народа, който е вълнуващ. Това е организирането на болница за ранени и болни четници, прииждащи тайно в града за лечение. Празната двуетажна къща на семейство Андроник Скопакови, бивша митрополия през време на митрополит Синесий. бива почис-тена и обзаведена като болница с пожертуванията на най-доверените членки на организацията: дюшеци, завивки, съдове и други прибори, както и платна от чеизите за превръзки. Тайната се пази дълго време. Учителките непрекъснато дежурят на смени край ранените като болногледачки и санитарки. Те са и готвачки, и перачки. Притокът на ранени наложил да се използва и част от къщата на покойния войвода Методий Патчев. Но лекар не посмели да извикат, за да не узнае властта, и си служат с народни цярове и елементарни средства от аптеката. Всички верни граждани помагат с пари и продукти за издръжка на болницата. При пълна тайна приемат най-после далекува ранените градският лекар - арменец и новодошлият случайно от Битоля охридчанин д-р Патчев, хирург. Но най-после властта узнава, втурва се в болницата и арестува учителките. Започва разпит. Учителките се оправдават с чисто хуманните си чувства за страдащите без разлика на вяра и народност. Каймакаминът Мехди бей, албанец, се трогнал и похвалил благородните жени, подарил две лири за болницата и наредил да се даде на ранените пълна меди-цинска помощ и храна за негова сметка. Това траяло цели три седмици, докато пристигнала английската мисия на Бал-канския комитет начело с Едуард Бойл с цял санитарен екип и поел всичко в свои ръце.
Нека още веднъж споменем за възхвала имената на родолюбките: Поликсена Мосинова, Клия Самарджиева, Аспасия Каневчева, Фания Шулева, Флора Митева, Елена Кацкова, Флора Лещарова, Хрисанта Мискарова, Царева Бутенкова, Ати-на (Анета) Шахова и вероятно още други, за които в момента нямаме данни. [31]
Би трябвало да разкажем за големия брой знамевезки. Но това представлява предмет на спе-циално изложение. Засега нека се задоволим с кратък разказ за знамевезките на знамето на Глав-ния щаб на въс-танието. Неговите изпълнителки са битолските орга-низирани учител-ки начело с пос-тоянната четворка: Василка Стефанова - по-сетне съпруга на Георги Попхристов, член на ЦК на ВМРО, Фотина Петрова, Аспасия Димева Якимова, Анета Спирова - по-сетне съпруга на войводата Спиро Олчев. Групата учителки със свои средс-тва и по собствена инициатива избродирала знамето по свой модел: мома с лъв край нея, а от другата страна кръст. Ми-нал Даме Груев при връщането си от заточение и не го ха-ресал: лъвът му приличал на петел. Той дал друг план: чер-вен атлас и върху неговия фон бели букви - горе „свобода", в средата „или" и долу „смърт". Буквите били големи и във всяка от тях била избродирана дума: ВТОРИ МАКЕДОНО-ОДРИНСКИ ОКРЪГ. В останалите букви било поставено по ед-но име на градовете от окръга: Битоля, Ресен, Охрид, Лерин, Костур, Кичево, Струга, Дебър - избродирани със зелени конци. По тоя начин се получавал българският трикольор: червен фон, зелени имена на градовете и бели букви на надписа „Свобода или смърт". От другата страна бил избродиран бял кръст и надпис в полукръг: „Дерзай, народе. Бог е с нас."
Знамето е работено цели месеци и струвало на учи-телките три и половина наполеона за материал. Опнато на голям гергев, то имало размерите на една врата на стая. Сто-яло на тавана на централното училище. Но когато се явила опасност от обиск, пренесли го в дома на учителката Фания Димитрова, после при Василка Стефанова и било завършено в дома на Фотина Петрова и Константина Николова. Работи-ли са едновременно всички учителки. В навечерието на въс-танието дошъл специален пратеник от Щаба и взел готовото знаме.
Нека сега продължим разказа си за героизма на ония жени, които са се били с оръжие в ръка през въстанието и са загинали. Героизмът на една от тях е особено вълнуващ. Това е Митра Комитката от с. Горно Дивяци. Била се при освобождението на Крушево и при отбраната на прохода Слива под командването на Георги Стоянов. След привърш-ването на патроните бойците не отстъпили, а се самоубили до един. Между труповете била намерена и Митра Комит-ката. [32]
Ще завършим прегледа на героините с кратки данни за най-голямата от тях - Маслина Грънчарова, от с. Загоричани, Костурско. Тя е не само знамевезка на Дъмбенското знаме заедно с учителката Елена Янакиева и на Загоричанското - сама, но е била дълго време главен ръководител на района. Като такъв е посрещнала ревизията от страна на Гоце Делчев, а по-сетне и на Борис Сарафов в навечерието на въстанието. Лежала е многократно в затвора в Корча, дви-жела се въоръжена с четите и проявила организаторски дар. На Илинден развяла избродираното от нея знаме на кон, ре-дом до централния войвода, подобно на Райна Княгиня край Бенковски. Но вместо да разказваме сами, нека чуем малки откъ-си от нейните неподредени автобиографични бележки:

„От 1890 г. до края на Илинденското въста- ние моята дейност се из-разява в услуга на тези, които са носели пушки. Чети посрещахме, хляб носихме, на избягалите от Иванчовата афера къ-щи ангажирахме - да се скрият от нападение. Мо-ята дейност, когато бях свободна, бе за други, не за мене... Преди Илин-ден станах центрова връзка между войводите и районните началници. Такава останах и занап-ред във всичкото наше Костурско...".
В тая рамка на най-скромни думи („моя-та дейност бе за други, не за мене") е затворена една огромна дейност, за която ще разкажем при друг случай. [33]
Подобни на нея са били и други огнени учителки, като Донка Балтова от Прилеп, Екатерина Оклева от с. Вощари, Костурско, Коца Йосифова от Прилеп, сът-рудничка на Никола Карев в Крушево, Ана Тошева, Цве-танка Сенокозлиева - и двете от Прилеп и пр.
Такъв е образът на българката в освободителните бор-би през турското иго. Такъв остана и през време на много по-страшното робство под сърби и гърци, които с настърве-ние се хвърлиха срещу всичко българско, разрушавайки българските училища, черкви, библиотеки, сдружения - изобщо българското име. При тия страшни условия да си българин значи да вършиш подвиг. До този подвиг се издигнаха бъл- гарките, като през есента на 1926 година създадоха Тайна културно-просветна организация на македонските българки, успоредно и в помощ на Македонската младежка тайна организация (ММТРО). В нейния устав, член 1, е отбелязана целта: „да запази своята и на децата си бъл-гарска народност от сърбизиране и погърчване и да поддържат будна своята и на близките си любов към разпокъсаната и поробена родина". [34]   Нейното начално ядро се състои от група родолюбки, начело на което заста- наха Гена Велева от Скопие, Роза Койзеклиева от Щип, Па-раскева Тошева от Велес (Скопие) - сестра на Венко Марковски, Донка Иванова Наумова, Пандора Титизова - сестра на младежкия деятел Димитър Титизов, Славка Кратовалиева, Благородна Мицева и други от Скопие. След тиха работа в продължение на една година организацията се отдаде на ак-тивна дейност във връзка със Скопския студентски процес, организира снабдяването на затворниците с бельо, храна и други принадлежности за живот.
Най-активната от тях и техен водач, Гена Велева, поддържа секретна връз-ка със арестуваните студенти и с ръководството на ММТРО в чужбина, организира защитата на подсъдимите и събиране на парични средства. Самата организация остана докрай неот-крита, но Гена Велева биде предадена от един изверг, подложена на разс-ледване от самия бан Жика Лазич и след като даде жертва брат си - фармацевта Панче Велев и вуйчо си Петър Пепов от Велес, успя да избяга във Виена през австрийските Алпи и подаде апел до световното обществено мнение от името на македонските българки. В него изложи всички страдания на поробените българки.  по-страшното робство под сърби и гърци, които с настърве-ние се хвърлиха срещу всичко българско, разрушавайки българските училища, черкви, библиотеки, сдружения - изобщо българското име. При тия страшни условия да си българин значи да вършиш подвиг. До този подвиг се издигнаха бъл- гарките, като през есента на 1926 година създадоха Тайна културно-просветна организация на македонските българки, успоредно и в помощ на Македонската младежка тайна организация (ММТРО). В нейния устав, член 1, е отбелязана целта: „да запази своята и на децата си бъл-гарска народност от сърбизиране и погърчване и да поддържат будна своята и на близките си любов към разпокъсаната и поробена родина".34 Нейното начално ядро се състои от група родолюбки, начело на което заста- наха Гена Велева от Скопие, Роза Койзеклиева от Щип, Па-раскева Тошева от Велес (Скопие) - сестра на Венко Марковски, Донка Иванова Наумова, Пандора Титизова - сестра на младежкия деятел Димитър Титизов, Славка Кратовалиева, Благородна Мицева и други от Скопие. След тиха работа в продължение на една година организацията се отдаде на ак-тивна дейност във връзка със Скопския студентски процес, организира снабдяването на затворниците с бельо, храна и други принадлежности за живот.
Най-активната от тях и техен водач, Гена Велева, поддържа секретна връз-ка със арестуваните студенти и с ръководството на ММТРО в чужбина, организира защитата на подсъдимите и събиране на парични средства. Са- мата организация остана докрай неот-крита, но Гена Велева биде предадена от един изверг, подложена на разс-ледване от самия бан Жика Лазич и след като даде жертва брат си - фармацевта Панче Велев и вуйчо си Пе-тър Пепов от Велес, успя да избяга във Виена през австрийските Алпи и подаде апел до светов-ното обществено мнение от името на македонските българ-ки. В него изложи всички страдания на поробените българки.
по-страшното робство под сърби и гърци, които с настърве-ние се хвърлиха срещу всичко българско, разрушавайки българските училища, черкви, библиотеки, сдружения - изобщо българското име. При тия страшни условия да си българин значи да вършиш подвиг. До този подвиг се издигнаха бъл- гарките, като през есента на 1926 година създадоха Тайна културно-просветна организация на македонските българки, успоредно и в помощ на Македонската младежка тайна организация (ММТРО). В нейния устав, член 1, е отбелязана целта: „да запази своята и на децата си бъл-гарска народност от сърбизиране и погърчване и да поддържат будна своята и на близките си любов към разпокъсаната и поробена родина". [34]  Нейното начално ядро се състои от група родолюбки, начело на което заста- наха Гена Велева от Скопие, Роза Койзеклиева от Щип, Па-раскева Тошева от Велес (Скопие) - сестра на Венко Марковски, Донка Иванова Наумова, Пандора Титизова - сестра на младежкия деятел Димитър Титизов, Славка Кратовалиева, Благородна Мицева и други от Скопие. След тиха работа в продължение на една година организацията се отдаде на ак-тивна дейност във връзка със Скопския студентски процес, организира снабдяването на затворниците с бельо, храна и други принадлежности за живот.
Най-активната от тях и техен водач, Гена Велева, поддържа секретна връз-ка със арестуваните студенти и с ръководството на ММТРО в чужбина, организира защитата на подсъдимите и събиране на парични средства. Са- мата организация остана докрай неот-крита, но Гена Велева биде предадена от един изверг, подложена на разс-ледване от самия бан Жика Лазич и след като даде жертва брат си - фармацевта Панче Велев и вуйчо си Пе-тър Пепов от Велес, успя да избяга във Виена през австрийските Алпи и подаде апел до светов-ното обществено мнение от името на македонските българ-ки. В него изложи всички страдания на поробените българки.  Но подробности за тази героиня трябва да разкажем специално.
Ще завършим с върха на саможертвата на македонска-та българка. Това е величавият подвиг на Мара Бунева, която през януари 1928 г. застреля край бреговете на Вардар в Скопие мъчителя на скопските студенти - помощника на скопския бан Велимир Прелич, и се самоуби. Подобно на солунските атентатори тя се бе обрекла да умре, но след ка-то нанесе тежък удар на жестокия враг. Живя, за да умре, непременно да умре, за да бъде сигурен нейният наказате-лен акт. Но за величието на нейния дух трябва да се говори специално. В този момент нека сведем глава с благоговение пред нейния образ. Да се преклоним изобщо пред образа на българката-революционерка, застанала редом до мъжа в най-свещените моменти на жертвоприношението пред олтара на българската родина.


1.  Михайлов, П. Български народни песни от Македония. С., 1924, песен 390.
2.  Михайлов, П. цит. съч., песен 395, 396.
3.  Петкова, Неделя. Спомени. С., 1987, с. 41.
4.  Църнушанов, К. Охридското съзаклятие. С., 1966, с. 81.
5.  Пърличев, Гр. Избрани произведения. С„ 1970, с. 251.
6.  Пак там, с. 252.
7.  Пърличев, Гр. Цит. съч., с. 253.
8.  Heлчинoв, К. Охридските и стружки народни боркини и просветителки (доклад, изнесен от името на Съюза на македонските културно-просветни дружества в България). С., 1976, с. 6.
9.  Пак там, с. 5; също и: Снегаров, Ив. Град Охрид. Библиотека „Българска книга" №6, с. 99-100.
10. Пак там, с. 100.
11. Данните получих от д-р Васил Колчев от с. Зелениче, Леринско, добре запознат с миналото ма Леринско.
12. Пак там.
13. Коледаров, П. Борбите за народна църква и училища и политическа независимост в Драмско през втората половина на XIX и началото на XX век. - сп. „Духовна култура", кн. 10, октомври 1957, с. 17.
14. Ацев, П. Крушовската Баба Тонка. Баба Пара Матева-ГърАановска (в спомените на Петър Ацев). В: сп. „Илюстрация Илинден", кн. 123.
15. Ацев, П. Цит. съч.
16. Данните са от тогавашния битолски окръжен войвода Георги Попхристов и неговата съпруга - учителката Василка Стефанова, очевидка на събитието.
17. Сто години новобългарско училище в град Прилеп. Скопие, 1943, с. 141.
18. Данните са от дъщеря й Люба Иванова.
19. Вж. сп. „Македония", Скопие, 1943, кн. 2, факсимилето на предсмъртното писмо на Узунов, с. 46.
20. Данните са от самата Аспасия. Подробно събитието е описано и от Стефан Аврамов в книгата му „Героични времена", т. 1.
21. Матов, М. Стружанката в революционната борба. - В: Сб. „Илинден", 1903-1922, изд. д-во „Вардар", София, с. 70-73.
22. В. „Македония", бр. 652 от 12.Х11.1928.
23. Силянов, Хр. Освободителните борби на Македония. С., 1933, т. I, с. 139. Също и: Кляшев, Пандо. Спомени, с. 77.
24. Сп. „Илюстрация Илинден", кн. 123, с. 8.
25. Пак там, кн. П 6, с. 12.
26. Пак там.
27. Дневникът на В. Чекаларов е разшифрован, преписан на машинопис и се намира в архива на БАН. Цитираните извадки от него се намират на страници 87, П 5, 158, 180-181, 206.
28. Цит. дневник на В. Чекаларов, с. 150-153.
29. Завоев, П. Град Щип. С., 1943, с. 112.
30. Данните са получени направо от Славка Чакърова, записани от мен и се намират у мен.
31. Майски, Н. К. Мехди бей и Охридската болница. -сп. „Илюстрация Илинден", кн. 73-74.
32. Силянов, Хр. Цит. съч., с. 372.
33. Василев, Сп. Една героиня в македонското освободител-но движение. - в. „Македонско знаме", юли 1946.
34. Македония - Сборник от документи и материали. БАН 1973, с. 692 и сл.



Back