8. Италианци въ Добруджа [1]
Отъ Ст. Романски
Крайниятъ североизточенъ кѫтъ на българската земя, между Дунавъ и Черно-море, известенъ отъ турско време насамъ подъ име Добруджа (по името на последния български владѣтель на тоя край Добротица), поради особеното си положение при устията на голѣмата рѣка и на пѫтя на народностнитѣ движения отъ южна Русия къмъ Балканския полуостровъ и обратно, се оказва следъ премахването на турското владичество въ етнично отношение твърде много пъстъръ. Покрай българи, турци и гагаузи като по-старо мѣстно население, тукъ се намѣриха и дошли отъ презъ Дунава ромъни, руси (великоруски сектанти и малоруси), татари и нѣмци, а покрай това въ по-малъкъ брой и гърци, евреи, арменци и цигани, и тази народностна картина остана и следъ присъединението на северна Добруджа къмъ Ромъния въ 1878 год., въпрѣки намножението на ромънския елементъ чрезъ системна колонизация (вж. Ст. Романски, Народностенъ характеръ на Добруджа, въ сборника Добруджа, изд. на Съюза на бълг. учени, писатели и художници, София 1917, стр. 235-280).
Тая народностна пъстрота на Добруджа се е увеличила презъ ромънско време съ още единъ елементъ, дотогава непознатъ въ нея — италианци. Действително въ 14 и 15 стол. венециански и генуезки кораби сѫ спирали въ черноморскитѣ и дунавеки пристанища въ Добруджа, италиански търговци сѫ ходили да разнасятъ стокитѣ на своитѣ богати градове и да събиратъ сурови материали, каквито намирали тукъ въ изобилие —за тази цель е билъ сключенъ на 1387 г. и специаленъ договоръ на генуезцитѣ съ последния добруджански владетель Иванко, — но при все това, освенъ нѣкои сринати крепостни стени, другъ споменъ отъ италианцитѣ тукъ отъ онова време почти не е останалъ. Днешното италианско население въ Добруджа се състои отъ съвсемъ нови колонисти, дошли съвсемъ случайно въ тая область, мнозина дори безъ семейства, но вече много отъ тѣхъ се установяватъ тука съ изгледъ да останатъ на постоянно мѣстожителство. За тази цель нѣкои
1. Тая статия почива върху материали, събрани отъ автора по време на едно научно пѫтуване въ северна Добруджа презъ май и юний 1917 г.
130
дори бѣха приели още преди войната ромънско поданство, съ надежда да получатъ работна земя.
По време и по мѣсто на заселянето, а сѫщо и по характера на своитѣ занятия, различаватъ се две групи италиански колонисти въ Добруджа, едната отъ които е заседнала въ областьта на Мачинъ, а другата — въ околностьта на Тулча.
I. Италианци въ Мачинско
Италианцитѣ, които населятъ околностьта на Мачинъ, сѫ все каменодѣлци. Тѣ сѫ дошли тукъ отъ 1883 г. насамъ. Тогава е била открита кариера въ гранитния масивъ, нареченъ отъ власитѣ Якобдялъ или Munte lui Iacob (336 м.), който се издига южно отъ Мачинъ при с. Туркоя високо надъ дунавския брѣгъ, и затова били повикани работници отъ Италия. Веднага дошли 70 души, едни сами, други съ семействата си, и кариерата, известна по името на покойния ромънски краль „Carol I" (нѣкои наричаха напоследъкъ цѣлата планина съ това име), заработила. Работницитѣ, които произхождатъ отъ различни мѣста на Италия, именно отъ околностьта на Удине, отъ Тиролъ, Ломбардия и другаде, си построили кѫщи за живѣене при кариерата — на югоизточния склонъ на планината, гдето настанили и семействата си. Много отъ нежененитѣ се изженили тука за италианки, ромънки и пр. По такъвъ начинъ се образувало цѣло италианско село Якобдялъ съ повече отъ 80 к. (въ 1910 г. това село имало 448 д. италианци), въ което следъ време се заселили и нѣкои ромъни, дошли сѫщо да работятъ въ кариерата. Нѣкои италианци, работници въ сѫщата кариера, останали пъкъ да живѣятъ въ близкото ромънско село Туркоя (въ 1910 г. въ него имало 80 д. италианци). Въ тая кариера тѣ работили камъни за стълби, паметници, бордюри, а най-вече плочи за постилане улицитѣ на ромънскитѣ градове. Ромънската столица Букурещъ си доставяла всичкия материалъ за паважъ отъ кариерата „Каролъ І”. Изработенитѣ предмети се плащали отъ предприемача или на парче, какъвто е случаятъ съ плочкитѣ за постилане, или на кубикъ (паметницитѣ и др.).
По-късно се отворила такава кариера и въ гранитната планина североизточно отъ с. Гречъ, югоизточно отъ Мачинъ, и това станало причина за привличане нови италиански колонисти, които сѫ се заселили въ това село, построили си кѫщи и
131
мнозина станали ромънски поданици за да могатъ получатъ и работна земя (въ 1910 г. тукъ имало 111 д. италианци). Построили сѫ си и черква, но свещеникъ до войната още нѣмаха. Отъ време на време ги спохаждалъ католишкиятъ свещеникъ отъ Браила. Въ Якобдялъ обаче италианцитѣ сѫ имали доскоро свой свещеникъ.
Най-сетне и трета подобна кариера въ източния склонъ на гранитния връхъ, нареченъ отъ ромънитѣ Пятра Рошие (Червенъ камъкъ), югоизточно отъ Якобдялъ, е привлѣкла италианци (въ 1910 г. били 38 д.) да се заселятъ на това мѣсто, а покрай тѣхъ — и ромъни. Въ тая последната кариера работѣли сѫщо много българи отъ близкото село Черна, което не може да се похвали съ добра работна земя.
II. Италианци въ Тулчанско
Въ Тулчанско италианцитѣ сѫ земедѣлци и сѫ се заселили въ едно едничко село, Каталой, което и вънъ отъ това представя въ умаленъ видъ народностно състояние на Добруджа: българи, ромъни, руси и нѣмци живѣятъ тука едни до други, групирани въ махали. Нѣма само турци — имало е но сѫ изселили още презъ Кримската война, — и татари, за да бѫде картината съвсемъ пълна. Италианцитѣ сѫ се заселили отъ северната страна на селото въ отдѣлна махала, която представя собствено една дълга улица, отъ дветѣ страни съ кѫщи — 72 на брой, — построени все по сѫщия типъ, както всички по-нови кѫщи въ добруджанскитѣ села. Между тѣхъ е, отъ лѣво, и малката имъ католишка черквица, въ двора на която има дълга сграда, въ една часть отъ която живѣе свещеникътъ, сѫщо италианецъ, а останалата служи за училище, издържано частно отъ тѣхъ. За учитель до войната имали единъ маджаринъ, роденъ въ гр. Романъ, Молдова, който се е училъ въ католическата семинария въ Яшъ, отгдето знаелъ да преподава на децата по италиански, извънъ задължителнитѣ 8 часа, които преподавалъ по ромънски. Въ това отношение тѣ не сѫ били ограничавани отъ ромънскитѣ власти, тъй като всички сѫ били още италиански поданици.
Тѣ произхождатъ отъ италианската провинция Ровиго въ Венецианската область, най-вече отъ с. Тречента и близкитѣ села отъ сѫщата община, отъ Сариано и Барукела, и сѫ дошли
132
въ Добруджа тепърва въ 1889 г. Тѣ сѫ се вдигнали обаче отъ отечеството си десеть години по-рано. Именно въ 1879 г. единъ ромънски земевладѣлецъ, Димитру Ангелъ, като желаелъ да произвежда оризъ въ мошията си Мирослава въ Молдова, повикалъ посрѣдствомъ своя администраторъ — единъ италиански инженеръ отъ Болоня, на име Иноченцо Серацанети (Inocenzo Serazzanetti), — 40 семейства италианци отъ родната область на последния за въвеждане оризената култура въ Молдова. Но мѣстото и климатътъ се оказали несгодни за подобна култура. Вьпрѣки това, веднажъ дошли, тѣ останали, и въ продължение на десеть години работѣли земя отъ мошията на изполица. Притежателътъ на мошията обаче умрѣлъ, а наследницитѣ я продали другиму, именно на нѣкой си Маврокордатъ, който почналъ да я обработва самъ и изпѫдилъ италианцитѣ. Останали на пѫтя, последнитѣ се отнесли до италианския консулъ въ Галацъ, който посрѣдствомъ тогавашния тулчански префектъ Статеску можалъ да издействува да имъ се даде да обработватъ държавната мошия въ с. Каталой отъ 1080 хектара. Тогава дошли въ Каталой 72 семейства италианци, които си построили кѫщи на селища, взети подъ наемъ. Презъ първитѣ три години тѣ не плащали никакъвъ наемъ за държавната земя, която имъ била отстѫпена за работа. To било нѣкогашна гора, изсѣчена, но не изтрѣбена. Италианцитѣ на първо време копаели дънеритѣ и коренитѣ на дърветата, карали ги въ Тулча та ги продавали като дърва и отъ това живѣли. На третата година въ така разкопаната земя се открила добра работна почва. Държавата тогава сключила съ тѣхъ договоръ за петь години, споредъ който тѣ трѣбвало да плащатъ наемъ по 5 леи на хектаръ. Сетне този договоръ билъ продълженъ още за петь години. На десетата година билъ сключенъ новъ договоръ за наемъ по 10 леи на хектаръ. Споредъ последния договоръ до войната сключенъ за 15 години (единадесеть били вече изтекли), наемътъ е 15 леи на хектаръ годишно. Вследствие на това италианцитѣ въ Каталой, въ противоположность на останалитѣ народности въ това село, се чувствували все още като чужденци и подържали връзки съ отечеството си.
Инакъ италианци въ Добруджа се срѣщатъ само по градоветѣ, особенно въ Черна-вода, гдето сѫ работници въ фабриката за циментъ.