Македонски Прегледъ
Година
IX, книга 3-4, София, 1935

 

5. Българско население около града Каракалъ, Ромъния

 

Отъ Ст. Романски

 

  I. Преселници отъ Орѣховско  (Корлатещъ, Горски Фрасинецъ, Девеселъ, Стоянещъ, Гостòвецъ, Дабуленъ)
II. Преселници отъ Ломско  (Пятра, Крива. При какви условия работятъ селянитѣ въ мошията, Боанта. Приказка отъ с. Боанта, Рунку)

 

Отъ ромънска страна постоянно се пише и говори за ромънско население отсамъ Дунава въ България, въ крайдунавското прибрѣжие на Видинско, отчасть въ Орѣховско и Никополско, безъ да се споменува, че отвѫдъ въ Ромъния има много по-многобройно българско население, което населя цѣли села и градски махали въ обсега на нѣкогашнитѣ княжества Влашко и Молдова, независимо отъ Бесарабия, чието многолюдно българско население е добре известно. Тия български селища се намиратъ главно въ областьта между Дунава и Карпатитѣ, по цѣлото протежение на севернодунавската равнина отъ Калафатъ, срещу Видинъ, до Браила, срещу Мачинъ. Характерътъ на тѣхнитѣ жители е тѣсно свързанъ съ характера на населението на отсамнитѣ български области, защото — това се установява не само отъ исторически документи, отъ споменитѣ на стари люде, но и отъ езика, облѣклото и битовитѣ черти на населението — съ изключение на преселницитѣ отъ Тракия и други области южно отъ Стара-планина, заседнали главно въ околностьта на Букурещъ, въ Плоещъ и въ Браила, тѣ сѫ собствено преселници отъ най-близкитѣ български области южно отъ Дунава. Преселение на българско население, не само на единични лица, е имало презъ всичкото време на турското владичество, особено по време на войнитѣ на християнски владѣтели съ поробителитѣ на балканскитѣ християни, при въстания и размирици, — за това има и исторически свидетелства, — но днешнитѣ българи, до колкото сѫ се одържали днесъ предъ странната способность на ромънитѣ да асимилиратъ онова население, на което се падне да живѣе въ близость съ тѣхъ, се оказватъ все потомци на българско население, което се е преселило най-рано въ края на XVIII и първитѣ три десетилѣтия на XIX в. Всички по-рано преселени

 

 

78

 

българи, колкото и многочислени и да сѫ били, отдавна сѫ загубили своя езикъ и народность; най-старитѣ сѫ изчезнали едновременно съ изчезването на старото славяно-българско население въ Влашко, чиито следи сѫществуватъ до къмъ XVII в. Но дори отъ голѣмото преселение на българи, не само католици, но и православно население отъ Западна България, вследствие на бѣгство по време на Чипровското въстание отъ 1688 г., следи днесъ мѫчно могатъ да се доловятъ: католицитѣ българи, часть отъ които спрѣли въ Крайова, преминали сетне въ Унгария (това е населението на гр. Винга и с. Бешеновъ, днесъ въ новоприсъединения къмъ Ромъния Банатъ), a православнитѣ скоро претърпѣли общата сѫдба на българитѣ отвѫдъ Дунава. И така въ обсега на нѣкогашна Мала Влахия, западно отъ р. Олтъ, чието срѣдище е градътъ Крайова, трѣбваше да имаме безспорни дири отъ тѣхъ.

 

Оказа се обаче при моитѣ пѫтувания въ Ромъния, на нѣколко пѫти преди войнитѣ и презъ лѣтото на 1918 г., по време на окупацията на Ромъния, при които можахъ да пребродя надлъжъ и наширъ цѣлата Влашка равнина и южна Молдова, съ цель да издиря българското население въ тия мѣста, че и въ Мала Влахия специално, гдето българското население, събрано въ повечето случаи въ чисто български или предимно български села, се състои отъ преселници отъ областьта между Искъръ и Тимокъ, Дунавъ и Стара-планина, главно отъ Орѣховско, Врачанско, Ломско, Фердинандско и Видинско. Тѣ сѫ се преселили все въ края на XVIII и началото на XIX в. и въ това отношение не могатъ да се отдѣлятъ отъ българското население отъ другитѣ ромънски покрайнини (вж. въ моитѣ Браилски историйки 1841-1843. I. Българската въстаническа чета отъ 1841 год. Сборн. на Бълг. ак. на наукитѣ, кн. III, стр. 24 и след.).

 

Най-голѣмата часть отъ това население тукъ се е преселило несъмнено вследствие на върлуването на кърджалиитѣ въ тоя край и произволитѣ надъ него по време на Пазвантоглу въ Видинъ (починалъ 1807 г.). Тогава е билъ изгоренъ и градътъ Тетевенъ (1801 г.), чието население се разпръснало въ други български градове, като Ловечъ, Плѣвенъ и Враца, но голѣма часть минало и въ Влашко, особено въ Крайова, Каракалъ, Питещъ и другаде. Въ първия градъ и до днесъ има спомени отъ нѣкогашнитѣ махали на кожари и абаджии отъ

 

 

79

 

Тетевенъ. За такива изселвания свидетелствува и Софроний Врачански, който въ своето „Житие", писано въ 1803 г., казва: „епархиіата са разсыпа, села не останаха, изгориха ги карџалійте и пазванските хайдути, человѣци разбѣгоха по Влашко и по дрѹгій страны” (Софроний Врачански, Автобиография, изд. П. Орѣшковъ, София 1914, стр. 74). Нѣкои сѫ се изселили и непосрѣдствено подиръ това, презъ руско-турската война 1806-1812 г., a сѫщо и вследствие на войната отъ 1828-1829 г. Това се потвърѫдава и отъ преданията y населението, което все още помни дори и имената на селата, отъ които сѫ дошли неговитѣ родоначалници.

 

Специално въ Мала Влахия, область западно отъ р. Олтъ и затова наречена днесъ отъ ромънитѣ Олтения, българскитѣ села се намиратъ главно въ краището между Крайова и Калафатъ, гдето сѫ и две отъ най-голѣмитѣ български селища въ Ромъния, Баилещъ и Пояна маре, и въ околностьта на гр. Каракалъ, въ Романацкия окрѫгъ, по дѣсния брѣгъ на р. Олтъ.

 

 

I. Преселници отъ Орѣховско

 

Корлатещъ

 

Българското село Корлатещъ (Corlăteşti: съ 93 сем. или 440 д. ж. въ 1912 г.) посетихъ първи пѫть на 4 априлъ 1908 г. Отъ Каракалъ въ северозападна посока излиза шосе, което по-нататъкъ достига рѣката Теслуй, притокъ на Олтъ, и свръзва съ окрѫжния центъръ селата, които съ разположени по брѣговетѣ на горното ѝ течение. Преди да стигне до рѣката, това шосе върви презъ безкрайна равнина, цѣла обработена. Топлото априлско слънце бѣше изкарало на работа всички селяни, мѫже и жени, плъзнали по полето като мравунякъ. Мѫжетѣ съ плугове, теглени най-вече отъ коне, оратъ, женитѣ садятъ кукурузъ. Обезлюденитѣ околни села се виждатъ въ прозрачната сутринна мъгла като островчета околовръстъ безбрѣжното зелено море. На деветия километъръ отъ Каракалъ отъ шосето се отдѣля пѫть, който води до близкото влашко село Чезиенъ (Cezieni), съ хубавъ дворецъ на починалия притежатель на тая богата мошия, Димитъръ Чезиану (Dimitrie Cezianu), чието име носи и самото село. Въ тая мошия, голѣма 9035 погона (4017,5 хектара), спада българското село

 

 

80

 

Корлатещъ (Corlăteşti, наричано официално сѫщо Cezieni-Sîrbi), разположено пò на северъ отъ влашкото (Cezieni-Romîni), сѫщо така на страна отъ шосето къмъ брѣга на рѣката Теслуй. Трудолюбието на българитѣ, излѣзли почти всички, старо и младо, въ тоя день на полето, не бѣше ги избавило отъ общото бедствие, толкова обикновено тъкмо въ тоя най-богатъ окрѫгъ на Ромъния. Тѣ бѣха почти безимотни. Земята, която можеха да получатъ отъ мошията да работятъ за себе си при тежкитѣ усповия, подъ които имъ се отстѫпва, е недостатъчна да ги изхрани до новата реколта и храната имъ обикновено се привръшва къмъ началото на пролѣтьта. Между това чокоинътъ успѣва да продаде всичкитѣ зърнени храни, та не може да даде на селянитѣ, които вследствие на това сѫ изложени на сѫщински гладъ презъ цѣлата пролѣть. Въ деня, когато бѣхъ тукъ, мнозина селяни се бѣха събрали още отъ рани зори предъ чокойския дворъ (curte) — чокойскитѣ складове, — за да се молятъ „додуша на болерина", както казваше една българка отъ селото, да имъ даде кукурузъ, който ще му върнатъ наесень отъ новата беритба, но безъ надежда, тъй като той си билъ оставилъ само толкова кукурузъ, колкото да му стигне да изхрани слугитѣ.

 

При такива условия естествено е, че тукашнитѣ българи ако и да работятъ — както и всички околни селяни — „като едни рòбове", не могатъ да държатъ никакви „гадѝни" — домашни животни — за млѣко и за клане, защото нѣма съ какво да ги хранятъ. Иматъ само по два коня или по „два воловè, и тия паднале", които имъ трѣбватъ за работа. Безъ тѣхъ не би могли да получатъ работна земя отъ мошията. „He е свиня̀, не е кокòшка, не е кỳрка (= пуйка), не е гъ̀ска", a още по-рѣдко се намира крава за млѣко и масло. Затова обикновено храната имъ се състои най-вече отъ „качамàк и леп" съ чушки или пиперъ („па и пипèр нèма кaдè да го сàдим"). На нивата отиватъ обикновено съ „сух качамàчец y торбàта." „Лèбец" обаче нѣкои рѣдко виждатъ.

 

Това бедно селце спазва и до днесъ чисто българския си характеръ. Всички жители сѫ българи, съ изключение на двама мѫже ромъни, приведени зетьове, които естествено сѫ се научили да си служатъ съ езика на селянитѣ — български — и се подчиняватъ на обичаитѣ имъ. Корлатещани помнятъ все още доста добре мѣстата, отъ гдето сѫ дошли дѣдитѣ имъ и основали отдѣлно село въ тая богата мошия на брѣга на р. Теслуй.

 

 

81

 

Тѣ смѣтатъ себе си „долненцѝ, откъдè Орèовското”, и се дѣлятъ отъ българитѣ въ Боанта, които сѫ гoрненè — откаде Видинъ. По-старитѣ ми разправяха и повтаряха, когато наново следъ десеть години минахъ презъ селото (29. IV. 1918), че „нàй-дрътите дошлè откаде Opèoвo" (Орѣхово). Единъ отъ тѣхъ, мошъ (= дѣдо) Иванъ Симньоновъ (80 год.), опредѣля по-точно, че били най-вече „от Селàновица ( = Селановци), отвъд Opèoвoто, от Бỳк'овци, отъ Лескòвец", сиречь все отъ села непосрѣдствено до града Орѣхово: „и не е дaлèкo от Opèoвo; нèма колко от нàзе до Карàкал". Други единъ, неговъ връстникъ, роденъ все въ селото Корлатещъ, Георги Тончевъ, знае сѫщо, че баща му е роденъ „у Тỳрско..., y Селàница", сир. въ Селановци. Изобщо най-многото сѫ били отъ Селановци, но имало и отъ други по-близки или по-далечни села отъ тоя край, напр. отъ Островъ и Вадинъ, сега влашки села на изтокъ отъ Орѣхово, па дори и отъ Тишевица, Врачанско. Като основатели и най-стари жители на селото се помнятъ: Тончо Гайдàра, Симньòнъ Стефан[овъ], Грòздо Бàнчовъ, мошъ Петъръ Пуцерèнина, Пèтъръ Глỳиа ( = Глухия), нѣкой си Цèко и др. Така въ Корлатещъ заседнали първоначално „до трѝесе къщи"; „що са наспòриле, cè тук ocтàнaлe, cè на товà мèсто сѝте остàнале". Тѣ се дигнали да се изселятъ въ Влашко не въ време на война, но вследствие на турско потисничество: „разбèл (= война) не е билò; не трая̀ле ( = живѣли) блъгарете с тỳрците, не мoжлè завалѝите да тpàят с турчòрете; билè са блѝзо там".

 

Българи отъ Корлатещъ има и въ ромънското село отъ сѫщата община Чезиенъ (Cezieni-Români), едно семейство се бѣ премѣстило въ друго близко село Бондря (Bondrea), трето пъкъ въ основаното на 1893 г. отъ пришелци отъ околностьта село Траянъ, близу до Полски Фрасинецъ, южно отъ Каракалъ. Тамъ сѫ се били заселили и десетина кѫщи българи отъ това последното село.

 

 

Облѣклото на женитѣ въ Корлатещъ е било, па се спазва отчасть и до день днешень, лѣте единъ „влъненик" отзадъ и една „престѝлка" отпредъ, все „пъстри, червèни, отъ влъ̀на" върху „рѝзи клъчѝшни, шѝти и късани ( = везани, ром. cusute), къ̀сани такà с ярнѝч, с елишòр". На вълненика туряли „тèл”, за да стои щръкналъ. Зиме българкитѣ

 

 

82

 

обличали „сукмàне, шàрени такà с червèн гайтàн, със жлъ̀т, с мòрав, съ кафенѝов, съ гайтàне чернѝ и син'ѝ"; тѣ били работени дома „от влъ̀на" — „ама нèмаме овци съгъ̀". Отгоре обличали „дрèи белѝ — късàчета, cè шàрени, шѝти със свилъ̀", сѫщои „кужỳче (= кожухче, poм. cojoc) шарено, блъ̀гарско", a на главата — „забрàтки така шѝти", па и „ венèц са носилè, нàнис, па и рỳбици".— „Правѝло са е некога, ама нèма вèк'e".

 

Мѫжетѣ пъкъ носѣли и зиме и лѣте „потỳре чернѝ, ширòки, копчалѝи, тèсни под коленèте, от вабъ" (аба), та затова власитѣ имъ думали на подигравка: vine Bulgaru eu noapte în cur (иде българинътъ съ нощь на д . . .). Отгоре обличатъ „дрèи белѝ", съ рѫкави до лактитѣ", „съ червèни (или съ „черни и син'и") гайтане", a сѫщо и „касàци", но имало и „дрèа длъ̀га с ръкàве". Носѣли сѫщо „шàпки отъ вабъ, па направени червèни", a зиме съ „калпàци". Сега по едни „беневрèци", „кужỳци" и „к'ептàре" (антерия за гърдитѣ, ром. pieptar). Ha краката си обували „дѝзове" (калцуни безъ стѫпала)

 

 

Горски Фрасинецъ

 

Горски Фрасинецъ или Фрасинетъ (Frăsinetu-de-pădure) — е малко дълго селце въ окрѫга Романацъ, 4 клм. на северъ отъ окрѫжния градъ Каракалъ. По-преди то е било населено съ повече българи, но неотколе, следъ като се продала мошията, която е принадлежала на князъ Бранковяну, тѣ сѫ се разнесли. Нѣкои сѫ се преселили въ Каракалъ, други въ близкото българско село Корлатещъ, мнозина сѫ се изповлашили вследствие на женене за ромъни и ромънки, та до войната бѣха останали българи само седемь кѫщи (9 семейства, 46 души). Тукашнитѣ българи сѫ „шопе" — така ги наричатъ македонцитѣ майстори въ Ромъния за разлика отъ българитѣ въ селата на югъ отъ Каракалъ. По говоръ и по едновремешното си облѣкло (престилки и вълненици лѣте и сукмани зиме) тѣ се схождатъ съ корлатещане, стоянещане и девеселци (вж. по-долу), докато въ Владила сѫ други — „марàчане". По произходъ тѣ сѫ отъ отсрещнитѣ села въ Орѣховско, отгдето сѫ се преселили дѣдитѣ и бащитѣ имъ, но имало и малко „горненè" откѫде Видинъ, преселени все къмъ началото на миналия вѣкъ. Седемдесетгодишниять дѣдо Лило Ценѝка ми разправяше, когато на 29 априлъ 1918 год. бѣхъ въ това село, че баща му Маринъ билъ сѫщо роденъ въ Фрасинецъ.

 

 

83

 

Старитѣ обаче, преди да се установятъ тукъ, ходили презъ Олтъ въ Кръндженъ (при Рошиоръ-де-Веде), други къмъ Гратя (въ окрткга Влашча), a сетне се прибрали и спрѣли въ Фрасинецъ. Тогава дошелъ мошъ (дѣдо) Цено, отъ чийто родъ има сега две кѫщи въ селото, a сѫщо и другъ единъ Цено, единъ синъ на когото се преселилъ въ Каракалъ. Все тогава дошли: нѣкой си мошъ Иванъ, мошъ Петко (оть него имаше 3 к.), дѣдо на общинския съветникъ (consiliu) отъ селото, Стефанъ Никола Петко[въ], сетне Павелъ Вълко[въ] (2 к.) и др. Селото е много бедно. Повечето отъ жилищата сѫ вкопани въ земята бордели, едни съ измазани предни стени, a други си стоятъ съ голи тухли отъ бѣла глина.

 

 

Девеселъ

 

Българитѣ въ село Девеселъ (Deveselu: 62 к. бълг. и 55 к. ром.), което лежи южно отъ Каракалъ, на 6 клм. разстояние отъ него, край шосето за Корабия, сѫ „шопе", еднородни, еднакви по езикъ и носия съ българското население въ Корлатещъ, Фрасинецъ и Стоянещъ, само че сѫ се преселили не отъ непосрѣдствената околность на града Орѣхово, както жителитѣ на тия села, a отъ мѣста по-вѫтрешни — „от под планинъта", именно отъ по-севернитѣ врачански села. Тѣ сѫ заседнали тука най-късно презъ второто десетилѣтие на 19 вѣкъ. Най-стариятъ българинъ въ селото, 81-годишниятъ Димитъръ Ст. Ценовъ, разправяше въ 1918 г., че не само той, но и баща му билъ роденъ въ това село. Дѣдо му, когато миналъ презъ Дунава, се спрѣлъ „у Кральòво, y сред орàша" ( = града), a че сетне се премѣстилъ въ Девеселъ: „къдè щè'а са мèсте'a òрата, нèма'a земн'ъ̀ — къдè ѝдеше, тàм седèше". Тогава въ Девеселъ имало „нèкои двàесе къ̀щи блъ̀гаре": мошъ Илия Лаловъ съ сина си Стефанъ, мошъ Цело Недовъ съ брата си Стефанъ, мошъ Тончо и братъ му Гане, мошъ Стоилъ, мошъ Първанъ, мошъ Констандинъ и др. Тѣ образували още тогава цѣла „блъгарска маалъ", отъ черквата надолу, отдѣлна отъ влашката. Ромънитѣ девеселци и „сигѝ" казвать „ла сърб" (= la Sîrbi, y българитѣ), когато искатъ да означатъ, че отиватъ въ тая махала. Селото лежи въ голѣма и богата мошия отъ 6 хиляди погона (3,000 ха), съ хубавъ болярски дворецъ всрѣдъ селото, но селянитѣ си иматъ по малко земя, раздадена тѣмъ въ времето на кн. Куза (1864 г.).

 

 

84

 

 

Стоянещъ

 

To е най-голѣмото и най-добре запазеното българско село въ Романацкия окрѫгъ (Stoeneşti: 281 сем. българи, 54 сем. ромъни). Разположено е на дѣсния брѣгъ на р. Олтъ при моста, по който минава шосето отъ Каракалъ (11 км.) за Рошиоръ-де-Веде и Александрия въ богата мошия на Бранковянската болница въ Букурещъ, дадена подъ аренда по 30 леи на погонъ (половина хектаръ) годишно.

 

Българитѣ тукъ сѫ „шопе" отъ Орѣховско, като тия въ Корлатещъ, Девеселъ и Горски Фрасинецъ, само че произхождатъ отъ по-източни села, като Бѣла Слатина и Крушовене на долни Искъръ, па и отъ презъ Искъра отъ Долни Дѫбникъ („Дъмнѝк"), чиито жители тукъ сѫщо минаватъ за „шопе". Споредъ разказа отъ 1908 г. на стареца Симньонъ Наковъ, тогава 77 годишенъ, който ималъ единъ дѣдо „от Плèвен, кяр (ром. chiar ‘тъкмo’), от орàша" (ром. oraş 'градъ'), и другъ Цоло отъ Луковитъ, дѣдитѣ на тия българи, бѣгайки отъ турцитѣ, които „ги кpàлe, ги бѝле, правѝле им лòше", „със стòка, със cè минàлe от тàа стрàн" ведно съ рускитѣ войски по време на войната отъ 1810 г. Най-напредъ тѣ заседнали „на Фантанеле (Fântânele), долното село", което и днесъ стои на брѣга на р. Олтъ, единъ часъ южно отъ Стоянещъ. Тамъ е имало единъ гръкъ, който ги увещалъ да останатъ, но „във веèмето на Тудурѝн — Тодоръ Владимиреску, който вдигналъ въстание презъ гръцката завѣра на Ипсиланти въ 1821 г., — нèго го заклàле, па бегàле сѝте от тàа стран", именно въ Стоянещъ, гдето още тогава е имало малко влашко селце съ сѫщото име. To стои и днесъ като отдѣлна малка махала отъ северъ край селото, тъкмо срещу моста. По-късно, подиръ руско-турската война отъ 1828—1829 г., пришли и други българи „отодвъ̀де", напримѣръ родителитѣ на Пене Матеевъ (68 год. въ 1918 г.), чиято „мàйк'а е от Крушовèне покрай Искъра — децà дoшлè, деца дрèбни дoшлè от тамъ, тук са женѝле".

 

Въ Стоянещъ има и нѣколко кѫщи „марачане", българи отъ селата Брѣсть и Славовица, между долни Искъръ и Витъ, a споменува се и селото Староселци като родина на нѣкои изселници. Тукашнитѣ брѣстовчани сѫ внуци и правнуци на нѣкой си дѣдо Тодоръ, баща на стареца Андрея Тодоровъ. Дѣдо Тодоръ билъ момче на три години, когато къмъ 1811 г. повечето

 

 

85

 

отъ жителитѣ на това село се задигнали подиръ рускитѣ войски да се изселятъ въ Влашко. Той билъ „с бащà си и с брàйк'ята си". Най-напредъ тѣ спрѣли въ селцето Крушовъ (Cruşovu), между Корабия и Каракалъ, навѣрно съ други свои съселяни, a тепърва по-сетне се премѣстили въ Стоянещъ при тукашнитѣ българи. На 1908 г. тукъ още живѣеше единъ дѣдо Върбанъ, 80 годишенъ, роденъ въ с. Славовица, който билъ „на три гòдин, когà минàл от Тỳрско". Било по време на „размѝрица", именно вследствие на руско-турската война отъ 1828-1829 год., „когà са ceдèлe москòвците седèм гòдин във Влàшко". Отъ турчина бѣгали, защото „дòде па ти зèме кон'èте; зèме чèргата от децàта, па си овѝе àта тỳрчина; царвỳлете му paзвàждaлe на тỳрчина тогѝва"... Дѣдо Върбанъ билъ „на три гòдин", когато го „пренèла" майка му презъ Дунава. Ималъ попъ чича, който умрѣлъ, a „мàйк'а" му бѣгала въ Влашко ведно съ другитѣ българи отъ това село, които „зaпpèлe на Фрасанèт" (Frăsinet de câmp, полски Фрасинецъ, или Vladila), гдето останали братята му, които вече измрѣли.

 

Като най-стари колонисти въ Стоянешъ се споменуватъ: единъ мошъ (дѣдо) Дильо съ сина си Вълко; другъ мошъ Вълчинко; Йованъ Цоневъ; Никола Нановъ; мошъ Трифунъ съ сина си Йованъ, баща на мошъ Николай, единъ отъ най-старитѣ още живи българи въ селото (80 г. въ 1908 г.) и мн. др. „Xapèсала им е земн'ъ̀та тỳка, че ѝма чушмѝ, вòда; тàка са са улỳчиле та са са зaпpèлe тогѝва тỳка". Именно подъ брѣга, на който е разположено селото, извира вода, която се събира въ чешми. Такива чешми има нѣколко подъ брѣга. Тукъ именно първитѣ заселници построили своитѣ бopдèлe, (bordei), жилища въ земята, и такива до преди 30—40 години били всички жилища на стоянещани, но отъ тѣхъ до войната бѣха останали само нѣколко.

 

 

Гостòвецъ

 

Гостовецъ (Gostavăţi) е малко село (84 к. българи и 166 к. ромъни) и лежи на самия дѣсенъ брѣгъ на р. Олтъ, 6 км. южно отъ Стоянещъ. Българитѣ сѫ отчасть „шопе" като въ последното село, отчасть „марачане" като въ Корабийско. Тѣ сѫ почти третина отъ всичкото население, мѣсятъ се съ ромънитѣ и затова не се държатъ тъй добре, както въ Стоянещъ.

 

 

86

 

 

Дабуленъ

 

Голѣмо село (Dăbuleni: 20 к. българи при 1330 к. ромъни) на Дунава, въ крайния югозападенъ кѫтъ на Романацкия окрѫгъ. Имало е нѣкога много българи. „Има и сигѝка десетѝна-двàесе къщи, ама са поциганчѝле и тѝа кото ниа', сир, почнали да се мѣсятъ съ власитѣ, разправяше една жена отъ селото Градини, чиято 'мàйк'а' била отъ Дабуленъ. Тѣ се отличаватъ отъ българското население на останалитѣ южни села въ тоя окрѫгъ, тъй като произхождатъ отъ по-западни краища южно отъ Дунава. Тѣ говорятъ: рỳглица, тỳри, пристѝлка, по четѝре бѝволе на колàта и пр. Нѣкои българи отъ Градини сѫ взели жени българки отъ Дабуленъ.

 

 

II. Преселници отъ Ломско

 

Пятра

 

Българското село Пятра (Piatra-Olt: 120 к. българи, 186 к. ромъни) е разположено, като Пояна-Маре въ Мехединския окрѫгъ между Крайова и Калафатъ, и като Херещъ, въ Илфовския окрѫгъ южно отъ Букурещъ, въ едно отъ именията на нѣкогашния сръбски князъ Милошъ Обреновичъ. Край него минава главната желѣзопѫтна линия, която свръзва Букурещъ съ Крайова, и се пресича тукъ отъ линията, която иде отъ Корабия на Дунава презъ Каракалъ за Ръмникъ-Вълча и по-нататъкъ презъ живописния проломъ на рѣката Олтъ въ Карпатитѣ за Сибинъ (Херманщадтъ) въ Седмиградско, като образува по такъвъ начинъ важенъ желѣзопѫтенъ вѫзелъ.

 

Когато българитѣ заседнали въ това плодородно мѣсто на дѣсния низъкъ брѣгъ на Олта, тукъ вече сѫществувало малко влашко селце. Тѣ дошли отъ мѣста на западъ отъ рѣката Огоста: помнятъ се селата ‘Лèфчево' (Лехчево) въ Фердинандско и ‘Глòжен' (Гложене), все на лѣвия брѣгъ на р. Огоста, като родни мѣста на нѣкои отъ дѣдитѣ на днешнитѣ жители. Тѣ минали презъ Дунава въ разни времена отъ турско тегло — 'бегàле отъ тỳрците, не y бой, кой как можàл да yтечè’ — и преди да се прибератъ тукъ, седѣли много време въ българското село Баилещъ, между Крайова и Калафатъ, a сѫщо и 'две-три гòдин през Олта, па тогàва дошлè

 

 

87

 

тỳка на Пятра’. Между първитѣ българи, които сѫ се заселили тукъ, се помни Моно Скутеника, сѫщо Младеника (дѣдо на Никола Ивановъ Младениковски, единъ отъ старитѣ българи въ Пятра), нѣкой си дѣдо Торньо, чийто родъ носи неговото име, Торньовци, и др. По-късно дошла съ баща си Тото 'мàк'ата' (майката) на дѣдо Никола, която била родена въ с. Гложене. Тя била четири годишна, та помнѣла, кога баща ѝ я пренесълъ съ сестритѣ ѝ презъ Дунава при с. Недея срещу Козлодуй и се прибралъ съ децата си въ Пятра при другитѣ българи. Така набралитѣ се българи скоро надминали по брой ромънитѣ, които сетне се засилили числено благодарение на смѣсенитѣ женитби, които били винаги въ вреда на българската народность, особено напоследъкъ, откато ромънскиятъ езикъ почналъ да бѫде налаганъ отгоре, a българскиятъ преследванъ съ укоръ и присмѣхъ. Затова презъ последнитѣ нѣколко години децата и отъ чисто българскитѣ семейства вече не искатъ да приказватъ български, особено откато тръгнатъ на училище. При все това българитѣ и до днесъ съставятъ значителенъ дѣлъ, повече отъ една третина, отъ населението на с. Пятра.

 

Въ с. Пятра се помни още българското народно облѣкло, a нѣкои части отъ него се носятъ и до днесъ, особено отъ постаритѣ жени. Женитѣ носѣли 'рѝза' шарена съ 'шyбàче тỳка на огръ̀лето', a на рѫкавитѣ съ 'рàмца спỳщена до дòле', все червени. Надъ ризата лѣте опасвали отзадъ 'влъ̀неник', a отпредъ 'престѝлка червèна'. Вълненикътъ билъ кѫсъ, наравно съ престилката, и 'набръ̀чен'. За украшение носѣли ‘гръдè от сѝтни парѝ’, a на косата — 'покосн'ак' и 'плетỳрка', която се спускала до долу. Отъ дветѣ страни надъ ушитѣ висѣли 'рeхỳлки' отъ пари, a надъ челото като 'венèц' поставяли ‘мèдна'к’. На ушитѣ, вмѣсто обици, носѣли 'цвàнци', a на рѫцетѣ 'грѝвни’, обикновено медни. Краката си обували съ 'чoрàпе шàрени' и съ 'опѝнки с връфчàнки отгòре', a главитѣ си булкитѣ забраждали съ 'кръ̀пи белѝ', до като момитѣ не носѣли кърпи: 'òдеа голòглави, та ги горèше сѝчкото лèтo слъ̀нцето'. Когато мома се пристанѣла, носѣла 'пòяс червèн на главàта'. Когато застудѣе, отгоре се обличало ‘глyфчè’, — отъ дебелъ вълненъ платъ — 'белò, 'с гайтàне червèни', 'длъ̀го до оздòл кол'èно', 'без ръкàве’. Глуфчето било шарено 'с чоxà’. Връхъ това, все отъ такъвъ платъ, 'късàче с рѫкаве до лàкъта'. Зимно

 

 

88

 

време, вмѣсто вълненикъ, подъ глуфчето носѣли 'сyкмàн чрън, с гайтàнци червèни’.

 

Сѫщо така и мѫжетѣ носѣли ‘рѝзи шѝти' — и до сега има отъ тѣхъ — по огърлето, рѫкавитѣ и пазвата. Носѣли сѫщо 'бръновèци т'есни, белѝ, с гайтàне червèни', но не такива, каквито сега носятъ подъ влияние на облѣклото на околното влашко население. На краката си обували кожени 'опѝнки' по ‘чорàпе шàрени, на петѝте и на пръ̀стите червèни', като завивали 'нъỳщa белѝ' съ ‘грѝвна' презъ глезенитѣ. На главитѣ си носѣли 'кàпи чрънѝ', a децата 'шàпки червèни'. Мѫжетѣ сѫщо така обличали ‘глyфчè’ дълго безъ рѫкави и 'дрèа с ръкàве'. 'Дрèи' носѣли и женитѣ, 'с заврàтени ръкаве и нашàрени с чохà'. Мѫжетѣ сѫщо носѣли 'късàчета', които били пренесени и станали мода въ селото по-късно: дошли нѣкои си — 'Чòнтоловци им дỳмаа — онѝа ги бèа донèсле от Тỳрско, онѝа си ги крòеа, онѝа си ги шѝеа’. Мѫжетѣ и до днесъ се опасватъ, по старовремски, съ червени 'пòяси’, a отъ българитѣ тая мода минала въ околнитѣ села и y власитѣ, които сѫщо носятъ пояси.

 

 

При какви условия работятъ селянитѣ въ мошията.

 

(Недèлк'о Младèнов, 64 годишенъ, с. Пятра-Олтъ, окр. Романацъ, 28.IV. 1918).

 

 

            Крива

 

Едно малко селце до селото Пятра, съ което образува една община и носи българското име Крива (Criva: 66 к. българи и 35 к. ромъни). Българитѣ сѫ дошли отъ едни и сѫщи

 

 

1. Единъ погонъ се смѣта обикновено половина хектаръ.

 

2. Ром dar obligaţi = но задължени.

 

3. Да идемъ.

 

4. Ром. ce est = що е?

 

 

89

 

краища и едновременно съ българското население на селото Пятра — отъ Ломско. Затова имали 'све тàа ор'тà, све тòа пòрт като к'èтрене'. [1] Първитѣ български заселници сѫ били петь семейства, чиито имена се знаятъ: Начо, Паско, Иванъ, Джурко и други единъ Иванъ Владовъ. Но къмъ тѣхъ се присъединили сѫщо 'двуйца-труйца отъ Сръбия', именно отъ къмъ Тимокъ, които съ време се слѣли съ другитѣ българи, та 'останалъ само споменътъ за тѣхния произходъ отъ по-западни български краища. Когато българитѣ се заселили въ Крива, сварили само три-четири кѫщи ромъни. Сетне тия ромъни постепенно се намножили за смѣтка на пришлитѣ българи, съ които почнали да се мѣсятъ.

 

Българи и ромъни отъ Крива по-късно — 'в клàката бèше' — избѣгали презъ Олтъ въ близкия градъ Слатина, гдето се заселили въ една южна махала на града, на пѫтя за българското село Котяна.

 

 

Боанта

 

Жителитѣ на това село (Boanta) сѫ българи (74 кѫщи съ 382 д. ж. въ 1918 г.), преселници отъ Ломпаланско, еднородни съ българитѣ отъ Пятра и Баилещъ, съ които и до днесъ „държатъ", считайки стоянещани, както и българитѣ отъ Фрасинетъ и Корлатещъ, отъ „другинямъ" (ром. neam „родъ"). То е сѫщо въ окрѫга Романацъ, далечъ 16 клм. на северозападъ отъ града Каракалъ. Тия българи когато 'бегàле из Тỳрско' именно 'из Лòмпаланка’, и 'дошлè тỳка y Влàшка', първомъ ‘дoшлè y Джорòка' (Giorocu-Mare, 35 клм. югоизточно отъ Крайова, недалечъ отъ р. Жиу), гдето 'ceдèлe еднà годѝна', па тогава се премѣстили та основали днешното си село. Бащата на стареца Матей Йончо[въ], 84 годишенъ, самъ роденъ въ с. Боанта, ми разправяше, когато на 1918 г. разпитвахъ за историята на селото, че баща му 'бил мàлък, на сѝса бил кот' дoшлè’. ‘Тук на Боанта не е имàло селб, тѝа го зacèлилe. Имàло е вòда тỳка — Тезлỳя — да тỳрат градѝни, зèл'e, пипèр; па са имàлe и бѝволе — cè по Тезлỳя’. Одобрили тѣ това мѣсто край рѣкичката Тезлуй (Tesluiu), притокъ на Олтъ, заседнали тукъ, и то на лѣвия ѝ брѣгъ, и отъ тогава до днесъ 'сал онѝ, блъгарете билè' въ това село — власи не е имало и нѣма. Последнитѣ

 

 

1. Ром. диалектично k'etreni (pietreni) „пятранчани" — отъ K'atra ( = Piatra).

 

 

90

 

живѣятъ 'y кумỳната' (ром. comuna „община") — въ с. Пряжба (Preajba-de-Pădure), гдето е общинското управление. 'През бàрата Тезлỳя имало влàшкo село Mèлкo’, гдето живѣли сѫщо власи — 'вèта рàбота’. Българитѣ ги сварили. И до днесъ сѫществува това селце презъ рѣката на югъ отъ Боанта. По-нагоре ('озгòре') има и друго влашко селце ('катỳн') Кошеренъ (Coşereni). Въ ново време („преди 26 години") е основано на 1 клм. югоизточно на шосето за Каракалъ ново село — 'Сàту-нòу' (Satulnou), населено отъ ромъни, придошли отъ различни страни и получили по 5 ха. земя. Въ него се е премѣстилъ тогава единъ българинъ отъ Боанта, a сѫщо така се е заселилъ и другъ единъ отъ Македония.

 

Въ такова именно мѣсто, заобиколени отвредъ отъ близки ромънски селца, се е основало българското село Боанта първоначално отъ седемь-осемь кѫщи българи: нѣкой си мошъ Никола съ детето си Йончо (дѣдото на бащата на дѣдо Матея); ‘мош Рѝсто' (Христо); мошъ Мано; мошь Тодоръ, чиито синъ Русинъ билъ роденъ въ Боанта, a внукъ мy Димитъръ на 1918 г. бѣше на 54 години; мошъ Тодоръ Шапкалията, който, преди да се пресели, билъ по-заможенъ ‘имàл воденѝца y Тỳрско — y Лòмпаланка'; мошъ Кръсто, мошъ Данъ и мошъ Божинъ. 'Онѝ бегàле из Тỳрско, че трая̀ле (живѣли) зле съ тỳрчина.’ Тѣхнитѣ челяди сетне се намножили и образували значително село, което днесъ, подобно на Корлашещъ, още пази националната си самобитность. Така тукашнитѣ българи добре държатъ нѣкои отъ народнитѣ си обичаи и до день днешень, напримѣръ 'на Лàзарица', когато момичетата 'òдат да събѝрат яйца.’ Други обаче сѫ изоставени. Така до преди 20—30 години ходѣли ‘мяучàре’, които — ‘м'ày-м'ày' — ходѣли отъ кѫща на кѫща, като носѣли 'еднà прѝтка от дỳд (черница) за месо'. Едновремешното облѣкло — y женитѣ лѣте ‘пpecтѝлкa’ съ 'влъ̀неник' и 'късàче’, 'глухчè без ръкàве', зиме 'cyкмàне', a y мѫжетѣ 'потỳре чрънѝ съ чepвèни гайтàне' и 'дрèа бeлà с червèн гайтàн', — не се вече държатъ.

 

Това село не е въ мошия. Въпрѣки това, селянитѣ икономически не сѫ добре, защото земята, която имъ е била раздадена на 1864 г., е сега недостатъчна, та сѫ принудени да взематъ земя за работа отъ околнитѣ мошии, напр. отъ мошията Пряжба на д-ръ Вайсъ. Отъ нея тѣ взематъ на изполица, като за допълнителната работа въ мошията получавали по 3-4 лева

 

 

91

 

на погонъ (полухектаръ) за угарь и толкова за сѣяне, докато по време на военната окупация (1916 1918 г.) имъ се плащало вече по 8 лева.

 

 

Приказка отъ с. Боанта.

 

 

 

92

 

(Димитъръ Русин[овъ], 54 годишенъ).

 

 

Рунку

 

Селото Рунку (Runcu: 95 к. съ 430 д. българи, 35 к. ромъни въ 1918 г.), е най-северното българско село край р. Олтъ и изобщо най-северното село въ окрѫга Романацъ, 53 км. далечъ отъ окрѫжния центъръ Каракалъ на шосето за Ръмникъ-Вълча. Тукашнитѣ българи се родѣятъ съ българитѣ отъ Пятра и Боанта, северно отъ Каракалъ, и сѫщо произхождатъ все отъ Ломпаланско. Мнозина отъ тѣхъ презъ първитѣ години подиръ заселянето си сѫ се задигали да се върнатъ въ роднитѣ си мѣста, но пѫтемъ се прибрали при своитѣ сънародници въ горнитѣ села. Тѣ съставятъ тритѣ четвъртини отъ всичкото население на селцето, но въпрѣки това, откѫснати отъ останалитѣ български села между компактно влашко население, сѫ на пѫть да се повлашатъ. Старитѣ жени все още носятъ народното си облѣкло — сукманъ и престилка.

 

*

 

Въ южната часть на сѫщия Романацки окрѫгъ, накъмъ Дунава, между града Корабия и р. Олтъ, има сѫщо група бъдгарски села, чието население произхожда отъ область източно отъ Искъръ, въ Плѣвенско, и които минаватъ тукъ въ Влашко подъ името „марàчане" (у ромънитѣ: mărăcineni). Отъ тѣхъ има, както се каза, и въ поменатитѣ по-горе села Стоянещъ и Гостовецъ. Името си водятъ отъ името на Марашката область, Марашлъка, въ Плѣвенско. [3]

 

 

1. Ром. groapă 'дупка въ земята’.

 

2. Ром. primărie „общинско управление”.

 

3. За селата въ Плѣвенско, които минаватъ подъ име мaрaшки, вж. сега Ю. Трифоновъ въ новия Български прегледъ год. I, кн. 2, София, 1929, стр. 288 и след.

 

[Back to Index]