1. Исторически погледъ върху духовния животъ въ Солунъ до XIX в.
Отъ Ив. Снѣгаровъ
Една отъ най-голѣмитѣ ценности, които е създала славната македонска държава, е гр. Солунъ, дивна красавица и незамѣнимо пристанище на Балканския полуостровъ. Около 315 година македонскиятъ царь Касандъръ е основалъ тоя градъ близо до старата гръцка колония Θερμὴ [1] и го нарекълъ Θεσσαλονίκη по името на своята жена, дъщеря на македонския царь Филипъ II. [2] Ако и да не е билъ столица на македонското царство, Солунъ за винаги се е свързалъ съ областьта Μaкедония, станалъ е нейно олицетворение и изворъ на духовната ѝ мощь. Когато апостолъ Павелъ отъ малоазийския градъ Троада е решилъ да отиде въ Европа, за да разпространява християнството, той се е устремилъ къмъ Солунъ съ намѣрение да основе тукъ една твърдина, отдето новата вѣра да може да нанася победи на гръцкото езичество. [3] И, наистина, той не се е излъгалъ: въ Солунъ е засиялъ единъ фаръ, чиито лѫчи се пръснали навѫтре въ разни кѫтове на полуострова. Християнската община въ Солунъ тъй ревностно е служила на Христовото дѣло, че, както самъ нейниятъ основатель ап. Павелъ свидетелствува, тя е станала „образецъ за всички вѣрващи (християни) въ Македония и Ахаия" (Гърция), центъръ, отдето „проехтѣ словото Господне не само въ Македония и Ахаия, но и навредъ се пронесе славата" на нейната „вѣра въ Бога" (1 Сол. 1, 7—8). Солунскитѣ християни сѫ
1. Тая колония е добила това име поради топлитѣ (термални) извори 8 клм. южно отъ Солунъ. Вж. Th. Tafel, De Thessalonica, Berolini 1839, p. V—VI.
2. Вж. ibid., p. VIII, XI, XXIII.
3. Срв. Деян. 16, 6—11; 17, 1—15.
2
били „подражатели" на християнитѣ въ Иудея и на своя пръвъ учитель ап. Павелъ, който, възторженъ отъ тѣхната взаимна любовь (2 Сол. 1, 3), се хвалилъ съ тѣхъ предъ другитѣ християни заради тѣхното „търпение и вѣра при всички гонения и скърби" (2 Сол. 1, 4), смѣталъ ги за своя „слава и радость", за „вѣнецъ на своитѣ трудове" (1 Сол. 2, 19—20). Грижливо кърмена отъ ап. Павла и неговитѣ най-близки помощници Силуанъ и Тимотей, Солунската християнска община е дала нѣколко нови сътрудници, които, придружавайки ап. Павла, сѫ облекчавали тежестьта на неговия апостолски подвигъ и сѫщевременно сѫ възприемали дълбоко неговия възвишенъ духъ. Такива сѫ били Аристархъ, [1] Секундъ, Ясонъ, [2] Димасъ. Частно Аристархъ и Димасъ сѫ придружавали ап. Павла дори въ Римъ, гдето той билъ затворенъ. Сигурно тѣзи апостолски ученици сѫ подготвили свои добри приемници, които сѫ разнасяли евангелската свѣтлина въ вѫтрешностьта на Балк. полуостровь между гърци, латинци, траки и илирийци. Солунската църква е устояла на всички люти гонения на езическото общество и римската власть. Тя е запечатила вѣрата си въ Иисуса Христа съ кръвьта на много мѫченици, особено при импер. Диоклетианъ (286—305) и Галерий († 311). Св. Димитъръ Солунски, солунски проконсулъ, († около 305 г.) е единъ отъ най-голѣмитѣ християнски мѫченици. Неговиятъ високъ култъ, който се развилъ между старитѣ народи на Балк. полуостровъ, е преминалъ после у българитѣ, които чрезъ това се свързали и духовно съ Солунъ. Частно между градоветѣ Тивериополъ (после Струмица) и Солунъ се създала връзка и чрезъ подвига на 15-тѣ Тивериополски мѫченици. [3]
1. По църковно предание той билъ първиятъ солунски епископъ и при импер. Нерона е претьрпѣлъ мѫченическа смърть.
2. Въ неговия домъ е живѣелъ ап. Павелъ заедно съ Тимотея и Силуана (Деян. 17, 6).
3. Въ тѣхното житие, написано на гръцки отъ охридския архиепископъ Теофилактъ, се казва, че гонението на импер Юлианъ Отстѫпникъ (361—363) четирма отъ тѣхъ — Тимотей, Комасий, Евсевий и Теодоръ — се преселили отъ гр. Никея (М. Азия) въ Солунъ, и следъ известно време отъ Солунъ въ Тивериополъ, гдето сѫ спечелили 11 души сътрудници: пресвитеритѣ Петъръ, Иοaнъ, Сергий, Теодоръ и Ηикифоръ, дяконитѣ Василий и Тома и монаситѣ Иерοтей, Даниилъ, Харитонъ и Сократъ. По заповѣдь на дошлитѣ отъ Солунъ Юлианови органи Валентъ и Филипъ, тѣ всички сѫ били посѣчени, понеже не сѫ склонили да принесать езическа жертва. Една жена, слѣпа отъ рождение, е прибрала отсѣчената глава на мѫченика Петъръ. Внезапно прогледнала, тя е занесла рѫката въ Солунъ и я поставила въ храма „Св. мѫченица Анастасия" (вж. бълг. преводъ на житието у митр. Симеонъ, Писмата на Теофилакта Охридски, въ Сборникъ на Бълг. акад. на наукитѣ, кн. XXVII, София 1931, стр. 249–255).
3
Поради тѣзи нравствени качества, Солунската църква е придобивала рѫководно влияние надъ християнскитѣ общини или църкви въ градоветѣ на римскитѣ провинции Първа Македония, чийто главенъ градъ билъ Солунъ, Втора Македония, Εпиръ и др. За това е благоприятелствувало и развитието на Солунъ като търговски и гражданско-административенъ центъръ, поради което той билъ наричанъ „майка на цѣла Македония", „митрополия на Македония", пръвъ градъ на македонцитѣ. При импер. Диоклетиана Солунъ е станалъ главенъ градъ на Македонския диоцезъ", [1] седалище на диоцезния управитель, титулуванъ spectabilis vicarius („виденъ намѣстникъ") на римския императоръ; a отъ 379 год., когато Римската империя се раздѣлила на източна и западна, Солунъ е билъ столица на Илирийската префектура или на Източния Илирикъ, [2] който е обхващалъ два диоцеза Македонски и Дакийски [3] или почти цѣлата западна половина на Балк. полуостровъ. Като седалище на префектъ, който билъ императорски намѣстникъ съ широки пълномощия, Солунъ е засѣнчилъ всичкитѣ други голѣми градове въ Източния Илирикъ (Стоби, Скупи, Сердика, Наисусъ, Дирахиумъ, Никополъ на ионийския брѣгъ) и въ очитѣ на жителитѣ отъ Балк. полуостровъ по обаяние се доближавалъ до Константинополъ (Цариградъ).
Тоя градъ лостепенно е ставалъ и църковенъ центъръ на голѣмъ дѣлъ отъ полуострова. Първиятъ вселенски съборъ (325) е натоварилъ солунския епископъ Александъръ да съобщи неговитѣ решения на епископитѣ въ Македонския диоцезъ, Въ 335 год. македонскитѣ епископи съ изпратили въ
1. Въ него сѫ влизали провинциитѣ Първа Македония, Втора Македония, Стари Епиръ, Нови Епиръ, Тесалия, Ахаия, о. Критъ.
2. До тогава столица на Илир. префектура билъ Сирмиумъ въ Панония (днешна Митровица въ Срѣмъ).
3. Тоя диоцезъ се е състоялъ отъ провинциитѣ Превалитания, Дардания, Горна Мизия, Срѣдиземна Дакия и Прибрѣжна Дакия или е обхващалъ северозападната часть на Балк. полуостровъ.
4
Иерусалимъ солунския епископъ Александъръ да участвува като тѣхенъ представитель въ тържественото освещаване на построения отъ Константина Велики храмъ „Възкресение Христово". Въ сердикския църковенъ съборъ (343) солунскиятъ епископъ Aeций се оплакалъ, че въ Солунъ се стичали много духовни лица отъ други епархии. Следъ като билъ издигнатъ за столица на Източния Илирикъ, Солунъ е станалъ още по-притегателенъ центъръ за духовнитѣ лица отъ провинциитѣ на тая префектура, защото тѣ сѫ били принудени да отиватъ тамъ, за да търсятъ сѫда на префекта по разни граждански дѣла и заедно съ това, разбири се, и застѫпничеството на солунския епископъ като висшъ клирикъ и най-близъкъ до префекта. По тази причина солунскиятъ епископъ е придобивалъ положението на естественъ посрѣдникъ между провинциалнитѣ епископи и централната гражданска власть въ Източния Илирикъ. Презъ последната четвърть на IV в., когато Изтокъ билъ смущаванъ отъ арияни, македоняни и др. сродни тѣмъ еретици, солунскиятъ епископъ Асхолий, високопросвѣтенъ и добродетеленъ мѫжъ, се е ползувалъ съ голѣмъ авторитетъ и билъ действителниятъ рѫководитель на църковния животъ въ цѣлия Илирикъ — почти такъвъ, каквито сѫ били екзарситѣ ираклийски за Тракийския диоцезъ, ефески за Азийския и кесарийски за Понтския, ако и да не носѣлъ тѣхната титла. Той е покръстилъ въ Солунъ болния импер. Теодосий Велики. Неговиятъ приемникъ (отъ 383 год.) Анисий е нѣмалъ качествата му, но, обладанъ отъ стремежъ да играе сѫщата роля, той е поискалъ съдействието на римския епископъ Сирикий, който го призналъ за зависимъ отъ римския престолъ началникъ на епископитѣ въ Източния Илирикъ. Въ 415 год. папа Инокентий I е провъзгласилъ солунския епископъ Руфъ за викaрий (намѣстникъ) на римския епископъ въ цѣлия източенъ Илирикъ. Така отъ цѣлата префектура юридически била образувана една църковна область съ главна епископска катедра въ Солунъ. Презъ време на т. н. Акакиевъ смутъ [1] (484–519), когато е настанала схизма между Цариградската църква и Римската, солунскиятъ викариятъ се разпадналъ, тъй като солунскитѣ епископи Андрей и Доротей сѫ били акакиянци, a отъ останалитѣ илирийски епископи едни сѫ били акакиянци
1. По името на царигр. патриархъ Акакий — монофизитъ (471—489).
5
други противъ Акакия, a трети се държали неопредѣлено. Солунскиятъ епископъ билъ лишенъ отъ правото на папски викарий, което му било възстановено следъ помирението межцу Римъ и Цариградъ (519), навѣрно, отъ папа Агапитъ. Къмъ 535 год. солунскиятъ епископъ пакъ се явява като папски викарий, но не вече върху цѣлия Източенъ Илирикъ, защото Първоюстиниянската архиепископия, [1] основана въ тая година отъ импер. Юстинияна Велики, му отнела северната половина на Източния Илирикъ (провинциитѣ Горна Мизия, Прибрѣжна Дакия, Срѣдиземна Дакия, Дардания, Превалитания). Презъ половината пъкъ на VI в. солунскиятъ викарий е изгубилъ предишната си власть върху Стария Епиръ и Ахаия, понеже митрополититѣ на главнитѣ имъ градове Никополъ и Коринтъ сѫ били възведени въ папски легати. Когато къмъ 732 год. византийскиятъ императоръ Лъвъ Исавриецъ е отнелъ отъ папата цѣлия Източенъ Илирикъ и го подчинилъ на царигр. патриархъ, Солунската църква била превърната въ една обикновена митрополия на Царигр. патриаршия съ нѣколко Подведомствени епископии въ южна Македония и северна Тесалия. Въ църковнитѣ сьбори и епархийскитѣ списъци на Царигр. патриаршия солунскиятъ митрополитъ е заемалъ по-долно мѣсто отъ много други митрополити въ Царигр. диоцезъ, но все пакъ по-горно (следъ ираклийския) отъ митрополититѣ въ останалитѣ градове на Балк. полуостровъ [2] и по-късно той е употрѣбявалъ
1. Не се знае точното мѣстоположение на гр. Първа Юстинияна, но вѣроятно, той се намиралъ между Скопие и Кюстендилъ.
2. Въ списъка на епархиитѣ отъ времето на импер. Лъвъ Мѫдри (888—911) Солунъ е поставенъ на 16 мѣсто (следъ митрополийскитѣ центрове Кесария, Ефесъ, Ираклия въ Тракия, Анкира, Кизикъ, Сарди, Никомидия, Никея, Халкидонъ, Сида, Севастия, Амасия, Сицилия, Тини, Гангра) съ 5 епископии: Китроска, Верийска, Драговитска (ο Δρουγοβιτίας), Сервийска и Касандрийска (Н. Gelzer, Ungedruckte und ungenügend veröffentlicthe Texte der Notitiae Episcopatuum, München 1901, S. 550, 554). Сѫщото мѣсто има солунскиятъ митрополитъ и въ епарх. списъкъ отъ времето на импер. Иванъ Цимиски (969—976), като областьта му е наречена тесалийска (ἐπαρχίας Θετταλίας) (ibid., S. 569); обаче импер. Андроникъ Палеологъ Стари е въздигналъ Солунъ на 11 мѣсто (следъ първитѣ 9 отъ гореспоменатитѣ митрополийски градове, a предъ Одринъ, Сида, Севастия, Мелитинъ, Тиани, Гангра и др. митрополии въ Балк. п-въ) (ibid., 5. 597). При импер. Андроникъ III Палеологъ солунскиятъ престолъ билъ поставенъ на 4. мѣсто, станалъ е равенъ съ анкирския (ibid., S. 607) и следъ ираклийския е заемалъ първо мѣсто между митрополиитѣ въ
6
величествената титла ὑπέρνιμος καὶ ἐξαρχος ηάοης Θετταλίας. [1] Понижението на солунската катедра презъ IX и X в. се дължало на обстоятелството, че границитѣ на нейната епархия значително се стѣснили, и подчиненитѣ ѝ епископии сѫ намалѣли поради разширението на българската държава въ Македония презъ това време (при бълг. владѣтели Борисъ, Симеонъ, Петъръ и Самуилъ).
Въпрѣки тѣзи външни несгоди, Солунската църква винаги
Балк. п-въ. Въ епархийския списъкъ отъ турско време (споредъ Гелцеръ, отъ ІІ-та половина на XV в.) солунскиятъ митрополитъ стои на 10. мѣсто (следъ кесар., ефеския, иракл., анкирския, кизичкия, филаделф., никомид., никейския и халкидонския), но пакъ е държалъ първо мѣсто (следъ ираклийския) между подведомственитѣ на Царигр. п-шия балкански митрополии съ 10 епископии Китроска (първопрестолна), Касандрийска, Сервийска, Кампанийска или Кастренска (Καστρου), Петърска (τοῦ Πέτρας), Еркулийска или Ардамерийска (τοῦ Ἑρκουλίων ἤτοι Ἀρδαμέρεως), Иериско-Светогорска, Литско-Рентинска (τοῦ Λιτῆς καὶ Ρεντίνης), Полянско-Вардариотска (τοῦ Πολεάνης καὶ Βαρδαριωτῶν) и Платамонско-Ликостомска (τοῦ Πλαταμῶνος καὶ Λυκοστόμου) (ibid., S. 614, 633—634). Къмъ половината на XVII в. солунскиятъ митрополитъ е ималъ 8 подведомствени епископи (Сношенія Россіи съ Востокомъ по дѣламъ церкви, II. стр. 338, съобщение на солунския митрополитъ Атанасий въ писмото му отъ 26. II. 1645 год. до руския царь: „а подъ нашею областью восемь Епископовъ имѣемъ"). Въ турско време солунскиятъ митрополитъ е ималъ и мѣстото на анкирския митрополитъ (Gelzer, ор. cit., S. 636), a споредъ повечето преписи на сѫщия документъ — дори мѣстото на кесарийския (ἔχει δὲ νῦν καὶ τὸν τόπον Καισαρείας.) (ρ. cit). Александрийскиятъ патриархъ Мелетий Пигасъ нарича солунския престолъ всесветейши: Τῶ παναγίωτότῳ θρόνῳ τής Θεσσαλονίκης (негово писмо до царигр. п-хъ (въ 1596 г.) Гавриилъ, бившъ солунски митрополитъ у Μ. Γεδεών, Πατρ. πίνακες, стр. 538 и 543); солунскиятъ митрополитъ Атанасий — прехваленъ (негово писмо отъ 24. VIII. 1643 г. до руския царь, въ Сношенія Россіи съ Востокомъ, II, стр. 248); молдавскиятъ свещеникъ Гавриилъ — светъ и великъ, превисокъ (негово писмо до руския царь за Солунската митрополия, п. съч., стр. 251). — Въ епархийския списъкъ отъ 1855 год. солунскиятъ митрополитъ е поставенъ на 9. мѣсто съ 8 епископии: Кипроска, Кампанийска, Платамонска, Сервийско-Кожанска, Полянско-Вардариотска, Петърска, Ардамерийска и Иериска (Ράλλη καὶ Πότλη, Σύνταγμα τῶν κανόνων, V, стр. 514).
1. Gelzer, op. cit, S. 636. Сѫщо и въ емарх. списъкъ отъ 1855 год. (п. стр.). Рали и Потли бележатъ че солунскиятъ митрополитъ е наричанъ въ епархията си Παναγιώτατος, както царигр. патриархъ, a вънъ отъ епархията си — πανιερώτατος, както другитѣ митрополити (с. стр., забел.). За Солунската църква вж. повече у Е. Лепорскій, Исторія Өессалоникскаго экзархата, Спб. 1901.
7
е оставала вѣрна т мисията си, която ѝ възложилъ нейниятъ великъ основатель. Както презъ първитѣ вѣкове сл. Хр. тя усърдно е разпространявала християнството между езичницитѣ гърци, траки и илирийци, тъй и отъ VI-IX в. тя е правѣла това между новитѣ жители на Македония — българскитѣ славяни. За съжаление, този периодъ, презъ който нашитѣ прадѣди постепечно се присаждали къмъ лозата на духовния животъ, е твърде тъменъ, нѣма известия за отдѣлнитѣ мисионерски действия на солунскитѣ иерарси. Не можемъ обаче да се съмняваме, че тѣ сѫ вьршели такива предприятия, ако не отъ съзнание на своя апостолски дългъ, то поради църковно-държавни интереси: чрезъ покръстване на македонскитѣ славяни да увеличатъ своето паство и да ги приобщатъ съ визанската култура. Особено това е било необходимо, когато Солунъ и околностьта му сѫ били масово заселени отъ буднитѣ, войствени и предприемчиви славянски племена драговити и сагудати. Презъ VII в. тѣзи славяни често сѫ нападали Солунъ, но не сѫ успѣвали да го подчинятъ. При все това чрезъ мирно заселване въ Солунъ тѣ сѫ измѣнили етничния му обликъ и презъ IX в. той билъ по-скоро славянски градъ, отколкото гръцки: между неговото население е господствувалъ славянскиятъ езикъ, както ясно е посочено въ панонската легенда на св. Методия Солунски [1]. Въ Солунската область пакъ се въдворило езичеството, макаръ и по-просто по форма отъ гръцко-римската религия. Христианската църква, естествено, трѣбвало да поведе борба, за да го срази. He е известно, колко време се е водила борбата за похристиянчването на солунскитѣ славяни, но се знае, че презъ IX в. копнежътъ за родна просвѣта е билъ по-силенъ у тѣхъ, отколкото у другитѣ имъ съплеменници. Вѣроятно, най-вече между тѣхъ билъ разпространенъ навикътъ да пишатъ на своя речь съ гръцко писмо. Тѣзи племена, които сѫ били доста изобретателни въ военното изкуство, ще да сѫ правѣли и книжовни опити (преводи и компиляции) съ гръцко писмо, както въ ново време наши дѣди и бащи сѫ пишели. Заедно съ това не е била изключена
1. Когато визант. императоръ Михаилъ III е поканилъ Константина (Кирила), да отиде съ брата си Методия въ Моравия за християнско учителство, той се мотивиралъ така:
(Житие на св. Методия, у Теодоровъ-Баланъ, Кирилъ и Методи, I, София 1920, стр. 88).
8
възможностьта, нѣкои грамотни славяни отъ Солунъ или околностьта, подъ въздействие на гръцката образованость, да сѫ се мѫчели да създадатъ особено славянско писмо. Само съ подобна духовна дейность солунскитѣ славяни сѫ могли да станатъ благоприятна срѣда, изъ която се явили даровити творци на сѫщинска славянска писменость. Чрезъ неизвестнитѣ за сега книжовни опити на солунски славяни тѣхното наречие е придобило по-голѣма гъвкавость и изразителность, и благодарение на тѣзи качества, засилени отъ св. Солунски братя и тѣхнитѣ ученици, то е успѣло да стане общославянски книжовенъ езикъ.
Още не е установено положително, но повече доводи има въ науката мнението, че Кирилъ и Методий сѫ били славяни.
Чрезъ тия двама свои дивни синове Солунъ е станалъ духовенъ свѣтилникъ, който е оживотворилъ всичкитѣ славянски племена и ги устремилъ къмъ високъ идеалъ — да си създадатъ славянска култура, равностойна съ византийската и романогерманската. Безъ това солунско откровение развоятъ на пространната българска държава би спрѣлъ, защото християнската вѣра, приета отъ князъ Бориса (865) и наложено отъ него на своя народъ, не би била οнaрοднена, не би било възможно да се устрои въ България нaрοднa църквa и да се развие народна култура, която единствена е можела да съедини и слѣе тюркобългари и славяни въ една творческа нация — българска.
Не само стратегичното положение на Солунъ, но и неговото духовно културно значение за славянския свѣтъ е потиквало бълг. владѣтель Симеонъ да завладѣе тоя градъ и да го засели съ „българи" [1] следъ опустошението му отъ арабитѣ презъ юлий-августъ 904 год. [2] Той сега е счелъ за нуждно да отложи осѫществението на тая си цель, но само следъ като е успѣлъ чрезъ миренъ договоръ съ визант. императоръ Лъвъ VI Мѫдри, българската държава да се разшири къмъ Бѣло море и да се надвеси надъ Солунъ [1]. Очевидно, той е възнамѣрявалъ
1. Лъвъ Μагистъръ, който съобщава това, разбира подъ тая дума изобщо жители отъ бълг. държава.
2. За това явно свидетелствуватъ гръцкитѣ надписи върху каменни стълбове при селото Наръшъ, 22 клм. на северъ отъ Солунъ (вж. у Йорд. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, II изд., стр. 18-20).
1. Зa Симеона и Самуила срв. Β. Н. Златарски, История на бълг. държава I, стр. 325-339, 679, 681, 685, 695-696, 699.
9
да превземе тоя градъ безъ много жертви при другъ удобенъ случай. По сяицитѣ подбуди и царь Самуилъ, следъ като превзелъ Драчъ, билъ решенъ на всѣка цена да включи и Солунъ въ предѣлитѣ на своята държава [1]. Въ 1040 год. 40,000 бълг. възстаници начело съ Петъръ Делянъ се явили предъ Солунъ, гдето се билъ укрепилъ визант. императоръ Михаилъ IV. Възстановителитѣ на българското царство Петъръ и Асѣнъ сѫ подирили мистична основа за своето освободително дѣло въ солунския покровитель св. Димитъръ. Тѣ сѫ построили въ негова честь църква въ Търново (подъ Трапезица) и пръснали легендата, че тоя великъ християнски светия се преселилъ въ новата българска столица. Царь Калοянъ е смѣталъ, че неговата борба за обединение на Македония съ България ще бѫде незавършена, ако не завладѣе Солунъ. Затова два пѫти (въ 1204-1205 и 1207 год.) българитѣ сѫ предприели стремителни походи срещу тоя чаровенъ градъ, предъ чиито стени въ 1207 г. царь Калоянъ е падналъ отъ меча на измѣнникъ.
Солунъ не е билъ присъединенъ къмъ бълг. държава, обаче той е останалъ свързанъ съ своя хинтерландъ, бълг. земи, въпрѣки политическитѣ промѣни, които е претърпявалъ. Богомилската църква въ Македония била наричана драговитска, очевидно, защото тя била организирана най-напредъ между българитѣ отъ племето драговити и между тѣхъ е имала най-здрави привърженици. Солунъ билъ една отъ главнитѣ станции на търговцитѣ отъ Охридъ, Скопие и други западнобългарски градове. Тукъ сѫщо сѫ престоявали и български архиепископи на пѫть отъ Охридъ за Цариградъ и обратно. [2] Архиеп. Теофиликтъ е ималъ приятелски връзски съ солунския митрополить Теодулъ [3], той се лѣкувалъ въ Солунъ [4] и, вѣроятно, се установилъ тамъ, следъ като напустналъ Охридъ. Презъ половината на XII в. солунски митрополитъ билъ Βасилий Калосъ отъ Охридъ. Въ 1155 год. той билъ опълномощенъ отъ византийския императоръ Мануилъ Комнинъ
2. Вж. писмото на архиеп. Теофилакта № 65 у митр. Симеона, п. сб., стр. 164.
3. С. сб., № 11.
4. С. сб., № № 55, 56, 58.
10
да води преговори съ пратеницитѣ на папа Андриана IV. Въ цариградския църковенъ съборъ отъ 1156 г. той е направилъ изложение за възгледа на охридския архиепископъ Лъвъ относно латинския богослужебенъ обичай за опрѣсноцитѣ [1]. Солунскиятъ митрополитъ Евстатий (1175-1194), бележитъ византийски писатель, е дигналъ гласъ срещу алчностьта на южномакедонското монашество, което е угнетявало селското (= българското) население, както и срещу лицемѣрието на гръцкото общество. [2] Той е осѫдилъ визант. императоръ Мануилъ Комнинъ, който искалъ да се изхвърли анатемата къмъ мухамеданския Богъ изъ чина за покръстване на мохамедани. Духътъ на тоя ревнитель за християнството сигурно, е предпазвалъ отъ еретически уклони бълг. население въ епархията му и отвѫдъ нея.
Българскиятъ атонски монастиръ Зографъ сѫщо така е подържалъ оживени сношения съ солунското население. Отзвукъ на това е преправената презъ XVI в. зографска грамота, приписана на българския царь Калимана, за когото тамъ се казва, че е подарилъ на Зографския монастиръ три махали въ Солунъ (на клирика Дука, Скерлетова и киръ Константинова) съ по деветь дюкяни [3]. И Хилендаръ е ималь врьзки съ Солунъ. Презъ 1219 год., връщайки се отъ Никея въ Сърбия, първиятъ сръбски архиепископь Сава, дотогава игуменъ на тая обитель, е престоялъ доста време въ Солунъ, въ манастира Филокали, и тукъ е преписалъ номоканона и други църковноправни книги, потрѣбни за новата независима сръбска църква. Тоя фактъ показва, че въ Солунъ, главно отъ атонскитѣ манастири, била разпространявана славянска книжнина (въ срѣднобългарска и сръбска редакция) [4]. Савиниятъ преписъ на номоканона се разпространилъ въ Сърбия въ много екземпляри
1. Срв. моята „История на Охридската архиепископия". I, София 1929, стр. 196, забел. 1.
2. С. съч., стр. 79, 229.
3. Ивановъ, с. сб., стр. 607.
4.
(Даничић, Живот светога Симеуна и светога Саве, написао Доментијан, Бѣлградь 1865 г., стр. 227). Не може да се приеме мнението на Голубински, че Сава е порѫчалъ да му препишатъ гръцкия оригиналъ, който после е превелъ въ Сърбия (Краткій очеркъ исторіи правосл. церквей и пр., стр. 556): житиеписецътъ ясно казва, че Сава е преписалъ, a не превелъ.
11
(преди всичко по единъ за всѣки епископъ) [1]. Тоя преписъ е миналъ въ България и оттукъ въ Русия, гдето деспотъ Светославъ го изпратилъ на митрополита Кирилъ II. Текстътъ е влѣзълъ въ кормчията, следъ като църковниятъ съборъ отъ 1274 г. въ гр. Владимиръ (Русия) го обявилъ за общозадължителенъ законникъ [2]. Така презъ XIII в. Солунъ е послужилъ за проводникъ на църковноправно съзнание въ православния славянски свѣтъ.
Презъ XIII в. сѫ станали събития, които, ако и да сѫ придавали на Солунъ официаленъ гръцки видъ, въ действителность сѫ поставяли неговия пулсъ въ зависимость отъ волята на двата тогавашни български центрове Охридъ и Търново. Епирскиятъ деспотъ Теодоръ Комнинъ, следъ като разширилъ владенията си на северъ и на изтокъ, е насочилъ войскитѣ си срещу Солунъ и въ 1223 год. го отнелъ отъ латинцитѣ, та съ това окончателно е унищожилъ латинското владичество въ Македония. Тукъ той се провъзгласилъ за византийски царь (βασιλεύ)ς, като поканилъ солунския митрополитъ Константинъ Месопотамитъ да го короняса, но последниятъ е отказалъ да стори това, понеже е смѣталъ, че само никейскиятъ императоръ е законенъ и че само царигр. патриархъ има право да коронясва царе. Митр. Константинъ билъ лишенъ отъ катедрата си. [3] Тодоръ Комнинъ се обърналъ къмъ началника на автокефалната българска църква въ Охридъ, архиеп. Димитъръ Хоматианъ. Основавайки се на правото си да помазва царе и съгласно съ решението на събора отъ епирскитѣ архиереи въ гр. Арта, на държавния синклитъ и воинството на епирската държава, охридскиятъ архиепископъ е коронясалъ за царь Теодора Комнина, може би, въ новата му столица Солунъ. Поради тоя важенъ актъ на архиеп. Димитъръ Хоматианъ и понеже той билъ вещъ канонистъ, въ Солунъ високо се ценѣла неговата сѫдебна компетенция не само
1.
С. жит., стр. 233;
.
2. Срв. Голубинскій, п. стр.; Јевс. Поповић, Опћа црквена историја, II, стр. 60, 164; К. Јиречек, Историја срба, III, стр. 144.
3. Споредъ керкирския ( = корфуския) митрополитъ Георгий Вардани Конст. Месопотамитъ доброволно е напустналь Солунъ, a споредъ Георгия Акрополитъ, Теодоръ Комнинъ го подложилъ на изтезания и го принудилъ да приеме монашество (срв. у мене, п. съч., стр. 111).
12
при царуването на Теодора Комнина (1230), но и при приемника му деспотъ Мануилъ. [1]
Въ 1230 год., следъ Клокотнишката битка, бълг. царь Иванъ Асенъ II е покорилъ цѣлото епирско царство заедно съ Солунъ, като оставилъ зетя си Мануилъ, братъ на Теодора Епирски, да управлява Солунъ и Епиръ като неговъ васалъ съ титла деспотъ. Съ особена грамота той е давалъ на дубровнишкитѣ търговци право за свободна търговия и въ Солунъ. [2] Анкирскиятъ митрополитъ, когото презъ августъ 1232 год. никейскиятъ патриархъ Германъ е изпратилъ въ епирското деспотство за свой екзархъ (= пълномощникъ), отъ Солунъ е следѣлъ църковната политика на царь Иванъ Асенъ II и се стараелъ да го отклони отъ намѣрението му да провъзгласи Търновската църква за независима отъ никейския патриархъ [3] и да я въздигне въ патриаршия, като го увещавалъ, избраниятъ за архиепископъ на овдовѣлия търновски престолъ да бѫде изпратенъ за рѫкоположение или въ Никея, или въ Солунъ при него. [4]
Солунъ отново е падналъ подъ византийска власть (1246), a границата на българската държава твърде се отдалечила на северъ, обаче връзкитѣ му съ бъл гарската народность не се скѫсали, ако и да е станалъ пакъ единъ значителенъ центъръ на гръцката образованость. Може да е намалѣло неговото българско население, но вѫтрешностьта, чиято врата за Бѣло море билъ той, е оставала етнично българска. Солунъ е живѣелъ съ стопанскитѣ сокове главно на Македония, която и тогава заедно съ него е представяла една стопанска цѣлость. Макаръ и да е била Македония политически раздѣлена презъ втората половина на XIV в. [5], Солунъ
1. Срв. п. мое съч., стр. 142-143.
2.
(у Ивановъ, п. сб., стр. 578).
3. По силата на договора отъ 1232 год. между Иванъ Асенъ II и никейския императоръ Ватацъ, Търновската църква (архиепископия) била зависима отъ Никейската (= Царигр.) патриаршия.
4. Срв. п. мое съч., стр. 145, 209.
5. Вълкашинъ и крали Марко въ Скопие, Прилепъ, Битоля, Прѣспа; Андрей Гропа (следъ смъртьта на Вълкашина въ 1371 год.) въ Охридъ; Хлапенъ въ Воденъ, Костуръ и Беръ; Иванъ Углешъ въ Сѣръ и Драма; Богданъ между Солунъ, Струмица и Сѣръ; Иванъ Драгашъ и Константинъ въ Струмица, Щипъ, Жеглигово (до днешно Куманово), Крагово и Велбѫждъ (дн. Кюстендилъ).
13
е продължавалъ да бѫде главно стоварище на нейния износъ (жито, добитъкъ и др.) [1] Благодарение на това, че държавицитѣ въ Македония били еднородни (българско население и сродили се съ него властелини отъ сръбски произходъ), Солунъ и сега е разпространявалъ въ тѣхъ своето духовно и културно влияние; обаче сѫщо така и той не е могълъ да избѣгне влиянието на тѣхната етничка стихия, която е бушувала при самитѣ му стени, именно прилива набългарско население. Това е било неизбѣжно особено поради близкитѣ отношения между македонскитѣ властелини и Византия, еднакво застрашени отъ турцитѣ. [2] Въздействието на бълг. народность върху Солунъ могло да бѫде и духовно чрезъ многото светогорски монаси, които отъ време на време сѫ посещавали тоя градъ. Най-голѣмиятъ атонски монастирь, лаврата на Св. Атанасия, презъ XIV в. билъ и български книжовенъ центъръ: тукъ сѫ работили българитѣ Иоанъ Старецъ, Иосифъ, Теофанъ, Козма, иеромонахъ Методий, монахъ Ефтимий (сетне търновски патриархъ) и др. [3] Теодосий Търновски отъ Атонъ е посетилъ Солунъ презъ време на подвижничеството си въ Атонъ (лаврата и Зографъ). Сѫщо и Ефтимий Търновски ще да е влизалъ въ допиръ съ солунското гражданство. Около половината на XIV в. монахиня Ирина, тайна богомилка въ Солунъ, е привличала съ лекото си поведение атонски монаси, заразявала ги съ ересьта и чрезъ тѣхъ я разпространявала въ Атонъ. Отъ тоя родъ сѫ били, споредъ житието на св. Теодосия Търновски, монаситѣ Кирилъ Босота и Лазаръ които, изгонени изъ Атонъ, сѫ отишли въ бълг. столица Търново, гдето единиятъ е проповѣдвалъ явно богомилство, a другиятъ — адамитство. Солунскиятъ митрополитъ Симеонъ (1410—1429) дава да се разбере, че и въ негово време богомили (подъ име кудругери) сѫ смущавали Солунско. [4] Солунъ е оказвалъ
1. К. Јиречек, Историја Срба, I, стр. 322.
2. За възможностьти на такъвъ приливъ говори и фактьтъ, че въ Солунъ сѫ живѣли повече или по-малко време разни сръбски голѣмци, напр., бившиятъ логотеть на сръбския царь Стефанъ Душанъ, Георгий Повичъ, който тамъ и умрѣлъ (1367) въ присѫтствието на двамата си братя Радославъ и челникъ Милошъ и на други сръбски боляри. К. Иречекъ допуска, че и Душановиятъ синъ царь Урошъ IV е прекаралъ въ Солунъ отъ 1367—1368 год. (п. съч., 1, стр. 320).
3. Вж. у Ивановъ, п. сб., стр. 275.
4. Срв. Ивановъ, Богомилски книги и легенди, София 1925, стр. 34.
14
влияние върху духовния животъ на бълг. земи още съ това, че билъ единъ отъ центроветѣ на религиозната борба, водена отъ исихасти срещу варлаамити и акиндинити. Голѣми защитници на първото движение сѫ били солунскитѣ митрополити Григорий Палама (1347—1360), [1] чиито съчинения сѫ били превеждани на славянски, [2] Ηилъ Κaвaсилa († 1361) племенникътъ му Николай Кавасила († 1371) и Симеонъ, a противници — Григорий Акиндинъ (между 1341 и 1351 год.), родомъ отъ Прилепъ и солунски възпитаникъ, и Константинъ Арменопулъ († около 1380), солунски сѫдия и бележитъ канонистъ. [3] Съратникъ на Григория Палама билъ и цариградски патриархъ Исидоръ I (1347—1350), който се родилъ и училъ въ Солунъ. [4] Солунецъ билъ знаменитиятъ канонистъ иером. Матей Властаръ, който въ своята гръцка азбучна синтагма отъ 1335 год. е далъ канонично оправдание на идеята за тъждественостьта на Охридската архиепископия и Първониянскaта. Cъ тоя си трудъ, скоро преведенъ на славянски и често преписванъ, той е станалъ мѣродавенъ авторитетъ за българската, сръбската, молдавската и унгровлашката църкви. Въ края на XIV в. солунски митрополитъ билъ Исидоръ Глава (τοῦ Γλαβᾶ), чийто прѣкоръ като чели сочи на неговия български произходъ. И той билъ добъръ канонисть. Това личи отъ обяснителната му записка, която написалъ, вѣроятно, по порѫка на царигр. патриархъ Антоний IV и съ която е доказвалъ, че е незаконно искането на унгровлашкия митрополитъ Антимъ да
1. Въ 1363 год. Григорий Палама билъ канонизиранъ за светия.
2. Въ Софийската народна библиотека се пази сборникъ отъ негови трактати ср. ред. отъ XVI в. (срещу латинитѣ, Варлаама и Акиндина, изложение на правосл. вѣра). Рѫкописътъ е доставенъ отъ Македония (Б. Цоневъ, Описъ на рѫкописитѣ и старопечатнитѣ книги въ Соф. народна библиотека, София 1910, стр. 258-259, №311). Въ заглавието на статиитѣ Григорий Палама е нареченъ
3. Срв. Ивановъ, Българитѣ въ Македония, стр. XLV; Јевс. Поповић, п. съч., II, стр. 148-149. Нѣма сведения, дали нѣкакъ се отразилъ въ бълг. земи богословскиятъ споръ между солунскитѣ монаси акапиоти и неамонити, разгледанъ въ 1394 год. отъ царигр. църковенъ съборъ, въ който е участвувалъ и молдавскиятъ митрополитъ (Αρχιμ. Κ. Δελικάνη, Πατρ. ἔγγραφα ἐν Κωνσταντινουπόλει 1905, III, стр. 663).
4. Μ. Γεδεών, Πατρ. πίνακες, стр. 417.
15
запази архиерейския си чинъ и следъ като е приелъ велика схима (въ 1389 год.). [1] Бранейки правата на своята катедра, митр. Исидоръ не се побоялъ съ писмо отъ юлий 1382 г. да укори царигр. патриархъ Нилъ, че се вмѣсвалъ въ работитѣ на епархията му. [2] А пъкъ преди 11 години презъ пролѣтьта 1371 г., солунци, останaли безъ митрополить, сѫ престанали да споменаватъ името на царигр. патриархъ Филотей, който се принудилъ да изпрати въ Солунъ дикеофилакса дяконъ Георгий Пердикъ и монаха Моисей Факраси [3] да ги отклонятъ отъ увлѣчението къмъ църковна самостойность.
Въ
съзнаниего на бълг. книжовнци Солунъ се явявалъ като български градъ.
Съставительтъ на солунската легенда за св. Кирила представя, че Солунъ е врата
на българската земя, че на солунския пазаръ се говори български. [4] Св. Кирилъ,
споредъ краткото му житие, билъ
отъ родители богати и първенци въ Солунъ.
[5]
Подобно схващане за Солунъ е сѫществувало и въ турско време. To ще да е
насърдчило охридския архиепископъ Матей (въ началото на XV в.) да
настоява предъ визант. императоръ Мануилъ Палеологъ да признае съ
хрисовулъ, че диоцезътъ на автокефалната българска църква въ Охридъ се простира
до самия Солунъ. [6] Споредъ стружкия книжовникъ монахъ Викторъ (той е
преписалъ славянския преводъ на Властаровата синтагма), охридскиятъ, сир.
българскиятъ престолъ
1. Δελικάνη, п. сб. III, стр. 660-661.
2. Γεδεών, п. съч., стр. 444.
3. С. съч., стр. 437.
4.
Следъ като Кирилъ е чулъ въ Александрия Божи призивъ да отиде да просвѣти
българитѣ, той твърде се наскърбилъ, понеже — казва той —
. Дошълъ въ
о. Кипъръ и не е чулъ нѣщо за българската земя
. Поради това той искалъ да
се върне, но се уплашилъ да не би да бѫде като пророкъ Иона и заминалъ за о.
Критъ, за да дири българската земя. Тукъ му казали да отиде въ Солунъ
.
Кирилъ се явилъ предъ солунския митрополитъ (гръкъ) Иоанъ, който го нарекълъ
безуменъ старецъ, когато е узналъ, че е дошълъ да учи българитѣ на християнската
вѣра, понеже
. Кирилъ е излѣзълъ на пазара и тукъ чулъ българи да говорятъ
(у Ивановъ, п. сб. стр. 282).
5. С. сб., стр. 284.
6. Срв. моята История на Охридската архиепископия-патриаршия (II т.), стр. 5.
16
има подъ своя власть между друго и земитѣ
.
[1] Въ зографския поменикъ Солунъ
е поставенъ въ българската земя. [2] Сръбски лѣтописци сѫ отбелязвали падането
на Солунъ подъ турцитѣ (29. III. 1430 год.) като важно събитие, [3] сигурно,
защото съзнавали неговото голѣмо значение за балканскитѣ славяни, особено при
факта, че тоя търговски и културенъ центъръ, съ падането си подъ турска власть,
е влизалъ вече въ свободни сношения съ завладѣнитѣ преди около 40 години отъ
турцитѣ български и сръбски области, та съ това той е станалъ тѣхенъ нормаленъ
дихателенъ органъ. [4] Нѣма сведения за количеството на бълг. население въ
Солунъ презъ XV—XVIII в., но, при оживенитѣ му търговски сношения съ
вѫтрешностьта, постоянно ще да е имало въ него по-силенъ или по-слабъ притокъ на
българи изъ околностьта и други мѣста. [5] Българитѣ се губѣли въ обятията на
гръцката църква, но отъ друга страна тѣ сѫ били укрепителна сила за
солунското православно οбщество, което иначе, при другородното мнозинство —
турско и еврейско (отъ края на XV в.) съвсемъ би намалѣло. [6]
И въ турско време Зографскиятъ и Хилендарскиятъ монастири сѫ продължавали да поддържатъ връзки съ Солунъ, [7]
1. Љ. Стојановић, Стари српски записи и натписи, I, № 812.
2. Ивановъ, г. сб., стр. 496.
3. Вж. у Стојановић, п. сб., 5166 и 9953.
4. Въ една бележка отъ 1571 год. се говори, че гр. Ново бърдо (Ст. Сърбия) е внасялъ соль отъ Солунъ (с. сб., № 6362).
5. Рускиятъ пѫтешественикъ Василий Григоровичъ Барски, който на пѫть за Св. Гора въ 1725 год. е престоялъ единъ день въ Солунъ, е намѣрилъ тукъ българи, които сѫ го гощавали и изпроводили (Странствованія по святымъ мѣстамъ Востока съ 1723 до 1747 г., изданіе Правосл. Палест. обществомъ, Спб. 1885-1887, ч. I, стр. 218). Българинъ билъ Стоянъ Петровъ отъ Солунъ, който презъ 1760 се заселилъ въ Нѣжинъ (Русия), ако и да го е записала руската гражданска власть въ гръцката колония.
6. Споредъ мемоара на солунския френски консулъ Belley отъ 1768 год., въ Солунъ тогава е имало 8,000 православни „гърци" срещу 35,000 турци и 26-27,000 евреи, сир. около 1/8 отъ цѣлото население, което броело около 70,000 д. (Димитриевъ, Солунъ въ миналото си, Период. списание, кн. 45, стр. 396).
7.
Въ една лѣтописна бележка отъ XV в. се казва, че Хилендaръ е подарилъ
единъ панигирикъ за м. октомврий на солунската съборна църква следъ нейното
разграбване (отъ турцитѣ) (Љ. Стојановић, п. сб., № 4612); a въ единъ зографски рѫкописъ е записано, че въ Солунъ е дошълъ везиръ, комуто жителитѣ
сѫ дали много подаръци (с. сб., № 6953), вѣроятно, за да го отклонятъ отъ
буйства. Въ зографския поменикъ между дарителитѣ се споменаватъ Яни Хаджи
отъ Солунъ (у Ивановъ, п. сб., стр. 496) и петима отъ солунското село Герикарци
(четири имена сѫ български:
) (с. сб. стр. 497).
17
разпространявайки чрезъ това своето влияние върху мѣстното бълг. население. Носители на идеята за църковно-строителна правоспособность на бълг. народъ, тѣзи манастири сѫ пречупвали гръцкото културно влияние [1] и ще да сѫ внушавали на солунското гръцко духовенство да се приспособи къмъ своето другородно паство, за да подигне неговото религиозно съзнание. Сигурно, съ тази цель презъ XVI в. солунскиятъ иподяконъ Дамаскинъ Студитъ е почналъ да пише проповѣди на простонароденъ гръцки езикъ, който, както говоримиятъ турски езикъ, билъ разбиранъ отъ мѣстнитѣ българи-занаятчии, търговци и др., които сѫ имали търговски и др. връзки съ гърцитѣ отъ Солунъ и др. близки мѣста. Ако и да не е писалъ на български, Дамаскинъ Студитъ, може да се каже, се оказалъ не по-малко цененъ и за българитѣ: той имъ открилъ, че тайната на народния напредъкъ е просвѣта на народенъ езикъ, и е тласналъ по-буднитѣ българи да вървятъ по тоя пѫть. Съ тази заслуга Дамаскинъ Студитъ се явява неволенъ творецъ на новобългарскитѣ народни будители, и поради това ще трѣбва да смѣтаме града Солунъ за първо огнище на българското възраждане. Българитѣ ревностно сѫ започнали да превеждатъ яснитѣ и увлѣкателни
1.
Покойната Цар. Миладинова-Алексиева съобщава, че най-старитѣ отъ голѣмото бълг.
семейство Кузманови въ Солунъ сѫ разправяли, че нѣкои светогорски монастири сѫ
имали метоси въ Солунъ на „Ясиолъ" (площадъ южно отъ чаршията и Траяновата
арка), гдето българитѣ се събирали да се учатъ на ст.-българско писмо и да
говорятъ по църковни и народни работи (Изъ галериитѣ на миналото. в. „Миръ",
София, № 9812, стр. 4, кол 6). Въ преправената Калиманова грамота се говори за
зографски метохъ въ Солунъ (Ивановъ, п. сб., стр. 607). Знае се, че презъ време
на църковната борба въ Солунъ е имало зографски метохъ. Ако допустнемъ, че презъ
предишнитѣ вѣкове той не е билъ откритъ, то Зографъ, Хилендаръ и др. бълг.
монастири поне ще да сѫ изпращали въ Солунъ таксидиоти, каквито е имала и
Иерусалимската патриаршия (въ една бележка отъ 1784 год. се споменава
. Љ. Стојановић, п. сб., № 10362).
18
слова на Дамаскина Студитъ отначало на църковенъ славянски езикъ (напр. пелагонийскиятъ епископъ Григорий въ края на XVI в.), после на смѣсенъ (църковенъ и говоримъ) и на чистъ простонароденъ езикъ, като сѫ наричали своитѣ преводи дамаскини по името на своя първовдъхновитель. Тия преводи, пръскани изъ бълг. земи въ много преписи и преработки, сѫ поставили основата на новобългарската книжнина, тоя будителенъ и пѫтеводенъ свѣтилникъ на цѣлокупния български народъ. [1]
Солунъ косвено е участвувалъ и въ духовнокултурното дѣло на Охридската патриаршия. Въ моментъ на вѫтрешни борби (отъ 1685—1694 г.) неинъ рѫководитель се явилъ образованиятъ бившъ китийски (въ о. Кипъръ) митрополитъ Козма, чийто баща Димитъръ билъ отъ Солунъ. [2] Сѫщиятъ като драчки митрополитъ, е прославилъ на гръцки св. Ивана Владимира като български и албански светецъ съ стихове и похвални жития, съ които той е затвърдилъ култа къмъ тоя охридски мѫченикъ и споменитѣ за бълг. царе Симеонъ, Самуилъ и Иванъ Владиславъ.
Отъ Солунъ сѫ излизали църковни живописци които, както колегитѣ имъ отъ
други иконописни школи, сѫ работѣли и въ вѫтрешностьта на Балк. полуостровъ:
патриаршеската църква въ Ипекъ била преживописана въ 1722 год. отъ единъ
монахъ българинъ и единъ мирянинъ гръкъ, които сѫ дошли
.
[3] Солунскитѣ
гръцки училища сѫ привличали и българчета. Тѣхенъ вьзпитаникъ билъ
цариградскиятъ патриархъ Хрисантъ (1824—1826 г.), българинъ отъ
кайлярското с. Граматиково. [4]
Отъ Солунъ, както отъ други бълг. градове, българи се преселвали между свободнитѣ славянски народи (Русия Австрия) [5], за да избѣгатъ отъ турския гнетъ и за по-добъръ
1. Вж. повече за дамаскинитѣ у Б. Цоневъ, История на бълг. езикъ стр. 274 сл.
2. Срв. моята История на Охр. архиеп.-патр., (ІІ т.), стр. 224.
3. Писмо на ипекския архиепископъ Моисей до карловичкия митрополитъ Викентий Павловичъ (Споменик, LI, стр. 127).
4. Въ 1799 г. той билъ избранъ за верийски митрополитъ, въ 1811 г. — сѣрски митрополитъ, на 9. VII. 1824 — царигр. патриархъ, на 24.IX. 1826 г. следъ свалянето му отъ царигр. престолъ — кесарийски митрополитъ, на 10. IX. 1834 г. е умрѣлъ (Γεδεών, Πατρ. πίνακες, стр. 687—688).
5. Вж. тукъ, стр. 16 за Стоянъ Петровъ. И по-рано негови съотечествeници, заселени въ Нѣжинъ, сѫ били записани въ гръцката колония: въ 1740 г. Семенъ Өедоровъ отъ Охридъ, въ 1745 г. Иванъ Димитриевъ Сталевски отъ Скопие, въ 1757 г. Нако Божикъ отъ Струмица. Въ списъка на колонията тѣ сѫ наречени българи (вж. у Ивановъ, Българитѣ въ Македония, 1 изд. № № 67, 68, 73). Това показва, че рускитѣ власти сѫ разбирали подъ „гръцка колония" групата преселенци православни отъ Турция. Народностьта на Стоянъ Петровъ не е посочена, но името му е българско — Преселенецъ въ Австрия ще да е билъ Теодоръ Грѣхъ отъ Солунъ: споредъ една бележка отъ 1788 г., той е построилъ църквата „Св. Архангелъ" въ земунския котроманцъ за вѣченъ споменъ свой и на родителитѣ си въ времето на австр. императоръ Иосифъ II (Љ. Стојановић, п. сб., № 10373).
19
поминъкъ, като сѫ разнасяли идеята за освобождение на своето отечество. Въ 1629 г., поради голѣмитѣ дългове на Солунската митрополия, е избѣгалъ въ Русия, гдето и умрѣлъ, солунскиятъ митрополитъ Паисий, който подобно на верийския митрополитъ Аверкий, е ималъ влияние предъ руския царь и московския патриархъ. [1] По сѫщата причина неговиятъ приемникъ Атанасий, бившъ цариградски патриархъ, е напустналъ епархията си и отъ Молдавия, гдѣто се спрѣлъ, въ 1643 и 1645 г. се обръщалъ за милостиня до руския царь Михаилъ Теодоровичъ, когото увѣрявалъ, че неговото име и това на неговия пресголонаследникъ Алексий и царицата Евдокия „гласно" се споменавали въ цѣлата Солунска епархия. [2] Атонски монаси и други духовни лица сѫ носѣли въ Москва миро на св. Димитъръ Солунски. [3] Презъ 1641 г. солунскиятъ митрополитъ Атанасий, изпращайки на руския царь миро на сѫщия солунски светецъ, му предлагалъ да пренесе мощитѣ на св. Григория Палама, [4] като изплати дълга на митрополията му. [5] Солунскиятъ монастирь „Св. Анастасия" е ималъ въ Влашко метоси, [6] чрезъ които, както и други македонски манастири, е подържалъ духовнитѣ връзки на тая държава съ Македония.
Презъ XVIII и началото на XIX в, Солунъ билъ оросенъ съ кръвьта на нѣколко християнски мѫченици (гърци
1. Сношенія Россіи съ Востокомъ, II, стр. 65—66, 99, 104—105, 166, 226.
2. С. съч., стр. 248-249, 338-340.
3. С. съч., стр. 226: въ 1642 г. архим. Паисий заедно съ монаси отъ зографския м-ръ; стр. 238: въ 1643 г. архим. Германъ отъ кременецкия м-ръ „Успение Богородично" въ Костурско; стр. 260—261: въ 1644 год. архим. Галактионъ отъ солунския м-ръ „Св. Анастасия."
4. Срв. тукъ, стр. 14, забел. 1.
5. Сношенія Россіи съ Востокомъ, II, стр. 230—231.
6. Срв. Δελικάνη, п. сб., III, № 309.
20
и българи): Кирана въ 1751 г., Атанасий въ 1774 г., Христодулъ отъ Касандра въ 1777 г., Александъръ отъ Солунъ въ 1794 г. Aнастасий отъ Радовишъ въ с. г., Нако (или Иоанъ) отъ Солунъ въ 1802 г., Аргиръ отъ Солунъ въ 1805 г. [1] Чрезъ тѣхния ореолъ се усилвала духовната лѫчезарность на Солунъ, тая стара крепость на християнството, [2] и още повече се привързвало къмъ тоя градъ християнското население отъ Македония. Все по това време гръцки духовни писатели сѫ възхвалявали с в. Кирила и Методия, a заради тѣхъ и самия Солунъ, [3] който съ това се издигалъ предъ очитѣ на македонския българинъ като спасителна народна светиня.
1. Νικοδείμον Ἁγιορὶτου, Συναξαριστής. . ., I, стр. 488; II, стр. 27, 170, 174, 355, 445.
2. Макаръ и джамия, църквата „Св. Димитъръ" въ Солунъ била още тачена. Въ 1704 г. иером. Иеротей Рачанински, сърбинъ, на пѫть за Иерусалимъ е миналъ презъ Солунъ и видѣлъ, че поклоиници се мажели съ миро, което е текло отъ единъ стълпъ до вратата на тая църква. Подъ стълпа била гробницата на великомѫченика (Ст. Новаковић, Прилози к историји српске књижевности, Гласник српског ученог друштва, XXXI, стр. 301). Въ едно новобългарско житие на св. Димитъръ Солунски отъ първата половина на XVIII в. — плодъ на високия култъ у българитѣ къмъ светеца — се казва, че
(съчинения на Μ. С. Дриновъ, II, стр. 275).
3. Иеромонахъ Атанасий Пароски отъ берския манастирь „Св. Предтеча" съ стихове въ книгата си «Οὺρανοῦ κρίας, написана въ 1795 г. и напечатана въ 1805 г. въ Лайпцигъ. Сѫщиятъ е превелъ на новогръцки издаденото въ 1784 год. пространно житие на св. Климента Охридски, гдето се прославятъ и св. Солунски братя. Въ второто му издание (Атина 1850 г.) е помѣстена οдa за Солунъ, „който е далъ богоноснитѣ и равноапостолни проповѣдници на България Кирила и Методия". Възпѣва се като най-щастливъ отъ старо време (ὀλβίωτἁτη πάλαι) градъ, че е отечество на новитѣ апостоли (τῶν νέων ἀποστόλων). Съ това той е надминалъ всички други градове, стоящи иначе високо, и е спечелилъ заради своя Κирилъ благодарностьта на всички български племени (πάντων Вουλγάρων ἔθνη) (у Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, II изд., стр. 186).
Популяризаторъ на паметьта на св. Солунски братя билъ и Никодимъ Aгиоритъ съ краткитѣ си разкази за тѣхъ и ученицитѣ имъ Климента и Наума въ своя сборникъ Συναξαριστής. Такъво значение е ималъ и култътъ на св. Климента Охридски въ берския манастиръ „Св. Предтеча", гдето се пазѣлъ черепътъ на тоя светецъ.