Македонски Прегледъ
Година
IX, книга 1, София, 1934

 

5. Критически бележки върху нѣкои отъ веститѣ за бр. Миладинови

 

Отъ Ив. Хаджовъ.

 

1. Връзки на двамата братя съ руси
2. Връзкитѣ съ руси въ сѫдбата на двамата братя
3. Препиря около вината за смъртьта на двамата братя
4. Знаялъ ли е Константинъ Миладиновъ за нещастието на своя братъ и где е научилъ за него?
5. Веститѣ за обстоятелствата, при които Κ. М. е билъ хванатъ въ Цариградъ и затворенъ

 

Жизненото дѣло на двамата братя, и особено тѣхната мѫченишка кончина, сѫ предизвикали твърде рано живъ интересъ. Тоя интересъ се е изграждалъ върху убеждението и съзнанието за голѣмината на жертвата въ лицето на двамата братя. Защото еднички тѣ и Неофитъ Бозвели отъ Котелъ сѫ между дейцитѣ въ черковната борба, които завършиха мѫченишки живота си, на който противникътъ въ лицето на Фенеръ тури безъ време край. Познаващи ги, съвременници, изследувачи всѣкакъ — съ спомени, съ чуто и научено, съ изследвания — сѫ се стремѣли да уяснатъ нѣкои моменти отъ тѣхния животъ и тѣхното дѣло. Така за различни моменти отъ живота и дѣлото на братята сѫ се натрупали много сведения и свидетелства, които нерѣдко си противоречатъ, изключватъ се. Или пъкъ нѣкои моменти сѫ само загатнати, макаръ и въ документи, и възбуждатъ въпроси, които изискватъ правилно освѣтяване и разрешение.

 

Въ следващитѣ редове ще се опитаме да уяснимъ нѣкои отъ тѣзи моменти, да установимъ истината всрѣдъ противоречивитѣ свидетелства и сведения.

 

 

1. Връзки на двамата братя съ руси.

 

Тѣзи връзки у Д. М. датуватъ отъ твърде рано: още отъ времето, когато Викторъ Григоровичъ, чутниятъ професоръ-славистъ въ казанския университетъ, по време на пѫтуването си изъ Европейска Турция въ 1844—1845 г. миналъ презъ Охридъ и Струга. Тогава той се запозналъ и сближилъ съ Д. М., както личи отъ свидетелството на последния: „Като преподавахъ Тукидида въ Охридъ, (Григоровичъ) въкликна съ възторжено удивление: „Нели наши братъ сте?” И по-нататъкъ: „Като стигнахме и двамата въ татковината ми Струга на вечерьта, заповѣда на старата ми майка да пѣе („богарска песма"),

 

 

90

 

която и записа. И настоятелно ме помоли да напиша на тукашния говоримъ (язикъ) българска граматика и я очаква въ Виена..." [1] Отъ това свидетелство е явно, че отъ Григоровича идва внушението Д. М. да записва и събира народни пѣсни. Защото, следъ като Григоровичъ записалъ пѣсеньта, що му изпѣла майката на Миладиновцитѣ, сигурно е разговарялъ съ Д. М. върху народнитѣ пѣсни и тѣхната важность, за да го „помоли настоятелно" да напише граматиката на говорния езикъ отъ ония мѣста. Сѫщо така въ връзка съ тази граматика между Д. М. и Григоровича се е развила преписка, въ която Григоровичъ все повече е внушавалъ Миладинову съзнанието за ценностьта и важностьта на исторически паметници, народни умотворения и т. н. — изобщо на всичко, що е стояло въ връзка съ неговитѣ научни занимания като титуляръ-професоръ на катедрата по славянскитѣ езици изпърво въ казанския университетъ, a по-късно и въ други руски университети.

 

Тая ранна среща на Д. М. съ Григоровича съвпада съ времето, когато интересътъ на руското общество къмъ насъ почва да нараства и когато заедно съ него у насъ се засилва и установява ясно тегнене (гравитация) къмъ Русия. Това двостранно тегнене добива свой изразъ и въ единъ моментъ отъ идейния миръ на Д. М.: неговата месиянистична вѣра въ Русия, „всесияйната северна звезда, предназначена отъ Бога", както се изразява той за нея въ сѫщото си писмо (п. тамъ с. 17). Окриленъ отъ тая вѣра, той почва да насочва вече свои ученици за повисоко учение не къмъ Атина, a къмъ Русия. Така той е насочилъ нататъкъ Партения Зографски, отъ с. Галичникъ, a и по-късно, когато братъ му Константинъ завършилъ елинска филология въ Атина, Д. М. издава своето „намѣрение да го склοни да продължи (да учи) словенската филология въ Русия" (п. т., с. 19). Тоя родъ дейность на Д. М. стои оъ връзка съ събудилото се у него презъ 40-тѣ години славянско съзнание, презъ което миналъ, за да се сложи то вече, особено следъ 1856 г., въ фанатично българско съзнание и убеждение. За да подготви ратници за него, Д. М. осѫществява споменатото по-горе свое намѣрение петь години по-късно пакъ чрезъ нови връзки съ

 

 

1. Писмо отъ 20 авг. 1852 г., Битоля — отъ Д. М. до Александра Екзархъ въ Цариградъ. — Братя Миладинови. Притурка на научното списание „Минало", с. 19, София, 1912 г. — Въ самото сп. „Минало" кн. I 1909 г., с. 44.

 

 

91

 

руси. Както свидетелствува Р. Жинзифовъ, [1] презъ 1856 г., на пѫть отъ Нови Садъ и Карловци за Бѣлградъ, Д. М. се запозналъ въ парахода съ единъ руски търговецъ отъ Одеса, който го канилъ да иде въ Одеса, гдето щѣлъ да му намѣри мѣсто за учитель тамъ. Д. М. по лични съображения не можалъ да приеме поканата, но обещалъ на русина да изпрати брата си въ Русия и го помолилъ да го има подъ своята закрила.

 

Това тегнене на Д. М. къмъ Русия е изразъ на рано съзнатата отъ него необходимость да се взематъ „силни мѣрки", за да се заприщи и отбие пороятъ на гръцкия езикъ въ Македония, който вече ставалъ неудържимъ и опасенъ за бѫдещето на нашия народъ тамъ. Наблюдения върху самата действителнюсть сѫ навели Д. М. на следното заключение: „Мнозина словѣнобългари сѫ се учили и се учатъ въ Атина, и съ време съ езика се сформируватъ и нравитѣ, a следователно и народностьта се смѣсва съ чувствата" (подч. мое) (писмото до Ал. Екзархъ, с. 19). Съ такова изработено убеждение, отъ погледа на Д. М. и на брата му не е избѣгнало настроението на македонскитѣ българи въ връзка съ Кримската война. За него свидетелствува отъ личенъ опитъ самъ Жинзифовъ: „Если бы вы находились въ Македоніи во время Восточной войны, то вы увидѣли бы и горожанъ и селянъ окружающихъ учителя, который читаетъ имъ газету съ извѣстіями объ успѣхахъ и неудачахъ Рускихъ: „Что, еще ли Московцы не перешли Балканъ?" спрашивали одни. „Взята ли Силистрія?" освѣдомлялись друпе. „Скоро ли они будутъ къ намъ?" . . . [2]

 

Изтъкнатото заключение-убеждение на Д. М. за гръцкото учение и свързаното съ него изработваще се народностно съзнание у македонски българчета въ едно време, когато въ въ Μакедония не е имало още случаи отъ българчета — гръцки възпитаници, съ кристализирано ярко лично народностно съзнание и съ работа за правото на своята народность, каквито наскоро се очертаватъ сами двамата братя; настроението и

 

 

1. Велешанинъ, Димитрій и Константинъ Миладиновы. Двѣ письма къ П. И. Бартеневу". Писмата сѫ отъ 30 окт. и 8 ноем. 1862 г. и сѫ помѣстени въ сп. День № 46 (с. 14—18) отъ 17. XI. с. г. и № 48 (с. 7—10) отъ 1 дек. 1862 г. — День № 46, с. 15, стълб. 1 и 2.

 

2. Письмо одного изъ учащихся въ Москвѣ Болгаръ къ редактору. (По прочтеніи 1 № газеты „День") — сп. День № 3 28 окт. 1861 г., с. 14.

 

 

92

 

очакванията на македонскитѣ българи въ връзка съ Кримската война накарватъ Д. М. да се заеме да осѫществи отдавнашната своя мисъль: да изпрати Константина въ Русия. Това той сторва, следъ като къмъ края на 1856 г. се завръща въ Струга отъ пѫтуването си въ Босна и Херцеговина, между австрийскитѣ сърби и въ Бѣлградъ. Той се възползувалъ отъ поканата на оня русинъ въ парахода, a използувалъ сигурно и връзкитѣ си съ Григоровича, за да нареди, щото на 13 ноем. 1856 г. Константинъ да се намѣри въ Одеса и да моли Одеското българско настоятелство за помощь „двесте рубли стребро на година". [1]

 

Стигането на Константина въ Русия съвпада съ единъ важенъ моментъ въ развитието на славянската идея тамъ: тогава тя отбелязва мощенъ тласъкъ и подскокъ въ лицето на редъ свои лични изразители: Аксаковцитѣ, Ю. Ф. Самарина, Кирѣевски, П. И. Бартенева, Μ. П. Погодина и др. [2]

 

Съ отиването на Κ. М. и съ постѫпването му въ московския университетъ се установяватъ твърде широки и яки връзки на двамата братя съ руси. Κ. М. и останалитѣ българи-студенти въ Москва завързватъ живи връзки съ хората отъ Московския благотворителенъ комитетъ, на грижитѣ на едного отъ тѣхъ — на Рачински — той бива повѣренъ още съ стѫпването си на руска земя въ Одеса. Нататъкъ вече Κ. М. установява съ Рачински задушевно приятелство [3]. Чрезъ Константина Д. М. установява текива писмени връзки съ хора отъ Московския благотворителенъ комитетъ, a съ Рачински и Южакова — и лични връзки, когато последнитѣ презъ 1858 г. обикаляли съ мисия Македония и отишли въ Солунъ и Кукушъ [4]. Тѣзи връзки братята сѫ използували твърде за народното въздигане въ Македония; благодарение и на тѣхъ Московскиятъ славянски благотворителенъ комитетъ е далъ мна основаніе Болгарскаго училища въ городѣ Кукушъ (или Калкичѣ, въ Македоніи, до 3 т(ысячь) р(ублей)

 

 

1. Проф. д-ръ Ив. Д. Георговъ. Документи по българското възраждане. Псп., кн. 63, с. 575.

 

2. Малко по-подробно вж. у Ив. Xaджοвъ. Александъръ Викторовичъ Рачински за бр. Миладинови. — Сп. Учил. прегл., 1932 год. № 1, с. 107—110.

 

3. П. т., с. 110—111. Срв. сѫщо проф. д-ръ Ив. Д. Шишмановъ, Значение и заслуги на братя Миладинови. Сп. Б. Ак. Н., км. 3. с. 56—58.

 

4. Рачински за братя Миладинови, с. 111—112, 116—117.

 

 

93

 

с(еребрянныхъ)" [1], били сѫ изпратени да се учатъ въ Москва още 5 македонски българчета, синове на дейци въ народното възраждане [2].

 

Направо такива живи връзки на Д. М. съ предни люде отъ московския Славянски благотворителенъ комитетъ сѫ засвидетелствувани въ единъ официаленъ документъ на сѫщия комитетъ. Смъртьта на двамата братя е била почетена въ заседанието отъ 13 февр. 1862 г. на сѫщия комитетъ, както следва: „Секретарь сообщилъ Обществу грустное извѣстіе ο внезапной смерти. . . братьевъ Миладиновыхъ. . . Членъ Я. Орелъ-Ошмянцевъ представилъ нѣкоторыя данныя ο сношеніяхъ своихъ съ Миладиновымъ старшимъ, по поводу собиранія географическихъ и этнографическихъ свѣдѣній ο южной Македоніи, для составляемой имъ нынѣ „Этнографической карты Юго-Славянъ" въ большомъ масштабѣ". . . [3] По онова време — къмъ 1860 год. — руски вицеконсулъ въ Битоля е билъ М. Хитрово, другарь на Рачински и човѣкъ отъ крѫга на людетѣ на московския Славянски благотворителенъ комитетъ. Самиятъ Хитрово въ единъ свой рапортъ (№ 256 отъ 6 септ. 1864 г.) до азиатския департаментъ споменува, че Д. М. „е станалъ известенъ на императорското правителство . . . и по онѣзи услуги, които не веднажъ е ималъ случай да указва на нѣкои отъ нашитѣ (= рускитѣ) правителствени агенти на Изтокъ" [4]. Д. М. е използувалъ това вицеконсулство, за да препраща по-сигурно своитѣ сведения и материали на брата си въ Русия или пъкъ на руси, съ които е билъ въ връзка. За услуги отъ подобно естество, се е обръщалъ

 

 

1. Отчетъ Славянскаго общества или Благотворительнаго Комитета, читанный въ засѣданіи 1862 года, января 25 — сп. День № 17/3 февр. 1862 г., с. 13, стълб. 2.

 

2. Ρaчински зa бp. Μилaдинοви, с. 115; срв. сѫщо Конст. Миладиновъ и Раковски, сп. Мак. прегл., II, с. 66.

 

3. Протоколъ засѣданія Славянскаго общества или благотворительнаго комитета, февраля 13 дня 1862 года. День № 43/27 окт. 1862 г., с. 15. — Орелъ-Ошмянцевъ заедно съ Петра И. Бартеневъ и П. Я. Безсоновъ сѫ образували „постоянна комисия" на сѫщия комитетъ — День № 17/З.ІІ, 1862., с. 13.

 

4. А. Μ. Селищевъ. Семья Д. Миладинова — сп. Мак. прегд., V. 3, с. 65. — Между тѣзи „нѣкои" отъ рускитѣ агенти сѫ и Ал. В. Рачински и Ε. П. Южаковъ (срв. А. Μ. Селищевъ. — Β Кукуше в 50-х годах XIX века — Мак. прегл., VIII, 3, 1—13).

 

 

94

 

къмъ рускитѣ вицеконсулства въ турско самиятъ Московски славянски комитетъ [1].

 

 

2. Връзкитѣ съ руси въ сѫдбата на двамата братя.

 

Тѣзи връзки съ руси, СЪ Русия И нейни представители сѫ били инкриминирани изпърво срещу Д. М. следъ обиска и арестуването му въ Струга на 16 февр. 1861 г. Когато веднага го отвели въ Охридъ, тукъ гръцкиятъ митрополитъ Мелетий „го обвинилъ предъ турцитѣ въ тайни сношения съ рускитѣ агенти". [2] Тъй формулираното срещу Д. М. обвинение още въ началото на неговото запиране по-нататъкъ образува основа на обвинението срещу двамата братя, което накрай се е сложило въ следния окончателенъ видъ: „Д. П(аскалъ) Миладиновъ. . . пѫтувалъ изъ Македония (der in Rumelien von Ort zu Ort wanderte), за да възбужда y българитѣ руски симпатии. . . При обиска му въ кѫщата между другитѣ книжа била намѣрена кореспонденция съ брата му Константина, намиращъ се въ Москва; въ нея се говорѣло за сѫщото" [3] — т. е. за възбуждане руски симпатии. Какво престѫпно се е намирало и влагало въ това възбуждане у българитѣ руски симпатии разкрива тогавашниятъ австроунгарски посланикъ въ Цариградъ баронъ Остенъ-Прокешъ. Въ своя докладъ до външното министерство въ Виена между другото посланикътъ пишелъ: „Пропагандаторскитѣ стремежи на Д. М., въ които изглежда че е замѣсенъ (компрометиранъ) и по-младиятъ му братъ, споредъ съобщението на г. министра (турския — б. Ив. X.) на вѫтрешнитѣ работи, се състоели въ това, че прѣчелъ на българитѣ да минаватъ въ лоното на католическата църква и че агитиралъ за масово изселване на българитѣ вѣ Кримъ" [4].

 

Отъ тълкуването, което цариградскиятъ австроунгарски посланикъ дава на буденето руски симпатии всрѣдъ македонскитѣ българи, става явно, че двамата братя колкото сѫ жертва на клеветата и кознитѣ на гръцкитѣ фанариоти, толкова

 

 

1. Архивъ на Найденъ Геровъ, Документи по българската история, I № 445.

 

2. Ив. Хаджовъ, Ал. В. Рачински за братя Миладинови, 117.

 

3. Рапортъ отъ 27.XI. 1861 г. на турския министъръ на полицията — у С. Юриничъ, Йосифъ Юрай Щросмайеръ. Сб. н. у. н. кн. XXII—XXIII, с. 56.

 

4. С. Юриничъ, Йос. Юрай Щросмайеръ, 55.

 

 

95

 

сѫ жертва и на тогавашната официална турска политика, която въ борещитѣ се течения въ черковната борба е търсѣла и виждала агенти на чужди държави — приятели или неприятели на държавата. Тая политика правилно е схващала черковната борба като политическа; и въ нея тя е долавяла не оня основенъ смисълъ — народностенъ, който борбата е имала за борещитѣ се българи, за които всѣка стѫпка въ борбата е имала повече тактическо значение: да се добератъ по-скоро и по-лесно до желаната цель — отдѣлянето и признаването на нашия народъ като отдѣлна народностна индивидуалность въ сборното означение „румъ милетъ". Цариградската гръцка патриаршия и нейнитѣ агенти въ своето противопоставяне на българскитѣ народностни тежнения сѫ представяли водачитѣ на борбата въ свѣтлината на борещитѣ се въ Цариградъ две влияния — западно и руско.

 

Западното влияние, представяно отъ тъй мощни приятели на Турция, като Франция, Англия, Австро-Унгария, е имало въ своя услуга и разположение забулената религиозна частна и обществена благотворителность на дветѣ пропаганди — католишката и протестантската. Православната сѫщо забулена благотворителность всрѣдъ славянитѣ тогава едва се е организирала въ Русия [1]. И макаръ официална Русия и нейнитѣ представители въ Цариградъ до 1864 г. — П. И. Бутеневъ и князъ Лобановъ-Ростовски — да не сѫ криели своето неодобрение къмъ българскитѣ народни тежнения и агитации за самостойна народна църква и да сѫ държали за цѣлостьта на вселенската църква и за нѣкакви дребни отстѫпки отъ нейна страна въ лоното на единната църква, туй не е прѣчело на цариградската гръцка патриаршия да представи Д. и К. Миладинови като политически опасни за Турция, понеже имали връзки съ агенти на Русия — на оная държава, която е стоела задъ патриаршията. И въ влагания смисълъ на обвинението да имъ се приписва като вина това, че сѫ прѣчели на македонскитѣ българи да минаватъ въ католичество. Когато борбата съ католичеството отъ вѣрско (канонично) гледище и отъ гледище на положението на цариградската патриаршия всрѣдъ другитѣ църкви е била борба за прaвославие, монополъ за чието представяне на Балкана е искала

 

 

1. Срв. Ал. Викт. Рачински за братя Миладинови, с. 107—109.

 

 

96

 

да има речената вселенска патриаршия. A основата на обвинението е била поставена отъ Мелетия и Венедикта — охридския и битолския гръцки митрополити. Митрополититѣ на закриляната отъ официална Русия цариградска гръцка патриаршия представятъ предъ турското правителство като престѫпници онѣзи, които иматъ връзки съ агенти и хора на своята покровителка. . . За цариградската гръцка патриаршия е било важно да убие нашето народно движение като народностно; затова тя е гледала да го представи като движение, служещо на чужди цели, политически опасни за държавата.

 

Престѫпното въ дейностьта на Д. М. въ очитѣ на турцитѣ сѫ били „будене руски симпатии у населението" (турския министъръ на вѫтр. работи) и връзкитѣ на двамата братя съ руси; всичко това въ очитѣ на враждебно настроенитѣ къмъ Русия турци е било особено опасно. Тѣхната престѫпность е особено нараствала, когато тѣзи връзки сѫ били представяни като „тайни сношения съ руски агенти" (Рачински).

 

Турцитѣ сѫ се тревожели и плашели повече отъ „съчувствието и преданностьта" [1] на македонскитѣ българи къмъРусия, тѣхъ тѣ сѫ особено преследвали, тѣхъ сѫ инкриминирали. Отъ изселването на македонскитѣ българи въ Кримъ, както обяснява баронъ Остенъ Прокешъ че се е разбирало обвинението срещу Д. М. — сѫ се плашели българскитѣ родолюбци начело съ Раковски. Официална Русия е поощрявала преселването на българитѣ; на своитѣ представители тя е давала наставления въ тоя смисълъ [2]. Турция, отъ своя страна, изпърво сѫщо така го е желаела; но когато заселенитѣ черкези и татари отъ Кримъ, вмѣсто на миренъ трудъ, се отдали на грабежи и изстѫпления, самата турска власть е почувствувала и видѣла лошитѣ сетнини за държавата отъ тая политика: нѣмало кой да работи земята, приходитѣ намалявали, a немирнитѣ черкези и татари посѣгали и върху самитѣ турци, буйствували и предъ самата власть. Тогава турското правителство издава едно тайно окрѫжно отъ 15 Джемази-юлъ-Евелъ 1278 ( = 7 ноем. 1861 г.). въ което нарича „размирници" онѣзи, които „разпространяватъ лъжи и размѫтватъ умоветѣ на българския народъ въ Румелия, че ще

 

 

1. Донесение № 73/24 авг. 1861 г. отъ М. Хитровъ, руски вицеконсулъ въ Битоля. — сп. „Мак. прегледъ", V, 4, стр. 32.

 

2. Донесение № 143/16. XI. 1861 г. отъ М. Хитрово, сп. Мак. прегл. V, 4, стр. 33-36.

 

 

97

 

отидатъ на мѣстото на мухаджиритѣ, които дохождатъ отъ Русия". Свиканиятъ нарочно по тоя случай министерски съветъ е намѣрилъ за необходимо да се яви „на българитѣ, които искатъ да се изселватъ, че турската държава не е канила и не е поощрявала идването на мохаджири"; че „последнитѣ се преселватъ по собствено желание и съ позволението на Русия"; че правителството нѣмало „абсолютно никакъвъ договоръ съ Русия за отправянето на българи отъ Румелия на мѣстата, изпразнени отъ мухаджири отъ Русия" [1]. — Въ загриженостьта си да задържи българитѣ, турското правителство внушава на подведомственитѣ власти не само добро отнасяне къмъ населението, за чието успокояване препорѫчва да се прибѣгне до съдействието на неговитѣ духовни началници и първенци, но отива и по-нататъкъ: то нарежда „ако нѣкои, въ желанието си да напустнатъ страната, сѫ продали имотитѣ си, ще се отнематъ (имотитѣ) отъ купувачитѣ и ще се възвърнатъ на собственицитѣ" (п. т.). Пасажътъ завършва съ следното: „Най-нуждното е да ги успокоите напълно" А това, споредъ изразеното въ окрѫжното убеждение, можело да стане, само като „населението никакъ. .. не се измѫчва и преследва", като се отнасятъ къмъ него „добре и справедливо" (п. т.). — Споредъ това, отъ турска страна въ много случаи дори се е прѣчело на изселването, докато рускитѣ представители сѫ действували противъ тѣзи действия на турскитѣ власти. Така, ето какво съобщава Филаретовъ на Найдена Геровъ: „Другы троица, що имаше отъ Едренско и Тьрновско за прѣселеніе затворены, едвамъ тыя дни наши-тѣ гы освободихѫ и гы пращатъ въ Одессѫ" [2].

 

Обвинението на Мелетия, охридския митрополитъ, че Д. М. е агитиралъ всрѣдъ македонскитѣ българи да се изселватъ въ Русия, се свързва съ обиколката на последния низъ Македония да събира, по порѫка на Цариградската българска община помощи, за изграждането на българския храмъ въ Цариградъ. Тоя смисълъ иматъ думитѣ на турския министъръ на полицията въ рапорта му отъ 27 ноем. 1861 г., преписъ отъ който е препратилъ на цариградския австроунгарски посланикъ: „... der (= Д. М.) in Rumelien von Ort zu Ort wanderte". Това e било

 

 

1. Панчо Доревъ, Изъ турскитѣ архиви, в. Зора № 3091.

 

2. Изъ Архивата на Найдена Геровъ, II № 2625, стр. 596.

 

 

98

 

презъ 1860 год. Ведната следъ завръщането си въ Струга отъ тая обиколка Д. М. е билъ арестуванъ, за да завърши мѫченишки своя животъ. Въ това време Раковски отъ Бѣлградъ водѣше най-ожесточена борба срещу наричаната отъ него „убийствена" руска политика за преселване. Тая борба на Раковски упражни своето въздействие върху българитѣ. Сѫщо така и вести за страданията на преселилитѣ се не можеха да не стигнатъ до българитѣ въ Турско, въ това число и до македонскитѣ българи. Тъкмо по това време Κ. М. влиза въ писмени връзки съ Раковски. Отношението на последния къмъ Русия е било известно на всички учещи се българчета вънъ България; то е било известно и на К. М. И не само известно; както се вижда отъ признания на младежи отъ онова време, такова е било отношението и на българскитѣ младежи, следващи въ руски учебни заведения [1]. Безспорно, К. М. е сподѣлялъ своитѣ разбирания и съ брата си; a последниятъ не е могълъ да изработи своето разбиране и убеждение и по тоя въпросъ независимо отъ разбиранията на тьй горещо обичания си братъ. Сѫщо така отношението на Д. М. и на другитѣ събудени българи въ Македония къмъ изселването на македонскитѣ българи не е могло да се изработва вънъ отъ разбиранията на цариградскитѣ българи, съ които Д. М. е билъ въ живи връзки. Поради всичко това, изявеното отначало въ Битоля желание на нѣкои българи да се изселятъ [2] се изпарило и отъ оня край никой не се е изселвалъ, макаръ че въ Битолско е билъ прочетенъ ферманъ въ тоя смисълъ [3]. Не само не се изселвалъ, но за турското правителство не е сѫществувала подобна опасность въ онѣзи мѣста; ето защо между висшитѣ административни лица, до които е било изпратено споменатото тайно окрѫжно, не се срѣщатъ нито валията, нито мютесарифитѣ, нито каймакамитѣ на Битоля и на градоветѣ отъ виляета.

 

Би могло да се говори за склонность на Д. М. да се подаде на мисъльта за изселване, когато въ Солунъ и Кукушъ го е споходилъ Рачински. To е въ края на 1858 год. когато

 

 

1. А. Селищев, Ο переселении македонских болгар в Россию... сп. Мак. прегл., V, 4, стр. 27-36 и нат.

 

2. Срв. Сборникъ Климентъ Търновски, стр. 74 — писмото отъ Одеса отъ Вас. Друмевъ до Йос. Дайнеловъ въ Цариградъ.

 

3. Георги С. Раковски. Автобиография и мемоари № 6 отъ библиотека „Българска книжнина”, стр. 109.

 

 

99

 

К. М. е билъ още твърде увлѣченъ въ Русия; но не и по-късно, когато е въ единъ крѫгъ съ Любена Каравеловъ, съ Вас. Чолаковъ и др., които сѫ били твърде огорчени и недоволни отъ политиката на официална Русия и нейни представители. А преселването бѣше политика тъкмо на официална Русия.

 

И така, двамата братя сѫ първа жертва на македонскитѣ българи въ борбата на борещитѣ се влияния въ Цариградъ: руското и западноевропейското. Първото е било подъ подозрение и опасно. И тъкмо за връзки съ руси и представители на Русия, за будене и подържане у населението „руски симпатии" тѣхната смърть е била нуждна и на турското правителството. Конкретизирането на тѣхната вина е довело до опредѣлянето на обвинението, както го дава австроунгарскиятъ посланикъ въ Цариградъ: Д. М. прѣчелъ на българитѣ да ставатъ католици и агитиралъ да се преселватъ въ Русия. Първото обвинение не е могло да бѫде изтъкнато отъ гръцка страна; само другото: връзка съ руси и представители на Русия, работа за нея. Турското правителство използувало повода, даденъ отъ гръцкото обвинение, за да измѣсти гърцитѣ и да ги замѣсти въ обвинението. И отъ епизодъ въ българогръцката църковна разпря, обвинението срещу двамата братя се разраства, минава въ рѫцетѣ на турцитѣ и се превръща въ политическо обвинение за работа противъ самата държава. Двамата братя сѫ първа политическа жертва на българитѣ отъ Македония по време на църковната борба.

 

 

3. Препиря около вината за смъртьта на двамата братя.

 

Сяідбата на двамата братя следъ запирането имъ е била следена съ нарастваща тревога отъ страна на многобройнитѣ имъ приятели вѫтре въ Турция и вънъ отъ нея. Сѫщитѣ сѫ полагали неимовѣрни усилия да ги спасятъ (Щросмайеръ, руски приятели, цариградски и други българи). И когато до приятелитѣ имъ вънъ стига вестьта за тѣхната кончина, тѣ съ топло съчувствие и дълбока скръбь почетватъ паметьта имъ. Въ поменитѣ за двамата братя се формулиратъ обвинения, сочатъ се виновници. Тогава се разразява интересна препирня между Загребъ и Москва — два славянски центра, представляващи дветѣ борещи се влияния въ Цариградъ, които всѣкакъ сѫ гледали да използуватъ нашата борба съ Фенеръ.

 

 

100

 

Авторътъ на Българскый народенъ сборникъ Вас. Чолаковъ, другарь на Константина, наблюдавалъ известно време Димитра въ работата му въ Кукушъ и изпълненъ съ безгранично благоговение къмъ него, пръвъ обнародва въ хърватския в. Pozor № 88 отъ 28 апр. 1862 г. уводница — поменъ, озаглавенъ Tužan glas jednoga bugarina. Чолаковъ поставя смъртьта на двамата братя върху широката площь на общото отрицателно отношение на тогавашна официална Русия къмъ българското народно движение. За него той пише: „Ovaj faktor jest ruska dopotopna vlada (tako ju zovu sami liberalni Rusi), kojoj se svejednako kao što i fanariotom nedopada pokret u Bugarskoj" [1]. Следъ това авторътъ обвинява руското правителство, че е изпратило презъ 1858 г. въ Кукушъ своя агентъ Рачински „da kompromitira bugarski pokret" (c. 57), говори за нѣкакви 50 рубли, които, докато стигнали до Д. М., цѣла година пѫтували по Парижъ, Виена, Цариградъ и всички по-важни градове на Македония, та за тѣхъ узнали не само всички турски чиновници и фанариоти, но и всички европейски консули въ Солунъ и Битоля" (о. 58). И заключава Чолаковъ: „Dimitrij Miladinov pao је žrtvom fanariotskih i ruskih intriguah..." (п. т.).

 

Ha това обвинение сѫ отговорили отъ руска страна московскитѣ славянофили, съ много предни хора отъ които двамата братя — особено Конст. — сѫ имали живи връзки. Списанието День, органътъ на Ивана Сергеевича Аксаковъ, се занимава съ речената статия на Чолакова. Следъ като отбелязва, че Д. М. свършилъ „мѫченически", защото предпочелъ „смъртьта предъ отричането отъ черквата" [2] (с. 11), редакцията отбелязва, че „имало различни слухове за тайнитѣ виновници (разр. Ив. X.), които довели двамата Миладинови братя до турската тъмница и до смьртьта". „Разумѣстся, подозревали во всемъ фанаріотовъ", добавя редакцията. [3] Следъ това бележката се спира на Чолаковото обвинение, което редакцията схваща така: „А Болгаринъ Чолаковъ утверждаетъ, что агенты Русскаго Правительства нaрοчнο (курс. ред. на „День")

 

 

1. С. Юриничъ, Йосифъ Юрай Щрасмайеръ, Мсб. XXII—XXIII, с. 56.

 

2. Авторътъ има на умъ пpaвοслaвната черква бел. Ив. X.

 

3. Тѣзи думи на редакцията като че ли искатъ да подѣлятъ вината на фанариотитѣ съ нѣкого; въ такъвъ случай тя естествено ще стане по-малка.

 

 

101

 

компрометировали несчастныхъ Миладиновыхъ передъ Турецкимъ правительствомъ, съ намѣреніемъ дѣйствовали неосторожно сами, для того только, чтобы погубить несчастныхъ Болгаръ . . . ." [1] Въ своето обвинение Чолаковъ особено се позовава на една брошура, издадена презъ 1858 г. при руския свети синодъ въ Петербургъ и озаглавена „Отвѣтъ Русскому Вѣстнику по Болгарскимъ дѣламъ". По поводъ на тая брошура и за нея редакцията бележи следното:

 

„Въ самомъ дѣлѣ тогда, воспользовавшись тѣмъ, что Синоду и вообще Россіи, неизвѣстны были истинныя отношенія Цареградской іерархіи къ Болгарамъ, какойто ревнитель написалъ нѣчто въ родѣ доноса на г-на Даскалова, [2] обличавшаго злоупотрѣбленіе фанаріотовъ. Этотъ же ревнитель принялъ особаго рода мѣры, чтобы отнятъ у г-на Даскалова возможность опровергать печатно обвиненія, которыми осыпалъ офиціальный его противникъ".

 

 

И възмутена редакцията продължава:

 

„Что за дѣло до того, что мрачная книжонка встрѣчена единодушнымъ отвращеніемъ всей Русской публикой, — что это случилось четыре года тому назадъ, — что съ тѣхъ поръ Русскіе путешественники въ печатныхъ сочиненіяхъ раскрыли на счетъ фанаріотовъ глаза Русскаго общества (которое прежде могло и не знать злоупотребленій Фанара, и въ самомъ дѣлѣ и не знало до появленія статей Даскалова)? Что за дѣло всего этого? Можно пожалуй и черезъ 44 года подозрѣвать, что всѣ наши теперешнія и будущія мнѣнія ο Болгарахъ не искренни, a что настоящій нашъ взглядъ на нихъ выразился въ книжонкѣ всѣмъ ненавистной, которой вѣроятно стыдится теперь и самъ ея сочинитель!"

 

 

Но редакцията подозира възражението, що може да ѝ се направи, та сама бърза да се разправи съ него; веднага тя додава:

 

 

1. Славянскій отдѣлъ, Австрійско-хорватская газета „Pozor" въ Загребѣ. — День № 29/28. IV. 1862 г., с. 11.

 

2. Д-ръ Христо Даскаловъ отъ Трѣвна, роденъ въ 1820 или 1821 г., високо образованъ българинъ, следъ като арестуванъ прекаралъ въ болница въ Русия, билъ изгоненъ отъ тамъ. Следъ Кримската война завършилъ медицина въ Петербургъ. Дейно участвувалъ въ черковната борба съ слово и перо въ руски вестници и списания, за да спечели Русия на страната на своя народъ противъ патриаршията. Билъ секретарь на руския генераленъ консулъ въ Бѣлградъ, следъ това билъ лѣкарь въ Бруса и Бейрутъ, дето и починалъ презъ 1861—1862 год. (Τ. Н. Шишковъ Д-ръ Хр. Даскаловъ — Мсб., VIII, 347—388).

 

 

102

 

„Она напечатана при Св. Синодѣ и одобрена цензурой — стало быть можно подозрѣвать наше Правительство, что оно раздѣляетъ мнѣніе изувѣрнаго сочинителя, можно насъ обвинятъ въ тайномъ единомысліи съ Фанаромъ, въ умышленномъ компрометированіи Болгарскаго возрождения!” (п. т.).

 

 

За редакцията това обвинение не е само дръзка клевета противъ руското правителство, но то е „нуждно" („нàдοбно"— к. ред. „День") на една „тънка политика", чрезъ която „южные Славяне спасаются отъ Русскихъ происковъ, и за которую получаютъ поддерѫку Австрійскаго правительства, столь для нихъ благодѣтельную; это тѣ благородные разсчеты, вслѣдствіе которыхъ они пріобрѣтаютъ такихъ надеждныхъ защитниковъ, каковъ Австрійски посолъ въ Царыградѣ, баронъ Прокешъ, и Латинский епископъ въ Загребѣ, г. Щросмайеръ" (п. т.). За редакцията „добросъвѣстниятъ обвинитель българинътъ Чолаковъ, безъ съмнение, принадлежи къмъ новопокръстенитѣ (новообращеннымъ) чеда на хърватския латински епископъ Щросмайеръ" (разр. на „День") (n. z.). Тя има убеждението, че авторътъ на Tužan glas..." е, г. Чолаковъ, воспитывавшійся въ Москвѣ и который знаетъ (курс. на „День") что онъ говоритъ, когда обвиняетъ насъ, Русскихъ, въ смерти Миладиновыхъ " За нея той е въ услуга на Щросмайера и на редакцията на „националния" хърватски, станалъ вече „австрийски" вестникъ „Pozor", които „преди всичко сѫ длъжни да запазятъ своя народъ и православнитѣ сърби и българи отъ влиянието на руситѣ". A пъкъ „влиянието на австрийското посолство и на английското, особено пъкъ дейнитѣ грижи на латинския епископъ въ Загребъ, ще предпазятъ добродушнитѣ сърби и българи, и изобщо славянитѣ отъ ядовития допиръ. . . съ севернитѣ фанариоти — тайни привърженици на противославянското влияние! Затова трѣбва да се клевети руското правителство. И това може да става въ хърватския вестникъ „Pozor", на който сѫ по-скѫпи интереситѣ на славянитѣ, a не на Щросмайеровата черква" (п. т.), завършва „День" своята бележка, изпълнена съ толкова огорчение и ядъ.

 

Московскитѣ славянофили не сѫ се ограничили само да отбиватъ нападкитѣ и съ общи само обвинения и подозрения. Отъ тѣхна страна направо се е формулирало обвинение за прѣка виновность на Щросмайера въ смъртьта на Миладиновцитѣ. Въ заседанието отъ 13 февр. 1862 г. на Славянския благотворителенъ

 

 

103

 

комитетъ въ Москва, следъ като неговиятъ секретарь съобщилъ за „внезапната" смърть на двамата братя Я. Орелъ—Ошмянцевъ, членъ отъ „Постоянната комисия" [1] на комитета, докладвалъ за своитѣ сношения съ Д. М. „по поводу собиранія географическихъ и этнографическихъ свѣдѣній ο южной Македоніи, для составляемой имъ нынѣ „Этнографической карты Югославянъ въ большомъ масштабѣ". Следъ него другъ единъ членъ отъ сѫщата комисия — „П. Бартеневъ упомянулъ ο Сборникѣ пѣсень, изданномъ Миладиновымъ младшимъ въ Загребѣ, сдѣлалъ догадку ο причинѣ гоненія: одинъ католическій епископъ требовалъ отъ Турецкаго правительства вознагражденія за напечатаніе упомянутаго Сборника; изъ чего заключить можно, что онъ надѣялся сначала имѣть въ Миладиновѣ 2-мъ прозелита, a обманувшись въ своихъ ожиданіяхъ сталъ обвинятъ его". [2]

 

Другъ пъкъ русинъ [3] отъ сѫщия комитетъ претендира да знае и сумата — 60,000 пиастра, която ужъ се искала отъ Κ. М.

 

Обвиненията, що си подхвърлятъ дветѣ страни, изразяватъ страстностьта, съ която сѫ се борѣли чуждитѣ политически влияния въ нашата черковна борба. И за Чолакова, и за московскитѣ славянофили двамата братя сѫ ценность; тѣхната смърть е тежка загуба. Докато за Чолакова тѣхната смърть е такава загуба за народното българско дѣло, за рускитѣ приятели на двамата братя тѣхната смърть се преценява повече и отъ гледището на това засилва ли се западното влияние или руското, като се турятъ първото задъ католицизма, второто — задъ православието.

 

Обвиненията отъ дветѣ страни сѫ безспорно пресилени. Колкото и да е било „допотопно" руското тогавашно правителство, все пакъ ще е имало толкова умъ, за да разбере, съзнае, че трѣбва да брани своитѣ агенти, за каквито обвинението е представяло двамата братя. Защо рускитѣ представители ще действуватъ нарочно за погубването на братята, когато имъ е била известна борбата на Д. М. въ Кукушъ за парализуване успѣха на унията, нѣщо желано и отъ Русия, която въ успѣха на унията виждаше, че се заплашва нейното влияние всрѣдъ българитѣ? Услугитѣ на Д. М. къмъ руситѣ

 

 

1. Срв. День № 17 отъ 3 февр. 1862 г., с. 13.

 

2. День № 43/27 окт. 1862 г., с. 15.

 

3. Ал. В. Рачински — срв., сп. Учил. прегл. 1931 г. N2 1, с. 118.

 

 

104

 

сѫ били признавани и отъ официални лица. [1] И както се вижда отъ свидетелствата отъ много страни [2] и отъ документи [3], отъ руска страна твърде се е залѣгало за освобождението на братята. Настойчивостьта и енергичностьта на постѫпкитѣ отъ страна на официалнитѣ руски представители ще е бивала въздържана отъ обстоятелството, че, както свидетелствува официално тогавашниятъ австроунгарски посланикъ въ Цариградъ, постѫпкитѣ на руския посланикъ предъ Портата сѫ засилвали у последната съмнението въ двамата братя. [4] Това обстоятелство не ще е било безъ значение за настойчивостьта, за енергичностьта на постѫпкитѣ на тогавашния руски посланикъ въ Цариградъ кн. Лобановъ-Ростовски, който не криелъ своето неодобрение [5] къмъ българскитѣ агитации. Затова по-късно рускиятъ вицеконсулъ въ Битоля М. Хитрово ще прецени усилията на руския официаленъ представитель по следния начинъ: „Не могли или не хотѣли имъ помочь тогда Миссія наша въ Константинополѣ и приснопамятный Кн. Лобановъ — тому Богъ судья" [6].

 

Обвинението на руситѣ срещу Щросмайера носи характеръ на сѫщо такава пресиленость, каквато носи и обвинението на Чолакова срещу руското правителство, че ужъ то умишлено действувало за тѣхното погубване. Че Щр. е издалъ сборника на двамата братя съ умисълъ да подпомогне борбата на македонскитѣ българи срещу гърцитѣ, личи отъ признанието на самия голѣмъ хърватски патриотъ: той е далъ своето съгласие да издаде пѣснитѣ само при изричното условие тѣ да бѫдѣли напечатани съ славянски букви, a не съ гръцки. На Κ. М. той е казалъ:

 

„znaj ще Miladinovu, ako misliš, da ti ja do izdanja tvojih pjesama doprimognem, odreći se moraš za vazda tudjih grčkih pismena. — Grci su Vama Bugarima dosta jada i nevolja nanieli, ostavi se dakle njihovih pismena pa prigrli pismena slavjanska". [1a]

 

 

1. А. M. Селищевъ, Семья Д. Миладинова — Мак. прегл., V, 3. с. 65, 67, 69.

 

2. Срв. веститѣ, изнесени въ връзка съ това въ сп. День № 22/10.III. 1862 г., с. 16, стълб. 2; № 3/28. 10. 1862 г., с. 14 (подтекстова бележка) и др.

 

3. Срв. особено документитѣ, изнесени у Юринича — Йос. Юрай Шросмайеръ, Мсб. XXII—XXIII, с. 54—58.

 

4. С. Юриничъ, Йосифъ Юрай Щросмайеръ 55 (най-доле).

 

5. Πрοф. Γ. Π. Γенοвъ, Славянското население на Македония. — Сп. Отецъ Паисий, год. IV, №№ 15—16 отъ 31 авг. 1931 г., с. 199.

 

6. А. М. Селищев, Семья Д. Миладинова. Писмо отъ Битоля отъ 10. IX. 1864 г. отъ М. Дурново до Π. Н. Стремоуховъ, Мак. прегл., V, 3, 67.

 

1a. Щросмайерово писмо отъ 15 май 1885 г. по поводъ избирането му за почетенъ членъ на „Славянска беседа" въ София. — срв. Юриничъ, п. т., с. 66.

 

 

105

 

Това е казалъ Щр. на Κ. М., когато сѫ се срещнали въ Виена, и Κ. М. за „пръвъ пѫть" тамъ му е подарилъ народнитѣ си пѣсни, написани съ гръцки букви. Въ своята постѫпка Щр. е билъ движенъ отъ чувствата си къмъ единъ юженъ славянски народъ, борещъ се за своето национално духовно освобождение, както и отъ своята идея за културно сближение и обединение на южнитѣ славяни, което, споредъ неговитѣ разбирания, е могло да бѫде подпомогнато и постигнато чрезъ католичеството. [2]

 

Щросмайеръ е направилъ своитѣ постѫпки за освобождението на Κ. М., движенъ не толкова отъ нѣкакви материални смѣтки, a просто отъ очарованието, що е упражнилъ върху него той — отъ чувство на човѣщина да се помогне на изпадналъ въ нещастие младъ човѣкъ, който е могълъ да бѫде така полезенъ на народа си. Затова трѣбва да се отхвърли руското обвинение, че Щр. е предявилъ срещу турското правителство искъ отъ 60,000 пиастра за смѣтка на К. М. — Съ какво турското правителство е могло да бѫде задължавано за смѣтка на напълно частни и свободни задължения — ако е имало такива — между Щр. и К. М.? Но той се измамилъ, казва обвинительтъ-русинъ, въ своитѣ очаквания да има въ лицето на Κ. М. прозелитъ; и, като се измамилъ, почналъ да го обвинява. — Може да се допустне, че Щр. е могълъ да има подобна надежда; но е абсолютно неприемливо и недопустимо да е отекчилъ нещастието на Κ. М. и на брата му съ предявенъ искъ за 60,000 пиастра. Всички документи отъ Щр. за К. М. — постѫпкитѣ му до австрийското министерство на външнитѣ работи по поводъ затварянето на Κ. М., писмото му отъ 15. V. 1885 г. до „Славянска беседа" — излѫчватъ само голѣмата любовь на Щр., очарованъ отъ Κ. М. Това негово чувство не е могло да допустне подобна постѫпка.

 

Забележително е, че въ така подхвърлянитѣ обвинения около смъртьта на братята не се изтъква вината на друга една страна — на турското правителство и неговитѣ органи. Защото, ако гръцкитѣ владици и Фенеръ сѫ сковали

 

 

2. Π. т., с.

 

 

106

 

обвинението-клевета срещу Д. М., за да бѫдѣлъ той запрѣнъ и хвърленъ въ затвора, тогавашното турско правителство е подхванало и приело това обвинение, попълнило го е съ свое съдържание, за да получи обвинението политически смисълъ; по тоя начинъ то го е задълбочило, за да можело да представи вече братята като опасни за държавата престѫпници. Та по тоя начинъ да гнете македонскитѣ българи, да забавя тѣхното вливане въ общата борба, да ги държи далече отъ нея. Така турското превителство е заставало на страната на Фенеръ противъ българитѣ. To е гнетѣло последнитѣ и съ това, че е протакало дѣлото на обвиненитѣ, безъ да ги изважда предъ скдъ, дето е могла да се разкрие истината въ приписанитѣ имъ обвинения.

 

Обяснимо е, дето Чолаковъ не е излизалъ съ подобно обвинение срещу турското правителство: чрезъ него той би си отнелъ възможностьта да се върне въ България. Не такова е било положението на руситѣ. И тѣ използуватъ смъртьта на двамата братя като срѣдство въ борбата за своето политическо надмощие.

 

 

4. Знаялъ ли е Константинъ Миладиновъ за нещастието на своя братъ и где е научилъ за него?

 

Поставяме тоя въпросъ въ връзка съ най-новото свиделство на отца Фавериала за пребиваването на двамата братя въ цариградскитѣ тъмници, изнесено отъ г. Ник. Табаковъ въ неговата статия „Вести за биографията на братя Миладинови” (сп. Учил. прегл., 1931 г.ỳ кн. , с. 745—771). Отецъ Фавериалъ е билъ католишки мисионеръ въ Цариградъ; споредъ Π. П. Карапетровъ [1] билъ главенъ редакторъ на Драганъ Цанковия вестникъ Българія. Въ единъ свой рапортъ, писанъ 3 години следъ смъртьта на двамата братя, отецъ Фавериалъ съобщава: „Константинъ не знаеше до тогава за арестуването на брата си (разр. на X.); той даже само за това дойде (слѣзе) въ Цариградъ, защото никакъ не срещна при Дарданелитѣ солунския параходъ". По-нататъкъ Константинъ случайно узналъ за нещастието на брата си: „научилъ за арестуването на брата си отъ единъ свой съотечественикъ, той

 

 

1. Спомени за унията, Сб.м.ум. кн., XI (1894), с. 341, заб. 10.

 

 

107

 

поиска на всѣка цена да го види: тогава, именно, се запознахъ съ него" (Н. Табаковъ, все с. 751 — превода).

 

Сѫщо така и авторътъ на дописката отъ 23 ян. 1862 год. „Македония", писана на Дойранското езеро и обнародвана въ сръбския вестникъ Световид, бр. 10 отъ 4 февр. 1862 год., дава следнитѣ сведения за поставения отъ насъ въпросъ: „ ... Он (Константинъ) дакле по издању речених песама дође у Цариград, незнајући ништа за велику несрећу која је снашла његовог вредног брата. . . (разр. Ив. X.) (Таб., с. 746).

 

Категоричностьта на тѣзи две съобщения — „не знаеше до тогава за арестуването на брата си" — от. Фавериалъ; „ ...не знајући ништа ... " — дописникътъ въ „Световид" — е привидна. Дветѣ съобщения съдържатъ известна неясность: отъ тѣхъ не се разбира, 1) дали Κ. М. изобщо не е знаелъ, че братъ му е билъ арестуванъ и затворенъ, или пъкъ 2) само не е знаелъ, че е доведенъ и затворенъ въ Цариградъ. На първото допущане противоречатъ редъ неподлежащи на никакво съмнение свидетелства. Така, още въ брой 103 отъ 8 мартъ 1861 г. въ в. Българія на Цанкова „Единъ Моріовчанинъ" въ дописка отъ Битоля съобщава:

 

„Овая недѣлѭ кога бѣхъ на пазаротъ чухъ отъ Охричанци че вързали даскалъ Димитра Миладиновича и други още единъ даскалъ на име Георги (= Икономовъ — по-сетне зеть на Д. М. — б. Ив. Х.)и двамата овіа сѫ въ синджири въ Охридъ" (с. 781, стълб. 1). По това време К. М. е билъ при Щросмайера и въ Загребъ, както личи отъ писмото му отъ12февр. 1861 г. до Раковски. [1] А тамъ „Българія" е била получавана, като се има предъ видъ интересътъ на Щросмайера къмъ нашата уния. [2] Пъкъ и самъ Д. М., както свидетелствува В. Манчевъ, неговъ съзатворникъ въ битолския затворъ, се погрижилъ да извести брата си за постигналото го нещастие; В. Манчевъ пише: „Той ( = Д. М.) ме помоли да пиша на брата му Константина, който се намираше въ Загребъ при Щросмайера, което азъ изпълнихъ" (Н. Табаковъ — П. Т., 762). Но независимо отъ това, за станалото съ брата му въ Струга още и нататъкъ К. М. се е научилъ и отъ

 

 

1. Ив. Xaджοвъ, Константинъ Миладиновъ и Г. С. Раковски — сп. Мак. прегл. II, 4, с. 75.

 

2. Срв. С. Юриничъ, Йосифъ Юрай Щросмайеръ, 35—40.

 

 

108

 

Дунавскый Лебедъ, въ „Извѣстыѧ отъ Македониѭ на чийто бр. 30 отъ 18 апр. 1861 г., с. 129, стълб. 2 е прочелъ следното съобщение:

 

„ Битольскыв владыка Венедиктъ и Охридскый Мелетый, остатка отъ фенерскаѭ заразѫ по тѣхъ мѣста, заузѣли сѧ сѫ да изгонѭть Българскы учители клеветающи гы за Рускы агенты и за бунтовницы! Г-нъ Димитрый Миладиновъ, учитель въ Стругѫ, отведенъ е желѣзовьрзанъ въ Бытольскы тьмницы!"

 

Тая весть може да му е била допратена отъ „Михаила Георг. Кара-феизискы" — представитель на вестника въ Битоля.

 

Д Κ. М. още съ писмото си отъ 12 февр. 1861 г. до Раковски се билъ абониралъ за 3 м. на „Дун. лебедъ". [1] Така, чрезъ Раковски К. М. е могълъ да следи просто, така да се каже, всѣко предвижване на брата си отъ затворъ въ затворъ. Защото Раковски е билъ осведомяванъ за това отъ многобройни приятели и заинтересуваници въ Македония и Цариградъ отъ сѫдбата на Д. М. Тъй, Константинъ Държиловичъ, другарь и съратникъ на Д. М., агентъ на Раковски въ Солунъ, когато Д. М. бива прекаранъ презъ Солунъ за Цариградъ, бърза да съобщи на Раковски:

 

„Нашия сънародникъ, Димитра Миладиновъ, прѣди нѣколко дена изпратиха подъ военна стража въ Цариградъ. Не се знае сѫдбата на тоя нещастенъ мѫжъ. Дано сънародницитѣ българи въ Цариградъ се постараятъ да го избавятъ отъ по-голѣми напасти". [2]

 

 

Отъ друга страна, К. Д. Шапкаревъ, зеть на Д. М., като съобщава на Раковски чрезъ него по нароченъ човѣкъ е изпратилъ писмо Константину въ което му обаждалъ за нещастието на брата му, съмнявайки се да не би писмото да не го е намѣрило, отново съобщава на Раковски за нещастието на дѣда си, моли го той да съобщи това Константину, та заедно да направятъ постѫпки за неговото спасение:

 

„. . . Заради това, молиме Васъ, ако Вы іе возможно, тому (= К. Миладинову) да извѣстите, що почтеннійотъ му братець, достоуважаемый учитель, Г-инъ Димитрія Хр. Миладиновъ уще предъ два месеца (на 8-го Мая) ношя се крена одъ Битолскыте темници и се отведе во Солунските, a по десетина дни, се отведе во Цариградъ на заптіе —

 

 

1. К. Миладиновъ и Г. С. Раковски, с. 75.

 

2. Проф. Ив. Шишмановъ. Значение и заслуги, с.

 

 

109

 

Мушури, и отъ тамо незнайме къде се прондзури. до сега бьргу (15 цьрвеника = Іунія) беше уште во Царыградскыте подземни темници, a отъ тога вамо незнайме къде іе, или тука уще, или во долапыте, или некъде другадѣ го прондзурія?! или іе живъ или умренъ?! известите му, ве молямъ, К. Миладинову за да баратъ некой лекъ бедному си брату, кой за никаква си вина, освенъ заради народа, страдатъ и той и окаянното му домочадіе. . .

 

въ Охридъ,

Козманъ А. Паскаловъ.

 

на 3=го дена месеца Жетвара (Юлія) 1861 г.

 

И въ сѫщото писмо продължава:

 

Приписъ 19 Іулія . . . Реченній бѣдній Д. X. Миладиновъ ради родните заслуги конъ народа ны, a особито ради дирното му прошетвейнье по Македонія за да собиратъ милостиня за новата народна ны църква во Цариградъ, заради многутѣ, велямъ, заслуги кой заслужилъ народу бѣдній Д. Хр. Миладиновъ іе достоенъ за особито вниманіе на българскытѣ во Цариградъ Представителы, кои требитъ да се заузѣли, белькы за освобожденіето му, но не іе излишно, мислямъ, и да се подбудатъ на това чрезъ вѣстника вы, или чрезъ некоіе друго прилично средство.

 

(сѫщій)". [1]

 

 

Споредъ всичко това, пада подозрението-обвинение на Наума, третия братъ отъ Миладиновцитѣ, който приема и допуща правокация: „Нѣкои неприятелы (подч. Ив. X.) отъ Цариградъ му ( = на Константина) писали скоро да пристигне да отърве брата си. . ." [2]

 

И така, Κοнст. Мил. още въ Загребъ е научилъ за нещастието на брата си. И затова още повече се усилила тѫгата му по родината, за която тѫга говори Щросмайеръ въ писмото си до „Славянска беседа".

 

Въ връзка съ разглеждания въпросъ стои и следниятъ: За кѫде е потеглилъ Κ. М. отъ Загребъ: за Македония ли или направо за Цариградъ и где е билъ арестуванъ: въ Македония ли и отътамъ отведенъ

 

 

1. Архива на Раковски, — Архивенъ отдѣлъ на Народната библиотека, старъ № 8228.

 

2. Наумови записки, помѣстени въ края на статията отъ Д. Теодоровъ — Миладиновскитѣ пѣсни и Щросмайеръ, Псп. XVI, стр. 95.

 

 

110

 

въ Цариградъ или направо въ Цариградъ? За това проф. Юриничъ пише: „Като се научилъ за участьта на брата си Димитра, К. не билъ спокоенъ, не му се стояло въ Дяково a му се искало да се върне у дома си въ Македония, за да се срещне съ него и да му помогне. Щросмаеръ го увещавалъ да не ходи тамъ, защото злобнитѣ гърци щѣли да напакостятъ и нему. . . Презъ юлия 1861 г. той заминалъ за Македония и като стигналъ въ Кукушъ, билъ хванатъ отъ турската влaстъ, откаранъ въ Цариградъ и хвърленъ въ затворъ" (подч. Ив. X.) [1]. Сѫщото твърди и Василъ Чолаковъ въ своя поменъ за двамата братя — „Tužan glas jednoga bulgarina": „Kad se је i njegov mirni brat, kako već rekosmo, povrati iz Zagreba u Maćedoniju bude odmah uhvaćen i odveden u Carigrad. . ." (подч. Ив. X.) [2]. Подобно нѣщо сѫ знаели и въ Виена, както личи отъ писмото на Теофана Райновъ до Раковски, въ което Р. пише: „Научихмы ся че Г. Миладиновъ издательтъ на Бълг. пѣсны го уловили турцыты и отвѣли въ Цариградъ, ако знайте нѣчто извѣстете ны". [3] Всички останали: и Рачински (стр. 117), и Жинзифовъ [4], и дописникътъ отъ Дойранското езеро въ Световид, и Шапкаревъ, [5] пъкъ и самъ Наумъ Миладиновъ [6], и Василъ Манчевъ [7], съзатворникътъ на Д. М. въ Битоля, и всички останали, които се ползуватъ отъ тѣхъ, подържатъ, че Κ. Μ. отъ Зaгребъ е отишелъ не въ Македония, a въ Цариградъ, — тукъ е билъ заловенъ и хвърленъ въ затвора. Това потвърѫдава и рапортътъ отъ 23 джемази-юл-евел 1278 (= 27 ноем. 1861 г.) на министра на полицията до великия везиръ. Въ ал. 3 на този рапортъ стои: „Докато тукъ Димитъръ бѣше подхвърленъ на изисквания разпитъ, отъ само себе си (vonselbst) дойде К. въ Цариградъ (подч. Ив. X.), за

 

 

1. Йосифъ Юрай Щросмайеръ.

 

2. П. т., стр. 57 и 58.

 

3. Писмо отъ 7 окт. 1861 г. — Архива на Раковски № 7249.

 

4. День № 48, стр. 10.

 

5. Материали за животоописанието на братя X. Миладинови Димитрия и Константина. Пловдивъ, 1884, стр. 39.

 

6. Посоченитѣ записки, стр. 95.

 

7. У Н. Табаковъ. Вести и пр., стр. 762

 

 

111

 

да се срещне както може съ своя братъ, който се намираше въ затвора" [1].

 

Твърдението на проф. Юринича предполага, че въ Загребъ Κ. М. не знаелъ, какво братъ му е отведенъ въ Цариградъ; последното е научилъ по пѫтя въ Бѣлградъ отъ Раковски. Защото съобщението на Държиловича е стигнало до Р., когато е било вече излишно да пише Константину, очаквайки го да дойде въ Бѣлградъ, както самъ Κ. М. му пише въ писмото си отъ 18. VI. 1861 г., че скоро ще го стори на връщане у дома [2]. Шапкаревото писмо Раковски ще е получилъ, следъ като вече К. М. е билъ тръгналъ за Цариградъ да спасява брата си. Излишно е, губене на време Κ. М. да отиде въ Македония, като знае, где е затворенъ братъ му. Защо ще отива тамъ? А и бързото действие, нетърпеливостьта, що го била обхванала, когато е узналъ за участьта на брата си, сѫ му посочвали още по вече необходимостьта да не губи време, a да върви право въ Цариградъ. Това ще сѫ решили може би заедно съ Раковски, който въ такъвъ случай го е насочилъ и къмъ свои люде, като Йосифа Дайнеловъ, по-рано неговъ представитель тамъ, Д. Добровичъ, тогава представитель на „Дун. лебедъ" които сѫ могли да бѫдатъ съ нѣщо полезни Константину. Отъ своитѣ люде Раковски ще е билъ уведоменъ за постѫпкитѣ на цариградскитѣ българи, къмъ нѣкои отъ които Κ. М. сѫщо ще е билъ насоченъ. Това е било толкова по-лесно за Константина, понеже последниятъ още отъ Русия бѣше завързалъ връзки съ тѣхъ: въ сп. „Български книжици" отъ 1859 год. сѫ били обнародвани негови произведения.

 

Както личи и отъ официалния рапортъ на турското министерство на вѫтрешнитѣ работи, Κ. М. не е билъ докаранъ въ Цариградъ, a е отишелъ тамъ самоволно съ опрѣделена цель: дасе срещне както може съ своя братъ. Това приема и самъ Щросмайеръ, който въ писмото си до „Славянска беседа" пище: „Slavni pokojnik. . . kad је čuo da mu brat u tamnici čami, u Carigrad pohrlio, da bratu jadniku pomogne. . .”.

 

Тази своя весть за Κ. Μ. Щросмайеръ предава съ резервата „kako čujem" (п. т.) — „както научавамъ". Въ връзка съ това пада свидетелството на Манчева, споредъ което Κ. М.

 

 

1. Йосифъ Юрай Щросмайеръ, стр. 56.

 

2. К. Миладиновъ и Г. С. Раковски, стр. 77.

 

 

112

 

отишелъ въ Цариградъ съ „препорѫчителни отъ Щросмайера до австрийското посолство" (вж. у Табакова, 763). Ако имаше такива препорѫчителни писма, нѣма Щр. да пише „както научавамъ". Сѫщо така ще падне и по-нататъшната часть отъ свидетелството на Вас. Манчевъ, a именно: „Като отишелъ въ Цариградъ. . . той (= К. М.) нѣмалъ търпение да поиска съдействието на посланика (австрийския) или не е знаялъ, че тъй трѣбва да постѫпи". . . Ако Щросмайеръ е снабдилъ К. М. съ препорѫка до австрийския посланикъ въ Цариградъ, сигурно не ще е забравилъ и отминалъ да даде устни наставления и напѫтвания на Κ. М., какъ да постѫпи и да действува въ Цариградъ, като на първо мѣсто се възползува отъ високата помощь и закрила на посланика. Въ такъвъ случай не е оставало мѣсто за Κ. М. „да не знае какъ да постѫпи".

 

Фавериаловото свидетелство противоречи на толкова свидетелства, които изхождатъ отъ времето, когато сѫ се разигравали тѣзи събития, докато то е писано три години следъ тѣхъ, и нѣкои тѣхни подробности сѫ могли да бѫдатъ забравени или, смѣтнати за несѫществени, не се е залегнало да бѫдатъ напълно обдирени и точно предадени.

 

Тая Щросмайерова резерва сѫщо така дава основания да се заключи, че отъ Дяково Щр. не е изпратилѣ Κ. М. за Цариградъ, a за Македония. Така на 29 окт. 861 г. самъ Щр. пише на австрийския министъръ на външнитѣ работи и на австрийския посланикъ въ Цариградъ: „Nach der Drucklegung dieser Lieder kehrte der obererwähnte junger Mann (т. е. Κ. M.) in seine Heimat zurück. . ." [1] Нѣщо повече: споредъ както го е изпратилъ отъ Загребъ, той все още знае, че К. М. е отпѫтувалъ за родината си, че е запрѣнъ вънъ отъ Цариградъ и отведенъ тамъ: „. . . die türkische Regierung . . . . hat. . . den unschuldigen Miladinov arretieren und nach Constantinopel bringen lassen" [2]. Отъ това e явно, какво въ Загребъ, Κ. Μ. още не е знаелъ, че братъ му е въ Цариградъ, че това е научилъ по пѫтя и че решението да тегли право за Цариградъ е взелъ не въ Загребъ, a по пѫтя — въ Бѣлградъ при Раковски. Тръгналъ е за Цариградъ, безъ

 

 

1. Иосифъ Юрай Щросмайеръ, 54.

 

2. П. т., 55.

 

 

113

 

да се обади на Щросмайера, който късно се научава отъ вестницитѣ [1] за постигналата Κ. М. участь.

 

Отъ Загребъ К. М. е ималъ намѣрение да се насочи презъ Бѣлградъ къмъ Солунъ. Когато въ Бѣлградъ е решилъ да тегли за Цариградъ, той е поелъ най-оживения тогава пѫть: презъ Нишъ, София, Пловдивъ, Одринъ. Така е могълъ той, тръгвайки отъ Бѣлградъ къмъ срѣдата на юний, къмъ края на сѫщия месецъ да бѫде въ Цариградъ. Споредъ веститѣ, Κ. М. е билъ арестуванъ въ последния градъ тъкмо къмъ края на юний 1861 год..

 

Отъ где взима вестьта, че К. М. е билъ заловенъ въ Кукушъ, проф. Юриничъ не казва. Въ документитѣ, що е обнародвалъ отъ архивата на Щросмайера, както и въ благородственото писмо отъ 15/27 май 1885 г. на последния до „Славянска беседа" въ София по случай избирането му неинъ почетенъ членъ, въ което писмо има толкова ценни сведения за Κ. М., нищо не се споменува за Македония и за Кукушъ. Напротивъ, въ последното писмо, както изтъкнахме вече, стои: „Slavni bi pokojnik. . ., kad је čuo da mu brat u tamnici čami, u Carigrad pohrlio (подч. Ив. X.), da bratu jadniku pomogne i da ga utješi. . ." [2]

 

Следъ всичко изложено до тукъ ценното инакъ въ нѣкои отношения свидетелство на отца Фавериала въ разглежданата точка търпи следнитѣ бележки. To полага всичко върху случайностьта. Излиза, че Κ. М. е миналъ транзитъ презъ Цариградъ и отишелъ чакъ на Дарданелитѣ да търси парахода за Солунъ. И понеже случайно не го сварва тамъ, бива заставенъ отъ тая случайность да дойде въ Цариградъ. Защо Κ. М. ще ходи на Дарданелитѣ да търси парахода за Солунъ, когато Цариградъ е главната параходна станция за параходитѣ отъ Черно море и къмъ Одеса и другитѣ черноморски пристанища? И тукъ съвсемъ случайно Κ. М. узнава за брата си, че е въ Цариградъ.

 

 

5. Веститѣ за обстоятелствата, при които Κ. М. е билъ хванатъ въ Цариградъ и затворенъ,

 

сѫ скѫдни и несъгласни помежду си. Мнозина отъ онѣзи, които сѫ писали за братята, отминаватъ тоя мигъ, a се ограничаватъ само съ

 

 

1. П. т., 52.

 

2. Йосифъ Юрай Щросмайеръ, 66.

 

 

114

 

съобщението, че Κ. М. билъ заловенъ (въ Македония или Цариградъ) и хвърленъ въ тъмницата.

 

Най-ранна весть — отъ 1865 год. по интересуващия ни въпросъ дава свидетелството на отца Фавриала. Той се запозналъ съ Κ. М., следъ като последниятъ ужъ „случайно" се „научилъ за арестуването на брата си отъ единъ свой съотечественикъ" и поискалъ „на всѣка цена да го види". Отецъ Фавриалъ добре разбралъ основателностьта на Констатиновото желание, но сѫщо така добре схващалъ „неудобства”-та и „опасности"-тѣ за неговото осѫществяване. Той не скрилъ отъ Κ. М. своитѣ страхове. Но следъ като последниятъ му отвърналъ, че „въ живота си нищо не е сторилъ противъ императорското правителство", от. Фавриалъ се успокоилъ въ своитѣ страхове и услужилъ на К.: „На кѫсо, той тръгна придруженъ отъ лицето, което му посочихъ: но той не се върна; или, по-скоро, на връщане той бѣ арестуванъ близо до моста; отведенъ отъ полицията и сѫщо поставенъ въ карцера, изолиранъ въ тъмницата". [1]

 

Д. М. не знаелъ за затварянето на брата си. Съ него той се срѣща по-късно сѫщо случайно, когато заболѣлъ отъ тифъ, билъ пренесенъ въ болницата, въ която билъ вече пренесенъ по-рано заболѣлиятъ сѫщо отъ тифъ Κ. М. Едва можалъ да го познае: Κ. М. билъ на умиране.

 

Другото свидетелство — на Васила Манчевъ, съзатворникъ на Д. М. въ Битоля — предава тоя моментъ по-подробно. Въ нетърпението си и незнанието си какъ да постѫпи съ препорѫчителнитѣ, що божемъ ималъ отъ Щросмайера, Κ. М. „скроилъ да се отнесе до милосърднитѣ сестри отъ Санъ Бенедето, [2] преоблѣкълъ се като тѣхенъ слуга и влѣзълъ заедно съ тѣхъ въ затвора, като разпитвали за Миладинова.

 

Тамъ единъ шпионинъ отъ патриаршията го съгледалъ и усѣтилъ, че той търсилъ брата си Димитра Миладиновъ, завчасъ доложилъ на миралая на затвора, който го хваналъ начаса и хвърлилъ и него въ затвора на особенъ казематъ". [3]

 

(Ще се свърши)

 

 

          Край в: Македонски Прегледъ, год. IX, кн. 2 (1934)

 

 

 

1. Табаковъ — Вести, 751.

 

2. Католически институтъ въ Цариградъ.

 

3. Вести, с. 763.

 

[Back to Index]