2. Едно писмо отъ Бобошчица (Корчанско) до ексарха Антимъ I (1873 г.)
Новъ приносъ къмъ българската диялектология
отъ Л. Милетичъ.
Знаеше се, че близу до гр. Корча (старо „Горица", сега подъ Албания), южно отъ езерото Маликъ, има въ две села — Бобошчѝца и Дрѣново — старовремски българи, запазили своя роденъ говоръ и българско народно съзнание, ако и да сѫ отвредъ заобиколени отъ албанци. Сѫщо така бѣше известно, че въ тѣхния говоръ има значителни следи отъ старобългарския назализъмъ (носовость), каквито ги има и въ говора по селата на съседния Костурски край. За жалость, малкото данни, съ които разполагахме за жителитѣ и езика на казанитѣ две български села, си останаха и до сега все тъй оскѫдни. Това се дължеше главно на твърде несгоднитѣ, да не кажемъ невъзможни условия за едио обстойно филоложко изследване отъ наша страна въ тая албанска область, именно поради крайно враждебното и подозрително отнасяне на властитѣ въ турско време спрямо всѣки починъ на български учени лично да посетятъ и изучватъ езика и бита на българитѣ въ Македония. Стига тукъ да си припомнимъ за мѫчнотиитѣ, които срещна дори покойниятъ словенецъ В. Облакъ, въпрѣки покровителството, съ което се ползуваше предъ турскитѣ власти като австриецъ, въ своето изследване на българскитѣ говори въ Солунско, за да се разбере рискътъ, на който би се изложилъ единъ български ученъ тогава, въ оная крайна область на югозападна Македония, гдето противобългарското влияние и на гръцкото духовенство предъ турцитѣ бѣше много силно. Все така мѫчно достѫпна за българската наука си остана тая область и следъ Балканската война до последно време, докато да се избистрятъ до негде отношенията между България и Aлбания.
18
Къмъ края на миналия вѣкъ можа известниятъ германски ученъ Гелзеръ (Heinrich Geizer), авторътъ на съчинението „Das Patriarcat von Ochrida" (Охридската патриаршия, издадено въ 1902 г.), да пропѫтува Македония, като следъ Св. Гора редомъ споходи Битоля, Ресенъ, Охридъ, Корча и Костуръ. Въ съчинението му „Vom heiligen Berge und aus Makedonien", изд. 1904 г., въ което авторътъ излага свои бележки и пѫтни впечатления подъ заглавие „Im bulgarischen Makedonien" (Въ българска Македония, стр. 137—181), Гелзеръ говори и за българитѣ въ селата Бобошчица и Дрѣново (у него неточно предадени — Бобошмица, Дренково), за които казва, че сѫ „български острови всрѣдъ албанщината около Корица" (сир. Корча) и че сѫ останки отъ старото словенско население тукъ, което следъ нахлуването на албанцитѣ въ XIV и XV в., съ голѣма мѫка е оцѣлѣло въ подножието на планинитѣ.
„Умнитѣ българи въ Бобошница — казва Гелзеръ — по причина на своята изолираность (осамотеность) не сѫ се поставили подъ ведомството на Ексархията, a си останали, както и съседитѣ имъ албанци, подъ гръцката митрополия въ Корица" (вж. стр. 212, 216) [1].
Не щѣше да бѫде чудно, ако при тия условия българитѣ въ Бобошчица наистина да бѣха надъхани съ гъркомански духъ, обаче сега става надъ всѣко съмнение ясно, че y тѣзи наши еднородци българското съзнание и тогава, когато се основаваше българската народна църква въ 70-тѣ години на миналия вѣкъ, е било живо и будно. Това се вижда отъ новооткритото писмо отъ 1873 год., изпратено отъ жителитѣ на село Бобошчица до първия български ексархъ Антимъ, за което г. проф. Ив. Снѣгаровъ, намѣрилъ го между оцѣлѣлитѣ книжа отъ изгорѣлата ексархийска архива, подробно съобщава въ статията си „Единъ важенъ български документъ отъ Корчанско” въ тази книга на Мак. Прегледъ.
Молбата си до ексарха бобошчичани сѫ съчинили на простонародния си говоръ, никакъ неповлияни отъ книжовния български езикъ, за който не сѫ имали понятие, като не сѫ знаяли дори да пишатъ съ кирилица та си служили съ обиходното y тѣхъ гръцко писмо, нагодено отъ часть чрезъ диякритични знаци къмъ фонетиката на тѣхния мѣстенъ говоръ,
1. За тѣзи бележки y Гелзера азъ споменахъ и въ съчинението си „Les Bulgares Macédoniens et les Serbes", София, 1928, cтp. 41— 43.
19
както се вижда на приложеното факсимиле на оригинала и прибавената кирилска
транскрипция на сѫщия отъ г. Снѣгаровъ. Отъ съдържанието на писмото, адресувано
„До пресв
тни Тáтка нáш Ексáрха Анти́ма
вò Стàмбол", се вижда, че нашитѣ бобошчичани не сѫ били толкова „умни", сир.
практични, както ги смѣта Гелзеръ, щото поради користни съображения да се
теглятъ настрана отъ новосъздадената българска църква и да се потайватъ като
гъркомани, a напротивъ тѣ, сподѣляйки общата радость на българщината въ
Македония, сами сѫ пожелали да се приобщатъ подъ вѣдомството на ексархията.
Обаче не по своя вина тѣ тогава не сѫ успѣли въ това. Въ статията си г.
Снѣгаровъ подробно говори върху тази страна на въпроса съ огледъ и къмъ миналото
на селото Бобошчица, a така сѫщо и върху мѣстния говоръ, та азъ тукъ ще се спра
главно върху други важни, общобългарски езикови въпроси, които нѣкои отъ
особеноститѣ на говора на бобошчичани възбуждатъ и по-добре освѣтляватъ.
I.
Десетина години преди споменатитѣ съобщения на проф. Гелзеръ известниятъ сръбски ученъ Стоянъ Новаковичъ, тогава посланикъ на Сърбия въ Цариградъ, обнародва въ Ягичевия „Archiv für slavische Philologie" между друго и кратки данни за говора на Бобошчица въ статията си „Приноси къмъ изследването на македонскитѣ диалекти" (Beiträge zur Erforschung der makedonischen Dialekte, c. 37-46). Сведенията си Новаковичъ дължи на единъ простъ българинъ, Търпо Тимковъ, тогава слуга въ една простонародна гостилница въ Цариградъ и родомъ отъ селото Бобошчица (Новаковичъ предава „Бобоштица"). Интересни бѣха изнесенитѣ отъ Н. езикови особености, понеже бѣха новъ приносъ къмъ въпроса за оцѣлѣлитѣ носовки въ македонскитѣ български говори, какъвто е и говорътъ въ Бобошчица. Че и тукъ се указаха прями останки отъ староб. носовки ѧ и ѫ, не бѣ голѣма изненада, защото по мѣстоположение селата Бобошчица и съседното Дрѣново се падатъ близки до костурскитѣ села, отъ говора на които бѣха тогава известни многобройни примѣри съ запазени рефлексии на ѫ и ѧ, произнасяни като ън resp. он и ен. Можеше споредъ това да се очаква да има пълно съгласие касателно замѣнитѣ на старобългарскитѣ
20
носовки между костурския и бобошчичанския говоръ, обаче таково съгласие нѣма: напротивъ се указа различие въ произношението и на дветѣ носовки, върху което заслужава сега да се спремъ тукъ по-обстойно.
Отъ съобщението на Новаковичъ, което до сега не бѣ отъ никого провѣрено на
самото мѣсто, излизаше, че въ Бобошчица вмѣсто
ѧ
се произнася не просто ен или е, a широко ä заедно съ н,
сир. äн или само ä — вокалъ, който гласи между е и а,
близъкъ до палатално а, та би можелъ да се означи и чрезъ еа.
Новаковичъ казва, че той се чува ту като е ту близко до a („bald
rein, bald mit a getrübt") и затова го предава чрезъ
, нпр.
(стб. прѧдѫ).
Сѫщото ä се чува и безъ
н
вмѣсто староб.
ѧ:
(свѧтъ)
и др. Въ Костурския говоръ въ тоя родъ думи се чува просто ен или е.
И относително рефлекса на ѫ, който въ Костурско се чува ън или само ъ, нѣма съгласие — въ Бобошчица се произнася ан (ам) или a, за което Новаковичъ даде примѣри като: дàмп мн. ч. дàмпје (дѫбъ); гòламп мн. ч. ’голàнби; гламбòко, зàмп’ зàмби, маш (мѫжь), рàка (рѫка) и пр. ор. (с. 44—45).
Отъ нашия документъ отъ 1873 год. cera се потвърдяватъ въпроснитѣ данни y
Новаковича. Въ писмото на бобошчичани широкото произношение на ä е
предадено чрезъ
съ н или безъ
н като рефлексъ на стб.
ѧ:
ч
ндо,
чнда,
ізик, пт, пресвти и пр.
Докато въ Костурско стб. ѫ се произнася ън или он resp. ъ-о, нпр. рънка, ронка, resp. ръка, рока, въ писмото отъ Бобошчица съгласно и съ даннитѣ y Новаковича се произнася a: рàка, кàшча. Колкото се отнася до ударението, което и тукъ е фиксирано на предпоследния слогъ, има пълно единство съ костурския говоръ.
Преди тридесетина години, когато открихъ, че въ селото Айдемиръ, близко до гр. Силистра, има стари македонски заселници, наричани „арнаути", въ езика на които сѫ спазени и следи отъ носовки и ударение на предпоследния слогъ на думитѣ, бѣше за мене сигурно, че тѣзи наши македонци произхождатъ отъ Костурско, каквито сѫ и известнитѣ сродни тѣмъ преселници въ Брацигово. наричани съ сѫщото име „арнаути". Още тогава обаче, като изучвахъ говора на айдемирци, ми обърна вниманието особеното произношение на стб.
21
ѧ
като ’ан и ен, регулирано споредъ следващия слогъ, гърленъ или
небенъ, досущъ споредъ източнобългарското двояко произношение на стб. ѣ
като ’а или е, което и въ айдемирския говоръ правилно така се
чува. Въ студията си: „Арнаутитѣ въ Силистренско и следи отъ носовки въ тѣхния
езикъ" (печ. въ „Периодич. Списание”, кн. LXI, 1901 год.) изтъкнахъ, че
произношението на айдемирци: м'àнсŏ (стб. мѧсо),
мèнси (стб. мѧситъ,
3. л. ед. ч. сег. вр.), п'àнда — мн. ч. пèнди (пѧда),
пр'àнда, 2. л. прèндиш (стб. прѧдѫ),
тр'àнска на утрèнсе и пр. ще да се основава върху по-старо широко
произношение на носовката
ѧ
сир. като носово äн͡,
и че това носово ä сетне, както и рефлексътъ на стб. ѣ, сѫщо такова
широко ä, по регресивна асимилация споредъ следващия слогъ се е раздвоило
въ ’a и е, така че въ Айдемиръ сега произнасятъ: ц’ал, б'ал,
— цèли, бèли; вид’àл — видèли и пр. Въ сѫщата статия върху „Арнаутитѣ въ
Силистренско" и пр. по въпроса за особеното произношение на
ѧ
въ тѣхния говоръ азъ въ подкрепа на мнението си относително старинската основа
на това произношение, a именно че носовката
ѧ
е гласѣла äн͡
още въ старобългарско време па дори и въ праславянския езикъ, цитувахъ и даннитѣ
отъ статията на Новаковичъ — примѣритѣ съ ä вм.
ѧ
отъ говора на село Бобошчица. Между тѣзи примѣри има и думи, въ които стб. ѣ има
сѫщо такъвъ гласежъ ä (желäзо, прòлäт). Всичко туй потвърдяваше, че
рефлекситѣ на
ѧ
и ѣ се доближили, a следъ изчезването на назалностьта y нѣкои думи тѣ и напълно
се изравнили (вж. „Арнаутитѣ" и пр. 27). И отъ писмото отъ Бобошчица сега се
доказва пакъ казаното тамъ относно
ѧ
и ѣ, защото и тукъ въ думи съ ѣ последното е предадено чрезъ 'а и е:
голма
рка, мàла
рка; дв речѝце; гoлмa рабòта; отъ трò’ врме;
отъ вреаме Али’пашòво. Широкото ä, което въ писмото се предава чрезъ
,
е повлияло, щото и етимологично 'а да се смѣси съ последното, та е писано
и „селне", (покрай „сел'àни") па дори и неакцентувано
е е
предадено съ : оти
см сиромàси люди и др. — досущъ както е станало и въ
нашитѣ родопски и въ други говори по Сѣрско и Солунско. Това бѣ забележилъ още
В. Облакъ въ говора на Сухо, сир. въ югоизточна Македония, гдето вм.
ѧ
се чува ä и е както и вм. ѣ („Daneben erscheint auch ’ä und mit
Verlust der Weichheit des vorausgehenden
22
Consonanten ä, so dass der Reflex des ѧ in solchen Beispielen mit ѣ zusammenfiel", вж. „Macedonische Studien", 20). По-подробно по този въпросъ вж. въ статията ми за езика на айдемирскитѣ арнаути, гдето напомнямъ въ свръзка съ речения рефлексъ ä и за други явления въ българската и славянската фонетика (за ä въ родопскитѣ и изобщо въ източнитѣ български говори, за срѣднобългарското смѣсване на носовкитѣ, за сѫщия старински вокалъ и въ други славянски езици и пр.).
Специялно за нашитѣ македонски колонисти въ Силистренско заключихъ въ сѫщата си статия, че безъ съмнение тѣ произхождатъ отъ кѫде Костурско, но че не може по-точно да се опредѣли отъ коя мѣстность главно поради казанитѣ различия въ рефлекситѣ на носовкитѣ. Сега, възъ основа и на нашия новъ документъ можемъ да приемемъ, че айдемирчани, които първомъ сѫ били заселени въ с. Караарнаутъ (Разградско), недалечъ отъ с. Бейарнаутъ, нѣкога заселено отъ сѫщински албанци, произхождатъ отъ область западно отъ Костурско, — по-близка до Корчанско, гдето се намиратъ и нашитѣ две села, Бобошчѝца и Дрѣново. A че въ по-старо време населението по цѣлата Корчанска область е било все такъво — българско, доказва и топонимията, спазена тамъ и до сега, като напр.: Беловода (сир. Б'ä̀ла вода), Божиград, Треска, Слимница, Пол не, Пловища, Звезда, Крушово и др. Отъ това население, което сега е поалбанчено, сигурно една часть ще да е търсила спасение и по-сносенъ поминъкъ и чрезъ изселване въ посока къмъ северъ и северо-изтокъ (вж. по тази тема и студията на Д. Ярановъ, „Преселническо движение на българи отъ Македония и Албания къмъ южнитѣ български земи презъ XV до XIX вѣкъ" (печ. въ Мак. прегледъ год. VII, кн. 2 и 3, стр. 63— 119, год. 1932). Между тѣхъ вѣроятно ще да сѫ били и прадѣдитѣ на нашитѣ айдемирски македонци. Тѣ въ говора си сѫ донесли въ основата на произношението на ѧ и ѣ въпросното широко ä.
Понеже сега въ Костурско вмѣсто ѣ се чува е, a рефлексътъ на ѧ е ен или е [1], затова е най-вѣроятно, че македонцитѣ
1. Назалниятъ елементъ н постепенно се е губилъ главно предъ следваща беззвучна съгласна, така че най-добре още се подържа произношение ън, он, ен предъ съгласнитѣ б, г, д, s (дз). Вж. за това въ статията на Др. Кузовъ за костурския говоръ, печ. въ Известия на Слав. Семинарь кн. IV, стр. 88—126.
23
въ Брацигово, чийто говоръ има сѫщитѣ фонетични черти, сѫ изселени тъкмо отъ Костурско и то сигурно въ значително по-късно време следъ изселването на айдемирци отъ Корчанско. При все това нѣма съмнение, че въ по-старо време ѣ и ѧ и въ костурския говоръ се произнасяли 'äн и ä. Стѣснението на ѣ въ е, както е известно, е по-ново явление въ македонскитѣ говори; то е проникнало най-напредъ въ срѣдно-македонскитѣ говори отъ северъ, a сѫщо така се е разпрострѣло и къмъ западно-българскитѣ говори. Споредно съ това е вървѣло и стѣснението на рефлекса на ѧ въ е.
За да приемемъ, че айдемирци произхождатъ отъ Корчанско, на гледъ се противи фактътъ, че стб. ѫ гласи въ говора на Бобошчица ан, а: дамб, pàкa и пр., докато въ Айдемиръ сѫщиятъ стб. вокалъ се произнася ън, ъ, нпр. зъмб, пънт, гръ̀нди, ръ̀нка, къ̀нде. Така сега се произнася стб. ѫ и въ Костурско, и то само въ Пòполе и Корешча. Не може да има съмнение, че и въ Корчанско развитието на носовката ѫ е вървѣло, както и въ всички български говори, отъ носово о къмъ носово ъ, a че сетне, следъ изчезването на носовостьта, се развило чисто ъ, или ън, въ които ерътъ е можело по-нататъкъ да се изяснява въ чистъ вокалъ по разнитѣ български говори различно — въ о или широко о, въ а, па дори и въ ä и пр., както се знае отъ българската диялектология. Така и въ часть отъ Костурско, именно въ областьта Нестрамъ (Костенарията), намираща се пò на западъ, сега вече рефлексътъ ън или ъ се произнася он или о, нпр. зомб, рока. Подобно изяснение на еровия вокалъ е станало и въ говора на Бобошчица и Дрѣново, които сѫ западно отъ Нестрамъ, обаче не въ о, a въ a, нпр. зàмб, рàка и пр.. Това последното, види ce, се дължи тукъ и на влияние на консервативното подържане на вокала ä въ рефлекситѣ на ѧ и ѣ, както се обясни по-горе. Споредъ казаното ще заключимъ, че айдемирскитѣ македонци сѫ търгнали отъ своята родина, когато въ Корчанско още се е произнасяло ън, ъ вм. ѫ, и че, докато говорътъ на айдемирци е останалъ консервативенъ по тая фонетична черта, говорътъ въ Бобошчѝца е еволуиралъ, като еровиятъ вокалъ се е изяснилъ въ а, както е станало и въ други македонски, тъй нареч. а-говори (въ Битолско, Прилепско, Велешко и пр.).
Между айдемирския и бобошчичкия говоръ има още едно различие — въ рефлекситѣ на tj, dj : въ първия се подържа по-старата замѣна шт, жд нпр. свешта, маштеха, вежда, ръжда и пр.,
24
a въ втория се произнася шч, ждж: (свешча, прежджа, ръжджа и др.) па и само ж, нпр. вежа, чуж, чужа и пр. Че и по този въпросъ айдемирскиятъ говоръ е по-консервативенъ, за това свидетелствува и топонимията въ Костурско (вж. за това въ ц. ст. „Арнаутитѣ" и пр.).
II.
Членната форма безспорно е единъ отъ най-характеристичнитѣ морфоложки белези на българския езикъ по всичкитѣ му наречия. Историческиятъ развой на члена тъй сѫщо еднакво е вървѣлъ по цѣлия обсегъ на българския езикъ, като се е почнало съ напълно склоняванъ членъ, сир. съ сложно склонение на членната форма, докато най-сетне се е достигнало до членна несклонявана, генерална падежна форма. Паралелно съ това развитие е ставало изчезването на флексията и на нечленуванитѣ именни форми. Следитѣ на тази постепенна еволюция, извършила се самостоятелно и спонтанно въ българския езикъ, се установяватъ въ запазенитѣ миогобройни преживѣлици респективно и въ нѣкои живи още форми отъ склоняванъ членъ въ българскитѣ говори по всички посоки, каквито сѫ и запазенитѣ многобройни падежни форми на нечленувани сѫществителни и прилагателни имена. (Вж. за това подробности въ статията ми „Старото склонение въ днешнитѣ български наречия”, Мин. Сбор. II, 1890 г. стр. 226-269, сѫщо и въ статията ми „Единството на българския езикъ въ неговитѣ наречия" печ. въ „Български прегледъ", ред. Ст. Романски, год. I, кн. 1, стр. 1-21, 1929 г.).
Най-много още живи форми отъ склоняванъ членъ досега сѫ се запазили въ по-осамотенитѣ планински области — въ Родопитѣ, въ западно-българския ч-дж. — говоръ (Трънско и пр.) и по Македония до крайнитѣ ѝ югозападни предѣли. Последнато бѣ забележилъ и пок. Шапкаревъ, a именно че се срѣщатъ падежни членни форми не само въ пѣснитѣ, но и въ живия говоръ на „македонското наречие, особено по западнитѣ страни", отъ гдето Ш. цитува примѣри като: „врагот вяхнал влахàтого и фàтил да си пèит пèсмана; врàгот пак го òпитал влахà-того; така влàот го надòлил врагàтого (отъ Охридъ Мин. сборн. II, стр. 187). Такива примѣри има и за дателенъ падежъ като: дал човèкyтому, pèкoл царòтому, зèто-тому сестра и пр. Има такива примѣри и отъ Кайлярско,
25
Емборе и Костурско напр.: Колèтому двòря три сòлнца грèе; Колèтом' роднѝни и пр.
Бележитъ приносъ къмъ тоя родъ флексивни преживѣлици представятъ и нѣколко
такива членни и нечленни падежни форми и въ писмото отъ Бобошчица: „и мỳ дадойме
во рàце Лигỳрy (вм. Глигỳру?) Кунесковèму за да и зàнеси во Bлàшкo во
рáце Aрхонтѝну-тому Николàкю Йовàнy Герасѝму; . . . половѝна отъ чупте
селу-тòму нàше имàме дадèно тàмо".
Интересно е, че паралелизмътъ въ постепенното изчезване на падежната флексия y членнитѣ и нечленнитѣ форми, за който по-горе казахъ, се потвърдява отъ цитуванитѣ дателни падежи отъ писмото: Лигỳру, Кунесковèму, Hикoлàкю, Иовану, Герасѝму. Това сѫщото срѣщаме и въ родопскитѣ говори, гдето има най-много още такива живи нечленни падежни форми покрай форми на склоняванъ членъ, напр.: cà кŏшта іе стрѝкуму стàрему Рàдку; Караджòму измрäли врю офцèтä; тèтюмy са̥ пḁднàлo до pä̀кaнa, a стрѝкому до другото; Мѝтюму си думаха и пр. и пр., a покрай това се употрѣбяватъ и подобни членувани дателни форми: дай д'äтетуму, пóпутому, царю̀тому и пр. (вж. y мене подобни примѣри въ съч. ми Die Rhodopemundarten der bulgarischen Sprache).
Следователно по-горе приведенитѣ примѣри отъ говора на Бобошчица съ склонявани членни и нечленни форми потвърдяватъ единството въ развоя на българския езикъ относително члена и въ тоя най-юженъ край на западна Македония.
Въ студията си „Къмъ историята на тройния членъ въ българския езикъ" (печ. въ „Български прегледъ", изд. Ст Романски, год. II, кн. 1, стр. 1-16, 1933) установихъ, че още въ старобългарския езикъ е сѫчществувалъ напълно развитъ склоняванъ членъ, образуванъ отъ показателното мѣстоимение сь, си, се, покрай сѫщо такъвъ членъ, образувалъ се отъ показателното мѣстоимение тъ, та, то. Отъ цитуванитѣ тамъ многочислени примѣри изъ старобългарскитѣ писмени паметници се вижда, че членътъ сь, си, ce, еднакво често се срѣща въ кирилскитѣ и въ глаголическитѣ паметници. Споредъ това можеше да се очаква, че въ Македония, гдето имаме, както и въ централнитѣ родопски говори, троенъ членъ, да се е спазилъ силно показателниятъ членъ -ъс, -са, -со (образувалъ се
26
отъ сь, си, ce) по подобие на родопския членъ, като напр.: вòл-ъс, кpàвa-ca, тèле-со. Обаче вмѣсто този членъ въ Македония се явява съ сѫщото значение членъ ов, ва, во напр.: вол-ов, крава-ва, теле-во, покрай другитѣ два члена: вол-он, крава-на, теле-но, вòл-от, крàва-та, тèлe-тo, каквито ги има и въ родопското наречие. Понеже въ старобългарскитѣ паметници открихъ началата и на члена нъ, на, но, сир. и на тритѣ члена спазили се въ родопското наречие (волъс, волът, волън и пр.), налага се да заключимъ, че членътъ сь въ македонскитѣ говори, както и въ северозападния ч-дж.-говоръ (въ Трънско, Царибродско и пр.), постепенно е билъ замѣненъ отъ по-новия членъ (съ сѫщото значение) -ов, -ва, -во.
Въ споменатата своя студия за тройния членъ установихъ още, че прототипътъ на именния членъ въ българския езикъ, водещъ началото си дори отъ праславянско време, е членътъ, образувалъ се отъ мѣст. сь (староб. рабъ-сь, образъ-сь, народо-сь, чаша-си, гъıбѣль-си, слово-се, и пр. и пр.), сир. тъкмо този членъ, който въ другитѣ български говори освенъ родопскитѣ е изчезналъ. Въ последнитѣ виждаме, че и тритѣ показателни мѣстоимения, влѣзли въ състава на членнитѣ форми, живѣятъ и като самостоятелни форми: сой или сози, сая (сази), сова; той (този), тая (тази), това; ной (нози), ная (нази), н'ва. И тъй въ родопскитѣ говори и сега сѫществува самостоятелно и показателното мѣстоимение сь, си, се въ формитѣ сой, сози, сая и др. Види ce, за това не е можало мѣстоимението сь въ членната форма да бѫде измѣстено отъ мѣстоимението (о)въ, (о)ва, (о)во, както е станало въ другитѣ български говори, притежаващи троенъ членъ обаче изгубили мѣстоимението съ въ самостоятелна показателна служба вънъ отъ членната форма. И действително, въ Македония, гдето казватъ напр. човеков, женава; човекон, женана; човекот и жената—съ три различни оттенъка на показателното значение на члена, паралелно се употрѣбяватъ и самостоятелни показателни мѣстоимения: вой, ва'а, вое; ной, ная, нова; той, тая, това—показателно мѣстоимение сой, сая, сое обаче въ сѫщитѣ говори сега нѣма. При все това не можеше да се съмняваме, че това мѣстоимение е сѫществувало и въ Македония, както и по цѣла България. Забележително е, че и въ всичкитѣ наши говори, гдето е завладѣлъ само единъ членъ, образувалъ се отъ мѣст. тъ, та, то, сѫщо така сѫ се изгубили и показателнитѣ мѣстоимения сь
27
и (о)въ, сир. не се казва вече напр. сой или вой човек, сая или вая жена, а само тоя или този човек, тая или тази жена и пр. Явно е, че членътъ по асоциация до известно време се е крепѣлъ и отъ досежното показателно мѣстоимение, сир. докато последното самостоятелно е живѣло.
Ето защо твърде интересенъ фактъ по този въпросъ е, че въ писмото отъ Бобошчица
се указватъ като важенъ архаизъмъ оцѣлѣли показателни мѣстоимения: сой м.
p., c-зи ( =
с'äзи) множ. число;
(срѣд. p.), a именно въ
фразитѣ: въ сзи дв cèлa се найдвѝме во стрет арнаутлико; во
cзи
двеа cèлa зборвѝме сой язик. Въ сѫщия говоръ на Бобошчица сѫществува и
показ. мѣстоимение той, този: тòзи ден сторѝхме кръсто; дадèно той
сенет. Въ говора на Бобошчица, както и въ костурския говоръ, сега има само единъ
членъ — о(т), та, то. Разбира се споредъ гореказаното, че би било чудно,
ако не се употрѣбяваше показ, мѣст. той, този. Необикновено е че
още сѫществуватъ и посоченитѣ показателни мѣстоимѣния (по произходъ отъ стб. сь, са, ce), ако и да не се употрѣбява вече членна форма, съдържаща сѫщото
мѣстоимение, както е случаятъ въ родопското наречие. Но че такава членна форма и
въ Македония ще да е сѫществувала до известно време следъ старобългарския
периодъ на езика ни, това е съвсемъ сигурно. Посочениятъ архаизъмъ въ говора на
Бобошчица иде още по-силно да подкрепи тая ми хипотеза. Отъ мѣстоимението сь
и въ другитѣ български говори, освенъ родопскитѣ, сега вече нѣма следи съ
изключение на архаични членни форми: днес, лѣтос, зимъс, пролѣтос, есенес,
останали отъ общославянско време, запазили се и въ други славянски езици. Въ
Македония има отъ мѣстом. си следа въ наречието сѝнок' (Велешко и
пр.), a таково е и източнобългарското снощи (си нощи).
III.
Изчезването на членната форма, образувала се отъ показ. мѣст. сь, ни напомня подобенъ развой въ историята на члена въ руския езикъ, въ който постепенно е завладѣлъ само единъ членъ от, та, то, досущъ първоначално тъй склоняванъ, както и членътъ въ българския езикъ (вж. y мене „Членътъ въ българския и въ руския езикъ", печ. въ Мин. Сбор. т. XVIII. 1— 67, 1901 г.).
28
Хипотетично можеше да се приеме, съ огледъ на стариностьта на члена сь, си, ce,
като преславянски прототипъ, че и този членъ е сѫществувалъ нѣкога въ руския
езикъ, a именно въ великоруското наречие, но че въ последствие е изчезналъ. Отъ
типа на члена сь въ руския езикъ диалектично се е задържала само формата
ночесъ (вж. за това и въ моята студия „Прилагателни членни форми въ
старобългарския езикъ", печ. въ Мак. Прегледъ, год. VIII, кн. 2, стр. 1—8). Сега
дойде да потвърди реченото предположение едно ново, твърде важно доказателство,
което изнесе проф. Валерий Погорѣловъ въ статията си „Употребленіе
грамматического члена въ говорѣ Кіевскои Руси домонголскаго періода" (печатана
въ „Сборникъ въ честь на проф. Л. Милетичъ" 1933 г., стр. 169—180). Тукъ
Погорѣловъ, подтикнатъ отъ установения вече фактъ, че е сѫществувалъ въ
великоруското наречие задпоставенъ членъ, идентиченъ, по форма и значение, съ
българския членъ, образуванъ отъ мѣстоим. тъ, та, то, е намѣрилъ въ
староруски паметници отъ XI и XII в., главно по произходъ отъ Киевска Русия,
покрай много примѣри съ склоняванъ членъ тъ, та, то, каквито посочихъ и азъ въ
споменатата си студия за члена въ българския и руския езикъ, още и немалко
примѣри и съ членъ сь, си, ce, все тъй склоняванъ както и въ
старобългарския езикъ. Проф. Погорѣловъ цитува такива примѣри изъ Несторовата
лѣтопись (по Лаврентиевския преписъ) като: градо-сь, съвѣто-сь, отрокъ-сь,
горы-се
, цръкви-сеи и пр.; изъ Житието на преп. Ѳеодосіа печ., написано отъ
прп. Несторъ (XI в.): странѣ-сеи, слово-се, дѣтища-сего, пещеру-сию, житии-семь,
въ манастыри-семь и др.; въ Сказание о свв. Борисѣ и Глѣбѣ, ппр. въ свѣтѣ-семь.
Отъ факта, сега установенъ отъ проф. Погорѣловъ, че въ староруския езикъ, именно
въ великоруското му наречие е сѫществувалъ въ доста широка употрѣба и членъ сь, който сетне съвсемъ е отстѫпилъ мѣстото си на единствения членъ
тъ,
който и до сега въ значително атрофиранъ видъ още частично се държи главно по
народнитѣ говори, може да заключимъ, че такава е била сѫдбата и на члена -сь
въ българскитѣ народни говори, притежаващи сега само члена тъ, до колкото
той не е билъ замѣненъ съ членъ ов въ говоритѣ съ троенъ членъ, за които
по-горе се каза. По изключение само въ родопското наречие и
29
до сега е още въ жива употрѣба членътъ сь въ видъ ъс resp. oc, са, со.
По въпроса за по-тѣсното сродство и съседство между българскитѣ и рускитѣ славяни още въ праславянската имъ родина, което можа да се установи само съ помощьта на езикови данни, е интересно, че въ малоруското наречие нѣма следи отъ членъ, та по туй може да се заключава, че малоруситѣ не сѫ били въ славянската прародина въ непосрѣдствено съседство съ българскитѣ „словѣне". Отъ друга страна приведенитѣ примѣри y Погорѣлова съ множество членни форми. отъ двата вида, сир. чл. съ и чл. тъ, въ староруски писмени паметници отъ Киевска Русия, сир. отъ Малорусия, даватъ поводъ на Погорѣловъ да прави възъ основа на тоя фактъ и по-далечни заключения въ свръзка съ тъмния още исторически въпросъ за старото руско население въ Поднѣпровието презъ дотатарския периодъ — именно по въпроса, да ли сегашнитѣ малоруси сѫ прями продължители на древнитѣ Поляне въ сѫщата область, или сѫ дошли тукъ сетне, когато старото руско население е било отчасть унищожено, a отчасть се отдръпнало на северъ къмъ Москва. Както се знае, този важенъ въпросъ на историческата руска етнография е свързанъ и съ въпроса за рускитѣ былини, въ които се възпѣватъ събития отъ тъй наречения Киевски цикълъ, отъ който сега има традиция само пò на северъ, y великоруситѣ, но не и y малоруситѣ. Този родъ исторически проблеми могатъ днесь само съ помощьта на езикознанието да получатъ освѣтление, та е правъ проф. Погорѣловъ като предъ видъ на липсата на членни форми въ малоруското наречие, сега и въ миналото му, клони къмъ хипотезата за по-сетнешното заселение на малоруското племе въ Киевската область, дошло, вѣроятно, откъмъ Волынь и Галичь (Галиция). Подобно освѣтление на предисторически въпроси отъ тоя родъ хвърля историята на членнитѣ форми и въ българския езикъ, именно по въпроса за географичното положение на жилищата на българскитѣ словѣне въ праславянската родина и въ особеность за прастарото езиково и етнично сродство на българскитѣ съ рускитѣ славяни въ праславянско време. Нека тукъ да засегна въ тоя ходъ на мисли и другъ любопитенъ фактъ: докато въ всички наши северозападни и югозападни (македонски) говори се явява отъ най-старо време дори троенъ склоняванъ членъ и докато и въ руския
30
езикъ сѫществуватъ сѫщо такива членни форми, па има отъ тѣхъ следи и въ полския и въ ческия езикъ, напротивъ въ сьседнитѣ намъ югославянски езици, сърбохърватския и словенския, нѣма ни поменъ отъ членни форми. Тази липса на членъ не ще да е случайность, и затова заслужава да се има предъ видъ въ бѫдещи изследвания, засѣгащи въпроса за праславянското сродство на т. нар. югославянски езици. (Вж. по този въпросъ и въ моята статия „ Показателнитѣ мѣстоимения въ постпозитивна служба", печат. въ Сборника въ честь на проф. J. Rozwadowski, т. II. Краковъ 1928, стр. 115—126). [1]
1. Нека, завършвайки тая си статия, поводъ на която дадоха цитуванитѣ езикови дамни, съдържащи се въ писмото отъ Бобошчица, да отбележа, че по частенъ редъ съ радость узнахъ, че многоуважаемиятъ професоръ Андрé Мазонъ въ Парижъ, който неотколѣ можа за по-дълго време да посети южна Македония съ научна цель, е билъ и въ селото Бобошчица и че тамъ е билъ щастливъ да намѣри стари писменни документи, ценни, безъ съмнение, и за българската диалектология. Сь нетърпение ще чакаме проф. Мазонъ да публикува намѣренитѣ материали по говора на село Бобошчица, които, сигурно, ще хвърлятъ пълна свѣтлина върху този твърде интересенъ, но слабо изученъ южномакедонски говоръ.
1934 II.