4. Изъ културното и обществено минало на българитѣ въ Банско
Отъ Костадинъ Г. Молеровъ.
(1). Главитѣ
(2). Църквата въ Банско
(3). Банска иконописна школа
(4). Бележити „бащени" отъ миналото (Отецъ Паисий, Михаилъ Тодоровъ Германовичъ и други, Лазаръ Младеновъ)
(5). Мозговица
(6). Майката на Киръ Благо
(7). Презъ време на църковния въпросъ
(8). Седмично Разложко царство на 1878 год.
Тамъ, гдето слънцето на залѣзъ озарява съ кървава свѣтлина отвеснитѣ канари на вѣчноснѣжния „Сухдолъ" и бърза да се закрие задъ тѣхъ като задъ приказни порти; гдето неговитѣ лѫчи въ предсмъртна агония скачатъ отъ „Кỳтела" на „Елъ-тепе" и опиратъ чакъ до отсрещнитѣ зѫбери на острия „Газѣй" и на дивния „Кралевъ дворъ", тия и много други великани на Пирина редятъ своитѣ снѣжни глави като бисери на венецъ, a подъ тѣхъ сини езера отразяватъ дивностьта на великата планина и проточени въ рѣка „Глазне" шумятъ и пѣятъ ведно съ гори и долове мила за душата пѣсень — тамъ е днешно Бaнско. Свидна рожба на Пирина, родени съ него, така да се каже, единъ за другъ, Банско е пазитель и пѣвецъ на неговата легенда.
Но преди да заеме днешното си мѣсто, Банско е било пръснато по махали низъ своята периферия въ разложката долина, която сама по себе си е представлявала тогава обширно платно, заградено отъ веригитѣ на Пирина, Рила и Родопитѣ, покрито съ гори и пасбища и проошарено тукъ-таме съ малки селища и махали. Троялищата [1] около Банско: Св. Илия, Св. Архангелъ, Св. Георги, Св. Никола, Св. Петка, Св. Тройца, Св. Недѣля и др. свидетелствуватъ за това. Премѣстването и сгрупирването сѫ станали сигурно, когато сѫ се показали турцитѣ на Балканския полуостровь.
Името си „Банско" то е получило отъ славянската титла банъ. Една версия казва, че нѣкога въ размирни години тука прибѣгналъ за спасение нѣкой банъ заедно съ всички свои хора и той оставилъ името на селището. Фамилното име Банови [2] и до сега е запазено.
1. Развалини отъ старинни църкви.
2. Гласната a се произнася дълго.
29
Когато турцитѣ завладѣли нашия край, Банско е било отъ ония планински селища, които сѫ запазили известни права благодарение на своята опоритость и на своя по-събуденъ духъ. Иначе не може да се обясни, защо не сѫ потурчили и Банско, следъ като сторили това съ много други по-маловажни селища въ Разлога. А Банско, което е било най-голѣмото селище, най-важното на самия кръстопѫть между Пловдивъ, Неврокопъ, Горна-Джумая и Мелникъ, да не бѫде подложено на особни давления за потурчване? Турцитѣ се мѫчили много да сторятъ това, но безъ сполука. Тѣ опитвали всички насилнически срѣдства и като видѣли, че нищо не помага, обърнали я съ добромъ и съ най-благоприятни обещания за Банско. Накрай се опитали да поселятъ турска колония въ него. Когато въ началото на 19 в. върлувала чума и всичко било вцепенено отъ ужасъ, тогава цѣлата турска колония измрѣла. Бащени [1] схванали това като страшенъ божи бичъ противъ турцитѣ. Следъ това турцитѣ се отказали вече отъ своя планъ за потурчване на Банско, и то запазило чисто българския си характеръ. Семейно име Байрямови, запазено и до днесъ въ една отъ кѫщитѣ, гдето тогава е живѣлъ турски колонистъ на име Байрамъ, свидетелствува сѫщо за ония грозни времена.
Оставено на мира, Банско почва да се развива и да закрепва. И ние виждаме, че още презъ 18 вѣкъ Банско излиза на първа линия въ търговско и просвѣтно отношение. To води жива търговия съ сахтиянъ, своя изработка, и съ памукъ отъ Сѣрско поле съ Австрия, Унгария, Сърбия, Ромъния, Гърция и съ обширната тогавашна турска царщина. Въ него самородно се развиватъ кожарство, дърводѣлство, пръстенарство, желѣзарство и др. Тука идватъ хора чакъ отъ Кюстендилско и Дупнишко за да имъ се прочете или напише писмо. Отъ Банско се явяватъ хора просвѣтени и достойни до степень да заематъ високи постове и въ чужди държави и да даватъ примѣръ на голѣмо родолюбие. За нѣкои отъ тѣхъ ще споменемъ по-долу.
1. Старо и народно название на житель отъ гр. Банско, произлиза отъ банщенинъ, като е изчезнало н.
30
(1). Главитѣ.
Въ Банско кърджалиитѣ се наричали хайти. Тѣ идвали тука като въ познато мѣсто, удобно за почивка и за волни похождения. Въ това време Банско е било познато съ своитѣ богагства благодарение на по-горе поменатата търговия. Чисто българското му население не ги е смущавало ни най-малко. Липсата на какъвто и да е представитель на турската власть, който да представлява поне сѣнка отъ опасность за хайдутитѣ, е била сѫщо удобна за тѣхъ. А като най-голѣмо и богато селище въ околията и точно на пѫтя за Мелникъ, къмъ кѫдѣто се движили хайдутитѣ, Банско е било не само привлѣкателна точка за тѣхъ, но и неизбѣжна. Тѣ обичали най-много него, понеже въ другитѣ селища по Разлога имало повече или по-малко неудобства.
Хайтитѣ нападали на чети по размѣръ, какъвто е изисквалъ случаятъ. Въ Банско сѫ идвали обикновено около стотина души. Понеже не се опасявали отъ никого и отъ нищо, тѣ пристигали по всѣко време тържествено съ тѫпани, наричани таламбази, съ викове, пѣсни и пушечни гърмежи. Яздили на коне. Най-напредъ вървѣлъ единъ отъ тѣхъ, младъ, безъ брада и мустаци, хубавецъ, облѣченъ въ скѫпи дрехи на млада булка и накиченъ отъ пети до глава съ гердани отъ жълтици и други златни украшения. Това е било знакъ, че хората сѫ длъжни да даватъ подобни нѣща. При тѣхната поява, която се чувствувала доста отъ далечъ, всѣки бързалъ да скрие нѣщо що-годе. Момитѣ и младитѣ жени сѫщо така се закривали. А да се скрие или избѣга цѣлото население е било не само невъзможно, но и крайно опасно: селището е бивало обречено на огънь и пепель, каквито случаи ставали. Ето защо хората посрѣщали хайтитѣ съ скръстени рѫце и колѣнопреклонно, като неизбѣжна напасть. Все пакъ, нѣкои по-богати се скривали и търсили спасение въ ония своебразни кѫщи въ Банско, които още сведочатъ за онова тъмно и кърваво минало и които и днесъ будятъ голѣмъ интересъ. Това сѫ голѣми постройки съ масивни зидове, прилични на древни замъци.
Влизаме въ една такава кѫща. Отваря се съ остъръ звукъ тежка желѣзна врата, закрепена въ гранитни дѣлани блокове. Явяваме се въ стая съ дебели стени, малки прозорчета и дебели греди близо една до друга, за да носятъ пластъ
31
отъ 1 1/2 метри хоросанъ. Край вратитѣ, прозорцитѣ и по стенитѣ мазгали [1] за стреляне. Има и коминъ и въобще прилича на стая за живѣене, но съ въздухъ като въ предверието на катакомба. Отваряме друга врата, маскирана на пода и подъ нея втора, чиито ръждясали желѣза скърцатъ зловещо и се дигатъ и слагатъ бавно и тежко. Слизаме по низка стълба въ подземие. Никакви прозорци вече. Само камененъ сводъ и мазгали за защита и за крѫгообращение на оскѫденъ въздухъ. Вѫтре влажно, мокро, отъ стенитѣ падатъ капки, свѣщьта гасне. Отваря се трета желѣзна врата въ масивна стена. Презъ тѣсенъ входъ влизаме пълзешкомъ въ друго отдѣление още по-стегнато, прилично на издълбана въ скала гробница. Тукъ е била последна надежда противъ куршума, ножа и огъня. Отъ тукъ вече презъ тайна вратичка и непознатъ изходъ е можало да се бѣга на вънъ и да са търсятъ пригрѫдкитѣ на Пирина.
Като броди човѣкъ низъ тия подземия, у него изпъква сѣнката на миналото и цѣлата онзя картина на ужасъ, която наши прадѣди сѫ изпитвали въ действителность.
Но тия укрепени кѫщи сѫ могли да закриятъ малцина, a масата отъ народа е стояла на открито.
Хайтитѣ се настанявали въ удобни кѫщи и се предавали на весели и развратни оргии. Не ги задоволявало само богатото ядене и пиене, което Банско имъ доставяло до насита, но посѣгали безцеремонно и на женската честь. Куршумътъ, ножътъ и сопата играели до смърть, ако въ нѣщо тѣ не бивали напълно задоволени.
Все пакъ хайтитѣ гледали по-скоро да отминатъ, като се опасявали отъ потера. На тръгване прибирали и своя данъкъ въ пари и други скѫпоценности.
Тия посещения се повтаряли въ Банско периодически. Чашата преливала и хората се питали, дали това зло нѣма да има край. А като се увѣрили, че турската власть не е въ състояние да се бори противъ него, решили да приложатъ народната мѫдрость: „помогни си самъ да ти помогне и Богъ.”
Събитието, което ще опишемъ и което е дѣло изключително на Банско, е станало въ началото на XIX вѣкъ.
1. Малки отвори.
32
Хайтитѣ сѫ били пакъ неканени гости на Банско. Всичко е било въ движение, за да имъ се набави напълно онова, което е било потрѣбно за тѣхнитѣ ненаситни гърла и страсти. Пияни оргии. Олелия до Бога. Откупъ двоенъ и троенъ, защото тѣ предчувствували, че наближава край на тѣхнитѣ златни времена. А да се трогнатъ отъ плачъ и сълзи, да се иска милость и пощада отъ тия звѣрове въ човѣшки образъ, не могло и да се помисли.
Въ сѫщото време дружината на Терзи Никола, подпомаганъ отъ Лазаръ Тодоровъ Германовичъ, напредвала къмъ пригрѫдкитѣ на Пирина. Тя е била доста голѣма, предварително организарана въ Банско и снабдена съ всичко необходимо за едно трудно и опасно дѣло. Въорѫжението е било: дълги пушки, така наричанитѣ кремичарки, саби и пищови. Но тия пушки и пищови сѫ имали едно важно преимущество: тѣ се пълнѣли съ дремки, поставяни по десетина и повече при всѣко пълнене, та при стрелянето сѫ обхващали по-голѣмъ обсегъ.
Пѫтьтъ отъ Банско за Мелникъ, по който сѫ щѣли да минатъ хайтитѣ, върви презъ сърдцето на Пирина край рѣка Глазне. Подъ нейната шумна пѣсень, смѣсвана съ екота на гората, дружината напредвала все по-дълбоко въ дебритѣ на планината, за да стигне опредѣленото мѣсто, което сега се нарича „Главитѣ". To е тамъ, гдето долината на „Демяница" се разгъва и образува малка поляна, презъ която протича Глазне. Край рѣката има огромна канара и близо тамъ синь виръ съ сребърнобѣли пестърви. Отъ страни сѫ остритѣ чуки на Газѣй, Демянишкитѣ улици и скокове и обширни мурови гори, кутала [1] на мечки, сърни и диви кози.
Сутриньа е великолепна и тържествена. Слънцето се показва отъ насрещнитѣ зѫбери. Птички чуруликатъ и хвъркатъ отъ мура на мура. Въздухътъ е наситенъ съ аромата на горски цвѣтя. Дружината е заела своята позиция и всѣки се намира на опредѣлено мѣсто. Използувани сѫ всички дървета и скали край пѫтя. Прикритието е такова, че да не може нищо да се види или усѣти. Самъ войводата е закритъ добре на кичеста мура. Той ще даде сѫдбоносенъ знакъ съ своята пушка, когато хайтитѣ навлѣзатъ въ клопката така, че да не могатъ вече да излѣзатъ никога.
1. Скривалища.
33
Различни мисли и чувства вълнуватъ дружината. Тѣ ту се вслушватъ въ екота на гората и въ пѣсеньта на рѣката, ту гледатъ какъ слънцето минава надъ тѣхъ по небесния сводъ тихо и безгрижно, ту искатъ да доловятъ плача и риданията на своитѣ сестри и братя, които страдатъ сега тамъ долу до смърть и притаено чакатъ да доловятъ познатия шумъ на хайтитѣ.
Подиръ своето зловещо гостуване въ Банско, хайтитѣ сѫ потеглили по сѫщия пѫть, за да прехвърлятъ планината за Мелникъ и въ буря отъ пияно и весело настроение бързатъ къмъ прегрѫдкитѣ на смъртьта.
Въ сѫщото време всички бащени при биене на клепала и камбани сѫ се запѫтили за църква, за да прекаратъ тамъ въ горещи молитви и сълзи до завръщане на юначната дружина. Кандила и свѣщи блѣщукатъ предъ образитѣ на светцитѣ. Омилителни погледи сѫ отправени къмъ Разпнатия. Въ покритата съ рани душа на всички е само едно: Боже, край на тежкото зло!
Но ето че тамъ горе въ планината гръмва първата пушка, a подиръ нея се изсипва буря отъ свѣткавици и градъ отъ олово. Сабята и ножътъ помитатъ вихрено останалото. Хайтитѣ сѫ били така изненадани въ своето безгрижие, така поразени, че не сѫ могли да окажатъ по-голѣма съпротива. Всички почти паднали на това мѣсто, което отъ тогава се нарекло „Главитѣ" поради тѣхнитѣ кости и черепи, които дълго време стояли разхвърляни тамъ.
Така хайтитѣ умрѣли за винаги, a заедно съ тѣхъ и злото, което тѣ носили за цѣлата околия. А славната дружина на Терзи Никола се завърнала съ ореола на безсмъртния юнакъ.
На голѣмата скала на сѫщото мѣсто се чете следниятъ надписъ, който времето яде и изтрива, но който, при все това, ще се запази:
„Пѫтниче, като минешъ отъ тука, пренеси се въ миналото повече отъ единъ вѣкъ назадъ и спомни си за онова кърваво и славно събитие, станало на сѫщото мѣсто, което спаси нашия край отъ кърджалийското зло и покри юначнитѣ ни прадѣди съ безсмъртна слава!"
34
(2). Църквата въ Банско.
Не много подиръ описаното събитие въ „Главитѣ" единъ отъ неговитѣ герои, Лазаръ Тодоровъ Германовичъ, чието име било преиначено на Голевъ — се заелъ да съгради такава църква, каквато е подобавала на Банско. Старата църква не е задоволявала.
За да се получи разрешение отъ властьта прибѣгнало се е до хитрость: стара икона била закопана на сѫщото мѣсто, за да се види, че тука отдавна е било черквище, защото властьта не позволявала да се строи нова, a само да се поднови старата.
Почналъ дѣдо Лазко Голевъ да гради нѣщо грамадно по размѣри, нѣщо величаво, за което е трѣбвало сѫщо такава воля и опоритость.
За да се закриятъ отъ части размѣритѣ, тъй като турцитѣ не обичали да виждатъ много голѣми работи у българина, още при почването мѣстото било обградено съ високи каменни зидове, които закриватъ донѣкѫде снагата на църквата. Поради сѫщата причина тя останала и безъ кубета. За съграждането дѣдо Лазко заелъ и 300,000 гроша отъ Мехмедъ Бей отъ Неврокопъ, който му билъ голѣмъ приятель и покровитель и съ който си имали взимане-даване. Записитѣ били подписани отъ него и отъ други видни бащени, които слагали върху тѣхъ красиви печати, изработени въ Бечъ. [1] Повечето били отъ виднитѣ тогавашни търговци, които търгували съ тоя градъ.
Самата църква е величавъ паметникъ на миналото и мѣрка за културното ниво и народенъ духъ на тогавашно Банско. Това е грамадна за времето постройка на три етажа. Нейния звезденъ сводъ подпиратъ голѣми и красиви колони. Темплото е покрито съ икони отъ тънкото изкуство на Банската иконописна школа и съ разни църковни украшения и рѣзби. До нея е висока гранитна кула съ клепала, камбани и часовникъ.
И цѣлото това съчетание: архитектура, живописъ, рѣзба, включително съ камбани и часовникъ е дѣло на бански майстори.
Тая църква е гордость не само за Разлога, но и за цѣла България.
Презъ 1927 година при едно посещение на Банско отъ г. Хр. Берберовъ, учитель-художникъ при I софийска мѫжка
1. Виена.
35
гимназия, той каза за нея: „Три сѫ такива познати паметници отъ миналото въ цѣла България: единъ въ гр. Елена, вторъ въ гр. Т.-Пазарджикъ и третиятъ въ Банско".
Градена е и украсявана 3—4 години наредъ и около 1833 година е била привършена.
Но нейното съграждане толкова много било дотегнало на хората, които денонощно работили ангария и давали, каквото имъ се търси, че дѣдо Лазко билъ обявенъ за народенъ мѫчитель. Той билъ анатемосанъ, като му дигнали грамада, a следъ това по общъ поплакъ предъ турската власть билъ хвърленъ въ неврокопския затворъ, гдето и умрѣлъ.
По характеръ буенъ и грабливъ, дѣдо Лазко използувалъ сѫщевременно своето влияние, като закупувалъ на низки цени и по разни други начини натрупалъ много имотъ, какъвто оставилъ въ изобилие на своитѣ наследници.
На възпоменателната плоча въ съградената отъ него църква името му е Лазаръ Германовичъ. Ималъ е седемъ братя, за едного отъ които ще споменемъ по-долу. Баща имъ се казвалъ Тодоръ.
Днесъ неговото дѣло е гордость за Банско и възбужда обща признателность.
(3). Банска иконописна школа.
Въ връзка съ поменатата църква ще кажа нѣколко думи и за иконописната школа въ Банско. Тя е основана отъ мой прадѣдо Тома Вишановъ х. Поповъ. Заведенъ отъ тогавашни търговци въ Бечъ, той остава тамъ да учи занаятъ, като избралъ най-популярния тогава, иконописа. Съ природни дарби въ това отношение той изучилъ изкуството до степень на тънъкъ майсторъ. Завръща се въ Банско съ име Молеръ (отъ нѣмского Maler), откѫдето е днесъ името Молерови въ Банско.
Неговъ достоенъ ученикъ става синъ му Димитъръ, чийто пъкъ нераздѣленъ другарь и връстникъ билъ отецъ Неофитъ Рилски (тогава Никола п. Петровъ Бенинъ). Отива дѣдо Тома съ сина си Димитъръ да рисуватъ икони на Рилския манастиръ и съ тѣхъ заедно отива и Никола Бенинъ. Последниятъ нѣмалъ наклонность къмъ молерство и станалъ монахъ, за да започне по-после познатата своя кариера, подготовка за която билъ получилъ още въ родното си Банско. Тука българската книга и учение сѫ сѫщствували отъ незапомнени времена
36
безъ да бѫдатъ прекѫсвани или смѣнявани съ гръцки.
Дѣдо Димитъръ усвоява до тънкость изкуството на баща си и го предава отъ своя страна на сина си Симеонъ, който пъкъ го присажда на своя синъ Георги. Така то минава повече отъ баща на синъ, като създава особена школа на иконописъ и се проявява въ църквитѣ почти на цѣлия солунски край, въ Рилския манастиръ и чакъ до Бѣлградъ. Особно пъкъ иконитѣ на описаната по-горе църква въ Банско сѫ изцѣло дѣло на тая школа. Отличава се по своята изтънченость, пренесена отъ виенскитѣ майстори.
(4). Бележити „бащени" отъ миналото.
Отецъ Паисий.
Преди всичко азъ се осмѣлявамъ да кажа нѣколко думи за тоя пръвъ стълбъ на нашето възраждане и то главно, за да се обърне внимание на българскитѣ учени, които да сторятъ повече усилия за установяване на неговото родно мѣсто, докато времето не е натрупало още повече тъмнина върху миналото.
Ето какво четемъ въ единъ нашъ вестникъ [1] по тоя въпросъ и то отъ човѣкъ съвършенно безпристрасенъ и незаинтересуванъ:
„Н. В. Преосвещенство митрополитъ Теодосий е ималъ добрината да ни изпрати следнитѣ свои бележки.
Понеже на 11 май тази година (1912) заедно съ празднуването на Св. Кирилъ и Методия ще се празднува и 150 годишнината на знаменития хилендарски иеромонахъ Отецъ Паисий, a мѣстата на рождението и на смъртьта му не сѫ още известни, вспомнихъ си, що съмъ слушалъ за него въ детинството си отъ единъ мой сродникъ и старецъ отъ селого ни Търлисъ (Неврокопско), иеромонахъ Теодосий, игуменъ на сѣрския манастиръ Св. Иванъ Предтеча.
Покойния Теодосий презъ 1912 год., въ единъ разговоръ за българската народность, разказваше на покойния Архимандритъ Исайя, и той отъ с. Търлисъ, че когато билъ дяконъ въ 1825 г., билъ изпратенъ отъ манастира въ Мелникъ, за да се учи на гръцки при прочутия учителъ Адамосъ. Тамъ намѣрилъ да се учи и покойния Неофитъ Рилски, и той дяконъ,
1. Митрополитъ Теодосий: в. „Миръ" год. XVIII (1912), 18. IV, брой 3534.
37
изпратенъ отъ Рилския манастиръ. И двамата, като събратя по звание, чинъ и народность, се здружили и живѣли заедно отъ 1825 до 1830 година.
Единъ день, като преговаряли предмета на деня — урока си по гръцка история, Теодосий казалъ на Неофита, че тѣ учатъ историята на чуждъ народъ, a пъкъ историята на своя народъ не знаятъ, и че, понеже българския народъ нѣма книжнина, нѣмало и кой да напише неговата история; каквото и да има писано за неговото минало, то е писано отъ гръцки историци. Неофитъ му отговорилъ, че, за жалость, много късно е писалъ за българитѣ само единъ хилендарски калугеръ, иеромонахъ Паисий, неговъ съотечественикъ отъ Банско (Разложко). Тази история въ рѫкописъ Неофитъ ималъ между книгитѣ си, взета отъ Рилския манастиръ, и прочелъ отъ нея нѣколко страници.
Въ това време имало въ Мелникъ единъ старъ хилендарски духовникъ. Двамата млади дякони, Теодосий и Неофитъ, го попитали, какво знае за автора на рѫкописната българска история. Той отговорилъ, че когато отишелъ на Хилендарския манастиръ, не заварилъ тамъ Паисий, a чулъ отъ събратята, че имало нѣкой Паисий, който излѣзълъ отъ манастира и умрѣлъ въ нѣкой градъ къмъ Стара-планина.
Презъ лѣтото на по-миналата година въ Рилския манастиръ се срещнахъ съ единъ кожухарь, родомъ отъ Троянъ и житель софийски, ючъ-бунарски, който бѣше дошелъ на поклонение съ домочадието си. Въ разговора ни съ съпругата му тя каза, че прадѣдитѣ ѝ произхождали отъ Македония, преселени въ Троянъ преди много години отъ Банско (Разложко) заедно съ нѣкой духовникъ Паисий, тѣхенъ братъ, и всички, които произхождатъ отъ тоя родъ, се наричали и до днесъ Паисиевци.
Това последното дали е проста легенда или истинска история, може да се заинтересуватъ компетентни лица и да изпитатъ".
Второ освѣтление по тоя въпрось ни дава Иванъ Д. Чучулаинъ отъ Банско, който около 1880 година преписалъ Паисиевата история. Тя му била дадена отъ дѣдо Георги х. Русновъ, тогавашенъ старецъ и голѣмъ библиофилъ. Сѫщиятъ казалъ на Иванъ Д. Чучулаинъ, че тая история била написана отъ нашинецъ, монахъ на Хилендарския манастиръ, чието
38
мирско име било Стоянъ Бановъ. Последниятъ ималъ хубава сестра, честьта на която била похитена отъ единъ турчинъ. Той билъ убитъ отъ брата, който впоследствие забѣгналъ и отишелъ да се скита далечъ по България подъ чуждо име и прикрито. Отпосле се явява въ Хилендарския манастиръ подъ името Отецъ Паисий.
Трето освѣтление имаме отъ Благо Ив. Тодевъ, търговецъ отъ Банско, който около 1890 год. се намиралъ по работа въ Св. Гора. Тамъ въ манастира Зографъ въ разговоръ съ старъ монахъ, сѫщо родомъ отъ Банско, станало дума и за Паисиевата история. Монахътъ казалъ, че тая история била написана отъ единъ нашинецъ отъ Банско.
Много туристи, между които литератори и поети, при минаване низъ банскитѣ улици и разглеждане на старинни кѫщи и църкви, и при съзерцаване на пиринскитѣ великани, които се издигатъ надъ самото Банско, сѫ повтаряли съ благоговение; „По всичко личи, че сѫщиятъ въздухъ е дишалъ и Отецъ Паисий".
Дългъ се налага на нашитѣ учени да се добератъ до решителни и автентични данни по тоя въпросъ и да кажатъ последна дума.
Михаилъ Тодоровъ Германовичъ и други.
Той е билъ отъ ония бащени, които сѫ търгували съ Виена. Когато тая търговия съ памукъ и изработени кожи западнала поради Наполеоновитѣ войни, той билъ привлѣченъ въ сръбския кралски дворъ, гдето станалъ дѣсна рѫка на князъ Михаилъ Обреновичъ, нѣщо като пръвъ съветникъ и министъръ. Тоя превратъ въ сѫдбата си е дължалъ на голѣмитѣ си способности и висока просвѣтеность за ония времена. При най-важни моменти и мисии князътъ прибѣгвалъ до него и той му станалъ голѣмъ любимецъ. Така той билъ пратенъ съ специална дипломатическа мисия при руския царь Александъръ I, когато Сърбия се борила за своята автономия и независимссть. Тая мисия той изпълнилъ съ блѣскавъ успѣхъ, като се завърналъ отъ Русия съ скѫпъ подаръкъ за княза — брилянтенъ пръстенъ и съ голѣмо благоволение за сръбския народъ. Подиръ това се установява въ Букурещъ като сръбски консулъ, гдето въ 1834 год. издалъ паспортъ на внука
39
си Димитъръ Германовъ, който и до сега се пази въ кѫщата на тоя родъ (Голеви).
Като много просвѣтенъ, взималъ е участие и въ тогавашнитѣ книжовни въпроси и спорове. Съ негово съдействие, благодарение главно нa голѣмото му влияние предъ князъ Милошъ, много български книги сѫ били напечатани тогава въ Крагуевацъ. Своята народность и своя родъ той никога не е забравялъ. Билъ е жененъ за италиянка и при едно идване и пребиваване въ Банско съ нея тя научила женитѣ да плетатъ чорапи съ повече игли и безъ куки, начинъ по-бръзъ и по-усъвършенствуванъ, който се разпространилъ отпосле по цѣлия Разлогъ.
Съ брата си Лазаръ, който така сѫщо е билъ отъ виенскитѣ търговци и съ другитѣ си братя е билъ винаги въ сношение. Презъ сѫщото почти време е действувалъ пакъ при сръбския дворъ Марко Тодоровичъ (Везгьовъ). Той е билъ консулъ въ Бѣлградъ, ходилъ е съ дипломатическа мисия въ Цариградъ и другаде. Предъ султана той е водилъ преговори за сръбската независимость и на всѣки отъ пашитѣ и министритѣ заедно съ низкитѣ поклони тикалъ и по кесия златни рубли за предразположение. Въ Букурещъ е билъ между друго и предприемачъ на месото за турския гарнизонъ та става много богатъ. Тамъ се запознава съ внуката на Михаилъ Германовичъ, Елена Голева, влиза съ нея въ любовни връзки, вследствие на което се ражда момиче Памфила. На тая своя любовница и роднина (той ѝ се пада вуйчо) дѣдо Марко оставилъ въ наследство мѣсто, което отпосле било продадено за 600 минца, a сега служи за болница въ центъра на Букурещъ съ голѣма стойность. На първата си законна жена въ Банско — баба Маца дѣдо Марко купилъ кѫщица за да преживѣе въ нея, a сина си Георги извикалъ при себе си въ Букурещъ, дето ималъ втора законна жена съ деца. Подиръ смъртьта му последнитѣ получили наследството въ Букурещъ и околностьта. А имотитѣ му въ Банско, така сѫщо значителни, по негово изрично завещание били дарени на сестра му Катерина, жена на дѣдо Димитъръ Молеровъ и наша прабаба. На брата си Ив. Т. Везгьовъ, кой знае защо, не оставилъ нищо.
Той е издалъ на свои срѣдства първия черковно-славянски букварь презъ 1832 г. въ Виена, предназначенъ за децата въ Българско и Сръбско. На тоя букваръ личи името му:
40
Марко Тодоровичъ, българинъ изъ Разлога. Третиятъ е билъ Панталей х. Стиловъ (съкратено отъ х. Стоиловъ), консулъ и председатель на търговска камара въ Сърбия.
И тримата тѣ писали на отецъ Неофитъ Рилски, когото князь Милошъ желаелъ силно да направи епископъ въ своята държава, и на дѣдо Димитъръ Молеровъ, прочутъ вече далечъ съ своето молерско изкуство, да отидѣлъ на работа въ бѣлградскитѣ църкви сѫщо подъ кралско благоволение. Последниятъ отишълъ за известно време, a отецъ Неофитъ, както е знайно, отказалъ високата честь, като предпочелъ да остане скроменъ труженикъ между своя беденъ народъ.
Презъ сѫщия периодъ на разцвѣтъ въ Банско х. Вълчо (отъ който е днешния родъ х. Вълчеви) пристроява цѣло крило въ манастира Зографъ съ църквата Св. Богородица, чешми и мостове въ полза на своя народъ. Името му е отбелязано въ сѫщия манастиръ на Св. Гора върху споменателна плоча на построеното отъ него крило, наричано махала, както и на църквата съ указание и на родното му мѣсто.
Лазаръ Младеновъ.
Баща му попъ Димитъръ е билъ не само попъ въ родното си село, но и учитель презъ първата половина на деветнадесетия вѣкъ. Училището, издържано съ негови лични срѣдства, е било въ собствената му кѫща, a за помощници е ималъ своитѣ дъщери и синове. Билъ е въ сношения съ дѣдо Цанковъ, М. Балабановъ и др., живеещи тогава въ Цариградъ; билъ е и дописникъ на в. България.
Синъ му Лазаръ се проявява като даровитъ ученикъ, който, следъ като завършва при баща си, отива въ новооснованото тогава фрацузско училище отъ ордена на Лазариститѣ въ Солунъ. Поради неговитѣ отличия сѫщото училище го изпраща въ французкия колежъ въ Цариградъ. Следъ това завършва Турииската гимназия и висша духовна академия на Лазариститѣ въ Парижъ и бива рѫкоположенъ отъ парижкия архиепископъ въ първия духовенъ чинъ.
Презъ юний 1878 год. Младеновъ заминава съ француския представитель на Берлинския конгресь като вещо и най-подходещо лице по българскитѣ работи.
Известно време Младеновъ е билъ преподаватель въ цариградския колежъ Сенъ-Бенуа и после изпратенъ за свещеникъ
41
на българитѣ униати въ Солунъ. Тукъ се удостоява съ поканата на папа Леонъ ХІІІ на лична среща въ Римъ, дето бива рѫкоположенъ за епископъ и папски намѣстникъ на българитѣ католици въ цѣла Македония съ седалище Солунъ. Това става въ 1884 год., на 28-годишната му възрасть, което рѣдко се срѣща въ аналитѣ на католическата църква.
Сега почва родолюбива и човѣколюбива дейность на Младеновъ. Той самъ страда ведно съ своитѣ сънародници. Неговитѣ врати сѫ отворени за всички безъ разлика: католици, протестанти или православни. Когато презъ революционната епоха всички по-събудени българи пълнѣха турскитѣ затвори, епископъ Младеновъ безъ да жали срѣдства и даже живота си, благодарение на своя духовенъ санъ, красноречието си и голѣмото си влияние предъ европейски представители и турски голѣмци, на мнозина отваряше вратитѣ на тия затвори,
Около 1883 година биватъ хвърлени въ изгнание въ крепоститѣ на Мала-Азия почти всички учители отъ Разлогъ като подозрителни и опасни подстрекатели за държавата: П. Саевъ Ил. Терзиевъ, Ив. Матеевъ, Т. Даракчиевъ отъ с. Бѣлица, Д. Захариевъ, отъ с. Драглища, Филиповъ отъ с. Якоруда, М. Заовъ и Ив. Младеновъ (братъ на епископа) отъ Банско, Г. Финдринъ отъ Мехомия. Като не можалъ да намѣри защита за тия нещастници въ Солунъ, еп. Младеновъ отива въ Цариградъ и съ своя авторитетъ и лично познанство съ тогавашния великъ везиръ Кямилъ Паша успѣва да повърне осѫденитѣ на заточение по роднитѣ имъ мѣста.
Съ свои срѣдства и съ помощи отъ Италия и главно отъ Франция еп. Младеновъ успѣва да уреди образцови училища въ своята епархия и непълна гимназия въ гр. Кукушъ.
Къмъ 1900 година епископъ Младеновъ напуска Солунъ и отива въ Римъ, за да стане съветникъ при ватиканското упрааление по източнитѣ въпроси. Запазвайки това звание, той впоследствие бава назначенъ поддиректоръ на ватиканската библиотека, на която директоръ е билъ сегашниятъ папа. Въ това качество въ продължение на 18 години той написва грамадна и ценна българска история възъ основа на документи и данни, съ които е разполагалъ въ прочутата библиотека. За жалость тая ценна книга и до днесъ не е обнародвана [1]!
1. Вж. у Ив. Петканчинь въ в. „Македония" 16. III. 1931 г. бр. 1321.
42
(5). Мозговица
Около 1850 година е върлувала една банда отъ турски разбойници. Ползуваща се отъ вѣчното нехайство и некадърность на властьта, тя злодействувала по нашия край и сквернила девственитѣ пазви на Пирина. Познатия начинъ за вземане пари, освенъ нападане по друмове и кѫщи, билъ залавяне на българи и търсене срещу тѣхъ откупъ отъ родители и роднини. Хванати били синътъ на дѣдо Митъръ Баряковъ отъ Банско, младъ овчарь, и друго момче отъ съседнота село Добринища. Бандата се навъртала въ Пирина, за да чака опредѣления откупъ.
По примѣра на събитието въ „Главитѣ", което било още прѣсно и възхищавало буйния духь на бащенина, въ Банско решаватъ да се справятъ сами съ тая банда и да се отърватъ отъ зло. Решено-свършено.
На чело сега застава Благо Тодевъ, наричанъ Киръ Благо, човѣкъ съ буенъ духъ и наклонностъ къмъ юначни дѣла. Негови другари били братъ му Киръ Никола, зетъ имъ Костадинъ Д. Сирлешчовъ (мой дѣдо по майка), наричанъ Илю-войвода поради голѣмата му готовность да бѫде пръвъ въ подобни случаи, Георги Гл. Чакъровъ, най-близъкъ и довѣренъ приятель на Киръ Благо, Тодоръ х. Радоновъ, наричанъ Уста Тодоръ, голѣмъ майсторъ, Другосинъ х. Радоновъ, Герги М. х. Русковъ, за когото споменахме вече при бележкитѣ за Отецъ Паисий, Коста Гл. Чакъровъ, Никола А. Тодевъ, Никола х. Радоновъ, наричанъ Шопа, Митъръ Баряковъ и др. Грабватъ тѣ мили пушки мили дружки, тогавашнитѣ дълги филинти, и право въ „Мозговица", мѣстность въ южнитѣ склонове на Пирина. Мѣстото било добре познато и точно проучено отъ дѣдо Митъръ Баряковъ и братъ му Георги, овчари по тия мѣста и съучастници на събитието.
Ето какво ми е разказвалъ дѣдо ми Костадинъ Д. Сирлешчовъ за самото събитие:
„Стигнахме близо тамъ и почакахме да настѫпи нощь, за да ни прикрива отъ чуждо око. Съ предпазливостьта на дива котка ние се мъкнѣхме все по-нататъкъ и обкрѫжвахме мѣстото. Гѫстата гора и нощьта ни прикриваха добре, a месецътъ надъ насъ ту се мѣрнѣше, ту изчезнѣше надъ високитѣ мури и ни подпомагаше съ свѣтлината си. Разбойницитѣ бѣха се
43
натръшкали около силенъ огънь, накладенъ въ лопка [1]. Нѣкои бѣха заспали, други задрѣмали. Единъ печеше овенъ на огъня. Заложеницитѣ бѣха вързани по-настрана за две мури. Ние можахме да доближимъ толкова близо, че при изпръщяването на единъ счупенъ клонъ азъ чухъ задъ моята мура следния разказъ на единъ полусъбуденъ помакъ отъ околнитѣ села: „Гледахъ на сънъ, че сме свариливъ голѣмъ казанъ пшеница и съ една лъжица ядемъ всички отъ нея. Тоя сънъ не ми харесва — на зло ще е". Въ това време изгърмѣ Киръ Благовата пушка, която трѣбваше да бѫде последвана отъ всички други. Гората ревна отъ трѣсъкъ и отъ викове: „Дръжъ здраво, Илю Войвода!" Ние си служехме съ това име, което бѣше много прочуто тогава, за да поразимъ още повече разбойницитѣ. И дадохме имъ такава запарпа, че нито единъ не спаси живота си. Недопечения овенъ бѣше вапсанъ въ кръвь. На другия день бѣше намѣренъ само единъ отъ тѣхъ при ближния изворъ, гдето се отмъкналъ и тамъ умрѣлъ отъ ранитѣ си.
Заложницитѣ бѣха щастливо избавени и ние се завърнахме въ Банско съ тѣхъ, съ двойни пушки, двойни саби, накичени съ горски цвѣтя. Родителитѣ на избавенитѣ ни накичиха и съ богати дарове".
Но турцитѣ не могли да претърпятъ тоя пѫть обидата: българи да избиватъ на своя глава турци, макаръ и разбойници; тѣ подирили смѣтка на юначната дружина. Най-много изтеглилъ войводата Киръ Благо, който билъ измѫчванъ много, закарванъ по затвори, докато сполучилъ най-после да се откупи съ много пари. Обаче неговото здраве било силно разклатено отъ тежки изтезания и скоро умрѣлъ.
Покрита съ мъхъ и отъркана отъ времето мраморна плоча отъ Пирина покрива сега гроба му, който единственъ се намира въ двора на по-горе описаната църква до самия олтаръ. [2]
Следната пѣсень, наричана пѣсеньта на Киръ Благо, е създало Банско за описаното събитие, за своитѣ юначни синове и за своя любимъ герой. Тя се пѣе само въ Банско. [3]
1. Дупка.
2. Презъ 1912 год. биде погребенъ тамъ по необходимость и другъ човѣкъ.
3. Една фонетична особеность на банския говоръ е, че въ него гласната ѣ се произнася като широко е, която ясно се отличава отъ обикновената гласна е.
44
Цвѣтице ле, моме Цвѣто!
Тръгнала е мома Цвѣта
Низ Пирина воз Пирина
На чобане лѣб да носи.
На срешча ѝ тевен облак,
По облако ситна роса;
He е било тевен облак,
Нито облак, нито роса,
Ми са били сигменето,
Сигменето бащенето.
Най-напреди Кир ми Благо,
А по него Дели Гьорче,
А по него Дели Коста,
А по него Кир Никола ...
Та на Цвѣта говореа:
— Кѫде, Цвѣто, в това време,
Β това време мъгловито,
Мъгловито дъждовито?
А тия им говореше:
— Ой сегмене, ой левене,
Турци брата попленѝа,
Попленѝа, поробѝа,
Стадото му самò стоѝ,
Ако ви се милно моле —
Застигнете клети турци,
Застигнете, ударете,
Мойго брата избавете!
Цвѣта ке ве дар дарува
От нейнитѣ танки дари.
Кир ми Благо говореше:
— Немой плака, моме Цвѣто:
Право вървим в Беговица,
Β Беговица, в Мозговица,
Клети турци да ударим!
Утре вечер ке вечереш
Код стадото с твойго брата.
(6). Майката на Киръ Благо.
Все около сѫщото вре.ме турски разбойници, но тоя пѫть съ единъ-двама предатели отъ Банско, нападнали кѫщата на Киръ Благо.
Тая кѫща е една отъ по-горе описанитѣ, т. е. съ кимеръ и подземия за зли времена. Киръ Благо и братъ му Киръ Никола, които освенъ като бележити народни хора били и голѣми търговци, отсѫтствували отъ Банско. Майка имъ, баба Милана, била сама въ кѫщи съ дветѣ си дъщери Катерина и Сандра, мома вече и голѣма кубавица, и двамата си по-малки синове Георги и Иванъ. Разбойницитѣ почнали да къртятъ дебелата външна врата. Баба Милана, като схванала положението, почнала да прибира децата си отъ леглото и да се опѫтватъ къмъ желѣзнитѣ врати на подземията. Но съседката ѝ Сандра Аратинова, която баба Милана викала често за другарка, въ полусънно състояние и уплашена тъй се забъркала, че вмѣсто да бѣга съ другитѣ, отива къмъ външната врата и я отключва. Разбойницитѣ нахлуватъ и залавятъ баба Милана още несполучила да се скрие. Тя бива подложена на грозни мѫки, за да каже богатствата на синоветѣ си. Дъщеря ѝ Сандра сполучила въ бъркотията да се скрие въ единъ тъменъ
45
коридоръ, натрупанъ съ градински метли, a по-малката Катерина — да се промъкне презъ страниченъ ходъ, да се хвърли въ съседенъ дворъ и отъ тамъ презъ градини и дворове да се добере до кѫщата на зетя си Костадинъ Д. Сирлешчовъ. Последниятъ нарамва веднага своята филинта, взима съ себе си нѣколко дръндари, които случайно се намирали въ кѫщата му, събира набързо и нѣкои отъ вѣрнитѣ другари и потеглюватъ за мѣстото. По пѫтя обаче тѣ изтървали единъ гърмежъ отъ пушка, което стреснало разбойницитѣ. Тѣ ударили на бѣгъ преди да завършатъ своята страшна работа. Водительтъ на бандата само заповѣдалъ да се отсѣче главата на жертвата, която била прострѣна въ безсъзнание край нажеженитѣ желѣза край разпаления огънь. Въ своята бързина и уплаха единъ я ударилъ съ своя ятаганъ по главата, като смѣталъ, че съ това всичко е свършено.
Пристига зеть ѝ Костадинъ и намира полумъртвата си баба, потънала въ локви кръвь. Близо тамъ хълцали маловръстнитѣ ѝ деца Георги и Иванъ, скрити въ леглото и вцепенени отъ ужасъ. Разбойницитѣ били избѣгали набързо и било късно да се преследватъ въ срѣднощната тъмнина.
За голѣмо чудо баба Миланя пакъ се съживила и проживѣла още нѣколко години. Тая юнашка майка била готова да даде по-скоро живота си нежели щастието на своитѣ деца. Дълбокитѣ дупки по главата ѝ и злокобнитѣ белези по изгореното ѝ съ червени желѣза тѣло свидетелствували за страшната нощь.
(7). Презъ време на църковния въпросъ.
Въ борбата за църковно освобождение разложкиятъ край е взималъ живо участие наредъ съ всички други български земи. Тукъ никога не е било въвеждано гръцко богослужение и народътъ се придържалъ къмъ своето родно духовенство и кннга. Голѣмитѣ синове на Банско като отецъ Неофитъ Рилски и други отдавна сѫ били вече труженици въ полето на народната просвѣта и събуждане безъ да прекѫсватъ връзката съ родния си край.
Презъ тая паметна борба нашиятъ край е ималъ така сѫщо свой специаленъ представитель въ Цариградъ. Това е билъ Киръ Никола Тодевъ, братъ на умрѣлия вече Киръ Благо. Съ голѣмитѣ си способности Киръ Никола се е билъ
46
издигналъ до чинъ съветникъ при турското правителство въ Цариградъ, който чинъ е държалъ около 12 години. Турски езикъ — говоръ и писмо — знаяль отлично. За граждански услуги е ималъ и султанско отличие — медалъ.
Той именно е билъ избранъ за народенъ представитель отъ Разложко и заедно съ другитѣ такива български представители е работилъ презъ тежкитѣ времена на църковното ни освобождение.
Когато Берлинскиятъ конгресъ презъ 1878 год. разпокѫса България и остави Македония да ридае и проклина въ лапитѣ на тоя старецъ турчина, проклиналъ английския представителъ Лордъ Биконсвилдъ, като главенъ виновникъ за това злощастие.
Понеже не постилъ яко презъ поститѣ като истински християнинъ, хората го закачали:
— Защо не постишъ, дѣдо Никола?
Той отговарялъ:
— Ако постя, ще бѫда въ рая, a азъ искамъ да бѫда въ пъкъла, за да намѣря въ дъното му Лордъ Биконсвилдъ и да... Следватъ цинични думи, които сѫ останали паметни и които сочатъ, колко дълбоко е била наранена и възмутена българската душа въ ония тежки времена, когато Лордъ Биконсвилдовци сѫ дробили неговото тѣло на кървави кѫсове.
(8). Седмично Разложко царство на 1878 год.
Старата революционна организация — тая на Левски и Ботевъ е стигала въ своитѣ разклонения и до нашия Разлогъ. Тука сѫ ставали сѫщитѣ приготовления подъ рѫководството на Щерю Македонеца (наричанъ още и Влаха), когото турцитѣ много желаели да пипнатъ въ рѫцетѣ си.
Главни водители въ Банско сѫ били: х. Кандитъ Дъградинъ, братъ му Михаилъ, Конде х. Лазковъ, Минко х. Вълчовъ и др. Близъкъ и довѣренъ човѣкъ на х. Кандитъ е билъ Георги Финдринъ отъ Мехомия, който като книжарь е ималъ взимане-даване съ Хр. Г. Дановъ въ Пловдивъ и е служилъ като куриеръ на организацията. Той е билъ почти единствениятъ човѣкъ отъ Мехомия, посветенъ въ опасното дѣло.
Понеже Срѣдногорското въстание отъ 1879 год. е избухнало преждевременио и разпокѫсано и понеже то не е обхванало никакъ по-голѣмата часть отъ България, то не се
47
проявило и въ нашия отдалеченъ Разлогъ. Подиръ баташкитѣ ужаси тука е било прибрано всичко орѫжие и запазено за други времена. Тия времена не закъснѣли да дойдатъ.
При освобождението на България и окупирането ѝ отъ руски войски тѣ стигнали въ Разлога до мѣстностьта „Предѣлъ [1]". Тукъ е била, следователно, временната граница между новоосвободена България и стара Турция. Споредъ това положение Горна-Джумая е била спокойна, че остава въ България. Разложенитѣ пъкъ сѫ желаели да се присъединятъ къмъ България. Подиръ сключването на Берлинския договоръ обаче става явно, че не само Разложко и Мелнишко, но и Горно--Джумайско оставатъ подъ Турция. Това положение докарва голѣмо отчаяние и раздразнение въ поменатитѣ околии. To докарва и мисъльта за ново въстание въ Мелнишко и Разложко съ следнитѣ изгледи: при благоприятенъ край на това въстание и при свършения фактъ, че тия покрайнини сѫ заети съ орѫжие отъ тѣхното въстанало население и че сѫ дадени нови жертви — тѣ ще бѫдатъ оставени въ новосформирувана България. Все пакъ най-много се разчитало на това, че братята руси нѣма да останатъ нѣми зрители и ще се намѣсятъ въ благоприятенъ смисълъ.
Градъ Горна-Джумая е била огнище на движението. Тукъ е имало винаги по това време голѣма навалица отъ хора отъ цѣла Македония и особено отъ Мелнишко и Разложко, които очаквали да видятъ, какъвъ край ще вземе сѫдбата на българския народъ. Тукъ се навъртали и повече отъ старитѣ войводи съ своитѣ дружини, нѣкои отъ които били на служба като граничари. Тѣ именно ведно съ водителитѣ на недалечното революционно минало отъ Разложко, Мелнишко, Горно-Джумайско и другаде се обединяватъ около новата идея — въорѫженъ ударъ въ първитѣ две околии и присъединяването имъ заедно съ Горно-Джумайско къмъ нова България.
Руската политика не е имала никакъвъ пръстъ тука. To е било чисто българска работа; естествена последица отъ недалечни революционни борби и отгласъ на народни сътресения.
Психичниятъ моментъ е билъ така сѫщо добре подбранъ и е игралъ важна роля въ случая: населението въ тия покрайнини не е било чуждо на народнитѣ движения и е очаквало
1. Седловина между Пиринъ и Рила на около 10 км. отъ Банско.
48
подобенъ моментъ. Особно пъкъ за Банско, което е имало вече записани въ своята история събития като тия въ „Главитѣ" и „Мозговица" и което е било бунтовното чадо на майка Пиринъ откъмъ севернитѣ ѝ склонове, то е било така.
Времената сѫ били измѣнчиви. За всичко е трѣбвало да се бърза, за да не се изгуби моментътъ, докато събитията били още прѣсни. Подготовката станала набързо и безъ достатъчно срѣдства, както е било въобще съ всички движения отъ тоя родъ. Ударътъ е билъ отправенъ по-преди къмъ Мелнишко, известемъ подъ име „Кресненско въстание", a подиръ къмъ Разложко. Въ тия кратки бележки азъ ще позанимая читателя, доколкото ми силитѣ позволяватъ, съ действията извършени въ Разложко— „Разложкото възстание".
Групата, сглобена въ Горна-Джумая и опредѣлена да действува тука, е била раздѣлена на две подгрупи: първата отъ около 200 души — главната — е имала за база Банско. Втората отъ около 50—60 души — спомагателна — е имала за база селата Горна и Долна Драглища. Съ пристигане на мѣстото е трѣбвало тѣ да се увеличатъ съ мѣстното население. Водители на първата били Баню Мариновъ отъ Тетевенъ, наричанъ майора, хърватинътъ Сретковичъ, Тодоръ Войвода отъ с. Старчища, Коце Войвода, х. Кандитъ Дъградинъ, Конде х. Лазковъ, Минко х. Вълчовъ и др. отъ Банско; a на втората — Щерю Влаха отъ с. Рила, Георги Чолаковъ отъ Драглища и др.
Главниятъ обектъ за действие е трѣбвало да бѫде околийския градецъ Мехомия. Подиръ разчистването на Банско отъ турския гарнизонъ тамъ, дветѣ тия сили е трѣбвало да обхванатъ Мехомия отъ две противоположни страни, да я превзематъ и да провъзгласятъ Разлога за присъединенъ къмъ България.
День на въстанието е билъ опредѣленъ Св. Архангелъ.
Рано сутриньта при зори първата подгрупа пристигнала въ Банско. Най-напредъ билъ обсаденъ турскиятъ гарнизонъ въ специалното си помѣщение, наричано конакъ, и били повикани първенцитѣ, за да имъ се съобщи предстоящето и да се потърси тѣхного съгласие или отказъ. Това сѫ били Димитъръ х. Вълчовъ, баща на Мишко х. Вълчовъ и тогавашенъ кметъ на Банско, старитѣ герои Киръ Никола Тодевъ, Уста-Тодоръ х. Радоновъ, Костадинъ Д. Сирлешчовъ, Георги М. х. Русковъ и др.
49
Съобщението било възприето съ радость и единодушие. Кметътъ се поставилъ на разположение на новата власть. Той заповѣдалъ да се дигне всичко на кракъ, да извади на лице всичко възможно орѫжие, да се приготви храна и всѣки да бѫде готовъ за предстоящитѣ събития.
При общия позивъ способнитѣ за орѫжие се притекли до единъ. Всичкото орѫжие: сторо, ново, допотопно — било извадено наяве. И тукъ, предъ тая възхитена и пъстра рать, главниятъ войвода Баню Мариновъ очерталъ съ буйни слова новото положение, като призовалъ юначество и самоотверженость въ предстоещата борба и провъзгласилъ освобождението на Банско и цѣлия Разлогъ. Отъ тоя моментъ Банско става столица на прочутото „Седмично Разложко царство" и играе достойно своята роля.
Гръмнали първитѣ три пушки и възвестили очакваната отъ петь вѣка свобода. Тѣ повалили и първата жертва — офицера на турския гарнизонъ, които билъ излѣзълъ рано на кафе, безъ да подозира, че е обсаденъ. Ведната падналъ и часовиятъ. Загърмѣли пушки и отъ дветѣ страни, като слѣли зловещия си гласъ съ тържествения звънъ на клепала и камбана, които отъ високата кула на Банско поздравявали Разлога съ първия день на свободата.
Въ сѫщото време трѫбачътъ на гарнизона засвирилъ тревожно по направление къмъ Мехомия, като се закривалъ въ едно заходно мѣсто. Единъ крушумъ, проникналъ сполучливо преззъ трѫбата му отъ съседна насреща кѫща, повалилъ и него мъртавъ. Настанали бъркотия и решителенъ моментъ. Обсадителитѣ излѣзли отъ своитѣ прикрития и насилили гарнизона. Не следъ дълга съпротива, останалъ безъ вождъ, уплашенъ отъ неизвестностьта, нападнатъ стремително отъ всѣкѫде, последниятъ капитулиралъ и предалъ орѫжието. Турскитѣ войници, около 50 души, били подведени като пленници и запазени. Куражътъ на въстанницитѣ се удвоилъ съ неочаквания бързъ успѣхъ и съ взетитѣ трофен отъ хубави мартинки, припаси и др. Началото се показало благоприятно и весело.
Нѣколко жандари и десетари, намиращи се въ тоя моментъ въ Банско, се затворили и укрепили въ „Тодевия ханъ", гдето нѣкои отъ тѣхъ били на квартира и гдето биватъ обсадени и поканени да се предадатъ. Сѫщевремено била
50
образувана боева линия срещу Мехомия, която препасвала двата синура.
Боеветѣ съ главнитѣ турски сили започнали още сѫщия день. Самата Мехомия отстои на единъ часъ отъ Банско. Тя е затваряла въ себе си турския гарнизонъ за околията, който наброявалъ тогава около 600 души редовни войници. Това число ведно съ помашкото население отъ града и отъ околията е ставало доста внушително и застрашително.
Така сгрупирана тая сила, фанатизирана и раздразнена до бѣсъ, остървена отъ недалечнитѣ кървави събития въ Батакъ и другаде, налетѣли на Банско. Турцитѣ разбрали веднага, какво става и какво имъ предстои и, преди да бѫдатъ нападнати, взели първи инициативата.
Кръстосали се тогава хубавитѣ и нови мартинки на силната турска империя съ ръждясалитѣ антични кремъчарки на новото „Разложко царство". Срещу фанатизъма и бѣса — полетътъ на духа. Турцитѣ били отхвърлени юначно и повърнати.
Войводата Баню Мариновъ, смѣлъ и юначенъ до самозабрава, самъ рѫководилъ боя, като се мѣркалъ на своя бѣлъ конь навсѣкѫде, за да насърдчава и да разпорежда. Той често се престорвалъ, че пада отъ коня си, за да предизвиква у турцитѣ любопитство и помама. Тѣ се подигали отъ своитѣ прикрития и предварително подготвени стрелци били въ тѣхъ. Хората мислили, че той носи у себе си нѣкакъвъ талисманъ, че притежава свърхестествена сила и че е неуязвимъ отъ куршумъ и ножъ.
За нападение на Мехомия въстанницитѣ решили да се пригогви и черешова артилерия по подобие на панагюрската. Съ тая задача били натоварени майсторитѣ Георги Звончаровъ, Уста Тодоръ х. Радоновъ, Глиго Доювъ и др. Но изобретателниятъ и романтиченъ бащенинъ не се задоволилъ само съ това: той почналъ сѫщевременно да обмислюва плана за направа на бронзовъ топъ.
Обсаденитѣ турци въ Тодевия ханъ упорствували и стреляли противъ всѣкиго, който попадалъ подъ тѣхния огънь. Много пѫти имъ се предлагало да се предадатъ, за да запазятъ своя животь, но тѣ не искали и да чуятъ. На втория день обаче тѣ заявили, че сѫ решили да се предадатъ, но на самия войвода. Явилъ се тогава Баню Мариновъ, какъвто си билъ смѣлъ и непредпазливъ, но вѣроломенъ куршумъ го
51
пронизва въ корема. Това е било тревоженъ и сѫдбоносень моментъ. На другия деньбили изпратени войницитѣ отъ пленения турски гарнизонъ въ Банско съ брадви, гась и слама да разбиятъ хана и да го подпалятъ. Като се увѣрили, че наистина гарнизонътъ е разбитъ и плененъ, че наближава нѣщо лошо за тѣхъ, предъ лицето на грозна и неизбѣжна смърть тия турци най-после се предали. Но тѣхната упоритость струвала не само живота на незамѣнимия войвода, но и обратъ въ цѣлата работа. Тѣ били осѫдени на смърть и екзекугирани край Банско отъ Тодоръ Войвода.
Смъртьта на Паню Мариновъ била фатална за общия ходъ на всичко. Тя донесла забавяне въ по-нататъшнитѣ действия и понижение на духа. Минутитѣ текли, докато неговото мѣсто се заеме отъ помощника му Сретковичъ. А всѣка изгубена минута е била дебре дошла за турцитѣ.
На четвъртия день било предприето общо нападение срещу турскитѣ сили, които опасвали Мехомия отвсѣкѫде. Билъ поставенъ въ действие и черешовиятъ топъ на могилата Св. Троица — старо черковище близо до Мехомия. Съ него сѫ боравили Никола Г. Даутевъ, Иа. Чучулаинъ, Минко А. Бизевъ и др.
А какво е правила въ това време подгрупата на Щерю Влаха въ селата Γорна и Долна Драгалища? — Почти нищо. Тя е само записвала нови борци отъ сѫщитѣ села и отъ с. Нидобрацко и е стояла въ очакване и въ подготовка. Подиръ убиването и изчезването отъ сцената на главния войвода, Баню Мариновъ, изчезналъ и всѣкакъвъ по-опредѣленъ планъ за общи действия. Новия войвода, наблюдавалъ отъ кулата на Банско. Ревнало страшилището и се почналъ упоритъ бой. Подиръ всѣко изгърмяване обаче черешовото орѫдие се пукало и трѣбвало да се поправя и да се стѣга съ нови обрѫчи. При все това то постигнало своята цель: въ турския станъ се появила суматоха и тревожна мисъль, че тукъ има руски пръстъ въ работата. Отъ друга страна въстаницитѣ виждали, оставени сами на себе си, разправията имъ съ турцитѣ нѣма да бѫде лесна. Психичниятъ моментъ е билъ благоприятенъ и още сѫщиятъ день билъ изпратенъ „парламентьоръ" Димитъръ Четаловъ, който поканилъ турцитѣ на среща и преговори. Тѣ приели съ готовность. Срещата станала незабавно. Тримата пратеници отъ Банско: Киръ Никола Тодевъ, Димитъръ
52
х. Вълчевъ и Сретковичъ предложили капитулация, за да не се пролива кръвь напраздно и за да се постѫпи по-снисходително съ тѣхъ. Казвали сѫщо, че тѣ сѫ авангардъ на руситѣ, които идвали подиръ тѣхъ. Турцитѣ приели всичко съ условие да се установи едно предварително примирие отъ три дена, за да си помислятъ по-добре и главно да взематъ мнението и на другото турско население изъ Разлога. Това било прието.
Столицата на новото царство, Банско, се предала на пѣсни и веселие.
Сѫщевременно работата около бронзовия топъ напредвала. Всички стари медни сѫдове били събрани, кукудитѣ отъ кантаритѣ — сѫщо. Калъпътъ билъ вече излѣтъ, a заедносъ него се лѣли и купъ златни надежди. Но на тоя топъ не било сѫдено да влѣзе въ действие като ново и мощно срѣдство за борба въ брънката на народнитѣ ни борби. Събитията го преварили. На седмия день подгрупата на Щерю Влаха, засилена доста съ мѣстно население, нападнала с. Баня. Турцитѣ се укрепили въ Али-аговата кѫща, наричана кула, поради солидната ѝ специална постройка. Отъ нея тѣ отбивали здраво нападението. Между нападателитѣ е имало мнозина въорѫжени съ брадви, коси, остри желѣзни предмети, закрепени на дълги прѫти, a нѣкои били само съ сопи. И като нападала тая пъстра рать, обсипвали Али-ага сѫщевременно и съ купъ псувни. Огтогава се повтаря низъ Разлога и възклицанието: „Али-ага, я излѣзъ малко да се повидимъ и понаплатимъ" съ което тия потиснати хора сѫ се обръщали иронично къмъ своя тиранинъ, комуго сѫ били едновременно и икономично заробени. Примириего само по себе си се нарушило. Отъ Банско така сѫщо налетѣли къмъ с. Баня, като закарали и артилерията, черешовата, бронзовата още се дотъкмявала. Подиръ 2—3 изгърмявания черешовиятъ гопъ станалъ съвсемъ негоденъ. За поправка нѣмало вече време. Турцитѣ упорствували до вечерьта, когато почнали да прииждатъ нови тѣхни подкрепления подъ началството на Рифатъ Бей отъ Неврокопъ.
Въстаницитѣ били принудени да хванатъ обратна дира и да изчезнатъ като димъ. Заедно съ тѣхъ избѣгало и българското население на с. Баня. Неговитѣ кѫщи били ограбени и изгорени. Цѣлата работа вече взела другъ край. Въ самото Банско настѫпила уплаха. Надеждата, че ще дойде външна помощь,
53
съвсемъ изчезнала. А тя е била главниятъ двигатель. Комититѣ смѣтали и проповѣдвали, че съ почване на работата тамъ ще се нахвърлятъ подкрепления и отъ България и отъ страна на руситѣ. Тѣ не допускали, че дѣдо Иванъ нѣма да се затрогне и нѣма да бутне границата поне малко още напредъ, за да обхване и Разлога. Въ всички свои смѣтки тѣ били горчиво излъгани.
Подгоненото население на с. Баня напълнило Банско съ намѣрение да бѣга по-нататъкъ. To завлѣкло съ себе си и банското. Всички почнали да бѣгатъ къмъ Горна-Джумая, тъй нато на всѣки моментъ се очаквало пристигането на турцитѣ.
Сега се проявила оная лоша черта у българина, която го кара да бѫде хищенъ и себелюбивъ до крайна степень, па било за смѣтка на свои братя и съ цената на тѣхна кръвь. Мнозина отъ комититѣ — хора отъ колъ и отъ вѫже, повечето стари хайти и харамии — не могли да не прояватъ своя разбойнически инстинктъ и въ тия моменти на голѣмо бедствие. При перспективата на единъ пропадналъ планъ, гладна и студена зима, тѣ не могли да се стърпятъ и да не потърсятъ начинъ, макаръ и най-подълъ, за да се добератъ до нѣщо що-годе за едно презимуване по-сносно, такова, каквото го разбирали тѣ. И решаватъ, тия мизерни твари, да стане това за смѣтка на самитѣ бѣжанци, тѣхнитѣ братя и сестри, които бѣха идвали да освобождаватъ! И съ каква цена още? По предварително споразумение едни отъ тѣхъ, за да създадатъ паника между бѣжанцитѣ, съ които бѣгали заедно, викали силио: Бѣгайге, братя, изгинахме! Тѣ самитѣ хвърляли на земята чанти и кепета, за да тичатъ по-силно и да даватъ примѣръ на бѣжанцитѣ да хвърлятъ и тѣ мило и драго. И постигнали своята низка цель: Тѣ прибирали всичко изхвърлено за да предаватъ отпосле малки дечица на своитѣ родители и скѫпи дрехи на своитѣ притежатели срещу приличень откупъ за сторена услуга.
Така се завърши тая кървава епопея отъ миналото, която е оставила въ историята своя отпечатъкъ. Така и тая въздишка е била задушена отъ душманитѣ и потисницитѣ на българския народъ.
Жертва на това въстание сѫ станали около 60 души банчани и още толкова отъ селата Баня, Драглища, Нидобрацко. Банско и Баня сѫ били сѫщо немилостиво ограбени,
54
въ което, за жалость, сѫ взели участие и българи отъ околнитѣ села, главно отъ Мехомия. На тѣхъ турцитѣ отстѫпвали повече онова, което не имъ е трѣбвало. А че Банско не е било изгорено, спомогнало е най-вече и това, че всички останали тамъ, не избѣгали — повече стари хора, баби — отишли да посрещнатъ турцитѣ като ги молили вѣрноподанно и колѣнопреклонно за милость.