5. Отъ миналото на градъ Струга
Отъ Η. А. Мушмовъ.
Градъ Струга [1] се намира, както е известно, на устието на р. Дринъ или Дримъ (както го нарича тамошното население), която изтича отъ Охридското езеро. Рѣката раздѣля града на две почти равни половини, отъ които тази, която се намира на дѣсния брѣгъ на рѣката, се нарича турска махала, другата — Варошъ.
Преди 50 години градътъ имаше около 5,000 жители. Турската махала бѣше населена изключително отъ турци, нѣколко егюпски (цигански) кѫщи и три български семейства : Янчекевци, Брандибуровци и Квачевци. Варошътъ бѣ населенъ главно отъ българи, 2—3 арнаутски и само 5—6 цинцарски кѫщи, преселени отъ Горна и Долна Бѣлица. Дветѣ части на града се съединяватъ посрѣдствомъ единъ мостъ по срѣдата на града, който е продължение на единственото шосе, което минава отъ Елбасанъ за Охридъ-Битоля. Сѫщото шосе отъ моста до църквата служи и за чаршия въ Вароша. Сега има втори мостъ, който свързва дветѣ части на града близу при устието на рѣката.
Нѣмаме никакви сведения за да знаемъ, кога е билъ основанъ градътъ на сегашното му мѣсто. Βъ Струга нѣма никакви следи отъ стари сгради, които да ни подсѣщатъ, че той е билъ старъ градъ. Най-стариятъ паметникъ, който е запазенъ тамъ (ако не е вече задигнатъ отъ сърбитѣ), това е часть отъ милиарна колона съ латински надписъ, която датира отъ 217 г. сл. Хр. Тя е служела за километрически камъкъ по пѫтя Вия Егнация, прокаранъ презъ II в. пр. Хр., който е минавалъ отъ Драчъ за Цариградъ. Тази колона бѣше, преди 50 години, забита при притвора на църквата Св. Георги; тя е известна на ученитѣ и е издадена въ Cor. Ins. Lat. III. 711—612. Отъ кѫде е била донесена тя и поставена при църквата, не зная.
За Струга има предания па и веществени доказателства, че въ старо време градътъ не е билъ на сегашного си мѣсто,
1. Името Струга произлиза отъ рибнитѣ ловища въ града, наричани на старобългарски строугы, един. число строуга.
62
a се е простиралъ къмъ южната си часть на мѣстото, гдето е сега блатото, наричано отъ стружани „Климетица". Това име, вѣроятно, произхожда отъ името на първия български епископъ Св. Климеитъ Охридски.
Изглежда, че макаръ въ сегашния градъ да не сѫ запазени старини, които да сведочатъ за неговата старость, навѣрно нѣкога, преди повече отъ хиляда години пр. Хр. въ езерото при Струга е имало предисторически селища, жителитѣ на които сѫ живѣли въ жилища, построени върху забити колове въ водата близу до брѣга на езерото. Такива колове сѫществуваха въ северната зона на Охридското езеро на 200—300 метра отъ брѣга на дветѣ страни отъ Струга преди 50 години, когато азъ напуснахъ своя роденъ градъ. Голѣмо пространство бѣ усѣяно съ колове, които се виждаха въ водата: тѣ бѣха въ правилни редове отъ дветѣ страни на устието по р. Дримъ. По сѫщото протежение, по-близу до брѣга, бѣше усѣяно друго пространство съ тръстика, което показва, че нѣкога брѣгътъ на езерото е билъ при тръстиката, следователно и по-близу до коловетѣ. Това говори, че коловетѣ нѣкога сѫ служили за основа на надводнитѣ жилища.
Въпросътъ за сѫществуването на наколни жилиша въ Балканския полуостровъ е разрешенъ още отъ Херодота (V.16), който ни разказва за живота на жителитѣ на такива жилиша на езерото Тахино и Бутковското езеро. Знаемъ сѫщо за такива жилища въ Преспанското езеро при с. Наколецъ, което навѣрно отъ тѣхъ носи името си; сѫщо знаемъ за такива жилища и въ Гебедженското езеро при Варна; коловетѣ отъ тия жилища, извадени отъ последното езеро, се съхраняватъ въ варненския и въ софийския музей. Защо тогава при наличностьта на поменатитѣ по-горе колове въ Охридското езеро да не предполагамъ, че тѣ сѫ останки отъ наколни жилища, толкозъ повече, че за тѣхъ не сѫ запазени предания, отъ кога сѫществуватъ тѣ тамъ?
Въпросътъ за наколни жилища въ Охридското езеро не е изследванъ, защото до сега никой обстоятелно не се е занимавалъ съ неговото разучване [1]. Нѣкои сведения по този
1. Вж. Иширковъ, Охридското езеро и градъ Охридъ (въ Лѣтописи на Бъл. ак. на наук. 1925, отдѣл. отпеч. стр. 11.); — Мушмовъ Н. А. Наколни жилища на Охридското езеро при Струга въ Македонски прегледѣ I, 5—6, 1925, стр. 18 след.
63
въпросъ дадохъ въ цититираната доле моя статия въ „Македонски Прегледъ".
Сега за изчезналия исторически градъ. Преди 50 години и повече близу до мѣстностьта „Дупенъ каменъ" (пробитъ камъкъ) на западъ отъ Струга, на около 200 м. отъ църквата Св. Георги, по шосето, което води за Елбасанъ, непосрѣдствено до градината на Трайче Дудуловъ и гдето почва Климетица, по посока отъ северъ къмъ югъ, въ водата на блатото се откри пѫть, постланъ съ каменна настилка. По протежение на този пѫть къмъ югъ въ водата на блатото се намѣриха дървени икони, което показва, че тамъ е имало нѣкога църква, сигурно разрушена отъ прииждането на езерната вода. Това се подкрепва отъ преданието, че нѣкога градътъ е заемалъ мѣстото на блатото, но постепенно се оттеглялъ отъ заливащитѣ го наводнения и се задърѫзлъ на сегашното си мѣсто. Освенъ сѫществуващитѣ у стружани предания, че градътъ нѣкога се е намиралъ въ „Климетица", блатото, има и други доказателства за това, които помня и азъ. По сѫщото онова време близу при устието на Дримъ, по лѣвото му течение, въ мѣстностьта „Дримени" имаше едно немного високо възвишение, „Тумбата", която приличаше на могила и за която имаше повѣрие, че нѣкога тамъ е имало църква „Св. Никола Дрименски", който се празднуваше на Св. Никола лѣтенъ, 9-й май. Една година (не помня точно коя) презъ осемдесеттѣ години стружани решиха, на самия праздникъ Св. Никола лѣтенъ да разкопаятъ Тумбата. Решено свършено. Едвамъ разкопаха една немного дълбока дупка въ срѣдата на Тумбата и очакванията на стружани се сбѫднаха: намѣриха се икони и нѣкакъвъ кръстъ. Това събитие раздвижи и зарадва цѣла Струга. Иконитѣ и кръстътъ се отнесоха въ църквата Св. Георги, гдето може би и до днесъ се съхраняватъ. Разкопката бѣ кратка, само за нѣколко часа. Ако се поднови тази разкопка и се разкопае цѣлата Тумба, може би тамъ ще се откриятъ развалини и други църковни предмети, a може би и основи отъ наводнената и впоследствие разрушена и засипана отъ езерния пѣсъкъ църква Св. Никола Дрименски.
Въ дѣсно отъ Тумбата и къмъ югъ, по-близу до езерото, е имало църква Св. Богородица, a на западъ отъ нея друга църква Св. Варвара, a между селата Калица и Радолица надъ блатото е имало нѣколко тумби и хубава мѣстность, наречена
64
„Царски кладенци". По шосето за Елбасанъ при „Дупенъ камъкъ" е имало друга църква, Св. Димитри. Въ турската махала недалечъ отъ рѣката и отъ Климетица имаше джамия, построена на мѣстото на стара църква, „Пречиста". Тази джамия бѣше запустѣла, и турцитѣ не служеха въ нея отъ суевѣрие, че, понеже тя била построена на мѣстото на църква, постоянно се клатѣла и застрашавала да се събори минарето; затова никога ходжата не се изкачваше на него отъ страхъ да не се сьбори и той да полети заедно съ него. Близу при стария мостъ, въ сѫщата махала, имаше ханъ, който нѣкога билъ църква. Д-ръ А. Миладиновъ, който неотдавна пристигна отъ Струга, ме увѣряваше, че по стенитѣ на този ханъ и до днесъ личели останки отъ стари фрески и че покривътъ на хана билъ съ сводове. На кой светецъ била посветена тази църква, не можахъ да науча.
Споредъ една бележка на покойния Д. В. Македонски (в. „Съгласие", год. I, 1894 г.: „Дневникъ на единъ български учитель") този ханъ въ 1868 г. (когато Македонски е билъ учитель въ Струга) билъ държанъ отъ известния на времето си стружки първенецъ, събудень българинъ и прочутъ по своя природенъ умъ Гьоре Хаджовъ. Обаче авторътъ на Дневника нищо не съобщава за историята на Струга или за стари паметници, освенъ че въ сегашната църква намѣрилъ цѣло купище отъ стари книги, които, изглежда, повече го интересували. А може би фрескитѣ въ хана, за които ми съобщи г. д-ръ Миладиновъ, да сѫ били нѣкога замацани и тепърва открити, когато стенитѣ сѫ били похабени отъ времето и изтъркани. Той нищо не съобщава и за сарая, — поне въ какво състояние се намиралъ той въ онова време.
Македонски (ibid. бр. 4, 9 VII, 1894) съобщава за друго едно предание, за което днесъ въ Струга вече никой нищо не знае, то е, че въ първата четвъртина на XIX в. на пѫтници, идещи отъ Дебъръ и Елбасанъ, не е било позволено да минаватъ моста отъ къмъ българската страна обути и съ подковани коне; щомъ пристигвали до рѣката (моста), длъжни били да се изуятъ и да отковатъ краката на конетѣ, за да минатъ моста на турската махала като плащали по 5 пари право за минаване.
Македонски (ibid. бр. 8 — 6 VIII 1894) съобщава и друго важно сведение, което не зная, дали е запазено въ църквата,
65
a именно, че църквата Св. Георги била построена въ 1838 г.
Интересното е, че всичкитѣ изброени по-горе църкви, както и днешната Св. Георги се намирали въ южната часть на града, въ областьта на „Климетица", която граничеше съ новия градъ чрезъ течеща вода като рѣка съ сѫщото име и която се образуваше отъ близкитѣ води и се вливаше въ Дримъ.
Всичко това иде да подкрепи преданието, че стариятъ градъ Струга се е намиралъ въ областьта на „Климетица", гдето били съсрѣдоточени въ първитѣ християнски времена всички църкви и манастири, които служили и за училища.
Изключение отъ това правило е преданието за стара църква Св. Петка, която се е намирала на самия островъ, гдето е построенъ „далянътъ". Навѣрно тази църква трѣбва да датира отъ много по-ново време. Сега тамъ имало свещенъ изворъ.
Споредъ преданията у стружани, Сгруга въ старо време е билъ просветителенъ центъръ, гдето св. Климентъ е ималъ училище (навѣрно въ „Климетица"), въ което сѫ идвали ученици отъ Македония, Мизия и Тракия да се учатъ на българско четмо и писмо.
Въ тѣзи предания трѣбва да има нѣщо вѣрно, като се сѫди по името „Климетица", по преданието за изброенитѣ по-горе стари църкви както и отъ обстоятелството, че въ близкитѣ до Струга села като Вранища, Вевчани, Октиси, Долна Бѣлица и др. и сега сѫществуватъ развалини отъ стари български църкви и манастири. Въ Октиси презъ 1927 г. се откри стара църква съ мозаика. Даже предание има, че Давидъ и Самуилъ били ужъ коронясани въ църквата „св. Пречиста" при Вранища [1].
Други предания и нѣкакви неясни данни сѫществуватъ, споредъ които царь Самуилъ е направилъ подобрения на Струга, като е канализиралъ водитѣ на езерото, които често заплашвали града съ заливане. Навѣрно тѣзи подобрения били направени, когато градътъ се е намиралъ въ „Климетица", и тѣ сѫ останали въ блатото, защото въ днешния градъ не личатъ никакви следи отъ стари канали или други укрепителни работи. Предполагатъ, че тѣзи „канали" трѣбва да сѫ били нѣкакви землени изкопи.
Византийската историографка Ана Комнина (XI. в.) въ географскитѣ бележки на своята Алексиада, като говори за Охридъ
1. Вж. Константиновъ въ в. Камбана бр. 2501, 1976.
66
и Охридското езеро, казва, че е имало много „струги". Въ случая трѣбва да разбираме ловищата, които до скоро сѫществуваха, a може би нѣкои и днесъ сѫществуватъ по езерото край Струга — срещу мѣстностьта „Айротъ", които стружани наричатъ „ловища". Следователно градътъ е получилъ името си Струга отъ главното днесъ рибно ловище, наречено по турски „далянъ", което нѣкога се наричало строуга. Далянътъ днесъ се намира на северния край на града.
Въ Струга главниятъ поминъкъ на българитѣ не е риболовство, a грънчарство, златарство, разни еснафи и земледѣлие. Главнитѣ предприемачи на далянитѣ въ турско време бѣха турци, сдружени съ единствената главна рибарска българска кѫща Несторовци. Съ ловидба на рмба изъ ловищата се занимаваха само нѣколко български семейства, между които помня Митре Мачовъ, Анастасъ Доковъ и още нѣкои. Рибарството за българина бѣше рискованъ, несигуренъ занаятъ. „Или ме продай или ще те продамъ" — казвала рибата. И действително никой рибаринъ, освенъ Несторовци като голѣми предприемачи, не бѣ преуспѣлъ съ рибарство; всички бѣха бедни или отъ срѣдно съсловие, което работѣше за една прехрана. Турцитѣ повече се занимаваха съ рибарство. Този занаятъ като че ли бѣше тѣхенъ монополъ, но и тѣ бѣха повечето бедни, съ изключение на „далянджиитѣ", които бѣха по-състоятелни хора. Периодитѣ за ловидбата въ Струга и по ловищата се разпредѣлятъ така: презъ декемврий и януарий се ловеше пъстърва; презъ априлъ и май — шаранъ чрезъ „залекъ" по крайбрѣжието на езерото; презъ юний и юлий — летница (отъ рода на пъстървата); презъ септеѫврий и октомврий — ягули (змиорки). Последната риба се лови най-много въ стружкитѣ даляни, и то само когато вѣе юженъ вѣтъръ, който силно вълнува Охридското езеро та водата му става буйна и мѫтна, като дунавска. Най-много ягулитѣ се ловятъ презъ нощьта. Случвало се е презъ една нощь да се наловятъ по 4000—5000 килогр. Македонски казва, че присѫтствувалъ една нощь на далянитѣ, когато се уловили повече отъ 3000 оки ягули. Ягулата отъ Охридското езеро често пѫти достига отъ 1 1/2 до 3 килогр. едната. Износътъ на уловената риба отъ Охридското езеро намираше главенъ пазаръ въ Битоля, дори до Солунъ. Годишниятѣ доходъ отъ стружкиятъ далянъ и ловищата за държавата достигаше на около
67
10,000 лири турски. Споредъ сѫщия авторъ въ 1868 г. риболовството по р. Дримъ се продало на търгъ за 80,000 гроша, a по езерото за 400,000 гроша.
По дѣсното течение на рѣката, въ турската махала, заедно съ стария мость запазени бѣха широки каменни основи отъ много голѣма сграда. Тѣзи основи, които стърчеха на 1—2 м. височина, бѣха останки отъ сарай, построенъ отъ прочутия турски феодалъ Джеладинъ-бей Охридски. Джеладинъ-бей [1] построилъ въ Охридъ чрезъ ангария три великолепни дворци въ най-хубавата часть на града, които макаръ и да не сѫществуватъ вече днесъ, мѣстата имъ още носятъ тѣхнитѣ имена: Γорни-сарай, Долни-сарзй и Ени-сарай (новъ сарай). Освенъ тѣзи дворци, споредъ Е. Спространовъ, Джеладинъ-бей построилъ въ Струга не по-малко разкошенъ дворецъ, за чийто развалини поменахъ по-горе и които стружани наричаха „Сараятъ". Споредъ лѣтописеца Н. п. Стефановъ, сараятъ на Джеладинъ бега въ Струга и другъ въ Ресенъ сѫ били довършени въ края на май или началото на юний 1818 г. [2]
Никакви бележки или предания не сѫ запазени за ангарията при постройката на това единствено грамадно и солидно здание въ Струга, нито за живота въ него, нито за управлението му, докато за персонала на охридскитѣ се знае, че били мѣстни жители българи, наричани „сарайдари", между които имало бакали, сарачи, терзии и др.
Знае се отъ сведенията на Ив. Снѣгаровъ (Макед. прегл. IV, 1, стр. 133), че Горни Сарай въ Охридъ е изгорѣлъ презъ октомврий 1832 г., но дали и Стружкиятъ сарай е изгорѣлъ въ сѫщото време, не се знае.
Баба ми Кръста помня разправяше, че сараятъ изгорѣлъ, но при какви обстоятелства, никой не знае. Не се знае сѫщо, дали стружкиятъ сарай е ималъ нѣкакво име, както на примѣръ тритѣ охридски сараи, отъ които всѣки е носилъ свое име. Сараятъ бѣше построенъ, както бележи лѣтописецътъ Н. п. Стефановъ, на брѣга на рѣката, часть отъ водата на която изтичаше презъ турската махала покрай часовника и джамията и образуваше гъй наречената рѣкичка „Мирошина", която служеше на турцитѣ за „намась" — измиване преди да отидатъ на молитва въ джамията. Тази рѣкичка пакъ се вливаше въ р. Дримъ въ северния край на града, при далянитѣ. Още
1. Джеладинъ-бей, Сб. кн. XIV. 1897, стр. 6о5 — след.
2. Вж. Езерски, Лѣтописни бележки стр. 12.
68
въ турско време върху развалинитѣ на сарая е била построена нова сграда, която заличи и спомена на основитѣ отъ единствената величествена на времето си сграда въ Струга.
Въ турско време на р. Мирошина е била построена мелница за използуване на водната сила, обаче тя не е могла да оправдае надеждитѣ та впоследствие била затворена.
Казахъ по-горе, че моитѣ спомени се отнасятъ за време отъ преди повече отъ 50 години. Затова нѣма да бѫде безинтересно, ако отбележа още едно събитие отъ онова време. Тогава устието на р. Дримъ не бѣше на сѫщото мѣсто, гдето е сега, a то бѣше на западъ, срещу Климетица; затова при юженъ вѣтьръ, когато езерого биваше силно развълнувано, често пѫти водитѣ надскачаха сушата, заливаха я и навлизаха въ Климетица, a отъ тамъ заливаха градинитѣ покрай блатото и достигаха кѫщитѣ и ги застрашаваха съ наводнение. Сѫщото ставаше и въ турската махала та цѣлиятъ градъ бѣше изложенъ на наводнения. Стружани настояваха предъ турската власть да ги обезпечи отъ тази опасность; въпросътъ се отнесе до битолскиятъ валия. Не помня точно, дали въ 1882 или 1883 г. бѣше, когато дойде отъ Битоля валията. Той, придруженъ отъ стружкитѣ първенци българи и турци, проучи положението и реши да се запуши старата „уста" на рѣката и да се открие нова, сегашната, която изтича направо срещу стария мостъ. При голѣми усилия, най-сетне, стружани презъ лѣтото успѣха да запушатъ устието на рѣката. Въ продължение на около единъ месецъ време, докато трая това положение, цѣлото мѫжко население отъ града бѣше дигнато на кракъ и работѣше, разбира се, ангария, по корекцията на рѣката. Пашата бѣше заповѣдалъ да се построятъ по двата брѣга на рѣката, която сега бѣше вече стѣснена, кошарета въ крѫгла форма, изплетени отъ дървени пръти и напълнени съ камъни. Коловетѣ бѣха дълги около три метра, около единъ м. забити въ водата. Всѣки мѫжъ бѣше длъженъ да направи по едно кошаре и да го напълни съ камъни на свои срѣдства. Рѣката значително се стѣсни отѣ къмъ турската махала. Турскитѣ кѫщи, които бѣха на брѣга, останаха доста навѫтре като се образува доста широка ивица суша между тѣхъ и рѣката.
Така се извърши корекцията из р. Дримъ и при голѣмо народно тържество се даде ходъ и ново направление на водата отъ Охридското езеро по новата „уста".