4. Изъ живота на българитѣ въ Солунско.
По животописни спомени на Дѣдо Трайко Кехайовъ отъ село Ватилъкъ
Съобщава Л. Милетичъ.
- Разказътъ на Дѣдо Трайко
- Епически легенди, разказани от Дѣдо Трайко
Дѣдо Трайко Кехайовъ.
Още отъ най-старо време населението около Солунъ е било българско. Въпрѣки превратноститѣ на историческитѣ събития презъ последвалитѣ вѣкове и постоянния напоръ на гърцитѣ да измѣстятъ българския елементъ отъ крайбрѣжието, последниятъ е успѣвалъ да се задържи тамъ до най-ново време. Когато въ славянската филология по-сериозно започна да изследва въпросътъ за родината на Кирило-методиевския езикъ, обърна се по-особено внимание и върху езика на това наше население около Солунъ. Покойниятъ великъ славистъ проф. В. Ягичъ подбуди своя бившъ отличенъ ученикъ словенеца Ватрославъ Облакъ да отиде въ Македония, за да се запознае на самото мѣсто с езика на българитѣ по солунскитѣ села. Въ своитѣ „Македонски студии” (Macedonische Studien, Wien, 1896 г.), Облакъ изтъква, че
66
„безъ точно изследване на южно-македонскитѣ говори, особено на говора въ околностьта на Солунъ, окончателното решение върху старобългарския въпросъ (der altslovenischen Frage) е невъзможно" (стр. 3). Облакъ, въпрѣки голѣмитѣ прѣчки, които му се правѣха отъ страна на турскитѣ власти, успѣ да споходи българскитѣ села въ северната околность на Солунъ и въ главни черти да схване говора на населението та покрай други македонски говори го описа въ своята книга подъ име „Диалектътъ на северната околность на Солунъ", подъ който разбира говора на българитѣ по селата Ватилъкъ, Новс-село, Гърдаборъ, Бугариево и Вардаровци [1]. Това бѣ първото по-подробно изследване на Долно-вардарското наречие, къмъ което принадлежатъ, съ нѣкои незначителни отлики, и други наши говори отъ областьта на Кукушко, Ениджевардарско и Гевгелийско. Отъ тогава насамъ знанията ни по това българско наречие значително се обогатиха. Читательтъ сега ще намѣри за него подробна характеристика въ студията на проф. Ст. Романски, която се обнародва въ настоящата книга на „Македонски Прегледъ" (вж. „Долновардарскиятъ говоръ") та става излишно повече да се простирамъ тукъ за това наречие.
Що се отнася до народния битъ и изобщо до обществения животъ на това наше население въ Долновардарско и специално въ Солунско презъ миналия вѣкъ, сведенията ни и сега сѫ оскѫдни, особено за живота на селянитѣ, повечето отъ които сѫ прекарвали въ рабска подчиненость по чифлицитѣ на силнитѣ собственици турци, почти безправни предъ произволитѣ на грубата турска администрация и постоянно изложени на разбойнически нападения. Ето защо добре ни сѫ дошли любопитнитѣ сведения отъ тоя родъ, които се съдържатъ
1. Ново-село е чисто българско, два часа и половина северозападно отъ Солунъ; на половина часъ сев.-зап. отъ него се намира Гърдаборъ (така го казватъ селянитѣ, a инакъ българитѣ го пишатъ „Градоборъ"); на два часа растояние с. з. отъ тукъ се намира селото Бугариево, a сѫщо на два часа далечъ отъ него, югозападно, е селото Ватилькъ; отъ тукъ на три часа с. з., на лѣвия брѣгъ на Вардара, се намира селото Вардаровци. Къмъ българскитѣ солунски села още се числятъ Куфалово, Колакия (погърчено), Коритенъ, Бозецъ, Сарамурово, Дърмица, Киречкьой, Айватово, Дудбелъ. За говора на българитѣ въ Киречкьой даде слаби сведения М. Vukčević въ статията си „Jezik u Kerečkom s udiljnim obzirom на opće maćedonizme", печат. въ списанието „Rad" на Югослаа. академия въ Загребъ, кн. 145.
67
въ животописнитѣ спомени на единъ български столѣтникъ отъ близкото до Солунъ село Ватилъкъ по име Трайко Кехайовъ, прекаралъ живота си по солунскитѣ села като заможенъ кехая (овчарь), самъ овчарски синъ, сетне притежатель на стада, съ които е вършилъ значителна търговия. Дѣдо Трайко е билъ безъ школно образование, израсълъ въ селска овчарска срѣда, срасналъ съ народния битъ. Все такъвъ простъ си останалъ той до края на дълголѣтния си животъ въпрѣки имотното си благосъстояние и честитѣ си пѫтувания до Солунъ и дори до Цариградъ, като търговецъ на жива стока. Последното обстоятелство обяснява и многото турски думи и цѣли фрази, съ които Дѣдо Трайко обича въ своя разказъ да си служи. Автобиографичнитѣ му бележки ни пренасятъ въ тогавашния потиснатъ животъ на селянитѣ, изостанали далечъ отъ цивилизацията на съвременния градски животъ, потънали въ крайно невежество и намиращи нравствена опора, за да запазятъ своята самобитность, главно въ своя български езикъ, народнитѣ си обичаи и обреди. Забележително че при тия условия на живота солунскитѣ българи, бидейки въ постоянна борба за сѫществуване и съ гърцитѣ, все пакъ сѫ можали да запазятъ българското си съзнание като особено враждебно се отнасяли къмъ гърцизма. Споменитѣ на Дѣдо Трайко ни рисуватъ живота на раята въ Турско отъ часть още преди султанскитѣ реформи, дадени съ Гюлханийския хатишерифъ и последвалитѣ ги други правдини следъ кримската война. Виждаме, че единъ жестокъ ,сердаръ’ се разпорежда съ живота и честьта на раята, че е сѫществувала още търговия съ робини, че се продавали българки, заграбени следъ като селото Нѣгушъ по нѣкакъвъ поводъ е било плячкосано и разорено. Именно бащата на Дѣдо Трайко втори пѫть се е оженилъ като си купилъ една такава робиня. Отъ споменитѣ на Дѣдо Трайко се вижда, че тогава откъмъ Битолско постоянно сѫ нахлували свирепи арнаутски разбойнически чети, че българското население не е имало друга закрила освенъ благоволението на нѣкой паша или на влиятеленъ стопанинъ на селото, заинтересуванъ да се застѫпи за своитѣ селяни, които сѫ му работили.
Заслугата, да се запишатъ интереснитѣ спомени на Дѣдо Трайко, се пада на запасния генералъ господинъ Тодоръ Марковъ, който презъ 1905 година, когато е изпълнявалъ
68
специална служба въ Солунъ, се е погрижилъ, щого единъ внукъ на Дѣдо Трайко да запише по диктовка на последния, каквото си е спомнялъ отъ живота си. Тогава Дѣдо Трайко е билъ на 105 години. Солунчани го считали за основатель на солунската българска община. Неговъ синъ е билъ убитъ презъ 1903 год. въ двора на българската черква въ Солунъ. Дѣдо Трайко тогава е живѣелъ въ Вардарската махала заедно съ снаха си и внука си.
„Макаръ и въ дълбока старость — кезва господинъ Марковъ, който съ писмо отъ 23. XII. 1931 ми препрати биографичнитѣ бележки, за които е дума, — Дѣдо Трайко бѣше запазилъ всичкитѣ си умствени способности, чуваше добре и доста виждаше. Хранѣше се само съ попара, направена отъ разредено кисело млѣко и винаги силно подлучена съ счуканъ чесънъ. Бележкитѣ сѫ писани по възможность така, както е разказвалъ самиятъ Дѣдо Трайко. Понеже нѣщата, които разказва, и самиятъ езикъ, на който говори, датиратъ отъ около преди единъ вѣкъ, считамъ, че представляватъ интересъ да бѫдатъ обнародвани въ Македонски Прегледъ. Прилагамъ и фотографията на Дѣдо Трайко, направена отъ мене въ домътъ му въ 1905 година".
Наистина споменитѣ на Дѣдо Трайко, тъкмо защото сѫ отбелязани направо, както той ги е казвалъ, иматъ значение на интересенъ за историка, филолога и фолклориста документъ, и затова се наехъ да ги приготвя за печатъ, като изгладихъ малограмотния имъ видъ безъ да измѣня нѣщо сѫществено отъ оригинала. Езикътъ си остава точно споредъ рѫкописа на младия Кехайовъ, внукъ на Дѣдо Трайко, съ тая само поправка, че за да се предаде по-точно живиятъ говоръ изоставихъ ероветѣ въ края на думитѣ, замѣнихъ буквата ѣ съ е съгласно съ народното произношение; въ случаи, гдето еровата гласна в'ь срѣдословието е предадена въ рѫкописа чрезъ ѫ, азъ я замѣстихъ съ ъ; гдето гласната a е потъмнѣла когато е безъ ударение, Кехайовъ я предава чрезъ ѫ или ъ, азъ поставямъ само ъ. Понеже въ рѫкописа не е означено ударението на думитѣ, оставихь текста и откъмъ тая страна непоправенъ, ако и да не е мѫчно сега, при знанията, които имаме за тоя говоръ, да се въстанови ударението. Самиятъ езикъ на Дѣдо Трайко тукъ-таме се указва повлиянъ отъ говора на гражданитѣ, съ които той често е общаялъ. Вьзможно е, че тѣзи езикови непоследователности,
69
които азъ оставихъ, както сѫ въ рѫкописа, да сѫ внесени отъ записвача — внука на Дѣдо Трайко; последниятъ чрезъ правописа си, като си служи съ буквитѣ ѣ, ѫ, ъ, й, показва, че е посещавалъ българско училище, обаче при все това е останалъ твърде неграмотенъ, та не умѣе добре да раздѣля думитѣ, да различава препинателнитѣ знакове, правилно да си служи съ малки и главни букви и пр. Тѣзи недостатъци на рѫкописа азъ изправихъ, за да се разбира по-лесно смисълътъ на текста. Съ сѫщата цель, като имахъ главно предъ видъ и читатели въ чужбина, снабдихъ подъ линия съ обяснителни бележки чуждитѣ — главно заетитѣ отъ турцитѣ думи (отъ турски, арабски, персийски произходъ), както и цѣли турски фрази, които Дѣдо Трайко често вплита въ разказа си.
Следъ като свършва съ биографичнитѣ си спомени, на края Дѣдо Трайко своеобразно е предалъ въ проза и съдържанието на три епически предания, които той ще да е слушалъ въ младини било въ стихове, било пъкъ така въ проза. За фолклориста и тѣзи, така наивно разказани епически легенди представляватъ интересенъ примѣръ, какъ се разнасятъ и въ видъ на повествователна проза епически разкази. Въ първия отъ тѣхъ се говори за Имиръ Никола, царски юмрукчия, за Танка арнаутка отъ Призрена града, за Юнакъ Станко и др. Въ втория — за Младъ Милошъ, „дете Сраулци" (?), за Делебъ (?) Гюрга, която побѣгва съ последния, a сетне съ измама го вкарва да се бие съ Илия Делия. Въ третия разказъ се разправя за Шамлийско Делийче, който се бори съ Гюро Пияница и съ неговия внукъ Янкула. Познавачитѣ на южнославянския епосъ лесно ще разпознаятъ оригиналитѣ на епическитѣ мотиви, съдържащи се въ тритѣ, разказани отъ Дѣдо Трайко легенди.
Прилагамъ тукъ и възпроизведена фотографията на Дѣдо Трайко.
Разказътъ на Дѣдо Трайко.
1. Моют татку си викаше Георгие Кехай, a татку му — Кустадин Кехай. Дедо Кустадин, бог да гу прости, беше от Ватилък. Той беше голем уфчар — кехай [1]. Него го утепá сердàрот [2], защо сердарот искаше ракия от наш'ти жени, a
1. Кехая, кехай, турска дума — опитенъ овчарь на голѣми стада.
2. Сердар, персийска дума — главатаръ на охрана, закупвачъ на правителствени данъци.
70
не от дедо; ама дедо беше юнак човек и не пускал да излезе никой от кукята, и сердарот си разлютил и зел един стап [3] и го убил на сто и десет години човек. Бегот сакаше на Ватилък да му клай зевгар [4] на дедо Костадин, он пък се дигна от Ватилък със 1500 овци и отиде на село Куликиа. Три години седе на Куликиа, напкун [5] гърците фатиха на жените да ги викат „пали вургари" [6]; напкун жените ричеа на дедо: „Ниа от виа гърци не можими да седиме тука". И си отиде пак на Дърмица. Тамука татку се жени, зема от Ватилък жена. И там си родих аз . . . Напкун не и треали децата на бабата (майка ми). Рожала, малечки и умирали. Майка сакаше да оди на Ватилък и тръгна със бабата Ено. Как a фатили болките на майка до една река, шо е нагори от селото, дето има капини, смокви, ищè [7] джанум [8] една лоша река, и таму на родила и си дошла дома и не може да отиде на Ватилък.
Напкун на доила 7—8 месеца. Кой знай, напкун татку фатил една овца и цицах яз. Така, как прави татко, правиха и уфчарите. По търлото и по бачилото са чиних 10 години дете. Татко се прежени и зима една жена от Негуш. Ама татко не можал да га земи, — кладел един турчин да га купи. Турчинут a купи жената за татку; арнаутин a дукара от Негуш чак до Дърмица. Първата жена татко га милуваше много, ама втората — повече, защо па е била исирка [9]. Кога ги истепали мъжите, турците га зимали за исирка. Кога са расипа Негуш, жените ги зеха турците на место исирки. Татку имаше много пари, и как немаше друга баба, сакаше да се жени. Ама как чул, що продават жени на Негуш, кладел субашията да га купи за него и напкун да го земи. Татку ми броил 1200 гроша за таа жена, София, с 4 деца; децата са викаха Ено, Висо, Алатъно и Христо. София, исирка олуджак [10], беше от права фамилия, баш бугарска фамилия; она не знаеше тоя проклет език. [*]
3. Стап, лат. д. — тояга.
4. Зевгар, гърцка д. — оране, двойка волове.
5. напкун — после, най-сетне, старобълг. напоконъ.
6. Пали вургари, гръц. фраза — стари българки.
7. Ищè, турска д. — сиречь.
8. Джанум, т. д. джанъм, — драги мой, душа моя.
9. Исирка, арабска д. — пленница, робиня.
10. Олуджак, оладжак, т. д. — бидейки.
*. Това се отнася за гръцкия езикъ.
71
(Кога ке се женише никоя невеста, ке отиваха да га пречекат, ама нивестата качена на конют. Напкун на га пречекуваха, свъкървата ке a даваше две свещи и ке га въртиха два-три пъти около огенот. Напкун отиваха на църква, ке га венчеха. После ке отиваха дома, нивестата ки бацуваше ръка, ергените ке играиха хоро с байрак ду да замръкни. Напкун ке вечераха).
Ka a купи жената, сердарот разбра, оти жената a зе дедо Георги, татко ми, напкун го фати сердарот на татко и го шета 10—15 дена и направи един елям [11] на Солун да го обесат — ищè да го заколят. А на илямот пишеше: „глава дигнал той човек, — да го обесити". А пак нашто село беше от една много голема ханумка [12] — на Селим Пашовата майка. Как го носили на Солун, го чиниа хазър [13] да го заколят. И ханумката, как зе хабер [14] —емен фереджето [15] и право отиде на кунакут [16]. Ca мачиа они да не го дават човекот, ама ханумката рече: „Без човекот яз не отивам от тук нататък и харам [17] да ти млекото . . .” Напкун го зела човекотъ и го откина. Ех анасина, [18] да не беше ханумката, ке го расипаха татко.
2. Сердар е този, който плаща 300 лири на кунакут и напкун ги бери от сиромасите. Името на сердарот беше Сулеман-чауш. Този човек отиваше със трийсет-мина и кундисуваше [19] на никой село и едеха и пиеха от рамото на каурите [20]. Ще, много лош човек е бил. Как ке си отепише никой човек, той отиваше да съди.
3. Селото Ватилък беше турско село; напкун се расипа и стана бугарско село, ще до ва-дин [21] как е, така бише и тога.
11. илям, араб. д. — присѫда.
12. ханумка, т. д. ханъма — госпожа, жена.
13. хазър, ар. д. — готовъ.
14. хабер, ар. д. — известие.
15. емен фереджето, т. фраза — веднага (си наметна) покривалото на лицето.
16. конак, т. д. — правителственъ домъ, правителство.
17. харам, ар. д — неблагословсно, проклето; харамия — разбойникъ.
18. анасинъ̀, т. д. — на майка му . . . (псувня).
19. кондисувам, т. д. — спирамъ се на квартира.
20. каурите, ар. д. — кяфири, гявури, сир. невѣрници.
21. ще до ва-дин вм. ищè до (о)ва ден = сиречь до днешенъ день.
72
Ha мойто време немаше църква ни на Дърмица на на Бугариево, само на Ватилък имаше, и човеците отиваха там. Имаше училищи, ама това ки не беше бугарску, — гърцки проклет език са учише, ама децата дома пак бугарски збуруваха. Тиа села, що немаха църква, дома си венчеха. Ама Ватилък имаше църква Свети Никола.
4. Дедо Костадин имаше един син и един пасинук — син от друг татко — и една керка. Името на синот (татко ми) баше Георги, на пасинук — Мелю, на керката — Гроздо, ама как са жени, жената га викаха Крал-Колювица.
5. Зулуми [22] от турци. Одиха на селата и кундисуваха на никоя кукя и напкун сакаха да спият със нивестата или с никоя мома. Един ден кундисаха турците на кукята на Кап'дан Илиа. Напкун пиха ракиа със жените, не стига това, анасина сиктимини, [23] напкун сакаха жените да скокат голи при турците. Яма Капидан Илия от Струмичко как чу, отиде дума и видел неговите жени да скокат голи, грабнал ножа и заклал всичките и напкун избегал на планината. Кога устаре, отиде на Бугаристанут и там, галиба, [24] е ощи. [*]
От арнаутите по-голем золум. Изпаднал Шабан Гега от Битолско, с байрак шетаха с билюци [25]. Кондисуваха на никой село, едаха, пиеха, напкун фатиха да ги биат селаните: „Айде бе гяур шети ми конют". Той, кой немаше кон, даваше пинците. Напкун сакаха пари и за мъката, дето са яли, демек диш-параси. [26] Ще, голем золум — крадаха бакър. Тиа села там, Битолско, плениха; напкун от там Нигрига е било зингинско [27] село, — отидоха там да го плене. Напкун сакаше Шабан-Гега да иде на Солун, ама го чу, що има аскер на Вардарскио мост, са върна, за да оди на Гуменджа. Как зе хабер аскерот, отиде голема потора на Гуменджа, ама Шабан Гега избегна на едно село Геракърци. Там дойде аскерут и са били една нощ. Сабалината [28] Шабан Гега избегал през аскера.
22. зулуми, ар. д. — безчинства, жестокости.
23. анасинъ̀ сиктимини, т. д. — галатна псувия . . . Вж. № 18.
24. галиба, ар. д. — вѣроятно: струва ми се.
25. Билюци, т. д. бюлюк — чета-рота.
26. демек диш-параси, т. фр. — сиречь пари за (изхабяването) на зѫбитѣ.
27. зенгинско, т. д. — богатско, богаташко.
23. сабахлин(ата), т. д. — сутриньта.
*. Вѣроятно това се отнася до известния Ильо-войвода.
73
Кой отипаха — отипаха, кой не куртулисал. [29] Напкун го фатиха на Битолско. И му рече пашата: „Я бе керата, [30] ти не знаеше ли, що има обесечка? Ха!" — „Е... знаех". — „Е хубаво, ти не знаиш, що има кълъчка"? [31] — „Е, знаех." — „Ти не знаеше, що имаше сачим?" [32] — „Е, знаех". — „Хубаво, ти не знаеше, що има чингел?" [33] — „Не знаех". — „На бре, керата, да се научиш!" И го туриха на чингел.
6. На 14 години сакаха да ми заколят арнаутите, защо един влах краде 270 кози — отди Лъгадини Сарияр. Напкун на то, дека сакаха да ми заколят, него велеха Трайкова нисиа [34], ама как не ми заклаха, го велят Кечи-адасъ̀. [35] Та нисиа беше малечка, сега стана голема. Там найдеха юруците [36] козите, що ги краднали власите. Как ги попалаха [37] юруците козите, дойдоха на Солун и зимаха илям от Пашата да отепат къде ки найдат харамиата. Влахат дойде на Дърмица. Сега той сакаше да удри козите от-тъд Вардар, ама сам не можеше. На то место имаше неколко воловарчета. Ги викна и ги е дал по един хирмилик. [38] Яма и тия не можаха. Ния бехме на срещу. Дойде и ни се моли да му удрим козите да преминат Вардар. Той ни такса [39] по пет грош и по 50 фишеци. [40]
Напкун отидохме ния, отирàки козите на водата. Кинисаа [41] козите по него. Той виде юруците, що идаха зад него, фати да бега. А он как фати да бега, ния гледàки на него, що са залуде туй, a зад нас юруците с пушките, кринати викаха: „давран маин [42] — биз дорт гюн екмек йемемишик!" [43]
29. куртулисал, т. д. — избавилъ се.
30. керата. гърц. д. — рогоносецъ, сводникъ, (ругателно).
31. кълъчка, т. д. — сабя.
32. сачим вм. сиджим. т. д. — вѫже, канапъ.
33. ченгел, т. д. — кука.
34. нисия, г. д. — мандра, къшла.
35. Кечѝ-адасъ, т. д. — козьи островъ.
36. попалаха, л. д. — потърсиха.
37. юруци, т. д. — турци.
38. хирмилик вм. йирмилик, т. д. — дребна турска пара съ стойность 20 пари (йирми = 20).
39. такса, гърц. д. — обеща.
40. фишеци, т. д. — патрони за пушка, напълнени съ баруть.
41. кинисаха, г. д. — тръгнаха, отидоха.
42. давран маин, т. д. — не мърдайте!
43. биз дорг гюн екмек йемемишик — турска фраза: — „ние четири дена хлѣбъ не сме яли.
74
Напкун тия на моята дружина a велят: „Оделейте се вие от то дете, ниа ки го отепим". Они викаха: „И он е наш — на го харамийта дека бега!" — „Ниа на вас сакаме, него ке го сакаме, ним' ходите да тръчкате харамийта". Напкун са хвърлия от коните, на путиснаха на мен, ми върдзиха ръците и нозите и извадиха ножот, ми го туриа на гъркланот; дур да удрат, идин гюптин [44] търча, му ги фана ръците. Напкун, как видеха децата, що беха там, търчаха на селото, кажаха: „На Трайко го заклаха юруците!" Напкун как чу селото, търчоха на помущ кое с дърво, кое как са найде, жените с фурките, друга, що месеши, с тестото търчали колко от наш'та кукя ду Свата Петка. Бегот гол хатот [45] го вяна и зима мастагарката [46] на татко. Как го видеха юруците право на мене ми совърдзаха. Напкун втасаха [47]. Бегот фати да ги бие со стапот, ама един от юруците му речел: „Назад бег-ефенди, яз още един фишек имам", — демек един фишек ке харджам [48]. И бегот запре там, фана да се кари съ него и кажа на ceймeнитe по по гръцки, да го забиколят. Сеймените, как знаеха гърцки, го забиколия и го върдзиха. И напкун ги донесе четир-мина вързани до мене и ми рече: „Кой беше той, що тегля ножот на теб?" Яз го гриших той, що тръгна ножот. Бегот, гу налегна, гу тупа, тупа! „Ти сакаш да заколиш мойот рая [50]!" Напкун му върдза ръците с мокро въ̀же. Напкун ги даде на нас юруците, и ги носухме на сардарот, демек на Тупчиу — там беше сердарот. Напкун ги нисухме на сардарот. Имахме и книга, пишана от бегот. Така пишеше книгата: „Ва, раята, кабаат [51] нема, да не ги мъчиш"— му риче на сардарот. Яма юруците имаха илям [52] от пашата; за туй ни сардарот не можеше да направи нищо и a пущи давиата [53] на Солун. Напкун чиниа давиа уруците на пашата, си собличаха голи, сини от кютек [54].
44. гюптин — циганинъ (египтянинъ).
45. хат, ат, т. д. — ждребецъ конь.
46. мастагарка, г. д. — тояга, съ която каратъ добитъка.
47. втасаха, г. д. — пристигнаха.
48. демек един фишек ке харджам, от т. д. харчъ — сиречь единъ фишекъ ще изразходвамъ.
49. сеймени, т. д. — стражари.
50. рая, т. д. — поданикъ, поданици.
51. кабахат, ар. д. — вина, грѣхъ.
52. илям, вж, № 11.
53. давия, ар. д. — сѫдебенъ процесъ, тѫжба до сѫда.
54. кьотек, т. д. — бой.
75
Напкун пашата ги рече: „Кабаатот е на вас, вие оставихте харамията да бега, удрихте на тия, що не знаеха нищо, и така ви се върна на вас". Напкун още пет-мина сакаха юруците. Ка ки донсéха тия пет души, сè малки от 13 години. Как почнали да плакат на кунакут. Ама юруците рекоха: „Вия деца не са харамиете, они беха по-големи". Ама пашата рече: „Кабаат немат тия деца, вие напразно сакахте да ги биете. И яз да бех един, да ми кажаха: «Ай да карами тия дубици до Пазар» и да ми дайт 10 гроша, ке ода". Напкун пашата рече на юруците да даят 7 лири, и на нас ачкъ̀-чере [55] ни зимаха 60 гроша.
7. Една вечар, каде сахатот три нокя — му велят на та место на Данайков Рид, там овци пасах — дойдеха двамина арнауги право на мен. Назад стоят. Яз му велям, a они викат: „Хлеб ни дай!" И язика лигнувам на земена и викам: „Назад, анасина, ви ядех!" [56] Имаше едно като хандакче [57] за митирис [58]. Как са върнаха да бегат, хвърлих една пушка. Напкун имаше един другар на среща, патардията [59] га чу и как чу и пушката, търча и каи<а на селото: „Го отипаха на Трайко!" Напкун стана селото, сите търчаха, там ми палаха нокята. Язика, на и найдех овците на другар ми, що отиде да кажи на селото, и тръгнах и отидох на търлото — е колко един черек [60] имаше от Ридот до търлото. Ка си отидох тамо, на запалех оген, кога фатиха дваица ела, троица ела, ще, как си найдеха. Напкун са собраха там. Имаше един стар Дедо Мелю, на назот и он дойде. Ама много стар човек беше — лъжицата не можеше да си a тури на устата. Напкун, на дойдеха тия: „Жив бе Трайко!" — „Жив съм". Ca сабраха толко души, що кулибата не ги береше — едни вътри биха, едни вънка. И та вечер ми приплаха, както та вечер от козите.
8. Имаше един дедо, Крал Колю съ велише, и не можих да ядам кори — имах брано корите. И на ги виде, ми рече: „Сега, що си млад, не можиш да ги ядиш, ам как ки остариш, как
55. ачкъ-чаре вм. ашкре, т. д. — явно, открито.
56. ви ядех — изядохъ ви, сир. ще ви убия.
57. хандакче, т. д., хендекче — малъкъ ровъ.
58. митирис, т. д. — защита за стрелба.
59. патардия, т. д, — глъчка, врѣва.
60. чейрек, перс. д. — четвърть (часъ).
76
ки ги ядиш?" — „Ама що да чинам, Тетино?", му велих. — „Да си ги требиш зъбито" — ми рече. — „Е, как да ги требам?" — му ричех. — „На, попките [61] требат, тия мангусарките [62] — риче — требат. Да видиш нѣкои по-чищи, защо тия смърдат". Напкун върваха на пътот три мангусарки, и яз пасах овците на полето, и ги викнах и ги пазарисах [63] да ми требат зъбито. Фатиха да ми ги требат, и как ги виде сестра ми от селото и на грабна един ужек [64], дойде търчаки до там. И га велям: „Ним викай, само опули се [65] тука да видиш, що прават". Они смукаха с каламот [66] и плюкаха на ръката и велиха: „На, брой!" Напкун и сестра ми сиде там и ги брои. И така ми улиснеха зъбито. И на утрото ден отидох на сестра ми. Жито сейше, брашно да прават. Напкун зевах от житото, си хвърлях на устата — хъри, хърц — си ядах. По-напред да пиях вода не можах, не можах да ядам хлеб; да ядах карпус [67], ми тръпнуваха. И така от гюпките видех хаир [68].
9. Ей, кога бех на 20 години дети, паднах болин демек от пунта [69]. Ама курталмак [70] немаше за мен. Ама сега що да правими? И така зех 4—5 чумен [71], го варих. Как са варѝ хубаво чуменот, го турих на вреки [72] и го послах на земен. И така легнах върз него и съ завих едно хубаво. Спутнех, спутнех, и до там беше, и пунтата замина и сичко.
10. Преди четири години имах перде [72], съ чудих, съ чудих; немаше никой колай, [73] то пустото е око, не и да кажиш нога или глава — киликатно [74] нещо. И така викнахми Казанджов.
61. гюпки — циганки.
62. мангусарки — циганки, „манговки" (отъ прѣкора „манго" — циганинъ).
63. пазарисах отъ перс. л. вазар — условихъ, уговорихъ цената.
64. ужек, ужегъ (?) — главня (?)
65. опули се — погледни.
64. калам, г. д. — търстика.
67. карпус, т. д. — лубеница, диня.
68. хаир, ар. д. — полза, добро.
69. пунта — нѣкаква болесть.
70. куртулмак, т. д. — избавление.
71. чумен вм. чувенъ — корень лѣковитъ.
72. вреки, мн. ч. отъ врекя вм. стб. вреща — чувалъ.
72. перде, т. д. — завеса на очитѣ.
73. колай, т. д. — леснина, улеснение.
74. киликатно — деликатно.
77
Той, кератията, как фати от септемврий чак до божик да ми ги треби очити, ама никои хаир не видех. Той ми велише да не ядам попара нито луковина. От луковина по-хубаво що има? Що мараз [75] да има човек, го треби. Той ми велише, да не ядам лук, защо ки ми болят по-много очите. Само ми даваше изин [76] да ядам хушаф [77], млеко, самкис. [78] Кога бех дети, порастнах с млеко, каймак и масло. И така секой ден идише — де бре, де бре, де бре — ми ги расипа по-вичи очите — и файда [79] не видох. Море яз си знаях илячот [80], ама що да чинам, паднах на джилатски [81] ръци. И напкун, как виде, що не можа да прави нищо, и така ми остави. Пазарот ни беше три лири и лира му даде Петри пишин [82]. Ах, море да знаях, нищо не кях да му дам. И така още идниш не стъпна дома.
Напкун що да правам? Кьор [83] човек не вреди пари. И така викнахми Маргарит, ама тамам [84] ийлен [85] иким [86]. И той не ми даваше вино и лук да ядам, ама барим на шест дена ми оздраве. И така на 105-годишен човек — ала(х) билир [87] може да и по-виче — късмет [88] биде да пулям [89] на стари години. Ах море от Маргариг, — алах бин берикят версин [90] — ама що глидане ми даде!
11. На Бугаричкото пътче отидохме на панагир [91]. Кога на мракот кинисахме на пътот да си одиме, е, сега се стимни, айде да говориме турски; хайде-хайде отидохме на
75. мараз, ар. д. — болесть.
76. изин, ар. д. — позволение.
77. хушаф, ошаф, перс. д. — варени сливи, варено овощие.
78. самкис — кисело млѣко.
79. файда, ар. д. — полза.
80. иляч, ар. д. — лѣкъ, цѣръ.
81. джелатски, прилагателно име отъ ар. д. джелатъ — който убива, извършва смъртно наказание.
82. пешин, перс. д. — напредъ.
83. кьор, перс. д. — безъ едно око, кьоравъ.
84. тамам, т. д. — тъкмо.
85. ийлен, т. д. — добъръ.
86. иким, еким, т. д. отъ ар. д. хаким — лѣкаръ.
87. алах-билир, т. д. — господь знае.
88. късмет, ар. д. — щастие.
89. пулям — гледам, виждам, вж. № 65.
90. алах бин берикят версин, турска фраза: господь хиляда пѫти изобилие да му даде.
91. панагир, г. д. — съборъ, пазаръ.
78
наш'то место тамука, една река мразлива, кал, 5—6 реки са турат-разливат таму. Заминал некой облак, турил дожд та место са разлило. Ка слизехме тамо — слака-шлука, кал. Ама тимница — окото да дупниш на човека, нема го видиш. Ние турски збурувами; и таму ни чини един: „Бре, аврадини сиктим [92]"! Другарот как литнува към полето — шлака-шлука отиде, и яз как лигнувам на колено: „Гел бе гюреим сана [93]!" Той, как чу, хе-е да гу нема. Напкун извадих аз кубурот [94] бау! една пушка хвърлих и си кинисах по пътот. Гледам да не шимоли пред или зад мен. От таму си отидох дури на селото — таму на пътот истум [95], дека си минава, другарот ми седнал и плака. Плака там на пътот и вика: „Двамата кинисахме за ди идиме на панагир. Cera що чy'ап [96] ки дам, от мене ки гу сакат човека; инсанут [97] ки рече: „Отидоха да гледат моми, харисаха некоя мома и двамата, и той го отипа". Напкун ми риче той: „Ва биде що биде, да знаеш, ама сега да молчиш, защо ми е срам". Ама той беше по-голем от мене.
12. На Свети Васил отидохме на едно търло; пихми, ядехме, пихми — свинско, пасторма, солено, сир'не, вино — сите по една карта [98] имахме. Напкун, как се запалихме за вода, вода нема, защо беше поганени дни [99], не се одише нощно време за вода. Юк [100] ти оди за вода, юк ти оди, ния са брахме двамина. Вардар биши от тук Ченгене махала [101], демек зехме стомните ния с той, другарот, и кинисахме за вода. Ката вечер [102] одихме, дайма [103] одихме — и та вечер отидохме.
Тук кинисахме и свеста ни са зе. Од'ми, ама не знаеми, наде одиме — ни са зе свеста. Напкун дружината чека, чека — нема. Фърлят пушки, запалиха огни, нас ни нема. Ние отидохме
92. аврадънъ́ сиктим, — турска вулгарна псувня.
93. гел бе гюреим сани, тур. фраза: ела да те видя.
94. кубур, т. д. — пищовъ.
95. истум, — тепърва.
96. чуап вм. джеваб, ар. д. — ответъ, отговоръ.
97. инсан, ар. д. — народъ, хора.
98. карта — бъклица.
99. поганени — погански.
100. юк, вм. йок, т. д. — не.
101. чингене махала т. д. циганска махала; чингене — циганинъ.
102. ката вечер — всѣка вечерь.
103. дайма, ар. д. — постоянно.
79
дохме далеко — нито огин можеме да видеме, нито пушка да чуеме. Они запали два-три снопи, задъгнѝ го на горе, за да се гледа, ама пак нас ни нема. Плакат, църкат: [104] „Е анасана, отидоха човеците — ай анасана, отидоха!"
Ни' оставихме наш'то село, напкун земахме друго село, ама ни Вардар ни село пикасахме. [105] От таму на одехме чак до долнио мост, там найдехме един брес с два корини, близнак; ду Вардар беше брестот, анджак [106] един погон имаше от Вардар. Ниа са пузнахме оти немами ум, ни са зе умут. Седнахми и са чудими: „Бре, где сми дошли ния!" Вода ни са пий, Вардар близу, ама страх ни е. Сидехме на той брестот, сиднахме; сега да станиме да си одиме, каде ки одиме. Тъмно, са гледа. Сега що ки правими ния сега тука; да седними, ки истиними зимно време божик. Един път имаше до брестот, шо ходеха колите. Сега во път право на наш'то търло оде — далеко е, ама право там иде. Най ти гу зимахме то път — хайде, хайде, лазаки, со стапот лазаки отидахме на търлото. Емен дуближихме и псетата са пущиха; как ни видеха, дека сми ния, чорбаджийти, запреха. Напкун как отидохме на кулибата, овчарите спият. „Хей, ставайте!" Станаха, фатиха да си кръстат: „Е, спулайти [107] господи, ния ви поплакахме, ама късмет беше пак да си видиме".
12. Кога стах от селото, отидах на тоя Урумлукот да стоя, преко Кара-азмакот. Ха, имание на Ватилък едни Димян и Кузма. To Димян са скараха синовете му и снахите. Он ки кара да ги смири. Му вели: „Оти що ки казандисате [108] виа? A бе Трайко Кехая, таков туджар [109] умрел на Урумлукот на кулибата, a виа що уйдисати [110] да правите?!" Напкун отиват на попадията и я кажа: „Брат ти умре." Мма Димян риче так' сал да ги смири. Пападията, как грабна един стап, от тамо плакаки, търчаки дори на Дърмица; от таму a зева на сестра
104. църкат — реватъ, викатъ.
105. пикасахме, г. д. — забележихме, съзрѣхме.
106. анджак, т. д. — речи, кажи го, обаче.
107. сполайти, г. д. (ейс пола ети) — благодаримъ, въ сѫщность: за много години!
106. казандисахте, т. д. — спечелихте.
109. туджар, ар. д. — търговецъ.
110. уйдисахте, т. д, — стъкмихте, направихте.
80
ѝ, от тамо търчат на Тупчиво да питат, оти ния съ Димо Кехай зайно стоихме на Румлукот.
Димо Кехай му рече: „Яз два дена има, що дойдох от тамо, ако човекот имаше нищо, той ки дойдеше право у мен. Ним плакасте, лъжа е, одейте на селото, ва неверувам да е истина; ако е истина, яз ки научам".
Един човек оди на Света Мина на църквата. Му вели на поповито: „Да земите конката, [111] да одите на Трайко". От там поп Антимо, одейки на Свети Вангеристра, минува от Гроздин'та кукя, демек мойта керка, ѝ вели: „На татку ти отиде поп Игнат да го конка. Имаш хабер [112] или немаш?" Напкун она скокнува от там и вели; „Немам хабер и нищо." Она търчи от там, иди тука, нема хабер, иде тука и зема Георги, внук ми, и отива на бахчата. Ама попот беше тамока, и попот казува: „Айде бе Трайко, яз дойдох да ти конкам [113], напкун как ке биде ва работа, яз дойдох да ти конкам, ти пущи, пущи човек и друг?" Яз му велям: „Как сакаш яз да ти викна да ми конкаш?" Напкун как сиднахми гам с попот, мухабет, лаф, — я ти Гроздо с децата. Как си отиде попот, яз му велям на внукот: „Сега ки ти сечи изикот". Георги как зе страх, как си натика там на тиквите и ич [114] не сборувами.
13. Стоих у нисията, там къшла [115] имах; таму имаше една кумпания [116] арнаути, що крадиха.
14. Едно време одих на Стамбол. Ке одих на вечерта, ки кондисах, ки правих мънджа на пътот, ки доия овчарите, ки ядиха, ки спияха два-три сахата, напкун ки станаха, ки одиха да пъсат овците на пътот, и яз ки станах каде ручюк, ки ги носах леб и ки ручахми. Един ден, кога отидох на овците, видех три овци чужди; му велям на овчарите: „С кой съ найдехте вия днеска?" Они ми велят: „Не съ найдехме ни с никой." Напкун му велям: „Има ли некой овци чужди дойдени тука на наш'ти?" Они ми велят: „Нема". И яз му велям: „Защо ми лъжете вия на мен? Вия съ найдехте съ овци и
111. конка вм. комка, лат. д. — причастие.
112. хабер, ap. д. — известие.
113. да ти конка(м.) — да те причестя, вж. № 111.
114. ич, хич, т. д. — нищо.
115. къшла, т. д. — мандра за овци.
116. кумпания л. д. вм. компания — дружина, чета.
81
на! на наште овци има три чужди." „Найдехме ния на пътот един билюк овци, ама викнахми и станаха и браниха овците от и не съ мешаха ни наш'те овци ни другите." И яз им велям: „Вия три овци яз не ги чинам кабул. [117] Да одите да ги викните да си ги земат." Тия, мойте овчари, ми кажаха: „Дай ни един сенет, [118] ако загубими некой от наш'те овци, или ако има чужди да съ мешат. Ния, на ке одиме да ги кажиме, що има нихни овци у нашиот билюк, тебе они ки речат, тия съ наши."
Напкуи то лаф [119] още веляки [120] го, съ одилѝ една овца църна от билюкот като луда — овца да га отепиш от билюкот не се одилюва, a та съ одилѝ. Напкун зима низ орманот [121] да бега. Ния търчи по нея, лъжи га, она пустата дека! бега и бега, напкун си найдехме белята [122] дур да га донесиме на овците. А пак там имаше един гьол, [123] ги тегляхме овците на гьолют. Си ти съ лигнаха, си приживат, лежат тихо, и ния ручахме и напкун ки пуспияхме малце. Напкун от тия овци, що лежаха, тихо стана една, му викна на овците бе! бе! бе! и киниса крайта гьолют, и друзите станаха и кинисаха с нея от тъд от там гьол имаше само един борун (сухо место между гьолот). Нагткун ния гледахме сеир, [124] кай ки одат — от двете страни вода, само борунот е сухо. Ка видехме, що не съ чинат зап, [125] ха бре! пу них викай, върли пушки, търчи, гюч беля [126] ги скаршихми половината, — другите ги зе водата.
Усред гьолют имаше една нисия, та нисия орман [30] беше, и овците зимаха
[127] над нисията. Ка загинаха они и ни зимахме
117. не чина(м) кабул, ар. д. — не приемамъ на съвестьта си, не признавамъ.
118. сенет, ар. д. — записъ.
119. лаф, т. д. — дума.
120. веляки, причастие отъ велям, — говоря.
121. орман. т. д. - гора.
122. беля, т. д. — неприятность, несгода.
123. гьол, перс. д. — блато, езеро.
124. сеир, ар. д. — зрелище.
125. зап(т), ар. д. — спирка, забрана; не се чинат запт — не се спиратъ.
126. гюч беля, т. д. — въ голѣма мѫка, най-сетне.
127. зимаха сир. взеха да вървятъ.
82
един каик [128] рибърски, му найдохме тракта, [129] търчахме по них, ги зехме никой десет, ги кладехме на шайката. [130] И така и другите, кога видеха, зеха и тия да идат. Напкун дойдоха и каикчиите [131]. Съ карахми. Они викат: „Залудо зехте каикот!" Ни им велими: „А бе фираунлар, [132] ки загинахме овците му." Кога излезохме отъ водата, майна [133] съ чини:
Напкун на тия три овци, що ги зеха моите овчари, наидех сайбията — Кавракир Кехая, му дадех една лира. Имах един турчин ортак. [134] На турчинот му рикох: „Да му ги платиме на кехаята тия три овци, — не ми носи душата товар." А той ми риче: „Дълмо [135] не ги фати с ръката да ги крадеш, нема грех.” Напкун Кавракир га донесе лирата на Солун и га даде на турчинот. И той ми веля: „А бе кехая, ти си ми бил харамия, що не ми кажа лирата, кога си видехме исапот?” [136] И му ричех: „Яз му га дадех, що кога ти питах, ти ми риче, „дълмо, не ги фатих с ръката, не съм харамия, ама мене душата не ми кабули. [137]” — Дванайсет години ортаклък празихми с него, за та себеб [138] съ оставихми.
Яз три пъти паднах от овците, демек ми заборджиха [139] — два пътя од митил [140] и едниш от влакна (?). Кога утипаха консулите пущих три панпора [141] овци на Стамбул. Напкун имах един ортак, Кьор Есин. Той ми беше като ясакчия [142] ами му давах по един дел от стоката. Яз имах на Стамбул даваджии [143] и не можех да одам, и го пущах него с други люди. Два пъти отиде, на трита пъта, на напълнихме панпорот с овци и панпорот хазър [144] беше за да киниси, и он отиде да виде, къде
128. каик, т. д. — лодка.
129. трак’та, вмѣсто трагата, сир. дирята, следата.
130. шайка — сплав, ладия.
132. фираунлар, т. д. — фира-онлар: невредници, никакви хора (ругателна фраза).
133. майна си чини — махма се, престана.
131. ортак, т. д. — съдружникъ.
135. дълмо, т. д. (дилмѝ) — не ли?, щомъ.
136. хесап, ар. д. — смѣтка.
137. кабули, ар. д. — приема, вж. 117.
138. себеб, ар. д. — причина.
139. заборджиха (отъ т. д. борч) — задължнѣхъ.
140. метил — болесть по овцетѣ.
141. панпор, т. д. (отъ vapor) — пароходъ.
142. ясакчия, т. д. — пазачъ.
143. даваджии, т. д. — които го сѫдятъ, сир, които сѫ (завели давия (процесъ).
144. хазър, ар. д. — готовъ.
83
свалюва макината овците. Там, дека стоише, дойде макината и го удари и той падна на нътри — как беха три хамбара на панпора отворени, той чак доле падна. Напкун хабер ми дойде и ми кажаха: „Твоя човекъ се утепа." И яз пък му речех: „Яз сега прикажувах с него." Напкун го извадихме от долу с макината, го турихме на един табур, гу носихме у дома и там псуфиса. [145] Ка псуфиса, ма фати жената му — ама та беше бугарка, потурчена — и ка видехме исап с иснафот, [146] останах 30 лири борджлия. Ама та фираунка чини давия на кунакот, и кунакот пак 20 лири ми прави борджлия. Най ти тия Дни го дигнгха на Нула (?) и дойде то, що отипа консулите, напкун ми фати, ми фърли на хапсаната [147] то. „От къде ги зима тия овци ти?" — „От филян [14]8 место, от Панамия." Имах зимати 800 овца. Напкун шаити [149] сака. 12 души дойдоха и турци и каури „Защо дойдохте вия?" — „Ще, за офците ни викахти и дойдохме" — „Ва човек от вас зима овци?" — „Ха, зима." — „Е, ви плати овците?" — „Ха, ха, ни ги плати." „Имаше друг човек с него?" — „Имаше двама измекяри, [150] и на не му уйдисе [151] на исапот, ги сиктирдисал” [152] — „Е, вия лари, тия що купи овците, от къде ги имаше?" — „И кринах отъ туджарите. [153] Напкун: „От кои туджари?" — „Ще, от Матанико 150 лири зимах и 180 зимах от царски пампор." „E, викни ги тия люди да дойдат." И викнах тия люди и дойдоха. „Е, зима той човек пари от вас?" „Зима" — кажаха тия. „E, ви ги даде назат, или ви ги борджува? [154] — „Аир, [155] ефенди, пара къдър [156] ни ги плати." — „Е, защо ги зе тия пари той човек?" — „Не знаиме" риче Матонико. И оти кажа
145. псовиса сир. умрѣ; отъ старобълг. пьсъ — куче (за турчинъ се казва „псовиса" вмѣсто „умрѣ").
146. иснаф, ар. д. — съсловие по занаятъ.
147. хапсана, вм. хапс-хане, ар.-перс. д. — затворъ.
148. филян, т. д. — еди кой си.
149. шаити, ар. д. — cвидeтели.
150. измекяри, пер. д. — слуги.
151. не уйдиса на исап, т. д. — не му идѣше на смѣтка.
152. сиктирдисал ги, т. д. — изгонилъ ги съ мръсна псувня.
153. туджари, ар. д. — търговци.
154. пара-кадър, т. д. — до пара, всичко.
155. борджува, т. д. — дължи, вж. 139.
156. аир, хаир, ар. д. — не!
84
така, маскара [157] го направих, и още еднъш не отидох на кукята да му правя визита. Напкун ги дадехме овците 60 гроша чифтот, [157] a пък той ми фати една овца 60 гроша. Напкун останах 150 лири борджлия на туркинката.
13. Кога ми боли мехот що правам? Зимам едно гърне, напкунъ зимам една пачавра, [158] га напълнувам с пепел и напкун га намажувам с малко зейтин [159] и га запалувам баш на попакут [160] и напкун турвам гърнето върху мехот. Море, що ветър или вода да има човек, кабил [161] не е, ако не го искара. Кога ки си сечах на ръката, ки зимах малко зейтин, ки го кладах на огинот и ки попарах раната, и така на два три дена немах нищо.
14. Една година a зимах Дудуларската къшла. Та от два братия къшла беше. Напкун a направихме микянут, [162] дойде един арнаутин, зима другют дел. Напкун отиде, кладел люди, отиде на моите овчари, му ричеа: „Вие овци да ги оставите, защо ки ви отепиме на два дена мухлет". [163] И овчарите са заплашиха и оставиха овците. Та напкун кладе люди и ми ричеха: „Дай овците и ние ки ги гледами. Знайте яз имам тайфа [164] да гледам не толко овци, но още толко." Кога на Георгьовден да ми ги чини тислим, [165] — 90 овци кусо. [166] Нишане [167] нема, он хак [168] сака! Напкун яз му велям: „Чини ми стоката теслим, как ти га дадех, ако не, не ти плакям. Ако умреха овците, кожите не ми ги донсехте, как сакаш хак ти?" Напкун, как имаше денгувите [169] хазър за да си отиде, от секой денк по 10—15 кожи ми искари — 90 кожи.
157. маскара, лат. д. — безсраменъ, маскара го направихъ—безчестникъ го нарекохъ, изругахъ го.
158. пачавра, т. д. — дрипа, парцалъ.
159. зейтин, т. д. — дървено масло.
160. попакут, — пѫпъкътъ.
161. кабил, ар. д. — възможно.
162. мекян, ар. д. — мѣсто.
163. мухлет, ар. д. — срокъ.
164. тайфа, ар. д. — чета, дружина.
165. теслим чини, ар. д, — предава ги.
166. кусо — кѫсо, сир. недостигъ.
167. нишан т. д. — белегъ.
168. хак, ар. д. — плата за извършена работа.
169. денк, мн ч. денкове, т. д. — стоката събрана — завързана за пѫть.
85
15. Напкун бише харамия — 32 коня имаше крадено. Напкун работиха каравение, демек камили. Одиха зад камилите, сечи сиджимите [170] на камилата, земи вреките [171] с кафе или шекер.
Един ден една кола на един сиромах батиса [172] на Галик. Как не можа да га вади колата, му остана на нокь там на Галик. Напкун имаше такива халвачие, [173] му чиния хабер, дойдоха, кренаха житото и цела зима едеха. Тия кератиите [174] пасаха нихните овци на чужди ниви. Напкун сиромасите правиха давиа на конакот, правиха давия [175] — още по-лошо биде. Напкун крадеха два коня от Гювезна; тия, конята беха харни [176] дубици. Тия сайбия [177] ду Арапля найдеха трагата. [178] От Арапля га заловиха арнаутите, ги скриха тия коня на арманот, един месец ги раниха два, алабилир [179] колко време. Как дойдеха да си идат, ги браха дубиците. И яз дойдох на Солум и отидах на сайбията на Гювезна. Той са викаше Икюлили шеф, един стар дервишин. После рече он: „Ай, ки одиме на кунакут, ки кажими." Па яз му рекох: „Яз ми е страх, ако не, яз сам ки одах." „Юч калмас, юч калур [180] — ки дойдеш." Станах и отидехме на кунакут. Пущиха 15-мина суварии [181] по них. Отидоха тия като магариня, они кинисаха на саатут 8, a сувариите на 9, ама земаха рушфет, [132] и арнаутите не дойдоха друг път.
На Куфалска, на Дърмичката и на Дуганчийската мегя кундисуваха секоя година една конпания арнаути. Напкун тия арнаути, некой 15 души, отидаха да приминат една вечар на Бугарийво, ама бугаричаните не са ги дали кунак. Напкун имаше неколко бугаричански коли, отидоха на Урумлук да товарат песок. Тия как ги пречек'ли, отипаха 4 души, защо ни
170. сиджими, т. д. — вѫжета.
171. вреки, вм. врещи — чували.
172. батиса, т. д. — затъна.
173. халвачие, т. д. вм. халваджие — които продаватъ халва.
174. кератиите, г. д. — вж. № 30.
175. давия, ар. д. — процесъ.
176. харни, г. д. — добри.
177. сайбия, ар. д. — стопани.
178. трагата, отъ стб. тратъ — диря, следа, вж. 129.
179. ала(х) билир, т. д. — господь знае.
180. юч калмас, юч калур, тур. фраза — непремѣнно, както и да е.
181. суварин, перс. д. — конни стражари.
182. рушвет, т. д. — подкупъ.
86
са ги дали леп. Напкун крадеха овци от Куритин. Напкун та сайбия, що му краднаха овците, остана да ги пала. Тия харамиите му викат: „Ела за ти кажим, дека са овците". Гу излажаха, гу нусиха там и го отипаха и напкун гу изгориха с газе [185] да не са най-(де). Напкун тия харамиийге имаха коня ергеле. Напкун ги пущиха на мойто търло да пасат. Напкун яз му направих една тиква, та тиква му велими ния ,пърдело'. Ка дойдеха тия коня на мойта къшла, как фатих с та тиква га ших една кожа и направих на тиквата една дупка и турих един конец на том нътри на восок. Как тегли концот, тиквата факяше да прай гър-гър-гър — много надалеко се слушаше. Напкун, как му притропах с тиквата — да ги нема коньите, юк са чиниха. Напкун дойдеха они 3—4-мина да ми фанат. Яз флизех на ормануг, са скрих нътри на една капина. Они обикалюа на търлото, ама не ми чепнаха ич овците. Ама викаха: „Ей Трайко! Ей Трайко! Да не виде една кобила с две ждребиня, море Трайко!" Они викаха, ама яз са скрих. На утрото яз отидох там и ги велям: „А бе вия, що люди сте, сакате да ме отепите? Еми от кърв тече от не тече ли кърв аврадини сиктимина. Абе как обикулюхте там, да теглих с пушката и двайца собурух от вас и тройца, кай бех яз?!"Они ми ричеха: „Коните да ги не тръчкаш, зарики ти правими, как на правихми на братти. Барим него го найдехте, ама тебе паран-парче [184] ки ти правим."
16. На първи март отидах на Бугариво, имах ниет [185] да лежим там. На мракот са напълни селото с джелипчии. [186] Ка ми запират, вечерам на Бугариво и на два съатут вянувам конют и одам на Куритин. Ка одам таму, и там пълно с джелипчии. Напкун как имах овци пущено там на Куритин да пасат, напкуп велям на Киро: „Яз си сакам овците, оти джелипчиите как ки ги найдат, ки се забават. Така на ки ги земам, ки ги скриям и нема да ги найде джелапчията," А Киро ми вели: „Не можам да ги пробера тая нокя, защо селото ни е пълно с джелипчии". И ми вели: „Ходи ти сам." Ама яз му велям: „Не го знам местото." — „Хей, на Курт-дере, там са овците." Напкун вянувам
183. газе вм. газ-яй, отъ т. д. газяг'ъ̀ — гасъ, петролей.
184. паран-парче, пер. д. — на парчета, на кѫсове.
185. ниет, ар. д. — намѣрение.
186. джелепчии, т. д. — събирачи на данъкъ отъ овцитѣ.
87
конют яз и одам. Ка доближих, са пуснаха кучета, на сардисаха, [187] и арнаутите викаха: „Ха бре!" на кучетета, „стой, бре!” [189] Напкун яс му велям: „Не дураим бе, бенсизе гилиорум." [189] — „Не истерсен"? [190] — „Куянлари" [191] — „Хе, насъл айраджаис куянлари бу вакъте?" [192] — Мерак алмаинис, бен айраджаим." [193] Напкун и дилихме и си и зех. От там напкун кинисах накаде Ватилък. Една река има Каламита я велят. Покрай та река одейки един черн шей [194] излизе, киниса по мене — яз напред с овците то, шеот, с овците. Ка видех що иди, запрех да видам що е та камила. Сиднах и що да видам — хей един бик, дибел бин. Дойдох край Вардар, викнах, дойде каикот и заминах овците на една нисия. И така джилепчиите нъ можаха де ми земат пари.
Ка ги карах овците, един ден имаше един силен ветър. Ка паднувам и потинах чак да дой каикот, излезох и си фанах от каикот и излезох вонка от Вардар. Ка отивам на кулибата, татку, бог да гу прости, фати с ножот да сечи рубите, оттолко стут замръзниха рубите над мене.
17. Една жена не можа да роди, вика баби от четири села — Дугандживо, Тупчиво, Ватилак и от Дърмица: Напкун викаха един дедо отъ Ватилак — дедо Продан. Напкун са мъчиа да го извадат детето, ама не можаха, отидоха на наш'ти кехаи и ни викат: „Вий стари, елайте да видите и вия". Они му ричеа: „Нищо ни се греше (?), гак дубиток или друго нищо сè на Трайко клавами." Напкун оии пущия един човек колко един сахат далеко от селото и ми кажа: „Ти сака татко да одиш на селото." И яз му велям: „Де ки оставам овците?" — „Яз ке ги пасам". — Как станах от овците, отидох там и гледам дедо Продан седиши на вратата. „Нидей влевай, Трайко, нътри, толко баби са мъчиа и нищо не можая да направат.”
187. сардисаха ме, т. д. — заобиколиха ме.
188. дур, т. д. — стой, чакай.
189. Не дураим бре, бен сизе гелийорум, т. фр. — какво ще стоя, азъ при васъ ида.
190. не истерсън? т. д. — Какво искашъ?
191. куюнларѣ, т. д. мн. ч. — овци.
192. Хе, насъл айраджаис куюнларъ бу вакъттà? т. фр. — Хе, какъ ще отдѣлишъ овци на това време?
193. Мерак алмаинъс, бен айраджаим, т. фр. — не се грижете вие, азъ ще ги отдѣля.
194. шей, т. д. — нѣщо, предметъ.
88
И яз му рекох: „Дойдох от толко далеч път, ки влезам да га видам." И влизех нътри, и гледам мъжът паднал на ецна страна и плака; жени, що беха около, и тия плакат. Пълни кукята с люди. Жените ми велят: „Нимо си срамувай, ела!" А та кукята смърдеше. Си върдзувам муцката, [194] си засуквам ръците. Напкун правих чингели, [195] пущах нътри, полека, полека му a фатих едната ръка, му a върдзах, напкун му раздробих коските, му искарах дробут, ама върдзана така, що не можеше да бега. И така го извадих парчиня-парчиня. И как a чистих хубаво на жената, отивам на мъжот: „Хайде стани си, оди на работа, твойта жена оздраве, твойта жена още ного деца ки ти рогя̀. Он ми рича: „От туа на така та нема да роди." Там рогя та жена ного деца — един бийлюк, и секоя година ми носише по един бохчалък. [196]
18. Бегот ма фати и ма затвори. „Що сака ва човек от мен, що ми затвурува?" — 120 овци ги фатила сапаница и умрели на Митровден, и да му ги дам на Гергйовден ягънца, и 12000 оки трева, защо излизел Вардар и му ги удавил, и 40 лири пари от къшлата долу a дадел. Напкун му ричех яз да не ми бий — от бийнито умреха 12 души и 6 живи беха. Дилмо е така и имал сам кабаят, [197] що сака ки му дам, ама да не ми бий. И напкун пишахме един тимисук: [198] 120 овци, 12000 оки трева и 40 лири пари кладехми на тимисукют. Напкун отидох дома, са обличих, са качих на конют и си дойдох тука право на митрополията, сега що е патрикот Кимо. Той ми риче, колай е та работа. Му дунсех 2—3 мисирока, [199] напкун па му дунсех. Ма лъжа два месца и ми яде 12 мисирока, викаше: „Ей колай, колай", и напкун ми риче: „Да си палаш чарето," [200] яз не можам да ти свършам та работа." И ото му велям — „Кога не можише да ми a свършиш та работа, оти ми лъжа два месца?" Он ми риче: „Омер-пашовот внук е ва; уйдисах (уредихъ), ама сега не можам. На тия два месеца белким [201] 20 харзувала [202] дадох на пашувут конак. Напкун,
194. муцка — уста, муцуна.
195. ченгели, т. д. — куки.
196. бохчалък, т. д. — подаръкъ (даденъ въ бохча сир. кърпа).
198. темесюк, ар. д. — записъ за дългъ.
199. мисирок — пуякъ.
200. чааре, перс. д. — способъ, изходъ.
201. белким, т. д. — може би.
202. харзувал, ар. д. — просба, прошение.
89
ка ми риче така Кимо, отидох на Исув паша. Ама тога беше още бeг. Напкун отидех на кафе-ода, [203] на питаха: „Що сакам?" „Ей така и така ми халот. To и то ми сака бегот, сакам село за да бегам. „Нашот бег не сака, — оди на друго место" — ми ричеха. Тамам слизех от скалата, [204] и Исув паша ми виде. „Що сака ва раята?" „Чифлик сака за да стани, защо са карал с бегот и сака да стани". Напкун му ричи он: „Викнайте, нека дой гори." И они ми викаха и яз си качих, му чиних едно темане. [205] „Седи, седи — ми вика — и яз седнах. — „Е, чорбаджи, що ти е халот?" — „Що ки ми е халот, — бегот сакат от мене 120 овци, 12000 оки трева и 40 лири." — „Защо?" — „Защо овците му умреха от съпница, Вардар му зел 12000 ока трева, и за къшлата, що е загубил, лири пари". Бегот ми риче: „Ки испратам една пусула [205а] на коджабашията и на субашията, да видам, що човек си ти, напкун ки испратам 12 коли с байрак, да ги кренат от Дърмица и да ти носът на Витилак". И яз му ричех: „Тескере [206] не искам, яз с уста ки му речам и тия ки дойда(т)." — „Е хубаво, дилму толко ихтибар [207] имаш, хубаво". Напкум кинисах да си ида и принокях [208] на Бугариво на дедо Пейко, на жената ми татку. Он ми риче: „Исуф паша е по-битер, [209] туку, риче, помини така отъд Вардар; ти имаш много приятели, на секой по два дена да седиш, ки прекараш зимата". Напкун, на ми риче така, яз арнисах [210] и отидох на Тупчиево, там му стояха овците. Ама отидох да видам и овчарите и ги викам: „Как сти бе, здрави ли сте?" Напкун ми ричеха овчарите: „Ния арно сми; таткото никой три-четири дена сега на мъка е". — „Е, от що е на мъка?" — „На мъка защо бегот му каза да ти найде, защо бегот сака бариш [211] Да чините." Ка ни можаха да ми найдат сувариите — четири дена на ред ми сакаха — и как не можаха да ми найдат, бегот са
203. кафе-одасъ, т. д. — стая за кафе, приемна стая.
204. скала, лат. д. — стълба.
205. Темане, ар. д. — поклонъ.
205a. пусула, л. д. — записка.
206. тескере, ар. д. — листъ за пропускъ, пасапортъ.
207. ихтибар, ар. д. — почеть.
208. пренокях — пренощувахъ.
209. по-битер, перс. д. — по-лошъ.
210. арнисах, г. д. — отказахъ се.
211. бариш, т. д. — помирение, примирие.
90
разболел и го донесоха на Солун. И яз върнах конют, отидох на селото та деи, що бегот дойде на Солун.
Ка отидох на селото, са субраха селяните. „Що на прави?" — „Ки правам, ама ако съ държите и вия, ако ки съ дигнам, ки одам на Ватилак." „Аман, ния без тебе нема да седим." — „Дилмо ки държите за мен, айди да вечерами и ки одими на Солун." Вичирами и кинисахме, дойдехме на Солун. Ка дойдехме, на чу бегот, що дойдеха селяните, пущи бегот четири души ряджияти (молячи). „А бе пезевенклер, [212] вия толко борч имате на бегот и станахте да дойдите на Солун, оставихте децата без леп, с Трайковът акъл дойдохти." Напкум селяните ми ричеха: „Ния ки съ върним." Яз му рекох: „Защо?" — „Нема да ядими'" „А бе не кажах на ханджията, [213] кой има да плати, нека плати, кой нема, яз ки платам." „Хе, убаво, ама гюинуците?" [214] „А, а, за понлуци не плакям, кой сака, да седи, a кой сака, нека съ върни." Тия десетмина съ върнаха. Кога ни белиха [215] да одиме на мъхкимето, [216] бегот викаше, що е болин, съ криеше, некише да излезе. Пашата направи едно тескере и го даде на шестмина суварии [216] и му го нусиа: „Да го дайте на бегот, и ако излези да дой с вас, харно, ако не излези и е болин, да гу качите на тезярото [217] и да го донсите, да го видам, a ако е умрел, да го оставите." Ка виде тескирето, киниса сос сувариите. Влизе въ одаята на пашата и ния по него. „А бе, рая, що сакате вия от него?" — „Ния не сакаме от бегот" — му ричехме ния, саками от царот или место за нас да живейми, ил калъчка сега туа да ни сечи, оти ния не можиме там да живеями." — „Е, оти не можите там да живейте?" — „От 18 души от нас би, 12 умреха, напкун ощи 6 души има живи. И по един човек зема на година да му работи, нито вода нито леп му дава." — Напкун пашата му рече: „А бре анзар, [218]
212. пезевенклер, множествено число т. д. пезевенк — сводници безчестници, мерзавци.
213. ханджия, т. д. — гостилничарь.
214. гюнлуци, т. д. — надници.
215. белиха, т. д. — принудиха.
216. мехкиме, ар. д. — сѫдилище.
217. тезяре, т. д. — носилка.
218. хънзър, ар. д. — свиня.
91
a бре кяфир! [219] Сен нери булдун бу адзмлзръ, Ирибуздан ми? [220] — „Дир, паша ефенди.” [222] — „А бе кюпек, [223] мен царот за сиромасите тука ми пущи, a не за богатите." И му риче: „Да одиш и да си продайш чифликот, защо яз утри ки ти го продава." И пашата ни даде една книга, оти един бардак [224] с вода да не му дайте. „Ангзрия [225] от царот нема, що едипсизлик [226] е това!?" — И така гу направихме от мерак [227] да пукни.
19. Едно време на Тикилово стоих, кладех сто глави коньия да пасат. Тия коньияри, що ги кладех да пасът коньите, фатиха да крадат овци от мойте овци. Напкун ѝ разбрах я, дето крадат овци, пущих два-троица мина от вечерта: „А да оти да ги найдите, они сега варат месо, кад' ки бъдат, ки ги найдите." Чиках, дор на сред нокь съ вьрнаха людите и ми ричеха: „Не найдохме нищо." На утрото как усъмна, станах, зимах един човек, отидох и найдех мършата — овцата, що я крадеха, сечеха само един черек [228] и другите три черека ги турили под един самар. Кака видех, a оставих, и напкун отидохми на них да ги палами. Ей на един орман найдехме един, другют беше на другюг край на орманог. Го викнахме: „Ела, тука бе!" Той на ни виде, да го нема — юк се чини. На другют го фанахми, го вързахми, един арин кютек, напкун го носихме там, дека беше мършата. Му кладехме мършата връз него и напкун го носихме сред селото да го гледат като едно кучи.
Ка ручах хубаво, чиних хазър коньот, още един даяк му дадех и го накарах да оди пред мен: он пред мен и яз по него. Как идахме на Солун, баш на Араплия имаше едно търло от галичани, и там имаше братята на владиката, що беше тога, що съ викзше Партеное, учен от Русия беше, пеян [229] с
219. кяфир, ар. д. — невѣрникъ, вж. 20.
220. Сен нерди булдун бу адамларъ, Ирибуздан ми? (вм. Арабистань) т. фраза: ти гдеси намѣрилъ тѣзи хора, въ Арабия ли? (сир. роби ли ти сѫ?)
222. ефенди, т. д. — господинъ.
223. кьопек, т. д. — куче.
224. бардак, т. д. — стовна.
225. ангария г. д. — безплатно работене.
226. едепсизлик, т. д. — безчинство, безобразие.
227. мерак, т. д. — мисъль, тѫга, грижа.
228. чейрек, перс. д. — четвърть.
229. пеян, сир. грамотенъ — който знае да „пѣе книга.”
92
царот на едно школьо. Ка ми видеха, що водих харамията, емен го видеха, го познаха — го имаха кърстен, и едни съ пуштиха и ми фатиха коньот. „Аман, Трайко, да си жив, остави той човек, що сакаш ки ти дадими. Язък, [230] Трайко, ке окепазиш [231] иснафот!" [232] — „Юк, кератията ке го носам на Солун." — „Аман, [233] Трайко, да си жив, ела да пийш една кафе, море Трайко." Така зборуваха галичани. Ами той владиката беше баш бугарин, той беше от Галичник, той беше много ербап [234] човек и султанот му даде фирман и отиде на Пулин — на Дойран. Напкун как ми молиха и хаторот [235] да на ги кърша, го пущих.
20. Сега правихме свадба ния на селото, съ женише един, братовчед мой от стрико, дете Георгие, параномот [236] дедо Мелюв. Свадбата стана баш на запост, и жените правиха за нас една кабаница [237] за да запостиме. Напкун оди сестра ми да искари кабаницата да вичерами — типцията празна! Напкун питами: „Кой излезе сега наскоро от свадбата?" „Ще, излезе Кекаро и Бойко, двойца". Тия беха овчари. Напкун ха по ни бре ! Они на видеха, що ки ги фатиме, a върлия кабаницата и фатиха да бегат. А тук бре, a там, ги фатихме, ги вързахме и ги дадехме един арин кютек и ги нусихме вързани на свадбата. Ка ги нусихме, ги вързахми шерветите [238] на муцката като на дубиците, и тупанот напред удри, и тия, що ки прават, ки скокат като мечки. И та баницата беше млечник. Как удри, муцката съ напълнуваше с млеко, удри скокай, удри скокай. Кой му беше приятель, ги плияше, [239] кой му беше душмании, — удри со стапот да скокат. И така от то време ги изминиха името, ги викаха кабанчари.
21. На Съръчево стоих с овците. Една лоша година беше, едни слаби овци имах. Кай ки найдох, на коя арна нива одих,
230. язък, т. д. — жалко.
231. окепазиш, пер. д. — осрамотишъ.
232. есмаф, зр. д. — занаятчийското съсловие.
233. аман, ар. д. — молия ти се.
234. ербап, ар. д. — вреденъ, способенъ, енергиченъ.
235. хатър, ар. д. — благоволение, желание.
236. параном, г. д. — кърстникъ, кумъ.
237. кабаница — зелникъ, баница.
238. шервети, т. д. — ширити, връзки.
239. плияше — плюваше.
93
и пущах овците нътри. Напкун станах една вечер отъ мойта къшла и на една друга отидох. И яз лигнах тамока. И напкун излизе един човек с един конь. Слезе от коньот за да земи една овца и да га качи на самарот. И яз скокнувам ортана, [240] зевам пушката и викам: „Дур орда бе, аврадини сиктимини, кимин коюнлари чаларсен сен бе керата!" [241] Той на чу, скокна на коньот и юк съ чими и фати да вика: „Хей, бре Хасан, ела бе тука, я юсма (що тепа човеци) има." Ка вика, вика — нито Хасан, нито Хасаница, и яз полека-лека си носих мойте овци на мойто търло.
Епически легенди, разказани от Дѣдо Трайко.
1.
ИмирНикола, юмрукчия. [242] Имир има от царот и земния да повеля. Излезе, рашета малце много до града Призрена и виде на Танка Арнаутка, млада Бошковица, и на юнак Станко и на завал Бошко, и затвори на хапсаната на темни зандани три години. Напкун и му рече на Петре занданжийче: [243] «Да ми дадеш бела книга и едно каламар да изписам една молба на Имир Никола." Му пиша книга молена: „Или каабаатот да ми простиш или глоба ки ни глобиш, или глава ки ни сечиш." Он му риче: „Ни кабаатот ти простам, ни глоба ти глобам, ни глава ти сечам дор не донсеш Танка Арнаутка, твойта първа люба, да ми я поклониш." И юнак Бошко, как зе таков джухап, пущи една книга и вели; „Или да земиш една нивеста или да найдиш една твоя прилика, твоя ишкия [244] да гледаш да найдиш, и азна [245] да не жалиш, да дайш, що ки ти сака." Танка Арнаутка излизе на пазарот, тури един гелял и викаха, и така не изпадна никой луд да продай керка за много пари. Напкун она отиде на младо терзийче, си крои от цар Бостанджия руба, и отиде на берберот, си избриче
240. ортана, т. д. — на мѣстото, веднага.
241. дур орда бе, аврадънъ сиктимини, кимин куюнларънъ чаларсън сен бе керата? т. фраза: — стой бре, — . . . (псувня) — чии овци крадешъ ти, своднико?
242. юмрукчия, т. д. — митничарь.
243. занданжийче, отъ т. д. зандан (затворъ) — пазачъ на затвора.
244. ишкия, т. д — връстница.
245. азна, хазна, ар. д. — ковчежничество, каса съ пари, пари.
94
руса коса. Съ чини бостанджийска [246] руба и уружи Бошково кон, го вяна и тигля право на Имир Николови конаци, право низ портите с голема сила, без да пита никой, пред скалите изтарча, по скалите право на Имиръ Николовата одая. Го хвати и го върза нозете и ръцете, го извлече от одаята, го търкаля от скалите на долу на авлията. [247] Напкун зима едно дърво, арно го зафати, удри па удри: „Що си ти?" му вели. „Царь пуща допуща, ти не даваш джухап ич?" Он му хвърли ключовете и га вели: „Отвори хазната, повади колко пари сакаш." Та царсково бостанджийче му вели: „Ния имами цар много богат, не сака хазна, той ми пущи или твойта глава да земам или юнак Бошко или завал [248] Станко." На сахатот Имир Никола пущи Бошко и завал Станко. И на ги виде царско бостанджийче, ги грабна, ваня конют. Кинисаха на пътот. Там, дека съ смеише, там плачеше. И на отидоха до сред пътот, кладе мирак юнак Бошко, му рече: „Ти се молям, царско бостанджийче, ки ти питам един лаф, дали има изин?" — „Питай ми, рече, що сакаш," И му рече: „Защото къде се смеиш и там плачиш?" — И царско бостанджийче му кажа: „Ки ти питам яз пишин да ми кажиш и напкум яз ки ти кажам, Разгледайте ми на мен и конют, ки ми познайте?" Они ко гледаха и му ричеха: „Нищо не познахми." И она му вели: „Разгледайте и конют." И тия пак ричеха: „Не познавами нищо." „Е, нема зарар, [249] риче, от голема мъка съ шардисахти." [250] И напкун му вели: „Не ли прати ти една книга на твойта люба да пала една мома на Танковата ишкия и да е прилика на нея?" И он рече; „Пущих." И она риче: „И яз палах или нивеста или мома, съ направих царско бостанджийче и дойдех да ви земам. Немах друг колай — съ смеам с мойто юнашко, що сила ми даде господ, па плакам ваште мъки." И веляйки тия лафа, съ грабнеха, съ бацаха, съ миловиха, съ гушнаха. И та напкун го качи на конют на юнак Бошко, и та, като млад войвода, си отидоха ня градо Призрен.
246. бостанджнйска, т. д. — градинарска.
247. авлия, г. д. (αυλὴ) — дворъ.
248. завал ар. д. — беденъ, клетникь.
249. зарар, ар. д. — загуба.
250. шардисахте, вм. шашърдисачте, т. д. — смутихте се.
95
2.
Киниса млад Милош шетба да съ шети, земня да разгледи. Разшита си дор на града Будима, рзшита си и върна да си оди. На тесните сокаци найде дети Сраулци. Го плени и го има девет години. Един ден Сраулци рече на млада Милошиаз: „Тето, ти съ молям да ми даиш ключовете да отворам млади килари и темни зандани, да разгледам вашата държава, оти съ чини 9—10 годнни, що не видех ич нищо." Кога отвори киларито, виде Делеб Гюрга на летно слънци· Ка отвори, Гюрга му кажа: „Я бе ти много будала [251] си бил, бе Сраулци, 9—10 години да робуваш на мойот брат.!" „Що да правам, мори сестро? Колай нема." — „Много арно колай има, ама си аджамия [252]. Яз да направам два товара прикия, па да оружим две бели сансани — два бърза коня за вяхани, та ги теглиш на тешки врати, да товарим два товара лепа прикия — то е колайот." Напкун тувариа и бегаха. Ка усамна, пущиха коните на зелена ливада — коните да попъсат, a они малци да илиндисът [254].
Напкунъ седна Гюрга на зелени чаири [255] и легна Сраула на скутот, она фати да му пощка глава, он токмо легна и заспа. И скокна уплашен. Гюрга му вели: „Що така съ тромакса [256]?" Он не можа джохаб да и дай. „Оти джохаб не ми даваш?" — „Оти съ уплаших, съ тромаксах. Един сон соних, една змия ка се пущи да ми хапни, като вратот ми дебела; току да ми хапни и един орел съ пущи и га фана за половината и не могла да хапни." Напкун ду да речат речта, Гюрга му вели: „Айде, мило, да товарими, защо това е брат ми, ки ни стигни и напкун ки ни сечи." Ощи не битиса [257] Гюрга лафот, ети и крал Милош дека лети со коньот, ги прифтаса. [258] Той ка търчиши с голема сила, тънки гласови викнаха: „Мило внучи, застани, имам лаф да ти кажам. Напкун чини и що
251. будала, ар. д. — глупавъ.
252. аджамия, ар. д. — младь, неопитенъ.
253. прикия, г. д. — зестра, дрехи
254. и(г)лендисат, т. д. — забавляватъ се.
255. чаир, т. д. — ливади.
256. тромакса, г. д. — мажали се, уплаши се.
257. битиса, т. д. — завърши.
258. прифтаса. г. д. — вж. № 46.
96
ки чиниш". Той беше вуйко му. Емин [259] чу крал Милош, застана, и той му риче: „Ти сега вия млади деца ки ги сечиш, ама ки ти кълни сиот свет". И той му риче: „Що да ги чинам?" — „Що да ги чиниш? Земай ги назат и праи ги свадба; дилмо съ харисаха, нека им биде халал от дедо госпот". И така ги върна и ги прави тешка свадба и гл гости цел месец и напкун ги пущи на града Будима.
Една застра [260] стана Сраулица млада и засука скути и ръкави, зема две нови стомни и киниса да оди за Дунав на вода, вода нали и лици изми, и киниса да си ходи на дома. На пътот a срете Илия, незиаена дилия, [261] и вели: „А бре Сраулица млада, блазе й на той млад юнак, що ти прегърнува твойта бела примена". И она му вели: „Ако юнак като теби, халал да му е". Он пак a риче: „Халал да му е на той юнак, що цалова белото ти лице". Она му вели: „Акο юнак като теби, халал да му е". Он и риче: „Да ли си вредна да го донесиш на темни дервени, [262] него да загубам, теби да залюбам?" Она му риче: „Утри сабалин [263] хазър да го чекаш на дервентот". И она пущи скути и ръкави и повина лицето, съ чини гайлилия [264] и отиде дома. Ka a виде Сраула ѝ вели: „Що си толко гайлилия, що си толко кахърлия. [265] Да ли некой ти рече некои лакърдия?" [266] Она му риче: „Никой нищо не ми риче." И он га вели: „Да ли мен не хариса?" — „Мошно [267] харно ти харисах." — „Да ли стока малци ти съ виде? Защо плакаш?" — „Много стока найдех, токо съ размислих за братовите ми малечки и за брат ми и за снаха ми. Скоро да ми носиш на брат ми, защо ки пукнам". Напкун ѝ риче: „Да направиш едно поклони — погача, да напълниш две долий вино и да заколиш най-големиог брав, и утри застра ки одими". На вечерта заспа Сраула, му фати сонот. Яма она от мирак не можише да спий. И на сред нокь кинисаха да одат. Навлзеха на темни дервенти. Сраулица фати да пеи една песна, малци речовита, ама много гласовита. И Сраула га риче: „Тука
259. емен, емин, пер. д. — щомъ, току що.
260. застра (за с-утра) — зарань, сутрина.
261. делия, т. д. — юнакъ.
262. дервент мн. ч. дервенти, перс. д. — планински проходъ.
263. сабахлен, т. д. — сутринь, рано.
264. гайлелия, ар. д. — угриженъ.
265. кахърлия, ар. д. — разтѫжень, угриженъ.
266. лакърдия, т. д. — приказка, разговоръ.
267. мошно вм. мощно — твърде много.
97
е лошо место, ним пей". И она риче: „Остави да га докажа песната". Речи дур да доречат, Илия избадна пред них и плесна ръци за да съ бият со Сраула. Съ бориха три дена и три нокя. Напкун Сраула риче на неговата люба: „Първа любо, от дека сакаш да помогаш, защо ми съ додея — ети три дена и три нокя ка съ борими". И скокна право на Сраула, му сиче учкурите [268] от путурите. Напкун му даде бог една голема сила на Сраула, га дигна на Илия-дилия и го зема главата. И она спрасна да бега низ зелени ормани. И он ѝ риче: „Мори мило любо, що бегаш, нищо лошо не сам видел от теби, много харно направи. И така яз ки речам на брат ти, оти ти го закла на Илия-делия". И го кладеха главата на дисазите и отидоха на Молиша. Ка фтасаха таму, он пред нея кажа, оти Гюрга зе главата на Илия, ама скришном му разправи: „Е така, е така направи сестра ти”. Напкун Милош каниса [269] род роднини, да ги гости, и побратиме. Ка са субраха и седнаха на трапезата, Милош риче на сестра му: „Е, сестро, ти гости доидеха много, да ли слуга ки ни служиш или свекя ки ни светиш?" Она риче: „Не сам вредна слуга да ви служам — свекя ки ви светам". Напкун я зави у рогозини и тури Илиевата глава връз нея и тури един казан смола и га запали.
3.
Испаднало Шамлийско делийче от синото море у шарена гемия на солунско скеле, на града Солуна; го рашита Солун, кладе тилял [271], борба да са боре: ако го съборат, да го земат исир, ако ги събори, той да ги земе. Изпаднаха, излезеха солунчани пехливани [272] е там на ямийта порта. Напкун, как са бориа, той един по един ги зел исири, напкун испаднали солунските грагяни на Бехчинар и се чудат що да го чинат Шамлийского делийче. И тикна [273] за Гюро пияница от Куфалову; изпишаха две писма — църно писмо, бела книга, изпратиха два чувадара, [274] и у софрата [275] ако стой, нека стани, много му са молими, оти ни заптиса [276] Шамлийско делийче града Солуна. Напкун отидоха тия чувадаре; софрата
268. учкури, т. д. — връзките на гащитѣ.
269. каниса — покани.
271. телял, ар. д. — глашатай.
272. пехливани, перс. д. — борци.
273. тикнà вм. текнà — спомни си, сети се.
274. чувадар, перс. д. — пратеникъ, разносвачъ (разсиленъ).
275. софра, ар. д. — трапеза.
98
кладена, ама не прекръстил да фани да яди. Ка и веди книгите, плесна ръци на неговото внуче Янкула: „Скоро да ми направиш конят да одам да откинам града Солуна". Внучето рече: „Айде, вуйчо, да направам и за мен хазър един кон, да дойдам да ти помогнам." Он му риче: „Не ти сакам да дойдиш да ми гледаш черната кърв каде ки ми га турат." Напкун киниса да дойде на Солун, па внучето му скришно дойде на Солун. Напкун на ги пущиха писмата солунските грагяни съ качиха на солунската тумба. [277] Ка се ява от Араплийте Гюро, ети търчаха солунските грагяани да го причекат, кой нога му бацува, кой ръка, кой пол'та, кой уста, и он право на ладна михана у градо Солуна тегли. Ка го бричиха, [278] го гостиха, го напояли, му дадеха ройно вино от три години, го гостиха с добри манджи. [279] Напкун ка руча, кинисал да пала Шамлийско делийче, напкун съ стретаха на морската порта край болен Дойчинския гроб, напкун плеснаха ръци за да са борат. Напкун съ завърте едниш съ пули тей Шамлийско делийче и дигна Гюро пияница като на две години дете на рамо. Янкула тога одише си криен, ама ка го дигна Шамлийче делийче на Гюро пияница, напкун ка виде така, на Шамлийче делийче му вели: „He е право да си бориш со стари люди, изпадни с акранот". [280] Тога съ върна и плесна ръци за Янкула, ама Янкула бабаджан [281] го дигна на Шамлийче делийче. И напкун му рече: „Да т'а удрам от земяна като шамлийска лубеница да станиш на две?" — И он му рече: „Съкън [282] яз не сам Шамлийско делийче, ая сам шамлийско девойче, яз не сам дошал Солун да прибера, яз сам дошал като тебе юнак да земам". Напкун он ѝ рече: „Не сам дете за лъжани." Она му риче: „Верно да веруваш, ни лъжам". — „Е, ако не ми лъжиш, извади белите цицки да ти ги видам". И ва тъгля петлицата и съ разгърди и му кажа нишаните. Напкун a свъли полека, полека, си га бацува, си га помажи с ръка и га фати ала браца. [283] Ка са фатиха алабраца, право на шарена гимия [284] отидоха и оториха врата на исирите и отидоха на Шам.
276. заптисвам, т. д. — завладѣвамъ, задържамъ.
277. тумба, т. д. — могила.
278. бричиха — бръснаха.
279. манджи, лат. д. — ястия.
280. акран, ар. д. — врьстникъ.
281. бабаджан, т. д. — силенъ, юнакъ.
282. сакън!, т. д. — не дѣй!
283. ала браца, итал. д. — подъ рѫка.
284. гемия — ладия.