3. Изъ миналото на Неврокопско и близкитъ му покрайнини [1]
(Продължение отъ кн. 1)
Отъ Ангелъ Даскаловъ.
II. Борба съ гръцкото духовенство.
Ние споменахме, че Неврокопската каза е влизала въ състава на Драмската епархия. Както на всѣкѫде въ оная епоха, така и тука българското население било потискано повече или по-малко отъ своето инородно духовно началство. Духовната зависимость и близостьта имъ до сѣдалището на епархията Алистратикъ и до гръцкия културенъ центъръ Сѣръ сѫ съдействувайли Неврокопъ и мървашкитѣ села да възприематъ гръцката просвѣта и богослужение много отдавна. По тоя начинъ компактното имъ българско население било държано дълги години въ заблуда и се считало за българогласни еллини. Мисъльта, че гръцкото духовно началство е негова народна иерархия, го е карала да понася до известна степень безъ ропотъ грабителствата и произволитѣ му. Отъ своя страна пъкъ и то е правило по нѣкога отъ тактически съображения привидни услуги на своитѣ пасоми. Не така, обаче, се е гледало на това положение отъ българитѣ въ селата на лѣво отъ р. Места въ Дервентската клисура. Тука, като изключимъ разположенитѣ въ самитѣ недра на Родопитѣ села Доленъ и Сатовча, населени съ помаци и гърчеещи се българи, населението не се е подало на заблуда, подържало упорито народностьта си и запазило своята родна просвѣта и богослужение, въпрѣки направенитѣ опити и натискъ да въведатъ гръцкия езикъ въ училищата и церквитѣ си. Когато българскиятъ черковенъ въпросъ се появилъ, българи отъ тоя край на казата първи, заедно съ нѣколцина неврокопчани, повдигнали гласа си противъ натрапеното духовно началство. На чело на тѣхъ били отъ града Илия Дукевъ и Стоянъ Шахиновъ (дѣдо имъ билъ родомъ отъ Банско) и отъ селата Никола Ивановъ, ковачовскиятъ учитель и Георги Костовъ отъ Хисърлъка. Тия четири лица съставлявали негласно първата българска община въ Неврокопъ, която подела борбата за просвѣтна и черковна свобода. Сп. Прокоповъ пише, че когото презъ октомврий 1869 г. пристигналъ въ Неврокопъ първиятъ български учитель въ Гайтаниново Захари Бояджиевъ,
1. Вж. въ Мак. Прегледъ, год. VII, кн. 1, стр. 83–117.
120
Никола Ив. Ковачевски, възхитенъ отъ успѣха на българщината въ Неврокопъ, му казалъ:
„Когато започнахме българщината въ Неврокопъ, въ цѣлата каза за община и за народъ и за всичко бѣхме само азъ, Илия Дуковъ, Стоянъ Шехинъ и Георги Хисарлъклията. Ние кореспондирахме съ Пловдивъ и Пазарджикъ, a тука нѣмаше съ кого да размѣнимъ дума. . . . Бѣше ме срамъ, кога виждахъ писма отъ тия градове да дохождатъ до насъ, до общината неврокопска. Где е тая община?"
Преди всичко нека забележимъ, че п. Димитръ Икономовъ отъ Неврокопъ, по-рано гъркоманинъ, a по-сетне български свещеникъ и председатель на неврокопската община, помоленъ отъ Прокопова написалъ нѣколко години преди смъртьта се въ 104 стр. бележки по „черковно-училищното дѣло въ Неврокопъ отъ по-старо врѣме", които Прокоповъ широко използувалъ. Оригиналътъ на тия бележки се пазилъ въ българската митрополия въ Неврокопъ до 1913 г., когато гръцкитѣ войски го унищожили заедно съ архивата на митрополията.
Въ Драмската епархия отъ 1831 год. до назначението на първия кириархъ на Неврокопскта епархия въ 1892 г. се подвизавали следнитѣ гръцки владици: митрополититѣ Неофить Елефтерополски, който по-сетне станалъ цариградски патриархъ, Атанаси, Милети — бивши Ловчански, Агатангелъ и Иоаники, и епископитѣ: Неофитъ — бивши Вратчански, Павелъ, Тераси, Игнати, Хрисантъ и Григори. Измѣстенъ отъ Врачанската епископия отъ първия екзархийски архиерей Аверкий, Неофитъ билъ изпратенъ отъ патриаршията въ Неврокопъ за да обикаля ония мѣста въ Драмската, Сѣрската и Мелнишката епархии, гдето интереситѣ на гърцизма биха поискали това. Той е единъ отъ ония гръцки владици, каквито патриаршията настояваше безуспѣшно предъ Портата да ѝ разреши да изпраща въ българскитѣ епархии, за да се грижатъ за духовнитѣ нужди, както тя казваше, на „истинскитѣ" православни хрискияни, считайки българското духовенство за схизматици, съ явна цель да се стараятъ да прибератъ на ново въ лоното на Цариградската черква заблуденитѣ ѝ духовни чада. Както ще видимъ по-нататъкъ, тая мисия на Неофита му струвала многа скѫпо.
По традиция, тутулярътъ на Драмската епархия, както и неговиятъ замѣстникъ, когато той е билъ синодаленъ членъ при патриаршияга, си прекарвали месецитѣ юлий и августъ въ Неврокопъ и въ обиколка по неврокопскитѣ села, като бѣгали отъ голѣмитѣ горещини въ драмското поле. Когато специални нужди сѫ налагали това, митрополитътъ или неговиятъ епископъ сѫ отивали тамъ и въ друго време. Презъ останалитѣ месеци отъ годината духовнитѣ работи въ Неврокопската каза били управлявани отъ протосингели. А протосингелитѣ тука сѫ били голѣми обирници и страшилища за свещеницитѣ. Видно мѣсто между тѣхъ държи п. Георги Странджалията. Преди да опишемъ неговитѣ произволи, ние ще се спремъ на своеволията
121
на Милетия — бивши Ловчански. Нека забележимъ, че за делата на Милетиевитѣ предшественици ни липсватъ всѣкакви сведения и че нашитѣ бележки ще засегнатъ него и неговитѣ приемници Агатангелъ и Иоаники съ тѣхнитъ епископи.
Въ края на юний 1851 г. Милети, поради скандала му въ Ловечъ съ жената на Костадинъ часовникаря [1], билъ осѫденъ отъ патриаршията на заточение въ Св. Гора. Следъ завръщането си отъ тамъ той, като награда за своя безнравственъ животъ, получилъ Драмската епархия. Милети заелъ Драмската катедра презъ 1852 г. Щомъ дошелъ въ Неврокопь, той поискалъ отъ християнското население на казата 1,500 л. т. за филотимонъ, като мотивиралъ искането на такъва голѣма сума съ това, че откупилъ епархията за 4,000 л. т., давайки въ залогъ на своитѣ заемодавци чифлика си. „Народътъ нѣкакъ не склонилъ на това негово предложение", казва Прокоповъ. Тогава той започналъ да проклина, свѣщенницитѣ спрѣли да свещенодействуватъ, черквитѣ по казата затворилъ". Това породило силно негодувание въ населението. Общо събрание въ Неврокопъ решило да се даде на Милетия 500 л. т. , a той се съгласилъ на 700 л. т. Неговитѣ заемодавци го притѣснявали постоянно и той трѣбвалода намѣри пари. За вула Милети вземалъ по 200,300 до 500 гроша. Отъ единъ младоженецъ, който се е скаралъ съ протосингела му п. Георги, взелъ за вула 3,000 гр. За рѫкополагане свещеницитѣ му плащали по 1,000—1,200 гроша. Отъ п. Констатинъ Бояновъ въ Неврокопъ взелъ 1,300 гр. Но тия негови доходи, каквито сѫ били и подобнитѣ тѣмъ въ другитѣ кази на епархията, колкото и прѣкомѣрни, не били достатъчни да посрещнатъ задълженията му. Подъ гнета на своитѣ дългове Милети извършилъ изнудване. О. Харитонъ отъ Либяхово, богатъ човѣкъ, билъ наклеветенъ отъ своитѣ противници предъ него че води немораленъ животъ. Милети го отстранилъ отъ дължность, повикалъ го на сѫдъ като го запрѣлъ дълго време въ Неврокопъ, докато го убедилъ да му заеме 23,000 гр., следъ което го опростилъ. Но Милети не плаща дълга си. О. Харитонъ се оплакалъ за това въ патриаршията, която го опълномощила да събере заема си отъ Милетиевитѣ берии въ Драмско. Населението неведнажъ се оплаквало въ патриаршията противъ него и протосингела му п. Георги, и най-сетне и двамата били уволнени— Милети презъ 1859 г., a п. Георги презъ 1862 г. (Прокоповъ).
Попъ Георги Странджалията билъ много жестокъ къмъ свещеницитѣ. Ония отъ тѣхъ, които му сгрѣшавали, повалялъ ги на пода и ги биялъ немилостиво съ дебело дърво. Жената му имала голѣмо влияние върху него и неговитѣ работи. [2]
1. Г. Димитровъ, ч. I, 315; Гено Ивановъ ИзИД, кн. V стр. 156.
2. Гл. разказа за даскалъ Господинъ въ Новини, г. V бр. 67. 1895 г. (въ подлисника).
122
Тя отъ друга страна била леконравна жена. Единъ свещеникъ (името му премълчаваме), който следъ освобождението се преселилъ и умрѣлъ въ София, билъ често подлаганъ на бой отъ п. Георги. Бидейки младъ и хубавецъ, той станалъ избраникъ на попадията, a следъ това любимецътъ на протосингела. На тая жена отдаватъ изпѫждането на гръцкия учитель Иванъ Василевъ — „тоя мървакъ", за който говорихме по-горе, и довеждането на Анелията Димитъръ Грацо, свършилъ гимназия въ Янина. Възнегодували отъ това и отъ интригитѣ на п. Георги, благодарение на които дветѣ черкви останали само съ единъ свещеникъ и училището стояло „толкова време затворено", [1] гражданитѣ единодушно се обявили противъ протосингела и неговитѣ привърженици братя Пораскови, които произхождали отъ близкото село Ляски. Това било, споредъ п. Димитръ Икономовъ, началото на движението на българитѣ въ Неврокопъ за просвѣтна свобода и черковна независимостъ. Нѣколко неврокопски първенци отишли въ епархийското седалище и се оплакали на Милетия противъ протосингела му, като поискали неговото уволнение, но не били чути. Тѣ се оплакали и на сѣрския митрополитъ безрезултатно. Оплаквания били направени и въ патриаршията. Гъркоманитѣ, привърженици на п. Георги, го оправдали съ това, че билъ полезенъ за тѣхната кауза. [2]
Несполучливиятъ опитъ за уволнението на п. Георги го направилъ по-смѣлъ и по-нахаленъ. Освенъ високитѣ такси, що вземалъ за вули, той разрешавалъ бракове на роднини. Отъ жителитѣ на Скребатно и Ковачовица, които често нарушавали роднинскитѣ връзки, всѣкога току-речи вземалъ по 800 гр. за вула и 2 оки масло. На гърба на вулата отбелязвалъ: мѣстниятъ свещеникъ да му изпрати по-напредъ маслото и следъ това да венчава. Той използувалъ богато и унищожаването на годежитѣ. Когато годеникътъ се отказвалъ отъ годежа, момата му повръщала годежнитѣ подаръци: нанизъ пръстенъ и др. и оставала въ дома на п. Георги (митрополията) като слугина, докато нѣкой не я поиска. За това му се плащало прескѫпо. Пожелае ли пъкъ нѣкоя годеница да развали годежа или да се сгоди за друго лице безъ да повърне годежнитѣ подаръци, онеправданиятъ годеникъ се оплаквалъ въ митрополията и обещавалъ голѣма сума на протосингела да нареди работата. Последниятъ повиквалъ годеницата, родителитѣ ѝ, мѣстния свешеникъ и нѣколко първенци отъ селото да разгледатъ дѣлото. Акo момата настоявала на своето решение, п. Георги я задържалъ въ митрополията да му работи, a годеникътъ по нѣкога ѝ носѣлъ храна, но най-сетне той бивалъ излъганъ, защото
1. Срв. писмото на стр. 19. и бележката тамъ.
2. За произволитѣ и грабежитѣ на тоя протосингелъ гл. Цариградски вѣстникъ, г. IX. бр. 432. 1809 г.
123
съперникътъ му давалъ повече и се венчавалъ съ момата. Когато пъкъ годежътъ се възстановявалъ и сгоденитѣ се венчавали, момъкътъ плащалъ за храната ѝ въ митрополията. Ако момата не се сгодявала за друго лице, протосингелъгъ пакъ печелилъ: тя оставала при него, докато нѣкой я откупи „като добитъкъ," казва п. Димитръ Икономовъ. [1] Споредъ него, п. Георги много пѫти си служилъ и съ физическо наказание на провинената жена или мома, която, „привързана съ вѫже до единъ стълбъ на митрополитското здание, претърпѣваше мѫченически страдания и наказания отъ протосингеловия камшикъ по голи меса, докле да се прибере съ мѫжа си или омѫжи за тоя, който е наддалъ". . Нѣкои отъ неговитѣ жертви се опитвали да се спасятъ чрезъ потурчване, но по споразумѣние съ по-влиятелнитѣ турски първенци той ги изваждалъ отъ тѣхното убежище, разкѫсвалъ имъ фереджетата и ги завождалъ въ митрополията.
Когато п. Георги отсѫтствуаалъ отъ града, замѣствалъ го гъркоманинътъ Теолой Парасковъ, виляетъ-коджабашия. Неговото грабителство се характеризира отъ следния нещастенъ случай. Единъ момъкъ отъ Дахъ-чифликъ му се оплакалъ, че годеницата му иска да се годи за друго лице. Той я повикалъ и задържалъ въ митрополията и я повърналъ съ заплашване на годеника ѝ, следъ като получилъ отъ него 800 оки пшеница. Венчанието станало насилствено. Не се минало обаче много време и младоженката се отървала отъ натрапения ѝ мѫжъ. Бидейки и двамата на полската работа, мѫжътъ легналъ да си поспи и тя го убила съ ножъ (Прокоповъ). Споредъ Н. Мандушовъ, тя смазала главата му съ голѣмъ камъкъ, за което престѫпление била осѫдена ни 15 годишенъ затворъ.
Попъ Георги ималъ и други източници за печалба; той отивалъ по нѣкога по селата да ръси и извършва маслосвещение, a другъ пѫть възлагалъ това на мѣстния свещеникъ въ присѫтствието на неговъ ясакчия. Въ тоя случай той вадилъ отъ една овца две кожи: съ едната рѫка вземалъ подаянията на пасомитѣ: вълна, масло, сирене, жито, варива други, a другата протѣгалъ къмъ селската каса, коята му плащала известна сума. Така с. Ковачевица му платило презъ 1855 г. („за протосингела пръска-параси") 68 гр. , a презъ 1858 г. („за протосингела за две години по 40-80 гр.") Сѫщата година това село му платило за маслоосвещение („на протосингела за масло") 130 гр. Презъ 1857 г. въ Ковачовица било събрано жито 40 паници X 20 = 800 оки. („Щото са продавали жито протосингелово, ѝ ѝсапя му са даде паныцы 40"), което било продадено по 23 гр. паницата, или 40 х 23 = 920 гр. Каква часть отъ горнитѣ подаяния на солото и на селянитѣ и отъ вули, и другитѣ берии п. Георги е давалъ на своето началство, е
1. Срв. Ангелъ Ивановъ — сп. Мч. Пр, г. XXV кн. 7 и 8, стр. 1116.
124
неизвестно. Отъ смѣткитѣ, които учительтъ Н. Ив. Ковачевски е държалъ и отъ които заемаме горнитѣ данни, се вижда, какви суми Ковачевица е плащала на гръцкия владика и на други лица. Така, това село имало 199 цѣли венчила и 32 полувенчила (вдовци и вдовици), за които плащало по 4 гр. на венчило и по 2 гр. на полувенчило, всичко 860 гр. годишно. Владиката посѣтилъ това село 1855 и 1858 г., за които посещения то платило:
За своитѣ безакония п. Георги билъ повиканъ на сѫдъ въ Солунъ, гдето били изпратени, като пълномощници да подържатъ обвинението му дѣдо Димитъръ Астарджиевъ, Илия Дуковъ и Михаилъ Апостоловъ отъ Неврокопъ и дѣдо Георги отъ Долно-Броди. Той билъ осѫденъ и уволненъ [1].
Следъ уволнението на Милети [2] въ 1859 г. патриаршията възложила на сѣрския митрополитъ завеждането на Драмската епархия и презъ 1862 г. [3] назначила за нейнъ кириархъ Зворнишкия митрополитъ Агатангелъ, който платилъ дълговетѣ
1. Ангелъ Ивановъ — УчПр, г. XXV. . . кн. 7 и 8 стр. 1116.
2. По-горе казахме, че първата дописка отъ Неврокопъ по народнитѣ работи е отъ 1859 г. Презъ тая сѫщата година, когато е билъ уволненъ Милети, отъ Драма пишатъ на в. България (г. I, бр. 2, стр. 2, гдето между другото четемъ: „Драмскыя архіепископь Милетій добре се соглясява съ тамошни ти бейове за да притѣснява Христіани ти. Излишно е да забележимъ, че тыя Хрістіани сѫ Българи."
3. в. Българія, г. IV, бр. 31 отъ 12. XI. 1862 г.
125
на прѣдшественика си и приелъ новата си епархия. Той назначилъ за свой замѣстникъ въ Неврокопъ калугера Силвестрий. Кънчевъ погрѣшно пише, че п. Георги билъ протосингелъ на Агатангела и че тоя последнияъ билъ назначенъ за драмски митрополитъ около 1855 г. [1]
Агатангелъ, „новия владика", отишълъ въ Неврокопъ първъ пѫтъ презъ лѣтото на 1862 г. Първата му грижа била да нареди своитѣ парични работи. Споредъ Н. Мандушовъ, той поискалъ отъ пасомитѣ си въ казата 40,000 гроша. Нека кажемъ между скоби, че по силното настояавне на българитѣ Високата Порта, следъ дълго съпротивление на цариградската патриаршия, бѣше ѝ наложила, считано отъ 1862 г. , да опредѣли заплати на своитѣ митрополити, които не можаха вече да искатъ фамозния филотимонъ, който тѣ събираха до тогава въ произволни размѣри при самото имъ встѫпване въ епархиитѣ си, както и други многобройни и разноименни берии. Неврокопскитѣ българи се противопоставили на това Агатангелово искане и предложили цѣлата му заплата да се разхвърли върху венчилата въ епархията и тѣ да плащатъ, колкото се пада на венчило. Митрополитътъ ималъ въ тоя случай безрезервната подкрепа на гъркоманитѣ. Какъ се разрешилъ този важенъ въпросъ, Мандушовъ не си спомня; отъ едно съобщение обаче на в. Съвѣтникъ, г. I, бр. 37 отъ 1663 г. се вижда, че заплатата на митрополията останала въ поискания отъ него размѣръ — 40,000 гр. Въ една дописка на в. Българія, г. IV. бр. 31 отъ 1862 г. четемъ, че Агатангелъ „начна да търси отъ насъ хесапъ такъвъ оплетенъ, щото никой не можа да отговари", че той „глобилъ" християнското население отъ казата съ 60.000 гр. като почналъ да събира по 7 1/2 гр. на венчило. Тоя „оплетенъ хесапъ", сигурно, се отнася за нѣкои несъбираеми недобори на предшественика му. Тая първа постѫпка на Агатангела настроила неблагоприятно противъ него мѣстнитѣ българи, които не скривали своето негодувание и вражда противъ инородния си духовенъ началникъ. Враждата почнала въ началато да се изразява въ прѣчки по събиране на заплатата му, a после свършила съ явното отказване да го признаватъ за духовенъ началникъ. Предвиждайки по-отрано застрашаващата го опасность, лукавиятъ фанариотъ прибѣгналъ до хитрость. Той говорилъ на народа по бошняшки и заедно съ протосингела си изричали въ черква нѣкои възгласи и ектении на славянски езикъ. Това обаче дало обратни резултати, като повдигнало духа на българитѣ (Н. Мандушовъ). Докато Агатангелъ по-напредъ казалъ въ Осиково да изхвърлятъ българския езикъ отъ училището и славянския отъ черквата, въ замѣна на което обещалъ да изпрати безплатно гръцки учители и гръцки черковни
1. В. Кънчевъ СбНУК, кн. XII, 216.
126
книги, [1] сега той подканя иеврокопскитѣ българи да си наематъ български учитель. [2]
Както видѣхме по-горе, такъвъ учитель дошелъ (Т. Неновъ), но Агатангеловиятъ протосингелъ и гъркоманитѣ не го допустнали въ общото градско училище. Неврокопчани се оплакватъ на Агатангела за това и той имъ пише да чакатъ до неговото дохаждане. Въ тоя промеждутъкъ обаче Неновъ е обвиняванъ като бунтовникъ и униятъ и преди да дойде въ Неврокопъ митрополитътъ той билъ изпѫденъ и интерниранъ по негово настояване въ Банско. Отъ друга страна събирането на владичнината срѣщало голѣми прѣчки и Агатангелъ наложилъ съответно наказание: свещеници по селата аргосалъ, черкви затворилъ. [3]
Неврокопчани изпратили Н. Ив. Ковачевски въ Цариградъ съ оплаквание противъ Агатангеловитѣ своеволия и молби да имъ се разреши да си иматъ народно училище съ български учители, необезпокоявани отъ никого. Такова разрешение било дадено. Дохожда и другъ български учитель (Ат. Бошковъ). Успѣхътъ на българското училище още при Ненова раздразнилъ Агатангеловитѣ привърженици и не предвещавалъ никакво добро и за владиката лично, както и за гърцизма изобщо. И юй правилъ отстѫпки: да се допустне българския учитель да преподава въ общото училище освенъ прочитъ и катихизисъ, свещена история и четиритѣ действия отъ аритметиката на български, a граматика и другитѣ предмети да се изучватъ на гръцки езикъ, [4] като се спазватъ останалитѣ условия, указани по-горе. Както видѣхме на сѫщото мѣсто, българитѣ отхвърлили това предложение. Тѣ отклонили и поканата на Aгатангела да се помирятъ съ гъркоманитѣ и вмѣсто заплата, смѣтано по 10 гр. на венчило, да му плащатъ по 3 1/2 гр. на нуфузъ. [5]
Пропустнахме да споменемъ по-горѣ, че неврокопчани чествували пръвъ пѫть праздника на св. св. Кирилъ и Методий презъ 1863 год. По тоя случай Георги Костовъ се оплаква на Ст. Захариевъ, че „гъркоманитѣ" усмивали тия народни светци, които на подигравка наричали „свети Букъ и свети Дѫпъ" и „заповедаха на свещеникатъ да на иде вечерта на вечернина за да не влеземе сасъ сила у церквата и въ утриньта така направиха, a ние отидохме на нашето си Българско училище", гдето съ духовника Христофора направили водосветъ и чели правилата. [6] Това
1. в. Българія г. IV, бр. 31 отъ 12. XI 1862 г.
2. Ангелъ Ивановъ УчПр, г. XXV, кн. 7 и 8, стр. 1117.
3. в. Съвѣтникъ, г. I, бо, 2, 1. IV. 1863 г.
4. в. Врѣмя, г. II, бр. 2, 20. VIII. 1866 г.
5. в. Съвѣтникъ, г. I, бр. 37, 2. XII. 1863 г.
6. Георги Костовъ до Ст. Захариевъ отъ 11. V. 1863 г. СбНУК, кн. XXIV, стр. 281-282, док. 468.
127
праздпуване, така възпрепятствувано, станало докато още Н. Ив. Ковачевски не билъ се завърналъ отъ Цариградъ. Следъ неговото завръщане Неврокопчани промѣнили тона къмъ своитѣ противници, което, както току-що казахме, принудило Агатангела къмъ нови отстѫпки. Събирането на неговата заплата сега ставало още по-затруднително, [1] и той се оплакалъ за това на сѣрския каймакаминъ, който повикалъ Димитъръ Петровъ и Илия Дуковъ, задържалъ ги нѣколко дни и ги освободилъ, като имъ взелъ писмена декларация, че нѣма да прѣчатъ на владиката. [2] Агатангелъ отдавалъ своя неуспѣхъ на протосингела на Силвестрии, българинъ, когото смѣнилъ, като заплашвалъ, че ще назначи за такъвъ п. Георги Странджалията, a после назначилъ калугерина Агатангелъ (Прокоповъ).
Къмъ края на юли 1863 г. дошли въ Неврокопъ солунскиятъ валия Акифъ-паша и сѣрскиятъ каймакаминъ да ревизиратъ смѣткитѣ на идаре-мезлиши. Съ тѣхъ дошелъ и Агатангелъ. Двамата висши властници по негово ходатайство упражнили натискъ да му се плаще безпрепятствено и да бѫде признатъ отъ българитѣ за духовенъ началникъ. Тия последнитѣ обаче подали жалба на валията, че не го признаватъ за такъвъ и че искатъ свой народенъ владика. Повикани били около 100 българи първенци, които, попитали по отдѣлно и устно заявили, че не признаватъ Агатангела за владика, който на свой редъ ги обвинявалъ, че искали за такъвъ руснакъ. Вмѣсто да взематъ подъ внимание това законно искане, властитѣ задържали 8 неврокопски граждани и 4 други лица отъ селата, отъ които 4 неврокопчани и 2 селски първенци изпратили въ Сѣръ; тѣ сѫ: Илия Дуковъ, Димитръ Астарджиевъ, Апостолъ Смиляновъ и Никола Костадиновъ отъ Неврокопъ; Никола Ив. Ковачовски отъ Ковачевица и Апостолъ Димовъ отъ Скребатно. [3] Не се минало много врѣме и Агатангелъ направилъ друго насилие. „Владиката обадилъ още 4 българе почтенни на мюдюрина тамошніи, защото рекълъ, чи сѫ още тые дѣто принудюваты българете да ни ни плащатъ данокатъ си. . . И ги мѣтнали въ затвора безъ да хни кажетъ вината". Научили се за това, всички българи отъ селата, дошли на панаиря и мнозина неврокопчани се събрали и отишли на „судилището числомъ 100 души" и казали на мюдюря, че затворените „нематъ нікоя повинность", че дѣйствуватъ по тѣхно пълномощие и поискали
1. „Неврокопчани още не се умируватъ и не даватъ ни една пара на владиката и за гр. учителъ", пише о. Христофоръ на игумена на Рил. монастиръ —28. VII. 1863 г. Ibid., стр. 30 док. 7.
2. В. Съвѣтникъ, г. I., бр. 31, 21. XI. 1863 г.
3. В. Българска Пчела, г. I, броеве 19, 21 и 24 отъ 1863 г.; в. Съвѣтникъ г. I, бр. 31 с. г. и в. Врѣмя, г. I, бр. 21, с. г. Срв. Ангелъ Ивановъ (УчПр, г. XXV кн. 7 и 8, стр. 1121), който погрѣшно пише, че това е станало презъ 1866 г.
128
освобождението имъ. Мюдюрътъ отказалъ, a тѣ настояли и тѣхъ да затворятъ. Представительтъ на властьта отстѫпилъ предъ тая демонстрация и освободилъ затворенитѣ. Всички тѣ „рекли нито владиката признаване за владика, ныту му сме длъжни да му плащаме нещо". . [1]
Докато затворенитѣ неврокопски първенци били още въ Сѣръ, Агатангелъ обикалялъ българскитѣ села, но никѫде не билъ приетъ. [2] Нека споменемъ, че въ тоя походъ противъ българщината въ Неврокопъ взели участие косвено и сѣрскитѣ гърци, които заплашвали тамошния каймакамъ, че ако властитѣ продължаватъ да търпятъ българкото училище въ тоя градъ, тѣ ще пишатъ на гръцкитѣ търговци въ европейска Турция и въ Елада да бойкотиратъ сѣрския панаиръ. [3] Затварянето на неврокопскитѣ първенци ни най-малко не измѣнило положението въ полза на Агатангела, както констатира в. Съвѣтникъ, който между друго пише (г. 1, бр. 31, 1863 г.), че „Неврокопчани сѫ сега повече въодушевени да противостоятъ на неприятелитѣ си, каквито жертви и да имъ стори борбата. . . Най-после следъ застѫпничеството на народнитѣ представители въ Цариградъ предъ министра на външитѣ работи затворенитѣ първенци отъ Неврокопско били освободени и на 19 октомврий сѫщата година (1863) се завърнали, a на неврокопскитѣ власти било внушено да бѫдатъ благосклони къмъ тамошнитѣ българи. На това внушение се дължало, види се, и разрешението на последнитѣ да четатъ и пѣятъ на свой езикъ отъ лѣвата страна на черквата. [4]
Агатангелъ и неговитѣ сподвижници въ Неврокопъ разбирали много добре ролята на духовницитѣ отъ Рилския манастиръ тамъ, колкото тѣ и да сѫ били нагледъ лоялни къмъ кириарха на епархията; за това тѣ решили да изпѫдятъ българския духовникъ о. Христофоръ и да го замѣнятъ съ гъркъ. За доказателство на тая лоялность о. Христофоръ и неговитѣ предшественици отстѫпвали на гръцкия владика метоха за квартира. Сѫщиятъ духовникъ се оплаква, че му струвало много скѫпо добруването съ владицитѣ, които седѣли въ метоха като въ своя митрополия и че презъ лѣтото на 1863 г. той ходилъ съ Агатангелъ 40 дни по селата. Това, обаче, не помогнало, и сега тайно го пѫди. О. Христофоръ се опасява, че следъ неговото отмѣстване тѣ ще усвоятъ метоха. [5] Агатангелъ писалъ на игумена на Рилския манастиръ да повика назадъ о. Христофора, вината на когото въ сѫщность била тая,
1. Гл. писмото на 6 души посѣтители на неврокопския панаиръ отъ 17. VIII. 1863 г. СбНУК, кнXXI, стр. 101-102, док. 147.
2. в. Сѣвѣтникъ, г. I, бр. 37 — 1863г.
3. Ibid., г. I. бр. 31, 1863 г. 4. Ibid., г. I, бр. 37, 1863.
5. О. Христофоръ до отцитѣ и братята на Рилския манастиръ отъ 3. VI. 1863 г. СбНУК кн. XXIV, стр. 28-29, док. 6.
129
че четѣлъ български вестници и писма и разбуждалъ народа и че неговиятъ „соученикъ" (българския учитель) училъ децата да пѣятъ пѣсни за султана „та врѣдъ (всичкитѣ) децата" се оттеглили отъ гръцкото училище. [1] Българитѣ отъ казата съ колективно писмо молятъ игумена да не обръща внимание на клеветитѣ противъ о. Христофора. [2] На свой редъ и тоя последниятъ се оправдава предъ отцитѣ и братята на манастиря [3] и казва, че селата не го пущали. За неговото оставане въ Неврокопъ и народнитѣ представители отъ Цариградъ били писали на манастиря, добавя той, и чака втора заповѣдь. Градътъ и селата приготвили второ писмо до манастирската управа въ защита на духовника, който 5 години гледалъ добре работата си. Гъркоманитѣ обаче задържали чрезъ властьта два дена въ правителствения домъ куриера Икимджийски, за да не се получи на време писмото. [4] Най-после о. Христофоръ билъ изпѫденъ, макаръ клеветницитѣ му да били засрамени прѣдъ Агатангела, както той пише на Рилския игуменъ. [5]
Агатангелъ изпратилъ въ Неврокопъ единъ светогорски калугеръ Нилъ, когото готвили за духовникъ и тъкмѣли да го настанятъ въ рилския метохъ. Стреснати отъ това, неврокопчани писали на рилския игуменъ да имъ изпрати по-скоро, ако е невъзможно да се повърне о. Христофоръ, другъ монахъ за духовникъ, който и да имъ пѣе въ черква по нѣкога, защото се страхували да не усвоятъ гъркоманитѣ метоха. [6] Това тѣхно желание не било обаче удовлетворено, и о. Христофоръ билъ замѣстенъ отъ Нила, който не знаелъ български. „Всичкия му мурафетъ е да ходи пиянъ по улицитѣ и да се улавя въ срамотни работи". Той се държалъ арогантно и къмъ властитѣ, бидейки гръцки поданикъ. [7] Метохътъ билъ усвоенъ отъ гръцкото духовенство и въ продължение на петь години служилъ за митрополията. Рилскиятъ манастиръ изпратилъ специаленъ пълномощникъ, монаха Симеонъ, да отнеме метоха, нито протосингелътъ, обаче, нито мюдюрътъ обърнали внимание на
1. Неврок. общ. до Захариевъ отъ 3. VII. 863 г. Ibid, стр. 282-283, док. 469.
2. Жителитѣ на Невр. каза до игумена на Рилския монастиръ отъ 7. III. 1863 г. Ibid., стр. 28, док. 5
3. гл. писмото му пакъ тамъ отъ 3. VII. 1863 г. стр. 28-29 док. 6.
4. Невр. общ. до Ст. Захариевъ отъ 3. VII. 1863 г. (гл. заб. 3 по-горе). Писмото, за което е дума тука, написано на гр. езикъ, о. Христофоръ приложилъ при своето отъ сѫщата дата. (док. 6). To носи печатитѣ на „Българското общество въ Неврокопъ" и „коџабашійски", както и други 70 печати на селски мухтари.
5. О. Христофоръ до игумена на Рилския манастирь отъ 28 VII. 1863 г. СбНУК, кн. XXIV стр. 30, док. 7. Гл. за сѫщото у Прокопова.
6. Невр. общ. до игумена на Рилския манастиръ отъ 3. XI. 1863 г. Ibid., стр. 30, док. 8.
7. Ник. Ив. Ковачовски до Ст. Захариевъ отъ 25. I. 1864 г. Ibid., кн. XXIV. стр. 286, док. 474. в. Съвѣтникъ г. I, бр. 19, 1864 г. и вѣст. Гайда, г. I, бр. 12 с. г.
130
рекламациитѣ му. Това принудило о. Симеона да се обърне къмъ сѣрския каймакамъ, който възъ основа на крепостния актъ и другитѣ документи, които му били представени лично отъ него, заповѣдалъ на невропопския мюдюръ да му предаде метоха. Протосингелътъ отказалъ да го предаде, но заплашенъ, че ще бѫде изваденъ на сила, освободилъ метоха, владението на който о. Симеонъ поелъ едвамъ въ 1868 г. — Рилския манастиръ тогава изпратилъ другъ духовникъ, о. Филаретъ, който много съдействувалъ на о. Харитонъ (Прокоповъ).
„Владиката хвърля огънь и пламъкъ по селата за да събира заплатата си. Въ всѣко село отъ неврокопската каза се държатъ по нѣколко чорбаджіи затворени въ яхъритѣ додѣто да се изтъкми сумата. Христіянетѣ се противятъ, не го приематъ и да нощува въ кѫщитѣ имъ, но управителитѣ ги насилватъ да му плащатъ. Въ Зѫхненската каза по селата, които нѣмали пари, Агатангелъ отъ милосердие земалъ отъ всѣка кѫща по 150 оки козакъ (неизработенъ памукъ б. н.), който се продава по 6 гр. оката. «Аз съмъ снисходителенъ», казалъ той по турски. . . Ако нѣмате пари, азъ земамъ и козакъ и бакъръ, вие гледайте да си платите добрѣ борча, за да земете благословията ми". [1]
Насилията нa владиката продължаватъ и въ лѣтната му резиденция — Неврокопъ. На 14 юний 1864 г. по жалбата на мѣстнитѣ гъркомани, разбира се, подкрепени отъ Rгатангела, били закарани въ Сѣръ Илия Дуковъ, Стоянъ Шехиновъ и Георги Костовъ. Въ връзка съ новитѣ интриги на противницитѣ имъ на неврокопчани било запретено да четатъ и пѣятъ въ черквата. На 28 сѫщия месецъ учителитѣ решили, въпрѣки това запрещение, да продължатъ стария редъ въ черквата. Протосингелътъ обаче напусналъ богослужението, което се свършило при голѣмъ шумъ безъ сблъскване на противнитѣ страни. Властьта се намѣсила и запрѣщението останало въ сила. Българитѣ правили молитвитѣ си въ своето училище. [2] Неврокопчани, па и Ст. Захариевъ се оплакалъ за това на Д-ръ Чомакова и искалъ застѫпничеството му. Той пише на Захариева че, за да има успѣхъ постѫпката му за да се парализиратъ възражданията и противодейстията на патриаршията, „ние трябва да имаме махзаръ отъ тѣхъ и нуфузътъ описанъ вьтре на жителитѣ блъгари и гръцы. Една такава жалба да ни прататъ на турски іѫзикъ и абіе ще иматъ емирнаме споредъ желеніето имъ За сѫщото да обадятъ и на Сѣрския каймакамъ." [3] Такъвъ махзаръ
1. Гл. сѫщото писмо на Ковачевски въ сѫщия бр. на в. Съвѣтникъ, редакцията на който отъ своя страна пише: „ . . . Срамота е слѣдъ толкова страданія неврокопчани да се оставятъ най-подирѣ фанарйотъть да имъ стѫпчи главата". . .
2. в. Съвѣтникъ г. II бр. 14, 14. VI. 1864 г. Срв. Ангелъ Ивановъ сп. УчПр. г. XXV, кн. 7 и 8, стр. 1119.
3. Д-ръ Ст. Чомаковъ до Ст. Захариевъ отъ 8. VII. 1864 г. СбНУК, кн. XXIV, стр. 289, док. 478.
131
билъ изпратенъ чрѣзъ Ст. Верковичъ, пише учительтъ Дт. Бошковъ Кръстевъ на Захариева. [1] Застѫпничеството на Д-ръ Чомакова имало своя благоприятенъ резултатъ. Това се вижда отъ сѫщото писмо на Бошкова, въ което е казано, че неврокопчани имали и единъ и другъ успѣхъ, a именно, че отстранили отъ общинскитѣ работи мухтаритѣ, които били власи, и ги замѣстили съ свои хора, a сега действували да отстранятъ и Лтанаса, единъ отъ братя Парасковци (Срв. у Прокопова).
Омръзнало имъ да сѫ въ постоянна борба съ гъркоманитѣ за свободно богослужение на славянски езикъ, неврокопскитѣ българи въ началото на 1865 г. поискали отъ митрополита да имъ даде и гарантира такъва свобода, или да имъ издействува ферманъ за нова черква. За тая цель тѣ открили и подписка за волни пожертвувания. Въ една бележка отъ кондика четемъ:
„ 1865 година іануарій 6-й събра се въ Неврокопъ българскы народъ за съгражденіе црьква Въскрьсеніе Христово и тука ся пише подареніето на всѣкой благочестивъ хрисііанинъ Българинъ . . . . .” [2]
Това начинание, обаче, било изоставено и неврокопчани продължили борбага. Но Агатангелъ е на поста си. Свободата на българитѣ да се черкуватъ на славянски езикъ, бидейки въ връзка и зависимость отъ плащането на владичнината, [3] всѣка прѣчка на това плащане и отъ друга страна всѣка по-силна проява на национални чувства и желание за черковна независимость отъ тѣхна страна се отражавали зле върху тая свобода, a това довеждало и до стълкновение между двете враждуващи стргни. Такова стълкновение станало и на 2. II 1866 г. Протосингелътъ прекратилъ литургията и заедно съ нѣколко гъркомани отишли при мюдюра и му се оплакали, че българитѣ ги нападнали въ черквата съ орѫжие, за да избиятъ всичкитѣ си противници. Изпратенъ билъ веднага юзбашията съ 10 заптиета да обискиратъ черквата и да заловятъ опаснитѣ богомолци, но тѣ не намѣрили никакво орѫжие у тѣхъ. Уведоменъ за станалото, Агатангелъ издействувалъ да бѫдатъ изпратени веднага ву Сѣръ Илия Дуковъ, Георги Астарджиевъ и учитель Ат. Бошковъ, на които не било дадено време и свобода дори да си взематъ долни дрехи. Тѣ били задържани тамъ подъ полицейски надзоръ. Агатангелъ отишелъ въ Сѣръ и подържалъ обвинението имъ, че тѣ отворили българско училище съ бунтовническа цель и че на казаната дата пѣли по славянски въ черквата и направили съзаклятие да избиятъ неговитѣ хора въ града. По заповѣдь отъ Цариградъ задържанитѣ били освободени едва въ
1. Гл. писмото му до Ст. Захариевъ отъ 26. VIII. 1864 г. Ibid. кн. XXIV, стр. 290-291 док. 481.
2. Йор. Ивановъ, Българетѣ въ Македония стр. 228-229, док. 203 Срв. у Прокоповъ.
3. в. Врѣмя г. II, бр. 2. 20. VIII. 1866 г.
132
края на май и заплашени отъ Агатангела и сѣрския му събратъ, че ако не признаятъ патриаршията, ще бѫдатъ заточени, a учительтъ Бошковъ билъ интерниранъ на мѣстожителството си. [1] За неговъ времененъ замѣстникъ останалъ Апостолъ Д. Праматарски отъ Скребатно. [2]
Замѣстникътъ на учителя Ат. Бошковъ, Тома Поповъ е вече въ Неврокопъ. И Агатангелъ е тамъ. На 18 августъ с. г. той ще освещава черквата въ гъркоманското село Баниченъ. За да не би новиятъ български учителъ да отиде на освещението самъ или придруженъ отъ неврокопски българи и да агитира между баничани противъ гръцизма, Агатангелъ го зелъ съ себе си и, както едно врѣме фанариотътъ Калиникъ Видински постѫпилъ съ Софрония Вратчански, така и той го държалъ тамъ при себг си презъ всичкото време: ядене на една трапеза, спане въ неговата квартира и пр. [3]
Агатангелъ се подчинилъ на новото емирнаме, за което е дума по-горе, та пакъ разрешилъ на неврокопскитѣ българи да пѣятъ въ черквата, но само отъ лѣвата страна. Изглежда, че съ това емирнаме на тѣхъ се разрешавало да пѣятъ и отъ двете страни въ черквата, защото, пише Т. Поповъ, на 4 септемврий тѣ отишли въ мезлиша и настояли да имъ се признае това право. Владиката обаче протестиралъ. Мюдюрътъ го подкрепилъ. Българитѣ следъ два дни пакъ настояли на своето искане и мюдюрътъ наредилъ: едната недѣля българитѣ да иматъ дѣсната страна, a другата недѣля — лѣвата. Тѣ обаче останали недоволни отъ това нареждание. „Сега се приготовлява человѣкъ за Солунъ до руския консулъ съ писмо отъ общината и отъ о. Павелъ", [4] руски монахъ отъ Ватопедския монастиръ въ Св.-гора, за който говоримъ по-нататъкъ. Тоя човѣкъ билъ Тодоръ Стефановъ. Но Неврокопчани бързатъ. При учителя Т. Поповъ станало голѣмо стълкновение между тѣхъ и гъркоманитѣ, разказва Н. Мандушовъ. Първитѣ искали да усвоятъ черквата Св. Богородица. Срещу единъ празникъ презъ октомврий 1865 г. тѣ взели ключоветѣ на черквата съ цель да попрѣчатъ на гъркоманитѣ да заематъ своята страна. Когато сутриньта последнитѣ дошли и видѣли, че българитѣ сѫ взели и двѣтѣ страни, протестирали. Отговорено било съ бой, който отъ черквата се пренесълъ въ двора. Богослужението било прекратено, българитѣ затворили черквата и занесли ключоветѣ на каймакама, [5] когото помолили
1. Ст. Верковичъ до Ст. Захариевъ отъ 10. 1866 г. СбНУК, кн. XXIV стр. 291-292, док. 482; в. Турция, г. III. бр. 7, 1865 г.; в. Врѣмя г. I, бр. 53 и 34 1866 г., Сѫщия в-къ г. II., бр. 2, с. г.
2. Срв. Ангелъ Ивановъ — сп. УчПр, г. XXV, кн. 7 и 8, стр. 1120.
3. Т. Поповичъ до Ст. Захариевъ отъ 8. IX. 1866 г. СбНУК, кн. XXIV, стр. 293, док. 484.
4. Ibid.
5. Следъ образуването на Солунския валаетъ по силата на закона за вилаетитѣ, сѣрскиятъ каймакамлъкъ бикъ преобърнатъ въ санджакъ на чело съ мютесарифъ, a Неврокопскиятъ мюдюрлъкъ — въ каймакамлъкъ съ началникъ каймакамъ.
133
тя да не се отваря, докато не се произведе анката, която да установи, тѣ ли или тѣхнитѣ противници сѫ построили черквата. За тая цель тѣ изпратили въ Солунъ троица свои съграждани, между които билъ и Тодоръ Стефановъ. Малко преди анкетата сѣрскиятъ мютесарифъ, уведоменъ за станалото, повикалъ по двама представители отъ дветѣ страни. Българитѣ изпратили Петъръ Д. Астарджиевъ и Иванъ Г. Абаджиевъ, a гъркоманитѣ — Михаилъ Мишкоядъ, цинцаринъ, и единъ българинъ, жененъ за цинцарка. [1] Всичкитѣ пратеници били въведени вкупомъ въ санджашкия идаре-мезлиши.
„Вие всички сте съ потури, казалъ мютесарифътъ"; кажете кои сте българи, кои гърци, и добавилъ: „кой заключи черквата?"
— Българскиятъ народъ, казали българитѣ.
— Ефенди, забележилъ единъ отъ членоветѣ на мезлиша, — това билъ Михаилъ-бей, цинцаринъ, — тѣ сѫ една тайфа, a не народъ. — Каймакамътъ попиталъ, има ли много гърци въ Неврокопъ.
— Гърци истински нѣма въ Неврокопъ, отговорили българскитѣ представители; тѣ сѫ отъ ония каракачани, които лѣтно време дохождатъ съ стадата си кѫде насъ, a зимата прекарватъ въ полетата и нѣкои отъ тѣхъ сѫ се заселили въ Неврокопъ.
— Тѣхната цель, възразилъ Михаилъ-бей, не е толкова да учатъ български, колкото да побългарятъ и насъ, a следъ насъ ще дойде редъ и на васъ! — На забележката на мютесарифа, че това не било негова грижа, Михаилъ-бей, разсърденъ, напусналъ заседанието. [2]
Следъ 15 дни анкета произвелъ въ Неврокопъ мѣстниятъ каймакамъ въ присѫствието на идаре-мезлиши. Цѣлото християнско мѫжко население било задържано въ града и се стекло въ правителствения домъ, гдето се записало въ два списъка: единъ за българитѣ, другия за гъркоманитѣ. Резултатътъ билъ, че българитѣ имали голѣмо мнозинство. [3]
Подиръ 4 1/2 месеци следъ затварянето на черквата тя пакъ била отворена съ „владычкѫ лукавищинѫ". Ведната троица, неврокопчани отишли въ Солунъ при валията да узнаятъ какъ е станало това. Последниятъ се престорилъ, че не знае нищо за станалото и обещалъ да пише на неврокопския каймакамъ да затвори черквата. Това емирнаме обаче закъснѣло, та единъ отъ представителитѣ Т. Стефановъ отишълъ
1. в. Турция г. III, бр. 27, 1. I. 1867 г.
2. За влиянието, което имало това орѫдие на гръцката пропаганда въ Цариградъ, Солунъ, a още повече въ Сѣръ, виж. Стефанъ К. Салгънджиевъ — Лични дѣла и спомени, 60.
3. Срв. Ангелъ Ивановъ, сп. УчПр, г. XXV, кн. 7 и 8, стр. 1122.
134
въ Цариградъ, [1] отъ гдето последвало нареждане въ полза на българитѣ, и Т. Поповъ пише на 15 май с. г. Ст. Захариеву, че на праздника Св. Св. Кирилъ и Методий станало тържествена служба съ трима свещеника и (при присѫтствието на) протосингела. За да присѫтствува тоя последниятъ на божествена служба въ честь на неканонизирани отъ Цариградската черква светци, не може да се разбира другояче освенъ, че това е станало съ предварително разрешение на неговото началство. Агатангелъ въ тоя случай далъ ново доказателство за помиряване съ българитѣ. Споредъ обичая, следъ службата имало водосветъ и речь отъ учителя Т. Поповъ, който между другото кезалъ: „наздраво съ пріятелскѫ и братскѫ любовь да ся свьрзани (гражданитѣ) помежду си за да могатъ гѫрделиво да противостоятъ на всѣкаквы противни прѣчкы. Нѣкой си отъ козитѣ (обаче) ся незадоволихѫ никакъ, като слушахѫ тъй свободно да хортувамъ". — „Козитѣ" — това сѫ гъркоманитѣ, които „и на шивекеръ станахѫ да работятъ". [2] Първата служба на славянски неврокопчани направили на недѣлята на мироносицитѣ 1867 г. — съобщаватъ училищнитѣ настоятели Никола Мандушовъ и Стоилъ Пализоевъ на в. Македония (г. I, бр. 27 отъ 3. TI. 1867 г.).
Следъ анкетата, за която е дума по-горе, и дветѣ страни били повикани въ мезлиша, гдето имъ било предложено и тѣ се съгласили на това: и еднитѣ и и другитѣ да се черкуватъ по редъ единъ пѫть въ едната черква, другъ пѫть въ другата (Н. Мандушовъ). [3] Споредъ В. Кънчевъ [4], българитѣ не приели въ първо време това предложениета по-късно властьта имъ отстѫпила черквата Св. Архангелъ. Това последното обаче станало при други обстоятелства, както ще видимъ по-нататъкъ.
До като се разреши, кой да владѣе черквата Св. Богородица и да се даде свобода на българитѣ да извършватъ своего богослужение всецѣло на славянски езикъ, между попреднитѣ първенци въ Неврокопъ ставало дума за унията. Да ли неврокопчани сѫ имали сериозно намѣрение да прибѣгнатъ къмъ нея, не може да се твърди съ положителность. Възможно е, тѣ да сѫ заплашвали съ това рѫководителитѣ на нашитѣ черковни работи въ Цариградъ, за да ги принудятъ да действуватъ по-бързо и по-енергично въ тѣхна полза. Т. Поповъ подозира Ст. Верковича, че той е давалъ съвети на неврокопчани въ тоя смисълъ.. „Само това Вы казвамъ, пише той на Ст. Захариева, че Гос. Ст. В. неоспоримо сѫ труди за да приведе Неврокопчани въ Уніѭ-тѫ, нъ на това азъ много ся
1. Т. Поповъ до Ст. Захариевъ отъ . . III. 1867 г. СбНУК, кн. XXIV, стр. 295-296, док. 48). Срв. в. Турция, г. III, бр. 27. 1867.
2. Т. Поповичъ до Ст. Захариевъ отъ 15 май 1867 г. ibid., кн. XXIV, стр. 296—297, док. 487.
3. Гл. за сѫщото Анг. Ивановъ сп. УчПр, г. XXV, кн. 7 и 8, стр. 1122.
4. В. Кънчевъ, СбНУК, XII, 221.
135
противя, a най-выше съ Ваши-тѣ писма, които имъ показвамъ”. [1] Когато се издаде архивата на тоя български приятель, ще може да се види, доколко това подозрение е неоправдано. Освенъ това то пада още и предъ факта, че следъ като Т. Поповъ моли Ст. Захариева (ibid) занапредъ вмѣсто чрезъ Верковича неврокопчани да изпращатъ чрезъ него своитѣ писма въ Цариградъ, първиятъ продължава да е въ връзка съ Верковича, комуто изпраща „пакети" чрезъ Т. Попова. [2] Въ връзка съ унията въ Неврокопъ се намира и появяването тамъ на руския монахъ о. Павелъ, който, споредъ свидетелството на покойния бивши скопски митрополитъ Теодосий, билъ повече политическа, отколкото духовна личность, и който по-сетне, вследствие на извършени отъ него нѣкакви прегрѣшения, билъ интерниранъ въ Русия и затворенъ въ нѣкоя лавра. Слухътъ за унията на неврокопчани, изглежда, е билъ известенъ и на руския консулъ въ Солунъ, та за това ние виждаме о. Павла, като неговъ агентъ, да дохожда въ Неврокопъ за да следи отблизу съ голѣмъ интересъ борбата на неврокопчани съ гръцкото духовенство, да ги ободрява въ тая борба и да държи въ нейното течение консула, който много е съдействувалъ за издаване емирнамего презъ 1866 г. [3]
За неговата мисия единъ пѫтникъ пише отъ Неврокопъ на в. Врѣмя (г. II, бр. 11 отъ 23. X. 1866 г.), че когато неврокопскитѣ българи, за да се избавятъ отъ притѣсненията на Агатангела, решили „народно да се поклонѭтъ на уніатскійтъ пастиръ Рафаилъ и да станѫтъ уніяти", внезапно дошелъ нѣкой си инокъ Павелъ, светогорски калугаръ отъ Ватопедския манастиръ, който останалъ тамъ 25 дни и следейки всичкитѣ работи между тѣхъ и владиката, навлѣкълъ си голѣми беди и пакости. Гъркоманитѣ се опитвали да го биятъ, цинцарскитѣ деца, подучени отъ протосингела, го ругаели по улицитѣ. Когато неврокопчани заключили черквата св. Богородица и съобщили на мюдюра, че предпочитали „да доведатъ тука Г-на Рафаила, който е добъръ пастиръ", о. Павелъ ги свикалъ въ една кѫща и ги увещавалъ да се откажатъ отъ взетото решение. Той не се задоволилъ съ това, но една нощь на 3 часа тръгналъ заедно съ двама неврокопчани за Сѣръ, гдето ги очаквали голѣми неприятности и вѣроятно и побой, по която причина тѣ по-скоро заминали за Солунъ. В. Кънчевъ пише за това по сведения, дадени му отъ отдавна починалия неврокопски първенецъ Илия Дуковъ. За това дава кратки бележки и Ангелъ Ивановъ. За сѫщото се говори и въ една дописка отъ Неврокопъ, обнародвана въ в.
1. Т. Поповичь до Ст. Захариевь отъ . . . III, 1866 г. ibid , кн. XXIV, стр. 295—296, док. 486.
2. Т. Поповичъ до Ст. Захариевъ отъ 13. VI 1867 г. ibid., кн. XXIV, стр. 297, док. 488.
3. Т. Поповичъ до Ст. Захариевъ отъ 8. IX 1866 г. ibid., кн. XXIV стр. 293—294, док. 484.
136
Македония. И споредъ тритѣ току-що посочени източници, когато следъ отварянето наново черквата св. Богородица неврокопчани изпратили свои представители при валията въ Солунъ, тогава, вижда се, тия представители, между които билъ и Илия Дуковъ, подали заявление на Лазариститѣ тамъ, че желаятъ унията съ Римската черква, но „раздумани може би въ Солунъ отъ по-умни хора, се разкаяли и съ хитрость оттеглили това заявление", което замѣнено отъ Ст. Верковича, било предадено на руския консулъ тамъ. [1]
Агатангелъ, бидейки членъ на синода при патриаршията презъ 1868 г., неговиятъ протосингелъ въ Неврокопъ му писалъ, че иеромонахъ х. Исайя, за когото говорихме по-горе, разпространявалъ българщината въ с. Търлисъ, и той издействувалъ патриаршеско послание до своя замѣстникъ, по силата на което властьта го изгонила отъ родното му село. Както видѣхме на сжидото мѣсто, патриаршията [2] писала и на игумена на манастиря св. Иванъ предтеча да ограничи о. Исайя въ неговата противогръцка дейность.
Макаръ Агатангелъ да билъ въ Цариградъ, неговиятъ духъ витаелъ надъ Неврокопъ и упѫтвалъ и насърдчавалъ тамошнитѣ му сподвижници въ тѣхната българоядска дейность. Подучени отъ миналото, тѣ се нагласявали да произведатъ на предстоящитѣ Великденски праздници скандалъ въ черквата, за да представятъ пакъ българитѣ предъ властьта за смутители и по тоя начинъ да изхвърлятъ отъ черквата славянския езикъ и отъ училището българския (ibid). Тоя скандалъ станалъ и неврокопската община пише на Д-ръ Ст. Чомаковъ, както го предупредили по-напредъ, „че ще станѫтъ смътни въ градътъ ни, наистина станахѫ". Изглежда, че гъркоманитѣ предизвикали скандала още при литургията на първото възкресение, като засегнали силно националнитѣ чувства и амбицията на своитѣ противници, които реагирайки „не оставихме никакъ на Второто Воскресеніе да ся чете Гръчески". За станалото „гръко-власитѣ" писали на Сѣрския мютесарифъ, на Агатангела въ Цариградъ и на патриаршията, та неврокопчани, предвиждайки, какво ги очаква, молятъ Д-ръ Чомакова да бѫдатъ повикани не въ Сѣръ, гдето „иде си изгніемъ", a въ Цариградъ. [3] Отъ друга страна замѣстникътъ на Агатангела, епископъ Тарасий Хриетополски, запрещавалъ на свещеницитѣ въ Неврокопскитѣ села да служатъ на славянски и на учителитѣ да учатъ на български езикъ. Въ Ляски той взелъ Неофитовото
1. В. Кънчевъ, ibid., кн. XII, стр. 220, който погрѣшно бележи, че това станало следъ уволнението на Агатангела при замѣстника му епископъ Гарасий. Гл. за сѫщото Ангелъ Ивановъ, сп. УчПр, г. XXV. кн. 7 и 8, стр. 1120 и в. Македония, г. I, бр. 15, 11. III. 1867 г.
2. в. Македония, г. II, бр. 20, 13. IV. 1868 г.
3. Неврокопската община до Д-ръ Ст. Чомаковъ отъ 5. IV. 1868 г. СбАкН, кн. XII. стр. 311 и 312 док. 268.
137
евангелие, като еретическа книга, и наредилъ то да се изхвърли отъ черквитѣ и въ другитѣ села. [1] Неврокопчани се опитали да го въведатъ въ черквата, но по настояването на Тарасия каймакамътъ не имъ разрешилъ, и тѣ молятъ Д-ръ Чомакова да имъ издействува емирнаме за това (гл. документа по забележка 1 тука).
Настѫпването на 1869 г. отбѣлежава затвърдяването на позициитѣ на българщината въ Неврокопъ. Борбата тамъ отивала съ „неописуемѫ распаленость". На скоро били изпратени отъ народнитѣ представители въ Цариградъ на неврокопчани проектитѣ за разрешението на черковния въпросъ заедно съ циркуляра на привременното управление на Българската черква и словото на Д-ръ Чомакова. Тия книжа били прочетени на народа, който ги изслушалъ съ голѣмъ възторгъ. Отъ Цариградъ нареждали иежду друго съ разрешението на властьта да се подпише отъ българското население и изпрати благодарственъ адресъ до султана, и ако тя попрѣчи на това, неврокопчани да се споразумѣятъ съ Верковича. Властьта попрѣчила на подписването, и Т. Поповъ билъ изпратенъ при Верковича въ Сѣръ. Тука обаче нова спънка, макаръ и отъ другъ характеръ: застѫпникътъ адвокатъ, приятель на мютесарифа, поискалъ 2,000 гр. Т. Поповъ се връща обратно. Писано било на Хр. П. Тъпчилещовъ да имъ покаже „другъ пѫть за подписване адреса" [2]. Илия Дуковъ се оплаква на Захариева, че следъ завръщането на Т. Поповъ отъ Сѣръ каймакъмътъ ги повикалъ и имъ прочелъ едно фалшиво, нагласено въ Неврокопъ, емирнаме отъ Цариградъ, споредъ което „нито султанътъ билъ далъ такъвѫ думѫ, нито Патрикъ български имало, нито пъкъ ще бѫде, та строго ни се заповѣда никой нищо да не прави” (ibid). Никола Мандушовъ разказва, че тоя адресъ (махазаръ) билъ подписанъ по-късно отъ българскитѣ първенци и свещеници въ казата и че той го занесълъ въ Цариградъ, гдето го предалъ ни Д-ръ Чомакова. [3] Той носилъ и врѫчилъ на руския посланикъ графъ Игнатиевъ една молба на неврокопската община за изпращане черковни одежди за българската черква въ града.
Въ това време пробуждането на мървашкитѣ села правило голѣмъ успѣхъ. Въ Неврокопъ сѫ се зачудили, пише Тома Поповъ Ст. Захариеву, че мървацитѣ сѫ се обърнали къмъ тѣхъ и че протосингелътъ имъ пише, че тѣ не четатъ и писмата му (ibid). Ст. Захариевъ не се задоволява съ този
1. в. Македония г. II, бр. 28 отъ 8. VI. 18G8 г. Срв. В. Кънчевъ, СбНУК кн. XII, стр. 220.
2. Т. Поповичъ до Ст. Захариевъ отъ 10. I. 1869 г. СбНУК, кн. XXIV стр. 300-301, док. 493. Илия Дуковъ до сѫщия, ibid. стр. 301-302, документъ 494.
3. Срв. Т. Поповичъ до Ст. Захариевъ отъ 11. I. 1869 г. ibid, кн. XXIV, стр. 300, док. 493
138
успѣхъ и пише на Н. Ив. Ковачевски да се действува за отцепването отъ патриаршията и на българскитѣ села отъ Драмската каза [1]. Тоя последниятъ обаче му отговаря, че
това мѫччно можало да се постигне... Драмската епархіа (чети каза) не е възможно отъ тая епоха да се откаже отъ Фенеръ; защо, защото догде са не въведе въ училищата имъ Българскыя языкъ, й ймъ са учителитѣ способни и разпалени, щото полека-лека да имъ напълнятъ главитѣ и откакъ излезатъ неколко момчета учени и познаетъ народностѫ ны, тогава може да се отцепятъ отъ Фенеръ, a не сега. Прочее за това требова да са распрѫснатъ Българскы учители по Македония", гдето има българе, които още не знаятъ, че българитѣ иматъ писменость" [2].
За това ние видѣхме по-горе, че първата грижа на учителския съборъ била, па и това легнало въ основитѣ на устава на учителското дружество, да се изпращатъ български учители и въ драмскитѣ и зъхненскитѣ села. Песимизмътъ на Н. Ив. Ковачевски се подхранвалъ отъ факта, че въ Просѣченъ „пакъ хванали учитель отъ Волакъ по препорѫката на владиката", който, макаръ и българинъ, не знаялъ името си да подписва. Просѣченци повикали тоя учитель за това, че българскиятъ, който щѣлъ да имъ се изпрати, закъснѣлъ малко (ibid). До колко е била голѣма заблудата, насаждана отъ гръцкото духовенство по българскитѣ села въ оня край, може да се сѫди по това, че въ нѣкои отъ тия села били настанени гръцки попове [3]. Ние посочваме четири отъ тѣхъ: Дрѣново съ 60 български и 80 турски кѫщи, Гюреджикъ съ 60 български кѫщи, Височенъ съ 120 бълг. кѫщи и 80 турски (тукъ попътъ билъ чужденецъ и не знаялъ да говори български) и Кабалище съ 60 бълг. и 4 тур. кѫщи. Попътъ въ това село билъ отъ Кефолония и го наричали „ингилиза". Той обикалялъ близкитѣ села и разправялъ на наивнитѣ селяни, че българитѣ били протестанти [4]. Д-ръ Чомаковъ ободрява Ст. Захариева въ неговитѣ грижи за отказване на българскитѣ драмски села отъ патриаршията. Той му пише, че епархиитѣ по Македония, между които е и Драмската, ще ся подложатъ на испатъ чрезъ гласоподаване или
1. Това писмо на Захариева, заедно съ много такива и на други народни дейци. Груевъ — Хр. П. Тапчилещовъ, Д-ръ Ст. Чомаковъ, Ст. Верковичъ и др., съхранявани въ отдѣлна връзка, пишущиятъ на тия редове хвърли въ нуждника въ момента, когато двама суварии отъ Неврокопъ влизаха въ дома на Н. Ив. Ковачевски, арестуванъ вече и подложенъ на разпитъ, за да обискиратъ жилището му и да арестуватъ и отведатъ съ себе си и неговия синъ. Унищожението на тия документи стана отъ страхъ да не се влоши още повече положението на политическия престѫпникъ Н. Ив. Ковачевски.
2. Н. Ив. Ковачевски до Ст. Захариевъ отъ 14. II. 1869 г. ibid, кн. X.
3. Срв. Стефанъ К. Caлгънджиeвъ — Лични дѣла и спомени, 53.
4. Гледай описанието на драмската каза въ в. Македония г. IV бр. 67, 1870 г.
139
махзаре. . . „Нека приготвимы въ тѫзи вамъ ближнѫ епархиѫ за събужданіето на коыто Вые сте причина. Тѫй, пріятелю, като смы начнали едно нѣщо, трѣбва да го завършимъ" [1].
Като вѣнецъ на пробуждането на мървашкитѣ села стои датата 6 декемврий 1869 г., когато, както видѣхме по-горе, билъ свиканъ въ Гайтаниново съборътъ, който при една тържественость взелъ решение за окончателното имъ отказване отъ патриаршията. На тоя съборъ присѫствували отъ Неврокопъ: Илия Дуковъ, Kapa Апостолъ, който по-сетне пакъ миналъ въ редоветѣ на гъркоманитѣ, Георги Ангелковъ, Никола Мандушовъ, Никола Aбаджиевъ, Илия Абаджиевъ, Георги Костовъ Исъръклията, a отъ селата: Никола Ив. Ковачевски отъ Ковачевица, Aтанасъ Гроздановъ отъ Скребатно, о. Харитонъ, Никола Воденовъ и Моню Гърневъ отъ Либяхово, х. попъ Aтанасъ Хрисимовъ, учительтъ Никола Пъдаревъ и братя Георги и Димитъръ Гавалюгови отъ Старчища, х. Недѣлчо отъ Кара-кьой, о. Исайя отъ Тарлисъ, х. Димитъръ и Костадинъ Чорбаджи отъ Веземъ, Димитъръ отъ Долна Сънгария, чорбаджи Вълко и п. Ангелъ отъ Бѣлотинци, учительтъ х. Георги п. Ивановъ отъ Просѣченъ, Пейчо и Алекси отъ Плѣвня, дѣдо Коцю и п. Иванъ отъ Лѫки, Костадинъ Калимански и Иванъ Сушицалията отъ Мелникъ, Тодоръ Олана отъ Бѣлово (Д. Хисарско) и отъ Горно-Броди (сѣрска каза), учительтъ Георги Ивановъ, за когото говорихме по-горе х. Димко.
Отричането станало въ черквата, гдето присѫствували селяни и отъ близкитѣ села, следъ изслушване „пламенната речь" на учителя Захария Бояджиевъ. „Гласъ народенъ е сила. Минутно изчезна всичко, що бѣ гръцко. Гръцкитѣ музи отлетѣха на Олимпъ да се оплакватъ на Зевса за своята погибель", казва очевидецътъ Сп. Прокоповъ. Къмъ изброенитѣ по-горе лица делегатитѣ на събора, Н. Мандушовъ прибавя и следнитѣ имена на народнитѣ дейци преди пробуждането на мървашкитѣ села: Илия Пасковъ отъ Осиково, Георги и Апостолъ Праматарови отъ Скребатно, Илия Бумбаровъ и Илия Стойковъ отъ Фотовища, Христоско Гайтанджията отъ Доленъ и отъ Неврокопъ, Димитъръ Астарджиевъ, Апостолъ Тимиляновъ, Иванъ Абаджиевъ, Стою Атанасовъ Aбаджиевъ, Стоянъ Шехиновъ, Стоилъ Пализоевъ и Никодимъ Марковъ, a отъ мървашкитѣ села: Германъ отъ Черешово, Атанась Буюклията и Янко отъ Ляски, Илия Шарлаганджията отъ Мосомища.
Като говори за народнитѣ дейци отъ селата, „които бѣха по право членове на неврокопската община", Кънчевъ пише за Никола Ив. Ковачевски:
„Той се съсипа по затворитѣ. Караха го дори до Пловдивъ (1876 г. б. 11), разболѣ се, и щомъ.
1. Д-ръ Ст. Чомаковъ до Ст. Захариевъ отъ 24, IX. 1869 г. СбНУК, кн. XXIV, стр. 305, док. 498. Сѫщо СбАКН, кн. XII, стр. 615.
140
го освободиха умрѣ. Способенъ, уменъ енергиченъ и богатъ, тоя даскалъ бѣше страшилище за гръцкитѣ владици. Той заедно съ Грозданова отъ Скребатно и още нѣколцина подобни тѣмъ държаха политѣ на Доспатитѣ, които останаха дѣвствени въ черковно-училищно отношение. Никога тамъ гръцкото богослужение и гръцкитѣ даскали не можаха да намѣрятъ почва за работа" [1].
Единъ отъ „подобнитѣ тѣмъ" е и Илия Ст. Пасковъ отъ Осиково, известенъ като „Осиковския даскалъ", училъ въ Банско при учителя Никола п. Филиповъ, ученикъ на Неофитъ Рилски и Найденъ Геровъ. Той учителствувалъ презъ 60-тѣ години въ родното си село, вземалъ и живо участие въ борбата противъ гръцкото духовенство и поради това билъ е често разкарванъ отъ турската власть и не единъ пѫть е билъ затварянъ. Ниесевидѣхме за последенъ пѫть въ 1912 г. съ тоя симпатиченъ 75-годишенъ старецъ, който ни даде нѣкои сведения за своята дейность. Още при първата си обиколка, която направилъ въ неврокопскитѣ села, Агатангелъ посетиль и Осиково. Тука неговата препорѫка да се изхвърли българскиятъ езикъ отъ училището и черковно-славяскиятъ отъ черквата била безъ колебание отклонена. Подиръ нѣколко години той втори пѫтъ посетилъ сѫщото село, но сега вече съ нескривано неприятно настроение, създадено отъ усилващата се борба на българитѣ противъ него. Придруженъ отъ протосингела и дякона си и отъ двама суварии, Агатангелъ слѣзълъ въ най-хубавата кѫща — дома на даскалъ Илия, който отсѫтствувалъ въ тоя моментъ. Извикали го и единъ отъ сувариитѣ, по внушение отъ владиката, за да го сплаши, пресрещналъ го грубо.
— Какви люде сте вие? дошелъ е вашия духовенъ началникъ, дошли сѫ хюкюматски хорз, нѣма кой да ги посрещне и никой не ги зачита!
— Вашата задача, възразилъ спокойно даскалъ Илия, е да пазите живота на владиката, a да ли той ни е духовенъ началиикъ и какъ ще го посрещнемъ, това е наша работа. Агатангелъ по тактически съображения завелъ съ даскалъ Илия разговоръ въ много примириталенъ, мекъ тонъ. Разговорътъ се водилъ на турски, защото даскалъ Илия Пасковъ, макаръ да знаелъ говоримия гръцки езикъ, не пожелалъ да говори гръцки. Владиката изказалъ желание да се отвори черквата, да се бие клепалото, за да отслужи вечерня. Даскалъ Илия забележилъ, че епитропътъ, у когото билъ ключътъ, и населението сѫ на полска работа.
— Числото на богомолцитѣ не е отъ значение: колкото се явятъ. Старитѣ не сѫ на работа. Азъ въ присѫтствието и на двама мога да служа, забележилъ Агатангелъ.
1. В. Кънчевъ, СбНУК, кн. ХII, стр. 222.
141
— A пъкъ и безъ това, продължилъ даскалътъ, вие ще служите на гръцки, a гръцки тукъ никой на знае. Излишно е!
Владиката кипналъ, и за да накара даскалъ Илия да отстѫпи, припомнилъ за нѣкакви бунтовници, появили се Коджа-Балканъ и дигнали глава противъ падишаха. „И вие сте надъхани въ духа на тия бунтовници и ще има да видите!" Даскалъ Илия протестиралъ.
— Не зная, да ли има такива бунтовници, но и да има, ние нѣмаме нищо общо съ тѣхъ. Вашето заплашване е неумѣстно и несправедливо. Вие сте служитель на истината и правдата. . . . И за да почертае фалшивото положение на Агатангела, той съ голѣма ловкость вмъкналъ въ разговора единъ анекдотъ за нѣкой анадолецъ, който, като дошелъ въ Неврокопъ, почналъ да бие всѣко куче, което срѣщалъ, за това, че когато билъ въ Анадолъ, едно куче го ухапало. „Нъ каква вина иматъ тукашнитѣ кучета, та ги биете?" Запиталъ го нѣкой, и той отговорил: "и тѣ сѫ отъ сѫщиятъ родъ". Агатангелъ разбралъ, че импровизираниятъ герой въ тоя анектодъ е той сѫщиятъ, скочилъ като ужиленъ и веднага заповѣдалъ на сувариитѣ: „Стягайте конетѣ, какво чакате!". Даскалъ Илия, доволенъ отъ ефекта на анекдота, попиталъ, да не би „гоститѣ" да сѫ гладни. „Има време да похапнете, що далъ господъ, и следъ това добъръ пѫтъ”. Тоя изразъ на гостолюбие билъ счетенъ отъ владиката за подигравка и той, възмутенъ, напусналъ кѫщата на даскала и селото и никога вече не се решилъ да посети пакъ Осиково.
Горнитѣ подробности по отиването на Агатангелъ въ Осиково ние даваме, за да изтъкнемъ какъ той е билъ посрѣщанъ въ българскитѣ села и изпѫжданъ, като натрапенъ духовенъ началникъ. Даскалъ Илия билъ наклеветенъ отъ него и затворенъ нѣколко дена въ Неврокопъ, нъ когото обяснилъ на каймакама, въ какво състои работага, билъ освободенъ.
Наскоро следъ изпѫждането на Агатангела отъ Осиково трѣбвало да се рѫкоположи свещеникъ за сѫщото село. Даскалъ Илия не позволилъ това рѫкополагане да извърши гръцкиятъ владика и въ споразумѣние съ духовника о. Филарета кандидатътъ Константинъ Самарджиевь билъ изпратенъ въ Самоковъ и рѫкоположенъ отъ архимандритъ Макария, който билъ изпратенъ отъ Цариградъ да управлява Самоковската епархия следъ изпѫждането на последния патриаршиски митрополитъ Паисий (1866—1872 г.). [1] Научилъ се за това, Агатангелъ предприелъ преследване противъ виновника и по едно недоразумѣние, дължимо, може би, на сходството на имената, обектъ на това преследване станалъ Илия Дуковъ. Единъ пазаренъ день Илия Пасковъ отишелъ въ Неврокопъ и отседналъ въ хана на Илия Дуковъ, когото заварилъ обграденъ отъ
1. Хр. Семерджиевъ, 56.
142
тамошнитѣ първенци-гъркомани, които му искали смѣтка за рѫкополагането на Самарджиева и му се заканвали да го пребиятъ. Пасковъ се намѣсилъ и заявилъ, че той, a не Дуковъ изпратилъ Самарджиева въ Самоковъ, и изведнажъ фанатазиранитѣ гъркомани съ стиснати юмруци се нахвърлили върху него съ ревъ, защо е направилъ това. — „Защото рѫкополагането тамъ става отъ нашъ народенъ владика и безъ пари, a тукъ съ много пари", отговорилъ даскалъ Илия съ обикновеното си невъзмутимо спокойствие. Благодарение на намѣсата на околни хора, инцидентътъ се приключилъ безъ да пострада Пасковъ.
Като говоримъ за Осиково, заслужава да споменемъ, че старото училище тамъ било построено отъ единъ близъкъ сродникъ на Илия Пасковъ — Георги Цървенковъ, овчарь, прочутъ като голъмъ пѣснопоецъ на стари народни пѣсни.
Взетото решение отъ събора въ Гайтаниново било гръмотевиченъ ударъ за гръцкото духовенство и изобщо за гърцизма въ Драмската и съседнитѣ на нея епархии. Врагътъ миналъ въ отбрана. Драмскиятъ митрополитъ се съвещавалъ съ сѣрския и мелнишкия и обсѫдили мѣрки за парализиране подетото противогръцко движение, което отъ своето огнище, Неврокопско, се пренесло и въ съседнитѣ кази. „Два махзара ся подписватъ отъ всичкы-тѣ села Неврокопскы, Сѣрскы, Драмскы и Мелнишкы," които съ особенъ човѣкъ щѣли да бѫдатъ изпратени Д-ру Ст. Чомакову. [1] Съ тия махзари българитѣ отъ четиритѣ кази зарегистрирвали своего присъединение къмъ народната ни черква и молили централното управление да разреши образуването на българска Неврокопско-Сѣрско-Драмско-Мелнишка епархия. Другъ непосрѣдственъ резултатъ отъ решението на събора отъ Гайтаниново билъ непреодолимата мѫчнотия за събиране владичнината. Разбира ce, народътъ се отказва отъ инородното духовно началство и не иска да му плаща данъкъ. Политическата власть подържа претенцията на владиката и му дава нуждното съдействие. На първо мѣсто прицелната точка на Агатангела била гайтаниновскиятъ учитель Захарий Бояджиевъ. Н. Ив. Ковачески, който билъ въ Неврокопъ по народни работи, пише на Ст. Захариева, че
„вчера каймакама искара (чети: изпрати) соваріа за ý̑читель Захарі че го былъ наклеветилъ Владиката на вали паша че билъ бонтовникъ, та той надумалъ хората да не даватъ на Владиката пары, та у̑тре пакъ ще и̑да въ градя ны да видимъ какво я́̑ ковалъ владиката и каймакама мѫчи са да му събере паритѣ. Ама може ý̑тре и съ каймакама да са ý̑преме (чити: спрѣчкаме), защото са сме съгласили много села, та ý̑тре да видимъ". [2]
1. Т. Поповичъ до Ст. Захариевъ отъ 4. II. 870 г. СбНУК, кн. XXIV, стр. 306, док. 500; Илия Дуковъ 25. V. 1870 г. СНбиб. арх. отд. № 1237.
2. Н. Ив. К-вски до Ст. Захариевъ отъ 5. VII. 1870 г. СбНУК, кн. XXIV, стр. 307, док. 501.
143
Съ друго писмо отъ 24. XI. 1870 г., СбНУК, кн. XXIV, стр. 308—9, док. 502, Н. Ив. Ковачовски съобщава на Ст. Захариева суетнитѣ усилия на Агатангела да събере заплатата си въ Ковачовица и Бѣлотинци. Каймакамътъ пратилъ едно заптие да закара него и други нѣколко души въ Неврокопъ, гдето да ги затворятъ и принудятъ да платятъ, „та като склониме ніе да дадемъ паритѣ, послѣ всички села ще ги дадѫтъ, че колко(то) пати викаше селенитѣ (казалиитѣ) тѣ му казваха, ако плати Ковачовица и̑ ны ще платиме, ако не плати, и̑ ныя не плащаме нети пара". Петина ковачоване и двама бѣлотинчани, на които той далъ съответни наставления, лежали въ затвора 18 дни, като казвали, че нито пари давали, нито владиката признавали". Народътъ, „наостренъ вѫрху владиката, събра са единъ день на конака 400 души и̑ нагоре" и поискалъ отъ каймакама да освободи „апузето" които следъ два дни били освободени за 15 дни подъ условие, „или отъ портата да дадемъ высока запавѣдь, и́̑ли пакъ да дойдатъ да лежатъ". Н. Ив. Ковачовски се оплаква, че „отъ общината никоя помощь или постоянство видѣхме". Неврокопчани се уплашили, та Илия Дуковъ си далъ оставката на мютесарифа и на сѣрския митрополитъ и отишелъ въ Мелникъ, a другитѣ си намѣрили работа нагоре-надолу. Народътъ пакъ се събралъ и решилъ да изпрати на свои разноски представители, които да поднесатъ на Портата съответната имъ жалба (ibid.).
Види се, при това обезсърдчително положение на народнитѣ работи въ Неврсжопъ и въ казата 9 първенци-българи отъ Доленъ заедно съ своя учитель Никола п. Филиповъ отъ Банско сѫ били отправили до Габровската община писмото, на което дава гласность г. А. П. Стоиловъ [1]. Както споменахме по-горе, само българитѣ въ Доленъ, 250 кѫщи, и въ Сатовча, 300 кѫщи, — села разположени въ самитѣ Родопи, поради търговскитѣ си връзки съ Драма, Кавала и Сѣръ се гърчеели още въ по-далечно минало. Доленци се оплакватъ отъ своитѣ съселяни гъркомани „които ны сѫ правили изарь четыри петь пѫти въ Неврокопъ, и като иматъ вліаніе предъ Правителството и като давать рушветь. . . . държали ны сѫ по петнадесеть и до двадесеть дена хапусъ", и сега, като имъ забранили „да не продумватъ ни еднѫ гръцкѫ думѫ въ църквѫ”, единъ отъ тѣхъ хвърлилъ въ време на богослужението камъкъ въ чърквата. Не стига това, нъ 5—6 души отъ българскитѣ първенци били повикани въ Сѣръ и „Никола Михаилъ" (Михаилъ-бей, за когото споменахме по-горе) щѣлъ да съдействува да се изпратятъ въ Солунъ. Тоя документъ дава много нелѣпа характеристика на водителитѣ на доленскитѣ гъркомани, които съ заплашване и икономическа зависимость имали на своя страна 50—60 кѫщи. Сѫщитѣ водители „хесапъ
1. A. П. Стоиловъ, сп. Македонски прегледъ, кн. II, стр. 70.
144
селскый и църковенъ отъ четыри години насамъ го недавать..., нито показувать поне една парѫ готовѫ". Тѣхнитѣ противници, които отнели отъ рѫцетѣ имъ управлението на черквата и общината, се оплакали за това въ Неврокопъ и заповѣдали на поповетѣ „да гы не кадѫть, да гы не миросвать, да не имъ даватъ нафора, да имъ не ходѫтъ по кѫщытѣ, и да не имъ пѣѭть никаквѫ молитвѫ".
Отъ есеньта до 1870 г. до 11. V. 1871 г. неврокопската община се намирала въ инертно състояние. На тая последнята дата, както видѣхме по-горе, билъ избранъ за неинъ председатель о. Харитонъ отъ Либяхово. Той билъ неученъ, но богатъ, влиятеленъ и запознатъ съ реда въ правителственитѣ канцеларии. Едно отъ отличаващитѣ го качества била и неговата смѣлость и неустрашимость. Ние видѣхме по-горе, че той не преклонилъ глава и предъ драмския митрополитъ Мелетия и по пълномощие отъ патриаршията събиралъ неговитѣ берии въ драмскитѣ села, за да прихване заема си. Неговиятъ тактъ не закъснѣлъ да го постави предъ политическата власть въ положението и правата на духовенъ представитель на българитѣ въ казата— руханиè-векили [1]. Та и самата неврокопска община била вече такъва не само на града, нъ и на цѣлата каза, която му и плащала заплата 5,000 гр. [2] Той се установилъ въ кѫщата-ханъ на Костадинъ Дуковъ глухия, гдето се помѣщавала и общинската канцелария. Тука ставали казалийскитѣ събрания. О. Харитонъ встѫпилъ въ своитѣ функции презъ септемврий с. г., когато пристигналъ и новиятъ духовникъ о. Филаретъ. Бидейки неговъ съперникъ, п. Костадинъ Бояновъ отъ Неврокопъ се оскърбилъ отъ избора на о. Харитона, та се отказалъ отъ българщината и не искалъ да служи на петдесетница. Гръцкиятъ владика го изпратилъ да извършл вечернята, но Никола Мандушовъ и други нѣколцина го изпѫдили отъ олтаря. Българитѣ тогава поканили за свой свещеникъ Ючъ-Доурушкия попъ Димитръ Икономовъ, който приелъ поканата, като се отказалъ отъ гърцизма и останалъ такъвъ до 1890 г. (Прокоповъ). [3]
Първиятъ актъ, който издигналъ о. Харитона като духовно началство, било освещаването на Балдевската черква. Заобиколенъ отъ многобройна гражданска свита, състояща се отъ учителинѣ П. В. Сарафовъ, Сп. Прокоповъ, Т. Поповъ и мнозина неврокопчани, както и отъ 12 свещеници, той извършилъ освещаването съ голѣма тържественость и при стечението
1. Срв. В. Кънчевъ, СбНУК, кн. XII, стр. 222. Сѫщо Ангелъ Ивановъ — АчПР, г. XXV, кн. 7 и 8, стр. 1123.
2. Споредъ К. В. Сарафова, о. Харитонъ не получавалъ заплата за председателската дължность: „и да прави толкова разноскы, срѣщу които да не зима нито парѫ, като що прави Отецъ Харитонъ..." (в. Право, г. VIII, бр. 12, 1. VI. 1873.)
3. Гл. за сѫщото и Анг. Ивановъ УчПр, кн. 7 и 8, стр. 1125.
145
нието на многобройни посетители отъ околнитѣ села и града. Това станало есеньта 1871 г. и повдигнало извънредно много духа на българитѣ. Ето защо презъ сѫщата година и селянитѣ отъ Дахъ-чифликъ пожелали да се освети новопостроената имъ черква отъ българското духовенство. Гръцкиятъ епископъ се опиталъ предъ каймакама да запази това право за себе си. Последниятъ обаче му отказалъ съдействието си. От. Харитонъ забравилъ да вземе антиминсъ, та изпратилъ п. Дим. Икономовъ да донесе тоя на Кумсалската черква св. Архангелъ. Гъркоманътъ п. Кост. Бояновъ, който въ тоя моментъ билъ въ черквата, отказалъ да го даде, но заплашенъ отъ другаритѣ на п. Димитра съ бой, той отстѫпилъ. Освещението станало съ сѫщата тържественость (Прокоповъ).
Въ края на 1871 г. патриаршията изпратила въ Неврокопъ Правишкия епископъ Неофита съ специална мисия да помири дветѣ враждуващи страни тамъ. Неофитъ пожелалъ да служи на коледа въ черквата св. Богородица, дето и да се прочете, преведено на български, патриаршеското послание. Учительтъ Т. Поповъ, който превелъ посланието, посъветвалъ епископа да отложи прочитането за следната седмица, сега бидейки редътъ на българитѣ да се черкуватъ въ тоя храмъ. Неофитъ неотстѫпилъ отъ своето решение и предизвикалъ голѣмъ смутъ при службата. Той билъ позорно изпѫденъ отъ черквата. По тоя случай о. Харитонъ, х. попъ Атанасъ Хрисимовъ и Т. Поповъ били повикани въ Сѣръ, гдето били задържани 60 дни (Прокоповъ).
Неврокопчани продължавали да се черкуватъ една седмица въ черквата св. Архангелъ друга въ св. Богородица. Недоволни отъ тоя редъ, тѣ намислили да направятъ решителна стѫпка за завладяване тая последната черква. На 8 часа по тур. презъ нощьта срещу 19. II. 1872 г. една група отъ 60 души на чело съ о. Харитона влѣзнали въ черквата, която отворилъ Н. Мандушовъ. Клепалото било и службата се почнала. Редътъ въ черквата билъ на гъркоманитѣ. Влахътъ Щерю пръвъ отъ тѣхъ дошелъ и като видѣлъ, каква е работата, веднага се върналъ, разгласилъ станалото между другитѣ гъркомани, които отишли въ конака и довели въ черквата юзбашията съ нѣколко заптиета. Последниятъ почакалъ да се свърши богослужението и по тоя начинъ предупредилъ сблъскването. Следъ българитѣ и гъркоманитѣ извършили своето богослужение. Когато българитѣ излизали отъ черквата, влахътъ Тего Шишкото нанесълъ ударъ на българския свещеникъ Дим. Икономовъ, свалилъ калимявката му и го хваналъ за брадата. Властьта примирила противницитѣ и стариятъ редъ на черкуване пакъ се възстановилъ (Прокоповъ).
Агатангелъ билъ вече уволненъ и на негово мѣсто билъ назначенъ епископъ Иоаники, който по-рано билъ протосингелъ въ Неврокопъ. Сега пъкъ неврокопскитѣ гъркомани поискали
146
да завладѣятъ черквата св. Богородица и направили оня прочутъ по лютината си бунтъ, въ който мнозина българи били бити немилостиво, пише Прокоповъ, не предвиждайки намѣрението имъ. Властьта се намѣсила и черквата била затворена цѣла година. Българитѣ изпратили Атанасъ Смиляновъ въ Цариградъ за уреждане на въпроса. Екзархътъ обаче упрекналъ силно неврокопскитѣ българи за случката на 19. II. и забележилъ, че не може да имъ помогне въ тоя случай. Народниятъ представитель въ черковния съборъ отъ драмската епархия К. В. Сарафовъ напраздно продължилъ ходатайството си по сѫщия въпросъ.
Иоаники, като митрополитъ, дошелъ въ Неврокопъ презъ августъ 1872 г. и на 15 с. месецъ пожелалъ да служи въ затворена черква. Научили се за това, българитѣ се събрали въ училището, което се намирало въ двора на сѫщата черква, и решили да осуетятъ на всѣка цена намѣрението на Иоаникия. Когато той поискалъ да отвори съ сила черквата, тѣ всички се втурнали къмъ черковнитѣ врата. Последвало силно сблъскване между дветѣ страни. Властьта се намѣсила и предотвратила по-нещастни последици. Влахътъ Георги Псалта билъ силно битъ: съ разцепена глава и почти полумъртъвъ билъ занесенъ на рѫце въ дома му. [1] Иоаники не служилъ и черквата останала затворена до 5. IV. 1873 г., както ще видимъ по-долу. Цариградскиятъ гръцки вестникъ Типосъ обнародва една дописка отъ Неврокопъ, въ която авторътъ описва тоя инцидентъ, изопаченъ въ началото, но на края признава самата истина: „Дванадесеть души отъ българетѣ ненадейно нападнахѫ върху четворица отъ нашитѣ и ги смазахѫ отъ бой". [2] Владиката наклеветилъ, като подстрекатели, о. Харитона, Илия Дуковъ, Ат. Смиляновъ, Никола Абаджията и Георги Ангелаковъ, които по-сетне обвинилъ и предъ сѣрския мютесарифъ, който изпратилъ специаленъ анкетьоръ Хюсни Халилъ-бей съ съответни наставления въ полза на гъркоманитѣ. Анкетьорътъ пристигналъ въ Неврокопъ презъ първитѣ дни на априлъ 1873 г. и безъ да изслуша обясненията на обвинената страна, на велики четвъртъкъ предалъ на гъркоманитѣ
1. Срв. Ангель Ивановъ Уч, Пр. г. XXV, кн. 7 и 8, стр. 1123—1125. Най-последниятъ и „най-напрегнатъ бой между неврокопскитѣ българи и тамошнитѣ гъркомани станаль пѣколко дни преди Коледа 1872 г., който продължилъ три часа. Юзбашията, който отишелъ съ нѣколко стражари да въдвори реда, билъ ударенъ съ камъкъ въ гърдитѣ. „Много гърци се завърнаха дома си съ изпочупени глави и изпорѣзани рѫце. Атанасъ Парасковъ, единъ отъ виднитѣ гъркомани, едвамъ билъ отъ явна смърть спасенъ отъ съседа си Никола Мандушовъ, който го завелъ у дома му.
2. В. Право, г. VII, бр. 45 отъ 29. I. 1873 г.
147
безвъзвратно черквата св. Богородица, a па българитѣ останала тая въ махалата Кумсала (Прокоповъ) [1]. Отъ следващитѣ по-долу извадки отъ единъ документъ се вижда, при какъвъ тероръ Хюсни Х.-бей извършилъ възложената му анкета и какви насилия той направилъ на религиознитѣ чувства на неврокопчани презъ страстната седмица и великденскитѣ праздници. Тоя документъ едно „прошение" на неврокопскитѣ българи до Екзарха, въ което тѣ описватъ, какъ е станало предаването на тамошнитѣ гъркомани черквата св. Богородица и го молятъ да издействува „нѣкакво удовлетворение за тѣхъ". [2]
Гъркоманитѣ „обърнѫхѫ всичкытѣ си надѣжды въ Сересъ и съ лукавщинѫтѫ си сполучихѫ да убѣдятъ Мютесарифинъть да имъ даде цьрквѫтѫ и да имъ испроводи нѣкого си X. Халилъ бея съ еднѫ стражѫ, която заедно съ тукащната полиція пристигнѫхѫ въ четвъртъкъ слѣдъ пладне, тозъ часъ ны повикѫхѫ на конака и слѣдъ едно дипломатическо къмъ насъ прѣдложение дозволихѫ на Власитѣ да ся черкуватъ въ цьрквѫтѫ ни и понеже бѣхѫ ни прѣдставили за народобунтовническы и фесатчіи, освѣнъ цьрквѫтѫ, въ коѭто ся черкувахѫ, захванѫхѫ ся и всичкытѣ градскы улицы, както и поглавнытѣ българскы кѫщы, за да неможемъ нито главѫ вънъ да подадемъ...; подобно захванѫхѫ и старѫтѫ цьрквтгч, за да не идемъ нито тамъ да ся черкувамы", та да не могѫтъ ни страданията Христови да чуятъ, нито да се причастятъ тѣ и сѣмействата имъ, a да стоятъ въ кѫщитѣ „както въ крѣпость обстѫпены... Съжалихѫ ны събратіята ни отъ с. Мосомища, отстояще 1 1/2 часа отъ градътъ ны и единодушно ны повикѫхѫ да служимъ заедно съ кандидатътъ си въ цьрквѫтѫ имъ на свѣтлый Вторникъ". Но две „влашки мекерета" вѣдната съобщили за това въ Неврокопъ и издействували да се изпратятъ тамъ 6 души отъ „Серезкѫтѫ стражѭ", която до като отиде службата била свършена и неврокопчани се върнали въ четвъртъкъ. Сувариитѣ закарали въ Неврокопъ следнитѣ мосомищяни: учительтъ, Ангелъ п. Ивановъ, Костадинъ Шарланджиевъ, Параско Кизариевъ и Илия Стояновъ, които били хвърлени въ затвора. О. Хартонъ билъ отведенъ въ конака да го сѫдятъ за службата, която извършилъ въ казаното село и защо той и другитѣ неврокопчани нарушили заповѣдьта да не отиватъ на никаква черква. Председательтъ на общината билъ оправданъ и затворенитѣ мосомищяни освободени.
Напраздно неврокопчани съобщили въ екзархиятата за извършената къмъ тѣхъ неправда. Напраздно тѣ направили телеграфически постѫпки предъ валията въ Солунъ и предъ
1. Гл. за товa Ангелъ Ивановъ — Уч. Пр. г. XXV, кн. 7 и 8, стр. 1126.
2. В. Право, г. VIII, бр. 9 отъ 11. VI. 1873 г.
148
мютесарифа въ Сѣръ. Златото на власитѣ и гъркоманитѣ разрешило спора между дветѣ враждуващи страни за владението на църквата св. Богородица. Особенъ пратеникъ билъ изпратенъ въ Сѣръ да напомни на мютесарифа за емирнамето, издадено по-рано отъ централната власть въ тѣхна полза. Той изпѫдилъ. Пратеникътъ се оплакалъ телеграфически противъ него на валията, който го повикалъ. При завръщането си мютесарифътъ казалъ на пратеника: „Валията, като дойде, ще даде край на тѫзи работѫ", но и валията, Мидхатъ-паша не направилъ нищо въ полза на неврокопчани, които изгубили безвъзвратно черквата св. Богородица. [1]
1. в. Право, г. VIII, бр. 41 отъ 20. XII. 1873 г.
Край в: Македонски Прегледъ, год. VII, кн. 4 (1932)