1. Къмъ въпроса за българската семейна „служба" и сръбската „слава"
Отъ Л. Милетичъ.
Проф. А. Селищевъ въ своя трудъ „Пологъ" [1] подробно обясни тѣсната връзка на обичая „служба" (курбанъ) y българитѣ и „слава" y сърбитѣ. Не може да има съмнение, че произходътъ и на дветѣ праздненства е еднакъвъ, ако и въ подробноститѣ на обреднитѣ действия да сѫществуватъ y двата народа незначителни различия, които сѫ отъ секундарно естество та вече не може научно да се разглежда сръбската „слава", наричана още и „кърстно име", независимо отъ семейната „служба" y насъ. Напраздно още отъ сръбска страна продължаватъ да придаватъ на своята „слава" етнографично значение, като на белегъ, който рѣзко отличава сърби отъ българи. Особено въ наше време сега, когато стремежътъ y сърбитѣ да доказватъ несѫществуващъ сърбски характеръ на българското население въ Македония е въ разгара си, твърде мѫчно се решаватъ сръбски учени да застанатъ по въпроса за сръбската „слава" на нуждното обективно становище, каквото истинската наука безогледно налага. Като рѣдко изключение въ това отношение трѣбва да изтъкна тукъ студията на Владиславъ Скарић, „Постанак крснога имена", печатана въ „Гласник земаљског музеја y Босни и Херцеговини" 1920 г. (стр. 245—272), макаръ че и този сръбски ученъ не е посмѣлъ изрично да тегли докрай последицитѣ отъ своето изследване, споредъ което обичаятъ „слава" съвсемъ не представлява нѣщо оригинално србъско, нито пъкъ е отъ старинска дата та да му се придава значение на национално характеристично отличие на сръбския народъ [2], както напр.
1. А. М. Селищев, Полог и его болгарское население. Исторические, этнографические и диалектологические очерки северозападной Македонии. С этнографическою картою Полога. София, 1929, 8° 439. (Издание на Макед. науч. институтъ).
2. Вж. y Скарић, ц. с. стр. 245.
2
постѫпва проф. Job. Цвијић въ студията си „Распоред балканских народа" (вж. „Гласник српск. географ. друштва", год. II, стр. 250). Скарић доказва, че обичаятъ „крсно име" (слава) се е създалъ най-напредъ въ сръбското Приморие, гдето сърбитѣ сѫ били изложени на силното романско културно влияние, особено на католическата черква (ц. с. 261). Споредъ него кръстното име е било първоначаленъ обичай на католическитѣ сърби въ Приморието (с. 280). Обреднитѣ особености на обичая сочели прямо на римско влияние. Тепърва отъ крайния приморски западъ — „сръбско-албанското приморие" обичаятъ постепенно се разпространявалъ къмъ сръбскитѣ народни области на юго-изтокъ въ вѫтрешностьта, гдето главно Рашкитѣ сърби (въ областьта Рашка, Rascia) социално се намирали още дълго време въ културна назадналость (262). Не се допуска отъ автора гръцко влияние въ развитието на сръбската „слава". Скарић, несъгласенъ съ M. Васић, като отхвърля тракийско влияние при образуването на обичая кръстно име казва: „Така сѫщо не можемъ да изтъкваме (не можемо акцентовати) и възможность на гръцко влияние поради сѫщитѣ причини: споредъ д-ръ Јов. Цвијић кръстно име е непознато тъкмо въ онѣзи южни области на Балк. полуостровъ, гдето гръцкото влияние е било най-силно" (249). Твърде сѫ приемливи повечето отъ доводитѣ на Скарић относително връзката между черковнитѣ храмови праздници и празднуването на „слава" първоначално отъ цѣли села, a сетне и отъ отдѣлни семейства, защото, както се посочи и отъ проф. Селищевъ въ споменатия му трудъ, това напълно се подкрепя и отъ развоя на подобния български обичай „служба" (курбанъ). Но тъкмо защото Скарић е пренебрѣгналъ паралелата съ последния, е отишелъ, споредъ мене, твърде далечъ да дири зародиша на славата дори въ Приморието y католическитѣ сърби, което съ други думи ще рече и y католическитѣ хървати, макаръ че самия обичай авторътъ смѣта за изключително сръбски [1]. Ако Скарић бѣше отдалъ надлежното
1. Сръбскиятъ характеръ на кръстното име — казва Скарић — е неоспоримъ. Понеже мнозинството на сърбитѣ е отъ православно вѣроизповѣдание, y католическитѣ сърби този обичай сетне нарочно е билъ изкореняванъ, така щото последнитѣ сега почти сѫ го изоставили — и то презъ последнитѣ стотина години. По поводъ на това свое заключение Скарић се е видѣлъ принуденъ да се извинява предъ хърватитѣ въ бележка на стр. 245, гдето казва: „Пишейки това ние не се водимъ отъ никакви политически тенденции. Съ горнитѣ думи не сме искали никому да оспорваме неговото национално име, което той счита за свое. Смѣтаме всѣкиго за хърватинъ, който е увѣренъ и иска да е хърватинъ, a сѫщо така сърбина за сърбинъ, безъ огледъ на тѣхното потекло. Обаче нашитѣ изследвания върху произхода на кръстното име ни налагатъ съ силата на последователностьта убеждението, че всѣка онази часть отъ сръбско-хърватския народъ, която празднува кръстно име, е сръбска, било по своя произходъ или поради това, че нѣкога въ миналото е била посърбена".
3
внимание на българската семейна „служба", въ чийто обреденъ церемониялъ има толкова много общи сходства съ сръбската „слава", нѣмаше да отдава толкова голѣмо значение само на романското черковно влияние, когато чрезъ друго твърде подобно влияние, гръцкото, много по-приемливо би се обяснилъ въпросътъ. За подкрепа на последното азъ ще приведа по-долу като приносъ къмъ изложеното y Селищева и едно доказателство изъ единъ български писменъ паметникъ, основанъ върху гърцки източникъ, именно ще цитувамъ едно интересно мѣсто изъ издадения отъ мене „Свищовски дамаскинъ" (рѫкописъ отъ 1753 год.) [1], гдето явно става дума за семейна служба съ характеристичната гощавка, на която Скарић отдава важно значение като вижда въ нея подражание на римската гозба convivium, cena (с. 258—259). Ho нека първомъ изтъкнемъ характернитѣ ритуални белези на службата y насъ.
И въ българската семейна служба гощавката, на която домакинътъ кани близки и приятели, съставлява централния интересенъ моментъ на празднуването. У насъ даже това значение на гостбата е засилено, като се явява наложително да се коле животно въ жертва на праздника, та и самото му название „служба" по нѣкои мѣста въ България просто е замѣнено съ думата „курбанъ" (жертва), за което подробности се дадоха отъ Селищевъ. За сѫщия обичай има y насъ и други названия: светецъ, съборъ, сборъ, панаиръ, записъ, ордия, подкръстъ. На праздненството „служба" се пѣятъ и обредни пѣсни, въ които се изтъква и гостбата, като напр. въ една отъ Македония: „Веселине, веселъ домакине | Весела ти кукя съ домакини | Весела ти трапеза съсъ гости" (вж. y Селищевъ ц. с. Мак. прегледъ, год. V, кн. 2, с. 36).
1. Л. Милетичъ, Свищовски дамаскинъ. Ново-български паметникъ отъ XVIII в. (Български старини. Кн. VII., София 1923 год., 308. (Издание на Бълг. акад. на наукитѣ).
4
Семейната „служба" въ българскитѣ земи има въ обредностьта си задружни елементи съ общата селска или храмова служба: всѣко семейство чествува своя покровитель-светецъ; жертвува се животно (теле, овенъ, ягне); има обредни хлѣбове, украсени съ рисунки (тъй нареч. колакъ, колачъ, боговъ хлѣбъ, богова пита, божи колакъ, божи кравай); има коливои кадене съ темянъ; на главното тържество се слага трапеза; дохожда свещеникътъ, кади трапезата, разрѣзва хлѣба-светецъ, полива го съ вино; приематъ се гости презъ цѣлия день.
За възникването ва българската служба и на сърбската слава, които обикновено сѫ свързани съ празднуването на известни християнски светци, несъмнено сѫ съдействували черковнитѣ храмови праздници — „събори". По селата и въ България и въ Сърбия „служатъ" или „славятъ" въ деня на светеца, чието име носи храмътъ. Семейната „служба" или „слава" се развили отъ подобни храмови праздници (вж. y Селищевъ, 67). И Скарић подържа сѫщото, като при това изрично казва, че постепенно, особено ако черквата не е била богата, селянитѣ сѫ приели върху си да канятъ гости въ своитѣ кѫщи, докато трае храмовата слава. Следователно всичко, — казва Скарић — което е въ обичая да се канятъ гости при „кръстнитѣ имена", намираме и при храмовитѣ слави по селскитѣ черкви. И тъй „слава" е преминала отъ черквата къмъ семействата въ селото. Отъ черковната слава да се развие семейна, спомогнали сѫ и отдѣлни семейства, които на свои разноски сѫ градили черква (255, 256). [1] Имало е и y сърбитѣ обичай името на светеца на славата да се дава като лично име на децата при кръщението, a отъ това се развило празднуването ни именния день по сѫщия начинъ, както и семейната слава — тa види се отъ тамъ е произлѣзло и названието „кръстно име" вмѣсто „слава". Това назваыие, кръстно име, ще да е отъ по-ново вреие, разпространено чрезъ училищата и книгитѣ (270—272). По нѣкои мѣста и въ българската семейна служба ясно се изтъква значението на именния день на най-стария
1. „Види се дакле нека узајамност узмеђу црквених светитеља и крсних слава, које славе цијела села. С тога нам се чини, да нас ово разматрање може довести до ријешења питања, како су постала крсна имена. Обичај o храмским славама звати y госте своје кумове, при јaтеље и познанике раширен је врло по нашему народу" (ц. 283).
5
членъ на семейството, напр. въ Костурско, Малешево, Кукушко (Селищевъ, ц. с. 76). Именния день се празднува тукъ, ако името е на нѣкой светецъ. Неоснователно твърдятъ сръбски етнографи, че именния день въ Македония билъ въведенъ въ ново време отъ българското духовенство въ противовесъ на сръбската „слава". [1] И далечъ въ планинитѣ на Албания празднуватъ въ видъ на семейна служба именния день на домакина. Въ Албания сѫщо така всѣки албанецъ празднува деня на своя патронъ и въ тоя день той приема гости — роднини и другари, които добре гощава (Селищевъ, 58—60).
Съ огледъ къмъ гореказаното не е безъ значение, че въ споменатия нашъ дамаскинъ отъ 18 вѣкъ въ източна България, вѣроятно въ града Свищовъ, се говори за подобно празднуване на семейна служба. Обичаятъ е на кратко споменатъ, види ce, като познатъ y насъ, ако и да е източникътъ гръцки, та писачътъ респективно преводачътъ не е намѣрилъ за нуждно подробно да го обяснява.
Въ разказа героятъ е Св. великомѫченикъ Георги, който извършва разни геройски подвизи и чудеса. На „вилаета" Павлагонъ
1. Въ брой 1262 на в. „Македония" бѣ дадено въ факсимиле съдьржанието на единъ интересенъ позивъ, ръзлепень (на 23.XI.1930) отъ сръбскитѣ власти по улицитѣ на градъ Велесъ, въ който се поканватъ гражданитѣ да не празднувать имененъ и рожденъ день, понеже този обичай билъ пренесенъ въ Македония отъ Гърция, a трѣбвало всички да възприематъ да празднуватъ сръбската „слава". Въ позива се казва още, че „като се изостави празднуването на именни и рожденни дни, въ многочисленитѣ семейства биха се спестили много излишни разходи, a „славата" е общъ праздиикъ за всичката семейна челядь само единъ пѫть въ годината. Позивътъ завършва:
„На основу овога мудрост налаже заветно решење: без и једног тренутка размишљања y интересу своме напустимо досадањи нaчин слaвљењa имендaнa и рођендaнa, aли зато пригрлимо свој лепи и вековима очувани чисто наш народни обичај славу, и начин, на који смо до данас славили имендан, пренесимо на славу, чиме ћемо се y потпуности као јужно-србијанци изједнaчити са нашом браћом србијанцима, те им и овим путем рећи: наши смо, јер y свему једнаки смо!”
Сръбскитѣ власти, прикривайки своята денационализаторска политика, сѫ наредили, щото позивътъ да се представи като частна инициятива на нѣкакви велешки граждани, на имената на които личи тъй сѫщо прикачено сръбското окончание -ич: „Манушович, Майсторович, Варналиевич, Лукарович, Дебарлиевич". Позивътъ е датуванъ отъ 20 ноемврий 1930, гр. Велесъ.
6
имало на негово име великолѣпни черкви и тамъ населението отъ „ Амастридскитѣ села" всѣка година е празднувало праздникъ въ негова честь. И въ онова мѣсто, при рѣката Икиаконъ отъ старо време имало чудотворна черква на името на Св. Георги, нѣкой си по име Расланъ и жена му Теофана много почитали светеца. Разказътъ продължава както следва (вж. стр. 281 и сл.):
7
Въ цитувания разказъ сѫ предадени три главни, характерни момента отъ обреда на службата. Първо се отива на черква, на вечерня срещу праздника, сетне се прави служба y дома, на която се канятъ роднини и познати, и се слага тържествена трапеза, a на самия праздникъ сутриньта домакинътъ и гоститѣ се черкуватъ и следъ това се прави по-тържествена служба, на която се канятъ по-вече гости отъ града. Тѣзи обредни моменти се сгаждатъ съ обредитѣ на българската семейна служба, a сѫщо и на сръбската „слава": въ деня на праздника и тукъ сутриньта домакинътъ или нѣкой другъ членъ на семейството отиватъ въ черква и пр. Следъ черква въ кѫщи става обѣдъ. Въ нашия дамаскинъ не се даватъ подробности, какъ се е извършвала службата въ кѫщи въ връзка съ праздничната гостба, но все пакъ се подразбира, че сѫ ce
8
извършвали обредни действия, известни при семейната служба. Специално y сърбитѣ и поради особени исторически условия се е специфицирало тъй наречено „дизање y славу", най-тържествения моментъ на „славата". Въ България, празъ турско време поради чуздото ни духовенство подобенъ обреденъ моментъ постепенно ще да е отстѫпвалъ предъ засилващето се жертвоприношение на животно — курбанъ. Скарић намира въ тая обредна часть подобие съ гозбата y римлянитѣ и гърцитѣ (convivium, συμπόσιον), когато y последнитѣ се призозавалъ Агатодемонъ, въ чиято честь се изпивала чаша съ чисто вино. Той изтъква и въ християнската черковна литургия сѫщо такъвъ моментъ — претварянето на хлѣба и виното въ тѣло и кръвь Христови, което съставлява най-тържествената, най-сѫществена часть на черковната служба (ц. с. 260). Нѣма следователно основания да се смѣта заимствуваниятъ y сърбитѣ обредъ, „дизање y славу" за характеренъ белегъ изключително на сръбската слава, защото отъ сѫщия първоизточникъ той е можелъ да мине и въ българската служба, което и фактично се е запазило и до сега въ нѣхои наши мѣста, гдето въ семейната служба важно мѣсто заема чупенето и издигане на кравая (вж. Селищевъ, 50–51). И въ освещаването на хлѣба, виното и пшеницата y българитѣ и сърбитѣ нѣма защо голѣмото подобие да се обяснява съ влияние отъ страна на сръбската слава. Общиятъ първоизточникъ е отъ черковно естество, a сигурно обичаятъ y двата народа е много по-старъ отколкото мисли Скарић. Погрешно той смѣта, че въ разказа на Скилица (респективе Кедрена) за българския войвода Ивацъ въ Македония, който е билъ коварно нападнатъ, когато тържествено е празднувалъ Успѣние Богородично та е поканилъ гости, че въ случая не можело да се касае за семейна „служба", защото, съ огледъ на неговата хипотеза за потеклото на „славата", това би било да се приеме, че много рано — въ XI. вѣкъ вече тъй далечъ да е проникнало влиянието отъ Приморието на югъ, когато на рашкитѣ сърби още не е билo познато „кръстно име". [1] Този хипотетиченъ доводъ на Скарић е твърде слабъ; самъ Скарић допуска, че въ случая македонскиятъ
1. „Нама се чини да је 11 вијек превише рано врјеме да се крсно име већ тада пренесе y Маћедонију, јер тада y томе крају још нема носилаца крснога имена приморских и рашких срба" (ц. с. 271).
9
войвода Ивацъ може да е празднувалъ храмовъ праздникъ на св. Богородица. [1] Ние видѣхме, че и споредъ Скарић дори самата семейна „слава" е въ генетична връзка съ храмовитѣ праздници. И понеже Ивацъ отъ византийския хронистъ изрично е нареченъ Βουλγαρος, то е очевидно, че може да се касае не за „слава" въ сръбския смисълъ на празднуването, a за „служба", каквато я има y българитѣ. Въ случая е по-вѣроятно, че разказътъ се отнася не за храмовъ праздникъ, a за сѫщинска семейна служба. Това ще да е и най-старото свидетелство за сравнително голѣмата древность на обичая y българитѣ и косвено доказателство противъ мнението на Скарић, че „слава" y сърбитѣ много късно се е развила (Вж. Б. А. Прокић, Војвода Ивац, печ. въ „Братство" IX—X. 1902).
Доводитѣ, че „славата" е въ връзка по своя произходъ и съ култа на умрѣлитѣ, y Скарића сѫ твърде неубедителни. Влиянието на свещеницитѣ въ Сърбия донегде е видоизмѣнило първичния характеръ на праздника поради факта, че отъ часть обреднитѣ му действия съ хлѣбъ, свѣщи, кадене темянъ напомнятъ и погребалнитѣ обреди. Много по-убедителни сѫ доводитѣ, съ които се подкрепя мнението, че въ обреда на сърбската „слава", — ще прибавя и на българската „служба" — е отразенъ херойскиятъ култъ, смѣсенъ сетне подъ влияние на християнството съ култа на светцитѣ-герои. Ние виждаме, че най-много е разпространено при семейната служба чествуването на Св. Георги. И въ цитувания разказъ отъ нашия дамаскинъ Св. Георги, който извършва геройски подвизи и чудеса, е светецътъ, въ чиито праздникъ, 23 априлъ, домакинътъ Расланъ е устроилъ семейна служба. Св. Георги y насъ играе изобщо първа роля въ курбанитѣ между светцитѣ, които се чествуватъ като покровители въ българската служба — Михаилъ и Гаврилъ, Илия, Никола, Димитъръ, Св. Богородица и др. Сѫщото е и при сръбската слава, гдето пакъ Св. Георги е най-обикнатиятъ покровитель свегецъ. И Скарић казва, че „мѣстото на племенскитѣ богове и герои сѫ завзели християнскитѣ светци" (270).
Дока го въ България семейната служба презъ последнитѣ вѣкове постепенно ослабва като всенароденъ обичай и отстѫпва мѣстото си на общитѣ черковни и манастирски събори (панаири), напротивъ сѫщиятъ обичай y сърбитѣ се указва по-консервативенъ,
1. Вж. Скарић, ц. с. стр. 270; Селищевъ, 56—57.
10
дори се засилва като семеенъ праздникъ до такава степень, че получава значение на отличителенъ сръбски семеенъ култъ, въ чиято обредность известни черковно-християнски елементи сѫ наддѣлѣли, докато отъ друга страна езическиятъ елементъ — жертвуването на животно съвсемъ се е изоставилъ. Тази жизненость на обичая y сърбитѣ безъ съмнение е въ връзка съ силно развития семеенъ институтъ — родовата задруга y сърбитѣ. Членоветѣ на задругата покрай кръвното родство ревниво сѫ запазвали като свое родово отличие, което ги свързва, и задружния покровитель светецъ, чествуванъ въ семейната „слава".
Въ България, както е известно, задругата (бащина и пр.) по-рано почва да се разпада. Тамъ, гдето още се указватъ по-консервативни, уцѣлѣли задруги y насъ, по-живо се тачи и семейната служба. Откъмъ тази страна въпросътъ заслужава по-специялно изучване съ огледъ и къмъ въпроса, доколко въ семейната служба сѫ спазени езически елементи отъ старо, дори праславянско време, каквито допуска и Селищевъ (с. 70).