6. Вмѣсто учителствуване — затворъ и заточение (1875–1878)
Отъ Ив. Апостоловски.
Следъ освобождението ми отъ солунския затворъ [1] отидохъ въ Цариградъ и после презъ месецъ май 1875 год. въ Лозенградъ. Учителствувахме въ Лозенградъ десетъ месеци съ Христо Захариевъ, но доста тайно, подземно, за да не ни подозрятъ турцитѣ въ комитаджилъкъ.
Въ село Дерекьой, Лозенградско, бѣше учитель Проданъ Сербезовъ, родомъ отъ Чирпанъ. Той доста умѣло работѣше по тия мѣста за въстание. Не зная, какъ го подушиха турцитѣ че билъ опасенъ за турската държава, взеха го и го изпратиха въ одринския затворъ. Понеже селото остана безъ учитель, то дерекьойци поканиха Хр. Захариевъ и мене. И така двамата заехме вакантното мѣсто. Започнахме обучението. Всичко вървѣше добре, но следъ нѣколко време започна да се чува, че върлуватъ разбойници по тия мѣста. Заедно съ селянитѣ наредихме, щото презъ нощьта да дежуримъ, за да запазимъ селото отъ ненадейно нахлуване на разбойницитѣ. Оплакаха се ограбенитѣ селяни на каймакамина въ Лозенградъ, и последниятъ изпрати потера да преследва и излови разбойницитѣ.
А главниятъ водичъ на потерата бѣше Али Пехливанъ, отъ село Карадаръ, близу до Лозенградъ, единъ жестокъ тиранинъ и пръвъ разбойникъ на разбойницитѣ. Иванъ Н. Поповъ отъ село Коджда-Тарла, Лозенградско, го описва по-обширно въ своя споменъ за великия лозенградски патриотъ Рододаровичъ.
Дойде Великденъ. Намѣрихме зз добре съ Хр. Захариевъ да отпразнуваме празника въ Малко-Търново. Една сутринь тръгнахме за тамъ. Шосета нѣма. Ударихме по разни пѫтеки низъ горитѣ, защото бѣхме изгубили пѫтя. Най-сетне се изкачихме
1. Вж. въ „Макед. прегледъ", г. V кн. 3, стр. 77.
82
на една висока гора презъ кози-пѫтеки и видѣхме, че на едно равнище пасѣха добитчета. Отидохме тамъ. Срещиахме единъ турчинъ съ натоварена кола съ бакалска стока. Поискахме му хлѣбъ. Даде ни. Бѣхме много огладнѣли. Ние пѫтувахме съ чифтета, a облѣклото ни бѣше нѣщо особено. Турчинътъ ни показа пѫтя за Търново. Слизайки отъ гората надолу, видѣхме жени да ператъ дрехи на рѣката, но село се не вижда. Като ни видѣха женитѣ, хукнаха да бѣгатъ. Извикахме имъ да не бѣгатъ, защото не сме лоши хора. После се спрѣхме въ гората, преоблѣкохме се и така влѣзохме въ село. Минавайки по главния пѫтъ, видѣхме турчинъ на чардакъ да седи. Поздравихме го и си заминахме за хана срещу голѣмия изворъ-чешма. Умихме се и седнахме да си починемъ. Но ето, че иде заптие да ни кани, че ни викалъ голѣмецътъ. Отидохме. Покани ни да седнемъ и ни порѫча кафе. Много любезно взе да ни пита, отъ где сме, на каква работи сме и пр. Казахме му, че сме учители въ с. Дерекьой и дойдохме да си направимъ байрама — Великдена въ М. Търново. Той остана много доволенъ отъ отговора ни и ни пожела честитъ праздникъ. Взехме си сбогомъ и си заминахме за хана. Търновци, мѫже и жени, твърде любезни и гоствприемни хора, каниха ни отъ кѫща на кѫща да ни гощаватъ, и гдето отидѣхме — софрата готова. Цѣлъ день тя не се вдигаше. Минаха се тритѣ великденски дни, прекарани въ най-голѣмъ разкошъ, въ радости и веселби. Следъ това си заминахме въ Дерекьой.
На четвъртия день отъ Великдень започнахме занятията. Мина се доста време отъ тогава. Една сутринь дойдоха въ училището кметътъ съ едно заптие и ни покани да отидемъ при голѣмеца — юсбашията. Отидохме. Погледна ни и веднага се обърна къмъ мене и ми каза да си отида. Рекохъ си на ума: „Има си хасъ мене да забравятъ." Отидохъ си въ училището и започнахъ преподаването, a Захариева взеха и го отведоха въ градеца Бунаръ-Хисаръ. Тамъ го затвориха. Не се мина много време, дойдоха пакъ въ село. Взеха и мене. Пѫтувахме цѣлъ день. Пристигнахме въ града късно вечерьта и право въ конака. Отвориха една врата и ме бутнаха вѫтре. Бѣше тъмно, като въ рогъ. Направихъ две-три крачки навѫтре, но веднага се върнахъ назадъ, уплашенъ отъ лаянето на едно куче. Пипайки съ рѫце, набарахъ единъ сандъкъ и ce
83
зарадвахъ, че ще легна на хубаво мѣсто. Заспалъ съмъ дълбоко, защото бѣхъ уморенъ отъ дългия пѫть. Не зная, колко време съмъ спалъ, и дойде заптие та ме събуди. Станахъ, но като че не съмъ въ себе си. Заведоха ме при юсбашията.
Той започна да ме пита, где сѫ другаритѣ ми комити. Отговорихъ му, че не знамъ, що е това комити. Накара заптието да ми наведе главата и каза, че ще ми я отрѣже, ако не изкажа комититѣ. Казахъ му: „Аманъ ефенди, вземи ми главата, че да се отърва отъ всѣкидневнитѣ мѫки." После юсбашията каза на заптието да ме заведе пакъ въ затвора. Съмна ce. Събудихъ се и какво да видя! Тази стая-затворъ била цѣла кучкарница, точно 17 малки и голѣми кучета. Извадиха ме отъ този затворъ и ме заведоха при Хр. Захариевъ. Зарадвахме ce, че сме наедно. Порѫчахме си гювечъ за обѣдъ. Часътъ стана 12 и гювеча ни го донесоха. Започнакме да ядемъ, но не се минаха нѣколко минути и дойде заптие, което ни заведе въ новъ, по-страшенъ затворъ, подъ стълбитѣ, пъленъ съ дървени вѫглища. Тамъ ни държаха въ това положение четири дена, като наливаха отгоре ни вода презъ дюшемето, до пристигането на кавалерия, аскеръ, която ни взема и закара въ Одринъ. Пѫтуването ни бѣше много трудно. Спѣхме винаги по дамищата и плѣвницитѣ. Въ Одринъ пристигнахме нощно време. Накараха ни да се провираме презъ едно тѣсно прозорче. Бедниятъ Захариевъ, докато мине презъ това прозорче претърпѣ много юмруци, защото турцитѣ го мразѣха, понеже бѣше извънредно високъ, хубавъ и интелигентенъ човѣкъ. Турцитѣ казваха, че той не е българинъ, защото нѣма такива българи, щѣлъ билъ да е най-малко турчинъ.
Следъ това дойде дежурниятъ на вѫтрешната тъмница, взе ни и ни закараха въ най-лошия затворъ, който се казваше „Ишилъ-капи". Въ този затворъ човѣкъ непремѣнно трѣбваше да бѫде обранъ. Не зная, по какви причини насъ не ни закачиха. На сутриньта кафеджията ни донесе кафе и то за трима души. Разбрахме, че едното ще е за него. Платихме му 30 пари и той остана много благодаренъ, защото тамъ кафето се продава 5 пари, т. е. 3 кафета за 15 пари. Отъ тогава станахме приятели и никой не ни закачи. Не следъ дълго, една сутринь, пристигна въ затвора велика блага весть — султанътъ далъ амнистия за всички стари и нови затворници, безразлично комити или други. Радостьта на всички ни бѣ неописуема.
84
Повикаха ни всички по имена отъ всѣка стая да излизаме и да се наредимъ въ голѣмия дворъ. Пристигна пашата на конь, спрѣ се въ срѣдата и произнесе горе-доле следното: „Тукъ измежду васъ има много добри хора, но подведоха ги други, лоши хора, a именно даскалитѣ и поповетѣ. Но, султанътъ, нашиятъ баща, прощава грѣшкитѣ на всички ония, които проповѣдватъ да се въстава противъ великата мюсулманска империя. Съвѣтвамъ ви всѣки отъ васъ да се залови за мирна домашна работа, която ще даде на всѣки отъ васъ благодать и спокойствие презъ цѣлия му животъ." Извикахме всички „Яшасънъ султана, — за много години!". . .
Раздѣлихме се съ Хр. Захариевъ. Той замина за родния си градъ Т.-Пазарджикъ, a азъ за Лозенградъ, гдето останахъ за учитель.
Презъ сѫщата година продължихъ учителствуването си до 17 септемврий 1877 год. На сѫщата дата дойде заптиег влѣзе въ училището и предъ ученицитѣ ми каза, че ме вика каймакаминътъ на конака да отида, a самъ той излѣзе отъ училището и си отиде, като ми каза, че той нѣма да дойде съ мене. Казахъ на ученицитѣ, че ще ида до конака, a тѣ започнаха да плачатъ. Утешихъ ги, че скоро ще се завърна, разпуснахъ ги да си отидатъ и имъ казахъ утре пакъ да дойдатъ. Оставиха ме обаче въ затвора и ме държаха до 25 октомврий. Преди да влѣзна въ затвора, каймакаминътъ ме запита, какви книги имамъ, и поиска да ги види. Казахъ му, че те сѫ въ сандъка. Донесоха го и взеха да разглеждатъ една по една книгитѣ. Спрѣха се на анатомията и ключътъ на наукитѣ, които имъ се видѣха голѣми, или кой знае какви, и ме запитаха: „Какви кѫ тѣзи книги?" Казахъ имъ, че тѣ сѫ учебници както и другитѣ книги, да се учатъ децата.
На 25 октомврий ме извика каймакаминътъ и ми каза, че ме освобождава подъ гаранцията на Иванъ Даямата, който бѣше ааза т. е. съветникъ въ мезлиша. Сутриньта бѣше Димитровдень. Пѣвецъ черковенъ освенъ мене нѣмаше. Него день извършихме тържествена служба съ тогавашния пръвъ екзархийски свещеникъ Андонъ Драгулевъ, родомъ отъ М. Търново.
Пусна се църква и по обичай тръгнахме по визити отъ кѫщa на кѫща, a азъ трѣбваше да отида пакъ въ затвора, защото гаранцията ми бѣше до отпускъ на църквата. Отидохъ на конака, явихъ се при каймакамина, който ми каза да си
85
отида и да си гледамъ работата. Отидохъ си. Отворихъ пакъ училището, прибрахъ децата и започнахъ редовно преподаването, но то бѣше за нѣколко дена само. На 12 ноемврий сѫщата година презъ нощьта ме вдигнаха и право въ затвора. Рано сутриньта ме сабудиха. Излѣзохъ на двора и виждамъ доста събрани хора, чувамъ желѣза да дрънкатъ и започнаха да ни нареждатъ, кой подиръ кого ще бѫде. Наредиха ни. Първиятъ бѣ Д-ръ Павелъ Димитровъ Беронътъ, вториятъ азъ и тъй наредъ, които бѣхме 16 души, туриха ни на всички халки на шиитѣ и презъ тѣхъ прекараха дълъгъ синджиръ (верига), и тръгнахме за Одринъ. На съмване стигнахме въ село Ениджия. Преди да се влѣзе въ селото, има рѣка бързотечна, a за мостъ служеше една греда, широка около 30 см., и презъ нея ще минемъ както сме свързани. Само Богъ ни запази та не се удавихме. Влѣзохме въ селото и тамъ ни оставиха да си починемъ и похапнемъ. Щомъ се нахранихме, даде се заповѣдь да станемъ и да продължимъ пѫтя си. Стигнахме въ Одринъ. На 14 ноемврий вечерьта, Заговезни за Божикь (Рождество Христово), a ние нѣмаме дори хлѣбъ. Нея нощь си легнахме гладни. Ha сутриньта пакъ таинъ нѣма. Благодарение на затворницитѣ другари, дадоха ни по частичка хлѣбъ. На третия день ни повикаха на сѫдъ. Ще ни сѫдятъ по военния полеви сѫдъ. Благодарение на нашия отказъ, че не знаемъ нищо, не познаваме никого и че думата комити сега я чуваме, и още, че не се познаваме съ доктора и много други явни лъжи — спасихме се отъ бесилката, та ни осѫдиха на заточение въ Сирия, гр. Дамаскъ. Следъ два дена ни изпратиха въ Цариградъ. Тамъ ни затвориха въ затворъ, много по лошъ занданъ, отколкото другитѣ. Добре че не ни държаха много време тамъ.
Отъ тамъ ни заведоха на единъ голѣмъ австрийски параходъ, който ки занесе въ Бейрутъ. Тамъ останахме два месеца, защото всички се разболѣхме отъ тифусъ. Благодарение на грижитѣ на трима славяни доктори (отъ Полша и Чехия) бѣхме спасени. Следъ като оздравѣхме добре, изпратиха ни въ Дамаскъ и ни туриха пакъ въ затвора. Научава се покойниятъ д-ръ Вълковичъ (и той бѣше на заточение, но на служба, воененъ докторъ), дойде при насъ да ни види и ни обеща, че ще работи за да ни турятъ пакъ въ болницата. Така и стана. Пашата въ Дамаскъ живѣеше въ една грамадна кѫща. Тази извънредно красива кѫща бѣше притежание на една крупна
86
милионерка (тя имала и други такива кѫщи) на име Екатерина Караиванова. Почудихме се на това презиме. Отиде д-ръ Вълковичъ при тая госпожа, помоли я, щото тя отъ своя страна да помоли пашата да ги изпрати въ болницата, понеже сме били много слаби. Пашата се съгласилъ и повикалъ д-ръ Вълковича при себе си и му казалъ да се разпореди той самъ за тази работа. Следъ два дена докторътъ намѣрилъ болницата и всичко необходимо доставилъ въ нея. Ние пакъ се наредихме въ прекрасна болница, както въ Бейрутъ, съ всички удобства. Останахме въ тая болница до приключването на мира 1878 год. 19 февруарий въ Санъ-Стефано. — Освободиха ни и останахме два-три дена тамъ за да разгледаме града. Д-ръ Вълковичъ ни подари по 4 напалеона за пѫть на 10 души. Той ни изпрати твърде радостенъ и ни пожела щастливо пристигане при семействата си. Каза ни, че и той наскоро ще се завърне въ България. Следъ всичко туй ние му благодарихме за услугитѣ, които ни направи презъ всичкото време и си заминахме.
Варна, V. 1930.