Македонски Прегледъ
Година
VI, книга 1, София, 1930

 

4. Еврейството въ Македония

 

Отъ Д-ръ Саулъ Мезанъ.

 

  I. Римско-гръцка епоха
 II. Византийска-славянска епоха. (IV—XIV в.)
III. Отоманска епоха. (1430—1912 г.)

 

I. Римско-гръцка епоха.

 

Повечето историци приематъ, че евреитѣ сѫ придружавали навсѣкѫде странствуващитѣ по моретата финикийци, свои братя по произходъ и езикъ, отъ които само вѣрата ги е дѣлила. Наедно съ тѣхъ тѣ сѫ стигнали въ най-древни времена до Херсонъ отъ една страна и до Мароко и Испания отъ друга. Месемврия, едно отъ най-старитѣ селища въ България, сѫществуваще вече въ 513 год. пр. Христа, може би дължи своето основание на предприемчивитѣ тирци и сидонци. Ако това предположение би се оказало вѣрно, то тамъ трѣбва да се търси най-старата еврейска колония въ България. Розанесъ предполага, че персийски и мидийски евреи сѫ придружавали Дариевитѣ войски презъ време на персийскитѣ походи противъ скититѣ (513 год. преди Р. Хр.). Това предположение е невѣроятно, като се вземе предвидъ, че персийската флота се е състояла почти изключително отъ финикийци, и може да се допусне въ този случай, че не само мидийски и персийски, a може би и палестински евреи сѫ участвували въ тая походи. Въ такъвъ случай евреи сѫ могли да преминатъ презъ Македония по време на ІІ-та персийска война въ 480—479 пр. Хр. Много вѣкове преди Христа култътъ на семитическото божество Елъ, подъ имената Геосъ Хипсистъ или Теосъ Мегасъ, е билъ доста разпространенъ на Балканския п-овъ, a знае се съ положителность, че храмоветѣ на Теосъ Мегасъ сѫ били въ повечето случаи прикрити синагоги или най-малко полу-еврейски храмове. Еврейскиятъ царь Иродъ Агрипа (10 г. пр. Хр. — 40 г. сл. Хр.) въ едно свое писмо до императора Калигула споменава за сѫществуването на още тогава твърде стари еврейски поселения въ Македония, a александрийскиятъ

 

 

84

 

философъ Филонъ Евреинътъ (10 г. пр. Хр. — 60 г. сл. Хр.) потвърѫдава тия данни. При появата на христианството сѫществували синагоги между друго въ Тесалоники, Филипи и Берое (в. Дѣяния на Апостолитѣ), a сѫботната почивка и еврейскитѣ празници се спазвали отъ множество елини и елино-македонци,

 

На 168 г. пр. Р. Хр., презъ време на войнитѣ на последния македонски царь Персей (178—168 г.) срещу римлянитѣ, последнитѣ заиматъ Тесалоники и Берое; последниятъ градъ е билъ тогава най-богатото селище между Хилиакмонъ и Аксиосъ, населенъ отъ гърци, римляни, траки и евреи.

 

Презъ 54 г. сл. Хр. пристига въ Солунъ Саулъ отъ Тарсъ, нареченъ впоследствие св. Павелъ, придруженъ отъ Силасъ, Тимотеосъ, a възможно и отъ Лука. Саулъ и Силасъ отсѣдатъ въ Язоновия домъ, срещу синагогата на евр. община. Три сѫботи подредъ е проповѣдвалъ апостолъ Павелъ въ синагогата предъ присѫтствуващитѣ тамъ богомолци, евреи и поеврейчени елини. Четвърть отъ еврейското население е обитавало тогава северо-изт. часть на града, недалече отъ голѣмия търговски пазаръ, близу до улица Касандра (или Via Egnatia) водеща презъ Валона въ Римъ, Хиподрома и пкропола. Въ черквата Св. Георги още се пази амвонътъ, отъ който билъ проповѣдвалъ ап. Павелъ и расказвалъ за рождението, живота, дѣлата и смъртьта Исусови. Тогава именно сѫ и станали инциденти между евреитѣ отъ една страна и Язонъ отъ друга, вследствие на което ап. Павелъ и другаритѣ му побѣгнали къмъ Берое. Но пратеници отъ страна на солунскитѣ евреи ги настигатъ въ този градъ и ги принуждаватъ да се оттеглятъ отвѫдъ морето. Когато по-късно, презъ 57—58 г. ап. Павелъ се връща въ Солунъ, той не срѣща вече такъво съпротивление, и христианското учение се разпространява сравнително лесно на почвата, подготвена вече отъ вѣкове, благодарение на синагогитѣ и храмоветѣ на Теосъ и Хипсистъ — Апостолъ Павелъ посещава този пѫть и гр. Филипи, римска колония въ източна Македония. Тамъ въ единъ сѫботенъ день той излиза вънъ отъ града, край една рѣка, гдето е предполагалъ да се извършва богослужение, безъ съмнение еврейско, и наистина намира насъбрали се жени, предъ които проповѣдва своето учение. Впоследствие той бива нападнатъ и затварянъ за пропагандиране „еврейски обичаи" (Деяния Апостолови XVI, 13).

 

 

85

 

Филипийскитѣ евреи трѣбва да не сѫ били многобройни, тъй като ап. Павелъ, който споменава синагогитѣ въ други македонски градове, не говори за такива въ Филипи. По-късно сѫщиятъ, въ посланието си до филипийцитѣ, предупреждава последователитѣ на христианството да не се вслушатъ въ агитациитѣ на „привърженицитѣ на обрѣзването" [Посл. до Филип. III 2, 3], което показва ясно, че македонскитѣ евреи сѫ продължавали да реагиратъ срещу разпространението на христианството.

 

Еврейското население въ Македония наскоро се увеличава вследствие на притока отъ бѣжанци, идещъотъ Палестина, следъ окончателното покоряване на тази страна отъ римлянитѣ (70 г. сп. Хр.). Наедно съ бѣжанцитѣ сѫ пристигали сѫщо многобройни, превърнати въ роби военно-плѣнници и мирни жители, които се продавали публично по стъгдитѣ на голѣмитѣ римски центрове и въ повечето случаи били откупувани и освобождавани отъ своитѣ сънародници. Тъй като голѣма часть отъ римскитѣ легиони, участвували въ юдейската война, сѫ идѣли отъ Мизия и Македония, и впоследствие сѫ се завърнали пакъ въ своитѣ постоянни квартири, предполага ce, че тѣ сѫ довели съ себе си значително число роби, което е допринесло да се увеличи еврейското население въ Полуострова.

 

Презъ време на римския езически режимъ евреитѣ въ Македония, както и въ останалитѣ части на империята (освенъ въ Иерусалимъ) свободно сѫ изповѣдвали своята вѣра, a впоследствие сѫ били признати за пълноправни римски граждани. Тази свобода на изповѣданията е траяла до обявяването на христианството за държавна вѣра (325). Вече въ 339 г. смѣсенитѣ бракове между евреи и христиани сѫ били забранени подъ страхъ на смъртно наказание. Презъ годината 379 сѫ избухнали повсемѣстни вълнения срещу евреитѣ въ трако-илирийскитѣ провинции, за което сѫществува едиктътъ на императоръ Теодосий I до управителитѣ на тѣзи области, съ който имъ съобщава, че е осведоменъ, какво евреитѣ сѫ преследвани и синагогитѣ имъ разрушавани та нарежда да се възстанови редътъ, като държи отговорна администрацията въ случай, че се повторятъ подобни оплаквания" (С. А. Розанесъ, въ Евр. Трибуна II 256; Codex Theodos. XVI 8 — De Jud. Caelicol. et Samarit.).

 

 

86

 

На 395 г. римската империя се раздвоява на Западна и Източна; подъ властьта на последната подпадатъ и македонскитѣ евреи. Не е известно досега, на какъвъ езикъ сѫ говорѣли презъ тази епоха македонскитѣ евреи, но взимайки предвидъ преобладаващето влияние, на александрийскитѣ елиногласни евреи и факта, че самитѣ римски евреи сѫ говорѣли дълго време на гръцки — еврейскитѣ катакомби въ Римъ иматъ многобройни гръцки надписи — малко основания има да се мисли, че именно подъ византийско влияние еврейскитѣ колонии на Балканитѣ сѫ загубили своя гръцки характеръ. Латински и еврейски надписи ни сѫ известни досега само въ Bononia и Oescus, римски военни колонии въ Мизия. Колкото се отнася до македонскитѣ евреи, най-вѣроятното е, че тѣ сѫ били по езикъ въ преобладаващата си часть гръцки непрекѫснато до 1492 год.

 

До 395 г. македонскитѣ евреи сѫ имали еднаква участь и сѫ били еднакво третирани съ всички други евреи, населяващи обширната империя. Тѣ сѫ били облагани съ специалния данъкъ fiscus judaicus, отначало вѫтрешно-еврейски, предназначенъ за Иерусалимския храмъ, a впоследствие, следъ разрушението на това светилище, постѫпленията отъ този налогъ, по две драхми на човѣкъ годишно, сѫ отивали въ имперското съкровище.

 

Отъ 395 г. нататъкъ македонскитѣ евреи подпадатъ подъ властьта на Източната римска империя или Византия, a впоследствие на българитѣ, сърбитѣ, кръстоносцитѣ и епирцитѣ до покоряването на страната отъ турцитѣ (XIV в.).

 

*  *  *

 

Македонцитѣ сѫ означавани въ библейската и равинската литература подъ названието „Kittim" (Данаилъ XI 30: „ . . Защото Китимски кораби ще дойдатъ противъ него") погрѣшно преведено въ българо-протестантското издание на библията съ „Кипъръ", чието наименование на еврейски е „Каприси́нъ". Евзебий (267—240), епископъ кесарейски, авторъ на знаменитата Църковна история, и евреитѣ Иосифъ Флавий и Горионидъ (в. Knobel, Volkertafel, стр. 103) сѫщото подразбиратъ подъ Kittim — Македония. Въ апокалиптичната литература македонската държава се отъждествява съ четвъртия звѣръ на Данаиловото видение (Данаилъ ТІІ 7—11:

 

 

87

 

„Подиръ това, като погледнахъ въ нощнитѣ видения, ето четвъртия звѣръ, страшенъ и ужасенъ и твърде якъ; той имаше голѣми желѣзни зѫби, съ които пояждаше и сломяваше, като стѫпкуваше останалото съ нозетѣ си; той се различаваше отъ всички звѣрове, които бѣха преди него; и имаше десеть рога. Като разглеждахъ роговетѣ. . . .") Отъ първата книга Макевейска е ясно, че „Китимъ" е еврейско название на Македония (Гл. I 1: „Следъ като Александъръ, синъ на Филипа, македонецъ, следъ като излѣзе изъ земята Китимъ, разби Дария. . ;" гл. VIII 5: „Тѣ (римлянитѣ) сѫ сѫщо разбили на война и покорили Филипа и Персия, китийски царь. . ."). Следъ разпадането на Александровата империя, гръко-сирийскитѣ диадохи подпадатъ подъ общото название македонци (II Мак. VIII 20:  . . „И за битката Вавилонъ противъ галатитѣ, какъ тѣ дошли само 8,000 на брой съ 4,000 македонци, и когато македонцитѣ се разколебали. . .") По-късно въ равинската литература македонцитѣ често подпадатъ подъ общото назвзние Yaván = Гърция (Targ. Yer. къмъ Gen, X 2; Targ. на I Chron. 1,5; Yoma X-a; Gen. А XXXVII 1 споредъ Jewish Encyclopaedia, VIII, 244).

 

Отъ гръко-македонско-сирийското владичество въ Палестина сѫ останали множество македонски изрази въ езика на еврейскитѣ елинисти, особено въ превода на библията на 70-тѣ тълковници, нареченъ Септуагинта (в. Swete, Introduction to the Old Testament in Greek стр. 291, Cambridge, 1900). Сѫщо така нѣкои мѣстности въ Палестина сѫ придобили македонски наименования напр. Вереа, Дионъ, Пела и пр.

 

 

II. Византийска-славянска епоха. (IV—XIV в.).

 

Византийското владичество въ Македония е съпроводено съ най-голѣми нещастия за евреитѣ. Самата империя, въпрѣки преобладаващето влияние на гърцитѣ и на елинския езикъ, не е имала въ себе си нищо, което да напомня съвременнитѣ намъ или даже тогавашнитѣ национални държави, и съ право тя е наречена иерократическа или църковна държава, Кігchenstaat, тъй като патриаршията въ сѫщность, a не императоръгъ, е най-често съсредоточавала въ себе си държавната власть и е направлявала духовния и политически животъ на

 

 

88

 

обширната империя. Нетърпимостьта, фанатизъмътъ и мракобѣсието сѫ били отличителнитѣ черти на тази държава, която инакъ се слави като пазителка на древната елинско-римска кулгура. Наистина при Аркадия (395—408 год.) евреитѣ сѫ се ползували още отъ закрилата на императорската власть, но при Теодосий II (408—450) зловредната роля на духовенството наддѣлява; при Зенона (474—491) положението имъ се влошава още повече, a при Юстиняна преследването на друговѣрцитѣ и другомислящитѣ бива въведено като система на държавното управление. Тъй напр. свидетелскитѣ показания на евреитѣ нѣмали никаква стойность предъ сѫда, ако сѫ били дадени противъ подсѫдимъ христианинъ; евреитѣ сѫ участвували въ носенето на повинноститѣ и разходитѣ на градскитѣ общини, обаче не сѫ могли да участвуватъ въ управлението имъ; забранявало имъ се да празднуватъ Пасхата преди християнския Великдень и даже четенето на библията въ еврейския оригиналъ — въ синагогитѣ четенето на библията е трѣбвало да става на гръцки или латински; талмудическото Второучение или Deuterosis (на евр. Мишнá) сѫщо е било забранено; насилствени кръщения сѫ ставали даже масово и пр. (Евр. Енц. V, 545—554). При това състояние на нѣщата никакъ не е чудно, че отношенията между византийци и евреи сѫ ставали все по-враждебни и че омразата на евреитѣ спрѣмо империята почва да се проявява при всѣки удобенъ случай. Твърде е вѣроятно, че по онова време отношенията между славяни и евреи да сѫ били дружески, тъй като първитѣ сѫ били още езичници въ по-голѣмата си часть, a и дветѣ страни ги е обединявала омразата спрѣмо Византия, обаче никакви положителни данни не сѫществуватъ за тази епоха.

 

Интересни сѫ отношенията на солунскитѣ братя св. Кирилъ и Методий спрямо еврейството. Константинъ Философъ, вѣроятно още отъ Солунъ добре запознатъ съ еврейството, е билъ изпратенъ въ Хазарското ханство съ мисия да се бори противъ прозелитизма на евреи и мохамедани (Панонски жития, I, § 8). Въ Херсонъ, гдето е пребивавалъ вѣроятно дълго време, той „изучи еврейския езикъ и книжнина, като преведе осъмтѣ части на граматиката и по този начинъ обогати своя разумъ". Споредъ сѫщитѣ жития Константинъ е изучавалъ въ Херсонъ и самарянски книги. Сетне той „се качи на кораба и се опѫти за Хазарската страна, между Меотското езеро и Каспийскитѣ

 

 

89

 

врата на Кавказкитѣ планини" (Пан. ж., I, § 9) последванъ отъ Методия (ibid., 11, § 4).

 

Следващитѣ вѣкове сѫ съвършено нѣми относно историята на македонското еврейство. Едва къмъ XI вѣкъ достигатъ y насъ точни сведеиия за него. Отъ единъ документъ, намѣренъ въ Каиро и публикуванъ въ Jew. Quart. Rev. IX 27—29, — писмо, изпратено отъ Триполи въ Цариградъ — се узнава, че императоръ Алексей I Комнинъ (1081 —1118), съвременикъ на първия кръстоносенъ походъ, и тогавашниятъ цариградски патриархъ (хегемонъ) освободили солунскитѣ евреи отъ плащането налози (Евр. Енц. XIII 837). Едва ли съображенията на императора и патриарха сѫ били, че евреитѣ сѫ могли да минатъ на страната на кръстоносцитѣ и съ тази щедрость да сѫ смѣтали да ги привържатъ къмъ себе си. Тогавашното солунско еврейство не е представлявало нито по численость, нито по сила или срѣдства факторъ съ значение за империята, a самитѣ кръстоносци съ огънь и мечь сѫ унищожавали на всѣкѫде по пѫтя си еврейскитѣ общини. Най-вѣроятно е, че солунскитѣ евреи по онова време сѫ били толкова изпаднали, че не сѫ могли да посрѣщатъ своитѣ задължения спрямо държавното съкровище. Къмъ края на год. 1095 еврейскитѣ общини въ Византия, особано тия въ Солунъ и Цариградъ сѫ били обзети отъ едно особено буйно движение. Напредването на рицаритѣ-кръстоносци на пѫть за светия Ерусалимъ и кървавата следа, оставена отъ тѣхъ вследствие на системното разрушаване еврейскитѣ общини, намиращи се на пѫтя имъ, се тълкуватъ отъ ужасенитѣ евреи като сигурно указание, че ерата, пълна съ страдания, която трѣбва да предшествува на идването на Спасителя-Месия, е вече настѫпила. При това постоянно сѫ пристигали отъ Германия нови тълпи бѣжанци въ окаяно положение и разправяли на своитѣ едноплеменници въ Солунъ и Цзриградъ за преживенитѣ ужаси като имъ показвали незарастналитѣ още рани, получени презъ време на погромитѣ. Сѫщевременно тѣ носѣли и разпространявали невѣроятния слухъ, че десеттѣ загубени колѣна сѫ намѣрени наново и че тѣхната войска чака нѣмскитѣ кръстоносци веднажъ да встѫпятъ въ Палестина, за да се нахвърли върху тѣхъ и ги унищожи, както билъ вече предрекълъ пророкъ Михей (гл. 14, стр. 13). Тия слухове, както и тълкуванията на разни тъмни библейски или талмудски изречения, сѫ възбуждали византийското

 

 

90

 

ското еврейство горещи надежди, че идва вече царството на Месията. Въ Солунъ се разправяло навсѣкѫде за признаци и чудеса, по които се сѫдѣло за приближаващето спасение, носилъ се е даже слухъ, че самиятъ солунски епископъ билъ казалъ на евреитѣ: „Защо стоите още тукъ? Продайте своитѣ кѫщи и имоти и тръгвайте веднага, защото ние имаме сигурни данни, че вашиятъ Месия е вече на пѫть и че нашиятъ императоръ нѣма да ви откаже своето съдействие (Dubnow, IV, 419). Всичко това тъй е подействувало върху духоветѣ на солунскитѣ езреи, че тѣ изоставяли всекидневната работа, събирали се въ синагогитѣ, молѣли се и очаквали въ силно душевно напрежение настѫпването на очакваното отъ вѣкове спасение. Даже и учениятъ и високонадаренъ тѣхенъ духовенъ глава и сѫщевременно глава на всичкитѣ еврейски общини въ Македония, равинътъ Тобия бенъ Елиезеръ, не е билъ чуждъ на месианското движение и побърззлъ да изпрати „спасителната весть" въ Цариградъ.

 

Тобия бенъ Елиазеръ е първиятъ забележителенъ македонски евреинъ. Живѣлъепрезъ XI в. въ Костуръ, отгдето е и родомъ. Споредъ както свидетелствуватъ неговиятъ съотечественикъ равинъ Иеуда Москони и равинъ Мензхемъ Тамаръ (споредъ Мартинъ Буберъ), той е, може би, (но едва ли) синъ на равинъ Елиезеръ бенъ Ицхакъ Старши отъ Майнцъ (споредъ Цунцъ) и ученикъ на прочутия равинъ Шимшонъ. Талмудисть, граматикъ и литургически поетъ, Тобия бенъ Елиезеръ е авторъ на бележитата ннига Lékakh Tov или Pesiktà Zutarta, коментаръ на Петокнижието и на Петтѣ Megilót, написана къмъ 1097 г., преработена отъ автори презъ 1107—1108 г., печатана последователно въ Венеция (1546 г.), Вилна (1880 и 1884 г.), Майнцъ (1887 г.), Франкфуртъ/М. (1895 г.), a на латински, по превода на Уголино, въ Венеция (1744—1769 г.) въ Thesaurus Antiquitatum Sacrarum. Тази книга е не само коментаръ на тъй нареченитѣ Петь Книги Моисееви, но съдържа сѫщо изучвания върху извънредно трудни въпроси отъ граматиката на еврейския езикъ, както и твърде изящни и точни преводи на религиозно-литературни откѫслеци, писани на еврейско-вавилонски езикъ.

 

Застѫпвайки гледището на най-чистото еднобожие, Тобия бенъ Елиезеръ е на мнение, че известни пасажи отъ Стария

 

 

87

 

Заветъ съ антропоморфически оттенъкъ трѣбва да се тълкуватъ въ преносенъ смисълъ.

 

Отличенъ познавачъ на еврейския езикъ, което е било немалко нѣщо въ тази тъмна епоха, Тобия бенъ Елиезеръ е обладавалъ истински поетически талантъ, проявенъ въ четири акростишни поеми, вмъкнати въ текста на неговата книга. Той е познавалъ твърде добре мохамеданството, a отъ неговитѣ полемики съ еврейската караитска секта предполагатъ, че известна часть отъ живота си той е прекаралъ въ Палестина. Ние обаче мислимъ, че костурскиятъ равинъ е можелъ да полемизира съ цариградскитѣ караити; колкото се отнася до мохамеданството, той е могълъ лесно да се запознае съ него въ Солунъ, главното пристанище на Бѣло-море.

 

Ученикъ на Тобия бенъ Елиезеръ е учениятъ равинъ Маиръ Костурски, за когото е известно, че е авторъ на една студия върху религиознитѣ коментари на Ибнъ-Езра.

 

Интересенъ фактъ отъ XII вѣкъ е заимането на Охридската митрополия отъ покръстения евреинъ Левъ Мунгъ (къмъ 1107 г. в. Конст. Иречекъ, Исторія Болгаръ XIII 280 Одесса 1887). Отъ предшественика му Теофилактъ (около 1085—1107) се знае, че гр. Охридъ останалъ и подиръ падането на Самуиловото царство важенъ търговски градъ, отличаващъ ce, по свидетелствуването на арабския географъ Едризи (1153) съ великолепни постройки. Ние не знаемъ нищо друго за този архиепископъ отъ еврейски произходъ. Самото мy име е по всѣка вѣроятность нѣмско (сравнете съ Соломонъ Мункъ, прочутъ ориенталистъ) та би могло да се предположи съ голѣма вѣроятность, че той принадлежи на оная група евреи отъ централна Европа, имигрирала въ Византия вследствие на първия кръстоносенъ походъ, както се спомена по-горе. Самиятъ градъ Охридъ изглежда да е давалъ по онова време приютъ на цветуща еврейска община, ако се сѫди по това, че тя именно е дала най-бележития и образованъ македонски евреинъ, Иеуда Москони, съ когото ще се занимаемъ по-нататъкъ.

 

Съвършено малко ни е известно за евреитѣ въ Македония презъ XII и XIII столѣтие. Тѣхното положение е продължавало да бѫде окаяно подъ властьта на Изгочната римска империя, обаче справедливостьта изисква да подчертаемъ, че тѣ все пакъ сѫ били много по-добре отколкото въ повечето европейски

 

 

92

 

страни, изключвайки Испания, Португалия и България.

 

Съ второто българско царство настѫпва нова ера за балканското еврейство, пълна съ надежди за по-добри времена — Асеновци обявяватъ на Византия не само политическа, но и економическа война. Тѣ отварятъ широко вратитѣ на своето господарство на дубровничани, италианци и евреи, които нанасятъ смъртенъ ударъ на гръцката търговия въ дунавскитѣ страни. Може да се каже съ положителность, че по онова време българското орѫжие е носило навсѣкѫде вѣротърпимость и е давало възможность за животъ и миренъ напредъкъ на еврейството и на други религии.

 

Измежду голѣмитѣ неприятели на евреитѣ е билъ тогава и лукавиятъ Киръ Тодоръ, епирски императоръ и владѣгель на Солунъ, който измѣняйки на договорния съюзъ съ Иоана Асеня II, билъ разбитъ и плененъ (1230 г.) отъ последния въ боя при Клокотница (Семидже). Българскиятъ царь е знаялъ много добре за омразата на евреитѣ къмъ Киръ Тодора, и когато последниятъ, възползвайки се отъ слабия надзоръ, подъ който е билъ поставенъ, почналъ да интригува противъ победителя, Иоанъ Асенъ II извикалъ двама евреи и имъ заповѣдалъ да го ослѣпятъ, вѣрвайки, че тѣ съ готовность ще се нахвърлятъ върху притеснителя на тѣхното племе. Последнитѣ наистина приематъ ролята на палачи, обаче единъ пѫть Киръ Тодоръ въ тѣхни рѫце, тѣ се трогватъ отъ молбитѣ на неприятеля на собствения имъ народъ, и знаяйки добре, какво ги очаква, тѣ все пакъ намиратъ въ себе си куражъ да се откажатъ отъ тази позорна роля. Ние предполагаме, че не само хуманитарни съображения, но и политически причини сѫ диктували такова поведение на тия двама евреи. Солунско-епирскиятъ тронъ се е заималъ тогава отъ Киръ Тодоровия братъ, императоръ Мануилъ, отъ когото евреитѣ биха могли да очакватъ жестоки гонения върху подвластнитѣ му солунски евреи. Въ този случай тия двама срѣдновѣковни евреи сѫ се показали много по-умни, предвидливи и себеотрицателни отъ ония цариградски евреи, които въ началото на XIX в. безразсѫдно сѫ изпълнили заповѣдьта на турскитѣ власти да влачатъ трупа на нещастния вселенски патриархъ Григорий по улицитѣ на отоманската столица, съ което сѫ дали поводъ да бѫдатъ избити отъ разяренитѣ гърци до 5,000 евреи въ Морея (1821 г.). Иоанъ Асенъ II, разгнѣвенъ отъ отказа на двамата

 

 

93

 

евреи, заповѣдва последнитѣ да бѫдатъ умъртвени, като бѫдатъ хвърлени отъ една висока скала въ морето (Дубновъ, V, 222). Ние предполагаме обаче, че тази трагедия се е разиграла въ В.-Търново, a не въ Солунъ; въ такъвъ случай двамата нещастници трѣбва да сѫ били хвърлени въ Янтра. Доколко сѫ били прави евреитѣ да не предприематъ такова дѣло срещу Киръ Тодора, се вижда отъ факта, че само десеть години следъ това Иоанъ Асенъ II се оженилъ за Ирина, дъщеря на ослѣпения по негова заповѣдь императоръ, който съ помощьта на своя зеть сваля отъ престола брата си Мануила и предава короната на своя синъ Иоана (Иречекъ, стр. 349).

 

Най-много известенъ и забележителенъ македонски евреинъ е Иеуда бенъ Моше Москона, талмудистъ, граматикъ и философъ-метафизикъ, роденъ въ Охридъ на 1328 г. Той е единъ отъ голѣмитѣ срѣдновѣковни пѫтешественици: посетилъ е отначало Хиосъ, Кипъръ, Негропонтъ, Лаодикея, Берое-Караферия (а не Ст.-Загора, както погрѣшно е означено въ „Гр. Сливенъ" т. I) и Египетъ. Той е изучавалъ извънредно прилежно еврейскитѣ науки подъ рѫководството на равинъ Шемария бенъ Елия́ Критянина, a най-много при равинъ Овадия́, Мицри, въ Египетъ, следъ което той пребивава въ Мароко, Италия и Навара. Презъ 1352 той се намира въ Перпинянъ, гдето дружи съ учения Моисей Нарбони и астронома Давидъ Бонджйорнъ.

 

Познавайки основно еврейскитѣ и арабски философски школи Москона изучава най-внимателно Ибнъ-Езровия коментаръ на Петокнижието и още тридеееть и други коментара, и самъ написва новъ трактатъ на сѫщата тема, но съ нови и оргинални идеи. Отъ този трактатъ изпъква огромната ерудиция на Иеуда Москона, който е изучилъ още съчиненията на Шемуелъ бенъ Хофни́, арабския преводъ на библията, извършенъ отъ Саадий, коментаритѣ на Маймонида върху Ипократъ и Авероесъ и много други.

 

Вѣченъ скитникъ, принуденъ да напусне родния си край поради смѫтнитѣ тогава времена, Иеуда Москона е писалъ много книги, които рѣдко е изкарвалъ до край. Между по-забележителнитѣ негови творби сѫ: En Gedi (метафизическа), Reakh Nikhoakh (върху жъртво-приношенията), Taamé ha-Mivtá (филологическа) и пр. Предговорътъ му на свърхкоментара на Ибнъ-Езра е публикуванъ въ Otzar-Tov (1878 стр. 1 — 10).

 

 

94

 

Запазенъ е и до днесъ списъкътъ на книгитѣ, съдържащи се въ частната библиотека на Москона, който ни дава ясна представа за голѣмия брой събрани отъ него рѫкописи на бележити автори, отъ които е черпилъ своитѣ знания.

 

Най-забележителната еврейска община презъ срѣднитѣ вѣкове, както и сега, е била солунската. Прочутиятъ еврейско-испански пѫтешественикъ равинъ Беняминъ бенъ Иона де Тудела, който я посетилъ презъ 1170 година, намира тамъ около 500 евреи, занимаващи се съ различни занаяти. Начело имъ стояло лице „ефоръ", назначено отъ правителството. Презъ XIII и XIV в. общината значително се увеличила поради наплива на емигранти отъ Германия, Франция и Италия, което показва, че положението на евреитѣ въ тия страни е било още по-тежко, отколкото въ Византия. Италианскитѣ емигранти образували тогава две самостойни общини, една сицилийска и друга апулска.

 

По твърде вѣроятното тълкуване на Лелевеля, Беняминъ де Тудела трѣбва да е пребивавалъ сѫщо и всрѣдъ българомакедонскитѣ славяни, за което се сѫди по привежданитѣ отъ него славянски наименования на рѣки и градове (Брокхаузъ-Ефронъ, X, 920—921). Той споменава Влашката земя, подъ което той разбира навѣрно околностьта на Солунъ, и говори за власитѣ като приятели на евреитѣ и врагове на гърцитѣ, прибавяйки, че жителитѣ на тази страна често носили еврейски библейски имена като Аврамъ, Яковъ и др. По всичко изглежда, че Беняминъ де Тудела не е билъ въ състояние да различи власи отъ българо-македонци, всрѣдъ които еврейскитѣ имена сѫ били на почить презъ времето на Самуила.

 

Колкото се отнася до охридската еврейска община, тя е сѫществувала до 1453 г., когаво Мохамедъ II, следъ превзимането на Цaриградъ, преселилъ охридскитѣ евреи въ Цариградъ, гдето още е сѫществувала т. н. Охридска синагога.

 

 

95

 

 

III. Отоманска епоха. (1430—1912 г.)

 

Съ превзимането на Солунъ отъ султанъ Мурада II (май 1430 г.) положението на евреитѣ се измѣня коренно и на тѣхъ биватъ дадени сѫщитѣ права както и на останалото немусулманско население, като равинитѣ биватъ изравнени по санъ и значение съ вождоветѣ на гръцкото духовенство (Евр. Енцикл., XIII, 837—838). Религиознитѣ водители на евреитѣ добиватъ тогава правото да управляватъ общинитѣ си, да устройватъ собствени духовни сѫдилища, да прибиратъ държавнитѣ данъци отъ евреитѣ и да ги внасятъ въ държавното съкровище (Franco, 29). Благоприятнитѣ условия, при които ce, намирала тогава солунската еврейска община, сѫ описани въ писмото на Исакъ Царфатй до германскитѣ и унгарскитѣ евреи, съ което той ги съветва да се преселятъ въ Турция. Отговаряйки на тая покана многобройни нѣмски евреи прииждатъ въ Солунъ, гдето числото имъ къмъ края на XV в. е вече тъй значително, че Беняминъ Алеви отъ Нюрнбергъ издава особенъ молитвеникъ, нагоденъ за тѣхното богослужене.

 

Срещу признатото имъ право свободно да изповѣдватъ своята вѣра, да живѣятъ навсѣкѫде въ империята, да притежаватъ движими и недвижими имоти въ селата и градоветѣ и да търгуватъ безъ препятствие, македонскитѣ евреи, подобно на сънародницитѣ имъ отъ другитѣ части на империята, биватъ обложени съ редица данъци и такси, най-важни отъ които сѫ:

 

1. Хараджъ, отъ 10 до 40 сребърни аспри на глава, тогава равни на 0,26 — 1,04 зл. франка. Отъ този данъкъ бивали освобождавани главнитѣ равини (или Хахамъ-башии), общинскитѣ свещеници (хазани), духовнитѣ учители (хахами), резницитѣ (шохети), застѫпницитѣ на равинскитѣ интереси (хахамъ-чауши) и общинскитѣ управници (миллетъчауши), както и всички лица, ползуващи се съ привилегии, дарени имъ съ султански ферманъ (семействата Аламанъ и Евладъ-Муса Хамонъ). Събирането на този данъкъ е ставало отъ общинскитѣ управници, които ce заклевали предъ свещенитѣ свитъци на Закона, че съвестно сѫ изпълнили своя дългъ и следъ това внасяли сумитѣ въ държавното съкровище. Често пѫти богатитѣ членове на общината сѫ внасяли данъцитѣ, дължими отъ крайно беднитѣ (Franco 23—29).

 

2. Салония́ или годишенъ данъкъ.

 

3. Ордý-акчеси́, за издръжка на войската.

 

4. Реси́м - кѫсмéт, върху наследствата.

 

5. Чаир-акчеси́, за издръжка на султанскитѣ пасбища.

 

 

96

 

6. Казá-акчеси́, околийски данъкъ.

 

7. Касаб-акчеси́, такса върху месото.

 

8. Данъкъ за издръжка на султановитѣ соколи.

 

9. Раб-акчеси́, внасянъ отъ религиознитѣ общини.

 

10. Джелб-aкчеси́, въ полза на султановитѣ стада.

 

11. Бедел-харджи или баш-харджи, за освобождаване отъ военна служба. Евреитѣ, които не сѫ могли да плащатъ този данъкъ, сѫ били длъжни да отбиватъ военната повиность (при султанитѣ Мурадъ II, 1421—11451 и Мохамедъ II Завоевателя, 1451—1481) въ създадения нарочно за немусулманитѣ воененъ корпусъ Гареба (Franco, 31).

 

12. Данъкъ за царскитѣ куриери.

 

13. Данъкъ за купуване скѫпи кожи (fourrures) за султана (Franco, 50).

 

Освенъ това евреитѣ сѫ били подлагани на седъмь вида ангарии:

 

1. Крепостна — Хисáр-япмаси́; 2. Окопна — истихкиан-тáбиа; 3. За косене на ливадитѣ и изравняване на неравни мѣста — ямадж ве-чаир бичмек; 4. Държавна повиность — бедéл-ишлемéк ; 5. Дворцова и сѫдилищна стража — серай ве-мишкемé беклемек; 6. Полицейска коллаук; 7. Квартируване на новобранци — евиане хич ве-аджами́ оглани́.

 

Отъ тѣзи данъци сѫ могли сѫщо да се откупувать (Franco, 50—51). За данъка хараджъ има сведения, че евреитѣ сѫ били облагани веднага следъ преминаването имъ подъ турско владичество; за останалитѣ данъци и ангарии най-старитѣ сведения датиратъ отъ XVI в.

 

Въ началото на турското владичество македонското еврейство се е състояло, значи, отъ различни по произходъ, култура, езикъ, обичаи и религиозенъ ритъ групи, най-важнитѣ отъ които сѫ:

 

Елиногласнитѣ евреи, стари жители на страната. Къмъ тази група принадлежатъ по всѣка вѣроятность писателитѣ Тобия бенъ Елиезеръ и Маиръ отъ Костуръ, a съ положителность — Иеуда Москони. Интересното е, че еврейскитѣ историци, които говорятъ за тия автори, ги окачествяватъ като български равини, което вѣроятно се основава на данни отъ тѣхнитѣ писания. Отъ елиногласнитѣ евреи сѫ останали и досега множество гръцки термини въ езика на македонскитѣ евреи, като παπόν (дѣдо), μανά (майка), παπας (попъ), σκουλαρὶκα преиначено въ скуралича (обица) и пр., както и собственитѣ имена Хурси́, Зафи́ра, Калó, Полити, Поликáръ, Пилосóфъ, Москона, Галипапа, Калонимосъ и пр. Не само по езикъ, но и по кръвь сѫ били тѣ родствени на гърко-македонцитѣ, тъй като евреийскитѣ общини въ Македония сѫ погълнали всички ония еврействуващи гърци, траки и македонци, поклонници на Теосъ Мегасъ, които не сѫ минали къмъ христианството.

 

 

97

 

Византийскитѣ евреи сѫ се молѣли по особенъ ритуалъ Minhag Romania, запазенъ и до днесъ на нѣкои мѣста.

 

Италиянски евреи отъ Апулия, Сицилия, a вѣроятно още отъ Венеция и Далмация, може би и отъ Генуа, отъ гдего били изгонени презъ XII в. Тѣ сѫ оставали трайни следи въ разговорния езикъ на македонскитѣ евреи и множество собствени имена, запазили се до днешно време — Galanti, Тгаnі, Mitrani, Fano, Mifano, Taranto, Arditi, Finzi, Scinto, Allatini и np.

 

Французки и провански евреи, отъ които произхождатъ семействата Франсесъ, Царфати, Камхи и др.

 

Германски евреи, принадлежащи къмъ той наречения ашкеназки (нѣмски) ритъ. Отъ тази група вѣроятно произхожда и прочутиятъ писатель Максъ Нордау. Близки къмъ тази група сѫ били маджарскитѣ евреи, дошли особено много въ България презъ времето на царетѣ Иванъ Шишманъ III и Срацимиръ Бдински (краятъ на XIV в.).

 

Къмъ гореказанитѣ групи се прибавили въ последствие вѣроятно и малоазийски евреи, дошли съ завоевателитѣ, но числото и влиянието имъ сѫ били незначителни.

 

Може да се допусне съ положителность, че испански евреи сѫ почнали да се настаняватъ въ Солунъ вече следъ 1391 г., като последствие на голѣми погроми, които сѫ опустошавали еврейскитѣ общини въ христианскитѣ държавици Полуострова. Има положителни данни, че презъ тази година множество испански евреи сѫ били продавани като роби въ Критъ, гдето ги откупвали тѣхнитѣ сънародници. Веднажъ осободени, предприемчиви и културни, каквито сѫ били, тѣ не може да не сѫ отивали и да не сѫ се настанявали въ Солунъ. Семейството Бенвенисте е сѫществувало въ Костуръ преди 1492. Голѣмото заселване на испански евреи обаче идва следъ падането на Гренада (1492).

 

Ведната следъ издаването на указа на кралетѣ Фердинандъ Aрагонски и Изабела Кастилска (1-и мартъ 1492 г. Гренада), множество евреи напущатъ страната преди още изтичането на дадения за изселване срокъ — това сѫ били въобще имотни хора (споредъ Зомбартъ), пристигнали въ Македония (Солунъ) при сравнително добри условия. Много по-нещастни сѫ били ония, които сѫ дочакали изтичането на срока, надѣвайки ce, че указътъ ще бѫде отмѣненъ. Повечето отъ тѣхъ съ били или бедни хора или пъкъ притежатели на недвижими имоти.

 

 

98

 

Малка часть отъ тѣхъ е можала да стигне на сигурно мѣсто; останалитѣ сѫ измрѣли отъ чума, гладъ, лишения и болести, или пъкъ сѫ били продавани като роби по цѣлото протежение на срѣдиземноморскитѣ брѣгове. Голѣмиятъ португалски и испански, a по-сетне неаполски държавникъ донъ Исакъ Абрабанелъ подъ клетва е удостовѣрилъ, че отъ 300,000 испански евреи, притежаващи повече отъ 1,000,000 златни дукати въ наличность, само 10,000 сѫ могли да се спасятъ. Като се вземе предъ видъ, че бѣжанцитѣ сѫ се пръснали по цѣла сев. Африка, Италия, Морея и Егейскитѣ острови, Цариградъ, Одринъ, Смирна, България и Македония, то въпрѣки, че Солунъ е билъ предпочитанъ отъ тѣхъ, то едвали числото на поселилитѣ се въ Македония испански евреи е надвишавало 2,000 души. Числото на потомцитѣ на испанскитѣ евреи днесъ е около 600,000 т. е. има едно 60-кратно увеличение за около 473 столѣтия, то цифрата 2,000 умножено по 60 дава приблизително броя на македонскитѣ евреи днесъ.

 

Пристигайки въ Солунъ, испанскитѣ евреи намиратъ на чело на общината главния равинъ Шемуелъ Франко, ученъ старикъ, почитанъ отъ всички, излѣзълъ изъ срѣдата на италианскитѣ евреи (Franco, 23). Новодошлитѣ носятъ съ себе си една висока цивилизация, измежду тѣхъ има хора съ рѣдко образование, добре запознати съ арабската и еврейската наука, мнозина завършили испански или португалски университети и отлично знаещи латински езикъ, сѫщо испански, италиянски и португалски; не малко отъ тѣхъ сѫ били преподаватели въ виши учебни заведения въ Пиренейския полуостровъ. Между тѣхъ напримѣръ се намиралъ учениятъ и богатъ Донъ Иеуда Бенвенисте (или Банбанесте), внукъ на стария Авраамъ Бенвенисте, финансовъ съветникъ на краля Хуанъ II Кастелски. Успѣлъ да спаси голѣма часть отъ имотитѣ на своето семейсгво, той основава въ новото си мѣстожителство една голѣма и богата библиотека, която дава възможность на ученитѣ равини да подържатъ и увеличаватъ своитѣ знания. Тъй се постави началото на прочутата солунска талмудска академия, въ която малко време следъ това държавникътъ донъ Исакъ Абрабанелъ изпраща най-малкия си синъ, Шемуелъ, да се усъвършенствува въ еврейскитѣ науки (Franco, 41—42) Другъ членъ на сѫщото семейство Бенвенисте, на име Шемуелъ или донъ Самуелъ, основава сѫщо тъй едно талмудско училище съ богата библиотека,

 

 

99

 

унищожени отъ пожаръ презъ 1545 г. (Jüdische Lexikon, I 837—838).

 

Въ тѣзи новоосновани научни срѣдища се развива интенсивна дейность, и ние виждаме още въ първитѣ години следъ 1492 г. редица бележити писатели, учени и равини, най-забележителнитѣ отъ които сѫ: Иосефъ Паси, Маиръ Драма, Шеломо Кавалиеро, Шемуелъ Узиелъ, Шемуелъ Елъ-Бохри (Алъ Багри?) Иосифъ бенъ Яхия, Шеломо Митрани, Шеломо Хазанъ, Аврамъ Сидалво, многобройнитѣ Тайтасáкъ, Яаковъ бенъ Хабибъ (авторъ на Енъ-Яаковъ), Перахиа Aкоенъ и неговиятъ синъ Даниелъ (философи и астрономи), Ааронъ Афия или Афиусъ (сѫщо), Моше Алмознино (сѫщо) и пр. сѫщо и кабалиститѣ Иосефъ бенъ Шеломо Тайтасáкъ и Шеломо Франко.

 

Разпредѣлени на тридесеть и шесть различни групи, споредъ провинциитѣ, отъ които произхождатъ (Арагония, Кастилия, Португалия и пр.), тѣ запазватъ презъ течение на цѣлия XVI в. испанския езикъ въ изисканата отъ литературата чистота дотамъ, че Гонзалво де Илиескасъ, забележителенъ испански пѫтешественикъ, който посетилъ града презъ срѣдата на сѫщото столѣтие, отбѣлѣзва съ удивление, че евреитѣ въ Солунъ, даже и много младитѣ, говорятъ костилски не по-зле отъ самия него (Franco, 40).

 

Презъ всичкото време на срѣдновѣковието, евреитѣ и арабитѣ въ Испания сѫ били едничкитѣ носители на цивилизацията въ западна Европа. Чрезъ тѣхъ се е запазила, развивала и е проникнала въ латинскитѣ страни философията на Платона и Аристотеля, медицината на Ипократа и Диоскарида, астрономията, математиката, географията и другитѣ науки на древнитѣ елини. Въ самата Византия е царувало толкова религиозно мракобѣсие, че елинската култура дължи своето запазване и своето влияние вѣрху ренесанса много по вече на араби и евреи, отколкото на византийцитѣ. Носители на такава висока култура, испанскитѣ евреи веднага следъ настаняването си въ Македония откриватъ печатница въ Солунъ (началото на XVI в.), запознаватъ турцитѣ съ приготвянето на барутъ, развиватъ банковото дѣло и международната тьрговия до такава степень, че Солунъ става най-голѣмиятъ центъръ на търговията и мореплаването въ източната часть на Срѣдиземно море. Лѣкаритѣ-евреи, изхождащи отъ прочутия университетъ въ Саламанка, сѫ превъзхождали въ всѣко отношение своитѣ

 

 

100

 

колеги отъ други народности. Познаващи много чужди езици и имащи постоянни връзки съ своитѣ съплеменници и съотечественици, разпръснати по цѣлия басейнъ на Срѣдиземно море, въ тѣхни рѫце се съсрѣдоточаватъ политическитѣ и икономическитѣ сношения съ външния свѣтъ. И трѣбва да се съжалява, че низкостоящата по култура срѣда, въ която тѣ сѫ попаднали, ориенталската инертность на господствуващитѣ турци, фанатизъмътъ и назадничеството на гръцката православна църква, както и омразата и ненавистьта, която сѫ питаели къмъ христианството тия жъртви на инквизицията и на каталогическата нетърпимость, сѫ попрѣчили на испанскитѣ евреи да развиятъ една нова, балканска или отоманска цивилизация въ тия страни, които по вѣрски и политически причини бѣха откѫснати отъ движението на западния хуманизъмъ. Попаднала на такава лоша почва и при такива лоши условия, културата на испанскитѣ евреи не само не можеше да вирѣе, но бѣше предварително осѫдена на задушаване. Така и стана въ последствие, следъ единъ сравнително блѣскавъ периодъ отъ около два вѣка.

 

(Ще се свърши).

 

          Край в: Македонски Прегледъ, год. VI, кн. 2 (1930)

 

[Back to Index]