Македонски Прегледъ
Година
VI, книга 1, София, 1930

 

1. Днешната югозападна граница на българската говорна область

 

Отъ проф. А. Селищевъ. [1]

 

 

Българската югозападна езикова погранична линия, като се почне отъ планинскитѣ вериги на Горуша и Грамосъ и отъ рѣката Бѣлица на югъ, извива отъ селото Слимица (Слимница) къмъ изтокъ и по-нататъкъ къмъ северъ, къмъ българското село Лобаница и къмъ българо-албанското градче Биглища. Отъ Биглища линията отива въ северозападна посока, така че на изтокъ оставатъ българскитѣ села Ракитска, Зърновско, Леска, Пустецъ, Гломбочица, Подбуче. Отъ Подбуче тя се отправя къмъ южния брѣгъ на Охридското езеро, къмъ българския манастиръ св. Наумъ. На западъ отъ посочената граница се намиратъ албански селища. Само два съседни пункта на югъ сѫ български: това сѫ корчанскитѣ села Дрѣново и Бобощица. Отдѣлни български семейства сѫ били запазени до недавно време (въ края на XIX в. и въ самото начало на XX в.) и въ редъ села въ Корчанско: Совяни, Синица, Пиргъ, Рамбецъ, Булгарецъ, Хотища, Братовица. Въ самия градъ Корча до неотколе е имало въ две махали българско население. Въ нѣкои сега албански села старцитѣ още помнятъ предишната българска речь. На западъ отъ Охридското езеро населението е албанско. Само на северозападъ се държи или поне се е удържало до началото на 1900 г. българско население въ селата Линъ (повече албански семейства), Райца (българи-мохамедани), Радожда, Влахци, Калища (повече албански семейства). Отъ Струга пограничната линия отива на западъ отъ Дринъ; албанското село Заградчани и влашкитѣ села Горна и Долна Бѣлица

 

 

1. Тази статия е часть отъ едно съчинение на проф. Селищевъ, „Славяно-албански отношения", което ще бѫде обнародвано. (Бел. на Ред.).

 

 

2

 

оставатъ на западъ отъ тази линия [1]. Велеща бѣше сѫщо така въ последно време предимно албанско село. Българскитѣ села Вранища, Октиси, Вехчани (Вевчани), Подгорци, Боровецъ, Ябланица (има и албанци) сѫ на изтокъ отъ пограничната линия. Тукъ се намира северната часть на планинския хребетъ на Ябланица. По-нататъкъ границата отива на северозападъ по хребета на Голо-бърдо. Погранични български села въ края на 90-тѣ години на XIX в. бѣха тукъ Борово, Себище, Търново, Лешничанъ, Торбачи. Като български тѣ сѫ посочени въ очерка на проф. Иорд. Ивановъ, „Българо-албанската етнична граница". [2] Но споредъ други сведения, почерпени изъ статистически данни отъ 1916 г., селото Борово, a сѫщо така намиращитѣ се на северъ села Косовецъ и Торбачи сѫ албански. [3] Селото Себище споредъ сѫщитъ данни е смѣсено, българо-албанско. Отъ селото Торбачи пограничната линия преминава на другата страна на Дринъ, оставя на изтокъ българоалбанския градъ Дебъръ и българското село Сушица и отива на северъ надлъжъ по Дринъ. Редица села на самия Дринъ сѫ албански: Коняри, Солокики, Спасъ, Рашани, Блато, Майтаръ, Чернене, Войникъ, Чанка, Ковачица. Следващето на северъ село на Дринъ Деолани (Деволани) е българо-албанско. Отъ тукъ, при хълма Кенокъ, границата се извива на изтокъ къмъ българското мохаиеданско село Жерноница и по-нататъкъ къмъ Мавровитѣ ханове (въ района на село Маврово). Въ едно село на северозападъ отъ посочената граница, въ селото Брижданъ (Бържданъ) на Дринъ, статистическитѣ данни отъ 1916—1918 г. г. отбелязаха 4 българи, 9 власи, 40 цигани и 1008 албанци. [4] (Една махала отъ това село носи наименование отъ славянски произходъ: Домазетой). Въ 60-тѣ години на XIX в. и въ друго село отъ този районъ, въ с. Меланъ

 

 

1. У Ханъ и едното и другото село сѫ отбелязани като български : „Zusammen 200 rein bulgarische Hauser" (Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar. II. 1863. Denkschr. d. K. Ak. d. Wissensch. Phil.-hist. Cl. Bd. 16. Wien. 1869, стр. 46).

 

2. Мак. Прегледъ, I, 1905, кн. 4, стр. 46.

 

3. Balkan-Archiv, 1925, стр. 66.

 

4. Fr. Seiner, Ergebnisse der Volkszählung in Albanien in dem von den österr.-ungar. Truppen 1916—1918 besetzten Gebiete (Schriften der Balkankommission. Linguist. Abteilung. XIII. 1922, стр. 50).

 

 

3

 

или Мелна (на северъ отъ Деолани) се намира българско население. [1]

 

Селата, разположени по горното течение на Радика (Горнарѣка), сега сѫ албански.

 

Отъ Мавровитѣ ханове западната граница на българската езикова область отива къмъ Рудока-планина, къмъ превала Враца и къмъ селата на Призренската гора, разположена между Шаръ-планина, Рудока-планина и Коритникъ. Славянското население на Гора е било принудено да промѣни вѣроизповѣдането си — станало мохамеданско. Но традиционната славянска речь се запазила въ много села и y мнозина отъ тѣхнитѣ жители. Главнитѣ основни черти на тази речь сѫ български, каквито ни представятъ говоритѣ и въ северозападна Македония (За това по-подробно се говори въ моята книга „Пологъ", стр. 408—410). Господствуващото значение на албанцитѣ, които живѣятъ въ Гора и въ съседство съ нея, и общностьта на религiята съ обусловили силното албанско въздействие надъ горянцитѣ. Тѣ, както и другитѣ българи-мохамедани въ западна Македония, нерѣдко се считатъ албанци. Като албанци сѫ посочени тѣ и въ преброяването, направено презъ време на австрийската окупация въ 1916—1918 г. г. [2] Опититѣ на сръбското правителство да открие училища въ нѣкои села на Горна-рѣка се оказаха безуспѣшни: къмъ началото на 1929 год. тамъ не е останалъ нито единъ учитель. [3] Въ нѣкои семейства и въ нѣкои села на Гора българската речь излѣзла съвсемъ отъ употрѣба, като е отстѫпила на албанската.

 

Отъ Гора пограничната линия се отправя на североизтокъ презъ Шаръ-планина, отъ нейния връхъ Люботрънъ и отъ тамъ на изтокъ, северно отъ бълграското село Рогачево, на североизтокъ отъ планинския хребетъ Рогачъ и отива къмъ положкия Дервентъ при Вардаръ и по-нататъкъ на североизтокъ къмъ Скопска Черна-гора (Вж. етнографската карта на Пологъ, приложена къмъ моята работа за Пологъ).

 

Селата на призренското Ополе сѫ станали всички албански.

 

 

1. Hahn, op. с. Abteil. II, 57 ff.

 

2. Seiner, Ergebnisse der Volkszählung in Albanien, стр. 54—56.

 

3. C. Милосављевић, Просветне прилике Горње Реке (Јужни Преглед, IV, № 2. Скопље, 1929, стр. 70).

 

 

4

 

Албански сѫ и много отъ селата въ другитѣ призренски жупи.

 

Въ днешно време славянски сѫ следнитѣ най-близки до Призренъ села : Върбичане, Новоселяне (Шаръ-планински срезъ), Селце (Севце), Върбещица, Яжинце, Щърпце, Беревце, Готовуша (Сириничска жупа), Средско, Живиняне (Средска жупа); останалитѣ села на тази жупа сѫ или смѣсени или албано-мохамедгнски: Речане, Небрегоще.

 

Славянската речь на населението на призренскитѣ жупи Средска и Сириничъ представя елементи на две славянски езикови области : българо-македонска и сръбска. Елементи отъ българска речь е имало и въ езика на онова славянско население, което е живѣло нѣкога на северъ и на северозападъ отъ Призренъ; чертитѣ на славянската топографска номенклатура свидетелствуватъ за това. Така, въ тази речь е имало думи съ жд и шт. вм. праславянскитѣ *dj, *tj, *kt’ (Гражденикъ, Ображда, Любижда, Селогражде, Чрѣвоглажде въ документъ отъ XIV в., Торажда, Сѣножештани въ документъ отъ XIV в., Небрегоште, Добрушта); думи съ -ец вм. по-раншо -ъць (Нашецъ, Тупецъ и др.). По-подробно за това вж. въ моята работа за Пологъ, стр. 411—416. Въ допълнение на етнографскитѣ и лингвистични посочвания, изложени въ тази книга, ще отбележимъ тукъ резултатитѣ отъ етнографскитѣ наблюдения на A. Haberlandt, които се отнасятъ къмъ Призренската область. Тѣзи резултати съответствуватъ на онѣзи езикови явления, за които говорихъ въ своята работа.

 

„Около Призренъ, пише Haberlandt, кѫщата представя вече съвсемъ ясно източенъ характеръ (постройка отъ тухли); по селата кѫщитѣ сѫ разположени терасовидно по скалитѣ на хълмоветѣ; често се срѣщатъ огромни каменни врати. Градинитѣ и нивитѣ въ всичко сѫ родствени съ българскитѣ, пъкъ и начинитѣ на отглеждане полетата иматъ връзка съ югоизтокъ, сѫщо така не въ по-малка степень и носията по боя, украшения, a отчасть и по съставъ. . . . . . . . . Възъ основа на казаното трѣбва да предположимъ съ несъмненность, че по-голѣмата часть отъ населението въ посока къмъ Митровица—Печь води своя произходъ отъ по-нови преселници и че то е отъ друго произхождение, отколкото онова, което се намира въ южна Метохия. Първото принадлежи къмъ сръбската народность, a второто представя по-

 

 

5

 

стари черти, a освенъ това, както бѣ посочено по-горе, много нѣща го приближаватъ къмъ македонцитѣ, косвено къмъ българитѣ." [1]

 

На западъ отъ горепосоченитѣ югозападни предѣли на българската езикова область не се намиратъ сега български селища, освенъ онѣзи мѣста, които отбелязахъ въ Корченско, и четиримата българи въ селото Брижданъ въ Долни Дебъръ, въ района на Пешкопия. Напротивъ, албански селища на изтокъ отъ посочената погранична линия, въ западна Македония, има на много мѣста. Компактни населени райони тукъ албанцитѣ не представятъ: тѣхнитѣ села се намиратъ на българска територия, или пъкъ албанци заематъ часть отъ това или онова българско село. По статистически данни отъ 1912—1913 г. г., въ Македония, като се включи и съседниятъ Прешовски край на северъ, е имало 194,195 албанци (1,103,111 българи, 548,225 турци, 267,862 гърци, 79,401 власи, 43,570 цигани, 106,360 останало население). Най-голѣмо число албанци се намира въ западнитѣ и северни краища на Македония: въ Положско (въ Тетовско и Гостиварско) 43,260, въ Дебърско 33,575, въ Битолско 14,400, въ Скопско 13,240 (Въ Прешовско — 20,000 албанци) [2]. Албанскитѣ селища въ Македония не сѫ отъ много старъ произходъ. Албанцитѣ се въдворяватъ тукъ предимно въ течение на XVIII—XIX в. Областьта на старитѣ албански поселения сѫ планинскитѣ мѣстности на северъ отъ срѣдна Шкумба, въ басеина на Мати и на северъ отъ нея. По свидетелство на документи, въ западна Македония албанци се появяватъ въ края на XIII в. и въ XIV в. Така, на панаира (на панагюръ), който става въ ноемврий при манастира св. Георги въ района на градъ Скопье, се стичало населението на Македония и на съседнитѣ на северъ и на западъ области. Тукъ се срѣщали гърци, българи, сърби, власи и албанци.

 

 

1. Arthur Haberlandt, Kulturwissenschaftliche Beiträge zur Volkskunde von Montenegro, Albanien und Serbien. Wien. 1927, стр. 157. — Д-р Ј. Epдeљановић се отнася отрицателно къмъ мнението на А. Хаберландтъ, че населението въ Призренско има общи черти съ македонцитѣ, a чрезъ тѣхъ съ останалитѣ българи. Вж. неговия рефератъ въ Гласник географског друштва, св. 6, Беогр. 1921, стр. 132. Но това е, както е известно, общата теза на сръбската етнография.

 

2. I. Ivanoff, La Question macédonienne. Paris. 1920. Стр. 187. Отъ сѫщия, Българитѣ въ Македония. София. 1915. Стр. CII—CIV.

 

 

6

 

„И всаки кто приходи на нь (на този панаиръ), любо грькь или бльгаринь, или сръбинь, латинь, арбанасинь, ялахъ да дава законоую цариноу іакоже оу Хтѣтобоу и оу Грачаници и по всѣхь црьквахъ инихь".

 

Така постановявалъ хрисовулътъ на краль Милутинъ, даденъ на манастира св. Георгия-Горга (ок. 1299—1330 г. [1]). Въ XIV в. се споменуватъ албанци и власи съ тѣхнитѣ стада въ областьта Пологъ. Стефанъ Душанъ и Урошъ утвърдили за Тетовския манастиръ планината при Новъ-долъ. При това ктиторитѣ посочили, че отъ нея не могатъ да се ползуватъ ни травничарьтъ (сбирачъ на налога за планинскитѣ пасбища), нито пъкъ нѣкой арбанасинъ или влахъ [2]. И всрѣдъ оседналото население въ Пологъ е имало въ XIV в. албанци. Въ описа на владѣнията на Тетовския манастиръ се съобщава за нѣкой си Прогонъ, който незаконно владѣялъ тетовската Плешь, принадлежеща на този манастиръ [3]. Това име (Прогонъ) го е носилъ очевидно албанецъ. Има сведения и отъ XV в. за заседнали албанци въ Пологъ: въ вакуфа Кебиръ-Мехмедъ-Челеби е споменатъ синътъ Гинъ (Q'in ogłi) въ тетовското село Кърпине: задъ лозето на това лице се е намирало въ планината лозето на Кебиръ-Мехмедъ [4]. Името Гинъ показва, че неговиятъ носитель е билъ албанецъ.

 

Въ XIV—XV в. албански селища е имало и въ западноохридския и дебърския край. Въ първата половина на XIV в. сѫ признали властьта на Византия албанскитѣ родове, които живѣели въ Охридското и Деволското краище [5]. Въ 40—60 г. на XV в. се водила героична борба между управителя на срѣдна Албания Георги Скендербегъ Кастриотъ и турцитѣ (1444—1468). Въ областьта нa Скендербегъ влизали Мати, Кроя, Дебъръ.

 

 

1. Ст. Новаковић, Законски споменици. Беогр. 1912. Стр. 620;  P. М. Грyjић, Властелинство св. Ђорђа код Скопља (Гласник Скопског Научног Друштва. I. 1925. Стр. 72—73).

 

2. Грамота, дадена на Тетовския манастиръ въ 1337—1346 г. Споменик, III, стр. 30.  Hoвaкoвић, Законски споменици, стр. 660.  Селищевъ, Пологъ. Стр. 92.

 

3. Селищев, Полог, стр. 92.

 

4. Гл. Елезовић, Турски споменици y Скопљу (Гласник Скоп. Научног. Друштва, I, св. 2, 1926, стр. 455, 461).  Селищев, Полог стр. 109.

 

5. В. Макушевъ, Историческія разысканія o славянахъ въ Албаніи въ срѣдніе вѣка. Варшава, 1871. Стр. 41.

 

 

7

 

„Долни Дебъръ е заобиколенъ съ плодородни полета и е богатъ съ всѣкакви плодове. Тамъ живѣятъ албанци и епироти. Но Горни Дебъръ е гористъ, суровъ, сѫщо така плодоносенъ и се доближава по еднаквостьта на обичаитѣ къмъ Македония. Тамъ живѣятъ българи или трибали. Това е воинственъ народъ, много послушенъ на Скенденбергъ въ своята служба и преданость" [1].

 

Тогава живѣели албанци и въ областьта Голо-бърдо: албанцитѣ въ Калабрия, преселени тукъ въ XV в., се наричатъ Galabardhenej — т. е. хора изъ Голо-бърдо [2].

 

По-далечъ на северо-западъ отъ Македония, въ Призренския край, вече въ XV в. се намирали албански овчарски селища, катуни. Въ грамотата на Стефанъ Душанъ за манастира арх. Михаилъ и Гаврилъ при Призренъ (1348—1353) сѫ отбелязани деветь албански катуни въ Призренско:

 

„А се арбанаси. Катоунь Гонов’ци. Катоунь Магѥр’ци. Катоунъ Бѣлоглавци. Катоунь Флоковци. Катоунь Чрьньча. Катоунь Цапар’ци. Катоунь Гонов’ци. Катоунь Шпинадин’ци. Котоунь Новаци" [3].

 

Три катуна носѣли славянски названия, приети отъ по-раншното население на тази мѣстность — отъ славянитѣ: Бѣлоглавци, Чрьньча, Новаци. Тогава имало албанци и въ Шпинадия (на северъ отъ Призренъ): „и придасмо му (монастырю) отъ црьковне землге отъ арбанась Шпинадию" [4]. Въ сѫщия документъ сѫ споменати албански селища въ Горни Пилотъ (на западъ отъ мѣстото, гдето се сливатъ Бѣли и Черни Дринъ): тамъ имало нѣколко албански села — Шикля, Крупиада, Крьнорь [5] и други вѣроятно.

 

Документи отъ XIV в. сочатъ не само на овчарско и на заседнало албанско население въ западна Македония и въ Призренско, но и на албанци, които се занимавали съ военно дѣло. Като въорѫжена стража и войници, тѣ служатъ по охраната на манастирскитѣ владѣния и y знатни хора. Така е било въ Призренско, въ Македония, въ гръцкитѣ, венециянскитѣ и после турскитѣ области. Съ голѣма известность сѫ ce

 

 

1. Barleti, Historia de vita et moribus ac rebus praecipue adversus Turcas gestis Georgii Castriot. (Ползувамъ се отъ нѣмския преводъ въ издание отъ 1577 г., кн. V, стр. 59).

 

2. Вж. бележката на К. Treimer въ Slavia, III, стр. 447.

 

3. Новаковић, Закон. споменици, стр. 688.

 

4. Пакъ тамъ, стр. 695.     5. Пакъ тамъ, стр. 691.

 

 

8

 

ползували въ течение на дълго време наемнитѣ войници албанци и въорѫжената стража. Въ числото на войницитѣ на манастира св. Николай при селото Добруша (на северозападъ отъ Призренъ) се намиралъ въ 1355 г. Гинъ Бѣли [1]. Всрѣдъ слугитѣ на властелина Иванъ Пробѣштитовичъ, който купилъ земя и нивя въ Щипъ (източ. Македония), се е намиралъ „Гино арбанасин" [2].

 

XIV и XV вѣкъ е време на много силно, понѣкога бурно разселване на албанцитѣ, които се спускали отъ планинитѣ и се устремявали къмъ съседнитѣ краища, както ще се каже подробно за това на друго мѣсто. Въ своето движение вече въ това време тѣ притѣснявали въ много мѣстности славянското население. Най-голѣма експансия — експансия бурна, разрушителна, разбойническа — придобива движението на албанцитѣ на изтокъ и северъ въ края на XVII в. и въ XVIII–XIX в. Слабостьта на турската власть въ Албания и Македония, самовластието на албанскитѣ паши, беднотията на много планински албански мѣстности, хищностьта и разбойничеството, развити въ предшествуващитѣ вѣкове на подивяване на страната подъ турска власть, бѣгството отъ кръвното отмъщение — всичко това е обуславяло преселението и нахлуванията на албанцитѣ въ югоизточна Албания, въ Македония и Стара Сърбия. Кървавъ тероръ е съпровождалъ въдворяването на албанцитѣ въ тѣзи краища. Може би само въ малко мѣста се установявали добросъседски отношения между славяни и албанци. Господствуващето положение на мохамеданина въ отношението му къмъ гяуритѣ, хищничеството на пришелцитѣ, бездействието на турската власть по обуздаване разбойничествуващитѣ албанци — всичко това угнетявало славянското население. Този гнетъ е станалъ още по-силенъ презъ втората половина на XIX в. при изострюването на религиозното развитие, при пробуждзщето се национално-обществено движение, при вмѣшателството въ това движение на чуждестранни агенти, при рѣзко проявилата се държавна немощь на Турция. Пълни сѫ съ ужасъ докладитѣ на консулитѣ отъ Битоля и Призренъ за условията на живота на славянското и изобщо на христианско население въ тѣзи области. Крайната експлоатация на населението

 

 

1. Новаковић, Закон. споменици, стр. 719.

 

2. Пакъ тамъ, 306. Документъ 1350 г.

 

 

9

 

отъ страна на бейоветѣ и откупвачитѣ на държавната десетина, останалитѣ тежки данъци, насилията на стражата (на поляцитѣ), разбойничеството на албанцитѣ мохамедани, бездействието на властьта, нерѣдкото нейно подпомагане на разбойницитѣ — за всичко това свидетелствуватъ многочислени факти изъ до сега необнародвани доклади на руски консули, които на друго мѣсто изцѣло ще се печататъ (въ съч. „Българо-албански отношения" — вж. по-горе, на стр. 1 бележ. на Редакцията).

 

„Нашитѣ села, се оплаквали жителитѣ на Прилепъ, заприличаха на касапници" . . . (Докладъ отъ Битоля отъ 25 ноемврий 1876 г.).

 

„Христианитѣ въ Горни и Долни Дебъръ, които съставятъ малцинство отъ населението на страната, се задъхватъ отъ нетърпимия гнетъ на мохамеданското (гего-албанско) мнозинство. Трудно е да си представимъ насилията, на които ги подхвърлятъ албанцитѣ. Отдавайки на последнитѣ по-голѣмата часть отъ произведенията на своя трудъ за правото на дишане, за правото на животъ, както подобава на истински заклети роби. . . — тѣ (дебърскитѣ христиани) все пакъ нито за единъ часъ не сѫ сигурни за своето" (Изъ сѫщия докладъ).

 

 За Охридската область митрополитъ Натанаилъ писалъ по сѫщото време: „Да кажемъ накратко: такива насилия, че ако нѣкой остане живъ презъ деня, сьмнява ce, дали ще доживѣе до утрешния день"... Така е било тамъ и по-късно, следъ руско-турската война.

 

„Следъ пристигането ми въ Охридъ азъ веднага бѣхъ удивенъ, като намѣрихъ христианското население потънало тъй да кажа въ маразъмъ, мѫченъ за описване. Намѣрихъ обяснението незабавно: заобиколено съ мохамеданско (албанско) население, постоянно враждебно, насилническо, намиращи удоволствие въ убийства и грабежи, нещастнитѣ христиани, като не намиратъ въ правителственитѣ органи никаква защита и гаранция, изгубили съвършено вѣра за по-добро бѫдеще и се предали на унилость, чийто неизбѣжни последствия не ще описвамъ . . (Докладъ на вице-консула Наги отъ 15 окт. 1880 г.).

 

Още по-ужасенъ билъ животътъ на славянското христианско население въ Призренско, въ Дяковската и Печска нахии. Ето напр. извадки отъ съобщението на призренския консулъ Тимаевъ отъ 26 ноемврий 1866 год.:

 

„ . . . На 23 октомврий се дигнаха арнаутитѣ сѫщо така въ Печската нахия (както и въ Дяковската) противъ католицитѣ; но тъй като католическитѣ кѫщи тамъ сѫ разхвърлени еднакво въ христианскитѣ

 

 

10

 

села, за намиране на по-изгодна плячка арнаутитѣ започнаха да грабятъ и православнитѣ кѫщи и села. Главни бунтовници въ Печската нахия сѫ Рѣканцитѣ, предимно изъ селата Истиникъ, Стреовце и Суха Сверка. Не особено много разбойници сѫ преминали отъ Дяковската нахия въ Печската... Рѣканцитѣ отъ споменатитѣ села като се надигнали хищнически преминали следнитѣ села: Сверка, Будисафце, Крушево, Ноглавке (първитѣ три села принадлежатъ къмъ старата патриаршия), Берково, Видѣнъ, Злокукяне, Главичица, Почешко, Раговацъ и други. Въ всички тия села разбойницитѣ разграбвали до кокалъ всичко, каквото намирали. Тѣ замъквали добитъка, облѣклото; смъквали отъ главитѣ на женитѣ кърпитѣ, a отъ нозетѣ имъ башмацитѣ. Всички тѣзи задигнати вещи ги изпращали въ своитѣ села и въ Малесия. Разбойницитѣ събирали данъци, измѫчвали христианитѣ, изнасилвали женитѣ, като прогонвали мѫжетѣ отъ леглата имъ, изхвърляли мрътвитѣ отъ гробоветѣ. Получихъ отъ 23 ноемврий известия, че христианитѣ сѫ били дошли до отчаяно положение, което не се прекратявало и до сега. Тѣ умиратъ отъ гладъ и студъ лишени отъ хлѣбъ и убѣжища, изъ които били изгонени . . . Такова е положението въ Печската нахия; въ самия градъ не е по-добре. Тамъ Ибраимъ Заимъ, Хейрадинъ Бонда, Хайдинъ Мерча, Юса Касапинъ и други връзватъ православнитѣ на улицата, биятъ ги, остригватъ имъ мустацитѣ за опозоряване, разбиватъ кѫщитѣ и дюкянитѣ, грабятъ, изнудватъ пари. На страната на разбойницитѣ били даже членоветѣ на Печския меджлисъ като напр.: Абдулахъ Жаричъ, Измаилъ Юсуфъ, Муртеза Мулязимъ, Регенъ-ага, Измаилъ Госка, жандармски чаушъ съ сина си Муслинъ Чаушъ. Говори ce, че тѣзи хора подучватъ разбойницитѣ, какво и какъ да вършатъ, и имъ съобщаватъ, какви разпореждания се взиматъ въ меджлиса ... Пишатъ ми отъ Печь, че злодеянията на арнаутитѣ сѫ неизчислими, страданията на христианитѣ неимовѣрни и неизразими, докато тукашнитѣ турски власти увѣряватъ, че всичко било спокойно и нѣмало нищо необикновено. На тѣзи увѣрения въ никой случай не трѣбва да се вѣрва, тъй като имамъ положителни доказателства за безредието и неспокойно положение на страната". [1]

 

 

1. Архивъ на Мин. на Външн. Дѣла IV-2. Призренъ. 1869. Докладъ подъ № 65.

 

 

11

 

Въ новитѣ мѣста на своето жителство албанцитѣ сѫ запазвали предишния характеръ на живота си, съблюдавали старитѣ обичаи и преди всичко обичая за кървното отмъщение съ неговия ритуалъ . . .

 

„Особено тежко впечатление на тукашнитѣ христиани направи смъртьта на Василъ отъ селото Влахци, намираще се близу до Битоля. Безъ да закачамъ въпроси, доколко е справедлива сѫдебната присѫда, която осѫди Васила съ наказание да му се отсѣче главта за извършеното отъ него убийство на мохамеданина Хусеинъ, което споредъ слухове е станало въ форма на самозащита, присѫтствуващитѣ при изпълнение на присѫдата били особено развълнувани, когато видѣли, че била допустната вдовицата на Хусеина да вземе отъ рѫцетѣ на импровизирания палачъ ножа, съ който нанесла първитѣ два удара по шията на осѫдения, a когато заструила кръвь отъ ранитѣ, тя намокрила съ нея кърпата си и я отнесла съ себе си". [1]

 

— „Какво да правя?" — казваше намѣстникътъ валия въ Битоля — „нито сѫдилищата, нито администрацията не постѫпвятъ справедливо! . . . Ако биха ми дали пълномощие, отъ каквото има нужда положението на страната, азъ безъ сѫдъ бихъ пребилъ съ тояги половината отъ тукашнитѣ (битолскитѣ) мохамедани."

 

Това напълно точно приведено изявление на едно висше административно лице отъ Битолския виляетъ красноречиво характеризира непоносимо тежкитѣ условия, въ които сѫ поставени тукашнитѣ христиани, и прави излишни другитѣ пояснения. [2]

 

Въ споменатитѣ по-горе консулски доклади сѫ представени редица други факти изъ живота въ западна Македония и Стара Сърбия презъ втората половина на XIX в.

 

Нахлувания и насилствено заселване на албанци въ Македония сѫ ставали чакъ до последно време, до балканската война 1912—13 г. Документирани данни свидетелствуватъ, че нѣкои мѣста въ западна Македония сѫ станали албански въ течение на XIX в. или едва въ последнитѣ десетолѣтия. Такова е напр. посочването на Поменика отъ дебърския манастиръ

 

 

1. Съобщения на консула въ Битоля В. Максимовъ отъ 4 окт. 1875 № 194. Архивъ на Мин. на Външнитѣ Дѣла V—А2. Битоліа. 1875 г.

 

2. Докладъ на сѫщия консулъ отъ 3 окт. 1876 г., № 187. Архив. на Мин. Вън. Д. V—А2. Битоліа. 1876.

 

 

12

 

св. Иванъ Бигоръ, — единъ поменикъ, запълненъ съ имена на поклонници отъ края на XVIII в. и първата половина на XIX в.: изъ много дебърски села, нѣкои отъ които сега сѫ мохамедански и албански, отивали на поклонение въ този манастиръ българитѣ Богоя, Волканъ, Волче, Соколъ, Пейчинъ, Огненъ, Торпко, Безцена, Славка, Билка, Любика, Перуника, Цвѣта, Змейка и др. [1] Поклонници е имало и изъ западно-дебърскитѣ села Халайбеговци (Милошъ, Петро, Сорбинъ, Гьоргьо, Невено), Блато (Божо и др.), Коняри, Баланци (на югъ). Сега тѣ сѫ албански села. Имало поклоници и изъ селата на Голо-бърдо; отъ с. Вичища (Ядро, Богданъ, Волкѹшъ, Тòрпко, Митре и др.); отъ с. Голевища (Огненъ, Дроздо, Сорбинъ, Раянъ, Стойко и др.). И тѣзи села сега сѫ албано-мохамедански. Още въ 70—80 г. г. на XIX в. последнитѣ две села били българо-христиански. [2]

 

Въ течение на последното полустолѣтие окончателно се е албанизирала и дебърската Горна-рѣка. Горнорѣканцитѣ се срещнали съ албанци отъ ранно време. Въ XVIII и XIX в. при неограничената власть на дебърскитѣ паши е станало голѣмо заселване на албанци въ Горна-рѣка, повикани тукъ отъ пашитѣ или заселени доброволно. Албанцитѣ сѫ имали предимството въ обществено отношение. Тѣхнитѣ насилия и произволи надъ българското христианско население нѣмали граници. Пришелцитѣ албанци убивали и ограбвали мѣстното население. „Нищо не значи; убитъ е славянинъ." („Ска нурџон! Je врау н'и шкин"), казвали тѣ презрително при убийство на нѣкой христианинъ славянинъ. [3] Българското население се спасявало чрезъ бѣгство изъ роднитѣ си села. Много бѣжанци се отправяли къмъ Пологъ и въ областьта на Скопье. Останалитѣ въ Горна-рѣка въ течение на времето и по силата на житейскитѣ обстоятелства се поалбанчили; предишниятъ традиционенъ български езикъ излѣзълъ отъ употрѣба;

 

 

1. Важното значение на този паметникъ посочи проф. Л. Mилетичъ. Той публикува и извлѣчение отъ този паметникъ въ „Исторически и художествени паметници въ манастира св. Иванъ Бигоръ (Дебърско)". (Спис. на Бълг. Акад,. на наукитѣ. кн. XVI. 1918. Стр. 21—34).

 

2. Ст. Верковичъ, Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи. СПб. 1889. Стр. 323—324.

 

3. T. Смиљанић, Мијаци, Г. Река и Мавровско Поље (Насеља и порекло становништва. Књ. 20, стр. 83).

 

 

13

 

започнали да се ползуватъ отъ албанския езикъ. Освенъ господствуващето положение на албанцитѣ, за поалбанчване на населението сѫ допринасяли женитбитѣ на славяни за албанки; албанката не е усвоявала езика на своя мѫжъ; децата вече не учели бащиния си езикъ, a говорѣли езика на майкитѣ си — албанския. Житейскитѣ обстоятелства не сѫ извикали нужда y младото поколѣние да се ползува съ българския си езикъ: господството въ живота е принадлежало на албанцитѣ.

 

За поалбанчване е допринесла и промѣната на вѣрата: за да придобиятъ нѣкои права въ обществено отношение, мнозина горнорѣканци станали мохамедани. Обаче часть отъ населението и следъ своето поалбанчване е запазила христианството. Поменикътъ на дебърския манастиръ св. Ив. Бигоръ съдържа въ себе си много имена на поклонници отъ горнорѣканскитѣ села. Имената на тѣзи поклонници сѫ въ по-голѣмата си часть славянски, разпространени широко всрѣдъ българското население въ Македония и България. Напр. изъ селото Бѣличица: Цвѣтко, Милица, Ело, Стрéзо, Донко, Стойно, Спасéнъ, Цвѣто, Змейко, Новакъ. Но не е известно, кога, въ кои години тѣзи лица сѫ били въ манастира. Ние разполагаме съ други данни, които показватъ, че още въ 30—50-тѣ г. г. на XIX в. въ Горна-рѣка е билъ запазенъ българскиятъ езикъ. Отъ Горно-рѣканското село Нивища билъ родомъ Герасимъ Бочовичъ (Бочоичъ). Въ 23-тѣ години на XIX в. той е билъ игуменъ въ манастира на Меника около Горно-рѣканского село Върбяни. Тукъ той билъ последенъ игуменъ. [1] Той е билъ принуденъ да напустне този манастиръ. Въ 1831 г. той е билъ вече въ Марковъ манастиръ, недалечъ отъ Скопье, и ревностно се е стараелъ да възобнови този манастиръ, както свидетелствува за това приписката, направена отъ него въ 1840 г. въ единъ черковенъ уставъ отъ XIV в. (въ Хлудовската сбирка въ Москва, № 122). Тази приписка има значение въ историческо и лингвистично отношение; тя показва, колко тежки сѫ били условията за сѫществуване на Марковия манастиръ; тя представлява нѣкои черти на българския езикъ на горнорѣканеца Герасимъ Бочовичъ. [2] Герасимъ Бочовичъ билъ спомоществователь за издаване

 

 

1. Насеља и потекло становништва, Књ. 20, стр. 74.

 

2. Приписката е издадена и анализирана отъ мене въ втория томъ на „Ученія Записки Высшей Школы г. Одесы", стр. 85—90.

 

 

14

 

книгата на Кирила Пейчиновичъ „Утѣшение грѣшнымъ", написана въ 1831 г. Въ числото на спомоществователитѣ К. Пейчиновичъ отбелязалъ „ѿ марковъ манастиръ їгѹменъ Герасимъ со дрѹжини егω" (Рѫкописенъ екземпляръ на „Утѣшеніе" въ Соф. Нар. Б., № 2895). Спомоществователи за издаване тази книга имало и други горнорѣканци: отъ селата Върбенъ, Грекане, Сенце, Бѣличица (списъкътъ на спомоществователитѣ се намира въ рѫкописния екземпляръ на „Утѣшеніе). Изъ Горна-рѣка имало спомоществователи и на други български издания отъ 40-тѣ и 50-тѣ години на XIX в.

Отъ селото Стразимиръ — Атанáсій Іωвановъ (Первоначална наѹка за дòлжностите на человѣка. Фран. Соадіа. Въ Цариградѣ. 1844).

Отъ с. Върбенъ — Сїлѧанъ (Перв. наѹка), Терпо (Перв. наѹка).

Отъ с. Сенце—Зωсимá Лазáревъ (Перв. наѹка), Пéтъръ х. Билби́левъ (Перв. наѹка).

Отъ с. Бѣличица — попъ Христо (Житіе св. Григòрия Архїепископа Омири́тскаго. Въ Бѣлый градъ. 1852).

 

И така въ 40—50-тѣ години на XIX в. въ Горна-рѣка живѣели хора, които сѫ ценѣли славянската, българската книга и сѫ я четѣли. Българския езикъ сѫ знаели и нѣкои албанци отъ Горна-рѣка. Така, отъ тѣхната срѣда е билъ въ с. Бѣличица попъ Серафимъ, който се подписалъ върху книгата „Житіе Григоріа Омиритскаго". При името на този попъ е отбелязано: „арнаутинъ."

 

За чертитѣ на българската речь на горнорѣканцитѣ можемъ да сѫдимъ по немного данни: по приписката на игумена Герасимъ, по топографическитѣ названия, по славянскитѣ думи, които сѫ влѣзли въ езика на горнорѣканцитѣ.

 

Това е билъ единъ говоръ отъ западно-македонски типъ. Той се е намиралъ въ най-близка връзка съ езика на българското население въ Дебърско и Горни Пологъ. Ето нѣкои черти отъ горнорѣканския говоръ:

 

1) жд вм. *dj: гражд — „помѣщение за добитъка" (или по албански ар).

 

2) ъ-о вм. ѫ: Дъбово-Добово (съ o е предадено въ поменика въ манастира св. Иванъ Бигоръ).

 

Въ топографската номенклатура на Горна-рѣка имаме архаизма он вм. ѫ, напр. Лонг, наименование на гора въ долината на с. Жужне. Съ този коренъ имаме много топографски названия въ Македония и въ другитѣ балкански области, сравн. напр. Лънк (Лонк) въ Д. Преспа, Лънга въ Костурско, Лок

 

 

15

 

(ѫ > ъ > о) въ района на дебърското село Ростуше, Лажани (ѫ > ъ >а) въ Прилепско; отъ сѫщия коренъ е и названието По-лог (Пологъ) съ значение на „храсталакъ", „мѣсто съ неголѣма гора". Сѫществителното лѫг е преминало въ албански: łog(ε). [1]

 

По-подробно за тѣзи названия се говори въ моята работа за Пологъ (стр. 316—317).

 

3) е вм. ь: Топлецъ, Градецъ, Бродецъ (и по алб. Bay), Скъртецъ (топографически названия); день, велїгдень (приписка на от. Герасимъ).

 

4) ол, ор вм. ł̥, r̥ между съгласни: Волковия (село), Ворбенъ (село), порво (зап. на от. Герасимъ).

 

5) Предаване падежнитѣ отношения чрезъ общъ падежъ: ѿ река, ѿ кѹ́мановω, за вечна памѧтъ, лежеха ѹ негω, тремоть на монастірωть, ѿ тѹрці (прип. на о. Герасимъ).

 

6) Фамилни имена на -ов (-евь), -овци (-евци): Билби́левъ, Іωвановъ, Лазáревъ, Іковъ (подписници на български книги отъ 40—50-тѣ години на XIX в.); Красовитъ, Томовитъ, Маноловитъ — фамилии на днешни жители отъ с. Кракорница (-т — елементъ отъ албанския членъ за множ. ч.), Кузовци, Поповци, Ивановци — днешни „албански фамилии въс. Бродецъ.

 

7) Членна форма за мѫж. р. ед. ч. -от : тремоть на манастірωть (прип. на о. Герасимъ).

 

8) Предлогъ со (прип. на о. Герасимъ).

 

9) Съчетания на имена съ кратка мѣстоименна форма (го, му. . .) въ вин. и дат. пад.: каменетω ги донесохъ ѿ Кѹмановω (прип. на о. Герасимъ).

 

Окончателното изчезване на българския езикъ въ Горна-рѣка е било предшествувано отъ единъ периодъ нa двоезичие, когато въ всѣкидневния говоръ се употрѣбявали българскиятъ и албанскиятъ езикъ. Въ това време били пренесени много думи отъ предишната всѣкидневна речь въ албанската. По всѣка вѣроятность не само въ лексикално, но и въ фонетично отношение се отразяватъ елементи на предишната горнорѣканска речь въ днешния албански езикъ на горнорѣканцитѣ. Това можемъ да предполагаме възъ основа на посочвания отъ наблюдатели, че арнаутитѣ отъ Дебъръ се присмиватъ

 

 

1. N. Jokl, Linguistisch-kulturhistorische Untersuchungen aus dem Bereiche des Albanischen. Berlin u. Leipzig, 1923. Стр. 173.

 

 

16

 

на горнорѣканцитѣ за тѣхния разваленъ албански езикъ. Старитѣ албанци, напр. преселницитѣ изъ Мати (въ с. Върбянъ) говорятъ чистъ албански езикъ. [1] Въ лексикално отношение сѫ се запазили много славянски названия, които се отнасятъ къмъ кѫщата, къмъ обикновения домашенъ животъ, къмъ облѣклото, къмъ членоветѣ на семейството. Напр. гражд (помѣщение за добитъка), трем, дома (съ окончание a: елементъ на албанската членна форма за женски родъ; това име минало въ категорията на имената отъ женски родъ подъ влияния на съответното албанско име шпија; и това име е въ употрѣба), ватра, герен, верига, затвор (съ което заключватъ нощно време вратата), скривница (килеръ), гати (покривъ; и елементъ отъ членната форма за мѫж. р. ед.), брана, плуг, плужица, разбой, стройник, колач, чайник (връзка на долни дрехи), рогозина, кожуф и др. [2]

 

Топографскитѣ названия на главнитѣ мѣстности сѫ останали старитѣ. Славянски названия се употрѣбятъ и за много други мѣстности. Но за рѣкитѣ, изворитѣ, ливадитѣ, горитѣ, полетата и другитѣ селски мѣстности има повече албански названия. Ето напр. нѣколко названия отъ района на с. Ничпуръ: Шуло, Гури, Горид, Мула, Амбл, Крой Фтоет, Фушийа, Гури Стомит, Гури Шушец, Кумла е Редити, Гури Куш (< Куч < Кућ), Ворете Мла, Крой Дулес, Крой Смилит и др. Славянски названия има немного: Топлец, Градец. Много отъ албанскитѣ названия сѫ преводъ на славянскитѣ. Напр. Шуло вм. Присой, Чури Куш (Kyћ) вм. Червенъ Каменъ, Крой Милес вм. Милевъ Изворъ, Дарда Маде (darδa maδe) вм. Голѣма Круша (така, „Голѣма Круша" се нарича една мѣстность напр. въ района на дебърското село Долно Мелничани) и др.

 

Посочихме сѫдбата на българското население на Горна-рѣка за да отбележимъ главнитѣ страни и явления на процеса на поалбанчване на българското население, — процесъ, произлѣзълъ въ този край не много отдавна. Съ сѫщата цель ще направимъ още нѣколко забележки за албанцитѣ въ Пологъ — въ разкошната мѣстность по горното течение на Вардаръ, между Шаръ-планина, Рудока-планина, Суха Гора и Жеденъ-планина.

 

 

1. Насеља и потекло становништва, књ. 20, стр. 79, 118.

 

2. Извлѣчено отъ описанието на Т. Смиљанић, Насеља, књ. 20.

 

 

17

 

Ако не по-рано, то вече въ XIV в. албанци сѫ преминавали съ своитѣ стада въ Пологъ. За това свидетелствуватъ хрисовулътъ на Стефанъ Душанъ и на Урошъ за тетовския манастиръ (вж. по-горе). Тогава е имало и заседнали албанци въ Пологъ, както показва албанското име „Прогонъ" на единъ тетовски житель (описание на имението на тетовския манастиръ отъ XIV в., вж. по-горе). Въ 80-тѣ години на XIV в. Пологъ се е намиралъ въ връзка съ владѣтелитѣ на албанската область Мати. Иванъ Кастриотъ се е оженилъ за Воисава, дъщеря на единъ положки боляринъ-славянинъ. Въ дома на Кастриотитѣ славянскиятъ езикъ се употрѣбявалъ както и албанскиятъ. Въ XV в. е споменатъ въ единъ турски вакъфъ синътъ на албанеца Гина, който притежавалъ лозе при положкото село Кърпино. Но заседналитѣ тогава въ Пологъ албанци били единични семейства. Силнитѣ раздвижвания на албанци въ Пологъ произхождатъ отъ по-късно време, XVIII—XIX в., въ периода на неограничената власть на тетовскитѣ паши. Въ това време етнографскиятъ обликъ на края се е измѣнилъ доста силно: появило се многочислено албанско население. Пашитѣ, по своето произхождение сами свързани съ Албания, сѫ имали около себе си много чиновници албанци. Така напр. въ с. Теарце пашитѣ поселили албанци, събрани отъ тѣхъ въ Долни-Дебъръ, въ Призренския край и въ Мати. Паша Абдурахманъ изгонилъ изъ селата Стража и Котлино (въ северния Пологъ) старото българско население и поселилъ тамъ албанци. Не само по покана на пашитѣ и бейоветѣ се заселвали тукъ албанци, но и доброволно и разбойнически.

 

Заселването на албанцитѣ въ едно или друго село въ Пологъ било предшествувано отъ нахлуване на албански чети, грабежи и плѣнъ. Плѣненитѣ е трѣбвало да се откупуватъ. Тероризираното население е било принудено да напуска своитѣ пасбища и поля, които се намирали далечъ отъ селото. Мѫжетѣ търсѣли срѣдства за поминъкъ вънъ отъ родното си мѣсто, като отивали далечъ за печалби. Появяватъ се напр. две-три албански семейства и се заселватъ въ селото. Въ тѣхъ има силно чувство за защита на семейството, на тѣхния фисъ, чиито членове сѫ свързани съ връзкитѣ на кръвното отмъщение. Ако албанскиятъ тероръ е ставалъ непоносимъ, старото българско население съвсемъ е напускало родното си мѣсто, a часть отъ него се поалбанчвала. Понѣкога самото българско

 

 

18

 

население извиквало албанци за защита отъ други албански разбойници. Следъ тѣзи повикани или наети албанци идвали после тѣхнитѣ сродници. Така е било напр. въ селото Горанци. Обикновено албанцитѣ се заселвали въ планинскитѣ села, a после се спускали въ долината.

 

Въ 1839 г. въ Пологъ се е намиралъ нѣмскиятъ ботаникъ А. Гризебахъ. Като се отправилъ къмъ шаръ-планинския връхъ Кобилица, той преминалъ презъ албанскитѣ села Селце и Вейце. За външния изгледъ на тѣхнитѣ обитатели той отбелязва:

 

„Недовѣрието въ погледа съставя характерна черта y всички планинци албанци (Gebirgsalbanesen) въ тази область, и никога пѫтешественикътъ не ще смѣси съ тѣхъ българина или турчина (einen Bulgaren oder Türken) [1].

 

Албанцитѣ, заселени въ Пологъ, произлизатъ отъ Дебъръ, Мати, Дукаджьина, Мирдита и отъ Люма, по-малко отъ Метохия, Пордимъ и Косово [2]. Така изъ Шкодренския санджакъ е дошелъ фисътъ Кабашъ, който живѣе въ планинскитѣ мѣстности на Шаръ [3].

 

Отъ края на XVIII и първитѣ десетолѣтия на XIX в. се появяватъ сведения за албански насилия въ Пологъ и Скопската область [4]. Въ 60-тѣ и 70-тѣ години на XIX в. албанското население и албанското засилване сѫ били доста значителни. За това свидетелствуватъ руската пѫтешественица по Македония и Албания М. Ф. Карлова и рускитѣ консули въ Призренъ Е. Тимаевъ и И. С. Ястребовъ. Ние отбелязахме тѣзи съобщения въ книгата си за Пологъ. За да си представимъ по-добре албано-българскитѣ отношения въ този край, ще напомнимъ още веднажъ тѣзи свидетелства. Въ бележкитѣ на Карлова четемъ:

 

„По пѫтя отъ Скопье за Тетово, като спрѣхме въ хана Групшинъ, ние веднага забележихме, че се намираме вече всрѣдъ друго население, отколкото по-рано. Хората, които се тълпѣха при вратитѣ на хана, говорѣха езикъ съвършено неразбираемъ,

 

 

1. A. Griesebach, Reise durch Rumelien und nach Brussa im Jahre 1839. II. Gottingen. 1841. Стр. 305.

 

2. Јов. Цвијић, Основе за географију и геологиjy Македоније и Старе Србије. III. Стр. 1071—1073. Отъ сѫщия: Балканско полуострово. Беогр. 1922. Стр. 178. В. Кънчевъ, Македония. Стр. 92—94.

 

3. Докладъ на призренския консулъ Тимаевъ отъ 26 апр. 1867 г. подъ № 63. Архив Мин. на В. Д. IV 2. № 6. Призренъ.

 

4. Селищев, Полог, стр. 120—125.

 

 

19

 

и нѣкакъ си изподъ вежди, недружелюбно ни изглеждаха. Всички бѣха въорѫжени съ пищови и ками на пояса, a мнозина освенъ това и съ дълги кременлии пушки на рамо. Бѣха облѣчени въ бѣли куртки съ увиснали рѫкави, тъмночервени или отъ друга боя бешмети и бѣли фустани, отъ часть сукнени, отъ часть басмѣни. На главата си имаха обикновенъ червенъ фесъ, на краката си едни имаха чорапи (дебели, вълнени), други нѣщо въ видъ на партенки, a вмѣсто башмаци нѣкакви парчета отъ кожа, които покриваха прасцитѣ и часть отъ стѫпалата и бѣха завързани съ омотана около ногата връвчица. Дрехитѣ на всички безъ изключение бѣха крайно изпокѫсани и разнищени, но затова пъкъ орѫжието имъ бѣше въ чистота и редъ.

 

Това бѣха албанци, наричани геги, които въ тѣзи мѣста изповѣдватъ мохамеданска вѣра. Тукъ тѣ живѣятъ смѣсени съ българи, като се отличаватъ рѣзко отъ тѣхъ не само по езикъ, вѣроизповѣдание и по това, че носятъ орѫжие, но и съ самия си външенъ изгледъ, безъ да се гледа на това, че въ тѣзи мѣста самитѣ българи носятъ албанска носия и ходятъ въ фyстани. Но българитѣ сѫ нѣкакъ си по-дебели, по-месести, по-тежки, лицата имъ y повечето сѫ крѫгли и доста добродушни; напротивъ албанецътъ е слабъ, жилестъ, лицето му е продълговато и съ орловъ носъ, очитѣ му сѫ по-ярки и по-черни, отколкото y българитѣ (макаръ че и y последнитѣ очитѣ y повето сѫ черни). Особено характеризира тѣзи албанци необикновено суровиятъ погледъ, отъ който се вижда, че сѫ разбойнически народъ. И наистина, щомъ отпѫтувахме изъ Скопье, започнаха да ни заобикалятъ съ предохранителни мѣрки, a най-много се грижеше нашиятъ гавазинъ Мустафа, който, самъ бидейки албанецъ, добре знаеше нравитѣ на своитѣ съотечественици. . . Непрекѫснато той ни твърдѣше, че тукъ трѣбва да бѫдемъ внимателни, че тукъ е Албания, страна дива, че народътъ се казва геги, хора недобри, че такива разбойници, като гегитѣ, свѣтътъ не е родилъ. . . По тѣзи мѣста, както забелязахъ, темата на разговора y христианитѣ е друга, отколкото въ Македония. Тамъ, въ Македония, всѣки разговоръ българитѣ свеждатъ за гърцитѣ, за тѣхнитѣ притѣснения и коварни действия, a отъ турцитѣ тѣ въ сѫщность малко се оплакватъ, тѣ казватъ, че турцитѣ въ последно време, т. е. следъ Кримската война станали по-добри

 

 

20

 

и не притѣсняватъ тѣхната вѣра; че христианитѣ сега живѣятъ несравнено по-свободно, отколкото по-рано и че всичко би било добре, ако да не бѣха гърцитѣ. Като започнемъ отъ Тетово разговорътъ е вече другъ, и сѫщия разговоръ азъ слушахъ после въ Гостиваръ, въ Кичево, въ Охридъ, въ Корча, съ една дума навсѣкѫде, гдето българитѣ живѣятъ заедно съ албанци-мохамедани: за грабежи, разбойничество, убийства отъ страна на мохамеданитѣ, оскърбление на христианската вѣра, поругание на светинитѣ и т. н., — ето за какво ще ви разказватъ и ще се оплакватъ, че всичко това се върши всрѣдъ бѣлъ день и че остава ненаказано. . . че нѣма животъ отъ албанцитѣ" [1].

 

Страшни насилия сѫ причинявали на българското население албанцитѣ бегове и тѣхнитѣ близки. Тѣ не само икономически угнетявали българитѣ христиани, но и осквернявали семейната честь на христианския домъ. Е. Тимаевъ съобщава отъ Призренъ въ 1867 г.:

 

„Въ Тетово (Скопски санджакъ) между христианитѣ се разпространи панически страхъ. Тѣ не само не смѣятъ да излѣзатъ въ своитѣ поля, но дори на улицата, въ града. Името гяуръ е постоянно въ устата на всѣки мохамеданинъ. Насилия, убийства, грабежи ставатъ всѣки часъ" [2].

 

„Въ Тетово, пише сѫщиятъ консулъ въ 1869 г., положението на христианитѣ, поради жестокитѣ насилия и многочислени грабежи, е най-отчаяно, толкозъ повече, че въ злодеянията взиматъ участие влиятелнитѣ лица въ града" [3].

 

За необуздания произволъ и насилия отъ страна на албанскитѣ чифликчии въ Тетово съобщава Ястребовъ въ 1871 и 1872 г.:

 

„Въ Тетовско христианитѣ до тамъ сѫ угнетени отъ мохамеданитѣ, че не показватъ даже признаци на животъ отъ страхъ да не бѫдатъ подложени на по-голѣми преследвания и насилия отъ страна на мохамеданитѣ. Тамъ сѫществува дори особено, така да се каже, дружество отъ 30 души подъ началството на нѣкой си чифликчия Селимъ-бей Дървалъ и Абдулахъ Дървалъ, което си е поставило за задача да лишава отъ имущество и честь тамошнитѣ христиани, като грабятъ тѣхнитѣ

 

 

1. М. Ф. Карлова, Турецкая провинція (Вѣстникъ Европы. 1870, кн. 7, стр. 174-175).

 

2. Копие отъ доклада на колеж. асесоръ Тимаевъ до Господина посланика при Отоманската Порта, Призренъ, 8. априлъ (1867 г.) подъ № 52. (Архивъ на Мин. на В. Д. Азиятски Департ. IV-2. 1866—1869. № 6).

 

3. Докладъ отъ 10 ян. 1869 г. (пакъ тамъ).

 

 

21

 

жени и главно тѣхнитѣ дъщери. Нѣкои отъ тѣзи последнитѣ, наистина. следъ известно време пускатъ на свобода, но останалитѣ на сила ги принуждаватъ да приематъ мохамеданството. Оплакванията на христианитѣ за този начинъ на действие на злодеитѣ сѫ оставали винаги безъ последствия, и христианитѣ по неволя сѫ се подчинили на своята горчива сѫдба и сѫ престанали да търсятъ гдето и да било помощь, като сѫ изгубили надежда за благоприятенъ изходъ отъ това плачевно положение" [1].

 

„Въ своитѣ рапорти до Ваше Превъзходителство — пише Ястребовъ — съобщихъ за угнетяването на христианитѣ отъ нѣкои си Дървалъ, Есадъ-ага и Еминъ-бей съ тѣхната компания. Четири месеца следъ това злодеянията на тѣзи турци изкараха изъ търпение христианитѣ въ гр. Тетово. Тѣ ми представиха оплакване съ молба за застѫпничество за тѣхъ. Азъ не се забавихъ да обърна внимание на Сафетъ-паша [2] върху положението на христианитѣ въ този окрѫгъ, като му описахъ съ думитѣ на поднесеното ми отъ тетовчани оплакване за въпиещитѣ злодейства на споменатитѣ фанатици. Силни съ богатството си въ страната, не боейки се отъ никого, тѣ си поставили задача да посѣгатъ на живота, честьта и имота на христианитѣ. Тетовчани, като приключватъ оплакването си, не отминаватъ да не кажатъ, че тѣ не могатъ да изчислятъ, колко христиански девойки и жени сѫ били обезчестени отъ тѣзи фанатици, или пъкъ грабнати отъ кѫщитѣ на тѣхнитѣ бащи и мѫже, колко кѫщи сѫ били ограбени и опожарени по селата за малко съпротивление на тѣхнитѣ желания!" [3]

 

За икономическия гнетъ, който е изпитвало населението отъ страна на албанскитѣ бегове, може да се сѫди напр. по следното съобщение за Есадъ-паша, притежатель на единъ отъ чифлицитѣ въ положското село Ратае:

 

„Всички христиани въ това село не сѫ собственици, a наематели на турчина бей, който, очевидно, самъ не живѣе тамъ, но изсмуква отъ своитѣ наематели всичката имъ плъть и кръвь, — до такава степень раздърпанъ и беденъ видъ иматъ христианитѣ и селото." [4]

 

 

1. Копие отъ доклада на вице-консула въ Призренъ Ястребовъ до посланика въ Цариградъ, генер. адют. Игнатиевъ, отъ 12 яиуарий 1871 подъ № 6 (Архив на Мин. на В. Д., Азиат. Департ. V-R2. 1871 № 668).

 

2. Валия въ Призренския вилаетъ.

 

3. Докладъ отъ 23 януар. 1872 г., № 10. (Пакъ тамъ, 1872 г., № 669).

 

4. П. А. Риттихъ, По Балканамъ. СПб. 1909, стр. 174—175.

 

 

22

 

Въ 1913 г., при появата на сръбскитѣ войски въ Пологъ, този Есадъ-паша се скриль въ Албания. Пашата не могълъ да извика нищо друго y населението, което той измѫчвалъ въ течение на много години, освенъ ненависть и злоба. Една бабичка въ положското село Лешокъ между другото така ми разказваше презъ лѣтото на 1914 год. за този знатенъ албанецъ:

 

„Пашата, ще отиде на конь на нивата, ще хване коня съ рѫка за юздата и ще започне да го гони по нивитѣ. Много мѫки и страхъ ведѣхме отъ този паша, който правѣше зулумъ. Работѣха му ангария на Връбница, работѣха му по полята и лозята. На тѣзи, които му работѣха, той не даваше нито хлѣбъ, нито вино, нито ракия. Есадъ-паша Ратайски (отъ село Ратае) — много мѫки видѣхме отъ него." [1]

 

Гнетътъ и разбойничеството на албанцитѣ не се прекратявали до последно време. Ето напр, условията на живота въ горно-положския градъ Гостиваръ:

 

„Още въ 1900 г., когато бѣхъ тамъ, — пише проф. Йов. Цвиичъ, — пазарището представяше разбойническо мѣсто, съвсемъ небезопасно, върху което често се проливаше кръвь. . . Около града свободно се разхождаха албанци-бѣглеци, и цѣлото пазарище, особено немногото христиани, които бѣха тамъ, се намираха въ най-голѣмъ страхъ. Както Печь и Дяковица, Гостиваръ принадлежи къмъ числото на градоветѣ на анархията и насилията. Съобщаваха ми, че албанскитѣ бѣглеци, обогатени отъ награбена плячка, се поселяватъ въ Гостиваръ. Албанскитѣ семейства се поселили тукъ въ града преди 150—160 години". [2]

 

Презъ лѣтото на 1901 г. сѫ разказвали на П. А. Риттихъ въ Тетово за ужаситѣ, които е изпитвало христианското население въ Гостиваръ:

 

„Христианитѣ не могатъ да излизатъ на улицата и вънъ отъ града. Арнаутитѣ залавятъ всѣкиго, биятъ го, държатъ го въ затворъ и го пускатъ едва следъ голѣмъ откупъ. Нѣколко дена преди нашето пристигане, отъ Тетово за Гостиваръ пѫтувало едно момче при свои роднини. За да не попадне въ рѫцетѣ на арнаутитѣ, момчето се скрило на дъното на колата съ овощия. Албанцитѣ подушили, арестували колата и коларя, измъкнали момчето, били го безпощадно и въ

 

 

1. Селищев, Отчетъ. Казань. 1915, стр. 28.

 

2. Ј. Цвијић, Основе за географиіу Македоније и Старе Србије, III, стр. 1070.

 

 

23

 

края на краищата му отрѣзали ухото и го изпратили за кебапъ на тетовския каймакаминъ. Всѣки день идвали нови ужаси отъ Гостиваръ." [1]

 

Следъ преминаването на Пологъ подъ властьта на Сърбия въ 1913 год. арнаутитѣ били значително обуздани. Но все пакъ страхътъ предъ арнаутското хищничество и разбойничество не напускаше жителитѣ и въ 1914 г., както знамъ това по собствени наблюдения. Въ периода на войната отъ 1915—1918 г. страшниятъ албански тероръ се е възобновилъ. Значителното и съ елементи на стара организация скотовъдство по богатитѣ пасбища на Шаръ-планина станало съвсемъ невъзможно поради разбойничеството и грабежитѣ отъ страна на арнаутитѣ. [2]

 

Заселването на албанцитѣ въ Пологъ е ставало въ течение на цѣлия XIX вѣкъ. Изселването на българитѣ отъ роднитѣ имъ мѣста е ставало сѫщо така въ течение на цѣлото това време. Въ бележкитѣ на А. Стояновъ за селата на Пологъ въ началото на 90-тѣ години на XIX в. се казва, че българското население въ много села постоянно се е намалявало: българитѣ преселвали или въ Тетово или отивали по други мѣста, като търсѣли по-сносни условия за сѫществуване. Така напр. въ селата Горанци, Озорнище, Милетино. [3] Нѣкои села сѫ станали албански едва въ края на XIX в., както това е показано въ моята работа за Пологъ (стр. 42—43).

 

Българското население или е промѣнявало своето мѣстожителство подъ арнаутски натискъ, или се поалбанчвало. Албанизацията е била много подпомогната чрезъ потурчването на христиански семейства. Като ставало мохамеданско, българското население усвоявало албанския езикъ, макаръ че въ всѣкидневния животъ е подържало и своя български езикъ. Така напр. торбеши има въ селата Урвичъ и Еловяни, a по-рано торбешки сѫ били и селата Врановце (въ Г.-Пологъ) и Ораше (въ Д.-Пологъ). Съ течение на времето съвсемъ се измѣнилъ етническиятъ обликъ на нѣкои положски торбеши: тѣ станали напълно албанци и въ национално и въ езиково отношение. Българскиятъ езикъ въ тѣхната срѣда не е неизвестенъ — при случай на нужда тѣ се ползуватъ съ него — но все пакъ

 

 

1. Риттихъ, По Балканамъ, стр. 170.

 

2. С. M. Mилoсљaевић, Бачијање на Шар-планини (Гласник Скоп. Научн. Друштва, III, стр. 212).

 

3. Извлѣчения отъ тѣзи бележки вж. въ моята книга за Пологъ, стр. 57—72.

 

 

24

 

не го считатъ за свой роденъ езикъ, a албанския. Само развалинитѣ на черквитѣ и напустнатитѣ гробища съ надгробнитѣ кръстове напомнятъ за предишното българо-христианско население. Така е въ албанскитѣ села Яжинце, Радуша, Церово (развалини отъ манастиръ и черква), Стримница, Г.-Седларце, Врановце, Форино, Търново (развалини отъ две черкви), Страяни, Сърбиново (развалини отъ манастиръ), Падалища.

 

Вѣ резултатъ на всички обстоятелства, за които се говори по-горе, българитѣ въ Пологъ се оказватъ малцинство въ сравнение съ албанцитѣ (макеръ и въ незначително по-малъкъ брой): Въ 1912 год. българи е имало тамъ 33,940, a албанци — 43,230.

 

Житейскитѣ обстоятелства сѫ принудили положскитѣ българи да влѣзатъ въ общуване съ албанцитѣ, заселени въ Пологъ. Въ резултатъ на тѣзи общувания имаме взаимни заимствувания въ бита и въ езика. Напр. въ селата на Горни Пологъ сѫ въведени въ женската носия на българкитѣ нѣкои албански елементи, усвоени сѫ и албаискитѣ названия за тѣзи нововъведения, напр.: книш (алб. kniš) — „кошуля", брес (алб. brez) — „поясъ" (въ с. Дуфъ, Леуново, Никифорово и др.).

 

Взаимнитѣ връзки на албанци и българи сѫ предизвикали двоезичия въ много села въ Пологъ, гдето много българи владѣятъ албански езикъ, a и много албанци говорятъ добре и български.

 

Ние изложихме обстоятелствата на проникването и утвърдяването на албанския елементъ въ Горна-рѣка и въ Пологъ. Необходимо е да обърнемъ внимание на славяно-албанскитѣ отношения и тѣхнитѣ резултати въ тия области за да си представимъ сѫдбата на славянското население въ срѣдна и южна Албания: и тамъ при сѫщитѣ по съдържание обстоятелства се е настанилъ и закрепналъ албанскиятъ елементъ, a славянскиятъ е билъ принуденъ да остане въ подчинено положение; и тамъ презъ време на двоезичието сѫ преминали къмъ езика на по-силната група — албанския.

 

На друго мѣсто ще направимъ бележки за областитѣ на западъ отъ Македония — областитѣ въ басеинитѣ на Деволъ-Семени, Воюса, Шкумба, Мати и Шкодренското езеро.

 

[Back to Index]