3. Къмъ въпроса за зависимостьта на Молдавската църква отъ Охридската презъ XV в.
Отъ Ив. Снѣгаровъ.
Голубински, Гелцеръ, Иречекъ, Яцимирски, както и ромънскитѣ историци Мелхиседекъ, Филаретъ Скрибанъ, Ксенополъ, Добреску никакъ не се съмняватъ, че презъ XV в. Молдава и Влашко сѫ били подчинени подъ духовната власть на охридския архиепископъ. Дори днешниятъ голѣмъ ромънски историкъ Йорга допуска, че имало връзки между Молдава и Охридъ, макаръ и да смѣта за неавтентични писмата, размѣнени между молдавския войвода Стефанъ Велики и охридския архиепископъ Доротей. [1] Въ своето изследване „Documente false" (Buletinul Comisieĭ istorice a României, vol. I, Bucureşti, 1915 г.) ромънскиятъ ученъ Иоанъ Богданъ се стреми да докаже, че тѣзи писма сѫ фалшиви обаче и следъ това има ромънски историци (напр. Добреску [2]) които подържатъ, че презъ XV в. Молдава е скѫсала връзкитѣ си съ Цариградската патриаршия и признала ведомството на Охридската архиепископия. Пъкъ и самъ Иоанъ Богданъ не се отказалъ отъ мнението си, изказано още въ 1891 г., молдавскиятъ митрополитъ Теоктистъ билъ рѫкоположенъ отъ охридския архиепископъ Никодимъ [3].
Пръвъ Михаилъ Ласхарисъ (отъ солунския университетъ) има смелостьта да отиде противъ толкова авторитетни изследвачи
1. Istoria bisericii româneşti, şi a vieţii religioase a Românilor, I, 1908, стр. 83, 85 и 86.
2. Istoria bisericii române, ed. II, 1923, стр. 48—49: Altuncii (следъ Флорентийския съборъ въ 1439 г.) Românii din Ţara Româneasca mai întai intrară în legături bisericevşti cu arhiepiscopia din Ohrida... Moldovenii, deşi avură delegaţi civili şi bisericeşti la sinodul din Florenţa şi deşi mitropolitul lor Damian fu nevoit să primească aici unirea, curmară totus şi ei legăturile cu patriarhia din Constantinopol şi intrară şi ei în legături cu archiepiscopia din Ohrida; caci mitropolitul Teoctist I al Moldovei (1452—1477) fu sfinţit de arhiepiscopul Ohridei (Nicodim).
3. Vechile cronice moldovenesci pâna la Urechia, стр. 250.
46
и отрече, че презъ XV в. Молдавската църква е била подъ ведомството на Охридската архиепископия въ изследванието си Ioachim métropolite de Moldavie et les rélations de l'Eglise Moldave avec le Patriarcat de Peč et l'archevêchè d'Achris au XVe siècle (въ Bulletin de la section historique, Académie Roumain, Bucureşti, 1927). [1] Преди всичко, споредъ него, Никодимъ, който е рѫкоположилъ молдавския митрополитъ Теокистъ, не билъ охридски архиепископъ, а ипекски патриархъ, понеже въ изворитѣ (путненския лѣтописъ въ редакциитѣ на Исаия отъ Слатина и монаха Азария, въ молдаво-полската хроника на Николай Бржецки и нямцовския сборникъ) той е нареченъ сръбски патриархъ или архиепископъ. Ласкарисъ признава, че терминътъ „сръбски" въ ромънскитѣ паметници се употрѣбявалъ въ широкъ смисълъ „югославянски", като привежда примѣри за това. При все туй въ случая Ласкарисъ разбира буквално думата „сръбски", защото не било възможно охридскиятъ архиепископъ да бѫде нареченъ патриархъ — титла, която охридскитѣ аахиепископи употрѣбявали твърде късно въ турско време, безъ да бѫдатъ признавани за патриарси отъ другитѣ автокефални църкви.
Наистина, ние имаме официални известия едвамъ отъ края на XVII в., че охридскитѣ архиепископи приписвали на своя престолъ патриаршеско достойнство, [2] а първиятъ документъ, отъ който се вижда, че и турското правителство е наричало охридския архиепископъ патриархъ, е ферманътъ на
1. Писмото на молдавския войвода Иеремия Мовила отъ 14 августъ 1598 г. до великия канцлеръ на Полша Замойски, комуто препорѫчвалъ „Nectary archiepiscop Ohridzski z serbskie ziémie"; изразитѣ на бившия молдавски логотетъ Миронъ Костикъ въ неговата поема („iest Ochryda w Serbiey", охридскиятъ архиепископъ е „i serbskich biskupow wsytskich glowa") и хроника; влашкиятъ номоканонъ „Indreptarea Legii, съставеиъ въ 1652 г. въ Търговище по заповѣдь на влашкия войвода Матей Басараба, дето Охридската архиепископия се нарича „сръбски престолъ" („Supuse sănt şi scaunului sărbesc adecă Ohridului aceste episcopii) и „църква на сърбитѣ" („bisearica Sărbilor, care să chiamă ohridul”) (Ioachim. metropolite de Moldavie etc. p. 7).
Юрд. Трифоновъ подложи на обстойна критика мнението на М. Ласкарисъ въ статията си „Зависимость на молдавската църква отъ охридската въ половината на XV в." (Македонски прегледъ, год. V, кн. 1, стр. 45—70). Тукъ азъ ще приведа нѣкои пояснения и нови съображения противъ възгледа на Ласкарисъ.
2. Вж. у Heinrich Gelzer, Der Patriarchat von Achrida, Leipzig, 1902, S. 47, V2 ; 43, VI9-10; 52, IX; 53, XI и др.
47
султана Мустафа III отъ 1757 г., даденъ на охридския архипископъ Методий. Да твърдимъ, че и презъ XVI в., когато билъ съставенъ путненскиятъ лѣтописъ, охридскитѣ архиепископи официално се наричали и били наричани отъ турското правителство патриарси, за това нѣмаме документни основания. Напротивъ, въ всички дошли до насъ въ оригиналъ документи тѣ се наричатъ само архиепископи. Само въ славянския преводъ на акта, издаденъ отъ четирмата източни патриарси за охридския архиепископъ Прохоръ отъ 6 септемврий 1530 г., архиепископъ Прохоръ е нареченъ и патриархъ. [1] Въ гръцкия текстъ на документа тая титла не е употрѣбена. Сѫщо и въ славянския текстъ, дето се доказва, че Ипекската архиепископия незаконно се отцепила отъ охридската църква, последната е наречена само архиепископия. Понеже архиепископъ Прохоръ никѫде другаде не е нареченъ патриархъ (нито въ решенията на тритѣ окрѫжни събори, станали подъ негово председателство, нито въ надписа на полиелея въ охридската църква „Св. Климентъ"), трѣбва да се мисли, че въ 1530 г. той не се наричалъ патриархъ, и че въ славянския преводъ на акта на източнитѣ riaтриарси отъ 1530 г. титлата „патрїархъ" била добавена отъ нѣкой преписвачъ отъ по-късно време, както сѫщо такъвъ преписвачъ ще да е измѣнилъ „Пръвые Іѹстиніаніе" (или Пръвоиїѹстїнїанїи) (τῆς πρὼτης Ἰουστινιανῆς) въ началото на сѫщия документъ въ „Новїе Іѹстїнїаніе" и изобщо е допусналъ и другитѣ грѣшки, които изобилствуватъ въ славянскитѣ преписи на решенията на източнитѣ патриарси и охридскитѣ Църковни събори отъ времето на архиепископа Прохора. Поради туй не може да се мисли, че още въ XVI в. охридскитѣ архиепископи взели да се наричатъ и патриарси, макаръ и да управлявали тѣ бившата Ипекска патриаршия. [2] Ако, настина, съединението на Ипекската патриаршия съ Охридската архиепископия е дало основание на охридскитѣ архиепископи да се наричатъ и патриарси, то архиеп. Доротей би трѣбвало да се нарече такъвъ въ писмото си до молдавския войвода
1. Споменик, LVI, стр. 34, кол. 1
2. Юрд. Трифоновъ, Отношенията на сръбската ипекска църква къмъ охридската въ началото на турското владичество (Македонски прегледъ, год. IV, кн. IV, стр. 60 и год. V, кн. I, стр. 48).
48
Стефанъ Велики, и последниятъ, както и дякъ Димитъръ кратовски, да го е титулувалъ патриархъ. Особено пъкъ властолюбивиятъ архиеп. Прохоръ не би отбѣгвалъ отъ тая титла, ако тя била обичайна въ охридската църква или ако владѣенето на сръбскитѣ епархии било достатъченъ мотивъ, за да се кичела съ нея. Дали въ султанскитѣ фермани отъ XV и XVI в. охридскитѣ архиепископи били наричани патриарси, както въ ферманитѣ отъ XVIII в., това не се знае, защото не сѫ известни фермани отъ тия вѣкове. [1] Сѫщо не знаемъ, какъ народътъ презъ това време е наричалъ обикновено (неофициално) охридскитѣ архиепископи, понеже не сѫ запазени частни заявления до тѣхъ или бележки за тѣхъ. Въ заявленията на частни лица до охридския архиепископъ Димитъръ Хоматианъ (първата половина отъ XIII в.), въ надписитѣ на храмове и въ приписки отъ византийско време охридскитѣ архиепископи сѫ наричани само архиепископи, обаче не е невѣроятно народътъ въ частни разговори да ги е наричалъ съ по-популярното и традиционното название „патриарси", както ги е наричалъ въ прабългарско време, до превръщането на Охридската патриаршия въ архиепископия (1018 г.). Титлата „патриархъ" ще да започнала да се употрѣбява за охридскитѣ архиепископи първоначално въ полуофициални документи, после и въ официални чакъ следъ възстановлението на ипекската църква (1557 г.), която, ако и да се наричала официално архиепископия, духовенството и народътъ виждали въ нея възстановена старата сръбска патриаршия. За да не бѫдѣли смѣтани охридскитѣ архиепископи по-долни по достойнство отъ ипекскитѣ архиепископи, както и за противодействие срещу влиянието на цариградскитѣ патриарси въ охридския диоцезъ, охридскитѣ клирици взели по нѣкога и въ писмени документи да наричатъ свещеноначалницитѣ си патриарси, както ги наричалъ народътъ отъ вѣкове. Първиятъ известенъ писменъ документъ, въ който охридскиять архиепископъ е нареченъ патриархъ, е отъ 1617 г. [2]
1. Срв. idem, Македонски прегледъ, год. IV, кн. IV, стр. 60.
2. Йор. Ивановъ, Български старини изъ Македония, София, 1908 г., стр. 193, № 40:
49
При тѣзи факти, изглежда мѫчно е да се допусне, че въ първата четвърть на XVI в., когато билъ написанъ путненскиятъ лѣтописъ (между 1466-1526 г., споредъ Богданъ; къмъ 1500 г. споредъ Минеа; следъ 1526 г., споредъ Владеску), въ Молдава книжовницитѣ сѫ наричали охридския архиепископъ патриархъ. И на пръвъ погледъ може да се мисли, че щомъ въ путненския лѣтописъ (въ тритѣ му редакции) Никодимь, рѫкоположительтъ на Теоктиста, е нареченъ патрирхъ, трѣбва да се приеме твърдението на Ласкариса, че той билъ тъждественъ не съ охридския архиепископъ Никодимъ, споменаванъ въ 1452 г., а съ ипекския патриархъ Никодимъ, споменаванъ въ 1445-1446 и 1453 г. И ако въ нямцевския соорникъ отъ 1557 г. Никодимъ е нареченъ сръбски архиепископъ, а не патриархъ, то това ще да е станало поради тъй, че въ сѫщата година била възстановена автокефалната ипекска църква съ титла „архиепископия". Обаче при все това трудно е да се приеме, че Теоктистъ билъ рѫкоположенъ отъ сръбския патриархъ, защото Молдава отдавна била свързана съ българската църква културно, книжовно и църковно, както явно свидетелствува фактътъ, че, следъ падането на Търново подъ турцитѣ, тя станала новъ центъръ на българска книжнина отъ търновски изводъ. Тази свещена традиция, която до 1913 г. подхранваше у ромънския народъ дружелюбно чувство къмъ България, би подбудила молдавската Църква да влѣзе по-скоро въ връзка съ българската църква въ Охридъ отколкото съ ипекската въ 1451-52 г., когато тя е останала безъ архипастирь, следъ като изгонила Иоакима, поставенъ отъ цариградския патриархъ, [1] и вече била прекѫснала връзкитѣ си съ цариградската църква, поради туй, че отъ една страна въ последната до 1453 г., макаръ и номинално, е господствувала унията и отъ друга страна Цариградъ билъ обсажданъ отъ турцитѣ. Влизането на Молдава въ връзка съ Охридъ било толкозъ по-възможно, защото тогава Охридската архиепископия, подкрепяна отъ турцитѣ, се разширила въ старопланинска България (София и Видинъ) и, поради непосрѣдственого си съседство съ отвѫддунавскитѣ православни земи, можела да бѫде изкушавана да води тамъ пропаганда въ смисълъ, че тѣзи страни по право (XI и 131 Юстинианови новели) и по
1. М. Lascaris, цит. съч., стр. 4.
50
обичай [1] трѣбва да признаватъ нея, а не Цариградската патриаршия, паднала въ уния.
Противъ твърдението, че Теоктистъ билъ рѫкоположенъ отъ сръбския патриархъ, говори още увѣреностьта на по-сетнешнитѣ (отъ XVII—XVIII вѣкъ) ромънски хронисти (Уреке-Симеонъ, монахъ Мисаилъ, Миронъ и Никола Костинъ, Димитъръ Кантемиръ) че следъ флорентийския съборъ молдавската църква била подчинена на охридската, както и обстоятелството, че въ Бистришкия поменикъ се споменаватъ отъ чуждитѣ иерарси само охридски архиепископи. Споредъ Ласкарисъ, тази увѣреность на ромънскитѣ хронисти се дължела не на запазено между молдавцитѣ предание (записано и устно), а на легенда, създадена подъ влияние на Властаревата синтагма (въ славянски преводъ), именно на обстоятелството, че подъ „Дакия Медитеранея", споменвана въ тая синтагма като подведомствена на охридската църква, ромънскитѣ книжовници отъ XVI и XVII в. сѫ разбирали древна Дакия, т. е. своитѣ родни земи Влашко и Молдава. Преди всичко трѣбва да се отбележи, че по-вѣроятно е, какво ромънскитѣ книжовници не сѫ дошли сами до убеждението за тъждеството на „Дакия Медитеранея" съ ромънскитѣ земи, а охридскитѣ архиепископи сѫ разпространявали тази фиктивна идея презъ XV в., когато тѣ сѫ прострѣли своя диоцезъ до Дунава и когато сѫ държали подъ свое ведомство Молдава и Влашко. При това, както основателно бележи Юр. Трифоновъ, Властаревата синтагма трѣбва да е влияла не само на книжовницитѣ отъ XVI —XVII в., а и на рѫководителитѣ презъ XV в. [2] и това влияние можело да ги подбуди въ момента, когато молдавската църква е овдовѣла, да потърсятъ иерархъ у оня православенъ духовенъ началникъ, юрисдикцията на когато имъ се виждала основана на канонитѣ (сингагмата на Матей Властаръ) и който билъ почитанъ дори отъ цариградския патриархъ. [3] Обстоятелството, че писагелитѣ отъ XVI—XVIII в. отнасятъ подчинението на Молдава подъ Охридъ къмъ опредѣленъ моментъ (флорентийската уния) говори, че тѣ почерпили своитѣ сведения отъ по-стари паметници или че
1. По силата на вѣковнитѣ духовни връзки между Молдава и българската църква (първенъ Преславската патриаршия, после Търновската).
2. Македонски прегледъ, год. V, кн. 1, стр. 55.
3. Срв. N. Iorga, Istoria bisericii Româneşti, vol. I, 1908 г., стр. 83 и Юр. Трифуновъ, ibid., стр. 57.
51
най-малко преданието за нѣкогашни връзки съ Охридъ се образувало възъ основа на фактъ, а не само поради погрѣшно тълкувание на Властаревата синтагма. Ласкарисъ привежда за доводъ въ полза на своето мнение твърдението на иерусалимския патриархъ Хрисантъ Нотарасъ (въ книгата му
издадена въ Търговище въ 1715 г.), че Влашко и Молдава никога не сѫ зависѣли отъ Охридъ, защото Срѣдиземна Дакия не е била древна Дакия, а провинция, разположена южно отъ Дунава. Мнението на Хрисанта нѣма никакво значение за разглеждания въпросъ, защото той е искалъ да оспори претенцията на Охридската архиепископия върху ромънскитѣ земи [1]. Въпрѣки неговото опровержение, увѣреностьта на молдавци, че презъ XV в. били подъ охридската църква, е останала непоколебима [2] и, както въ началото споменахъ, това се подържа и въ ново време отъ ромънскитѣ историци. Фактътъ, че молдавската църква презъ е зависѣла отъ Охридъ не може да се пренебрегва. Наистина, фалшиви исторически идеи дълго време могли да властвуватъ върху умоветѣ, напр. идеята за тъждеството на Охридската и Първоюстинианската архиепископии или за произхода на папската власть отъ ап. Петра, обаче въ основата си тѣ все имали по-близка или по-далечна връзка съ действителностьта.
Така, Охридъ билъ отъждественъ съ Първа Юстиниана, защото последниятъ градъ влизалъ въ диоцеза на сетнешната Охридска архиепископия и охридскиятъ диоцезъ е съвпадалъ съ голѣма часть отъ Първоюстинианския, а освенъ това основательтъ на Първоюстинианската архиепископия импер. Юстинианъ Велики билъ родомъ македонски славянинъ, сир. отъ сѫщия родъ, отъ който сѫ македонскитѣ българи — главната часть отъ паството на бившата Охридска архиепископия. Идеята пъкъ
1. Споредъ Юр. Трифоновъ, Хрисантъ е твърдѣлъ това, защото не знаелъ за връзкитѣ на Молдава съ Охридъ въ XV в. (ibid., стр. 57).
2. Въ разказа си за нямцевската св. икона (1723 г.) молдавскиятъ митрополитъ Георгий е твърдѣлъ, че молдавската църква била подчинена Охридската архиепископия до времето на войводата Александъръ Добри, когато единъ съборъ, свиканъ отъ византийския императоръ Иоанъ Палеологъ, я призналъ за автокефална. Сѫщо и въ акта на яшкия църковенъ съборъ отъ 1752 г. се прокарвала мисъльта, че въ старо вееме Молдава е зависѣла духовно отъ охридската църква (у М. Ласкарисъ, цит. сьч., стр. 16 и забел. 3 сѫщата стр.).
52
за папското главенство била въ връзка съ общоцърковното предание, че ап. Петъръ е билъ разпнатъ на кръстъ въ Римъ, и съ думитѣ, отправени къмъ него отъ Иис. Христа (Мат. XVI, 18—19). Сѫщо така и идеята за зависимостьта на молдавската църква отъ охридската можела да се яви не случайно, а поради нѣкакви връзки между тѣхъ. Тѣзи връзки сѫ станали основа за погрѣшното тълкувание на Властаревото указание отъ страна на ромънскитѣ лѣтописци.
Ето защо вѣковната увѣреность на молдавската църква, че презъ XV в. е зависѣла отъ охридската, се явява камень преткновенія за предположението, че молдавскиятъ митрополитъ Теоктистъ билъ рѫкоположенъ отъ сръбския (ипекски) патриархъ Никодимъ. Терминътъ „сръбски" въ путненския лѣтописъ билъ употрѣбенъ или, защото съставителътъ на лѣтописа, както по-сетнешнитѣ ромънски книжовници, не е различавалъ строго сърбитѣ и българитѣ и разбиралъ тази дума въ югославянски смисъль, считайки охридския архиепископъ за духовенъ началникъ на българи и сърби, какъвто тогава действително билъ, или пъкъ защото той е смѣсилъ охридския архиепископъ Никодимъ съ едноименния му съвременникъ ипекския патриархъ (подъ влияние на нѣкой сръбски лѣтописъ, въ който се говорѣло за предпоследния сръбски владетель деспотъ Гюргъ Бранковичъ и неговия съвременникъ сръбския патриархъ Никодимъ, или подъ влияние на разкази за сѫщитѣ лица отъ избѣгали въ Влашко и Молдава образовани сърби). Понеже оригиналътъ на путненския лѣтописъ не е запазенъ, не знаемъ да ли и тамъ, както въ неговитѣ преписи Никодимъ билъ нареченъ патриархъ; но фактътъ, че въ тритѣ му редакции (на Исаия, Язария и Бржецки) Никодимъ е нареченъ патриархъ, дава основание да се мисли, че и съставительтъ на путненския лѣтописъ е употрѣбилъ тая титла. Въ такъвъ случай второто предположение за произхода на термина „сръбски" е по-приемливо.
Ласкарисъ намира основание за своето твърдение и въ мнението, изказано първенъ отъ Йорга [1] и после обосновано отъ Иоанъ Богданъ, [2] че писмата, размѣнени между молдавския
1. Geschichte des osmanisches Reiches. II, S. 138—139 и Istoria biserici Româneşti, I, стр. 86.
2. Documente false atribuite lui Stefan cel mare. Ca 6 planse în fototipie, Bucureşti (въ Buletinul Comisiei istorice a României I, 1915).
53
войвода Стефанъ Велики и охридския архиепископъ Доротей сѫ фалшиви. Тѣзи писма е
намѣрилъ рускиятъ ученъ В. Григоровичъ въ края на „Законника"
[1], преписанъ отъ кратовския дякъ Димитъръ за охридската катедрала по порѫка на
архиеп. Доротей. Григоровичъ е откѫсналъ последнитѣ 10 листа на този рѫкописъ,
между които били и казанитѣ писма. Тѣзи откѫснати листа сега се пазятъ въ
московския Румянцевски музей между другитѣ рѫкописи, събрани отъ Григоровичъ
[2]. Писмото на Стефана Велили носи дата
(1456) г., м. априлъ, отговорътъ
на Доротея 
октомврий. Иоанъ Богданъ, който издаде тѣзи писма факимилирани (въ
Buletinul Comisiei istorice а Românilor, vol. 1, Bucuresti, 1915 г.)
[2], e проучилъ откѫснатитѣ отъ Григоровичъ листа отъ „Законника". Първитѣ 8 листа
(хартиени) 8° сѫ изписани съ красиво полууставно писмо отъ XV в. и първитѣ два
листа съдържатъ : 1) края на номоканона, 2) списъкъ на епархиитѣ подведомствени
на цариградския патриархъ и 3) юридически речникъ, а останалитѣ шесть листа —
послесловието на дяка Димитъръ, който разказва за обстоятелствата, що го
1. Предполага се, че това била синтагмата на Властара (I. Bogdant ocumente false въ Buletinul Comisiei istorice României, vol. I, 1915, стр. 44 и Юр. Трифоновъ, Македонски прегледъ, год. V, кн. I, стр. 59).
2. Тѣзи писма сѫ издавани отъ разни лица: В. Григоровичъ въ сп. „Временникъ Императорского московскаго общества исторіи и древностей россійскихъ, V, 1850 г. и въ съчинението си „О Сербіи въ ея отношеніи къ сосѣднимъ державамъ въ XIV—XV в., Казань, 1859 г."; В. Качановски въ сп. „Starine" (издание на Югославянската академия на наукитѣ) 1880 г., XII стр. 253—254, отъ чието издание се ползували всички учени, които се занимавали съ този въпросъ; Ст. Николаеску въ книгата си „Documente slavoromâne cu privire la relaţiile Ţarii Româneşti şi Moldovei cu Ardealul XV şi XVI. Bucureşti, 1905, стр. 126—129 (по изданието на Качановски) и на стр. 226—229 (по преписа на палеографа Пешаковъ, който е намѣрилъ тѣзи писма въ единъ славяногръцколатински речникъ отъ 1704 г. въ букурешката Arhiva statului и ги преписалъ въ 1845 г.). Преиздадени сѫ били въ сп. „Български книжицы", Цариградъ, 1858 г., № 9, стр. 262; въ „Чтенія въ импер. обществѣ исторіи и древностей россійскихъ при Московскомъ университетѣ, 1866 г., IV, стр. 56—57; отъ М. Дриновъ (само първото) въ. кн. „Исторически прегледъ на Бълг. църква", 1869 г., стр. 119 (въ Съчинения, т. II). На ромънски сѫ били публикувани въ 1845 г., въ Magasinul istorice pentru Dacia, vol. I, стр. 277—278; на сръбски отъ Шафарикъ въ Гласник, 1855 г., VII, стр. 177—178; на нѣмски отъ Гелцера въ Der Patriarchat von Achrida, 23.
54
накарали да препише този номоканонъ за охридската катедрала въ 1466 г. Къмъ тѣзи
листа сѫ съшити двата листа съ казанитѣ писма, написани отъ друга рѫка съ
курсивно писмо, съ друго мастило и друга хартия. Очевидно, писмата сѫ били
прибавени къмъ законника, следъ като той билъ преписанъ отъ дяка Димитъръ. По
мастилото и хартията Богданъ отнася писмата къмъ XVII, дори къмъ XVIII в., а,
споредъ Яцимирски, тѣ сѫ отъ края на XVI в. или началото на XVII в. Богданъ ги
счита за фалшиви, понеже 1) въ 1456 г. и даже въ 1466 г., както Иречекъ
[1] и
др. предлагатъ да се поправи датата на писмата, е нѣмало нито молдавски
митрополитъ Висарионъ, за какъвто се говори въ писмото на Стефана Молдавски,
нито унгровлашки митрополитъ Макарий, за когото се говори въ Доротеевото писмо:
Макарий I се явилъ въ Влашко едвамъ въ 1480 г. и 2) голѣмо сходство има между
Доротеевото писмо и послесловието на дяка Димитъръ. Той твърди, че преписката
била съчинена „вѣроятно, въ XVII в., отъ нѣкой монахъ, който, четейки съ голѣмъ
възторгъ сложната проза на послесловието и знаейки отъ старитѣ молдавски
хроники, че митрополитъ Теоктистъ при Александра билъ рѫкоположенъ отъ сръбския
патриархъ, сир. отъ охридския архиепископъ Никодимъ — този наистина се явява въ
Охридъ въ 1452 г. —, е съставилъ кореспонденция за Висариона, съ цель да докаже
чрезъ конкретенъ фактъ старитѣ връзки на нашитѣ митрополити съ охридската
архиепископия", която презъ XVII в. е претендирала, че нѣкога е имала върховна
власть върху ромънскитѣ земи, и за чиито стари права и въ Ромъния се говорѣло
тогава, както показва Indreptarea Legii отъ 1652 год. [2] Ако монахътъ е нѣмалъ
тази цель, то, споредъ Богданъ, той могълъ да има друга цель — просто да направи
едно упражнение по риторика, каквито представляватъ писмата въ рѫкописа на
Ромънската академия на наукитѣ отъ 1515 г. Богданъ приема, че първоначално въ
Стефановото писмо годината била
(6974 = 1466) и въ Доротеевого —
(6975),
но после била преправена (въ първото писмо цифрата о҃ въ
и въ второто —
въ
).
[3] Тѣзи поправки, наистина, се забелязватъ въ факсимилетата на Богданъ:
1. Въ Byzantinische Zeitschrift, XIII, s. 200.
2. Пос. съч., стр. 111—113.
3. ibid., стр. 114.
55
въ
Стефановото писмо въ датата
цифрата
е написана по-дебело (въ горната си
часть), сѫщо и въ Доротеевото писмо въ датата
цифритѣ
сѫ по-тлъсти въ
горнитѣ си части. Освенъ това въ Доротеевото писмо подъ цифрата
е написана
като поправка 
и подъ индиктната цифра —
. Обаче тъкмо въ това съгласие
между датитѣ на Доротеевото писмо и послесловието на дяка Димитъръ въ преписания
отъ него номоканонъ Богданъ вижда ново основание за мнението си, че
писмото е фалшиво и съчинительтъ му е взелъ тази дата (6975 г.) отъ
послесловието на дяка Димитъръ. Богданъ намира и трето основание въ
обстоятелството, че въ Доротеевото писмо индиктътъ а҃
не съответствува на 1466 или 1467 г., а на 1468 г. Тази грѣшка се дължела на
туй, че фалшификаторътъ криво е пресмѣтналъ индикта. Четвърто основание за
своето твърдение Богданъ намира въ думитѣ, отбелязани отъ Григоровича съ моливъ
въ самия рѫкописъ, че поправката въ писмото на Доротея била направена въ Влашко
„для уравненія индиктіона". Отъ тази бележка той заключава, че Григоровичъ е
намѣрилъ номоканона заедно съ писмата не въ Рилския монастиръ, както казвалъ
Григоровичъ на Laurian и Balcescu, а въ нѣкой отъ монастиритѣ въ Влашко, може би
въ Бистришкия, дето Григоровичъ е намѣрилъ хронографа на Мокса. И отъ туй
Богданъ заключава, че писмата на Стефанъ Молдавски и Доротея Охридски сѫ били
приложени къмъ преписания отъ дяка Димитъръ номоканонъ отъ нѣкой унгровлашки
монахъ, защото единъ такъвъ монахъ по-добре могълъ да знае за църковнитѣ
отношения между Молдава и Охридъ изъ молдавскитѣ хроники, които се пишели презъ
времето на Стефана Велики и били познати въ Влашко, отколкото единъ дякъ отъ
Кратово или отъ Охридъ, или рилски монахъ. [1] Че писмата сѫ били съчинени презъ
XVII в., Богданъ намира основание и въ титлата на охридския архиепископъ въ
тѣхъ: „архиепископъ на Първа Юстиниана и всички българи и сърби и обладатель на
Дакийскитѣ земи". Тя била употрѣбителна не въ XV в., а въ XVII—XVIII в.: изразъ
„Дакіискимъ Земл
мъ" въ писмото на Стефана съответствува на Δακίας въ
титлата на охридския архиеп. Зосима отъ 1708 г. (у Gelzer'a, Der Patriarchat von
Achrida, S. 70), a изразътъ Сѣверныимъ странамъ въ Доротеевото
1. Пос. съч., стр. 115.
56
писмо е погрѣшенъ преводъ на Πόντου Δυτικοῦ въ сѫщата титла на архиеп. Зосима. [1]
Следъ фототипното издаване на преписката между Стефана Молдавски и Доротея
Охридски, отстранява се вече едно съмнение въ тѣхната автентичность, възбуждано
отъ погрѣшнитѣ дати въ досегашнитѣ издания. И дветѣ сѫ отъ 1466 г. (Стефановото
от 6974 г. м. априлъ, а Доротеевото отъ 6975 г. м. октомврий). Доротеевото писмо
е съгласно по дата и съдържание съ известието на дяка Димитъръ въ послесловието
му, че въ 6974 (1466 г.) султанъ Мухамедъ II е дигналъ архиеп. Доротея отъ
Охридъ, и съ приписката въ рѫкописа № 192 на Хлудовската библиотека съ
съдържание, че султанъ Мухамедъ е преселилъ охридчани въ 6975 г. (1466 г.) 2
октомврий. [2] Относно несъгласието между годината 6975 г. и индикта
а҃,
посочена отъ Богданъ въ Доротеевото писмо, трѣбва да се каже, че въ факсимилето
цифрата на индикта не е ясна, но не може да се чете а҃,
както прави Богданъ, понеже начертанието му представлява две букви, сир.
е десетица и нито една отъ тѣхъ не прилича на а҃.
Тя има начертание подобно на
и въ нея поскоро би трѣбвало да се прочете
,
както е отбелязано подъ нея отъ друга рѫка, отколкото
.
Недоумението, което възбужда съдържанието на писмата, не е неотстранимо. Наистина, никой молдавски лѣтописъ не се споменава молдавски митрополитъ Висарионъ, а частно въ 1466 г. такъвъ билъ Теоктистъ († 18 ноемврий 1477 г.) [3] и въ гр. Романъ епископъ билъ Тарасий. Сѫщо и за унгровлашки митрополитъ Макарий презъ 1466 год. молдавскитѣ лѣтописи не знаятъ. Обаче отъ това, както справедливо бележи Яцимирски, [4] не може да се заключава, че иерарси съ тѣзи имена съвсемъ не сѫществували презъ това време въ ромънскитѣ земи. Напълно било възможно, както предполагатъ епископъ Мелхиседекъ [5] и Стойку Николаеску, [6] Висарионъ да е билъ не митрополитъ на гр. Сучава (молдавската столица), а епархийски архиерей на гр. Романъ следъ епископа Калиста и преди епископа Тарасия. Макаръ и подведомственъ на сучавския митрополитъ, кириархътъ на романската епархия
1. ibid., стр. 115.
2. Л. Стояновић, Стари српски записи и натписи, кн. I, № 329.
3. Bogdan, Vechile cronice Mold., стр. 252.
4. Pyccій филологическій вѣстникъ, т. 73, вып., № 2, 1915 г., стр. 422.
5. Chronica Românului, I, 117.
6. Documente slavoromâne. . ., Bucureşti, 1905 г., стр. 130.
57
презъ XV в. се наричалъ митрополитъ. Това е станало при следнитѣ
обстоятелства. Отъ 1432—1440 г. Молдава била раздѣлена на две части между
двамата синове на войводата Александъръ: Илия, управитель на Горна Молдова съ
сучавската митрополия, и Стефанъ, управитель на Долна Молдава съ романската
епископия, която сега се провъзгласила за митрополия. Всѣки отъ двамата
митрополити се считалъ за истински митрололитъ на цѣла Молдава. Веднажъ добилъ
митрополитска титла, романскиятъ кириархъ продължавалъ да се нарича митрополитъ
и следъ съединението на дветѣ части на Молдава. Тъй, въ датуваната грамота на
войводата Стефанъ отъ 30 септемврий 1444 г. четемъ: „Въсеωсвѧщенныи
митропопить кѵрь Калисть Романскій. [1] Сѫщо и въ грамотата на Стефана Велики
отъ 10 августъ 1470 г. се чете: „Ана то есь вѣра и дѹша
нашего митрополита
ѿ
Сѹчавѣ
киръ Теоктиста и вѣра и дѹша
митрополита Господарова ми
ѿ
Романова тръга кѵръ Тарас",
[2] макаръ че въ грамотата на сѫщия войвода отъ 10
септемврий с. г. Тарасий Романски е нареченъ епископъ [3], както и въ грамотата
му отъ 14 октомврий 1473 г., дето обаче епархийското му седалище е наименувано
митрополия. [4]
Писмата на Стефана Молдавски и Доротея Охридски въ формата, въ която сѫ известни, сѫ преписи. Несъмнено, има значение да се знае, де сѫ били тѣ преписани. Ако, както твърди Богданъ, тѣ произхождатъ въ тая си форма отъ Бистишкия или другъ влашки монастирь, то може да се оправдае съмнението му, че ги съчинилъ нѣкой монахъ. Обаче Григоровичъ не ги намѣрилъ въ Ромъния, както погрѣшно твърдятъ Богданъ и Яцимирски, а или въ Охридъ, както самъ той е отбелязалъ върху листата, които откѫсналъ отъ номоканонона, или въ Рилския монастирь, както той казва въ статията си, въ която презъ 1850 г. е напечаталъ въпроснитѣ писма. Предъ видъ на това, че, както изтъкна Юр. Трифоновъ, Григоровичъ не говори въ своя „Очеркъ путешествія по Еврспейской Турціи”
1. Melchisedec, Chronica Românului, I, стр. 112.
2. Уляницкій, Матеріалы, стр. 108.
3. Idem, pag. cit. Юр. Трифоновъ привежда примѣри, че епископското седалише въ гр. Радауци (Радовци) се наричало митрополия (въ 1479 и 1481 г., но въ 1487 г. се наричала епископия) и допуща, че Висарионъ билъ кириархъ на Радауци (Македонски прегледъ, год. V, кн. I, стр. 66). Защо Тр. предполага, че Висарионъ билъ кириархъ на Радауци, а не на по-старата епископска катедра Романъ, той не обяснява.
4. У Bogdan, Documentele lui Stefan cel mare, Bucureşti, 1913, I, стр. 861 № 107.
58
за находки въ ромънски монастири, и възъ основа на известието на д-ръ Ив. Селимински отъ 1846 г., че В. Григоровичъ, обикаляйки бълг. земи е намѣрилъ писмо на български „патриархъ" до влашкия князъ, трѣбва да се заключи, че преписката на Стефана Молдавски и Доротея Охридски е намѣрена нейде въ България. А като се има предъ видъ, че Григоровичъ не споменава въ своя „Очеркъ" за Властаровата синтагма въ Рилския монастирь, а описва подробно оная въ Охридъ като рѫкописъ, писанъ при архиеп. Доротея, трѣбва да се заключи, че писмата сѫ намѣрени не въ Рилския монастирь, а въ Охридъ.
Въ
писмата има белези, че оригиналътъ на всѣко едно отъ тѣхъ било съставено отъ
отдѣлно лице. Титлата на архиеп. Доротея не е еднаква въ дветѣ писма. Стефанъ
Велики го нарича архиепископъ „Прьвїе Їѹстиніаніе
и вьсѣмъ Бльгарωмь и Срьблѥмь
и Дакїискимъ землмь обладатель", а самъ Доротей се титулува „архїепискошь
Прьвїе Їѹстинїанїе
и въсѣмъ Бльгарωмь и срьблѥмь,
сѣвєрнымь странамь и прочимь". Ако дветѣ писма сѫ отъ единъ и сѫщъ авторъ, то и
въ второто писмо той би употрѣбилъ по-точнитѣ и по-изразителнитѣ думи :
„дакїискимь землмь", употрѣбени въ първото писмо. Самата прибавка въ второто
писмо „и прочимь" показва, че авторътъ на това писмо е ималъ преувеличено мнение
за властьта на охридския архиепископъ и знаелъ за претенциитѣ му. А такъво
схващане би било свойствено по-скоро на човѣкъ отъ кенцеларията на Охридската
архиепископия. Освенъ това въ първото писмо въ титлата на Стефанъ Молдавски
липсва думата „въсеи" предъ „земли мѹлдовлахїискои."
По всѣка вѣроятность, авторътъ на писмото я изпусналъ отъ скромность, а въ
второто писмо авторътъ я прибавилъ отъ дипломатическа вежливость. По сѫщата
причина, изглежда, и думата „обладатель" за архиеп. Доротея се намира въ
Стефановото писмо, а липсва въ Доротеевото. Тѣзи етикетни особености не биха
личели, ако писмата не сѫ били действителни произведения на лицата, които тѣ
сочатъ за свои съставители. По срѣдневѣковния епистоляренъ маниеръ,
взаимноуважаванитѣ и високопоставени лица се стараели въ размѣняванитѣ писма да
представятъ себе си въ скроменъ видъ, а адресанта да ласкаятъ и подчертаватъ
високото му положение. Наистина, фалшификаторътъ могълъ да владѣе епистолярното
изкуство и да напише писмата по неговитѣ изисквания. Обаче той едвали би ги
написалъ
59
тъй просто и безизскуствено, и би допусналъ високопарни изрази. Въ полза на автентичностьта на писмата доста говори и обстоятелството, че, освенъ титлитѣ, останалото съдържание е фактично, предадено кратко, просто и нѣкакъ набързо, дори инцидентно подъ напора на велика нужда. Ако нѣкой монахъ въ Влашко е съчинилъ тѣзи писма по послесловието на дяка Димитъръ, то охридскиятъ архиепископъ би билъ нареченъ съ сѫщата титла, съ каквато е и въ послесловието: архиепископь Бльгарскій или архиепископь ωохрїдскїи. [1] Очевидно, писмата сѫ били съставени независимо отъ послесловието. Невъзможно било да бѫдатъ тѣ измислени нито въ Охридъ, нито въ Ромъния, защото непонятно е кой би ималъ интересъ да измисля подобни писма, въ които не се изразява нито стремежъ на Стефана Молдавски да се отдѣли отъ Охридската архиелископия, нито желание на охридския архисп. Доротей да утвърди своята власть въ Молдава. Стефанъ Велики изказва пълна подчиненость къмъ охридския архиепископъ, а Доротей, поради лошитѣ обстоятелства, разрешава на молдавската църква свободно да си избере митрополитъ. Самъ Богданъ не може да установи точно що е подбудило ромънския монахъ да ги съчини и каква цель могълъ да преследва той. Предположението му, че съчинительтъ на писмата е искалъ да оправдае стремежа на Молдава презъ XVII в. къмъ независимость отъ цариградската църква, е неприемливо, понеже въ такъвъ случай тия писма
1. Срв. Юрд. Трифоновъ, Македонски прегледъ, год. V, кн. I, стр. 65.
2.
Ст. Николаеску (Documente slavoromâne cu privire . . . 1905 г., стр. 112 и 130)
и Юр. Трифоновъ (Макед. прегледъ, V, кн. I, стр. 65) виждатъ белегъ на
автентичность още въ титлата на Стефана Велики „господарь землы мѹлдовлахїискои".
Споредъ първия, употрѣбата на тази титла била въ връзка съ завземането на гр.
Килия и Cetatea Alba (сега Акермамъ) (на 26 януарий 1465 г.). До този моментъ
Стефанъ Велики се титулувалъ „г-нь земли молдавскои". Споредъ Трифуновъ пъкъ,
формата „молдовлахїискои" е по-стара (срѣща се въ разказа за преноса на мощитѣ
на св. Иванъ Бѣлградски — рѫкописъ отъ 1438 г.) и затова тя може да служи за
указание, „че писмото на архиеп. Доротея не е фалшиво, а е излѣзло отъ неговата
канцелария, която е била навикнала да употрѣбява по-старата форма —
молдовлахїиска земл" (Макед. прегледъ, год. V, кн. 1, стр. 65—66). Споредъ
мене, въпросната титла, макаръ и по-стара отъ формата „молдавскои земли", нѣма
това значение, което ѝ придаватъ Николаеску и Трифуновъ, защото единъ
фалшификаторъ отъ XVII в. — отъ Влашко или отъ Охридъ, могълъ да я знае и да я
употрѣби тъкмо съ цель да придаде на своето съчинение стариненъ изгледъ.
Твърдението на Трифоновъ, че охридската канцелария била навикнала да употрѣбява
тая форма, не изглежда вѣрно: Доротей употрѣбява думитѣ „сѣверныимь странамь"
намѣсто „молдовлахїинскои" или „дакїискимъ землмъ", както той е титулуванъ въ
писмото на Стефана Велики, сѫщо и въ величествената титла на Зосима (1708 г.)
тази дума липсва. Твърдението на Николаеску, че Стефанъ Велики почналъ да
употрѣбява тази титла отъ 1465 г. следъ превзимането на градоветѣ Килия и
Четатеа Алба, не изглежда вѣрно, защото, както показватъ издаденитѣ отъ Богдана
грамоти на Стефана Велики, този обикновено се титулувалъ „господарь земли
молдавскои", а само веднажъ въ дарствената си грамота до Зографския монастирь
отъ 10 май 1466 г. — „господинь въсеи молдовлахїискои земли".
60
биха обосновавали претенцията на охридския архиепископъ върху молдавската църква и, следователно, фалшификаторътъ не би постигналъ цельта си — да обоснове автокефалистичния стремежъ на молдавската църква. Доротей е далъ на молдавската църква не автокефалия, а само автономия и то, споредъ смисъла на писмото му, временна, до като траели изключителнитѣ обстоятелства. Ако тѣзи писма сѫ били съчинени по послесловието на дяка Димитъръ, то, както право бележи Яцимирски, не може да се обясни наивностьта на автора, че е помѣстилъ своята измислица наредъ съ извора, който така предателски би издавалъ неговата фабрикация. [1] Сетне, ако писмата били измислени въ Ромъния, то съчинительтъ имъ би привелъ и нѣкакъвъ национално-културенъ мотивъ за оправдание на самоуправлението на молдавската църква, а не едно съвсемъ външно, случайно и временно събитие — заточението на единъ охридски архиспископъ, което фалшификаторътъ — като човѣкъ, който не е преживѣлъ лично това събитие — едва ли би могълъ да го схване като достатъчно основателна причина да измѣни едно установено преди години каноническо положение — подведомственостьта на молдавската църква подъ Охридската архиепископия. Освенъ това, ако фалшификаторътъ билъ ратникъ за независима молдавска църква, той не би споменалъ унгровлашкия митрополитъ Макарий като замѣстникъ на охридския архиепископъ въ избора и рѫкоположението на молдавски митрополитъ, защото молдавското войводство, което е съперничело съ влашкото войводство и дори се стремило да го подчини, не могло да търпи зависимость отъ унгровлашкия митрополитъ, особено при такъвъ мощенъ владетель като Стефанъ Велики. Основателно е възражението на Яцимирски, приемано отъ Юр. Трифоновъ, [2] че тѣзи писма, ако бѣха нарочно измислени въ подкрепа на стремежа на Молдава къмъ църковна независимость, то тѣ биха били използувани презъ XVIII в. въ борбата на молдавския
1. Цитираната рецензия върху „Documente false" на Богданъ, стр. 424.
2. Макед. прегледъ, год. V, кн. I, стр. 62.
61
народъ противъ домогванията на цариградския патриархъ. Най-после, ако писмата сѫ измислени въ Ромъния, а намѣрени отъ Григоровичъ въ Охридъ или Рилския монастирь въ „Законника" на кратовския дякъ Димитъръ, то отде е могълъ да знае съчинительтъ за архиеп. Доротея и за неговата сѫдба.
Срещу предположението на Богдана, че въпроснитѣ писма сѫ риторични упражнения на нѣкой монахъ, има значение възражението на Яцимирски, отхвърлено отъ Ласкарисъ съ непонятно пренебрежение, че известнитѣ писмовни сборници или епистоляри (български, сръбски и славяноромънски) съдържатъ истински, дѣлови писма. Тѣ сѫ били съставяни по два начина: оригиналитѣ сѫ били преписвани или безъ всѣкакви измѣнения и съкращения, както се постѫпило съ писмата на Стефана Велики и архиеп. Доротея, или пъкъ били предавани само общитѣ епистолярни формули, като били изпускани лични имена, географски названия, факти, дати и др. „Въ двата случая — казва Яцимирски — текстътъ на оригиналитѣ не се изопачавалъ и нито единъ отъ редъ известни на мене паметници отъ този литературенъ жанъръ азъ не мога да нарека фалшификация, даже въ форма на шега, литературно упражнение и пр.” [1] Съ почерка, съ който сѫ написани двете писма въ рѫкописа на Григоровича или съ твърде подобенъ нему, сѫ написани и други подобни епистоляри, които Яцимирски е изучавалъ по-рано. [2]
Въ тоя видъ, въ който сѫ дошли до насъ, въпроснитѣ писма сѫ преписи отъ самитѣ оригинали или отъ нѣкой другъ по-старъ преписъ. [3] Преписвачътъ не е преследвалъ друга цель, освенъ да удовлетвори своя живъ интересъ къмъ миналото на Охридската архиепископия и, може би, като ги прибавилъ въ „Законника" на дяка Димитъръ, е искалъ да обоснове съ конкретенъ документенъ фактъ посочваната въ тоя паметникъ зависимость на Молдава, resp. Дакия, отъ неговата родна църква — охридската. Тѣ сѫ били преписани (отъ оригинала или отъ по-старъ преписъ) не въ Ромъния, както мисли Яцимирски, (за втория преписъ), [4] а въ България, щомъ Григоровичъ ги откѫсналъ отъ „Законника" въ Охридъ или Рилския монастирь. По-вѣроятно обаче ще да е, че това е сторилъ нѣкой чиновникъ отъ охридската канцелария при архиеп. Прохора (1529—1550 г.), когато славянскиятъ езикъ билъ употрѣбяванъ заедно съ гръцкия езикъ въ тая канцелария и когато голѣмото
1. Цитир. рецензия, стр. 423—424.
2. Pag. cit.
3. Вж. Яцимирски, цит. рец., стр. 424.
4. Цит. рецензия, стр. 424.
62
разширение на Охридската архиепископия и високиятъ авторитетъ на Прохора сѫ могли да потикнатъ нѣкого отъ клирицитѣ да ги препише и приложи като документъ въ „Законника", дето се посочвали подведомственитѣ на Охридската архиепископия области. [2]
Кога сѫ били преписани писмата — въ XVIII или въ края на XVII в., както твърди Богданъ — това нѣма значение въ въпроса за автентичностьта имъ. Може да се приеме опредѣлението на Яцимирски, който е можалъ да види писмата въ Москва и бѣ добъръ палеографъ, че почеркътъ на писмата е скорописъ — обикновенъ канцеларски типъ отъ началото на XVII в. или края на XVI в., зле издържанъ но не възбуждащъ никакви съмнения. [1]
Обстоятелството, че не е означено мѣстото, отдето сѫ излѣзли тѣзи писма — Сучава въ Стефановото, Охридъ въ Доротеевото (кой знае защо Богданъ очаквалъ да бѫде означенъ Цариградъ!) — не говори, че тѣ сѫ фалшиви, както мисли Богданъ. Пропуски се срѣщатъ и въ преписи на други паметници. Сѫщо слабо е и последното доказателство на Ласкарисъ, че въ единъ списъкъ на епархиитѣ на Цариградската патриаршия, отнасянъ отъ Гелцера къмъ II половина на XV в. (въ Ungedructe und ungenügend veröffentlichte Texte der Notitiae episcopatum) сѫ поставени молдавската и унгровлашката митрополии, обаче, както ясно посочи Юр. Трифоновъ, [2] въ този списъкъ сѫ влѣзли сведения отъ по-раншно и по-късно време та не може съ положителность да се говори, че помѣстенитѣ въ тоя епархийски списъкъ молдавска и унгровлашка епархии сѫ били подъ ведомството на цариградския патриархъ именно презъ втората половина на XV в. Но дори да приемемъ, че казаниятъ епархийски списъкъ билъ съставенъ въ половината на XV в., това не може още да бѫде свидетелство, че Молдава и Влашко фактически не сѫ били подъ ведомството на Охридската архиепископия, защото Цариградската патриаршия, въпреки рѫкоположението на Теоктиста за молдавски митрополитъ отъ охридския архиепископъ, не се отказвала отъ своитѣ претенции за тѣзи земи, надъ които преди 1452 г. е имала власть, както и днесъ тя още счита за свои пловдивската, анхиалската, варненската и др. епархии въ България.
1. Яцимирски предполага, че пръвъ пѫтъ ги преписалъ дякъ Димитъръ и внесени били въ неговия „Законникъ", понеже въ послесловието му се говори за сѫщото лице (архиеп. Доротея) и сѫщитѣ обстоятелства (ibid., стр. 424).
2. Цитир. рецензия, стр. 424.