1. Руски опити за предотвратяване и дигане на схизмата. [1]
Отъ Ив. Снѣгaрoвъ
(Продължение отъ кн. 1)
Всичкитѣ разнообразни мнения относно мѣстопребиванието на екзарха сѫ били въ връзка съ въпроса за дигане на схизмата. Тѣ сѫ били диктувани отъ желанието да се постави българската църква въ правилни отношения съ другитѣ църкви, особено съ руската. A презъ време на руската окупация схизмата била, така да се каже, въвирана отъ Русия въ очитѣ на българитѣ, които не искали да ѝ придаватъ никакво значение. Тогава руското правителство е съобщило на своитѣ окупационни власти въ България да се държатъ примирително по гръцкобългарския въпросъ и да не даватъ да се узакони стремежътъ на българитѣ да образуватъ самостоятелна църква въ всичкитѣ три части на България безъ съгласието на цариградската патриаршия, защото — обяснявало то — по чл. 62 на Берлинския договоръ, на който се опирали народнитѣ представители въ Търновското учредително събрание, има предъ видъ само канонически признатитѣ самостоятелни православни общини, каквато не е българската църква и, следователно, българитѣ не могатъ да се смѣтатъ църковно независими отъ патриаршията безъ нарушение на каноническото право и безъ нови раздори. [2] Поради тази инструкция и князъ Дондуковъ-Корсаковъ е отбѣгвалъ да реши окончателно въпроса за устройството на църквата въ Българското княжество и, за да подчертае каноническата върховна власть на цариградската патриаршия надъ това княжество, той е допусналъ да се предвидятъ патриаршески духовни сѫдилища въ временнитѣ сѫдебни правила, изработвани презъ 1878 год. отъ рускитѣ окупационни власти.
1. Вж. Македонски прегледъ, Год. V, кн. 1.
2. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 177—178.
2
Сѫщо и екзархъ Иосифъ е сподѣлялъ надеждата, че възъ основа на широкитѣ начала на Берлинския договоръ и законитѣ въ турската империя, екзархията ще остане църковенъ центъръ на цѣлия български народъ, [1] обаче той решително е билъ противъ нейното премѣстване въ Търново или София, както му предлагалъ князъ Дондуковъ, [2] защото въ такъвъ случай екзархътъ би билъ български поданикъ и това би дало основание на В. Порта да анулира фермана за учредяването на екзархията [3]. При все това екзархъ Иосифъ сè е смѣталъ, че сѫществува въпросъ за седалището на екзархията, макаръ и да се намирала тя формално още въ Цариградъ. Затова той се колебаелъ, да ли въ Цариградъ или въ Пловдивъ (столица на Източна Румелия) да се установи Екзархията. На 21 юлий 1878 г. той е писалъ на Наумъ Спространовъ, който заминавалъ отъ София въ Солунъ, че ще му се съобщи, какъ да действува въ Македония, когато се опредѣли постоянното седалище на Екзархията. Сѫщо и на Хр. Тъпчилещовъ (въ горепоменатого писмо отъ 25 юлий 1878 год.) той изказвалъ неувѣреность, да ли ще се върне въ Цариградъ и даже му съобщавалъ, че, ако се премѣсти екзархията въ Пловдивъ, той мисли да управлява българитѣ въ Турция чрезъ свой намѣстникъ въ Цариградъ съ титулъ архиепископъ [4]. Това колебание на екзарха — въ противоположность на непоколебимото убеждение на варненския митрополитъ Симеонъ, че трѣбва да стои въ Цариградъ, [5] се дължало или на руско влияние, или на собственото му желание да осигури реално единство между екзархията и църквата въ българското княжество, понеже тогава нѣкои митрополити въ княжеството на чело съ Григория Доростоло-Червенски
1. Така се изразява екзархъ Иосифъ въ гореспоменатото писмо до Н. Спространовъ.
2. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 180.
3. ibid., стр. 180; Погледъ върху деятелностьта на Българската екзархия, стр. 10.
4. „Понеже може да стане нужда или да ся върнемъ ний сѫщий въ Цариградъ заради българитѣ въ Македония и Источна Тракия, или да си поставимъ намѣстникъ архиепископъ равенъ на насъ по властьта".
5. Вижъ писмото на митрополита Симеона до екзарха Иосифа отъ 6 ноемврй 1878 г. у протопресв. Ст. Цанковъ, цит. статия, въ Сборникъ въ честь на варненския и преславския митрополитъ Симеонъ. стр. 230, забел. и 264, забел. 1.
3
искали да се установи между двата института не административно единство, a само каноническо единение, подобно на единението между еладската или сръбската и цариградската църкви, или даже между руската и общата православна църква. [1]
Рускитѣ усилия да задържатъ екзарха вънъ отъ Цариградъ не успѣли. Дигането на екзарха отъ Цариградъ силно е разтревожило българитѣ въ Цариградъ и въ Македония. Съмнявайки се, че стоенето на екзарха въ Пловдивъ означава дигане на екзархията отъ Цариградъ и подчиняване на българитѣ въ Турция подъ властьта на цариградската патриаршия, тѣ заплашили екзарха съ заявление, че ще приематъ унията, ако той не се върне въ Цариградъ. Вследствие на това, съ писмо отъ 25 августъ 1878 г. № 46 отъ Пловдивъ екзархъ Иосифъ е увѣрявалъ майсторитѣ и първомайсторитѣ на разнитѣ бълг. еснафи въ Цариградъ, че смѣтайки за свой дългъ да събере всичкитѣ български епархии подъ ведомството на екзархията, той не е престаналъ да се грижи за македонското българско население и скоро ще се върне въ Цариградъ, за да прави постѫпки предъ султана за развитие на екзархийското дѣло въ Турция. И наистина, на 30 октомврий 1878 г. екзархъ Иосифъ се върналъ въ Цариградъ и направилъ постѫпки за нови български митрополити въ Велесъ (намѣсто починалия Дамаскинъ), Охридъ и Скопье (намѣсто неприеманитѣ отъ турското правителство Натанаилъ и Кирилъ). [2] Следъ повторно едногодишно пребивание въ Пловдивъ и София (отъ 20 декемврий 1878 г.) [3] по уреждане на църковнитѣ работи въ българското княжество и Източна Румелия, понеже още нѣмало синодъ, на 30 януарий 1880 г. той окончателно се установилъ въ Цариградъ [4] по настояване на българитѣ въ
1. Протопресв. Ст. Цанковъ, Ibid., стр. 268. На тоя стремежъ се дължало, че въ 1879 г. (презъ време на заседанията на учредителното народно събрание), безъ знанието на екзарха, архиереитѣ въ българското княжество сѫ изработили „записка" или „временни правила” за църковното устройство въ бълг. княжество и сѫ искали одобрението отъ импер. комисаръ князъ Дондуковъ-Корсаковъ (Ibid., стр. 268, 286 и 287 забел. 3).
2. Погледъ върху деятелностьта на Бълг. екзархия, стр. 10.
3. Ibid.
4. I екз. изх. кн., № 249 отъ 31 декемврий 1879 г. до министерството на външнитѣ работи и изповѣданията въ София, комуто екзархъ Иосифь съобщава, че е получилъ 20,000 лева за пренасяне на екзархията отъ Пловдивъ въ Цариградъ.
4
Турция, макаръ че това е дразнѣло цариградския патриархъ и правѣло невъзможно тъй желаното отъ Русия помирение между дветѣ църкви. [1]
При все това новиятъ (следъ Берлинския конгресъ) руски посланикъ въ Цариградъ Новиковъ настойчиво е действувалъ за дигане на схизмата. Той се насърдчавалъ отъ увѣрението на цариградския патриархъ Иоакимъ III, че искрено желае да свърши съ гръцкобългарската разпря, като признавалъ, че и българи, и гърци сѫ извършили грѣшки и че е необходимо единение между православнитѣ църкви поради успѣхитѣ на католическата и протестанската пропаганди. Като първо условие за подготвяне почвата за помирение патриархътъ е предлагалъ да се прекрати отнимането на църкви отъ българитѣ. [2] За да запази това благоразположение на патр. Иоакимъ III, рускиятъ посланикъ Новиковъ е съветвалъ екзарха Иосифа да не се обръща съ молба за български владици въ Македония до международната комисия, свикана въ 1880 г. да прегледа реформитѣ, изработени отъ турското правителство по чл. 23 на Берлинския договоръ. [3] Обаче екзархъ Иосифъ своевременно е порѫчалъ на Наумъ Спространовъ въ Солунъ да нареди, щото българитѣ отъ всички краища на Македония да изпратятъ чрезъ екзархията подпечатани съ общински и селски печати прошения за български владици до председателя на международната комисия. [4] На 29 юний 1880 г. той е подалъ на тази комисия всичкитѣ получени прошения, [5] като обосновалъ молбата си за възстановление екзархийското ведомство въ европ. Турция върху чл. 5 и 62 на Берлинския договоръ. Сѫщевременно той е предлагалъ, въ устава за реформитѣ да се изброятъ немухамеданскитѣ общини по народность (гръцка, българска, арменска и пр.). [6]
1. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 192.
2. Ibid., стр. 176—177. Такъво изявление е направилъ той предъ руското посолство въ 1878 г. по поводъ завзимането на църквата въ одринския кварталъ „Каикъ” отъ българитѣ.
3. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 198.
4. V протоколъ на екзарх. писма за 1878—1880 г., стр. 260—261, № 177, 23. IV. 1880 год.
5. Ibid., стр. 314, № 274, 2 юлий 1880. Въ „Погледъ върху деятелностьта на Бълг. екзгрхия”, стр. 13 се казва, че прошенията били подадени на комисията на 30 априлъ 1880 г.
6. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 198—199.
5
Тази постѫпка силно е раздразнила цариградския патриархъ, който и тъй билъ недоволенъ поради окончателното установяване на екзарха въ Цариградъ. Новиковъ е действувалъ предъ патриарха Иоакима III да не настоява предъ В. Порта да се промѣни облѣклото на екзархийското духовенство или да имъ се наложи да носятъ отличителенъ знакъ, защото това е било противъ желанието на руския Св. синодъ, a и би дразнило българитѣ и би ги наклонило къмъ католичеството.
„Благоразумно ли е — го убеждавалъ Новиковъ — и най-после възможно ли е да не се обръща внимание на мнението на руската църква, която представлява най-многобройната, най-могѫщата часть отъ православната църква? Въ настояще време трѣбва да се ползуваме отъ всички пѫтища, чрезъ които би могло да се достигне до взаимно споразумение, a не да се закрепва схизмата съ установление външни отличия, които биха означавали явно съсипателната раздѣла между дветѣ църкви и биха увеличавали, a не биха унищожавали бездната, която ги раздѣля. He е ли по-добре да се намѣри нѣкакъвъ изходъ отъ затрудненията чрезъ взаимно съглашение, което да не нарушава основнитѣ начала на православието?" [1]
Патриархътъ не искалъ и да чуе за помирение чрезъ взаимни отстѫпки, макаръ и да не е оспорвалъ правото на българското княжество да има автономна църква. Той е обещалъ да не настоява за промѣна на облѣклото на екзархийското духовенство съ условие, че и българскиятъ екзархъ ще се въздържа отъ постѫпки, противни на интереситѣ на патриаршията. За да не дразни патриарха, по съвета на руския посланикъ, екзархъ Иосифъ не изпълнилъ искането на Драганъ Цанковъ да извърши литургия въ църквата „Св. Стефанъ" на 30 августъ (1879 г. или 1880 г.), имения день на българския князъ Александъръ Батембергъ. [2]
По поводъ на конфликта между екзарха и архиереитѣ съ Др. Цанковъ заради издаденитѣ отъ него „привременни правила" за църковното управление въ бълг. княжество, рускиятъ Св. синодъ е внушавалъ на екзарха, че само чрезъ
1. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 204.
2. Ibid., стр. 202—203. В. Тепловъ не посочва годината, но, по всѣка вѣрсятность, това е станало въ 1879 г., когато князъ Александъръ заелъ бълг. престолъ.
6
възстановление на общението съ царигр. патриаршия бълг. екзархия ще придобие необходимата нравствена опора за противодействие срещу намѣсата на свѣтската власть въ църковнитѣ работи и че стоенето му въ Цариградъ, като противоканонично, е една отъ главнитѣ причини за непримиримостьта на цариградския патриархъ къмъ бълг. църква. [1] Отъ своя страна пъкъ рускиятъ посланикъ въ Цариградъ, опасявайки се да не би църквата въ бълг. княжество се устрои неканонично, което би дало на цариградската патриаршия още едно основание да не дига схизмата, е съветвалъ българското правителство да се разгледатъ „привременнитѣ правила" отъ българския архиерейски съборъ. Все съ сѫщата цель и руското министерство на вьншнитѣ работи е внушавало на българското правителство, че раздорътъ съ българското духовенство, което тъй много се е потрудило за свободата на своето отечество, може да бѫде опасенъ за бѫдещето на бълг. държава и че църковнитѣ въпроси на бълг. княжество се отнасятъ къмъ ония въпроси, отъ които Русия най-вече се интересува [2].
Българскиятъ екзархъ и архиереитѣ сѫ били особено благодарни на Русия за това нейно застѫпничество въ борбата имъ съ свѣтската бълг. власть. И Русия се опитала да използува това тѣхно благоразположение, за да ги склони да взематъ инициативата за помирение съ патриаршията. Къмъ м. ноемврий 1880 г. екзархъ Иосифъ съ окрѫжно е свикалъ архиереитѣ отъ княжеството на съборъ въ София, за да обсѫдятъ положението на българската църква изобщо и да поставятъ на правилна основа отношенията между нея и другитѣ православни църкви, особено цариградската пaтpиapшия. [3] Въпросътъ за помирение съ патриаршията живо е занимавалъ и нѣкои обществени дейци въ Русе, Търново и др. градове,
1. ibid., стр. 211.
2. В. Тепловъ, стр. 212; Погледъ върху деятелностьта на Бълг. екзархия, стр. 17.
3. В. Тепловъ, цит. кн„ стр. 212—213. Тоя архиерейски съборъ се свикалъ на 21 ноемврий 1830 г. подъ председателството на бившия екзархъ Антимъ I, понеже екзархъ Иосифъ е останалъ въ Цариградъ. (Виж. у протопросв. Ст.Цанковъ, Измѣненията на Екзарх. уставъ въ Сборникъ въ честь на варненопресл. митрополитъ Симеонъ, стр. 314 и забел. 2 с. стр.)
7
надѣвайки се по тоя пѫть да осигурятъ националното развитие на българитѣ въ Турция [1]. Условията, предлагани отъ Русия за дигане на схизмата, сѫ били:
1) областьта на екзархията обхваща само бълг. княжество и Източна Румелия (съ нѣкои ограничения) и
2) Македония и Одринско оставатъ подъ ведомството на цариградската патриаршия, която ще обещае да не преследва българската народность въ тѣзи области. [2]
Екзархъ Иосифъ отхвърлилъ предложението на руския посланикъ Новиковъ, като го убеждавалъ, че не може да се вѣрва на обещанията на царигр. патриаршия, чиито владици тъкмо въ тоя моментъ, когато се водѣли разговори за спогодба, яростно сѫ преследвали българскитѣ учители и всички по-будни българи. За да разубеди ония български дейци, които, въ желанието си да се подготви почва за исканото отъ Русия помирение съ царигр. патриаршия, мислѣли, че екзархията може да се пренесе въ Пловдивъ, екзархъ Иосифъ съ писмо отъ 29 априлъ 1881 г. № 191 отъ Цариградъ е обяснявалъ на епархийскитѣ архиереи, че премѣстването на екзархията въ Пловдивъ би билъ рискъ безъ всѣкакви разумни основания, защото това би лишило екзарха отъ възможностьта да разпръсва недовѣрието, вгнѣздено въ турцитѣ къмъ нея благодарение на 1 1/2 годишното му отсѫтствие, и да осуетява гръцкитѣ опити да „дискредитиратъ Екзархията" по поводъ на възможни вълнения между македонскитѣ българи. Цариградскиятъ патриархъ пъкъ не е отстѫпваль Източна Pyмeлия, което е давало още по-силно основание на екзарха да твърди, че цариградската патриаршия дори не мисли да се помирява на условия, приемливи отъ българитѣ [3].
Презъ време на повторното дълго пребивание на екзарха Иосифа въ София (отъ 18 май 1881 г. до 5 септемврий 1882 г. [4], пакъ отъ руска страна билъ подигнатъ въпросъ за уреждане спора между царигр. патриаршия и бълг. екзархия. Въ единъ разговоръ съ екзархийския протосингелъ архимандритъ Методий (после старозагорски митрополитъ), рускиятъ посланикъ Новиковъ му далъ да разбере, че е желателно екзархътъ
1. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 213.
2. Погледъ върху деятелностьта на Бълг. екзархия, стр. 15.
3. V протоколъ на екзарх. писма за 1878—1880 г., стр. 155—157, № 14 (до свещ. Николай Пономаревъ) отъ 23 януарий 1830 г.
4. Погледъ върху деятелностьта на Бълг. екзархия, стр. 18 и 20.
8
да свика въ София архиерейски съборъ, който да се занимае съ въпроса за помирението, ако това, разбира се, се желае отъ българския народъ. Той му внушилъ, че е необходимо сама българската църква да вземе инициативата за преговори съ патриаршията, за да може руското посолство да играе ролята на посрѣдникъ, защото Русия не желае да насилва българския народъ за нѣщо, което той не смѣта полезно за своята църква. Новиковъ е порѫчалъ на архим. Методия незабавно да пише на екзарха, щото, преди да тръгне за Цариградъ, той да вземе мнението на българскитѣ архиереи, да ли сѫ съгласни да започне преговори за помирение, ако царигр. патриаршия и нейнитѣ владици обещаятъ да закрилятъ националното развитие на българитѣ въ Македония. Следъ като изказалъ желание, екзархътъ да се върне по-скоро въ Цариградъ, за да дейсгвува въ тая насока, той е обещалъ лично да говори на патриарха за това условие на помирението, както и за необходимостьта да бѫдатъ смѣнени провиненитѣ като български гонители патриаршески владици (костурскиятъ, воденскиятъ, сѣрскиятъ, струмишкиятъ, скопскиятъ и дебърскиятъ), които му посочилъ архим. Методий [1]. Изглежда, Новиковъ е лансиралъ своята идея и между пловдивскитѣ български общественици, та екзархъ Иосифъ въ своето изложение до Постоянния комитетъ въ Пловдивъ отъ 25 ноемврий 1882 г. [2] я отхвърлялъ решително. Въ това писмо екзархътъ казва, че тази идея е неосѫществима, ззщото гонението на българщината отъ гръцкитѣ владици решително отблъсква българското население отъ цариградската патриаршия и го кара да отрупва бълг. екзархия съ прошения за бълг. владици. Ако гръцкитѣ. владици покровителствуваха бълг. училища и позволяваха на бълг. население да се моли въ църква на своя
1. VI протоколъ на екз. писма за 1830—1831 г., стр. 227—230, № 437 17 октомврий 1831 г. Въ писмото си отъ 22 декемврий 1881 г. № 534 до екзарха въ София архим. Методий изказва опасение, че, възползувана отъ отсѫтствието на екзарха и поради наблѣгането на „миротворцитѣ” да се премахне спорътъ между бълг. и царигр. църкви, В. Порта може да дигне екзархията отъ Цариградъ. Затова той моли екзарха по-скоро да се върне въ Цариградъ. Обаче архим. Методий не привежда нѣкакви данни за подобно намѣрение на В. Порта или за внушение отъ руска страна въ тоя смисълъ. Вижъ и Обясненията на старозагорския митрополитъ Методия за схизмата и единството на Църквата, стр. 5—7.
2. VII Протоколъ на екзарх. писма за 1882 г., стр. 619—624, № 701.
9
езикъ, това население не щѣше да води борба за църковни права, a поради своето благочестие щѣше да ги признава, макаръ и да сѫ отъ гръцка народность. Споредъ екзарха, „многожелателното помирение" между екзархията и патриаршията, което е толкова повече необходимо, „колкото отъ протакането му благочесгието постепенно отпада", може да се постигне само, като се премахне причината, която е предизвикала схизмата. Цариградската патриаршия е провъзгласила схизмата, за да задържи и елинизира македонскитѣ български епархии. Схизмата ще стане безцелна, когато екзархията изпрати владици въ тѣзи епархии, понеже въ такъвъ случай тѣ ще бѫдатъ изгубени за елинизма. Съ други думи, екзархътъ е искалъ българската етнографска територия да се разграничи напълно отъ гръцката. Спогодба не може да има толкозъ повече—мисли екзархъ Иосифъ —, защото самъ царигр. патриархъ, въпрѣки видимото си благоразположение за помирение съ българитѣ, е призналъ предъ нѣкои високопоставени лица, които действували за дигане на схизмата, че
„той не може да направи нищо въ полза на помирението, тъй като владицитѣ не могѫтъ да не преследватъ всячески националното развитие на българитѣ въ Македония, защото въ противенъ случай, ако тѣзи епархии ся укажѭтъ чрезъ развигието на бълг. народносгь, че сѫ български, нѣматъ вече интересъ да подържѫтъ въ тѣзи епархии гръцки митрополици".
Именно, за да продължи започнатото съ учредяването на екзархията освобождение на македоно-одринскитѣ българи отъ гърцизма, екзархъ Иосифъ, въпрѣки внушенията на Русия и нежеланието на В. Порта да му възстанови ведомството въ Македония и Одринско, се е борилъ да остане екзархията въ Цариградъ [1].
1. Нека споменемъ тукъ и за оригиналния планъ на В. Тепловъ (чиновникъ въ руското посолство въ Цариградъ), отъ 1881 г. за помирение на българската църква съ царигр. патриаршия. Тоя планъ, навѣрно, билъ сподѣлянъ и отъ Новиковъ. Изхождайки отъ гледището, че ферманътъ, нарушенъ отъ самитѣ българи въ чл. 3, 4, 6, 7 и 9, е изгубилъ всѣко юридическо значение, Тепловъ твърди, че бълг. църква остава безъ законна основа и това обстоятелство налага по-скорошно споразумение съ патриаршията. Ето неговиятъ проектъ за спогодба:
1) областьта на бълг. църква се състои отъ бълг. княжество и Източна Румелия;
2) началникътъ на българската църква е софийскиятъ архиепископъ, който се титулува „митрополитъ на цѣла България", a другитѣ епархийски архиереи се наричатъ епископи;
3) митрополитътъ управлява бълг. църква съ постояненъ синодъ отъ четирма епархийски епископи;
4) при важни случаи се свиква архиерейски съборъ;
5) митрополитътъ и епарх. епископи се избиратъ отъ извънредно събрание, съставено отъ всички бълг. архиереи и народни представители, и се утвърѫдаватъ отъ княза;
6) князътъ представя избрания митрополитъ на цариградския патриархъ за утвърѫдение, и патриархътъ го утвърѫдава незабавно, щомъ се убеди, че изборътъ е канониченъ, a следъ това бълг. епископи посвещаватъ избрания за митрополитъ;
7) епарх. епископи се рѫкополагатъ безъ предварително позволение на патриарха, който бива само уведомяванъ за поставянето на епарх. епископъ и следъ това дава своето благословение;
8) българскиятъ митрополитъ споменава името на патриарха, a епископитѣ въ бълг. княжество — своя митрополитъ;
9) бълг. църква ежегодно плаща на царигр. патриаршия 960 л. т. за бълг. княжество и 275 л. т. за Източна Румелия (сумата, която сѫ плащали епархиитѣ въ тѣзи области до своето отдѣляне отъ царигр. патриаршия);
10) всѣки новъ митрополитъ праща на патриарха подаръкъ 100 л. т.;
11) бълг. църква внася едновременно 37,999 л, т. за погасяване стария дългъ на царигр. патриаршия (27,010 л. т. за бълг. княжество и 10,989 за Изт. Румелия);
11) бератитѣ за епископитѣ на Изт. Румелия се издаватъ отъ генералъ-губернатора;
12) румелийскитѣ епархийски епископи споменаватъ името на царигр. патриархъ и бълг. Св. Синодъ;
13) гръцкитѣ общини иматъ свои свещеници и училища, подчинени на епархийскитѣ архиереи (В. Тепловъ, цит. съч. стр. 235—238).
Въ Македония се създава единъ полуавтономенъ църковенъ окрѫгъ отъ българскитѣ кази: Кукушъ, Разлогъ, Горна Джумая, Неврокопъ, Демиръ Хисаръ. Мелникъ, Петричъ, Дойранъ, Струмица, Радовишъ, Щипъ, Кочани, Тиквешъ, Велесъ, Скопие, Куманово, Кратово, Крива-Паланка, Тетово, Прилѣпъ, Битоля, Леринъ, Рѣсенъ, Прѣспа, Кичево и Охридъ или отъ 8 епархии: охридска, пелагонийска, мъгленска, велешка, скопска, струмишка, мелнишка и полянинска. Пръвъ отъ тѣзи епархийски епископи е охридскиятъ, който носи титулъ „архиепископъи и подъ негово председателство се свиква веднажъ въ годината въ Охридъ архиерейски съборъ. Епарх. епископи се избиратъ изъ срѣдата на българското духовенство отъ съборъ, състоящъ се отъ клира и народни представители, и се утвърѫдаватъ незабавно отъ цариградския патриархъ, следъ като му се съобщи за избора. Патриархътъ изисква берати за епарх. епископи. Епарх. епископи участвуватъ въ избора на царигр. патриархъ и могатъ да бѫдатъ избирани за патр. престолъ. Единъ или двама епископи по редъ участвуватъ по една година въ патриаршеския Св. Синодъ. Богослужението се извършва на църковно-славянски езикъ. Презъ време на богослужение архиепископътъ и епископитѣ споменаватъ името на патриарха. Българитѣ иматъ право да строятъ нови училища и църкви. Вѫтрешната администрация на окрѫга въ църковно и просвѣтио отношение се урежда по наредбитѣ на архиерейския съборъ. Окрѫгътъ плаща на царигр. патриархъ ежегодно 447 л. т. и часть отъ дълга на патриаршите. Гърцитѣ въ Мелникъ, Битоля, Прилѣпъ (?), Рѣсенъ (?) и Охридъ (?) могать да иматъ по една църква, съ изключение на митрополитската, и свои свещеници, подчинени на епарх. архиереи.
Българитѣ въ непосрѣдствено подчиненитѣ на царигр. патриархъ епархии се ползуватъ съ право да иматъ свои свещеници и училища. Въ смѣсенитѣ енории богослужението се извършва по редъ на гръцки и църковнославянски (В. Тепловъ, цит. съч., стр. 241—243).
He е известно, да ли проектътъ на Тепловъ е билъ предлаганъ на екзарха и патриарха.
10
И по-нататъшнитѣ руски опити за дигане на схизмата сѫ били правени по Новиковия проектъ: Българската църква да включва само територията на българската държава, a Македония и Одринско да останатъ подъ ведомството на царигрaдскaтa патриаршия. Съ други думи, за руската дипломация въпросътъ за дигане на схизмата се превръщалъ въ въпросъ за дигане на екзархията отъ Цариградъ. Стремейки се къмъ осѫществение на тоя проектъ, руската дипломация, следъ несполуката си да постигне дигането на екзархията отъ Цариградъ, взела да се отнася пасивно къмъ екзархийското дѣло въ Турция, не подкрепвала усилията на екзарха Иосифа да
11
постави български владици въ Охридъ и Скопье. Тя се надѣвала, че ако екзархътъ не успѣе да възстанови своето ведомство въ Турция, то неговото стоене въ Цариградъ ще стане безпредметно и съ това ще бѫде принуденъ да търси спогодба съ патриаршията. Въ 1885 г., когато екзархъ Иосифъ е отбивалъ противодействието на царигр. патриаршия, подкрепвана отъ западни велики сили, да се дадатъ берати за бълг. митрополити Синесий въ Охридъ и Теодосий въ Скопье, рускиятъ посланикъ Нелидовъ се държалъ на страна отъ тази борба. Наистина, той не е излѣзълъ противъ издаването на берати за бълг. митрополити, както е настоявалъ предъ него царигр. патриархъ, но и не се е застѫпилъ за правото на екзархията, [2] макаръ че екзархъ Иосифъ, обръщайки му вниманието върху лошото впечатление, което прави на бълг. народъ руската политика въ тоя моментъ, го молилъ въ името на рускитѣ интереси да му даде своята подкрепа. [3]
2. Погледъ върху деятелностьта на Бълг. екзархия, стр 25.
3. Копия на екзарх. писма до частни лица, писмо на А. Шоповъ (гл. секретарь на екзархията) до Ив. Ев. Гешовъ Ns 23 отъ 5 мартъ 1885 г. Шоповъ е писалъ на Минковъ, началникъ на Николаевския пансионъ, да узнае, какво мисли рускиятъ Св. синодъ, който се държалъ нѣкакъ си хладнокръвно по въпроса за бълг. владици въ Македония, особено оберъ-прокурорьтъ Победоносцевъ, и да подбуди синоднитѣ крѫгове да се изкажатъ по тоя въпросъ или поне да предпишатъ на руския посланикъ въ Цариградъ да помогне на екзархията да издействува берати за бълг. владици (ibid., № 16 отъ 16 февруарий 1835 г.). Справедливостьта, обаче изисква да признаемъ, че макаръ и да не подкрепвалъ екзарха за възстановление на ведомството му поради руското гледище, че, за да се дигне схизмата, по-рано трѣбва да се дигне екзархията отъ Цариградъ, Нелидовъ не е билъ противъ националното развитие на македонскитѣ българи. Въ една ауденция съ султана той го молилъ отъ името на императора да направи по-безопасно положението на българитѣ въ Македония, и турското правителство да не става причина, разнитѣ народмости въ тази область да водятъ вѣчни борби по между си, a да удовлетвори всѣка народность. И султанътъ ужъ отгооорилъ : „Бy бизимъ принциплердендъръ” (това е нашъ принципъ) (Копия на екзарх. писма до частни лица, № 13 (на Д. Шоповъ до Ив. Ев. Гешовъ) отъ 14 февруарий 1835 г.). Насърдченъ отъ тази постѫпка на Нелидовъ, екзархъ Иосифъ ходилъ при гл. секретарь на султана, великия везиръ и при Османъ паша и енергично е протестиралъ противъ затварянето на екзарх. замѣстникъ въ Сѣръ заедно съ учителитѣ. Изглежда, вследствие постѫпката на Нелидовъ, били освободени дебърскитѣ първенци, затворени поради клевета, че на Рождество Христово въ църквата било споменато името на руския императоръ; сѫщо и учителитѣ отъ Гумендже и с. Богданци, затворени поради мистифицираното отъ гърцитѣ писмо съ подписъ „Македоновъ” (ibid.).
12
Този обратъ въ руската политика къмъ екзархията, може би, се дължалъ на това, че при императора Александра III руската външна политика изобщо се бѣ промѣнила отъ славянофилска въ строго национална съ девизъ „Русия за руситѣ" [1], и погледитѣ на Русия сѫ били обърнати главно къмъ Далечния изтокъ, вследствие на което тя се стремила да подържа на Балканитѣ status quo. [2] При все това не може да се отрече, че пасивната руска политика частно къмъ българската екзархия сега се опредѣляла главно отъ нейния стремежъ да възстанови нарушеното чрезъ схизмата единство въ православната църква.
Следъ съединението на Източна Румелия съ българското княжество (6.ІХ.1885 г.), Русия, която дотогава се отнасяла съчувствено поне къмъ българското учебно дѣло въ Македония [3], взела да насърдчава сръбската пропаганда,
1. Гр. Трубецкой, цит. съч., стр. 52.
2. Г. П. Геновъ, Източниятъ въпросъ, II, стр. 461.
3. Погледъ върху деятелностьта на Бълг. екзархия, стр. 28.
13
въ която е виждала годно срѣдство, както за да привърже къмъ себе си Сърбия, тъй и да замѣни българската иерархия въ Македония съ сръбска, подведомствена на цариградската патриаршия, та по тоя начинъ да принуди екзархията да се премѣсти отъ Цариградъ въ София и съ това да се дигне схизмата. [1] Руската дипломация толкова се е увлѣкла въ тоя, тъй да се каже, саботажъ срещу дѣлото на екзархията, че нѣкои руски консули въ Македония явно говорѣли на българското население, че е сръбско. [2]
Колко е била затвърдена руската дипломация въ намѣрението си да жертвува интереситѣ на българското население въ Македония, за да постигне помирение между бълг. църква и царигр. патриаршия, се вижда отъ факта, че и следъ помирението на България съ Русия въ 1895 г. последната е настоявала
1. И къмъ 90-тѣ години на XIX в, схизмата била считана въ Петербургъ като пречка за руската политика на Балканитѣ. Отражение на това гледище било писмото, което едно доста важно лице въ Петербургъ е изпратило на о. Игнатия Рилски съ молба да го публикува. Разглеждайки причинитѣ на политическата криза въ България и срѣдствата за премахването ѝ, това лице е изтъквало голѣмитѣ недостатъци въ българската църква, липсата на всѣкакъвъ църковенъ животъ въ нея, което, споредъ него, било резултатъ на това, че тя е сѫществувала незаконно. Като срѣдство за нейного съживление то е препорѫчвало, българскитѣ архиереи да се предадатъ на „материнското” попечение на майката-велика църква, която щѣла да дигне схизмата, и по такъвъ начинъ православието сгрупирано щѣло да противостои за Западъ, България щѣла да се избави за винаги отъ западнитѣ секти и щѣла да тръгне по пѫтя на прогреса (Екзарх. дѣло XIII, 1889 г., преп. 12, стр. 34, писмо на о. Игнатия Рилски до екзарха отъ 28 декемврий 1889 г., отъ Самоковъ).
2. Виж. записката на екзарха Иосифа до бълг. князъ въ Църковенъ архивъ (приложение на Църковенъ Вестникъ), год. I и II, кн. I и II, Coфия, 1924—1925 г., стр. 182; Погледъ върху деятелностьта на Бълг. екзархия, стр. 29. Още въ 1888 г. солунското руско консулство е подкрепвало сръбската пропаганда. Неговиятъ драгоманимъ Бюрекчианъ е правилъ постѫпки предъ муарифъ мюдури да подтвърди диплома на сръбския учитель Мискиновъ (роднина на главния учитель на велешкото българско училище), за да отворѣлъ сръбско училище въ Велесъ. Муарифъ мюдури отговорилъ, че правителството не позволява да се отвори сръбско училище въ Велесъ, защото тамъ нѣма сърби. Драгоманинътъ е поискалъ да му даде тоя отговоръ писмено, но турскиятъ чиновникъ отказалъ (Екзарх. дѣло VI, 1883 преп. 6, стр. 6, писмо на директора на Солунската българска гимназия Н. А. Начовъ отъ 31 декемврий 1883 г.).
14
да се премѣсти екзархията въ София и се ограничи нейната область само въ предѣлитѣ на българското княжество (северна и южна България). По натискъ на цариградския руски посланикъ, въ 1896 г. В. Порта е отказала да даде на екзархъ Иосифа обещанитѣ (презъ 1895 г.) отъ султана берати за петь нови български митрополити въ Македония (пелагонийска, дебърска, струмишка, полянинска и мелнишка епархии), като му изтъкнала, че по-рано трѣбва да иде да се споразумѣе съ патриаршията. А рускиятъ посланикъ билъ противъ даването нови берати за бълг. владици, понеже съ това ставало невъзможно дигането на схизмата. [1]
Въ миропомазанието на българския престолонаследникъ Борисъ (2 февруарий 1896 г.) — тържественъ актъ, съ който се освещавало единението между Русия и България — рускитѣ дипломати сѫ видѣли удобенъ случаи да въздействуватъ за дигането на схизмата. Въ Цариградъ упорито се говорѣло (за това пишели гръцки и чужди вестници), че цариградската патриаршия е водѣла преговори съ нѣкои тамошни дипломатически крѫгове за дигането на схизмата при условие, българската екзархия да има ведомство само въ българската държава, и че отъ българска страна даже било обещано на руското правителство да се постигне помирение съ цариградската патриаршия следъ миропомазанието на бълг. престолонаследникъ. [2] По поводъ на тѣзи слухове, екзархъ Иосифъ е подалъ на българския князъ Фердинандъ, записка (отъ 31 мартъ 1896 г.) [3], въ която, прегледно излагайки сѫщностьта на гръцкобългарската църковна разпря и причинитѣ за провъзгласяването на схизмата, е изтьквалъ колко гибелни ще бѫдатъ последицитѣ отъ дигането на схизмата чрезъ премѣстване на екзархията отъ Цариградъ. Споредъ екзарха такъва спогодба значи унищожение на фермана, тя ще разклати българското църковно училищно дѣло въ Македония и Одринско и ще тикне българското население въ тѣзи области да прибѣгне до крайни срѣдства за своето самозапазване, именно да приеме унията. Схизмата ще се дигне толкова по-скоро, колкото по-скоро се
1. Църковенъ архивъ, год. I и II, кн. I и II, София, 1924—1925 г. Записка на бълг. екзархъ до бълг. князъ, стр. 180.
2. Ibid., стр. 176. 3. Ibid., стр. 176—182.
15
изпълни ферманътъ resp. чл. 10, „защото това ще убеди патриаршията, че българитѣ нѣма да станатъ гърци". [1] Заради туй — заключава екзархъ Иосифъ — Русия, ако поради деликатното ѝ положение въ разпрята между сърби, гърци и българи не може да подпомага българското църковноучилищно дѣло, то поне да не спъва неговото развитие, като се държи неутрално къмъ спорещитѣ страни. Изтъквайки, че българскиятъ църковенъ въпросъ не е вѣроизповѣденъ или догматически, a въпросъ за самозапазването на българската църква и духовното единство на българския народъ, екзархъ Иосифъ предупреждава князъ Фердинанда, че „отдето и да се посегне срещу височайшия актъ [2], гарантиращъ това единство, азъ ще счета за свещенъ дългъ да протестирамъ въ име на българската черква и на българския народъ". [3]
Отъ усилено разпространявания отъ гърцитѣ слухъ за спогодба съ патриаршията билъ разтревоженъ цѣлиятъ български народъ, особено македонското българско население. Почти всички общини и много първенци отъ градове и села въ Македония сѫ обсипали екзархията съ протести едни отъ други по-бурни и по-заплашителни. Тѣ решително сѫ заявявали, че за тѣхъ не сѫществува никаква схизма и че ще приематъ унията или протестантството, но не ще се подчинятъ на Фенерската патриаршия. [4]
1. ibid., стр. 180.
2. Екзархътъ разбира фермана за учредяването на бълг. екзархия.
3. ibid., стр. 182.
4. Свещеникъ Никола Петковъ отъ с. Мосомица (Неврокопско) и двама миряни отъ сѫщото село писали: „Гръцкиятъ патрикъ, оттеглилъ схизмата или провъзгласилъ още други 10 схизми, съвсемъ не се стресками отъ такъви заяшки топурдии, като напълно сме увѣрени, че и ний сме истински християни и изпълнявами всичкитѣ правила, които предписва светата съборна и апостолска Черква". (Екзарх. дѣло VI, 1896 г., преп. № 1, стр. 973—974)
Учительтъ Г. Молеровъ: „Да, сто схизми нека турѭтъ, защото малко ни е грижа отъ клетви произнесени надъ насъ найнеправедно отъ нашъ най-голѣмъ неприятель” (Ibid., стр. 933—934).
Илия Дуковъ отъ Неврокопъ: „Нa насъ, що се борихме съ проклетитѣ гърци владици, схизмата хичъ не ни е тежка. Ако иска патрико сегашенъ, нека ни хвърли и той още нѣколко, пакъ намъ ще ни е леко, оти Господъ гледа и хвърля схизмата връзъ гръцкия патрикъ и връзъ влáдицитѣ му, защото тѣ сѫ кабахатлии” (Ibid. стр. 914).
Сѫщо и с. Ватоша (Тиквешко): „Ний нѣмаме нужда да се дигне схизмата. Схизмата въ нищо не ни е попречила: ний пакъ сме българи-православни християни и въ нищо до сега не сме се отклонили отъ православно-християнската вѣра” (заявление, ibid., стр. 861—863).
И за сакелария Георги отъ кайлярското с. Палеоръ схизмата „нищо не е подействувала и нѣма да подействува, защото е наложена отъ зломислящи св. старци” (заявление, ibid., стр. 813—814).
Общината на гр. Демиръ-Хисaръ заявила : „Не ся боимъ отъ схизмата, нито пъкъ искаме да знаеме какво нѣщо е схизма”, „. . . вдигнала ли се или не въпросната схизма, за насъ е все едно, но и противъ вдигането ѝ не сме, стига да не иска Патриаршията откупъ” (заявление, ibid., стр. 841—842).
С. Дебрецъ (Кайлярско): „Ако ще Патриаршията, нека ни наложи колкото ще схизми, ний и на тѣхъ ще погледнемъ, както погледнахме и на наложенитѣ отъ 25 години. Ние сме до гуша наситени отъ нейното добро” (ibid., стр. 787—798).
С. Четирогъ (Костурско): „Нито грижа ни е отъ това (сир. схизмата). Нека той (сир. патриархътъ) отговаря предъ страшния сѫдъ за това” (заявление, ibid., стр. 671—673).
За учителя въ с. Банско (Разлогъ) Д. Бодковъ дигането на схизмата е ново поробване на българитѣ въ Македония отъ Гръцката патриаршия (ibid., стр. 937).
16
Въ 1897 г. В. Порта издала берати още за трима екзархийски митрополити (битолски, струмишки и дебърски). Това окончателно е убедило руската дипломация, че екзархията не ще се помири съ цариградската патриаршия, и тя енергично е почнала да действува за настаняване на сръбски владици въ Македония, за да разнебити, както по-горе казахъ, екзархийското дѣло въ Турция и съ това да унищожи причината на схизмата. Въпрѣки силния протесть на екзарха Иосифа и бълг. Св. синодъ, въпрѣки тѣхнитѣ предупреждения, че тоя курсъ на руската политика нарушава status quo и води не къмъ дигане на схизмата, a къмъ нова, кървава разпря между България и Сърбия, въ 1902 г. рускиятъ посланикъ въ Цариградъ Зиновиевъ е наложилъ на султана да позволи рѫкополагането на сръбина архим. Фирмилиянъ за патриаршески скопски митрополитъ.
Сѫщевременно руската дипломация, виждайки упоритостьта на българщината въ Македония, не е изпускала случай да убеждава екзарха за спогодба съ патриаршията. Въ 1900 г. повторно билъ избранъ за цариградски патриархъ Иоакимъ III, (сваленъ 1884 г.), известенъ като привърженикъ на гръцкобългарското споразумение. Това събитие много е зарадвало петербургскитѣ официални крѫгове, които се надѣвали, че той ще свърши съ въпроса за схизмата. [1] И, наистина, въ 1906 г. патриархъ Иоакимъ III е предложилъ на руския посланикъ въ Цариградъ условията за дигане на схизмата, — почти сѫщитѣ, които е предлагалъ въ 1880 г.:
1. Отгласъ на тази надежда сѫ били слуховетѣ въ рускитѣ вестници за преговори между руския посланикъ, царигр. патриаршия, бълг. екзархия и бълг. правителство презъ 1901 г. (Вж. по-доле стр., заб.)
17
1) българската екзархия да се дигне отъ Цариградъ,
2) българскитѣ епархии въ Турция да минатъ подъ ведомството на патриаршията,
3) патриаршията ще признае автокефалностьта на българската църква въ българското княжество, въ Източна Румелия (южна България) ще се образува една зависима отъ патриарха екзархия и
4) патриаршията ще пази славянския характеръ на присъединенитѣ български епархии.
Даже въ 1907 г., подкрепенъ отъ нѣкои дипломатически крѫгове въ Цариградъ, патриархътъ е искалъ отъ В. Порта разрешение да свика помѣстенъ църковенъ съборъ (отъ източнитѣ патриарси и иерарси на царигр. църква), за да се занимаелъ между друго и съ въпроса за схизмата, но турското правителство не му позволило. [1]
Следъ провъзгласяването на независимостьта на България (4 октомврий 1908 г.), въпросътъ за премахване на схизмата билъ често подиганъ въ гръцкия, българския и руския печатъ. Презъ лѣтото на 1909 г., при първото си посещение въ патриаршията, рускиятъ посланикъ въ Цариградъ Н. Чариковъ е заявилъ на патриарха, че Русия се връща къмъ своята традиционна
1. Църковенъ вестникъ, 1907 г., бр. 40, стр. 473. Споредъ нѣкои руски вестници, и по-рано, презъ 1901 г., рускиятъ посланикъ Зиновиевъ е водилъ преговори съ патр. Иоакима III, екзарха Иосифа и българското правителство за дигане на схизмата при условие: да се дигне екзархията отъ Цариградъ и българскитѣ митрополити въ Македония да минатъ подъ ведомството на царигр. патриаршия съ право да заседаватъ по редъ въ спатриаршеския синодъ, както гръцкитѣ митрополити. Обаче „Църковенъ вестникъ” (1901 г., бр. 3, стр. 7, кол. 1 и бр. 9, стр. 1) е опровергалъ тоя слухъ въ смисълъ, че Зиновиевъ не е подигалъ въпросъ нито за схизмата предъ екзархията и бълг. правителство, нито за дигане на екзархията отъ Цариградъ. Сѫщо и протосингелътъ не екзархията архим. Мелетий (после велешки митрополитъ) е опровергалъ съобщението на руския „Церковный Вѣстникъ", че имало нарочна срѣща между екзарха Иосифа и патр. Иоакима III и преговори за помирение и че екзархътъ ужь билъ казалъ, какво по-скоро би приелъ унията, отколкото да признае властьта на патриарха. Срѣщата се състояла въ това, че на 19 августъ, деня на възшествието на султанъ Хамида, въ султанския дворецъ въ присѫтствието на всички религиозни началници, екзархътъ е поздравилъ патриарха Иоакима III отъ вежливость и лично уважение къмъ него съ възкачването му на патриаршеския престолъ. „А предложения — казвало се въ екзархийского комюнике — ни отъ патриаршията, ни отъ руската дипломация е нѣмало” (Църковенъ вестникъ, 1901 г., бр. 36, стр. 8.). Споредъ атинския в. „Асти”, Иоакимъ III ужъ съ меморандумъ щѣлъ да проси посрѣдинчеството на В. Порта за спогодба съ екзархията, като щѣлъ да мотивира това си искане съ обстоятелството, че православното българско население въ виляетитѣ, ако и да се отцепило отъ великата църква, не се е отрекло отъ догмитѣ и обредитѣ на правосл. църква. Обаче патриаршескиятъ Синодъ се възпротивилъ на такъва постѫпка и патриархътъ е казалъ, че това е негово лично мнение (Църков. вестникъ, 1901 г., бр. 44, стр. 3, кол. 1).
18
политика да покровителствува православнитѣ, безъ да прави „филетично различие" между тѣхъ. Въ тоя си разговоръ съ патриарха Чариковъ ще да е засегналъ и въпроса за схизмата, та гръцкитѣ вестници следъ това посещение усилено заговорили за нея. Не се знае, да ли Чариковъ е направилъ конкретни предложения за спогодба или само е изказалъ общи пожелания за помирение на гърци и българи, но презъ месецитѣ юний, юлий и августъ 1909 г. цариградскитѣ гръцки вестници („Νεολόγος, Ταχυδρόμος” и др.), признавайки, че българитѣ иматъ право за отдѣлна църква и че царигр. патриаршия е направила грѣшки въ миналото, ясно посочвали следнитѣ условия за помирение: 1) българитѣ да поискатъ прошка отъ патриарха и 2) българската църква да се ограничи въ предѣлитѣ на българската държава съгласно съ едно Фотиево правило, споредъ което църковнитѣ работи се устройватъ съобразно съ политическото устройство. [1] Обаче и този помирителенъ опитъ билъ безуспѣшенъ, понеже екзархъ Иосифъ неотстѫпно е подържалъ старата формула: „помирение само чрезъ приложение на фермана". А и Високата Порта не била съгласна да се дигне екзархията. Тя е искала само да се установятъ между екзархията и България чисто нравствени отношения, каквито сѫществуватъ между цариградската патриаршия и еладската църква, сир. екзархията да бѫде църковно управно учреждение само за отоманскитѣ българи. [2] Поради туй в. „Ἐκκλησιαστκὴ Ἀλήθεια” (органъ на цариградската патриаршия) се видѣлъ принуденъ да заяви, че патриаршията не е имала и нѣма мисъль да дигне схизмата.
При все това, не безъ влияние на руското посолство и не безъ знанието на екзарха, въ 1910 г. българскиятъ депутатъ въ турския парламентъ и членъ на екзархийския съветъ Панчо Доревъ е направилъ визита на цариградския патриархъ. Предъ редактора на цариградския гръцки в. „Πρόοδος” екзархътъ е нарекълъ това посещение „първа официозна стѫпка за сприятеляване". [3] Следъ това е започнала честа размѣна на мисли между български и гърцки дейци по въпроса за помирението. По поводъ на въпроса за спорнитѣ църкви, презъ м.
1. Виж. Църковенъ Вестникъ, 1909 г., бр. 27, стр. 324; бр. 32, стр. 415-416; бр. 33., стр. 420 и 429.
2. Ibid., 1909 г., бр. 21, стр. 246.
3. ibid, 1910 г., бр. 45, стр. 555, кол. 1.
19
юлий 1910 г. екзархъ Иосифъ е заявилъ предъ единъ отъ кореспондентитѣ на цариградския гръцки в. „Φῶς” (бившъ „Πρόοδος”), че той иска да се постигне споразумение съ патриаршията, понеже то се налага отъ общия интересъ на патриаршията и екзархията да запазятъ привилегиитѣ си, но споразумение при условие, екзархийскиятъ диоцезъ да се опредѣли възъ основа на фермана. [1]
Къмъ края на 1910 г., по внушение на „една велика сила", както твърдѣлъ в. „Проодосъ", патр. Иоакимъ III пакъ е подигналъ въпроса за дигане на схизмата. Патриаршескиятъ Св. синодъ се занималъ съ тоя въпросъ въ две заседания (на 2 и б ноемврий 1910 г.) По поводъ на тази инициатива, екзархъ Иосифъ е изказалъ предъ гръцкото общество (чрезъ изявления предъ редактора на в. „Проодосъ") своята радость, че между гърцитѣ почнали да наддѣляватъ по-положителни мисли и настойчиво желание за споразумение, и предлагалъ да се започнатъ преговори, макаръ и официозно, възъ основа на принципа: „българскиятъ народъ да запази своето национално сѫществувание". Спогодбата, споредъ екзарха, можела да се постигне съгласно фермана при следнитѣ условия:
1) екзархията признава върховната власть на цариградския патриархъ и е автономно църковно учреждение на православния български народъ;
2) екзархътъ пребивава въ Цариградъ като зависимъ отъ патриарха иерархъ;
3) въ градоветѣ, дето има гръцки и български православни митрополити, ще остане оня, който принадлежи на мнозинството отъ населението, a за малцинството ще има единъ архимандритъ, който ще признава само формално епархийския архиерей, като последниятъ не ще се мѣси въ вѫтрешнитѣ работи на общината на малцинството (по образеца на скопската гръцца църковноучилищна община, която вѫтрешно била независима отъ епархийския кириархъ-сърбинъ);
4) спорното население (гъркомани и сърбомани) ще се покани да се изкаже свободно, подъ ведомството на патриаршията или екзархията желае да бѫде, и въ зависимость отъ това изявление ще се опредѣли, епархийскиятъ архиерей отъ българска или гръцка народность да бѫде. [2]
1. Църковенъ Вестникъ, 1910 г. бр. 28, стр. 346.
2. ibid., бр. 45, стр. 554—555; в. „Вести” (Цариградъ), 1911 г. бр. 106, стр. 7, кол. 4, сказка на Ал. Чучулаинъ „Цариградскиятъ съборъ въ 1872 г. и оценка на неговитѣ постановления по бълг. схизма отъ историч. и канон. страни”.
20
Ала и тоя пѫть не се отишло по-далече отъ взаимни устни благопожелания, тъй като цариградската патриаршия не искала и да чуе за българска църква, макаръ и автономна, въ Македония и Одринско. [1] Даже митилинскиятъ митрополитъ, членъ на патриаршеския Св. синодъ, е изказалъ своето очудване, че безъ съгласието на Св. синодъ били направени отъ гръцка страна постѫпки за помирение съ българската църква, и е подържалъ, че цариградската църква по никой начинъ не може да прави това, до като канонически причини запрещаватъ всѣко сношение съ екзархията. На това мнение сѫ били и митрополититѣ деркоски, скечански, агатополски и колонийски. [2]
Презъ 1911 и 1912 г., особено презъ последната, Русия, действувайки за политическото съюзяване на балканскитѣ държави, е продължавала да настоява за премахване на схизмата като духовна прѣчка за искреното сближение между Гърция и България. Рускитѣ църковни крѫгове сѫ насърдчавали тѣзи усилия. Органътъ на руския Св. синодъ „Церковныя Вѣдомости" (отъ 10 септемврий 1911 г.), отбелязвайки нѣкои факти на политическо сближение между гърци и българи (посещението на бълг. князе Борисъ и Кирилъ у царигр. патриархъ Иоакимъ III на 26 априлъ 1911 г., за дружната работа на българи и гърци въ турския парламентъ), открито е заявявалъ, че схизмата вече е безъ почва, защото „е съвършено неприложима къмъ самостойното българско царство" и е излишна прѣчка за съвмѣстна борба на гърци и българи съ общия врагъ. Вестникътъ е съветвалъ заинтересуванитѣ страни да не изпускатъ тоя „изключително благоприятенъ моментъ за изправянето на великата историческа грѣшка", защото „ще бѫде твърде печално", ако „стремежътъ на дветѣ страни къмъ примирение не се изрази въ актъ на дигане на схизмата". [3] Интересътъ на рускитѣ църковни крѫгове къмъ подигнатия въпросъ
1. Вѣроятно, отговоръ на тази гръцка неотстѫпчивость е било заявлението на единъ екзархийски чиновникъ предъ цариградски журналистъ: „Ние предпочитаме по-скоро да претърпимъ едно ново отлѫчване, отколкото да се съгласимъ на едно ново робство” (Църк. Вестникъ, 1910 г., бр. 31 и 32, стр. 387).
2. В. „Вести”, 1911 г., бр. 106, стр. 7, кол. 5. Това съобщение е заето изъ в. „Неологосъ”.
3. Цитирамъ по превода въ „Църковенъ Вестникъ”, 1911 г., бр. 37, стр. 439—440.
21
за схизмата е подбудилъ професора въ петроградската духовна академия И. С. Палмовъда държи рефератъ въ заседателната зала на училищния съветъ при руския Св. синодъ на тема „Гръцкобългарскиятъ църковенъ споръ, неговиятъ произходъ и сѫщность". Изтъквайки, че тоя споръ въ сѫщность не е толкова църковенъ, отколкото националнополитически, като последствие отъ елинизаторската политика на царигр. патриаршия, той доказвалъ, че гърцитѣ и българитѣ, макаръ и формално раздѣлени отъ гърцитѣ поради схизмата, сѫ православни, защото нито въ догмитѣ, нито въ канонитѣ, нито въ църковнитѣ обреди не сѫ отстѫпили отъ единението съ вселенската църква, a по нѣкога гърци и българи не избѣгватъ и практическо църковно общение (напр. въ Атонъ, Иерусалимъ и др.). Другитѣ православни църкви (особено славянскитѣ и ромънската) още отначало сѫ погледнали на схизмата като на временно недоразумение между гърци и българи и тѣ чакатъ само благоприятенъ моментъ, за да се премахне и да настѫпи многоочакваното духовно общение. Считайки, че националнополитическиятъ принципъ, легналъ въ основата на гръцкобългарската църковна разпря, не може и не трѣбва да служи за основа на църковна схизма при еднаквото вѣроизповѣдание на гърци и българи, проф. Палмовъ е пожелалъ, щото руската църква да не отстѫпва отъ своето благожелателно отнасяне къмъ дветѣ страни. [1]
Съ тоя си рефератъ, доказвайки, че схизмата е безосновна отъ църковно гледище и, следователно, лесно унищожима въ тоя моментъ, когато като че ли се изглаждали националнополитическитѣ разногласия между двата народа, проф. Палмовъ очевидно е ималъ за цель да насърдчи руската дипломация въ нейнитѣ усилия за помирение между българската и цариградската църкви.
Гласътъ на Русия за помирение не е останалъ безъ отзивъ. Гръцки и български вестници сѫ внушавали, че е желателно да се дигне схизмата. Презъ 1912 г. и общественото мнение въ България взело да се интересува отъ въпроса за схизмата. Устройвани били събрания за разглеждането му. Даже политически деятели го засѣгали въ агитационнитѣ си речи. Честото натякване на руситѣ, че поради
1. Църковенъ Вестникъ, 1912 г., бр. 7, стр. 78—79.
22
схизмата българската църква нѣма каноническа основа, е намѣрило отзвукъ въ нѣкои духовни срѣди въ България. Митрополитъ Симеонъ, доказвайки въ редъ статии, че българската църква поради схизмата е изолирана отъ междуцърковния животъ, е изтъквалъ, че е нуждно да се вземетъ мѣрки, за да се отстрани това нейно анормално положение. [1] При това той билъ убеденъ, че „първото условие за окончателното омиротворение на православнитѣ християнски народи въ Балканския полуостровъ е ликвидирането на борбата между гърци и българи за църковни права, ликвидиране, което не може да стане, ако не се дигне схизмата", [2] както е искала и Русия. [3] Той билъ склоненъ да смѣта, че стоенето на екзарха въ Цариградъ е противно на църковнитѣ правила и на фермана за учредяването на бълг. екзархия. [4]
Презъ 1912 г., въпросътъ за дигане на схизмата билъ станалъ толкова злободневенъ, че по поводъ на пръснатия слухъ за възобновление на московската патриаршия, нѣкои гръцки вѣстници (Νεολόγος, Ἀμερόληπτος) сѫ подозирали, че петроградскитѣ крѫгове подигали въпросъ за възобновление на руската патриаршия по-скоро, за да накаратъ цариградската патриаршия да премахне схизмата надъ българската църква, и че тѣ щѣли да изоставятъ тази идея, ако царигр. патриаршия се покажела примирителна къмъ българитѣ. [5]
Гледището на Русия, че и покрай политическото сближение съ Гърция и България трѣбва да се постигне и църковно помирение, като че ли почнало да се сподѣля и отъ българското правителство на чело съ царь Фердинанда. Посещението, което българскитѣ князе сѫ направили на патр. Иоакима III,
1. Църковенъ Вестникъ, 1912 г., статия „Нуждни обяснения” бр. 6, стр 61, бр. 8, стр. 92, кол. 1 и бр. 25, стр. 303, кол. 2. Виж., и бр. 27 отъ 1911 г., статия „Една справка”, стр. 317—319.
2. ibid., 1912 г., бр. 25, статия „Единъ схизматофилъ”, стр. 305.
3. ibid. стр. 306; виж. и бр. 23 с. г., стр. 283, кол. 1, дето се отбелязва, че въпросътъ за схизмата билъ подигнатъ вънъ отъ България. Сѫщо и сп. „Народенъ пастиръ”, год. II, кн. VII, гдето редакторътъ му Г. Ст. Пашевъ, говорейки за единството на бълг. църква, твърди, че поради схизмата бълг. църква официално е незаконна и проклета, както и отговора на Дан. Ласковъ въ „Църковенъ Вестникъ” 1913 г., бр. 58, стр. 842 и бр. 59, стр. 855—855.
4. ibid., 1912 г., бр. 8. стр. 92, кол. 3.
5. Вж. цитата въ „Църковенъ вестникъ", 1912 г., бр. (?), стр. 134.
23
било не само актъ на вежливость, a и актъ за подготвяне почве за помирение на царигр. и бълг. църкви, както се вижда отъ следнитѣ факти, станали следъ тая визита. На 13 януарий 1912 г., несъмнено, по заповѣдь отъ София, българскиятъ пълномощенъ министъръ въ Цариградъ Сарафовъ е посетилъ патр. Иоакима III и, следъ като му благодарилъ отъ име на българския царь за вниманието му къмъ българскитѣ князе, е зачекналъ въпроса за ненормалнитѣ отношения между българската и цариградската църкви поради схизмата. Цариградскиятъ гръцки печатъ е отдалъ голѣмо значение на това свиждане. На другия день патриархътъ лично е върналъ визитата въ българската легация, гдето пакъ е било говорено по схизмата по-обстойно. Даже патриархътъ се заинтересувалъ за положението и устройството на българската църква и даже изказалъ своето задоволство, че имало български архиереи, възпитаници на богосл. училище въ Халки. Той е докладвалъ на своя синодъ за дветѣ посещения, и постѫпката му била одобрена отъ синода и Мирския съветъ.
На 20 януарий 1912 г., по случай на пълнолѣтието (18 г.) на князъ Бориса, чрезъ великия си протосингелъ и единъ висшъ патриаршески чиновникъ патриархътъ е поднесълъ на българския пълномощенъ министъръ своитѣ молитви и благопожелания за бълг. престолонаследникъ съ молба да бѫдатъ предадени по принадлежность. [1] А българската легация, по порѫка на царь Фердинанда, е благодарила на патриарха Иоакима III първо устно и после писмено за изказанитѣ благопожелания. Благодарителното писмо било прочетено въ едно заседание на патриаршеския синодъ и направило добро впечатление съ своя „благочестивъ и задушевенъ" езикъ. [2] На Православна недѣля (12 февруарий 1912 г.) патриархътъ, извършвайки литургия въ съслужение съ цѣлия синодъ въ патриаршеската църква, е споменалъ на великия входъ за пръвъ пѫть — наредъ съ другитѣ православни владетели — българския царь, престолонаследника и цѣлия царски домъ. [3] Съ тоя актъ, който направилъ впечатление въ цѣлия православенъ свѣтъ, патриархъ Иоакимъ III е искалъ да изрази не само своето благоразположение къмъ българския царь, но и желание да се тури край на гръцкобългарската църковна разпря.
1. Църковенъ вестникъ, 1912 г., бр. 4, стр. 47.
2. ibid., 1912 г., бр. 8, стр. 97. 3. ibid., pag. cit.
24
Всичко това е съдействувало да се установи, както екзархъ Иосифъ се е изказалъ предъ директора на солунския български в. „Право", една „блага" атмосфера между гърци и българи, която е подпомогнала за политическото имъ сближение и сключването на воененъ съюзъ между България и Гърция противъ Турция, но не и за помирението на цариградската и българската църкви.
Въпросътъ за схизмата е останалъ въ сѫщото положение, въ което е билъ и при нейното провъзгласяване, все поради спора за границитѣ на екзархийския диоцезъ или по-точно за българскитѣ епархии въ Македония и Одринско. Патриархътъ билъ готовъ да приеме руското предложение да се дигне екзархията отъ Цариградъ и българската църква да се ограничи въ предѣлитѣ на българската държава, като обещавалъ да дигне схизмата безъ да свика църковенъ съборъ, a само съ решение на патриаршеския синодъ. [1] Екзархътъ обаче е държалъ за приложението на фермана по правилото : митрополититѣ въ Македония и Одринско да бѫдатъ отъ оная народность, отъ която е мнозинството (2/3) на населението въ епархиитѣ, a малцинството въ тѣхъ да има свой епископъ като викарий на епархийския митрополитъ, но независимъ въ вѫтрешното управление на паството си. Съобразно съ това правило, българскитѣ митрополити ще се подчиняватъ непосрѣдствено на екзарха и ще споменаватъ неговото име, a екзархътъ може да бѫде титуляръ на нѣкоя провинциална епархия съ право да пребивава въ Цариградъ, но да ивършва богослужение само съ разрешение на патриарха, чието име ще споменава въ време на богослужение. [2]
* * *
Следъ Ньойския договоръ, който лиши екзархията отъ всички епархии въ Македония и отъ повечето епархии въ Одринско, повидимому, изчезна главната причина за подържане на схизмата — петдесетгодишниятъ споръ за разграничение на епархиитѣ въ тѣзи две области. Това обстоятелство и номиналното
1. ibid., 1912 год., бр. 28, стр. 346, кол. II, Цариградскиятъ патриархъ е заявилъ предъ единъ журналисть, че още като варненски митрополитъ той съ всички сили се възпротивилъ на провъзгласяването на схизмата, но трѣбвало да отстѫпи предъ изискванията на църковната дисциплина. И сега той билъ готовъ да направи всичко зависеще отъ него за унищожението на схизмата, но не може да се откаже отъ епархиитѣ въ Тракия и Македония съ значително количество патриаршисти.
2. ibid., 1912 г., бр. 23, стр. 347, кол. 1.
25
сѫществувание на българската екзархия въ Цариградъ е насърдчило нѣкои руски архиереи-емигранти да посрѣдничатъ за помирение на цариградската и българската църкви, съ цель да се постави и руското бѣжанско духовенство въ правилни отношения къмъ българ. църква, съ която животътъ ги поставилъ въ близко съприкосновение. Тъй, севастополскиятъ епископъ Вениаминъ (членъ на тъй нареченото руско задгранично висше църковно управление) и кишиневскиятъ митрополитъ Анастасий въ една срѣща съ цариградския патриархъ Мелетий на 24 февруарий (ст. ст.) 1922 г. сѫ подигнали въпроса за българската схизма. Патриархъ Мелетий, като изтъкналъ, че православната църква — въ противоложность на католишката — зачита национално-църковнитѣ стремежи, е казалъ, че българската църква може да бѫде призната за автономна, ако тя сама пожелае това, но, както изискватъ канонитѣ, само въ предѣлитѣ на българскатата държава и следъ като нейнитѣ иерарси писмено поискатъ прошка отъ патриарха. [1] Споредъ патриарха, за да бѫде удостоена съ автокефалия една национална православна църква, тя трѣбва да бѫде основана съ съгласието на майката-църква. Съгласно съ това и грузинската църква може да бѫде автокефална, но следъ като тя помоли московската патриаршия да я признае за такъва. На въпроса на епископа Вениамина, да ли не би било по-добре пръвъ патриархътъ да подаде рѫка за общение, рѫководейки се отъ думитѣ на ап. Павла „вие силнитѣ носете немощитѣ на немощнитѣ" (Римл. XV, 1), патр. Мелетий е намѣрилъ, че е неудобно да пише писмо-предложение до българската църква, но помолилъ рускитѣ архиереи да ѝ съобщатъ за водения разговоръ и за неговото желание да се отзове за окончателното разрешение на българогръцката църковна разпря.
Съ писмо отъ 1 мартъ (ст. ст.) 1922 г. епископъ Вениаминъ
1. Трѣбва да се отбележи, че патр. Мелетий е приемалъ да се уредятъ нациналнитѣ цьркви въ Америка (руска, гръцка, арабска и сръбска) споредъ предлаганого още въ 1910 г. отъ екзарха Иосифа правило за македоно-одринскитѣ епархии, именно: епарх. архиерей да бѫде отъ народностьта на ония православни емигранти, които сѫ мнозннство въ епархията, a другитѣ православни народности въ сѫщата епархия да иматъ свои епископи, подчинени на епарх. архиерей, но автономно управляващи учебното дѣло на своитѣ сьнародници. Обаче за епархиитѣ съ българско население въ Македония и Одринско той не намиралъ, че е нуждно и канонично да приложи сѫщото правило.
26
е съобщилъ на българския Св. синодъ своя разговоръ съ царигр. патриархъ, като изказалъ своето горещо желание да се възстанови общението между цариградската и българската църкви.
Въ сѫщата година, следъ епископа Вениамина, постѫпки за дигане на схизмата предъ царигр. патриархъ Мелетий е направилъ североамериканскиятъ руски архиепископъ Александъръ, движенъ отъ съзнание, че е архиерей на „църква родствена по вѣра и кръвь на българския православенъ народъ". Архиеп. Александъръ се надѣвалъ да сполучи въ своята помирителиа роля, защото цариградскиятъ патриархъ Мелетий билъ особено разположенъ къмъ него поради материалната подръжка, която намѣрилъ у него въ Америка, когато билъ изгоненъ отъ Атина. Преди да започне постѫпкитѣ си предъ патриарха, архиеп. Александъръ е съобщилъ своето намѣрение на българскитѣ синодни митрополити Максимъ Пловдивски, Климентъ Вратчански и Борисъ Охридски. На пѫть за Цариградъ презъ Варна той се видѣлъ съ митрополитъ Симеона, който по молба на бълг. Св. синодъ му далъ една „бележка"-изложение отъ 10 октомврий 1922 год. по въпроса за схизмата. Въ тази записка митр. Симеонъ, като похвалява архиеп. Александъръ за благородния починъ, изказва сьмнение, че ще постигне успѣхъ, тъй като гръцкобългарската разпря не е църковенъ въпросъ, a националенъ, и националнитѣ въпроси могатъ да се уредятъ, когато се задоволятъ дветѣ спорещи страни или когато изчезне една отъ тѣхъ. Тоя въпросъ споредъ митр. Симеона се явилъ, понеже царигр. патриаршия, защитница на елинизма въ Балканския полуостровъ, е искала да погърчи българитѣ, a тъй като последнитѣ искаха самостойно да се развиватъ въ духовно отношение, патриаршията ги предаде на анатема чрезъ схизмата. Тя е отблъсвала всички опити на екзарситѣ Антимъ и Иосифъ за дигане на схизмата при условие да се уважатъ законнитѣ искания на българското паство. Че царигр. патриаршия явно не е желаела да уреди миролюбиво гръцкобългарския споръ, това се вижда отъ факта, че тя отъ време на време е назначавала комисии да проучватъ въпроситѣ, които раздѣлятъ арменци и англиканци отъ православната църква, изпраща представители въ събрания за споразумение съ старокатолици и въ конференции за сближение на разнитѣ християнски вѣроизповѣдания, обаче тя не е взимала каквито и да било мѣрки
27
за отстранение спора съ българитѣ и даже нейни архиереи (одринскиятъ митрополитъ Дионисий въ 1878 г., димотишкиятъ митрополитъ Филаретъ въ 1919 г.) сѫ прокарвали схизмата (прерѫполагали свещеници, рѫкоположени отъ екзархийски владици; прекръщавали деца, кръстени отъ екзархийски свещеници; превѣнчавали българи, вѣнчани отъ екзархийски свещеници). Ако сега царигр. патриаршия показва наклонность къмъ помирение, то се дължи — казва митроп. Симеонъ — на военнитѣ поражения на гърцитѣ въ Македония и на неизвестностьта, какво ще бѫде положението на патриарха Мелетия следъ турскитѣ победи. За да се премахне схизмата, не е достатъчно само царигр. патриаршия да признае българската църква за автокефална въ границитѣ на българската държава, защото въ България се мечтаело, възъ основа на международнитѣ договори за малцинтгвата да се постигне, щото всички българи въ Балк. полуостровъ да иматъ право да признаватъ една единна българска църковна власть. Митрополитъ Симеонъ не е склоненъ да сподѣля такава надежда поради факта, че въ 1878 г. сърби и ромъни и следъ общоевропейската война сърби, ромъни и гърци въпрѣки договоритѣ (Берлинския и Ньойския) унищожиха българската църкова власть въ окупиранитѣ отъ тѣхъ български области, както и българитѣ въ 1906 г. изгониха гръцкитѣ църковни власти отъ епархиитѣ, въ които имаше гръцко население. При все това поради туй, че освенъ служителитѣ на църквата има и други фактори (у българитѣ и другитѣ православни народи), които ще кажатъ последната си дума по разпрята съ царигр. патриаршия, цѣлиятъ въпросъ за дигане на схизмата се свежда къмъ приложение на договоритѣ за малцинствата, като се позволи на последнитѣ да иматъ своя иерархия, подведомствена на предстоятелитѣ на помѣстнитѣ църкви въ Ромъния, Гърция, Сърбия и България, но съ право да управлява автономно църквитѣ и училищата на своята народность. Като примѣръ на такъвъ modus vivendi между разнитѣ православни народности въ една държава митроп. Симеонъ привежда автономната въ турско време гръцка църковноучилищна община въ Скопье съ председатель гръкъ, подведомственъ на скопския сръбски митрополитъ. Споредъ чего, царигр. патриархъ, като вселенски, трѣбва да направи всичко, за да не враждуватъ балканскитѣ православни народи,
28
a да живѣятъ въ миръ, което не може да се постигне, до като не се даде на всѣка народность свобода на национално самоопредѣление и саморазвитие.
Възъ основа на тази записка на митр. Симеона, на 19 октомврий 1922 г. архиеп. Александъръ е представилъ на царигр. патриархъ Мелетий докладъ за българската схизма, като го увѣрявалъ, че много иерарси въ България желаели дигането на схизмата. Патриархътъ е внесълъ тоя докладъ въ патриаршеския Св. синодъ и на 14 ноемврий 1922 г. е далъ на архиеп. Александъръ писменъ отговоръ. Архиепископътъ е предалъ това патриаршеско писмо на българския Св. синодъ съ докладна записка отъ 26 декемврий с. г. Въ своя отговоръ патр. Мелетий казва, че съ особено внимание било прочетено писмото на архиеп. Александра, и похвалява усърдието му, че използувалъ преминаването си презъ България да вземе починъ „за уравнение на единъ въпросъ, който причинява скръбь на цѣлата църква." Особено внимание обърнали патриархътъ и Св. синодъ върху записката на митроп. Симеона, когото тѣ считали за най-компетентенъ между бълг. иерарси. Споредъ патриарха, митроп. Симеонъ прикрива отговорноститѣ на българската иерархия и хвърля укори върху царигр. патриаршия, но при все това приема една каноническа осноза за разрешение на въпроса, (ἂλλ’ὃμως καταλήγει δεχόμενος βάσιν κανονικὴν), макаръ и преплетени съ теории отъ националистиченъ характеръ (ἔστω καὶ πεπλεγμένην μετὰ θεοριῶν ἐθνικιστικοῦ καρακτῆρος). Царигр. църква не е била виновна за схизмата. Считайки и българитѣ за свое паство, тя никога не се е отказвала да имъ даде едноезични пастири, обаче нейнъ свещенъ дългъ е билъ да осѫди „ония, които се опитали да смутятъ каноническия редъ въ църквата съ опита си да раздѣлятъ филетично епископскитѣ престоли", защото, ако се приемѣло това, то въ цѣлата православна църква би настанало такъво безредие, отъ каквото страдатъ православнитѣ въ Америка.
„Царигр. църква — заявява патр. Мелети— съ нетърпение очаква деня, когато всички балкански народи ще признаятъ нейнитѣ майчини обноски по възможность къмъ всички народи, които е родила въ Евангелиего и запазила подъ своитѣ криле презъ периода на робството, за да гледа днесъ да вървятъ по пѫтя на своя напредъкъ".
Патриархътъ се радва, че въ България се умножаватъ желаещитѣ да се
29
дигне схизмата, което е и негово желание, ала това може да стане при следнитѣ, съгласни съ канонитѣ условия: 1) да има само единъ епископъ въ всѣка епископия за всички живущи въ нея православни безъ разлика на племе и езикъ, като границитѣ на епископията бѫдатъ географски, a не етнографски [1] и 2) Църквата въ българската държава има право да бѫде автокефална. [2] Що се отнася до националнитѣ малцинства, този въпросъ споредъ патр. Мелетия, не е отъ ведомството на Църквата, понеже „нито отъ далечъ не се предвижда това отъ свещенитѣ канони" и затова дветѣ заинтересувани страни да го предоставятъ на гражданскитѣ власти въ съответнитѣ държави, за да не се явяватъ църковнитѣ пастири участници въ чужди грѣхове.
За изпълнение на тѣзи условия необходимо било, както устно сѫ казали на архиеп. Александра патр. Мелетий и нѣкои членове на патриаршеския Св. синодъ, патриаршията да получи само едно официално известие отъ българската църква, че желае и моли да се дигне схизмата, безъ да се изказва разкаяние или да се иска прошка, както настоявали предишнитѣ царигр. патриарси. [3]
Архиеп. Александъръ е намѣрилъ отговора на патриарха благоприятенъ, понеже въпросътъ за бълг. схизма се поставялъ „на чисто църковна почва". Той е убеждавалъ бълг. Св. синодъ да не се дири виновниятъ за провъзгласяването на схизмата, a да се тури кръстъ на печалното минало и да се почне новъ животъ между дветѣ църкви, за да се осуетятъ усилията на католическата и протестантската пропаганди да разпокѫсатъ православного паство и за да се сплотятъ духовно всички православни народи, както и да се освободятъ рускитѣ архиереи отъ затруднението, въ което ги поставя бълг. схизма — тая „рана върху цѣлото тѣло на църквата".
1.
2.
3. Виж. препроводителното писмо на архиеп. Александъръ къмъ докладната му записка по схизмата до бълг Св. Синодъ отъ 26 декемврий 1922 год.
30
Споредъ него, въпросътъ за българската схизма не е национално-политически, a църковенъ, и на българската иерархия тежи църковното отлѫчение, следствие отъ което е схизмата. Заради това той убеждавалъ бълг. Св. синодъ да моли патриарха да снеме „анатемата" отъ българската църква.
„Светейшиятъ вселенски патриархъ — обръща се прочувствено архиеп. Александъръ къмъ бълг. Св. синодъ — благослови моето пѫтуване въ София, като се явявамъ предъ Ваши Високи Преосвещенства, предъ бълг. Св. синодъ съ клончето на мира отъ Великата цариградска църква. Нима ще ме отхвърлите, нима ще откажете да отговорите на този, който въ името на великия Архиерей, създалъ църквата съ пречистата Си кръвь, на Христа Спасителя, гори отъ светото желание да премахне тегнѣещата надъ бълг. православна църква анатема".
Архиеп. Александъръ вѣрвалъ, че щомъ Св. синодъ направи тази постѫпка, всичко останало ще се уреди. Даже той мислѣлъ, че патриархътъ не би ималъ нищо противъ стоенето на екзарха въ Цариградъ съ права на неговъ помощникъ, обаче отъ него не трѣбвало да се иска да уреди църковното положение на българскитѣ малцинства въ Сърбия, Ромъния и Гърция и особено да действува за подчинението имъ подъ бълг. Св. синодъ, защото царигр. патриаршия е църковенъ, a не политически институтъ.
Съ писмо отъ 26 декемврий 1922 г. архиеп. Александъръ е молилъ сѫщо тогавашния министъръ-председатель Ал. Стамболийски и българския царь Борисъ да се отзоватъ на готовностьта на цариградския патриархъ да прекрати раздѣлението между българската и другитѣ православни църкви. Той е увѣрявалъ министра Стамболийски, че патр. Мелетий не е политически агентъ на гръцкото кралство, защото презъ 1920 г. той билъ изгоненъ вънъ отъ предѣлитѣ на Гърция и въ сѫщия день, когато е влизалъ въ Цариградъ като патриархъ, въ Атина той е билъ обявенъ за низвергнатъ. Сѫщо и премахването на схизмата не значи съюзъ съ гърцитѣ противъ турцитѣ, тъй като царигр. патриаршия се намира въ Цариградъ, a не въ Атина и се издържа материално отъ Америка, чието покровителство е искалъ патр. Мелетий въ случай, че Цариградъ се повърнѣлъ на турцитѣ. Архиеп. Александъръ не отричалъ, че църковното единение на българитѣ съ гърцитѣ, a чрезъ тѣхъ и съ другитѣ православни
31
народи може да послужи като база за политическо сближение, но патриархътъ, както и той, се въодушевлявали само отъ желанието да се прекрати схизмата, която „пагубно се отразяза на цѣлата православна църква".
За да убеди българския царь, колко е необходимо той, като православенъ царь и кръщелникъ на руския царь, да употрѣби всички възможни начини за унищожение на схизмата, архиеп. Александъръ го увѣрявалъ, че сърдцего му болезнено се притискало, задето, при двукратното му служение съ цариградския патриархъ, на великия входъ, когато по обичая били споменавани имената на православнитѣ владетели, не било споменато името на царя на българския православенъ народъ, родственъ на руския народъ по вѣра и кръвь. Той внушавалъ на царь Бориса, че дигането на „анатемата" отъ бълг. църква „ще бѫде велико, свето, чисто църковно дѣло, което ще послужи за благото не само на българската, a и на цѣлата Христова православна църква".
На 27 декемврий 1922 г. (сир. на следния день отъ подаването на докладната записка на архиепископъ Александъръ), бълг. Св. синодъ се е занималъ съ предложението на руския иерархъ и решилъ да го има предъ видъ при надлежно благовремие. . . A екзархийскиятъ замѣстникъ, велешкиятъ митрополитъ Мелетий въ Цариградъ е опровергалъ съобщението на цариградския гръцки в. „Проия”, че рускиятъ архиепископъ Александъръ устно и писмено е заявилъ на патриарха, какво той билъ опълномощенъ отъ българската екзархия да направи постѫпки предъ цариградската патриаршия за дигане на схизмата. Това опровержение е последвало поради това, че съобщението на гръцкия вестникъ е направило лошо впечатление въ управляващитѣ турски крѫгове.
Настойчивитѣ усилия на архиеп. Александъръ не сѫ намѣрили въ България очаквания отъ него, a може би и отъ патр. Мелетий отзвукъ не, защото не се желаело единение съ цариградската църква, a защото
1) цариградскиятъ патр. Мелетий, както и предшественицитѣ му, е поставялъ като предварително условие официалното, макаръ и не открито, самопризнание на българскитѣ иерарси, че сѫ виновни за провъзгласяването на схизмата и действително сѫ схизматици и
2) защото той не е признавалъ епархии на българската църква вънъ отъ предѣлитѣ на българского царство, както и правото на българското население
32
за национално саморазвитие даже въ подведомственитѣ нему гръцка Македония и Тракия. Къмъ това трѣбва да се прибави и обстоятелството, че политическиятъ моментъ (войната на Гърция съ Турция, бивша съюзница на България) съвсемъ не е благоприятствувалъ за една помирителна акция съ Фенеръ.
* * *
Цѣлиятъ този очеркъ представлява една редица отъ безуспѣшни руски опити да се постигне помирение между цариградската и българската църкви. Това обаче не ще рече, че то е неосѫществимо. Схизмата почти е изгубила своето значение за другитѣ православни църкви. Даже цариградската църква е склонна да я счита за печална грѣшка отъ миналото, само че нѣма доблестьта да признае себе си виновна. А споредъ професоритѣ въ атинския богословски факултетъ Папамихаилъ и Аливизатосъ за еладската църква не сѫществуватъ абсолютно никакви прѣчки за дигане на схизмата. [1] Фактически българската църква сега се намира въ общение съ нѣколко православни църкви (ромънската, полската, задграничната руска и грузинската) и не е изключена възможностьта тя да влѣзе въ връзки и съ останалитѣ православни църкви.
Помирението между цариградската и българската църкви, както може да се заключи отъ изложения очеркъ, ще да дойде само по себе тогава, когато престане гръцкобългарскиятъ националенъ споръ. A при настоящитѣ политически условия тоя споръ би могълъ да се приключи, ако Гърция даде църковноучилищна автономия на българското население въ Македония и Западна Тракия и ако цариградската патриаршия признае духовната юрисдикция на българската екзархия върху българитѣ въ турска Тракия.
1. Тѣ сѫ заявили това на първия секретарь на българската легация въ Атина, Ив. Ганчевъ, на вечерята, дадена отъ министра на външнитѣ работи Михалакопулосъ въ честь на ромънския патриархъ Миронъ на 25 май 1927 г. Докладъ на Ганчевъ за тѣзи изявления има въ синодната преписка по дигане на схизмата.