2. Зависимость на Молдавската църква отъ Охридската въ половината на XV в.
Отъ Юрд. Трифоновъ
Следъ като се разгледаха отношенията на сръбската ипекска църква къмъ охридската въ началото на турското владичество, [1] не е мѫчно да се схване общото положение на православнитѣ църкви на Балк. полуостровъ въ половината на XV в. Затова ние ще пристѫпимъ направо да разгледаме възраженията, които гръцкиятъ ученъ Ласкарисъ направи срещу нашето предположение, че патриярхъ Никодимъ сръбски и архиепископъ Никодимъ охридски сѫ едно и сѫщо лице, както и неговото твърдение, че молдавската църква никога не е имала връзки съ охридската архиепископия. Ще припомнимъ най-напредъ известията, на които почива нашето предположение.
Путненскиятъ лѣтописъ свидетелствува, че молдавскиятъ митрополитъ билъ рѫкоположенъ отъ патриярха на сръбската земя Никодимъ по време на деспота Георгия, когато въ Молдавия владѣелъ воевода Александрелъ. Като отбелѣзва 4-годишното господаруване на последния, този лѣтописъ (по преписа на монаха Азария) казва :
Тутакси следъ това е казано, че Александрелъ умрѣлъ въ Бѣлградъ (Акерманъ) въ м. августъ 1454 г. [2] Явно е, следов., че, споредъ путненския лѣтописъ, въ преписа на монаха Азария, рѫкополагането на митроп. Теоктиста е било извършено между 1450 и 1454 г. отъ
1. Вж. статията ни „Отношенията на сръбската ипекска църква къмъ охридската въ началото на турското владичество” въ „Македонски прегледъ”, г. IV, кн. 4, стр. 43—73.
2. Analele Academiei Romane, seria II, t. XXI (1909), стр. 146.
46
патриярха Никодима. На друго мѣсто сѫщиятъ лѣтописъ дава възможность да се опредѣли още по-точно годината на рѫкополагането. Той казва, че Теоктисъ умрѣлъ на 8 ноемврий 1477 г. [1], а споредъ лѣтописа на Уреке, този митрополитъ заемалъ катедрата 25 год., та рѫкополагането му е било въ год. 1477 — 25 == 1452 или 1453 г., понеже годината 25 е предадена крѫгло. Почти къмъ сѫщото време отнася рѫкополагането на митрополита Теоктиста и една бележка въ Нѣмцовския сборникъ, писанъ въ 1557 г., защото тази бележка е поставена непосрѣдствено следъ друга, която носи означена година 1453. Но споредъ тази бележка, Теоктистъ билъ посветенъ за митрополитъ „ѿ архїепископа сръбскаго кѵръ Никодима". [2] А архиепископъ съ име Никодимъ е имало въ 1452 г. въ Охридъ. За това свидетелствува надписътъ на манастирската църква въ с. Лешани, преписанъ отъ руския ученъ Григоровичъ при пѫтуването му въ западна Македония въ 1845 г. Той гласи :
[3]. Понеже молдавската традиция говори за зависимость на молдавската църква не отъ Печъ, а отъ Охридъ и понеже тази традиция се потвърѫдава и отъ кореспонденцията между Стефана Велики и охридския архиепископъ Доротей, — ние изказахме предположение, че въ сѫщность патриярхъ Никодимъ сръбски и архиепископъ Никодимъ охридски, които се споменуватъ все въ 1452 г., сѫ едно и сѫщо лице. Къмъ това предположение ни наведе анализътъ на различнитѣ редакции отъ списъка на сръбскитѣ патриярси, а особено поменика на печката църква, отъ който се вижда, че съ патр. Никодима се е свършила редицата на сръбскитѣ патриярси въ XV в. [4] Потвърѫдение на това отъждествяване ние намѣрихме въ една приписка отъ 1446 г., писана отъ самия патр. Никодимъ, въ която той казва, че подарилъ евангелие „великїе церкви архїепископїи и
1. Пакъ тамъ, стр. 149.
2. Яцимирскій, А. И. „Григорїй Цамблакъ”, стр. 285.
3. Очеркъ ученаго путешествя по Европ. Турціи, стр. 126—7. Въ сборника на Стояновича, № 300.
4. Вж. статията ни „Съединението на Ипекската патрияршия и пр.”, стр. 15—20.
47
патриїаршїи равною са охридскою иіустінїанскою". Последнитѣ думи ние изтълкувахме така: макаръ патриярхътъ да не служи вече въ тази църква, тя все пакъ може да се нарече и патрияршеска и архиепископска, защото ипекската патрияршия и охридската юстиниянска архиепископия сѫ едно и сѫщо нѣщо. Ние бѣхме изказали още мнение, че въ тази си приписка Никодимъ се е подписалъ съ зелено мастило въ качеството си на охридски архиепископъ. Това ни мнение днесъ не може да бѫде подържано, защото Иречекъ, въ изследването си „Staat und Gesellschaft im mittelalterlichen Serbien" (IV, стр. 46) изнесе, че вече сръбскиятъ патр. Спиридонъ, въ единъ документъ отъ 1379—1380 г., се е подписалъ съ зелено мастило. Само това ни мнение именно е можалъ да опровергае Ласкарисъ благодарение на Иречековото посочване. Колкото за другитѣ му възражения срещу нашето предположение, тѣ сѫ слаби. Къмъ тѣхното разглеждане именно пристѫпваме сега.
* * *
Както се каза въ предходната ни статия, и румънскитѣ учени приематъ, че посвещаването на митрополита Теоктиста е било извършено отъ охридски иерархъ. Тѣ не сѫ се смущавали отъ това, че путненскиятъ лѣтописъ говори за патриярхъ „сръбскыѧ землѧ", а Нѣмцовскиятъ сборникъ — за „архїепископа сръбскаго", защото сѫ знаели, че молдавскитѣ книжовници отъ XVI—XVII в. сѫ употрѣбявали думата „сръбски" въ смисълъ на югославянски, та сѫ я прилагали и къмъ българи. Ласкарисъ не отрича това; но той мисли, че лѣтописецътъ не би могълъ да има предъ видъ охридски иерархъ, 1) защото последниятъ не би могълъ да бѫде нареченъ „патриархъ" и 2) защото, ако да би ималъ предъ видъ него, не би забелязалъ, че рѫкополагането на Теоктиста станало „при благочестивѣм деспотѣ Геωргіи", подъ когото може да се разбира само сръбскиятъ деспотъ Георги Бранковичъ (1427 —1456), тъй като нито градъть Охридъ се е намиралъ въ деспотството, нито охридското архиепископство е имало подвластни епископи въ последното. По време на Теоктистовото посвещение, и Охридъ и епархиитѣ на архиепископията му сѫ се намирали подъ турска власть. — На първого отъ тия възражения ние нѣма нужда да се спираме,
48
защото вече доказахме [1], че титлата „патриярхъ" не само е могла да бѫде дадена
на охридскитѣ иерарси още въ XVI в., но се е явявала и наложителна, щомъ
сръбската църква е била вече съединена съ охридската и щомъ въ султанскитѣ
фермани се е говорило за охридска патрияршия Ако охридскитѣ архиепископи въ
външнитѣ си сношения обикновено сѫ избѣгвали титлата „патриярхъ", то е било,
защото сѫ искали да основаватъ своитѣ права не толкова върху султанскитѣ
фермани, колкото върху Юстинияновата новела и върху хрисовулитѣ на Василия
Българоубиеца. Относно второто му възражение ще кажемъ, че посочването на чужди
владѣтели, считани за защитници на православието, особено при липса на
собствени, не само не е необикновено, но дори не е рѣдко въ припискитѣ. Така,
върху единъ печатанъ Триодъ стои приписка: Въ то лето поидоше Тѹрьци
на Бечь, ничьтоже не получише. Въ тоже времена бисть турьски царь сультань
Мехмедь, благочестиви же Петарь, немачьки Игнацїе Леополдъ (у Стояновича,
№ 825). Въ рѫкописенъ Служебникъ на манаст. Св. Павелъ въ Св.-гора се казва, че
за книгата „Троуди с
многогрѣшныи Леонтие архимандрить пелагонскїи и прилѣпски
въ монастырѣ, глаголемомъ Потокъ, въ лѣто 7120 (= 1612 отъ Хр.), господар
Александра оугровлахїискаго" (№ 1001). Книгата Пентикостаръ била написана въ
Милешевския манастиръ, за храма Възнесение Христово, въ 1623 год. „въ Москви
царьствѹющѹ
благовѣрномѹ
и христолюбивомоу царю Михаилоу, сынѹ
патрїарховоу, въ Кон’тантинѣ же градѣ амирѣ соул’тань-Мѹстави"
(№ 1132). Дори въ 1811 г., върху храма св. Богородица въ Топола е написано, че
билъ съграденъ
(№ 3884). За да отстрани възможностьта да се мисли, че Никодимъ, когото путненскиятъ лѣтописъ нарича „патриярхъ", а Нѣмцовскиятъ сборникъ — „архиепископъ" може да е билъ охридски иерархъ, както приематъ и румънскитѣ учени, защото въ лешанския надписъ отъ 1452 г. се споменува охридски архиепископъ Никодимъ, — Ласкарисъ изкарва този надписъ съмнителенъ поне по отношение
1. „Макед. прегледъ”, год. IV, кн. IV, стр. 60—62.
49
на годината. Споредъ него, надписътъ билъ обнародванъ отъ Григоровича по-несъвършенъ и незадоволителенъ начинъ (d'une maniere défectueuse). Това трѣбвало да се заключава отъ обстоятелството, че като го препечатвалъ въ сборника си, Стояновичъ заградилъ № му въ ѫглести скоби [300], а въ предговора си (кн. I, стр. VIII) билъ казалъ, че съ такива скоби загражда номерата на приписки, които „очевидно не сѫ точно издадени, било че не сѫ издадени изцѣло, било че не е запазенъ оригиналниятъ правописъ, било че четенето имъ не е сигурно". Ласкарисъ е приспособилъ къмъ въпросния надписъ последната часть отъ бележката на Стояновича, т. е. счелъ го е за неточно прочетенъ, когато заграждането на номeра му въ ѫглести скоби е могло да бѫде направено отъ Стояновича за това, защото въ него е повредено името Ни . . . и защото е напечатанъ съ граждански букви. Но ако дори Стояновичъ наистина да е считалъ лешанския надписъ за невѣрно прочетенъ, това дава ли ни право да се съмняваме въ него? За такова съмнение би трѣбвало да се посочи нѣкаква несъобразность въ надписа, а такава не сѫществува. Освенъ това Григоровичъ е билъ добросъвестенъ и предпазливъ ученъ и опитенъ славистъ, който се е старалъ да бѫде точенъ. Ако надписътъ да е билъ нечетливъ и въ други части, освенъ въ думата Ни . . ., той би посочилъ това. Обстоятелството, че въ 1845 г., когато е билъ прочетенъ надписътъ, за патриярха Никодима не се е знаело нищо, както не се е знаело и за Теоктиста, и при все това Григоровичъ е прочелъ година 1452, която напълно отговаря на отпосле изнесенитѣ сведения за единия и за другия, това обстоятелство най-добре доказва, че предпазливиятъ Григоровичъ е прочелъ добре годината. Но Лаксарисъ не се ограничилъ само съ казаното съмнение, а се усъмнилъ и въ годинитѣ, презъ които е митрополитствувалъ Теоктистъ. Както се спомена, въ лѣтописа на Уреке е забелязано, че тия години сѫ били 25, и понеже Теоктистъ е умрѣлъ на 18 ноемврий 1477 год., ромънскиятъ ученъ Добреску правилно е заключилъ, че той ще да е билъ рѫкоположенъ въ 1452 г. Причината за съмнението на Ласкариса е тая, че получената отъ Добреску година се равнява на оная въ лешанския надписъ, та става възможно да се допусне, че митроп. Теоктистъ е билъ рѫкоположенъ отъ охридския архиеп. Никодимъ, — което младиятъ гръцки
50
ученъ не иска по никой начинъ да се допуща. И ето той се улавя о това, че споредъ Журеско бележката за 25-годишното митрополитствуване на Теоктиста била въ интерполирана часть отъ лѣтописа. Но и така да е, въпросната бележка пакъ не губи значението си, защото въ случая нѣма никаква основа да се допуща фалшификация. Какъвъ интересъ, наистина, би ималъ продължительтъ на лѣтописа да измисля числото 25? Явно е, че той го е прочелъ нѣгде и го е внесълъ въ лѣтописа, както обикновено сѫ постѫпвали лѣтописцитѣ. Отгде е можелъ да знае той, че по неговата бележка Добреску ще получи нежелателната за Ласкариса година 1452? Сега да се спремъ върху приписката отъ 1446 г., писана отъ патр. Никодима. Изцѣло тя гласи така: „Азъ смирени Нікодімъ по милости божіей патріархъ Срблемъ и поморію и инимъ странамъ, во дни благочестиваго и христолюбиваго деспота Гюрга и сіновъ его приложівъ сію книгу великіе церкви архіепископій и патріаршіи равною са охридскою иіустініанскою, въ лѣто 6954, генваръ 14" (у Стояновича № 282). Макаръ че приписката не е издадена напълно критично, думитѣ, които ни интересуватъ не възбуждатъ съмнение; тѣ сѫ: „равною са охридскою иіустініанскою". Дори и да не е запазенъ правописътъ имъ, смисълътъ имъ е предаденъ вѣрно. Какво значатъ тия думи? Въ статията си „Съединението на Ипекската патрияршия" пр. (стр. 29—30), ние допуснахме, че тѣ съдържатъ посочване за извършеното вече по онова време съединение на сръбската църква съ охридската. Ние писахме : „Наистина, думата „равною" може да се изтълкува и въ смисълъ на „равноправна"; но за такова тълкуване не остава мѣсто, като се вземе предъ видъ, че въ 1446 год. сръбската държава е стояла добре, и патрияршията, чието седалище е влизало тогава въ деспотството, не е можела да са застрашава ни най-малко отъ охридската църква, а особено като се вземе предъ видъ, че ако даже да биха се застрашавали нейнитѣ права, приписка къмъ подарено на църква евангелие не е мѣсто, гдето да се изказва защитата на тия права." Ласкарисъ въстава срещу нашето допущане и твърди, че „равною" може да значи само еднаква по честь (ἰσότιμος), по съревнование (ἐφάμιλλος), но не идентична; да се превеждала тази дума съ идентична, значило
51
да се насилва смисълътъ на текстоветѣ (et vouloir le traduire par identique c'est, nous semble-t-il, forcer le sens des textes, стр. 28). Въ сѫщность, „равною" може да значи и идентична, както се вижда отъ обстоятелството, че когато се каже за Синъ, че е равенъ на Отца, разбира се, не само е е равночестенъ, равнодостойнственъ, но и едносѫщенъ, идентиченъ. Друга дума въ църковния езикъ за изказване понятието „идентиченъ" освенъ „равенъ" нѣма. При това, за Да може възражението на Ласкариса да има въ случая значение, той би трѣбвало да обясни, каква нужда би имало да доказва, и то въ едно подарено евангелие, че патриярхъ има равна честь, равно достойнство съ архиепископъ. Нема нѣкой е поставялъ патрияршесксто достойнство по-долу отъ архиепископското? Най-после, не трѣбва да се забравя, че, както се спомена по горе, ние сме посочили разглежданата приписка само като потвърѫдение на изводъ, постигнать следъ подробно изучвание на списъка на сръбскитѣ патриярси, известенъ подъ заглавие „Сказаніе ω̑ житіи преосвѧщенихъ архїепископовъ всеѧ сербскіѧ и поморскіѧ земли", на сръбскитѣ лѣтописи, които говорятъ за падането на деспотството, и на поменицитѣ. Отъ това изучване ние дойдохме до заключение, че Арсений не е билъ последенъ патриярхъ, а предпоследенъ и че последенъ е билъ Никодимъ, при когото именно и ще да е било извършено съединението на дветѣ църкви. Като изследваме внимателно текстоветѣ, ще видимъ, че предложеното отъ насъ тълкуване на думата „равною" не изнасилва тѣхния смисълъ, а добре го обяснява.
Минуваме къмъ въпроса за молдавската традиция. Презъ XVII—XVIII в. въ Молдавия е сѫществувало вѣрване, че отъ време на флорентийския съборъ (1439 г.) молдавската църква е зависѣла отъ Охридъ. Това вѣрване е намѣрило изразъ и въ исторически, и въ канонически съчинения. Така, то е било изказано въ продължението отъ лѣтописа на Уреке, писано отъ монаха Мисаилъ (между 1660 и 1667 г.), па е намѣрило мѣсто и въ историческото съчинение на молдавския логотетъ Миронъ Костинъ, който емигриралъ въ Полша и тамъ го написалъ въ 1684 г. за единъ сановникъ на краля Янъ Собески; сѫщото се срѣща и въ съчинението на Кантемира „Описание на Молдавия" (1716 г.). Споредъ Мирона Костинъ, молдавскитѣ пратеници, които били изпратени
52
отъ господаря Александъръ Стари да искатъ владици отъ цариградския патриярхъ, като не го намѣрили въ столицата му, защото билъ отишелъ на флорентийския съборъ, заминали за Охридъ, чийто митрополитъ е пръвъ следъ патриярситѣ. Подъ негово върховенство молдавската земя седѣла до господаря Радулъ (Михнеа), който я подчинилъ на цариградския патриярхъ следъ първата битка при Хотинъ (1621 г.). Споредъ Кантемира пъкъ, молдавскиятъ митрополитъ, който присѫтствувалъ на флорентийския съборъ, следъ като подписалъ решението на последния за уния съ папата, не се осмѣлилъ да се върне въ Молдавия, затова най-голѣмиятъ противникъ на унията, Марко Ефески, изпратилъ тамъ за митрополигь своя архидяконъ, родомъ българинъ, човѣкъ смиренъ и правовѣренъ, „и тъй като цариградскиятъ патриярхъ миналъ къмъ противния лагеръ (т. е. къмъ унията), заповѣдалъ му (на архидякона) да поиска рѫкоположение отъ охридския патриярхъ”. Зависимостьта на молдавската църква отъ Охридъ, споредъ Кантемира, продължила до 1642 г,, когато билъ събранъ съборъ въ Яшъ, който решилъ, тя да се подчини на цариградския патриярхъ. Съобщенията на Мирона Костинъ и Кантемира, макаръ да посочватъ различни дати за времето, когато молдавци подчинили своята църква подъ цариградския патриярхъ, не съдържатъ въ себе си нищо странно и лесно могатъ да се съгласятъ, стига да се допусне, че първиятъ име предъ видъ началото на преговоритѣ, а другиятъ — окончателното оформяване чрезъ съборъ ; но съобщенията имъ относно обстоятелствата, при които билъ рѫкоположенъ молдавски митрополитъ въ Охридъ, както забелязахме другаде и относно известието въ лѣтописа на Уреке [1], сѫ погрѣшни. Въ тѣхъ трѣбва да виждаме опитъ да се обясни познатата на авторитѣ традиция за зависимость на молдавската църква отъ Охридъ. Освенъ това, казанитѣ писатели невѣрно представятъ, че тази църква се е намирала подъ върховенството на охридския архиепископъ непрекѫснатото отъ флорентийския съборъ дори до първата половина на XVII в. Такава непрекѫснатость не е имало. Въ това се убеждаваме, между друго, отъ обстоятелството, че въ свикванитѣ отъ архиеп. Прохора охридски събори противъ Павла Смедеревски, за които говорихме въ
1. Статията ни „Съединението на Ипекската патр. и пр.”, стр. 3.
53
първата си статия, не сѫ участвували молдавски епископи. И по-рано, следъ 1466 год., за която ще говоримъ по-долу, зависимостьта на молдавската църква отъ охридската ще да е била само номинална и е имала морално значение. Ней напр. ще да се длъжи посочения отъ Яцимирски [1] фактъ, че въ поменика на истричкия манастиръ, захванатъ въ 1407 г. покрай молдавскитѣ иерарси отъ чуждитѣ се споменуватъ само охридскитѣ. Опитътъ на Ласкариса да възбуди съмнение въ точностьта на даденитѣ отъ Яцимирски сведения за този поменикъ не се сполучливъ. Обстоятелството, че Богданъ и Николаеску, като говорѣли за поменика, не споменували за констатирания отъ руския ученъ фактъ, показва само непълнотата на тѣхнитѣ бележки. Следъ 1466 г., молдавскитѣ епископи сами ще да сѫ рѫкополагали своитѣ митрополити, затова Номоканонътъ (Indreptarea legii) отъ 1652 г. съ право забелязва: „Сега тя (молдавската църква) не зависи нито отъ охридския архиепископъ, нито отъ цариградския, но ние не знаемъ, отгде е получила тя тази власть". [2] Молдавци презъ XVII в. наистина че помнѣли вече добре обстоятелствата, при които тѣхната църква се подчинила за около две десетолѣтия на охридската, както и ония, при които почнали да си поставятъ сами митрополити ; но у тѣхъ се запазила неясна традиция за едновремешного подчинение подъ Охридъ, и тази традиция, както показватъ сведенията за положението на православнитѣ църкви въ началото на турското владичество, не е била безосновна. Така и вѣрваха всички учени, които сѫ се занимавали съ въпроса досега; но, както се каза, Ласкарисъ заявява, че тѣ се лъгали и че молдавската църква нито фактически, нито дори номинално (ni même en principe) не e зависѣла отъ охридската архиепископия. Колкото за вѣрването на молдавскитѣ книжовници отъ XVII и XVIII в., за което се говори по-горе и по което тѣхната църква въ половината на XV в. се е подчинила за известно време на Охридъ, за него Ласкарисъ мисли, че се длъжи не на традиция, а на легенда. Тази легенда, споредъ гръцкия ученъ, е произлѣзла така: въ Синтагмата на Матея Властара, която е била преведена на сръбско-славянски още въ времето на Стефана Душана и
1. „Григорій Цамблакъ”, стр. 296—7.
2. Вж. у Ласкариса, стр. 14—15.
54
вече въ XV в. е била приета и въ Влашко, и въ Молдава за официяленъ канонически сборникъ, какъвто си останала и до половината на XVII в., — въ тази Синтагма има едно мѣсто, гдето се казва, че съгласно съ 130 новела на Юстинияна, охридскиятъ архиепископъ трѣбва да се поставя по чинъ непосрѣдствено следъ цариградския патриярхъ и да име подъ своя власть „епископы епархіи Дакіе Медитераніе и Дакроніе Рипинсиѥ и Преваліе и Карданіе и Мисиѥ Горнѥе, и отъ того тѣхь хіротонисати се". Румънскитѣ книжовници отъ края на XVI и началото на XVII в., по незнание, мислѣли, че подъ „Дакіа Медитераніа" се разбирали Влашко и Молдава. Въ полза на своето обяснение Ласкарисъ дава две доказателства : 1) Номоканонътъ отъ 1652 г. (Indreptarea legii) твърди, че споредъ Синтагмата на Властара Молдавия зависѣла нѣкога отъ охридския архиепископъ, а въ Синтагмата, освенъ приведенитѣ думи за Дакіа Медитераніа, нѣма никакви думи, които да говорятъ за подобно нѣщо ; 2) писмата, за които се казва, че били размѣнени между Стефана Велики и охридския архиеп. Доротей и въ които става дума за рѫкополагане на молдавски митрополитъ отъ последния сѫ били намѣрени пакъ въ преписъ на Синтагмата, а това обстоятелство показвало, че тъкмо посоченото мѣсто за Дакіа Медитераніа е дало поводъ да се съчинятъ тѣзи измислени споредъ Богдана и Ласкариса, писма. Монахътъ разбралъ въпросното мѣсто така, че въ него се говори за зависимость на румънскитѣ области отъ Охридъ, и пожелалъ да покаже нагледенъ примѣръ за тази зависимость, като съчинилъ въпроснитѣ писма по материяла, който му доставило послесловието на писаря Димитъръ отъ Кратово (стр. 21—22). Че румънскитѣ книжовници и духовници сѫ подразбирали подъ Дакіа Медитераніа своитѣ княжества — това е истина. Така сѫ разбирали тия думи и въ Охридъ, затова тамошнитѣ архиепископи сѫ били убедени, че румънскитѣ княжества трѣбва де бѫдатъ подъ тѣхна власть. Че е така, имаме изрично свидетелство въ обясненията, които монахъ Викторъ, преписвачъ на Синтагмата въ близката до Охридъ Струга, е далъ на приведеното мѣсто отъ 130 Юстиниянова новела въ 1590 г.:
и пр. (Стояновичъ, № 812).
55
Истина е така сѫщо, че Властаровата Синтагма е имала много силно влияние и въ румънскитѣ княжества, и въ България, и въ Сърбия, па дори и върху гърцитѣ, защото и авторътъ ѝ е билъ гръкъ, За него писа Яцимирски, [1] па и ние. [2] Но тъкмо поради това влияние, Синтагмата не бива да се използува само за създаване хитроумно обяснение на вѣрването на книжовницитѣ отъ XVII—XVIII в., че Молдава е зависѣла нѣкога отъ Охридъ, а трѣбва да се има предъ видъ, и когато се говори за рѫкополагането на митрополита Теоктиста. Защо да се предполага, че Синтагмата е влияла само на книжовницитѣ отъ XVI—XVII в., а не и на рѫководителитѣ на Молдавия и на нейната църква въ половината на XV в.? Последнитѣ не сѫ напуснали цариградския патриярхъ така случайно, както сѫ мислѣли Миронъ Костинъ и Кантемиръ. Тѣ сѫ търсѣли случай да се отдѣлятъ отъ него и сѫ намѣрили такъвъ следъ флорентийската уния, когато станало нужда да се рѫкоположи Теоктистъ. Въ това ни убеждава по-раншната борба между молдавци и патриярха, за която ще кажемъ нѣколко думи, и тъкмо при този търсенъ случай тѣмъ е можело да помогне въпросного мѣсто отъ Синтагмата на Матея Властара, тълкувано въ полза на Охридъ.
Борбата, за която загатнахме, е следната. Въ 1387—1388 г. молдавцитѣ били подведени отъ единъ авантюристъ гръкъ, Павелъ Тагара, който се представилъ за цариградски патриярхъ, и получили отъ него отдѣленъ епископъ. Когато измамата се открила, рѫкоположениягъ отъ него Симеонъ го проклелъ и се отказалъ отъ епископския санъ, но цариградскиятъ патриярхъ Антоний му възложилъ да управлява молдавската църква като намѣстникъ на галицкия митрополитъ. Следъ това молдавцитѣ се обърнали къмъ последния съ молба да имъ рѫкоположи двама епископи, и той изпълнилъ молбата имъ. Но патриярхъ Антоний не одобрилъ това, а посветилъ за Молдавия особенъ митрополитъ, който да зависи направо отъ него, и имъ изпратилъ за такъвъ Иеремия. Молдавцитѣ обаче не го приели, и той, откакъ проклелъ и отлѫчилъ и тѣхъ, и епископитѣ имъ, върналъ се въ 1394 г. и сполучилъ да се настани въ Търново, което тъкмо по това време, поради
1. „Григорій Цамблакъ”, 292—4 и др.
2. „Унищожаването на Търновската патрияршия”, стр. 17—18.
56
заточението на патр. Евтимия било останало безъ иерархъ. При всичко че стоели
отлѫчени дори до 1401 или 1402 г., възмутенитѣ отъ натрапничеството на патриярха
молдавци не отстѫпили, макаръ че последниятъ ги заплашвалъ, проклиналъ и
наричалъ епископитѣ имъ разбойници, незаконни грабители на епархии, блудници и
др. Най-после патр. Матей хвърлилъ мостъ за отстѫпване на патрияршията, като
писалъ, че патр. Антоний ужъ затуй не искалъ да признае молдавскитѣ епископи,
защото билъ се научилъ, че тѣ билиσερβοεπίσκοποι, т. е, че били поставени отъ
сръбския патриярхъ, който чрезъ това си присвоявалъ чужда область ; но ако
излѣзѣло истина онова, що твърдѣли самитѣ молдавци, именно че тѣхнитѣ епископи
сѫ били посветени отъ галицкия митрополитъ, той ще признае тѣхното рѫкополагане.
Понеже тѣ наистина били посветени отъ този митрополитъ, патр. Матей ги призналъ
за законни. Насъ въ случая интересува не хитруването на патриярха, а това, че
той изтъквалъ като причина за несъгласието на патрияршията миимо рѫкополагане
отъ сръбски патриярхъ (въ славянския преводъ на Матеевото послание се казва :
глаголаше бо сѧ,
ко сръбскыи епископь съи
ѿнѣкъдѹ
наскочи на цръковь тѫ. [1] Яцимирски мисли [2], че подъ „сръбски патриярхъ"
трѣбва да се разбира охридския ; но това е погрѣшно: макаръ че молдавцитѣ сѫ
наричали въ по-подирно време и охридската църква „сръбска", цариградската
патрияршия никога не е правила това. Важното е, че първитѣ сѫ получили отъ патр.
Матея предупреждение да не се обръщатъ къмъ сръбския патриярхъ. Близу следъ
половина вѣкъ въ Молдавия се явила нова борба съ Цариградъ. Въ 1447 г.
митрополитътъ на тази държава Дамиянъ умрѣлъ. Въ ноемврий сѫщата год.
византийскиятъ императоръ (Иоанъ VIII), който билъ призналъ флорентийската уния,
издалъ заповѣдь (πρόσταγμα), препечатана въ статията на Ласкариса (стр. 31), съ
която заповѣдь, въ съгласие съ патриярха, изпраща агатополския епископъ Иоакимъ
за молдавски митрополитъ съ право да рѫкополага и втори архиерей (μετὰ καὶ τῆς
τοῦ ἱεροῦ συνθρόνου ἐγκαθιδρύσεως).
1. Изложение на борбата вж. у Голубинскій, Краткій очеркъ, стр. 372—6, и у Яцимирскій, Григорій Цамблакъ, стр. 63—80.
2. Яцимирскій, ib. стр. 90.
57
Въ императорската заповѣдь не се споменува нищо за искане на молдавци да имъ се изпрати митрополитъ отъ Цариградъ; а две писма, копия отъ които сѫ запазени въ единъ рѫкопись на Ягелоновската библиотека (въ Краковъ) — едното адресувано до папата, а другото до консисторията на кардиналитѣ (първото е препечатано отъ Ласкариса, стр. 4), — даватъ да се разбере, че и въ този случай се е повторила историята съ Иеремия: и сега изпратениятъ отъ унията императоръ Иоакимъ Агатополски билъ изгоненъ отъ държавата и се принудилъ да отиде наедно съ последователитѣ си въ Полша, гдето преседѣлъ доста време, а следъ това заминалъ за Римъ.
Ето при какви обстоятелства за молдавци се явила нужда да търсятъ автоефаленъ иерархъ, който да не е униятъ като цариградския по онова време, но да бѫде съ неоспорванъ авторитетъ, а да се отнеме възожностьта на последния да прави възражения. Такъвъ иерархъ тѣ намѣрили въ лицето на охридския архиепископъ, къмъ когото се и обърнали за рѫкополагане на митр. Теоктиста. Обстоятелствата, при които станало това, отпосле сѫ били забравени, особено откакъ молдавци почнали сами да си рѫкополагатъ митрополити, но предание за обръщане къмъ Охридъ и за това, че обръщането станало по време на униятство въ Цариградъ, се е запазило. Защо е било потрѣбно да се създава „легенда" за молдавска зависимость отъ охридския архиепископъ, за каквато умува Ласкарисъ? Даже ако приемемъ неговото мнение, че „сръбскиятъ" патриярхъ Никодимъ, за когото молдавскиятъ лѣтописъ казва, че рѫкоположилъ Теоктиста, е билъ ипекски, а не охридски, пакъ не би трѣбвало да се говори за „легенда", защото и по мнението на Рувараца, приемано отъ Ласкариса, ипекската патрияршия въ 1459 г., 6—7 години следъ рѫкополагането на митрополита Теоктистз, е била подчинена подъ Охридъ, та молдавската църква, ако не направо, то поне косвено е била свързана съ охридската архиепископия. Когато ерусалимскиятъ патриярхъ Хрисантъ Нотарасъ, отъ когото Ласкарисъ се възхищава толкова много, е писалъ въ 1715 г., той не е знаелъ за връзкитѣ на Молдава съ Охридъ, създадени било направо въ 1452 г., било косвено въ 1459 г., та затова е можалъ да твърди, че „митрополитскитѣ седалища на Влахия и Молдавия никога не сѫ зависѣли отъ охридския архиепископъ" (οὐδέποτε τῷ Ἀχρίδος ἀρχιεπισκόπῳ
58
ὑποκείμενοι): но Ласкарисъ, който предпочита мнението на Рувараца за унищожаването на ипекската патрияршия предъ онова на Стояновича, [1] нѣма право да подържа сѫщото. Кое го движи да подържа на всѣка цена, че молдавцитѣ и въ половината на XV в. сѫ се намирали въ културни връзки само съ сегашнитѣ си крайдунавски съюзници, не е мѫчно да се разбере. Обяснимо е и силното увлѣчение на младия ученъ отъ собственото му обяснение на мнимата молдавска „легенда" за нѣкогашна зависимость отъ Охридъ — увлѣчение, което го е направило да се възхищава отъ писанията на единъ Хрисантъ Нотарасъ, а да гледа отъ високо на заслужилъ историкъ като Ксенопола, когото той нескромно нарича „повръхностенъ ỳмъ" (un esprit superficiel, стр. 24). Едно нѣщо обаче не може да се разбере въ случая: то е, какъ такъвъ способенъ ученъ като Ласкариса не е можалъ да съгледа противоречието, въ което пада, като приема отъ една страна, че митрополитъ Теоктистъ е билъ рѫкоположенъ отъ сръбски патриярхъ и че сръбската патрияршия следъ 6—7 години (1459) е била подчинена на охридската (мнението на Руварацъ), а отъ друга подържа съ всички сили, че молдавската църква никога не е зависѣла отъ Охридъ. Колкото за твърдението му, че щомъ се приеме, какво митрополитъ Теоктистъ е билъ посветенъ отъ ипекския патриархъ, по-добре можело дасе обясни влиянието на сръбското изкуство върху архитектурата на молдавскитѣ църкви, на него ние не ще се спираме, защото е ясно, че влияние върху архитектурата на църквитѣ не се обяснява съ 6—7 годишна зависимость. Ще минемъ върху писмата на Стефана Велики и архиепископа Доротея, които заслужаватъ по-подробно разглеждане, не само защото даватъ най-добро доказателство за молдавската църковна зависимость отъ Охридъ въ половината на XV в., но още защото еднички посочватъ опредѣлена дата, до която е траяла фактически тая зависимость.
Съдържанието на въпроснитѣ писма ние предадохме още въ въведението на първата си статия. Тука ще приведемъ
1. Той пише: „Entre celles (hypothéses) de Ruvarac et de Stojanović, qui sont l'une et l'autre impossibles à démontrer dans l'état actuel de nos sources, nous croyons celle de Ruvarac plus proche de la vériteté”, стр 31.
59
само нѣкои кѫсове, предимно началото и датитѣ имъ, понеже ще ни трѣбватъ при обсѫждане на въпроса за произхода на писмата. Първото захваща така:
Началото на второто писмо.
Между друго въ него се казва:
[1] — Писмата сѫ дошли до насъ не въ първоначалния си видъ, а въ преписъ отъ по-късно време — споредъ Богдана, който ги е издалъ въ факсимиле [2] отъ XVII или дори отъ XVIII в., а споредъ Яцимирски [3] — отъ началото на XVII или края на XVI в. Дали достигналитѣ до насъ преписи сѫ направени отъ оригиналитѣ, или отъ други преписи — това не се знае. Тѣ сѫ намѣрени написани върху крайни праздни листове въ славянски преводъ отъ Синтагмата на Матея Властера. Но за признаване тѣхната автентичность или фалшивость това има малко значение; много повече важи съдържанието имъ. Общиятъ тонъ на последното говори въ полза на истинностьта имъ: нѣма излишна фразеология и риторични украшения; воеводата пристѫпва направо къмъ предизвикалата писмото случка, която само се споменува, изказва
1. Starine, XII, 253-4.
2. За жалость, при всичкитѣ ми старания, ние и досега не можахме да си доставимъ статията на Богдана въ оригиналъ, за да видимъ факсимилето.
3. Вж. неговата рецензия на Богдановата книга „Documente falşe atribuite lui Ştefan cel Mare” (Bucureşti, 1913) въ Pyс. Фил. вѣстникъ т. 73, вып 2. (1915 г.), стр. 421—6.
60
желание да се прати лице, което да рѫкоположи новъ митрополитъ, и обяснява, защо не може да се отиде за рѫкополагане въ Охридъ; а архиепископътъ съ смирение и искреность обяснява, защо и отъ негова страна не може да се изпрати лице, и дава позволение, рѫкополагането да се извърши отъ самитѣ молдавски епископи въ съслужение съ влашкия митрополитъ Макарий, който сѫщо билъ подчиненъ на Охридъ. Но въ писмата, именно въ кѫсоветѣ, които приведохме по-горе, има и такива подробности, които будятъ недоумѣние. На първо мѣсто между тѣхъ трѣбва да се постави годината на писмата и противоречието между нея и индиктитѣ. Първото писмо дава год. 6964 отъ сътв. на свѣта (септемврийска; = 1456 отъ р. Хр. ; а второто — 6964, поправена на 6965, мѣсецъ октомврий, която дава пакъ 1456, защото, макаръ да била почнала септемврийската година 1457, но януарска продължавала още 1456 г. Между това преселването на архиепископа Доротея въ Цариградъ наедно съ нѣколко боляри, за което преселване се говори въ 2-то писмо, е станало не въ 1456, а въ 1466 год. За това свидѣтелствува изрично послесловието на Димитра Кратовски къмъ преписаната отъ него, по порѫка на архиепископа, Синтагма. Въ послесловието се казва:
Къмъ сѫщата 1466 г. отнася събитието и една приписка къмъ рѫкописъ отъ
библиотеката на Хлудова :
(Стояновичъ, № 329). Най-после, на 1466 г. отговаря и индиктътъ на първото писмо
— 
. (14). Следователно, и въ двете писма годината е означена невѣрно, но
индиктътъ въ 1-то е вѣренъ. Въ 2-то писмо е посоченъ индиктъ
(7), който
отпосле е поправенъ на ie (15), както и трѣбва да бѫде. — Втора
подробность, която буди недоумѣние, е името на починалия митрополитъ —
Висарионъ. Въ 1466 г. още е билъ живъ сучавскиятъ митрополитъ Теоктистъ,
който, както се спомена, се е поминалъ въ 1477 г. Въ сѫщото време въ Романъ е
билъ епископъ Тарасий. И единиятъ, и другиятъ често се споменуватъ въ
61
грамотитѣ на Стефана Велики, издадени отъ I. Богдана [1]. Така, въ сѫщата 1466 г. откогато сѫ писмата, има издадена въ Сучава (9 юлий) грамота, въ която се казва :
(т. I, стр. 105). — 3-та подробность, която буди недоумѣние, е споменувалето на влашки (угровлахийски) митрополитъ Макарий. Митрополитъ съ такова име въ разглежданото време не се споменува въ никой другъ документъ, па и зависимость на влашката църква отъ Охридъ въ сѫщото време не е засвидетелствувана никѫде. Последнитѣ две подробности, що будятъ недоумѣние сѫ били забелѣзани отъ Богдана, който поради тѣхъ е прогласилъ писмата за фалшиви. По него върви и Ласкарисъ. За мѣсто, гдето сѫ били измислени тѣ, първиятъ посочва Влашко, а вториятъ е по-склоненъ да приеме Молдава.
Но, като приематъ, че писмата сѫ фалшиви, Богданъ и Паскарисъ е трѣбвалод а посочатъ, какво би когло да подбуди изобретателния имъ авторъ да ги съчини и отгде е намѣрилъ материялъ за тѣхъ. И двамата приематъ, че материялъ му е дало послесловието на Димитра Кратовски, въ което се говори за архиепископа Доротея и за неговото заточаване. Колкото за причината на измислянето имъ, Богданъ допуща две възможности: 1) авторътъ е искалъ да достави на молдавци, които не сѫ желаели да бѫдатъ подъ духовната власть на цариградския патриярхъ, конкретно доказателство, че сѫ зависѣли нѣкога отъ охридския архиепископъ, понеже рѫкополагането на митрополита Теоктиста около 1452 г. се явява като едничъкъ фактъ отъ такава зависимость, предизвиканъ или отъ затруднения въ Цариградъ въ навечерието на падането му подъ турцитѣ, или отъ флорентийската уния; 2) възможно е, писмата да сѫ риторическо упражнение на нѣкой монахъ, направено безъ опредѣлена цель. Такива упражнения имало въ единъ сборникъ на Румънската Академия отъ 1515 г. Ласкарисъ се присъединява къмъ първото предположение на Богдана, като приема, че тѣхниятъ съчинитель монахъ е искалъ да даде на молдавци
1. Documentele lui Ştefan cel Mare, Bucureşti. 1913. (Издание на Comisia istorică a Românie), т. I, стр. 25, 27, 39, 56, 150, 159-160 и др.
62
конкретенъ примѣръ за зависимостьта на църквата имъ отъ Охридъ, въ която зависимость той вѣрвалъ поради погрѣшното тълкуване на думитѣ „Дакїе Медитеранїе", прочетени въ Синтагмата на Властара. Срещу тия предположения направи възражения А. И. Яцимирски. Той изтъкна, че ако авторътъ на писмата бѣ ги измислилъ, като е използувалъ послесловието на Димитра Кратовски, той не би ги помѣстилъ тутакси следъ това послесловие, а би гледалъ да скрие извора имъ. При това, нарочно измислени писма биха били използувани при борбaта на молдавци противъ претенциитѣ на цариградската патрияршия, а въ сѫщность за тѣхъ не се споменува. Срещу второто предположение на Богдана Яцимирски забелязва, че сборницитѣ отъ писма („епистоляри"), било български, било сръбски, било румънски, съдържатъ не измислени, а истински писма, които сѫ били преписвани отъ оригиналитѣ или безъ всѣкаква промѣна, както е случаятъ и съ разгледанитѣ две, или съ малки съкращения, като сѫ изпущани лични и географически имена, фактически подробности, дати и пр. Нему не е известенъ нито единъ случай отъ нарочно фалшифицираио подобно писмо (вж. рецензията, стр. 423—4). Произходътъ на дветѣ разглеждани писма той си представя така: нѣкой е събралъ паметници за живота на архиепископа Доротея, а може би и на други охридски иерарси и ги е прибавилъ къмъ Синтагмата. Отпосле тѣ извехтѣли и, откакъ били пренесени въ Румъния, нѣкой писарь е намѣрилъ за по-интересни само дветѣ, понеже се отнасяли къмъ миналото на неговия народъ, и ги преписалъ.
He е мѫчно да се види, че умуванията на Богдана и Ласкариса за произхода на разглежданитѣ писма почиватъ на предположеиието, че последнитѣ сѫ били намѣрени въ Румъния. На това предположение се е подалъ и Яцимирски, който допуща, че писмата сѫ били намѣрени въ нѣкой влашки манастиръ. Въ сѫщность обаче то не е вѣрно: писмата сѫ били намѣрени не въ Румъния, а въ Охридъ, както е забелязано върху самитѣ листове отъ Григоровича, който ги е намѣрилъ. Въ книгата „Очеркъ ученаго путешествія по Европейской Турціи” (Казань, 1848), последниятъ не говори за свои находки въ румънски манастири ; а пъкъ букурещки българи още при преминуването му презъ влашката столица чули, че той е намѣрилъ писмо на румънски князъ. Така, въ едно
63
писмо на д-ръ Ив. Селимински до д-ръ Г. Золотовича, писано на 18 ноемврий 1846 г., се съобщава следното:
„Единъ професоръ отъ Казанския университетъ, именуванъ Викторъ Григоровичъ, като обиколилъ нашето отечество, открилъ много важни нѣща: . . . Саморѫчно писмо на нашия патриархъ до тогавашния влашки князъ, комуто се давало позволение да се рѫкоположи като влашки Митрополитъ грецеския епископъ". [1]
Макаръ Селимиски да не е схваналъ досущъ добре подробноститѣ на предаденото му съобщение за находката на Григоровича, не може да има съмнение, че той говори за писмото на Стефана Велики, което рускиятъ професоръ намѣрилъ, „като обиколилъ нашето отечество". За сѫщото билъ чулъ и Мустаковъ, който го съобщилъ на Хр. Георгиевъ. Последниятъ, въ едно писмо (отъ 1356 г.) до Н. Геровъ, пише :
„ми казувѫ Г. Мустаковъ защо професоратъ Григоровичъ които въ лѣто 1845 беше проводенъ въ Европешка туркія... и на връщаніето си презъ тукъ отъ онѣзи дѣто имаше съ него си. . . показалъ единъ поменикъ. . . ощи показалъ и едно писмо отъ Молдавскіатъ Клиръ и боляръ къмъ българскіатъ Патріархъ въ охрида, и го заповѣдали да доди да имъ хиротонисалъ Митрополитъ, защото вдовивала епархіата имъ та Патріархатъ отрядилъ Влаш. Митрополитъ на негово място да отиди да го хиротониса защото сѫщіатъ ніго прощавали обстоятелствата да отиди". . . [2]
Явно е, че за намиране на писмата въ румънски манастиръ не бива да става дума. Може да се разисква само въпросътъ, дали тѣ сѫ били въ Охридъ, или въ Рилския манастиръ. Както се каза по-горе, върху самитѣ листове, откѫснати отъ Властаровата Синтагма, стои написано съ рѫката на Григоровича „Охридъ". [3] Но въ „Блъг. книжици" (Цариградъ) отъ 1858 г., кн. I за май, гдето писмата сѫ препечатани отъ „Гласникъ", кн. VII, архим. Партений Зографски казва, че писмата „се нахождатъ рѫкописни въ Рилскі-атъ Монастырь" (стр. 27); а въ юнската книжка на сѫщото списание [4], архим. Б. (Богданъ, псевдонимъ на Натанаила) съобидава, че той билъ
1. Библиотека д-ръ Ив. Селимински, III, 478.
2. „Изъ архивата на Н. Геровъ", I, № 312.
3. Р. Ф. В., т. 73, вип. 2, стр. 421.
4. Отдѣлъ „Съвременна лѣтопись”, стр. 39—41.
64
изпратилъ на архим. Партения „подмѣчаніе, що исти-тѣ ся находятъ въ Рилскій Монастирь". Яцимирски потвърѫдава, че споредъ Григоровича рѫкописьтъ, въ който били писмата, се намиралъ въ Рилския манастиръ : „В. Григоровичъ называетъ рукопись принадлежащей Рыльскому монастырю". Ние нѣмаме на рѫка кн. V отъ Временникъ Моск-го Об-ва Исторіи и древностей россійскихъ", гдето казанскиятъ професоръ е напечатилъ писмата, за да видимъ, какви точно думи е употрѣбилъ той; но намъ се струва, че ако той наистина е споменалъ Рилския манастиръ, направилъ е това, за да не издаде тайната за откѫсването на листоветѣ изъ Властаровата Синтагма въ Охридъ. Наистина, и въ Рилския манастиръ има преписъ отъ последната [1], но Григоровичъ не споменува за него въ своя „Очеркъ ученаго путешествія", докато за охридския дава точно посочване. Като изброява рѫкописитѣ, които видѣлъ въ охридската църква, той отбелязва (стр. 185) на 23 мѣсто :
Рилскиятъ преписъ не е правенъ при Доротея. Явно е, прочее, че листоветѣ, на които сѫ написани послесловието на Димитра Кратовски и разглежданитѣ писма, сѫ се намирали при охридския преписъ на Синтагмата, направенъ отъ самия Димитра. Да бѣха били приложени къмъ Рилската Синтагма, тѣ нѣмаше да стоятъ неизвестни до дохождането на Григоровича, защото рилскитѣ монаси на чело съ Неофита и неговитѣ ученици, които сѫ четѣли книгитѣ въ манастирската библиотека, отдавна биха ги намѣрили.
Че твърдението на Богдана и Ласкариса, какво, ужъ, разглежданитѣ писма били измислени отъ румънски калугеръ, който използувалъ послесловието на Димитра Кратовски, е безосновно, показва ни и сравнението между употрѣбената въ тѣхъ титла на архиеп. Доротея и оная, която е употрѣбилъ Димитъръ. Както се вижда отъ приведенитѣ по-горе изписки отъ писмата, Стефанъ Велики нарича Доротея
1. Вж. Милетичъ, Л. „Славянскитѣ рѫкописи въ библ-та на Рилския манастиръ”, въ „Библиотека", прилож. на Църковенъ вѣстникъ”, год. II, кн. IV—VI, стр. 155.
Сѫщо : Спространовъ, „Описъ на рѫкописитѣ въ библ-те на Рилския манастиръ, стр. 18—19.
65
архиепископъ на Първа Юстинияна и обладатель на всички българи, сърби и Дакийски
земи (Прозвището „обладатель на българи" и пр. напомня думитѣ, употрѣбени въ
приписката отъ Горна Митрополия за търновския митрополитъ Арсений въ 1573 г.
„тогда обладющѹ
бльгар'скоую землю"). Въ писмото на самия Доротей, последниятъ се титулува пакъ
архиеписхопъ на Първа Юстинияна и на всички българи и сърби, но думата
„обладатель" липсва и вмѣсто „Дакийски земи" казано е „северни страни", което
обнема последнитѣ. Между това, Димитъръ Кратовски въ послесловието си пише за
Доротея само „архїепископа бльгарскаго" или „архїепископоу ωхрїдскомоу". Ние
вече обяснихме, че Димитъръ е употрѣбилъ титлата „архиепископъ български"
затова, защото се е придържалъ строго о терминологията на Синтагмата. Ако
твърдението, че и дветѣ писма били измислени все отъ едно и сѫщо лице, и то отъ
румънинъ, да бѣше вѣрно, пита се, защо титлата въ дветѣ не е досущъ сѫща и защо
тя се различава толкова много отъ оная, употрѣбена отъ Димитра Кратовски,
когато, ужъ, авторътъ на писмата ги е кроилъ по неговото послесловие? Ако пъкъ
сѫ били измислени въ Охридъ, отгде е знаелъ авторътъ имъ, кой е билъ молдавски
воевода въ 1466 г. и какъ се е титулувалъ? Заслужва да се забележи и това, че
Стефанъ воевода въ своитѣ грамоти се титулува все „господарь земли Молдавскои",
а само въ онази отъ 10 май 1466 г., съ която обещава да дава всѣка година по 100
маджарски дукати на св. горския манастиръ Зографъ, се нарича „господинь въсеи молдовлахїискои земли".
[1] Формата „молдовлахіиска" вм. „молдавска" е
по-старинна ; тя се срѣща въ църковната книжнина, напр., въ разказа за пренасяне
мощитѣ на св. Ивана Бѣлградски:
же и въ слоуха прїидошѧ
иже тогда благочьстиваго господствоуѫщомоу въсеѫ
Молдовлахїѫ и Поморїѹ
(по сборника въ Нямцовския мънастиръ № 106 отъ 1438 г.); [2] сѫщата се срѣща и
въ проложното житие на Св. Ивана. [3] Явно е, прочее, че писмото на архиеп.
Доротея не е фалшиво, а е излѣзло отъ неговата канцелария,
1. Bogdan, I. Documentele lui Ştefan cel Mare, стр. 99.
2. Яцимирскій, А. „Григорій Цамблакъ", стр. 92.
3. Ib. 99.
66
която е била навикнала да употрѣбява по-старата форма — „молдовлахїиска земл".
И въ гръцки документи дори отъ XVII в. се срѣща титлата ὁ Σοιζάβας (сучавски)
καὶ πάσης Μολδοβλαχίας καὶ ἔξαρχος παλγιανῶν [1].
Сега да се върнемъ къмъ ония подробности въ писмата, които възбуждатъ съмнение.
Едни отъ тѣхъ, именно споменуването на влашки (угровлахийски) митрополитъ
Макарий и твърдението, че и той зависѣлъ отъ охридския архиепископъ, не
представя голѣма мѫчнотия, защото, както забелязва и Яцимирски, имената на
румънскитѣ иерарси отъ онази епоха сѫ малко известни, а единъ непознатъ
по-отблизу Макарий се споменува въ изворитѣ около 1480 година. По-голѣма
мѫчнотия съставя годината 6964 (= 1456) вмѣсто 6974 = 1466) и въ дветѣ писма,
защото 
(60) не може да се смѣси съ 0 (70). Ще трѣбва да допуснемъ, че
преписвачътъ се е повлиялъ отъ нѣкое друго писмо на архиепископската архива.
Най-мѫчно за обяснение остава името на митрополита Висариона, понеже въ
Сучава по онова време е билъ митрополитъ Теоктистъ, а въ Романъ — епископъ
Тарасий. Намъ идатъ на умъ две обяснения: 1) Може да се допусне, че се има предъ
видъ митрополитъ въ Радовци. Въ една грамота на Стефана Велики отъ 14 октомвр.
1473 тамъ се споменува епископъ Иоаникий редомъ съ романския епископъ
Тарасий. Макаръ иерарситѣ тамъ да сѫ били по онова време епископи, седалищата
имъ сѫ наречени „митрополии". Така, въ сѫщата грамота отъ 1473 г. се казва : прѧд
кѵр Тарасїе, еп[и]скѹп
ωт Долнеи митрополїи [2]; а въ друга отъ 30 августъ 1479 г. е казано: да
ѹтвръдим
и
ѹкрѣпимъ
свѧтѹю
цръковь нашѹ
митрополїю ωт Радовцех. [3] Въ последната грамота седалището на
радовецкия епископъ се споменува нѣколко пѫти и се нарича все „митрополия". И въ
грамота отъ 23 августъ 1481 г. четемъ: кого богь изберет да бѹдет
епискѹп
ѹ
нашѹ
митропоїю от Радовцех (№ CXLI, стр. 257 и др.). По-после (напр., въ
грамотата отъ 13 ноемвр. 1487 г.), вмѣсто „митрополия", почва да се казва
„епископия". Обстоятелството, че радовицката епархия се е наричала по-рано
1. Голубинскій, Краткій очеркъ, 333.
2. Bogdan, Documentele, № CVII, стр. 186.
3. Пакъ тамъ, № CXXVI, стр. 230.
67
митрополия, показва, че тя наистина е била такава. Стига да допуснемъ, че до 1466 г. тамъ е светителствувалъ Висарионъ, и мѫчнотията за признаване автентичностьта на 1-вото писмо се отстранява. 2) Друго обяснение, което може да се допусне, е това, че и въ 1-то писмо, както въ 2-то името на митрололита не е било споменато, а преписвачътъ го е поставилъ, защото го е намѣрилъ въ нѣкое друго писмо отъ онова време. Впрочемъ, отъ това, че засега не може да се даде обяснение на подигнатата отъ 1-вото писмо мѫчнотия, не бива да се заключава за негова неистинность. — И така, нѣма никакви сериозни основания да се допуща, че разглежданитѣ писма сѫ били измислени отъ нѣкой калугеръ въ Румъния; тѣхниятъ произходъ и тѣхнитѣ грѣшки, доколкото има такива, трѣбва да се търсятъ въ Охридъ. Тѣзи писма си оставатъ едно отъ най-важнитѣ и опредѣленитѣ доказателства за зависимостьта на молдавската църква отъ охридската въ половината на XV в.
Намъ остава да разгледаме още последното доказателство, което Ласкарисъ привежда, за да отхвърли въпросната зависимость. Него той вади отъ единь списъкъ на архиерейскитѣ седалища (Τάηις προκαθεδρίας), обнародванъ отъ Гелцера въ съчинението „Ungedruckte und ungenügend veröffentlichte Texte der Notitiae episcopatuum” (München, 1901). [1] За това доказателство младиятъ ученъ пише: „Ако има още нужда отъ доказателство, че Молдава и въ XV в. не е престанала да зависи, поне de jure, отъ цариградския патриярхъ, ние ще изтъкнемъ, че една Notitia episcopatuum, запазена въ 17 рѫкописа, която, споредъ Гелцера, ще да е съставена въ 2-та половина на XV в., споменува между подчиненитѣ на цариградския патриярхъ митрополити и онѣзи на Влашко и Молдава; споредъ тази Notitia, първиятъ ималъ подъ своя власть епископитѣ на Римникъ и Бузеу, а вториятъ — онѣзи на Радауци и Романъ" (стр. 13—14). Макаръ че Ласкарисъ не е казалъ нищо повече за въпросния списъкъ (Notitia), ние ще се спремъ на него малко повече, защото подобни списъци, ако не се използуватъ критично, могатъ да станатъ изворъ на грѣшки, както сѫ и станали вече.
1. Bd. XXI (Abth. III) отъ „Abhandlungen” на Баварската акад. на наукитѣ, стр. 628—637.
68
Що представлява той? Самъ Гелцеръ бележи, че подобнитѣ нему списъци сѫ имали повече историческо, отколкото практическо значение. [1] Самото имъ изложение има исторически характеръ. Така, разглежданиятъ отъ насъ изброява митрополиитѣ, които нѣкога били отдѣлени отъ римската диоцеза, а тогава били подчинени подъ цариградския тронъ (солунска, коринтска и пр.). Сѫщиятъ поставя папата на чело на патриярситѣ. И той, и други сѫ правени възъ основа на по-стари и отчасти запазватъ положението на епархиитѣ, както е изложено въ последнитѣ, а отчасти внасятъ промѣни, за да се приспособятъ къмъ съвременностьта, но само за ония области, които сѫ били известни на тѣхнитѣ автори. По този начинъ се явява смѣсване на старо и ново положение. Напр. въ списъка отъ време на патр. Нилъ, съставенъ въ 1386 г., до голѣма степень е предадено положението на митрополиитѣ отъ XIII в. и по-рано, а онова на архиепископиитѣ — както е било по времето на Алексия Комнина (1081—1118). [2] За сѫщия списъкъ отъ 1386 г. Гелцеръ бележи, че при излагане на рускитѣ митрополитства авторътъ му нарочно избѣгва литовското, понеже въ негово време отношенията тамъ сѫ били много неопредѣлени (стр. 612). И списъкътъ, който Ласкарисъ има предъ видъ, често смѣсва по-старо положение на епархиитѣ съ по-ново, затова не може да решава въпроси като този за отношенията на молдавската църква къмъ цариградската, а може само да ги повдига. Гелцеръ приема, че той е билъ съставенъ въ втората половина на XV в., между друго, защото въ него Молдава не е посочена като митрополия на охридската архиепископия, а той счита писмата, размѣнени между Стефана Велики и архиеп. Доротея, за истински. Ласкарисъ, като не признава тѣхната истинность, не би трѣбвало да приема и мнението му, че списъкътъ е отъ втората половина на XV в.; но той и тукъ не забелязва противоречието. Намъ се струва, че поставянето на папата на чело на патриярситѣ и посочването, кои епархии едно време били отдѣлени отъ неговата диоцеза, сочатъ изворъ отъ време на унията — 40-тѣ години на XV в., когато Молдава наистина е била още подъ цариградския патриярхъ. По-важно обаче въ случая е
1. Ungedruckte... Texte, стр. 613.
2. стр. 611.
69
това, че списъкътъ не е останалъ въ първоначалния си видъ, а е билъ допълнянъ, и понеже е билъ съчиненъ по онзи отъ 1386 г., на нѣкои мѣста сведенията му сѫ по-стари отъ половината на XV в., а на други — по-сетнешни. Така, за румънскитѣ митрополитства и за видинското въ него се повтаря сѫщото, което е казано въ списъка отъ 1386 г., съ изключение на думитѣ
(т. e. по-сетне въ Влашко станаха двама митрополити — единиятъ има мѣстото на никомидийския и се нарича екзархъ на цѣла Унгария и на съседнитѣ страни, а другиятъ нарича митрополитъ на северинската область (буквално: на частьта отъ Влашко, що е около Северинъ) и има мѣстото на амасийския). Непосрѣдствено следъ тия думи следва:
(= стана и видинския митрополитъ (отъ епископъ), и другъ въ Молдава, па и въ Галиция, която бѣ часть отъ Мала Русия).
А въ сѫщность, видинското митрополитство, което се е подчинило на цариградския патриярхъ по време на Срацимира (затова е и казано въ списъка отъ 1386 г. „въ наши дни"), въ началото на XV в., както се вижда отъ обнародваната отъ Баласчева кореспонденция, е било вече подъ Охридъ. Кога отпосле е минало наново подъ Цариградъ, не се знае. Между епископиитѣ на галицката митрополия, за която се казва, че била часть отъ Мала Русия, е поставена и оная на гр. Ασπροκὰστρον (Бѣлградъ, отпосле Акерманъ):
[1] (Аспрокастронъ, който e при устието на рѣката Елиса). Но този градъ, който наистина лежи при Днестърския лиманъ, вече въ края на XIV в. е влизалъ зъ Молдавиа, а въ 1420 г. е падналъ въ рѫцетѣ на турцитѣ, въ които е билъ и въ 1497 г., когато полскиятъ краль Албертъ навлѣзълъ въ Молдавия ужъ да го освобождава. [1]
1. У Гелцера, стр 632.
2. Bogdan, I. „Letopisetul lui Azarie” въ Analele на Рум. Академия, т. XXXI (1908—9), стр. 150.
70
За киевския митрополитъ списъкътъ говори като за всеруски (Κυέβου καὶ πάσης
Ῥωσίας), а отъ митроп. Иона (1448) насамъ всеруски е станалъ московскиягь,
докато въ 1458 г. въ Киевъ е билъ поставенъ най-напредъ като униятъ, а отъ 1470
г. като православенъ отдѣленъ киевски митрополитъ Григорий българинътъ, следъ
когото сѫ следвали и други [1]. — Но, ако за нѣкои отъ посоченитѣ случаи
подадкитѣ на списъка сѫ по-стари не само отъ половината, ами и отъ началото на
XV в., за други тѣ сѫ по-сетнешни. Така, рускиятъ митрополитъ е поставенъ между
неподчиненитѣ на никой патриярхъ иерарси — между охридскиятъ архиепископъ и
кипърския (у Гелцера стр. 632). Наистина, отъ 1448 г. московскитѣ митрополити сѫ
се рѫкополагали отъ мѣстнитѣ епископи, но патрияршията не изеднажъ е признала
това положение и е рѫкополагала киевски (литовски) митрополити въпрѣки
неодобрението на Москва — въ 1458 Григория българина, въ 1475 Мисаилъ, въ 1481
Симеонъ. При поставянето на Григория, московскиятъ митрополитъ е протестиралъ.
Истински е била призната независимостьта на руската църква съ учреждаването на
московското патрияршество. — Че списъкътъ е билъ съчиненъ по старъ изворъ, а
сетне допълнянъ и поправянъ, показватъ ни най-добре румънскитѣ епархии въ него.
Въ преведения по-горе откѫслекъ се говори за двама влашки митрополити, отъ които
единиятъ се наричалъ ἔξαρχος πάσης Οὐγκρίας καὶ Πλαγηνῶν, и другиятъ — μέρους
Οὐκγροβλαχίας τῆς κατὰ τὸν Σερβηρῖνον: но на 71 мѣсто ce поставя само единъ
влашки митрополитъ, който се мѣси съ молдавския:
, a на 72 мѣсто сѫщинскиятъ
молдавски: 
. Сѫщо, докато за двамата влашки по-рано се казва, че единиятъ
държелъ мѣстото на никомидийския (следов. 7-мо), а другиятъ — на амасийския
(13-то), въ края на списъка пъкъ се казва, че молдовлахийскиятъ заемалъ мѣстото
на амасийския (у Гелцера, стр. 637). Ясно е, прочее, че този списъкъ, както
казахме, може да подига въпроси относно зависимостьта или независимостьта на
молдавската църква въ втората половина на XV в., а не да ги решава.
И така, вѣрването на молдавскитѣ книжовници отъ XVI—XVIII в., че тѣхната църква е зависѣла отъ Охридъ, не е легенда, а е традиция, която прави вѣроятно, че двамата Никодимовци, споменувани около 1452 г., сѫ били едно и сѫщо лице.
1. Голубинскій. Исторія русской церкви, II, 504, 550, 903 и др.