Македонски Прегледъ
Година
IV, книга 4, София, 1928

 

1. Произходътъ на Асѣневци

 

Отъ Проф. П. Мутафчиевъ

 

- част I

- част II

- част III

- част IV

- част V

 

 

I.

 

Византийскиятъ писатель Никита Акоминатъ, чиято „История" дава най-важнитѣ сведения за събитията въ Балканския полуостровъ презъ втората половина на XII и началото на XIII в., разказва, че въстанието, съ което въ 1186 г. бѣха положени основитѣ на Търновското царство, било вдигнато отъ „власи", които били и главниятъ елементъ въ борбата за независимость. Сѫщо такива сведения относно народностьта на въстаналото население и състава на армиитѣ, съ които Петъръ, Асѣнь и Калоянъ действуватъ срѣщу Византия и кръстоносцитѣ, намираме и у тогавашнитѣ латински автори — Ансбертъ, Робертъ де Клари и Вилхелмъ Вилардуинъ. Покрай власитѣ тамъ се разказва и за кумани, съюзници на Асѣневци, но за българи или нѣма никакъвъ поменъ, или пъкъ се говори случайно, като за елементъ, чиято роля въ движението била съвсемъ незначителна.

 

Известно несъгласие въ тия известия се внася отъ писмата, размѣнени между Калояна и Инокентия III. Въ тѣхъ вече българитѣ се явяватъ като главенъ етнически елементъ на новооснованата държава. Калоянъ въ тия писма често е означенъ съ титлата „царь на българи и власи", а въ нѣкои случаи името „власи" при неговата титла и съвсемъ липсва [1]. И докато въ документитѣ на папската канцелария даже и отъ времето на Иванъ Асѣня II търновскиятъ царь продължава да бѫде назоваванъ „господарь на българи и на власи", [2] то въ документитѣ отъ български произходъ, сѫщо както и въ

 

 

1. Гл. напр. Theiner, Vetera monumenta Slavorum meridionalium, I p. 20. n. 36; p. 35. n. 57; Hurmuzaki, Documente privitore la istoria Românilor. 1 p. 10. n. 10; p. 43. n. 32.

 

2. Hurmuzaki, p. 159, n. 119; p. 165, n. 124.

 

1

 

 

2

 

сръбскитѣ и византийски известия отъ това време земитѣ на Търновското царство се наричатъ български земи, самото то — българска държава и господаритѣ му — български царе или, въ особени случаи, само царе на „българи и гърци" [1]. Въ търновския надписъ, гдето Ив. Асѣнь разказва, че следъ битката при Клокотница завладѣлъ земитѣ на гърци, албанци и сьрби и че франкитѣ сѫщо се подчинили на дѣсницата му, за влашко население въ държавата нѣма никакъвъ поменъ. Георги Акрополитъ, византийски писатель и държавенъ дѣецъ, живѣлъ и работилъ едва три-четири десетолѣтия следъ събитията, които създадоха Търновското царство, разказва за тѣхъ като за дѣла само на българи. За власи, даже и като най-обикновени и случайни участници въ тия събития у него не се намира нито дума.

 

Това различие на историческитѣ известия, а сѫщо и фактътъ, че Търновското царство едва едно десетолѣтие следъ своето закрепване се явява само като царство на българи и на „власитѣ" изеднажъ изчезватъ отъ него, сѫ причинили до сега твърде много затруднения на ученитѣ.

 

Не малко опити вече сѫ правени до сега, за да се обясни, какви сѫ били тия „власи", които основаватъ Второто българско царство, кога и отгде сѫ дошли тѣ въ земитѣ на северъ отъ Хемусъ, кога, какъ и защо тѣ изчезватъ изъ тия земи, за да „предоставятъ" новосъздаденага държава на българитѣ, макаръ тия последнитѣ и да нѣмали почти никаква заслуга за създаването ѝ. Различнитѣ теории по тоя въпросъ далечъ още не сѫ го приближили до едно що-годе приемливо разрешение. И това обстоятелство най-добре показва, че той не може да бѫде разрешенъ, ако не се ревизиратъ самитѣ основи, на които до сега е билъ поставянъ. Ще трѣбва прочее предварително да се изясни една друга проблема: дали името „власи", съ което споменатитѣ извори наричатъ жителитѣ на балканския североизтокъ, гдето избухва въстанието, да ли

 

 

1. Гл. напр. житието на Стеф. Неманя отъ Стеф. Първовѣнчани у Šаfаřik, Památky, p. 21 сл. и приписката въ Болонския псалтирь у Срезневскій, Древне слав. памятники юсоваго писма Спб. 1863 стр. 128. Сѫщо въ търновския надписъ, Успенскiй, Изв. Русск. Арх. Инст. т. 7. табл. 2. Грамотата на Ив. Асѣня, у Ильинскiй, ю. 27 и Грамоты болг. царей М. 1911, стр. 12. G. Acropolita, ed. Heisenberg р. 18 сл.

 

 

3

 

това име има въ случая етническо съдържание и означава жители отъ румънска народность, или пъкъ е употрѣбено за да означи отношения отъ съвсемъ друго естество.

 

Въ книгата си „Българи и румъни въ историята на дунавскитѣ земи" азъ се помѫчихъ подробно да разясня, че следъ преселението на славянитѣ и създаването на българската държава презъ VII в. романско население — въ численость, която би могла да се има предъ видъ — не се е задържало въ земитѣ на старата Мизия ; не се е запазило старо романско население и въ земитѣ на северъ отъ Дунава — въ днешно Влашко, Молдава и Трансилвания. Но това не е всичко : не може да бѫде допусната наличностьта на що-годе значителни групи отъ влашко население въ старопланинската область и въ заддунавскитѣ равнини и презъ по-късната епоха — XI и XII в. Власитѣ, и то като маса отъ недавнашни пришелци, презъ тоя късенъ периодъ се явяватъ само въ планинскитѣ земи на Трансилвания. Равнинитѣ между тѣхъ и Дунава сѫ заети отъ печенѣзи, размѣсени съ кумани, и отъ селищата на многобройнитѣ нѣкога отвѫддунавски славяни. На югъ отъ Дунава, въ областитѣ около Хемусъ живѣятъ българи, които и по-рано образувзха тѣхното население. Азъ се надѣвамъ въ близко време да дамъ другаде ецно по-пълно изложение на обширния въпросъ за етническитѣ и политически отношения въ долнедунавскитѣ земи презъ епохата на XI и XII в. Тамъ ще предсгавя и доказателствата за заключението си, че власи тогава е нѣмало нито на северъ нито на югъ въ земитѣ непосрѣдсгвено съседни на голѣмата рѣка. Тукь ще се спра само на единъ отдѣленъ и по-специаленъ въпросъ.

 

Ако се отхвърли участието и рѫководството на заддунавски или на балкански власи въ Асѣневското въстание, ако това последното е било подето и изнесено отъ българи, то отъ какъвъ произходъ сѫ били самитѣ водители на въстанието и създатели на Второто царство, братята Петъръ и Асѣнь?

 

Днесъ едва ли нѣкой още може да вѣрва на наивния разказъ на Паисия, че тѣ били отъ български царски родъ, внуци на Самуиловия синъ Гаврилъ-Романа, и че били призовани „отъ Влахия", гдето до тогава живѣели, за да поематъ рѫководството на въстанието [1]. Отвѫддунавска Влахия, която

 

 

1. История славяноболгарская, изд. И. Ивановъ, София, 1914 стр. 35 сл.

 

 

4

 

Паисий ималъ предъ видъ, въ XII в. още не е сѫществувала. Тя се е наричала тогава Кумания, жителитѣ ѝ кумани или скити, [1] а името Влахия презъ XII и XIII в. в. е означавало днешната Тесалия [2].

 

Произходътъ на Асѣневци изъ нѣкои отъ царскитѣ родове на Първото царство е произволно предположение, което не само че не може да бѫде доказано, но и има срещу си смисъла на отдавна познати исторически известия. Тѣхъ намираме на първо мѣсто въ споменатата преписка между Инокентия III и Калояна. За да поласкае българския владѣтель, а може би и вѣрващъ самъ въ предположението си, папата го извежда отъ старо царско лотекло. Въ едно отъ писмата си той нарича Петра и Самуила негови прадѣди-progenitores [3]. Ако Калоянъ действително е произхождалъ отъ царскитѣ семейства на Преславъ или Охридъ, той би използувалъ несъмнено случая за да обоснове правото си на независимъ владѣтель, като подчъртае, че претенциитѣ му за царската корона се основаватъ на това, гдето той е потомъкъ макаръ и далеченъ на тия, които нѣкога сѫ седѣли на българския тронъ. Въ действителность става съвсемъ друго. Калоянъ, който твърде охотно приелъ прикачения му отъ папата титулъ царь „и на власитѣ" (et Blachorum), въ случая се показалъ по-скрупольозенъ. Следъ като получилъ отъ папата инсигниитѣ на царското достоинство, въ грамотата, съ която тържествено е подчинявалъ земитѣ си подъ черковното върховенство на Римъ, той се задоволява да нарече Симеона, Петра и Самуила само свои предшественици, predecessores. [4] Би ли се отказалъ Калоянъ, и то въпрѣки направения му авансъ, да подчертае произхода си отъ рода на Самуила или отъ рода на Симеона, ако той действително е билъ тѣхенъ потомькъ? Що се отнася до Симеоновия родъ, то отъ него, едва нѣколко години следъ падането на Преславското царство, бѣха останали живи само двама мѫже — Борисъ, който бѣ убитъ следъ 976 г., и скопениятъ Романъ, плѣненъ отъ

 

 

1. Hurmusaki, Documente р. 112, n. 87; р. 130, n. 103; р. 251, n. 193; р. 255, n. 195. Nicetas, 48714, 48814.

 

2. Acropol, 431, 6123.

 

3. Тhеinеr, р. 16, n. 27 ; Hurmusaki, p. 4, n. 3.

 

4. Тhеinеr, р. 28, n. 43 ; Hurmusaki, p. 26, n. 18.

 

 

5

 

Василия II при Скопье въ 1002 г. [1] Многобройнитѣ потомци на Самуиловия родъ пъкъ, особено следъ Дѣляновото въстание бѣха се напълно претопили и изчезнали въ срѣдата на тогавашната византийска аристокрация. И тази бѣ причината, че тридесеть години по-късно, при въстанието въ 1072 г., боляритѣ отъ Северна Македония бѣха предложили българската царска корона на единъ сръбски принцъ — Константина Бодинъ. [2]

 

Но, отъ друга страна, твърде много данни навеждатъ на заключението, че Асѣневци не сѫ били обикновени поданници на Империята измежду жителитѣ на крайдунавскитѣ земи и че въстанието, на чело на което тѣ застанали, не е избухнало неочаквано и стихийно, безъ никаква предварителна подготовка.

 

На първо мѣсто това се вижда отъ обстоятелството, че навѣрно презъ есеньта 1185 г., т. е. нѣколко месеца преди възстанието да избухне, двамата братя се явили въ Кипсела, дето по това време се намиралъ императорътъ, съ предложения, които — за обикновенни поданници и то „варвари" — биха били наистина твърде странни и дръзки. Споредъ Никита Акоминатъ тѣ искали „да бѫдатъ приети въ ромейскитѣ войски и съ царска грамота да имъ се утвърди владѣнието на едно малко доходно мѣсто при Хемусъ". [3] Както още отдавна е обърнато внимание на това, [4] желанието на Асѣневци въ случая не ще е било да бѫдатъ тѣ зачислени зъ списъка на обикновенитѣ войници-стратиоти и да имъ бѫдатъ дарувани раздаванитѣ при такива случаи войнишки стопанства (στρατιωτικὰ κτήματα), отъ каквито стратиотитѣ сѫ се издържали. Искания отъ подобенъ характеръ сѫ се разрешавали отъ провинциалнитѣ власти и при състоянието, въ което се намирали презъ даденото време военнитѣ сили на Византия, едва ли сѫ могли да бѫдатъ оставяни безъ внимание. Ако амбицията на Асѣневци не е отивала по-далечъ отъ това, да бѫдатъ приети за прости стратиоти въ византийскитѣ

 

 

1. Cedrenus, ed. Bonn. 4351:

 

2. Scylitzes, ed. Bonn, 71511.

 

3. Nicetas, ed. Bonn, 48215.

 

4. Успенскій, Образованіе втораго болгарскаго царства, Одесса 1879, стр. 106 сл.

 

 

6

 

войски, то за удовлетворението ѝ далечъ не е било нуждно да търсятъ личното разрешение на императора, нито пъкъ биха получили решителенъ отказъ. Ако тѣ сѫ се явили тукъ като тъй скромни просители, тѣ не биха се осмѣлили да произнесатъ „горещи слова", следъ като искането имъ било отблъснато, нито пъкъ биха „загатнали за въстание и за това, което ще извьршатъ, когато се завърнатъ дома". [1] Несъмнено е прочее, че искането, съ което Асѣневци сѫ дошли въ Кипсела, е имало съвсемъ другъ смисълъ: да имъ бѫде повѣрено военно командуване въ Дунавска България, а заедно съ това началството или родовото владѣние на нѣкоя отъ тамошнитѣ крепости или земи. На това последно обстоятелство указватъ думитѣ на византийския авторъ, че Петъръ и Асѣнь искали владѣнието на „малко доходното мѣсто при Хемусъ" да имъ бѫде, потвърдено съ царска грамота

Царски грамоти въ Византия никога не сѫ били нуждни на обикновенитѣ стратиоти заради отстѫпенитѣ имъ войнишки стопанства. Стратиотитѣ заедно съ даденитѣ имъ имоти просто сѫ се записвали въ войнишкитѣ списъци. Съ царски грамоти напротивъ, сѫ били дарувани пронии, обширни земи, които носѣли доходи на съответнитѣ лица, а съ такива грамоти е било възлагано и началството надъ отдѣлни крепости или надъ цѣли области. [2] Естествено е, че за прониарски владѣния и за началство надъ земи или крепости сѫ могли да аспириратъ само лица, които сѫ имали известни заслуги, или поне които вече сѫ заемали видно положение въ една или друга область на Империята. Дръзкиятъ езикъ, съ който заговорили Петъръ и Асѣнь въ Кипсела, когато искането имъ не било задоволено и заплашванията, които тѣ не се сдържали още тогава да отправятъ, показватъ, че тѣ сѫ имали съзнание за своята сила и за влиянието си срѣдъ населението въ Дунавска България или, най-малко,

 

 

1. Nic., id. 48220.

 

2. Иванъ Кантакузинъ въ 1343 г. съ грамота повѣрилъ на Ив. Ангелъ началството надъ Тесалия. Грамотата е изцѣло приведена въ неговитѣ мемуари. Саntас. II р. 31210 сл. Грамоти за даруване на пронии у Miklosich-Müller, Acta et diplomata graeca V стр. 89, 107, 109, III 173—174. Гл. по-подробно за това въ моята работа „Войнишки земи и войници въ Византия въ XIII—XII вв." СпБ. А. XXVII. 1923 стр. 43 сл.

 

 

7

 

че сѫ разчитали на възможностьта да създадачъ тамъ затруднения на византийското правителство.

 

Твърде обикновени явления въ историята сѫ народни движения, предизвикани отъ непосрѣдствени причини, отъ състояние, което въ дадено време извънредно остро е било чувсгвувано отъ маситѣ. Такива движения избухватъ обикновено стихийно и слѣпо, при случаенъ поводъ или неочаквано блѣснала надежда. Тълпитѣ тогава се увличатъ отъ водачи, или пъкъ сами издигатъ за такива лица, сѫщо тъй случайни, които често пѫти сѫ излѣзли изъ общественитѣ низини и които по темпераментъ или лични качества се явяватъ най-ярки изразители на пламналото недоволство или пъкъ сѫ били най-способни да го осмислятъ и му поставятъ по-ясни задачи. По съвсемъ другь начинъ се зараждатъ и развиватъ движения, на които сѫ поставени предварително набелязани цели. Тѣ се нуждаятъ отъ подготовка и, на първо мѣсто, отъ обмислено въздействие върху съзнанието на маситѣ, чиято нерешителность или инертность трѣбва да бѫдатъ преодолѣни. За дѣла отъ тоя родъ сѫ нуждни вдъхновители и водачи: лица, които се ползуватъ съ достатъченъ авторитетъ, способни да вдъхнатъ на тълпитѣ вѣра въ себе си и упование въ самитѣ тѣхъ, достатъчно и предвидливи при това, за да предизвикатъ движението въ моментъ, когато външнитѣ условия биха били най-благоприятни за неговия успѣхъ.

 

Отъ това гледище нито въстанието въ 1186 г. може да бѫде считано за рожба на едно слѣпо стечение на обстоятелствата нито пъкъ Асѣневци сѫ били личности, които то случайно е издигнало.

 

У насъ, пъкъ и изобщо въ изложенията на събитията около създаването на Второто българско царство, обикновено се прокарва възгледътъ, че въстанието е почнало отначало като обикновено народно вълнение, предизвикано отъ единъ дребенъ поводъ — свадбата на императора Исакъ Ангелъ, извънреднитѣ данъци, наложени на пастиритѣ низъ Хемусъ и Подунавето, за да бѫдатъ посрещнати разходитѣ по придворнитѣ праздници, и раздразнението у жителитѣ на тия земи при събирането на новитѣ данъци. Тоя възгледъ външно се опира на единъ пасажъ изъ Историята на Никита Акоминатъ, който разказва, че отъ тия данъци били особено „ограбени градоветѣ около Анхиало" и варваритѣ низъ Хемусъ.

 

 

8

 

Въ сѫщность обаче той се опровергава отъ всичко, що тоя авторъ разказва за избухването на въстанието, както и отъ цѣлата обстановка, срѣдъ която изникватъ и се развиватъ отдѣлнитѣ му моменти и свързанитѣ съ тѣхъ събития.

 

Нуждно е тѣ да бѫдатъ разгледани по-отблизо и преценени по-внимателно.

 

Че новитѣ данъчни изисквания сѫ предизвикали силно раздразнение у пастирското население по Балкана, което — тогава, както и въ наше врѣме — е презимувало по топлата равнина около Анхиало, въ това нѣмаме основание да се съмняваме. Недоволството навѣрно е било по-широко и допустимо е, то да се е разпространило и срѣдъ жителитѣ на Подунавето, къмъ които византийскитѣ данъчни чиновници едва ли ще сѫ се показвали по-милостиви. Но извънредни налози, жестокости и злоупотрѣбления при събирането имъ, — всичко това не е било нѣщо необикновено презъ никое време отъ дългата византийска история. При единъ или другъ случай то се е понасяло съ нѣмо озлобление, съ шумни демонстрации или даже и съ откритъ метежъ, жертви на който падаха омразнитѣ мѣстни представители на суровия византийски фискаленъ режимъ. Но пѫтьтъ отъ тука до едно въстание, което си поставя ясната цель да събори византийското господство и да извоюва една национална независимость, е твърде дълъгъ. И ако въ дадения случай вълнението още въ първия моментъ взема характера на движение за политическа свобода, това показва или че у Асѣневци вече е била назрѣла идеята за бунта и че тѣ само сѫ използували недоволството, за да го насочатъ къмъ поставената цель, или пъкъ, че тѣ, подготвили вече по-отрано всичко за замислената борба, сами сѫ хвърлили искрата въ набрания горителенъ материалъ и тъй предизвикватъ пожара, съ които на Империята не бѣ сѫдено да се справи.

 

Въ единия и въ другия случай тѣ се явяватъ не като случайни лица въ едно стихийно движение, което само ги повлича и издига, а като водачи, за които предварително вече е била опредѣлена цельта, къмъ която сѫ искали да го насочатъ. Редица други съображения и данни подчертаватъ още по-ясно, че двамата братя вече сѫ подготвяли въстанието още дълго време преди пролѣтьта 1186 г. и че въ това отношение тѣ еднакво сѫ използували както настроението на маситѣ,

 

 

9

 

тъй и външнитѣ затруднения и опасности, въ които Империята презъ даденото време се намираше.

 

Маджаритѣ още отъ 1183 г. бѣха заели Моравската область и Софийско, а италиянскитѣ нормани презъ 1185 г. бѣха пребродили Албания и Южна Македония, превзели бѣха и Солунъ и армията имъ се намираше въ Западна Тракия на пѫть за Цариградъ. Презъ есеньта 1185 г. териториалната връзка на севернитѣ български земи съ останалитѣ провинции на Империята, изглеждаше, че ще бѫде напълно прекѫсната. Никога едно въстание въ тия земи не би могло да разчита на по-благоприятна външна обстановка. Но за успѣха му е било необходимо да се вдъхне увѣреность на маситѣ въ него.

 

Падането на Солунъ произвело необикновено силно впечатление всрѣдъ тогавашния византийски свѣтъ. Повѣрието, че градътъ на Св. Димитрия, устоялъ презъ вѣкове на тъй много нападения и опасности, сега вече ще да е напуснатъ отъ отъ своя покровитель, се е налагало на проститѣ умове. И разказътъ на Никита Акоминатъ за обявяване на въстанието представя, какъ Асѣневци използували това повѣрие. За да преодолѣятъ боязъньта на съотечественицитѣ си, тѣ построили храмь на името на св. Димитрия, събрали (при освещаването му) мнозина „обхванати отъ демони", внушили имъ да викатъ, че Богъ билъ решилъ да дарува свобода на българитѣ („и на власитѣ" !) и да ги отърве отъ игото, подъ което дълго време живѣли, и че заради това христовиятъ мѫченикъ Димитрий се отказалъ отъ ромеитѣ, оставилъ Солунъ и дошелъ срѣдъ тѣхъ, за да покровителствува започнатото дѣло. [1]

 

Солунъ е билъ взетъ отъ норманитѣ на 24 августъ 1185 г. [2] На 7 ноември, обаче, тѣ биватъ разбити при Димитрица и къмъ края на сѫщия месецъ очистватъ балканскитѣ земи. Ако Асѣневци сѫ замислили да използуватъ за цельта си повѣрието, че св. Димитрий е напусналъ Солунъ и именно заради това започнали да строятъ черква на негово име въ Търново, това значи, че началото на строежа ѝ трѣбва да бѫде отнесено къмъ времето, когато Солунъ се е намиралъ подъ властьта на норманитѣ, следователно, нѣколко месеца по-рано отъ деня на

 

 

1. Niс. 4856.

 

2. С. Hopf, Griechenland im Mittelalter und in der Neuzeit. Ersch und Gruber, Allgem. Enyclopädie, Bd. 85, S. 161.

 

 

10

 

освещаването ѝ, когато въстанието е било тържествено обявено.

 

На сѫщото заключение, видѣхме, навежда и държанетo на Петра и Асѣня въ Кипсела. Исакъ Ангелъ билъ прогласенъ за императоръ на 12 септемврий 1185 г. Той отпѫтувалъ за Кипсела за да следи отблизу действията на норманитѣ, навѣрно къмъ края на сѫщия мѣсецъ и, въ всѣки случай, не по-късно отъ началото на октомврий. Тукъ сѫ го намѣрили и двамата братя. И заканитѣ, които тѣ отправили, следъ като исканията имъ не били удовлетворени, говорятъ, че отъ тогава идеята за въстание у тѣхъ вече е била узрѣла.

 

Къмъ редицата доводи и съображения отъ тоя характеръ може да се прибави и друго. Отъ едно писмо на охридския архиепископъ Димитрий Хоматиянъ (началото на XIII в.) до митрополита на Корфу, а сѫщо и отъ единъ актъ на тогавашния охридски синодъ научаваме, че — навѣрно подъ предлогъ да бѫде осветена построената отъ Асѣневци черква — въ Търново били поканени трима гръцки владици, между които билъ и видинскиять митрополитъ. Тукъ тѣ били принудени да коронясатъ единия отъ братята за царь. [1] Явно е следователно, че движението за независимость е било замислено отъ Асѣневци рано преди тѣ да го предизвикатъ и дадатъ знакъ за неговото избухване и че тѣ съзнателно и планомѣрно сѫ подготвяли условията, които още въ самото начало му поставятъ опредѣлената цѣль — възстановяването на българского царство и на народната независимость.

 

Но ако всичко това е тъй, то явно е, че данъчнитѣ притѣснения, на които били изложени „власитѣ" поради свадбата на Исака Ангелъ, далечъ не сѫ могли да иматъ въ случая значението, което имъ се отдава отъ самия Никита Акоминатъ. Преди всичко тая сватба е била отпразднувана презъ последнитѣ дни на 1185 въ самото начало на 1186 година. А пригоговленията за въстанието, както видѣхме, сѫ започнали месеци преди това. Ако наистина недоволството отъ наложенитѣ извънредни данъци е било тъй голѣмо, както иска да го представи византийскиятъ авторъ, то е само улеснило задачата на Асѣневци: тѣхниятъ зовъ къмъ въстание сега вече е могълъ

 

 

1. Изданието на кардиналъ Рitrа, Analecta sacra t. VI, гдето двата горни документа сѫ публикувани, ни е недостѫпно. Ползуваме се отъ преписитѣ имъ у Никовъ, Спис. на Б. Акад. XX. 1921, стр. 42 сл.

 

 

11 

 

да разчита и на ожесточението, което самото византийско правителство предизвикало срещу себе си.

 

Казаното до сега достатъчно установява не само характера на въстанието въ 1186 г. но и положението на Асѣневци. Тѣ се явяватъ въ Кипсела предъ императора съ искания, които за представителитѣ и на разпадащата се тогава Империя сѫ били твърде нескромни ; тѣ строятъ въ Търново черквата св. Димитрий, разходитѣ по която, колкото малка и да е била гя, не сѫ могли да бѫдатъ по срѣдствата на хора изъ простолюдието, нито на двама балкански пастири. На поканата имъ да осветятъ черквата се отзоваватъ трима гърци архиереи. Всичко това показва, че вдъхновителитѣ и водачитѣ на въстанието не сѫ били личности отъ сѫщата социална срѣда, къмъ която е принадлежала и масата на населението въ севернобългарскитѣ земи, но сѫ се ползували срѣдъ него съ име и влияние, а съответно съ това сѫ имали и амбиции, които ги издигали твърде високо надъ тѣхнитѣ съотечественици, били сѫ следователно видни първенци въ дунавско-балканската область.

 

 

II.

 

Не сѫ ли произхождали Асѣневци отъ нѣкой болярски родъ на Първото царство ? Противъ подобна догадка говорятъ нѣкои твърде убедителни съображения.

 

Още много отдавна е обърнато внимание на това, че името Асѣнь не е славянско. [1] Аналогиитѣ, които биха могли да се приведатъ за него, идатъ отъ туранскитѣ езици. Споредъ китайски предания старитѣ турци, раздѣлени на много племена, носили общото народно име A-sse-na. [2] Все споредъ китайски известия турскиятъ владѣтель Буминъ хаганъ, чието царство презъ втората половина на VII в. обхващало цѣла централна Азия, отъ Оксусъ та чакъ до границитѣ на Китай, оженилъ дъщеря си Assena за китайския императоръ Ву-ти. [3] Счита се, че името Assena, народно име на турцитѣ, е китайска

 

 

1. Успенскiй, ц. с. 103.

 

2. L. Cahun, Introduction à l'histoire de l'Asie. Paris 1893, p. 86. Cp. c. Wirth, Geschichte Asiens und Osteuropas. Halle 1935. S. 213, 222 и 231. Сѫщо и Marquart, Osteuropäische und ostasiatische Streifzüge. Lpz. 1903, p. 46.

 

3. Cahun, id. 110.

 

 

12

 

форма на турско-монголското „ченé", „ценé" — „вълкъ". [1] Споредъ споменатото предание общиятъ прадѣдо на турцитѣ, Assena билъ роденъ отъ вълчица. Но и да се приеме това обяснение, то още не значи, че името Аssena, или нѣкоя близка нему форма, е било чуждо на старотурския езикъ [2]. Дума asen, съ значение nuptio, е имало въ куманския езикъ. [3] Името Асѣнь българитѣ презъ срѣдновѣковието произнасяли Асянь. Поради това и формата Асанъ (Ἀσὰν), съ която византийцитѣ именували всички наши Асѣневци. [4] А именната форма Асанъ, тъй честа и у днешнитѣ османци, е била доста разпространена срѣдъ турцитѣ още презъ XI—XII в. в. [5] Асанъ се е наричалъ племенникътъ на селджукския повелитель Тогрулъ бега, [6] а съ сѫщото име се споменува единъ турски пълководецъ, съ когото ималъ да води борба въ северна Сирия Боемундъ Тарентски. [7]

 

Обстоятелсгвото, че името Асѣнь е туранско, не значи ли, че водителитѣ на бьлгарското въстание сѫ били потомци на туранскитѣ прабългари, настанени тукъ още презъ VII в.,

 

 

1. Id. 86.

 

2. Спор. Marquart, id. 46, Ašihna ce e наричала владѣлското семейство y турцитѣ.

 

3. Codex cumanicus, ed. G. Kuun, Budapest 1833, s. v. Сѫщо тамъ : as - гладенъ, изгладнѣль, as - храна, asat - свободенъ.

 

4. Cp. напр. Nicetas, 43212, 4857; Acropolita, ed. Heisenberg, 1823, 3310; Pachym. ed. Bonn. I 4391, 4476 сл. II 31510: Gregoras, Bonn. 39423, 5342, 79818. Румънскиять болярски родъ Asan, чието благородство датира отъ XVII в. (гл. A. Sturdza, La terre et la race roumaines. Paris 1904 p. 257, бележ.) несъмнено изхожда отъ потомци на византийскитѣ Асѣневци, настанени тукъ презъ епохата на фанариотското господство. За византийскитѣ Асѣневци гл. Успенскiй, Болгарскіе Асѣневичи на византійской службѣ въ XIII и XIV вв. Изв. Русск. Арх. Инст. въ К-полѣ. XIII. 1938. 1-16. Интересното е, че формата Асань за името на Ив. Асѣня намираме и въ нѣкои срѣдновѣковни сръбски текстове. Срв. напр. Жит. на св. Сава отъ Теодосия, изд. Даничичъ, Бѣлградъ 1860 стр. 199, 205 сл. Житието на Теодосия ни е недостѫпно ; цитираме текста приведемъ у Макушевъ, Болгарія въ концѣ XII и первой половинѣ XIII в. Варш. Унив. Изв 1872. № 3 стр. 65:

 

5. Асанъ въ джагатайския и османски езици значи — лекъ. Радловъ, Опытъ словаря тюркскихъ нарѣчій. Спб. 1893. s. v.

 

6. Сеdr. II Bonn. 57213, 57319.

 

7. Anna Comn., Reifferscheid. II. 11125, 22521.

 

 

13

 

съ основаването на българската държава при Аспаруха? [1] Въпросътъ би билъ твърде умѣстенъ, ако би могло да се допусне, че въ края на XII в., т. е. цѣли петь столѣтия следъ Аспаруха, неасимилирани отъ славянитѣ прабългарски елементи още сѫ се държали въ дунавскитѣ земи. Такава вѣроятность обаче напълно е изключена. Като отдѣленъ етниченъ елементъ туранскитѣ прабългари почватъ да се губятъ още презъ епохата на Преславското царство. За сетенъ пѫть прабългарски имена (Кракрасъ, Елемагъ, Ивацъ, Сермо) се срѣщатъ по времето на Самуила и наследницитѣ му. Следъ падането на Първото българско царство, презъ двовѣковния периодъ на византийското иго, биватъ изличени и сетнитѣ останки на етническия дуализъмъ, отъ който бѣ произлѣзълъ българскиятъ народъ.

 

Презъ XII в. въ съседство съ Дунавска България бѣ се появилъ единъ новъ турански народъ — куманитѣ, близко сроденъ на печенѣзи и турци. Ако името на основателя на новата българска династия въ действителность указва на турански произходъ, то дали Асѣневци не сѫ били кумани?

 

На времето си тоя въпросъ бѣ поставенъ отъ Успенски, който не се реши да му огговори утвърдително. [2] Следъ него Иречекъ пѫтьомъ забеляза, че презъ XI в. имало кумански князе, които се наричали Осѣнь, Осень, Асѣнь. [3]

 

За да бѫде прието предположението че Асѣнъ и Петъръ сѫ били чисти кумани, ще е нуждно предварително да се докаже, че презъ XI или XII вѣкове въ Дунавска България сѫ се настанили кумански елементи и че къмъ последната четвърть на XII в., когато въсганието избухва, тия кумани по битъ, езикъ и съзнание вече напълно сѫ се приобщили къмъ туземното българско население, заживѣли сѫ съ неговитѣ интереси, народни спомени и копнежи. Куманитѣ наистина се считатъ днесъ за най-податливата на култура гранка отъ туранскитѣ племена, които презъ XI—XII в. подъ различни имена — турци, печенѣзи, узи, огузи, черни клобуци, торки, берендеи и пр. обитаваха необятнитѣ степни пространства

 

 

1. Както предполага Иширковъ, Les Bulgares en Dobroudja, Bern, 1919, стр. 39.

 

2. Образуваніе втораго болг. царства 108.

 

3. Gesch. der Serben I 269. бел. 4.

 

 

14

 

задъ Дунава къмъ брѣговетѣ на Черно, Каспийско и Аралско море. Още презъ първата половина на XI в. тѣхнитѣ тълпи бѣха почнали да налитатъ върху балканскитѣ провинции. Но въ историческитѣ известия за епохата на двовѣковното византийско господство надъ севернитѣ покрайнини на полуострова липсватъ даже и най-далечни загатвания за кумански поселения тамъ. Куманитѣ, особено презъ XII в., не еднажъ се явяваха по различни мѣста на долно-дунавската граница, отъ Видинъ до делтата, предприемаха съ „скитска" бързина далечни набѣзи низъ вѫтрешностьта на полуострова, за да се върнатъ, най-често необезпокоявани отъ никого, съ плячката си въ своитѣ станове по равнинитѣ северно отъ рѣката. Тѣхната маса до последната четвърть на XII в. се намираше далечъ задъ византийскитѣ предѣли, изъ степитѣ къмъ Днепъръ и Донъ. Тѣ живѣеха тамъ въ борби съ рускитѣ князе, участвуваха въ тѣхнитѣ междуособици и нищо не е тъй малко приемливо, колкото предположението, че елементи отъ тоя народъ на смѣли наездници, за които войната и необузданиятъ животъ бѣха родна стихия, сѫ могли, тогава още, да потърсятъ миръ и стрѣха за спокойно битие като поданници на Империята въ нейното Подунаве. Даже и да се предположи, че такива кумани поради нѣкакво неизвестно стечение на обстоятелствата сѫ могли да се явятъ тукъ, то все пакъ едва ли може да се допусне, че биха се създали що-тоде близки отношеиия и довѣрие между тѣхъ и угнетеното отъ чужда власть мѣстно българско население. Като воененъ елементъ, отъ който Империята е имала нужда, тѣ биха били поставени въ положение по-благоприятно отъ това на туземнитѣ българи. Тѣ следователно биха си оставали чужденци срѣдъ тѣхъ, още повече, че расови, битови, езикови, пъкъ може би и религиозни различия ще да сѫ представяли дълго време една мѫчно преодолима преграца за тѣхното взаимно сближение. А отъ всичко, що знаемъ за началото на въстанието, се вижда, че Асѣневци се явяватъ като представители на това мѣстно българско население, съ което ги съединява една и сѫща религия, че тѣмъ сѫ близки неговитѣ народни спомени и държавната му традиция и че, най-сетне, освенъ Асѣня, всички останали членове на тѣхния родъ и всичкитѣ имъ близки сътрудници сѫ носили славянско-византийски имена— Петъръ, Калоянъ, Иванко, Добромиръ Хръсъ и пр. Това сѫ

 

 

15

 

факти, чието обяснение би се само затруднило при хипотезата, че Асѣневци сѫ били кумани. Но ако безъ затруднения не може да се допусне и тѣхного българско болярско потекло, то не е ли възможно друго предположение ? Да ли тѣ не сѫ могли да произхождать отъ една народностна срѣда, която е била въ племенно отношение твърде близка до българитѣ, но която заедно съ това презъ даденото време се е намирала съ куманитѣ въ много по-тѣсенъ досѣгъ, отколкото такъвъ е билъ възможенъ за българитѣ отъ Подунавето?

 

Споменаме, че името Асѣнь е туранско. Но не отъ помалко значение въ случая е и обстоятелството, че въ форми (Осѣнь, Ясень, Асинь), които сѫ най-близки до името на българския царь, това име се срѣща въ руската лѣтопись и то презъ периода непосрѣдствено преди българското въстание. Въ „Поучението" на руския князъ Владимиръ Мономахъ се разказва, че при едно сражение къмъ Бѣла Вѣжа той плѣнилъ 900 кумани заедно съ двама тѣхни князе Асиня и Сакзя. [1] Въ изданието на руската лѣтопись отъ Миклошича интересуващето ни име при сѫщия разказъ е дадено въ формата Асѣнь. [2] Споредъ лѣтописьта тоя кумански князъ умрѣлъ въ 1083 г., [3] а въ 1107 г., следъ мира сключенъ между руситѣ и куманскитѣ князе, Владимиръ Мономахъ оженилъ сина си Георгия (Юрий) за внучката на сѫщия Асѣнь. [4] Презъ втората половина на XI и началото на XII в. на името на тоя кумански князъ се наричалъ единъ градъ. Суздалската Лаврентиевска лѣтопись разказва, че въ 1112 г. съюзенитѣ руски князе „идоша на Половцѣ . . . и дойдоша до града Осенева," [5] навѣрно въ околноститѣ на Донъ. [6]

 

 

1. Лѣтопись по Лаврентіевскому списку. Изд. Археогр. коммисіи Спб. 1872. стр. 240.

 

2. Мiklоsiсh, Chronica Nestoris. Windobona I, 1860. p. 153: .

 

3. Осѣнь умре, Половечьскій князь. Лаврент. лѣтопись стр. 198, Лѣтопись по Ипатскому списку. Изд. Археогр. комисіи. Спб. 1871, стр. 143.

 

4. Ипат. лѣтопись, стр. 187: „и поя Володимеръ за Гергия Епиопину дщерь, Ясѣну внуку”. Лаврент. лѣтоп., 272. „и поя Володимеръ за Юргя Аепину дчерь, Осеневу внуку. Ср. Miklosich, р. 80

 

5. Лавр лѣтопись 275.

 

6. Н. Аристовъ, О землѣ половецкой. Известія истор.-фил. института кн. Безбородко въ Нѣжинѣ. Кіевъ 1877. стр. 9—10. Интересното е, че името Асѣнь е предадено въ формата, Ѡсѣнь и въ договора на Мих. Асѣня съ Дубровчанитѣ отъ 1253. Гл. Šafařik, okazky obě picemnictvi (Památky) стр. 16.

 

 

16

 

По времето на рускитѣ княжески междуособици презъ втората половина на XI в. куманитѣ успѣватъ окончателно да се настанятъ въ степитѣ на цѣлия руски югъ. Борбитѣ между кумани и руси отъ тоя моментъ изпълватъ единъ почти двовѣковенъ периодъ на руската история. На куманскитѣ опустошения и плѣнъ били изложени земитѣ до самитѣ стѣни Киевъ и Черниговъ [1]. Подъ натиска на страшната опасность рускитѣ князе на край трѣбвало да оставятъ на страна раздоритѣ и да се обединятъ срещу степнитѣ хищници. Побѣдитѣ, одържани отъ рускитѣ князе подъ началството на Святополка Киевски и Владимира Мономахъ въ началото на XI в., обезсилили значително тия отъ куманитѣ, които обитавали приднепровскитѣ земи, но тѣхнитѣ съплеменници къмъ Донъ запазили своето могѫщество и при наследницитѣ на Мономаха продължавали да безпокоятъ южнитѣ руски земи. [2] Въ борбитѣ срѣщу куманитѣ, рускитѣ князе обикновено имали на страната си пръснатитѣ низь степитѣ остатъци отъ узи и печенѣзи, — които, подъ общото име „Черньж Клобукы”, (Черни шапки) тѣ настанявали като граничарско население въ изложенитѣ на куманскитѣ нападения свои области.

 

Отношенията между кумани и руси при все това не оставали винаги неприятелски. При своитѣ междуособици рускитѣ князе, както въ времето преди Владимира Мономонахъ, тъй и следъ него, често прибѣгвали до помощьта на куманитѣ, [3] а използували ги и въ войнитѣ срещу поляци и маджари. [4] Тия сьюзи често пѫти бивали предхождани или последвани и отъ връзки отъ по-другъ характеръ. Едновременно съ споменатия бракъ на Юрия Владимировичъ за внучката Асѣнева, оженилъ

 

 

1. Гл. напр. Лавр. лѣт. 166 сл. Ипат. лѣт. 120 сл.

 

2. Гл. Бѣляевъ, О северномъ берегѣ Чернаго моря и прилежащихъ къ нему степяхъ до водворенія въ этомъ краѣ монголовъ. Зап. Одесск. общества истории и древностей III, 1852, стр. 16 сл.

 

3. Двама отъ внуцитѣ на Ярослава въ 1078 г. съ помощьта на кумани побѣждаватъ Всеволода Ярославичъ и превзематъ Черниговъ (Ипат. лѣт. 140., Лаврент лѣт. 194). Въ борбитѣ между киевско-переяславскитѣ князе и черниговскитѣ, куманитѣ сѫ съюзници на последнитѣ. (Ипат. лѣтоп. 213 сл.). По-късно, въ 1115-1154 г. тѣ помагатъ на Юрия Долгоруки срѣщу противника му Изяслава Давидовичъ (Ипат. лѣтоп. 317 сл., 321 сл., 324 сл). Гледай по-подробно у Голубовскій ц. с. 176 сл.

 

4. Ипат. лѣтоп. 150, 205.

 

 

17

 

своя синъ и черниговскиятъ князъ Олегъ Святославичъ за внучката на куманския князъ Гиргенъ. [1] Брачнитѣ съюзи между руски и кумански княжески домове почватъ още къмъ края на XI в., когато при мира съ куманитѣ въ 1094 г. киевскиятъ князъ Святополкъ Изяславичъ се оженилъ за дъщерята на куманския ханъ Тугорь (Тугоркань, Тугортокань). [2] По късно, въ 1117 г., една внучка на тоя силенъ кумански главатарь била дадена за жена на Андрея, най-младия синъ на Владимира Мономахъ. [3] Разбира се, че това далечъ не сѫ били всички случаи на сродяване между руски и кумански първенци. [4] Изглежда, при това, че и дветѣ страни държали на роднинскитѣ си връзки. Куманскитѣ князе често се явявали съ дружинитѣ си на помощь на своитѣ руски сродници, [5] а имало и руски князе, които живѣели между куманскитѣ си роднини въ степьта. [6] Досѣгътъ, въ който тъй дълго време се намирали двата народа, улеснявалъ въздействието, упражнявано върху куманитѣ отъ по-развитата руска култура. Тѣ се подавали на нейното влияние, усвоявали навицитѣ на оседналия животъ и, макаръ бавно, се порусвали. Кумански първенци съ руско-славянски или византийско-християнски имена се явяватъ още отъ срѣдата на XII в., [7] когато вече християнството ще е смогнало да направи значителни успѣхи срѣдъ куманитѣ.

 

Догадката, че въпросътъ, който ни интересува, може да бѫде разясненъ съ отношенията въ южно-рускитѣ земи презъ XI—XII в. намира опора и въ редица други указания, възможности и факти, които заслужватъ да бѫдатъ отбелезани тукъ.

 

 

1. Ипат. лѣтоп., 187; Лаврент. 272.

 

2. Лаврент. лѣтоп. 218.

 

3. Ипат. лѣтоп. 205.

 

4. Гл. по-подробно Голубовскiй, ц. с. 172 сл.

 

5. Въ 1147 г. на Святослава Олговичъ дошли на помощь куманитѣ, негови вуйчовци (Ипат. лѣтоп. 24 — „и половци придоша к нему мнози, уеве его”). На Святослава Всеволодовичъ въ 1146 помагалъ „неговиятъ дивъ вуйчо, куманинътъ Тюнракъ Осулоковичъ и братъ му Камосъ" (п. т. 237).

 

6. Голубовскій, ц. с. 173 сл.

 

7. Судимиръ Кучебичъ въ 1147 г., Воиборъ Негечевичъ въ 1162, Данилъ въ 1183, Романъ Кзичъ 1184, Ярополкъ Томзаковичъ 1190, Юрий Кончаковичъ 1224 г. — Гл. Ипат, Лѣтопись. Ср. по въпроса и Шараневичъ, Исторія Галицко-Володимирской Руси. Львовъ 1863 стр. 34

 

 

18

 

Единъ отъ виднитѣ сътрудници на водачитѣ на българското въстание е билъ Иванко, убиецътъ на Асѣня и неговъ първи братовчедъ. [1] Диминутивнитѣ именни форми на -ко, свойствени и на южнитѣ славяни, сѫ били, пъкъ и сега оставатъ, особено чести у малоруситѣ, които още отъ началото на срѣднитѣ вѣкове обитаваха равнинитѣ къмъ Серетъ и Днестъръ, гдето ги споменува и пьрвоначалната руска лѣтопись. Въ края на XI в. князъ на Теребовль въ Галиция билъ Василко Ростиславичъ. Освѣнъ него руската лѣтопись дава имената на князетѣ Владимирко Володаревичъ (първ. полов. на XII в.), Василко Ярополчичъ (1150 г.), Василко Романовичъ, (нач. на ХII в), Василко Володаревичъ (1186 г.) Василко Константиновичъ (1227), Михалко Георгиевичъ (1176) и на войводитѣ Василко Гавриловичъ и Василко Бѣлжанинъ. Още по-важно за насъ въ случая е, че тъкмо диминутивното име на Асѣневия братовчедъ е било широко употрѣбявано въ дадената епоха у малоруситѣ. Племенникъ на споменатия галичски князъ Владимирко Володаревичъ е билъ Иванко Ростиславичъ, князъ на Звенигородъ. Иванко се е наричалъ синътъ на суздалския великъ князъ Юрий Владимировичъ. Руската Ипатиевска лѣтопись споменува освѣнъ това Иванка Захаричъ, войвода на великия князъ Святополка Изяславичъ (нач. на XII в.), Иванка Вячеславль, войвода на вел. князъ Мстислава Владимировичъ (нач. на XII в.), Иванка Творимировичъ, войвода на вел. князъ Мстислава Изяславичъ въ втората половина на XII в. и галицкия боляринъ Иванка Станиславичъ (нач. на XIII. в.). [2]

 

Срещу това въ българската история съ името на Асѣневия боляринъ е известно само едно лице — Иванко, последниятъ господарь на добруджанското княжество и синъ на Добротица. [3] Възражението, обаче, което би могло да се основава на тоя случай, се напълно обезсилва отъ друго едно обстоятелство. Династията на добруджанскитѣ князе е била отъ кумански произходъ. Чисто куманско поне е името на

 

 

1. Acropol. 211.

 

2. Гл. Ипат. лѣтоп. стр. 226, 236—240, 136, 212, 372 и 487.

 

3. Въ изданието на Silvestre de Sacy, у Златарски и Кацаровъ, Договорътъ на Князъ Иванко съ генуезцитѣ. Изв. на истор д-во III, стр. 20, 26: Juanchus.

 

 

19

 

първиятъ известенъ добруджански владѣтель Баликъ. [1] А куманитѣ, отъ които произхождаха много владѣтелски родове на Второто царство и които му бѣха дали дветѣ последни династии — Тертеровци и Шишмановци, — бѣха дошли въ България изъ южнитѣ руски земи, отъ гдето бѣ ги прокудило татарского нашествие презъ срѣдата на XIII в. Тогава въ българскитѣ земи на югъ отъ Дунава бѣха намѣрили ново отечество и мнозина видни руси, какъвто е билъ напримѣръ презъ втората половина на XIII а. областниятъ владѣтель въ северозападна България Яковъ Светославъ, какъвто е билъ и маджарскиятъ намѣстникъ въ Бѣлградско-Мачванската область Ростиславъ Михаиловичъ. He е безъ значение тукъ и обстоятелството, че — съ изключение на единъ пасажъ отъ Синодика на Борила, гдето се споменува нѣкакъвъ войвода Иванышъ, който съ мнозина като него падналъ въ борбитѣ срещу турцитѣ при завоеването на България, [2] — именната форма Иванъ не е отбелязана, доколкото знаемъ, въ никой отъ познатитѣ текстове изъ срѣдновѣковната история на българитѣ. [3] Известниятъ по времето на Михаилъ Шишмана български войвода Иванъ е билъ сѫщо русинъ по произходъ. [4] Срещу тази ономастична форма у българитѣ е било употрѣбявана-гръцко латинската Иоанъ.

 

 

III.

 

Всички изложени до тукъ съпоставки и съображения не биха имали никакво значение, ако липсватъ опредѣлени данни, които би показвали, че презъ епохата на византийското господство, XI и XII вѣкове, руски или руско-кумански елементи

 

 

1. Μπαλίκας у Cantac., Bonn. II 58415; въ Cod. cumanicus p. 300 balik — piscis.

 

2. M. Попруженко, Синодикъ царя Борила, София 1928. стр. 94.

 

3. Относно предимето на влашкия войвода Басарабъ, Иванко, дадено въ предисловието на Душановия Законникъ, гл. изданието на Новаковичъ, стр. 3) въпросътъ е споренъ. Оnсiul, Originele principatelor române, Bucureşti 1899 стр. 177 бел. 83. счита, че то не е собствено име, а произхожда отъ известното при титлата на влашкитѣ господари Iw. Имената на Самуиловия войвода Иванъ или Ивацъ (Ἰβάτςης. Cedr. II. 4701) и на царя Ивайло, тукъ не могатъ да се взематъ подъ съображение. Името на първия е сигурно прабългарско, а съмнително е, дали е славянско и името на Ивайло.

 

4. Cantac. I 17311 и 29515.

 

 

20

 

сѫ се настанявали въ българскитѣ дунавски земи или, най-малко, че следи отъ такива поселения, групови или единични, тукъ могатъ да бѫдатъ открити. За щастие известията, съ които разполагаме, макаръ и твърде оскѫдни откъмъ сьдържание, даватъ все пакъ достатъченъ материалъ за подкрепа на това заключение.

 

Много данни показватъ, че презъ срѣдновѣковието рускитѣ славяни сѫ обитавали цѣлата днешна Молдава на югъ до дунавската делта. Известни сѫ думитѣ на руската първоначална лѣтопись : „Дулѣби живяху по Бугу гдѣ нынѣ Велыняне, а Уличи и Тиверьци сѣдяху по Днестру, присѣдяху къ Дунаеви, бѣ бо множьство ихъ, сѣдяху бо по Днестру оли до моря и суть грады ихъ и до сего дне". Нашествието на маджари и печенѣзи презъ IX—XI в. ги отмѣстило до известна степень къмъ северъ, но значителни части отъ тѣхъ успѣли въ борби съ степницитѣ да се задържатъ по тия земи и следъ тази епоха. За многобройного нѣкогашно славяноруско население на днешната Молдава свидетелствуватъ и тамошнитѣ мѣстни имена. И до сега още две трети отъ названията на молдавскитѣ рѣки сѫ славянски. [1] Познатото съобщение на полския историкъ Длугошъ че власитѣ заели Молдава следъ като отъ тамъ „били прогонени нейнитѣ стари жители и господари, малоруситѣ" [2], се отнася несъмнено къкъ XIV в., когато, следъ татарскитѣ нашествия и преселението на карпатскитѣ власи въ опустошенитѣ земи, тукъ вече бѣ се създало Молдавското кияжество. [3]

 

Отъ приведеното мѣсто на първоначалната лѣтопись се вижда, че старитѣ славянски градове по Днестъръ, Дунавъ и морското крайбрѣжие продължавали да сѫществуватъ и презъ XI—XII в. в. Въ една грамота отъ 1134 г. се споменуватъ

 

 

1. Wеigаnd, Ursprung der südkarpathischen Flussnamen in Rumänien. XXIX—XIX Jahresbericht d. rum. Institus, Leipz. 1921. S. 83—90.

 

2. Valachi veteribus dominis et colonis Ruthenis primum subdole, deinde abundantiam in dies multitudine, per violentiam expulsis, illam [Moldoviam] occupaverant. У. Kalužniacki, при Miklosich, Ueber die Wanderung der Rumänen, стр. 51, бел. 11, това известие се отнася къмъ епохата на завладѣването на Молдава отъ татаритѣ.

 

3. Значителни остатъци отъ малоруското славянство сѫ се запазили тамъ и следъ тая епоха. Малоруски имена се срѣщатъ въ молдавскитѣ грамоти чакъ до XVII вѣкъ. Гл. Милетичъ. Дакоромънитѣ и тѣхната слав. писменость Мсб. IX, 332. 387.

 

 

21

 

изъ днешната Южна Молдава градоветѣ Берладъ, Текучъ и Мали Галичъ (дн. Галацъ). [1] Историята на тия земи къмъ срѣдата на XII в. е свързана съ името на руския князъ Иванко Ростиславичъ, познатъ още и съ прозвището Берладникъ. Споменатата грамота го представя като „кнѣзь Берладскьй" отъ „стола Галічскаго". Издадена била тя отъ Иванко на месемврийскитѣ търговци, които получавали привилегията да плащатъ мито за стокитѣ си не при стоварището въ Малкия Галичъ, а при разпродаването имъ въ Берладъ, Текучъ и останалитѣ, подчинени на княза градове. При износа пъкъ на мѣстни произведения, или на „унгарски, руски и чешки", митото трѣбвало да се плаща въ Малкия Галичъ, отъ гдето се товарѣли на кораби, които ги отнасяли за България, или къмъ другитѣ морски пристанища на Империята. [2] Търговското посрѣдничество между рускитѣ и български зеки не е било предоставено само на търговцитѣ българи. Корабитѣ на галичани сѫщо кръстосвали Дунава, изъ чиито блата търсѣло прехрана и галичкото население. Въ 1159 г. Иванко Ростиславичъ, следъ като отдавна бѣ пропадналъ опитътъ му да овладѣе Галичъ и изгубилъ владѣнията си, се отправилъ при куманитѣ, събралъ между тѣхъ дружина и съ нея „заседналъ въ дунавскитѣ градове, заловилъ два кораба, отъ които ограбилъ много стоки, и пакостилъ на галичкитѣ рибари". [3] Сведенията за политическитѣ отношения въ тия земи презъ дадения периодъ сѫ твърде недостатъчни. Знае се, че

 

 

1. Берладъ и Текучъ сѫществуватъ и днесъ (рум. Bêrlad и Тесиciu) на р. Берладъ, лѣвъ притокъ на Серетъ. За слав. произходъ на името Берладъ, отъ „берла”. Stock, Stab гл. Wеigand, ц. c. 88; Tecuciu отъ „тека”, „текущъ”, сѫщо тамъ, стр. 78.

 

2. Берладската грамота (гл. публикациитѣ ѝ у Шараневичъ, Историіа Галицко-Володимирской Руси. Львовъ 1863, стр. 36, бел. 51, Голубовскиій, ц. с. 207, бел. 2 и I. Bogdan, Diploma Barladéna din 1134 şi principatulŭ Bărladului. Extr. din Anal. Acad. Rom. Ser. II. t. XI. 1889, p. 6), поради известни външни признаци се счита отъ нѣкои учени за съмнителна. Противъ нейната подложность обаче свидетелствуватъ подробности отъ съдържанието ѝ. Тя навѣрно е преписъ отъ истински документъ. Редоветѣ ѝ, гдето се говори за износъ на унгарски, руски и чешки произведения, твърде много напомнятъ думитѣ, съ които рускиятъ князъ Светославъ въ края на X в. описва предъ майка си богатствата на дунавския Прѣславецъ, гдето се стичали „всѣкакви блага” отъ чехи, угри и руси (Ипат. лѣтоп. 43 сл. Лавр. 66).

 

3. Ипат. лѣтопись 341.

 

 

22

 

въ 1116 г. Владимиръ Мономахъ устроилъ една експедиция, която на чело на войводата му Ивана Воитишичъ „посажа посадники по Дунай". [1] Изглежда обаче, че властьта на киевския князъ въпрѣки това не се е задържала тамъ. Къмъ третото или четвърто десетолѣтие на XII в. тамошнитѣ дунавски крайбрѣжия сѫ се намирали въ предѣлитѣ на Галичко-княжество. Въ „Слово о полку Игоревѣ" се възпѣва славата на галичкия князъ Ярослава Осмомисълъ, (1153—1187 г.), който „затворивъ Дунаю ворота . . . суды редя по Дуная", подпиралъ карпатитѣ съ желѣзнитѣ си полкове. [2] Но властьта на рускитѣ князе по тия покрайнини винаги оставала колеблива. Времето презъ XI и XII вѣкове, когато азиатскитѣ скитници разпореждаха тукъ, не бѣ минало безследно. Княжескитѣ междуособици, копнежътъ по воленъ животъ, а така сѫщо и силно развитиятъ духъ на авантюризъмъ, привличали тукъ все по-вече преселници, неспокойни елементи изъ широката руска земя. Въ тия мѣста се създало едно живо и подвижно население, въ чиято кръвь имало значителна туранска примѣсь и което еднакво знаело да извлича облаги отъ мирния трудъ и отъ подвизитѣ на меча. Прозвището „берладници", жители на града Берладъ и областьта му, презъ XII в. вече означавало изгнанници, скитници, чийто занаятъ били войната и грабежътъ по суша и море. [3] Когато въ 1159 г. „берладникътъ" Иванко Ростиславичъ се настанилъ въ дунавскитѣ градове, при него, разказва руската лѣтопись, се „събрали шесть хиляди берладници и много кумани", съ които той нападналъ градоветѣ Кучелмина и Ушица на Днестъръ. [4] На следнята 1160 г. берладницитѣ превзели гр. Олеше на Черно море, при устието на Днепъръ, отгдето ги прогонили войскитѣ на киевския великъ князъ Ростиславъ Мстиславичъ. [5] Вече презъ 70-тѣ години на XII в. страната на берладницитѣ се считала вънъ отъ предѣлитѣ на руската земя и убѣжище на всички гонени и поставени вънъ отъ законитѣ. Въ 1174 г. суздалскиятъ князъ Андрей Боголюбски

 

 

1. Ипат. лѣт. 204.

 

2. Изд. на Глазуновъ Спб. 1895. стр. 10 сл.

 

3. За берладницитѣ гл. Карамзинъ, Ист. госуд. россійскаго. Спб. 1892. II, примѣч. стр. 112, бел. 285. Соловьевъ, Ист. Pocciи. М. 1888. II, стр. 196 сл.

 

4. Ипат. лѣт. 341.

 

5. id. 346.

 

 

23

 

разгнѣвенъ на Давида Ростиславичъ Смоленски, му казалъ: „а ты пойди въ Берладь, а на Руськой земли не велю ти быти. [1] Къмъ това време, изглежда, че натискътъ на нови народи изъ азиатския изтокъ бѣ предизвикалъ движението на куманитѣ къмъ западъ. Тѣхнитѣ главни станове се явяватъ изъ равнинитѣ на северъ отъ Дунава и край северозападнитѣ брѣгове на Черно море. Посадницитѣ на рускитѣ князе вече не могли да прѣчатъ на берладницитѣ и тѣ намиратъ у куманитѣ своитѣ стари сподвижници и събратя по орѫжие и грабежъ.

 

Такива, като тѣхъ деца не степитѣ и смѣли наездници, сѫ били и прочутитѣ „бродници", чието име достатъчно характеризира тѣхния животъ и нрави. За пръвъ пѫть тѣ се явяватъ въ руската история презъ 1147 г., когато заедно съ куманитѣ дошли на помощь на Святослава Олеговичъ при войната му съ князетѣ на Киевъ и Черниговъ. [2] Суздалската лѣтопись ги споменува като участници въ княжескитѣ междуособици и презъ 1216 г. [3] Нѣколко години по-късно, въ битката при Калка, тѣ се сражаватъ на страната на татаритѣ срещу куманитѣ и съюзенитѣ съ тѣхъ руски князе. Лѣтописьта предава и името на тѣхния войвода — Плоскиня. [4] Унгарскитѣ документи отъ XIII в. ги споменуватъ като източни съседи на Маджарско, заедно съ руси, кумани и българи [5]. Както изглежда, първоначално тѣ обитавали степитѣ източно отъ Днепъръ къмъ Донъ, отъ гдето татарското нашествие ги отвлѣкло къмъ западъ. [6] Рускитѣ учени съ право виждатъ въ тѣхъ предшественици на по-късното казачество. Етничната основа на това общество отъ скитници е била славянска, но туранската кръвь у тѣхъ е била още по-силно застѫпена отколкото у берладницитѣ.

 

 

1. Ипат. лѣтоп. 390.

 

2. Id. 242.

 

3. При Лавр. лѣтоп. 469 и 472.

 

4. Id. 483.

 

5. Грам. на Андрея II отъ 1222 и 1223, писмото на папа Григория до стригонския архиепископъ отъ 1227 г. и на Бела IV до папа Инокентия IV отъ 1254. Гл. Hurmuzaki, Documente, стр. 75. 79. 102, 260, no. no. 54, 57, 77 и 199.

 

6. Гл. върху това Голубовскiй, ц. с. 193 сл., който се противопоставя на Васильевскій (рецензията му върху книгата на Успенскій, Образованіе втораго болгарскаго царства, ЖМНП. ч. 204, стр. 332) и на самия Успенски.

 

 

24

 

Влечението на руситѣ къмъ балканския югъ е засвидетелсгвувано отъ редица стари лѣтописни известия. Походитѣ кьмъ Цариградъ на Асколда и Дира, на Олега, Игоря и Святослава, сѫ само най-бележити прояви на тоя стремежъ, който въ продължение на столѣтия мамѣлъ децата на сяавянския северъ къмъ отсамдунавскитѣ страни. Той не спира и презъ епохата на XI и XII вѣкове. Следъ нещастния походъ на Владимира Ярославича презъ 1043, лѣтописьта разказва и за намѣрението на теребовлския князъ Василка Ростиславичъ, който въ края на XI в. искалъ „переяти Болгары Дунайския i посадити я у себе." [1] Две десетолѣтия по-късно, въ 1116 г., при царуването на Алексия Комнинъ, зетътъ на Владимира Мономахъ, инакъ неизвестниятъ византийски принцъ и претендентъ за престола, Лъвъ, съ руска помощь се отправилъ срещу византийскитѣ градове по Дунава и превзелъ нѣкои отъ тѣхъ, но билъ убитъ въ Дръстьръ. [2] Вѣроятно да отплати за това, а може би и съблазненъ отъ желанието да завоюва Дръстъръ за себе си, Владимиръ Мономахъ още презъ лѣтото на сѫщата година изпращалъ срещу него нова армия подъ началството на сина си Вячеславъ и на войводата Тома Ратиборичъ. [3]

 

Паралелно съ предприеманитѣ отъ князетѣ военни експедиции се развивалъ и другъ процесъ, при който руски славяни, поединично или на групи идвали тука, за да търсятъ щастие, убѣжища или по-удобни земи за поселване. Особено голѣми размѣри ще е взело това движение къмъ югъ следъ като презъ XI и XII вѣкове кумани и печенѣзи се засилватъ въ черноморскитѣ степи. Казахме, че значителна часть отъ тамошнитѣ стари руски жители останали въ ония мѣста. Но покрай тия, които сѫ се оттеглили и къмъ северъ, не малко е било числото и на други, които били принудени да се отдръпнатъ на югъ, къмъ византийскитѣ предѣли. Империята винаги и на драго сърдце приемаше въ граничнитѣ си земи варвари. Тя ги използуваше като войнишко население, на което възлагаше защитата имъ. Презъ срѣдата на XI в. тукъ

 

 

1. Ипат. 174, Лавр. 256.

 

2. Ипат. 204, Лавр. 276.

 

3. Ипат. 204, Лавр. 276: „томъ же лѣтѣ ходи Вячеславъ на Дунай, съ Фомою Ратиборичемъ и пришедъ къ Дьрьстру и не въспѣвше ничтоже, воротишась”.

 

 

25

 

въ Подунавето съ нейно съгласие бѣха се заселили две печенѣжки племена, откѫснати поради вѫтрешни борби отъ голѣмата маса на своитѣ сродници изъ заддунавскитѣ страни. Споредъ съобщенито на византийския авторъ, на тия печенѣзи били повѣрени три отъ крайдунавскитѣ крепости. [1] Едно друго съобщение добавя, че при тия варвари къмъ 1085 г. се настанило нѣкакво „скитско племе", което бѣгало отъ северъ, тъй като било грабено и притѣснявано отъ „савроматитѣ". [2] Нѣкои руски учени считатъ, че новодошлитѣ „скичи" сѫ били руси, които отстѫпвали подъ напора на куманитѣ. По това време Подунавето се намирало въ въстание срещу цариградското правителство и надъ тамошнитѣ градове заповѣдвали варварски главатари. За единъ отъ тѣхъ, Всеславъ, вече отдавна е изказано мнение, че ще да е билъ русинъ. [3] Преди това, навѣрно заддунавски руси сѫ били сѫщо тъй тия, които се извинявали, че тѣхни сънародници „схизматици" презъ 1074 г. участвували въ похода на побуненото граничарско население низъ Подунавето срещу Цариградъ. Дунавскитѣ градове по това време, разказва съвременникътъ-авторъ, гъмжали отъ смѣсицата на варварски народи, „събрани отъ всички езици". [4]

 

Съ много отъ тия данни за сѫществуването въ чужди етнически елементи въ Дунавска България, ученитѣ вече отдавна сѫ се занимавали. Но сѫществуватъ и други по-опредѣлени. Руското предание приписва на Кия, легендарниятъ основатель на Киевъ, основаването и на още единъ градъ, Киевецъ, на Дунава. Кий искалъ да се настани тукъ съ рода си, но „не даша ему ту близь живущии". [5] Василевски бѣ посочилъ, че преданието за Кия и за обиталищата на славяни при Дунава се е сложило презъ ХII в., защото именно въ това време тамъ вече имало руски заселища и въ Мизия е сѫществувалъ

 

 

1. Сеdr., ed. Bonn. II 5841.

 

2. Anna Comn., ed Reifferscheid, I, 222.

 

3. Васильевскій, Византія и печенѣги, Ж. М. Н. Пр., декемврий, 1872, стр. 304; Кулаковскій, Гдѣ находилась вичинская епархія константинопол. патріархата, Визант. врем. IV 328. Гл. сѫщо и у мене, Българи и румъни въ историята на дунавскитѣ земи, 221.

 

4. Attal. 20417:

 

5. Лавр. 9, Ипат. 6.

 

 

26

 

градъ Кий, Κίος въ единъ византийски текстъ. [1] Въ подкрепа на гледището, че презъ срѣднитѣ вѣкове е сѫществувало руско население въ Дунавска България, не еднажъ е билъ привежданъ и „списъкъть на рускитѣ градове", „дални и ближи", които сѫ означени въ Възкресенската лѣтопись. Между тѣхъ, въ Дунавскитѣ български земи се споменуватъ Видинъ. Дръстъръ, Дичинъ (Вичина), Килия, Ново Село, Аколятра (Калиакра, или Ликостомионъ, Вилковъ ?), Карна (Карбона, Балчикъ, или Варна?), Каварна и Търново, гдето „лежитъ Святая Пятница". Наистина ние тукъ не можемъ да имаме предъ видъ това известие, защото то е по-късно отъ епохата, която ни интересува. Още Брунъ бѣ се помѫчилъ да докаже, че то има предъ видъ състояние не по-раншно отъ срѣдата на XIII в., когато татарското нашествие бѣ довело въ тогавашна България мнозина руски бежанци, каквито бѣха и известнитѣ князе Яковъ Святославъ и унгарскиятъ васалъ Ростиславъ Михаиловичъ. [2]

 

 

IV.

 

Къмъ всички тия, вече отдавна познати и не еднажъ изнасяни известия и данни за наличностьта на старо руско население въ българскитѣ дунавски земи, ние мислимъ, че днесъ могатъ да бѫдатъ приведени нови. Тѣ сѫ изъ областьта на топографската номенклатура. Нѣколко населени мѣсга низъ днешната североизточна България, или въ близко съседство съ нея, и до сега носятъ имена, които сѫ се явили тукъ несъмнено въ връзка съ имената на руски градове, широко известни пргзъ X—XI в. Наистина, при племенната и езикова близость между руски и български славяни, не би било никакъ странно, едни и сѫщи названия, племенни или мѣстни, да сѫ могли да се явятъ съвсемъ независимо еднк отъ други и тукъ и тамъ. Знаемъ напр., че две славяно-български племена сѫ се наричали Северци и Драговичи, а такива сѫ известни и между руситѣ. Името Плиска (Плисковъ) на първата българска столица се повтаря въ името на руския

 

 

1. Васильевскій, id. 394.

 

2. Брунъ, Черноморье II. Одесса 1830 стр. 347 сл. На късния произходъ на тоя списъкъ указва и бележката за мощитѣ на св. Параскева въ Търново. Известно е, че тѣ били пренесени тамъ по времето на Ив. Асѣня II (1218—1241).

 

 

27

 

градъ Плесковъ (дн. Псковъ). Но когато въ една пространствено твърде ограничена область презъ дадено време се появятъ редица селища съ наименувания, еднакви съ мената на по-стари селища въ други земи и когато, независимо отъ това, вече сѫществуватъ признаци или известия, че населението отъ тия последнитѣ е емигрирало въ областьта, гдето новитѣ имена се явяватъ, то въпросътъ за такава емиграция остава вече вънъ отъ всѣкакво съмнение. Такъвъ е случаятъ и съ въпроса, който тукъ ни занимава.

 

Единъ отъ виднитѣ севернобългарски градове презъ епохата на Второто ни царство е билъ Червенъ. Неговитѣ развалини днесъ се виждатъ при едноименното му село, върху Русенския Ломъ, 25 клм. южно отъ гр. Русе. Той билъ и важенъ черковенъ центъръ. Въ Синодика на Борила се споменуватъ трима и то на първо мѣсто следъ митрополититѣ на Преславъ и преди тия на Ловечъ, Срѣдецъ, Овечъ и Дръстъръ. [1] За Червенъ (Τζερβενός) говори и византийскиятъ поетъ Мануилъ Филъ въ поемата си, която възпѣва подвизитѣ на византийския пълководецъ Михаилъ Глава Тарханиотъ презъ втората половина на XIII в. У него Червенъ се явява като една отъ важнитѣ крепости въ Дунавска България, наредъ съ Преславъ, Търново, Ловечъ и Видинъ. [2] Въ апокрифното „Сказание на пророкъ Исаия", единъ паметникъ, който не ще да е по-старъ отъ края на XIII в., тъй сѫщо се споменува.

 

 

1. Синодикъ царя Борила, изд. Попруженко, София 1928, стр. 92 Интересното е, че измежду архиереитѣ, които споредъ житието на Теодосия Търновски присѫтствували на търновския съборъ противъ богомилитѣ по времето на Ив. Александра, червенскиятъ архиерей липсва. Да ли това трѣбва да се обясни съ нѣкакво опущение,— липсва и митрополитътъ на Видинъ! — или пъкъ къмъ срѣдата на XIV в. Червенъ, може би разоряванъ при татарскитѣ нашествия, ще да е запустѣлъ или поне загубилъ значението, а съ това—и митрополита си ? Червенъ въ всѣки случай не е билъ непознатъ на автора на житието. Той разказва, че Св. Теодосий, преди да се отдалечи въ Парория, живѣлъ известно време въ единъ монастиръ при „мѣстото Червенъ

, Златарски, Житие на Теод. Търновски, Мсб. XX стр. 12). Въпросътъ несъмнено е за нѣкой отъ многото манастири, чиито следи и днесъ личатъ низъ скалитѣ по течението на Ломъ.

 

2. Гл. у Jireček, Das christl. Element in d. topogr. Nomenklatur der Balkanländer. Sitzungsber. Wien. Akad. Bd. 136, S. 84.

 

 

28

 

Срещу това изъ епохата на Първото царство сѫществуването на Червенъ не е засвидетелствувано съ никакъвъ паметникъ и въ никой текстъ. А поменъ за него едва ли би липсвалъ, ако той тогава вече е сѫществувалъ. [1] Нѣмаме известия за него и отъ XI в., време на печенѣжското господство въ севернобългарскитѣ земи. Ако първитѣ известия за Червенъ се явяватъ едва при началото на Второто царство, това най-естествено може да се сбясни съ обстоятелството, че той ще да е билъ основанъ въ епохата непосрѣдствено преди създаването на това царство. [2]

 

 

1. Именно отъ тая епоха имаме най-вече сведения за историческата география на североизточна България. Тамъ се намираше тогава държавниятъ центъръ и тамъ, въ края на IX и третята четвьрть на X в., се водѣха борбитѣ между българи и маджари, руси и българи, византийци и руси. Твърдението на Цухлевъ, История на българската църква. I. София 1910 стр. 363, че Червенъ сѫществувалъ още по времето на Бориса, когато била открита и Червенската епархия, е погрѣшно. Цухлевъ се основава на едно частно писмо отъ Иречека, който ималъ предъ видъ фрагмента отъ надпись, обнародванъ у Kalinka. Antike Denkmäler in Bulgarien. Wien. 1905 col. 289 № 367. Тамъ ce говори за нѣкакъвь архидяконъ, който починалъ въ 871 г. „Ако е имало архидяконъ, съобразява Цухлевъ, то непременно е имало и епископъ, при когото той е служилъ." Всичко това е добре, но бедата е, че въ фрагмента не е указано, где именно е резидиралъ тоя епископъ. Цухлевъ предполага, че той е билъ въ Червенъ, както изглежда, едничко защото надписътъ е билъ пренесенъ въ Народния Музей въ София отъ Русе. Това заключение е твърде прибързано. До колкото се простиратъ сведенията ни, повечето отъ надписитѣ и фрагментитѣ, изпратени отъ Русе, сѫ донесени тамъ отъ Силистра. Сигурно такъвъ пѫть е направилъ и въпросниятъ фрагментъ. Въпросътъ следователно е за епископъ не на Червенъ, а на Дръстъръ, гдето, както на друго мѣсто показахме (гл. Сѫдбинитѣ на срѣдновѣковния Дръстъръ. Сборникъ Силистра и Добруджа. София 1928 стр. 120 сл.) при Първото царство е резидиралъ главата на българската черква.

 

2. Както казахме за Червенъ споменува и апокрифното „Сказанїе Исаїе пророка" изд. Л. Стоjановић, (Споменик срп. краљ. академ. III. 1890 стр. 193). Основанъ билъ Чрьвень, разказва то, отъ българския царь Оделѣнъ. Подъ това име несъмнено се подразбира Петъръ Дѣлянъ (1040—1041). Отъ историческа страна съобщенията на „Сказанието", както бѣ забелязалъ и Иречекъ, Christi. Elem. стр. 46, сл., не заслужаватъ изобщо никаква вѣра. За Дѣляна, като основатель на Червенъ, не може и дума да става, но дали въ дадения случай не е отразенъ нѣкакъвъ тъменъ споменъ за това, че градътъ ce е явилъ презъ XI в. ? На друго мѣсто азъ посочихъ, че въ „Сказанието" сѫ намѣрили отзвукъ народни предания, които историкътъ не може да отмине (Гл. моята работа Бълг. и румъни, стр. 161. по въпроса за президътъ", който Аспарухъ построилъ отъ Дунава до морето).

 

 

29

 

Името на българския градъ Червенъ не стои ли въ нѣкакво отношение съ тъй известния презъ срѣдновѣковието, днесъ изчезналъ градъ Червенъ въ Галичка Русия, наричана по него още и Червонная Русь? Най-старитѣ известия за тоя последния сѫ отъ 981 г , когато великиятъ князъ Владимиръ заедно съ Пшемислъ го отнелъ отъ поляцитѣ. [1] Градоветѣ, които зависѣли отъ него, изъ областьта на Горни Бугъ и Днестъръ, се споменуватъ въ 1018 г. подъ общото название Червенски градове, „грады Червѣньскыя”. [2] Значението на Червенъ, както и това на Пшемислъ и Теребовль, паднало едва къмъ срѣдата на XIII в., когато Галичъ стеналъ центъръ на Галичкото княжество. [3]

 

Отъ руско поселение въ сѫщата българска область ще да е произлѣзло и името на града Русе. Първоначално неговото име, както изглежда, се е произнасяло Руси. [4] Предположението, че той е билъ създаденъ като руска колония, е изказано още отъ Венелина и Черткова, а следъ тѣхъ отъ Ламански и Хилфердинга. [5] Първото опредѣлено известие за него е отъ началото на XVI в., [6] но несъмнено той е сѫществувалъ много по-рано. Венелинъ считаше, че той е основанъ къмъ срѣдата на XIII в. отъ руси, които избѣгали отъ татарското нашествие. Иречекъ пъкъ отнася началото му къмъ още по-раншна дата, началото на XIII в., и произвежда името му отъ това на Русионъ (Ῥούσιον), византийски градъ въ Южна Тракия. Той отнася и къмъ Русе съобщението на Акрополита, който разказва, че Калоянъ следъ разрушението на Пловдивъ подложилъ на сѫщата участь и много други градове по Южна

 

 

1. Ипат. лѣтоп. 54.

 

2. П. т. 101.

 

3. Гл. Барсовъ, Очерки русской историч. географіи. Варшава. 1835, стр. 118.

 

4. Гл. Иречекъ, Пѫтувания по България, стр. 267 сл.

 

5. Чертковъ, Описаніе войны вел. кн. Святослава Игоревича. М. 1843, стр. 179;  Венелинъ, Влахоболгарскія или дако-славянскія грамоты Спб. 1840 стр. 15;  Ламанскiй, О славянахъ въ Малой Азіи, Африкѣ и Испаніи. Спб. 1859 стр. 40. Гильфердингь, Сочиненія, 1, стр. 142 бел. 3, предполага, че той е идентиченъ съ Малки Прѣславъ.

 

6. Гл. у Иречека, Пѫтувания 267 сл.

 

 

30

 

Тракия, а жителитѣ имъ преселилъ къмъ дунавската граница. [1] Това мнение на Иречека е неприемливо поради нѣколко съображения. На първо мѣсто затова, че името на Ῥούσιον не е изрично споменато у Акрополита въ числото на градоветѣ, които той изброява [2], и второ, защото, ако отвлѣченитѣ въ дунавскитѣ земи тракийски жигели биха образували нови селища, очаквали бихме въ Дунавска България да се срѣщатъ и други такива съ имената на разоренитѣ отъ Калояна тракийски градове. А въ действителносгь нито едно такова име тукъ нѣма. Едничкиятъ примѣръ, който Иречекъ може въ случая да приведе, е тоя съ името на дунавския Никополъ, който все тогава билъ образуванъ отъ преселници изъ стария Никополъ на Места (при дн. Неврокопъ). Иречекъ пропуща да обърне внимание, че опустошенията на Калояна сѫ засегнали, споредъ думитѣ на Акрополита, градоветѣ въ Тракия, но не и тия въ Македония, [3] а още и това — че имего на Никополъ при Места липсва между тѣхъ. Още едно обстоятелство може да се приведе въ полза на гледището, че нашиятъ дунавски градъ не длъжи своя произходъ и името си на преселници изъ тракийския Русионъ. Румънитѣ го наричатъ Руши, а освенъ това въ Румъния сѫществува и днесъ градътъ Руши де Веде (споредъ Венелина — les Russes de Vede), до който преселници отъ Русионъ, и то въ XIII в., сигурно не сѫ могли да стигнатъ. [4] Това отъ своя страна потвърѫдава схващането, че Русе, както и съседниятъ му Червенъ, е билъ основанъ отъ руски колонисти, отъ които получилъ и името си, и то навѣрно не презъ XIII в., както предполагаше Венелинъ, а презъ XI или XII, когато се е появилъ и близкиятъ му Червенъ.

 

Сѫщия произходъ, както Русе, ще да има и съседниятъ му градъ Гюргево, на отсрещния брѣгъ на Дунава. Днешната румънска форма на неговото име, Giurgiu, е отъ ново време. Въ срѣднитѣ вѣкове градътъ се е наричалъ Гюргевъ,

 

 

1. Das christl. Element. 74.

 

2. За тѣхъ у Acropol. 2310.

 

3. Акрополитъ разказва, че при тия опустошения „Калоянъ пребродилъ цѣла Македония” (πάσαν τὴν Μακεδονίαν), но, както е известно съ името Македония тогава още се означаваше днешната Тракия, западна и източна.

 

4. Румънскиятъ градъ Ruşi de Vede билъ основанъ отъ Михаила Храбри (1593—1601). Гл. Sturdzа, ц. с. 82.

 

 

31

 

Гурговъ, или Гургевъ градъ. Тъй го срѣщаме въ старитѣ влашки грамоти [1]. Отъ тука и названието Iurcua, Iurcova, Jerköki, съ което го наричали турцитѣ презъ епохата на завоеванието [2]. Гюргевъ градъ ce е наричалъ и единъ отъ най-важнитѣ центрове на областьта Поросе, южна погранична земя на киевска Русия презъ XI и XII вѣкове. Неговото основание се приписва на Ярослава Велики (1016—1054) [3]. По-късно той остава въ предѣлитѣ на Черниговското княжество. Известия за него имаме доста много. Основанъ като центъръ въ една покрайнина, която бѣ изложена най-често на печенѣжскитѣ, а следъ това и на куманскитѣ нападения, Гюргевъ градъ ималъ и най-често да страда отъ тѣхъ. Въ 1095 г. той билъ изгоренъ отъ куманитѣ и населението му избѣгало къмъ Киевъ [4]. Въ 1103 г. той билъ отново построенъ отъ Святополка Изяславичъ, за да бѫде повторно изгоренъ въ княжескитѣ междуособици презъ 1152 г. [5] Въ него, като военно погранично население, били настанени черни клобуци, които презъ XII в. не еднажъ отбивали насоченитѣ срещу му кумански нападения. Въ руската лѣтопись се споменуватъ и двама епископи „Гурьгевскыи" — Маринъ въ 1091 и 1095 и Данилъ въ 1113 г., а презъ 1089 и единъ Антоний, „Гурьговскии игуменъ". [6] За сетенъ пѫть лѣтописьта споменува Гюргевъ градъ въ 1162 г. Куманскиятъ натискъ презъ последнитѣ десетилѣтия на XII в., когато Поросето било прегазено, ще да е превърналъ за сетенъ пѫть въ развалини града, чиито жители сѫ се пръснали къмъ северъ и западъ.

 

Приведенитѣ до сега паралели относно имената, а съобразно съ това и произхода на Червенъ, Русе и Гюргево отъ

 

 

1. Гл. грамотата на Мирча отъ 1399 г. (Венелинъ, ц. с. 19), а сѫщо дветѣ грамоти на Дана II отъ 1431 г., у Милетичъ, Нови влахо-български грамоти отъ Брашовъ, Мсб. XIII, стр. 54 и 58.

 

2. Leunclavius, Historia Musulm. Turcorum. Francof. 1951, стр. 276. Zinkeisen, Gesch. d. osm. Reiches I, 457. Съобщението на Цинкайзена, че крепостьта Гюргево била построена отъ Мухамеда I (1413—1421), ако то се отнася и до самия градъ, е погрѣшно. Отъ гореприведенитѣ грамоти се вижда, че той е сѫществувалъ и по-рано.

 

3. Барсовъ, 133 и 293 бел. 243. За положението му гл. и Голубовскій, ц. с. 141.

 

4. Ипат. 160, Лавр. 221.

 

5. Ипат. 185 и 338. Лавр. 269.

 

6. Лавр. 204, 221. Ипат. 143, 160.

 

 

32

 

стара руска колонизация, ще се сторятъ може би недостатъчно убедителни. Ще се каже, може би, че възможно е тѣзи имена да сѫ се явили независимо отъ всѣкакво руско преселение изъ северъ. Но едно подобно съмнение, все още допустимо до сега, решително пада, когато къмъ тия паралели се добави и другъ единъ — съ името на Тутраканъ. Предполага се, че тоя градъ се намира на мѣстото на античната Трансмариска, но напразенъ трудъ би било, да се обяснява произхода на неговото име съ названието на римската крепость.

 

За миналото на Тутраканъ днесъ не се знае нищо, за него не се говори въ никой отъ старитѣ текстсве. Доколкото ни е известно, за пръвъ пѫть се спеменува той у турския географъ Хаджи Калфа (XVII в.), който го нарича Тоторканъ [1]. Но именно тая извратена форма — отъ днешнитѣ турци, както и отъ българитѣ, той се нарича Тутраканъ — показва, че названието на града не е отъ османски произходъ и че то е сѫществувало още преди времето на завоеванието. Странното име Тутраканъ, което има явенъ не славянски характеръ, но което заедно съ това не може непосрѣдствено и направо да бѫде изведено отъ никой езикъ [2], може да бѫде сближено, а отъ тука и обяснено едничко чрезъ названието на прочутия нѣкогашенъ градъ Тмутаракань (още Тьмутаракань, Тмуторокань), който се е намиралъ на мѣстото на античната Фанагория, при Керченския протокъ между Азовско и Черно морета. Основанъ е билъ той навѣрно презъ хазарската епоха и първоначалното му име е отъ турански, а може би арабски или пъкъ еврейски произходъ [3]. Въ еврейскитѣ извори то се среща въ формата Mtrka ; арабитѣ го наричали Матраха и Матерха [4], отъ които форми градътъ е получилъ у византийцитѣ названието Ματάρχα, а отъ тамъ още и τὰ Μάτραχα, τὰ Ματάρχα, съ които

 

 

1. Новаковић, Хаджи калфа, въ Споменик VII, 23.

 

2. За румънското название на Тутраканъ — Туртукая, не може да става въ случая и дума. To е късно иззращение.

 

3. Стари еврейски колонии, както е известно, е имало по севернитѣ брѣгове на Черно и край Азовско море. Отъ тѣхъ юдаизмътъ бѣ миналъ у хазаритѣ. Арабитѣ, чиито мисионери и търговци посѣщаваха тия земи още отъ VIII в., бѣха спечелили частъ отъ хазаритѣ за мухамеданството.

 

4. Гл. за това Mošin, Tmutarakanj, Krh i Smkrc. Сборн. Златарски стр. 159.

 

 

33

 

ce среща изъ текстоветѣ на IX—X вѣкове [1]. Несъмнено е, е отъ тия последни византийски форми е произлѣзло и руското Tмутаракань. Тъкмо тая третична и то руска форма е била пренесена върху селището, образувано на българския дунавски брѣгъ. Въ днешното си произношение името на града е произлѣзло отъ руското Тмутаракань, чрезъ съкращение — отпадането на единъ тъменъ и единъ ясенъ звукъ — Т(м)ут(а)ракань [2]. Друго обяснение въ случая е невъзможно.

 

Тмутаракань станалъ руски следъ разрушението на хазарската държава презъ X в. [3] и останалъ въ предѣлитѣ на тогавашна Русия чакъ до края на XI в. Последното известие на руската лѣтопись за него е отъ 1094 г. Презъ цѣлия тоя периодъ Тмутаракань билъ центъръ на отдѣлно княжество; първиятъ му князъ билъ синътъ на Владимира, Мстиславъ. Презъ вгората половина на XI в. по-младитѣ, оставени безъ владѣния или преследвани потомци на Ярослава търсили обикновено въ Тмутаракань убѣжище и княжески тронъ. Въ тоя отдалеченъ кѫтъ се стичали и всевъзможни други недоволни, неспокойни и немирни елементи изъ руската земя. По времето на Владимира или Мстислава била открита и Тмутарканска епархия. Рано още презъ XI в. Тмутараканското княжество било откѫснато отъ останалитѣ руски земи, съ нашествието на куманитѣ, които по-късно и окончателно го завладѣватъ. Тѣ оставатъ господари тукъ чакъ до първитѣ десетолѣтия на XIII в., когато татаритѣ установяватъ господството си надъ всички южноруски области. Споменътъ обаче за цвѣтущия Тмутаракань, който оставалъ центъръ на презморската търговия за земитѣ около Донъ и Азовско море, продължавалъ да живѣе въ паметьта на руския народъ и нещастниятъ походъ на Игоря Северски въ 1185 г. ималъ за

 

 

1. За това гл. още Marguart, Streifzüge, 163 сл. Neumann, Die Völker des sudl. Russland. Lpz. 1847, 129 сл. Иловайскій, Paзысканія o началѣ Руси. M. 1882. 331 сл. и Rambaud. L'empire grec au X siècle. Paris. 1870, p. 124 сл.

 

2. Иловайскій ц. c. 331 сл., безъ да знае за сѫществуването на българския придунавски градъ, считаше даже, че правилната руска форма е била Тмутракань.

 

3. Счита се, че градътъ е билъ завладѣнъ отъ руситѣ по времето на Светослава, но нѣкои автори отнасятъ (Знойко, ЖМНПр. ч. 18 1908, стр. 283) началото на руското господство тамъ още къмъ епохата на Олега (884—906).

 

 

34

 

цель възвръщането на тоя градъ къмъ руското отечество. [1]

 

Презъ XII и XIII в. Тмутаракань запазвалъ търговското си значение [2]. Твърде възможно е щото и следъ завоеванието му отъ куманитѣ да сѫ се задържали срѣдъ неговитѣ жители руски елементи, но значителната часть отъ руското му население навѣрно още тогава се е пръснала, за да търси ново отечество въ други земи. Историята на народностнитѣ размѣствания и на емиграциитѣ презъ различни времена отбелязва единъ фактъ, отъ психологично гледище лесно обяснимъ: население, което е принудено да напусне родната си страна, дава на новитѣ си селища въ далечни земи имената на изоставенитѣ селища въ старата си родина. Какво е чудно, че преселници изъ Тмутаракань, разгонени отъ вихритѣ, които презъ XI в. бѣха се развърнали надъ донско-азовскитѣ земи, сѫ дали неговото име на новото селище при брѣга на Дунава, гдето сѫ се настанили? Или пъкъ, какво чудно, че — прокудени все по това време и отъ сѫщо такива вихри — бѣжанци, може би отъ осганалата Южна Русия, сѫ нарекли това селище съ името на тъй прославения, но загубенъ руски градъ ?

 

 

V.

 

Казаното, струва ми се, е напълно достатъчно, за да освободи отъ всѣко съмнение тезата, че презъ епохата на XI и XII вѣкове въ източната половина на българската дунавска область се е наслоила руска колонизация, при която сѫ изникнали и цѣли селища. Ако времето на турското робсгво не бѣ тьй много заличило въ тази область следитѣ отъ нейната по-стара топонимия, навѣрно щѣха да се откриятъ и редица други имена като тия, които по-горе разгледахме. Напр. въ сев. Добруджа се намира (село или мѣстность?) Ески Бърлатъ (Стари Бърладъ) [3], чието име несъмнено не е безъ връзка съ това на вече познатия ни Берладъ въ Галицкото княжество.

 

 

1. Гл. „Слово о полку Игоревѣ”: „два сокола слетѣста съ отьня стола злата, поискати града Тьмутороканя”, у Глазуновъ стр. 9. За цѣльта на похода у Малышевскій, Къ вопросу объ авторѣ слова о полку Игоревѣ. ЖМНПр. 1879, авг. стр. 254 и Голубовскій, 163.

 

2. Гл. Heyd, Hist. du commerce du Levant I Paris. 1335 p. 236 sq., Илoвaйскiй, Ист. Россіи, т. I. ч. II, стр. 85. За богатството на Тмутаракань и неговия ступански животъ гл. Geographie d'Edrisi, ed. Jaubert. II. Paris. 1840. p. 395 и 400.

 

3. Барсовъ, 115.

 

 

35

 

He е безъ значение въ случая и друго едно обстоятелство: въ разказитѣ на руската лѣтопись съ срѣщатъ лица, навѣрно членове на едно и сѫщо семейство, чиято дейность въ единъ периодъ отъ 2—3 десетолѣтия засѣга и българскитѣ и рускитѣ земи. Т. напр. тмутаракански посадникъ презъ 1079—1081 г. билъ войводата Ратиборъ [1]. Три десетолѣтия по-късно единъ Тома Ратиборичъ обсажда Дръстьръ, за да се яви, сѫщия той, още петь години следъ това като посадникъ въ галичкия Червенъ [2].

 

При разяснението на въпроситѣ, които тукъ ни интересуватъ, не трѣбва да останатъ неспоменати и факти отъ другъ родъ. Това сѫ честитѣ брачни съюзи между членове на византийскитѣ царски династии и рускитѣ княжески семейства презъ тази епоха. Въ 1104 г. дъщерята на Володаря Ростиславичъ е била омѫжена за единъ отъ синоветѣ на Алексия Комнинъ. [3] Отъ тогава между Византия и Пшемислско-Галичкото княжество се създаватъ близки отношения, които траятъ цѣлъ вѣкъ. Нѣкои факти показватъ даже, че Мануилъ Комнинъ ce е държалъ къмъ приемницитѣ на Володаря като къмъ свои васали. [4] Роднинството си съ Галичкитѣ князе бѣ използувалъ, както е известно, Андроникъ Комнинъ, който въ 1165 г. бѣ дошълъ като емигрантъ при Ярослава Осмомисълъ. Приятелскитѣ отношения между Г аличъ и Цариградъ продължаваха и следъ като Комниновци отдавна бѣха отстранени отъ византийския престолъ. На намѣсата на Романа Галички, както е известно, имаше да благодари Империята, за гдето бѣ спасена отъ българо-куманското нападение презъ 1201 г. [5] Но роднински връзки Цариградъ имаше по онова време не само съ Галичъ. Въ 1122 г. единъ отъ синоветѣ на Иоана Комнинъ, билъ ожененъ за внучката на Владимира Мономахъ, [6] който по майка самъ бѣ внукъ на

 

 

1. Ипат. 193; Лавр. 143.

 

2. Ипат. 204, 205 сл. Че името Чьрьвнъ въ случая означава Червенъ гл. и Бѣляевъ, 18.

 

3. Ипат. 185. Гл. по въпроса Куникъ, О замужествѣ дочери Вол. Ростиславича. Учен. зап. Ак. Наукъ по I и III отд. II. 5. 1854 и самата статия съ тая добавка, ст. 715, 721, 788; сѫщо и Гротъ, Изъ Исторіи Угріи и славянства въ XII в. Варшава, 1889 стр. 180, бел. 3; 196 и 332.

 

4. Васильевскіи, Изъ исторіи Византіи въ XII в. Славянскій сборникъ II 235; Chalandon, Les Comnéne. II. Paris, 1912 р. 402 сл. Гротъ, ц. с. 303 сл.

 

5. Niсеtаs, 692 Ср. Успенскій, ц. с. 208.

 

6. Ипат. 206.

 

 

36

 

единъ византийски императоръ. Преди това за византийска аристократка билъ ожененъ и последния руски князъ на Тмутаракань, Олегъ Святославичъ. [1]

 

Тая политика на сближение, усвоена отъ Комниновци относно рускитѣ князе, несъмнено значателно е благоприятствувала за мирната руска колонизация въ византийската долнодунавска провинция. При постоянно враждебното дьржание на кумани и печенѣзи руситѣ, особено следъ първитѣ две десетолѣтия на XII в., сѫ били народностниятъ елементъ, на който Византия едничко е могла най-вече да се довѣри. Особено полезни сѫ ѝ били тѣ като военно-граничарско население въ Подунавето и тя навѣрно ги е приемала тамь съ най-голѣма охота. По тоя начинъ нуждата, която презъ даденото време тласкала южно-рускитѣ елементи да търсятъ щастие на югъ, се посрѣщала съ нуждата на византийското правителство отъ военна колонизация въ Подунавето.

 

Но тия, на които Империята презъ въпросния периодъ давала убѣжище, не сѫ се набирали само измежду масата на простото население отъ рускитѣ земи. Приемъ намирали у нея и изгнанници измежду тогавашнитѣ князе. Въ 1130 г. Мстиславъ Владимировичъ прогонилъ полоцкитѣ князе, Всеславичитѣ Давидъ, Ростиславъ и Светославъ заедно съ племенницитѣ имъ, Рогволдовичитѣ Василко и Светославъ. На три кораба, разказва лѣтописьта, тѣ били отпратени за Цариградъ. [2] Нѣкои отъ тѣхъ се върнали десетина години по-късно, а за другитѣ, навѣрно останали тамъ, въ лѣтописнитѣ разкази липсва всѣка по-нататъшна весть. Въ византийскитѣ предѣли трѣбвало да дири стрѣха и гонениятъ отъ всѣкѫде „берладникъ" Иванко Ростиславичъ. Обстоятелствата, при които той дошълъ тукъ, оставатъ неизвестни. Не се знае и какъ е билъ приетъ, нито пъкъ какво положение му било отредено. Въ Русия научили само, че презъ 1162 г. той умрѣлъ въ Солунъ отъ отрова, както се мълвѣло. Най-важното въ случая за насъ е това, че руски князе-изгнаници, приемани презъ това време въ Византия, сѫ били настанявани

 

 

1. Византийски печатъ съ името на жена му y Schlumberger, Sigillographie byzantine. Paris 1884 стр. 432. Cp. Лoпapeвъ, Визант. печать съ имененъ руской княгини. Виз. врем. I 159 сл. и Chalandon р. 13 бел. 2.

 

2. Ипат. 211 и 218. Ср. Карамзинъ, II, 114 и бел. 252; Соловьевъ, II 90.

 

 

37

 

и въ дунавската область. Въ 1162 г. суздалскиятъ князъ Андрей Боголюбски, „хотя самовластець быти всей Суждальской земли", изгонилъ братята си Мстиславъ, Василко и Всеволодъ, които заедно съ майка си дошли въ Цариградъ. Мануилъ Комнинъ далъ на единия отъ тѣхъ, Василко, четири градове на Дунава, а на Мстислара „волость Отъскалана". [1] Мстиславъ и Всеволодъ се върнали по-късно въ отечеството си, но за Василко следъ 1162 г. въ руската лѣтопись вече не се говори нищо. Той ще е останалъ въ византийскитѣ земи. Допълнение на горното известие намираме у византийския авторъ Иоанъ Кинамъ. Той разказва, че единъ отъ владѣтелитѣ на руситѣ (τῶν ἐν Ταυροσκυθικῇ), Владиславъ, „заедно съ жена си, децата си и всичката си сила, дошелъ доброволно при ромеитѣ. Царьтъ (Мануилъ Комнинъ) му подарилъ область при Дунава, която по рано билъ далъ на прибѣгналия при него Василка синъ на Георгия (Юрия Долгоруки), който ималъ първенство срѣдъ рускитѣ племенни князе” [2]. У Кинама това съобщение иде следъ разказа му за събитията отъ 1168—1170 г. Василко следователно не останалъ дълго време въ даденитѣ му „четири града на Дунава." Какво е станало съ него и защо областьта му била дарена другиму, сѫщо тъй остава неизвестно. Но и личностьта на тоя последния е загадъчна. Между рускитѣ князе презъ даденото време не е познатъ никой съ името Владиславъ нито пъкъ следъ синоветѣ на Долгоруки, въ рускитѣ лѣтописи се сьобщава за доброволното или принудително отдалечаване въ Византия на други видни руси. Да не би у Кинама да сѫ погрѣшени имената и разбъркани събитията и съ името Владиславъ да е означенъ нѣкой отъ споменатитѣ полоцки князе (Ростиславъ или Светославъ), които

 

 

1. Ипат. 356—257. Ако подъ името Отъскаланъ трѣбва да се разбира Аскалонъ, на палестинското крайбрѣжие, южно отъ Яфа, той, както и Карамзинъ бележи, не е могълъ да бѫде даденъ на Мстислава отъ Мануила Комнинъ, защото тогава принадлежалъ на Иерусалимското кралство на кръстоносцитѣ. Въ 1162 г. графъ на Яфа и Аскалонъ билъ Амалрихъ, братъ на иерусалим. кралъ Балдуинъ III. и отъ тая сѫщата година неговъ наследникъ на иерусалимския престолъ. Гл. Röricht, Gesch. d. Königreichs Jerusalem. Innsbruck 1893, стр. 307 сл.

 

2. Cinn., Bonn. 23620:

 

 

38

 

бѣха се явили тукъ три десетолѣтия по-рано ? Единъ въпросъ, на който е трудно да се отговори.

 

Що се отнася до областьта съ четиритѣ града, дадени на Василка и „Владислава", едва ли можемъ да се съмняваме, че тя се е намирала въ североизточната часть на тогавашното Подунаве, на земята между Дунава и Балкана, която още отъ XI в. сѫществуваше като самостойна погранична тема. Ние вече видѣхме, че именно тамъ, въ североизточнитѣ ѝ окрайнини, се намиратъ и следитѣ отъ руска колонизация презъ XI и XII вѣкове.

 

Градове и крепости въ Подунавето презъ тая епоха Империята раздаваше не като пронни или апанажи. На чужденци, варварски главатари, тя повѣряваше началството надъ такива градове и крепости, а заедно съ това — и отбраната на съответнитѣ сектори отъ самата дунавска граница. Наистина, твърде смѣло би било да се настоява, че тия четири града сѫ сѫщитѣ, чийто руски произходъ вече се опитахме да докажемъ. Но не можемъ да не подчертаемъ, че цариградското правителство имаше обичаятъ да поставя такива варварски главатари за началници на мѣста, гдето биваха поселвани тѣхни сънародници. Нали, следъ като Кегеновитѣ печенѣзи презъ 1048 г. бѣха настанени въ североизточнитѣ покрайнини на Подунавето, на тѣхнитѣ началници бѣха дадени три крепости сѫщо тамъ? [1] Отъ това гледище не е ли твърде забележително, че сега, къмъ срѣдата на XII в., на „Владислава" била дарувана тъкмо сѫщата область съ градоветѣ, които преди него били дадени на Василка? И не потвърѫдава ли това заключението, обосновано вече и по други пѫтища, че тогава вече въ Северна България сѫ били колонизирани доста много руси, и че на тѣхъ е била възложена службата, която, вѣкъ по-рано, трѣбваше по сѫщитѣ тия мѣста да изпълняватъ печенѣзитѣ на Кегена?

 

Отъ срѣдата на XII в., когато куманитѣ повторно бѣха почнали да се измѣстватъ на западъ и тѣхнитѣ лагери постепенно се струпваха по равнинитѣ къмъ Днестъръ и Бугъ, опасностьта отъ тѣхъ за балканскитѣ владѣния на Империята ставаше все по-чувствителна. Какво по-изгодно разрешение

 

 

1. Cedr. II 5841. Гл. у мене, — Сѫдбинитѣ на срѣдневѣковния Дръстъръ стр. 161. Българи и румъни въ историята на дунавскитѣ земи, стр. 199 сл. и по-горе стр. 24 сл.

 

 

39

 

на проблемата за отбраната на тия граници можеше да намѣри Империята отъ това — да засили мѣстното погранично население съ колонисти руси и да имъ даде за началници люде отъ тѣхната народностъ, кoито, при това, по положение и родъ сѫ могли да разчитатъ на необходимия авторитетъ между тѣхъ ?

 

Нали цѣли поколения предшественици на тия колонисти, пъкъ може би и самитѣ тѣ, въ старото си отечество бѣха водили дълги борби съ тия кумани, познаваха добре тѣхния битъ, привички, военна тактика и за това бѣха най-пригодни да се разправятъ съ тѣхъ?

 

*  *  *

 

Изложеното до сега вече навежда къмъ отговора на основния въпросъ, който е поставенъ въ началото на настоящата работа.

 

Въ XII в. византийското Подунаве, страната между Хемусъ и Балкана, продължава да запазва значението, а навѣрно и устройството си, на погранична провинция. Въ продължение може би на цѣлъ вѣкъ руски елементи постоянно преливатъ въ нея. И вмѣсто печенѣзи, както това бѣ презъ XI столѣтие, тия руси сѫ сега, които усилватъ тукъ кадритѣ на мѣстното военно погранично население. Тѣхни сънародници-първенци получаватъ началството надъ нѣкои отъ пограничнитѣ градове. И както изобщо граничаритѣ-войници се ползуваха съ специални превилегии, давани сѫ имъ били при това и парични субсидии отъ правителството, тъй и тѣхнитѣ началници сѫ разполагали съ приходи, отговарящи на положението имъ.

 

Братята Петъръ и Асѣнь не сѫ ли произхождали изъ срѣдата на тази руска граничарска аристокрация въ Дунавска България ?

 

Прогонениятъ отъ Русия Василко, комуто Мануилъ Комнинъ въ 1162 г. бѣ далъ четири града по Дунава бѣ синъ на Юрия Владимировичъ Долгоруки, на сѫщия следователно, който въ 1107 г. бѣ ожененъ за внучката на куманския князъ Ясѣнь. Ние не смѣемъ да твърдимъ, че двамата водачи на българското въстание презъ 1186 г. сѫ потомци на Мономаха, въ чиито родъ куманската традиция е била доста крепка [1] и името на Асѣня ще да се е радвало

 

 

1. Споменахме, гл. по-горе, стр. 17 че за куманска княгиня е билъ ожененъ и най-младиятъ синъ на Мономаха — Андрей.

 

 

40

 

на особена почить. [1] Но една подобна догадка не би могла да бѫде оставена и съвсемъ безъ внимание. Въ всѣки случай името на единъ отъ братята-създатели на Второто българско царство, Асѣнь, показва, че тѣхното потекло трѣбва да се търси въ южно-рускитѣ земи, гдето връзкитѣ между руси и кумани бѣха особено чести и отъ гдето именно бѣха се стекли преселници въ Дунавска България Асѣнь и Петъръ сѫ принадлежали къмъ първенцитѣ на това придошло отъ северъ руско население, чиято кръвь, както вече не еднажъ посочихме, не е били чиста отъ туранска примѣсь. Построяването на черквата св. Димитрий въ Търново и пригласяването на трима архиереи за освещаването ѝ, показва, както вече отбелязахме, че тѣ сѫ разполагали съ срѣдства, влияние и име, каквито обикновени жители на Подунавето не сѫ могли да иматъ. Именно като лица отъ ранга на военачалницитѣ се явявать тѣ въ лагера на Исака Ангелъ при Кипсела и именно това тѣхно положение и силата, на която тѣ сѫ чувствували че могатъ да се опратъ, обяснявать смѣлия езикъ, на който тѣ тамъ сѫ говорили. Искането, да имъ бѫде отстѫпено владѣнието на „нѣкое малкодоходно мѣсто въ Балкана", навѣрно е значело, да имъ се даде началството на още нѣкоя отъ тукашнитѣ крепости, или пъкъ — което е още по-вѣроятно, — нѣкоя природно укрепена мѣстность, гдето тѣ, вече решили въпроса за въстанието, — би могли да си устроять една сигурна опора. Изглежда, че тѣхниятъ изборъ още тогава ще да е билъ падналъ на Търново, чието естествено укрепено положение при тогавашнитѣ условия го е правило една действително непристѫпна твърдина.

 

Въпреки чуждото си потекло, Асѣновци не ще да сѫ били считани чужденци отъ мѣстното българско население, нито пъкъ сами тѣ ще да сѫ се считали за такива. Може би тѣ сѫ били родени въ България, която въ такъвъ случай е била и едничкото имъ отечество. Но и да сѫ живѣли руски спомени у тѣхното семейство, езикъ и религия сѫ ги сближавали

 

 

1. Рускитѣ източници считатъ, че прогоненитѣ отъ Русия Василко и Мстиславъ били синове на Юрия не отъ Асѣневата внучка, а отъ негова втора жена, за която предполагатъ, че е била гъркиня. Струва ни се, че това предположемие не е сигурно. Втората женидба на Юрия не е доказана, за такава не се говори и въ руската лѣтопись. Обстоятелството, че майката на двамата князе сподѣлила съ тѣхъ изгнанието, още не значи, че тя е била мащеха на Андрея, който я изгонилъ съ синоветѣ ѝ, нито пъкъ че тя била гъркиня, понеже заедно съ тѣхъ потърсила убѣжище въ Цариградъ. Нали Василко е ималъ още нѣколко по-млади братя, които при все това сѫ останали въ Русия?

 

 

41

 

съ тукашнитѣ българи. А и държавната традиция и културата на Преславска България далечъ не бѣхи чужди на старата Киевска Русия. Нали съставената презъ XI или XII в. руска лѣтопись изобилствува съ сведения изъ живота на Бориса и Симеона ? На ли още при Владимира руситѣ бѣха получили изъ България „іереи учены и книги довольнь!" ? Нали неотдавна бѣ изнесена теорията, че даже първоначалната руска лѣтопись е съставена възъ основа на български извори?

 

Чудно ли е, че Асѣневци сѫ били проникнати отъ българската държавна традиция и че при срѣдствата, съ които сѫ разполагали, сѫ замечтали за възкресяването на събореното царство? Че сѫ имали вѫтрешната сила, за да вдъхнатъ у потиснатитѣ българи вѣрата въ крайния успѣхъ на борбата, къмъ която искаха да ги поведатъ?

 

Византия следъ смъртьта на Мануила Комнинъ въ 1181 г. бѣ полетѣла къмъ неудържимо разложение. Кой по-добре би могълъ да разбере, какво означаватъ облацитѣ, що се трупаха върху балканския хоризонтъ, отколкото двамата граничарски началници на тѣхнитѣ постове по Дунава и Балкана ? Твърде е възможно съображения и отъ друго естество да не сѫ останали безъ влияние върху тѣхъ, за да дойдатъ тѣ на решението за бунтъ. Управлението на Андроника I (1183—1185) бѣ една стихийна, но за това дива и слъпа реакция противъ цѣлата политика, външна и вѫтрешна, на покойния Мануилъ Комнинъ и изобщо на цѣлата Комниновска династия. Събаряше се безогледно и съ неумолима суровость всичко, що бѣ на почить презъ цѣло столѣтие. Не сѫ ли могли Асѣневци да се боятъ, че рѫката, що раздрусваше всичко, ще посегне и на привилегиитѣ на дунавскитѣ граничари, а следователно и на тѣхното собствено положение ?

 

Ние само поставяме въпроситѣ. Тѣхниятъ отговоръ лежи въ по-дълбокото разяснение на събитията отъ цѣлия периодъ, презъ който се затвърдява новото царство. Тука обаче ние считаме за необходимо да спремъ внимание още на два факта, които тукъ сѫ отъ особено значение.

 

Още Успенски, въ книгага си „Образуване на второто българско царство", бѣ изказалъ мнението, че въ борбата за българската независимость сѫ вземали участи и руси. Той имаше предъ видъ въ случая едно слово, произнесено отъ византийския историкъ Никита Акоминатъ предъ императора

 

 

42

 

Исакъ Ангелъ въ 1190 год. Въ единъ пасажъ на това слово ораторътъ говори, че на „варваритѣ отъ Хемусъ" помагали не само куманитѣ, но още и, „тия, които произхождатъ отъ презиращитѣ смъртьта Бордони (οἱ ἐκ Βορδονης), гранка отъ руситѣ, любимци на бога на войната". [1] „Бордонитѣ", които образованиятъ византиецъ споменува тукъ, сѫ безъ всѣко съмнение вече познатитѣ ни бродници. [2] Тѣ бѣха, както ни е известно, люде твърде неспокойни и подвижни, за да се мисли, че групи отъ тѣхъ по това време сѫ се били настанили въ България. Навѣрно тѣ сѫ били извикани за да съдействуватъ въ започнатата борба. Но не е ли твърде симптоматично обстоятелството, че Асѣневци, които можеха винаги да иматъ на разположение достатъчно кумански спомагателни отреди, не пропущать да подирятъ подкрепата и на тия необуздани, но и неудържими въ боеветѣ предшественици на волното руско казачество? И, най-сетне, ако следъ узурпацията на Борила въ 1207 г. малолѣтниятъ още Иванъ Асѣнь, синъ на Асѣня I, бива отведенъ, както за това съобщава другъ единъ византийски авторъ, „въ страната на руситѣ" за да се върне отъ тамъ съ „сбирщина руси" (συγκλύδων Ρώσων)" [3] и потърси бащиното си наследство, — това не е ли едно лишно указание за връзкитѣ на Асѣневци съ рускитѣ земи, а отъ тамъ — указание и за тѣхното потекло?

 

 

Декемврий 1928 г.

 

 

1. Ц. с., приложенія, стр. 35.

 

2. Съмнението, което Васильевскій изказва по поводъ на тази идентификация, направена отъ Успенски (гл. рецензията му на книгата на тоя последния, Ж. М. Н. Пр. ч. 204, стр. 332 сл.), е твърде неоснователно, сѫщо както е неоснователно и твърдението му, че тия бродници сѫ били жители на Седмоградско и Буковина. На Василевски е нуждно това последно твърдение, защото той вѣрва въ измисления разказъ на Паисия, че Асѣневци били потомци на старитѣ български царе и дошли отъ „Влашко".

 

3. Acropol., ed. Heisenberg 333. Думата ουγκλὺς има значението на нѣщо, което е разхвърлено и случайно събрано отъ вълнитѣ, на хора, изхвърлени отъ релситѣ на живота. He е ли въпросътъ и тукъ за все сѫщитѣ берладници и бродници?

 

[Back to Index]