5. Изявление на македонската емиграция до Славянския съборъ въ София, 1910 год.
Съобщава Л. Милетичъ.
Презъ лѣтото, месецъ юний 1910 год., се бѣ събралъ въ София вториятъ славянски или „неославянски съборъ," на който присѫствуваха представители на славянскитѣ народи съ изключение на поляцитѣ, които и тоя пѫть отказаха да пратятъ своя делегация. Главна роля въ тоя съборъ играеше ческиятъ общественикъ Крамаржъ, известенъ съ своето прекалено русофилско настроение. Бидейки австрийски държавникъ, членъ и въ австр. „ делегации," Крамаржъ си даваше видъ на въодушевенъ славянофилъ съ „неославянска боя," сир. на борецъ за самостойность на всички славянски народи, за спазване на националната имъ индивидуалность. Тогава Крамаржъ си спечели симпатии и срѣдъ българското общество съ речьта си, въ която изтъкна като свещенъ дългъ на всички славяни да тачатъ свободата на славянскитѣ народи, като изрече и прословутата фраза, че „не е славянинъ онзи, които угнетява свои, славянски братя."
Зъ този съборъ присѫтствуваха и сръбски и хърватски делегати. Разискваше се повече за разногласията между севернитѣ славяни — руси, малоруси, поляци, а за южнославянскитѣ раздори умишлено се премълчаваше. Това даде поводъ на македонскитѣ членове на българската делегация, за да се избѣгнатъ нежелателни препирни, съ едно писмено изявление да напомни на събора за македонския въпросъ — неговото значение за общославянската солидарность, върху която се разискваше, а именно че той ще ѝ бѫде до тогава важна прѣчка, до когато не се разреши съобразно съ справедливитѣ искания на македонскитѣ българи.
Текстътъ на това изявление до сега не е публикуванъ. Понеже последвалитѣ междуславянски събития напълно оправдаха
106
предупрежденията, които се отправяха въ това изявление до разпаленитѣ оптимисти-славянофили, смѣтамъ, че публикуването му сега има историческо значение.
До почитаемия Славянски съборъ въ София.
Великата цель, съ която се устрояватъ отъ нѣколко години насамъ славянскитѣ събори, именно да се постигне едно сближение на културна и икономическа почва между разнитѣ славянски племена, за да могатъ тѣ въ общото надпреварване на народитѣ по-лесно да запазятъ чрезъ взаимна културна помощь своето особено положение и своя оригиналенъ битъ, както и въ такова единение да взематъ по-внушително участие въ културния развой на човѣчеството и да внесатъ при по-благоприятни условия своя оригиналенъ вкладъ въ общата култура, — кара насъ, македонскитѣ българи, живѣещи въ София, да се отнесемъ до почитаемия Славянски съборъ съ една искрена дума върху особеното положение на работитѣ въ Македония, което съдържа въ себе си условия да прѣчи на взаимното разбиране на южнославянскитѣ народи.
Известно е, че половината отъ населението на Македония, която въ познатитѣ географически граници обгръща по-голѣми или по-малки часги отъ тритѣ вилаета — Солунски, Битолски и Скопски, — е славянско, че то открай време се е чувствувало винаги като българско племе и се е смѣтало и се смѣта за такова отъ всички сериозни славянски и неславянски учени. И всрѣдъ южнитѣ славяни не е имало до недавно време две мнения относително националния характеръ на македонскитѣ славяни. И най-близкитѣ славянски съседи на българитѣ — сърбитѣ въ лицето на своитѣ най-добри представители не сѫ изказвали съмнение относително народностьта на македонскитѣ славяни до последната освободителна война. Тѣ сѫ знаели като свои едноплеменници ония славяни, коию обитаватъ нѣкогашнитѣ турски области Босна и Херцеговина, както и ония покрайнини отъ днешния Скопски вилаетъ, що лежатъ на северъ отъ Шаръ-планина.
Обратъ настава въ това отношение у сърбитѣ тепърва подиръ злополучния Берлински договорь, който, като повѣри управлението на населенитѣ съ сърбо-хървати турски области, Босна и Херцеговина, на Австро-Унгарската монархия, лиши
107
сърбитѣ отъ надеждата имъ да видятъ тия области присъединеми къмъ тѣхната държава и така запазени за тѣхната национална култура.
Отъ тоя нещастенъ моментъ, безъ съмнение и подъ внушение отъ враждебни на славянския сговоръ сфери, захваща у сърбитѣ отъ Кралството да се явява стремежъ да се втурнатъ между едно чуждо тѣмъ славянско племе и съ всѣкакви срѣдства да гледатъ да го отклонятъ отъ неговитѣ вѣковни национални тежнения и насилствено да му налагатъ противна нему култура. Захвана се оная нечувана по своитѣ мѣрки пропаганда за всаждане сръбски духъ въ открай време българското население на Македония, което и първо бѣ дигнало знамето за освобождение на българския народъ отъ тежкото фанариотско иго, което въ славната епоха на нашето национално възраждане презъ първата половина на миналия вѣкъ бѣ дало редица отлични дейци като иеромонаха Йоакимъ отъ Кичевско, архимандрита Анатолий и епископъ Партений отъ Дебърско, митрополита Натанаилъ отъ с. Кучевища (Скопско) отца Неофита Рилски отъ Банско, бащата на българското книгопечатане Хаджи Теодосия Синаитски отъ Дойранъ, Кирилъ Пейчиновичъ отъ Тетовско, братя Миладинови отъ Струга, Григоръ Пърличевъ и Кузманъ Шапкаревъ отъ Охридъ, Йорданъ Константиновъ Джинотъ, Ангелко Палашевъ и Райко Жинзифовъ отъ Велесъ, Нако Станишевъ отъ Кукушъ, Емануилъ Васкидовичъ отъ Мелникъ и др., и което винаги, въ давни исторически времена презъ всичкитѣ перипетии въ сѫдбата на българския народъ се е усѣщало едно съ своитѣ братя отсамъ Рила и Родопитѣ.
Първиятъ печаленъ плодъ отъ тая нова насока на сръбската културно-политическа пропаганда бѣ оная нещастна братоубийствена война въ 1885 год., която даде на човѣчеството едно позорно зрѣлище отъ славянски несговоръ и неразбранщина. Въпрѣки тоя исторически урокъ обаче захванатото дѣло на посегателство отъ страна на единъ славянски народъ надъ явнитѣ права на друго славянско племе не се спрѣ, а напротивъ се продължи съ още по-усилена енергия, която въ явно съзнание на всичката своя слабость да постигне реални резултати безъ употрѣба на драстични срѣдсгва, почна да се проявява все повече въ посока, гдето се туряха въ действие най-низкопробни способи, за да се осигури поне нѣкакъвъ
108
успѣхъ на неправото дѣло. Като не се подаваше лесно българското население на „културнитѣ" примамки на пропагандата, влѣзе се въ съюзъ съ вѣковния врагъ на славянската култура на Балканския полуостровъ, съ Вселенската патриаршия, а така сѫщо се използува по най-непростителенъ начинъ и развалената турска власть, за да се разнебити българското племе и да се всѣе разцелление въ неговата срѣда. Най-сетне, като не се оказваха и тия срѣдства доста ефикасни, за да се сломи отпорътъ на това население, прибѣгна се и до тероръ, упражняванъ съ орѫжие, който толкова по-лесно можеше да върши своето позорно дѣло, че вървѣше въ задружие съ самата власть, която гледаше да всѣе раздори между жилавото българско племе и тъй да го омаломощи.
И като действителенъ резултатъ отъ това насилническо втурване на сръбската пропаганда всрѣдъ българското население въ Македония днесъ виждаме ежби и раздори между славянското население въ тая страна, които въ никой случай не могатъ да бѫдать въ полза на оная благородна задача, що си поставятъ славянскитѣ събори. Въ тия раздори, които се подържатъ благодарение на силната подкрепа на пропагандата отъ страна на сръбското кралство и които въпрѣки всичко не биха намѣрили сгодна почва, ако не се употрѣбяха най-долни способи, се крие единъ траенъ източникъ на враждебни между двата съседни славянски народа отношения, които лесно могатъ да се използуватъ отъ неприятели на славянския сговоръ, па и безъ това могатъ за въ бѫдеще да доведатъ не до сговоръ и дружба, а до пагубни стълкновения.
Ако не се опомнятъ ония крѫгове, които рѫководятъ тая пакостна за южнославянската солидарность пропаганда, и ако все продължаватъ коварнитѣ и насилнически действия на тая пропаганда въ една страна, гдето тя нѣма какво да търси, постоянното крайно възбудено състояние, въ което се намира българското население въ Македония спрямо всичко сръбско, отъ което то вижда около себе си само една позорна проява, все повече ще влияе да се отчуждаватъ двата съседни народа, докато най-сетне при даденъ случай навѣрно ще се превърнатъ въ два явно враждебни лагера. Защото състоянието на работитѣ въ Македония не може да не намѣри откликъ и въ общественото мнение на царство България, гдето при това има и една тъй многобройна македонска колония, чието влияние
109
се проявява въ цѣлия общественъ животъ на царството. Ако и днесъ още, въпрѣки всички старания за сближение, въ сѫщность владѣе нескрита хладина между двата народа, която не тъй лесно може да се премахне, причината на това е именно оная нещастна пропаганда, която като живеница се промъква въ единъ здравъ славянски организъмъ.
Днесъ българскиятъ народъ изобщо съ жива симпатия гледа на опититѣ на виднитѣ славянски дейци да поставятъ на здрава основа културния славянски сговоръ, и заради това горещо поздравява Славянския съборъ въ своята млада столица. Но кой знае, дали подъ натиска на общественото мнение, което сега се спотайва, за да не прѣчи на едно велико дѣло, българскитѣ борци за славянското единение нѣма скоро да се видятъ въ невъзможность да взиматъ повече участие въ събори, гдето ще се говорятъ хубави думи за братство и съгласие, когато въпрѣки тия фрази отъ родно славянско племе, участникъ въ тия събори, коварно ще се забива въ сѫщото време ножъ въ тѣлото на едно население, което съ вѣкове жилаво е пазило своята народность и сега не иска да се откаже отъ нея, па макаръ и да пренася за това нечувани теглила.
Именно водени отъ дълбока любовь за общославянско културно единение, ние, македонскитѣ българи въ столицата на България, си позволяваме да изкажемъ предъ Славянския съборъ своето искрено убеждение, че ще бѫдатъ суетни всички благородни усилия на радетелитѣ за културно единство между славянитѣ, докато се поддържа оная пагубна за интереситѣ на южното славянство пропаганда, която ще бѫде траенъ източникъ за омраза между двата най-видни стръка на южното славянство.
София. Юний 1910 година.