3. Градъ Охридъ. Исторически очеркъ. [*]
Отъ Ив. Снѣгaрοвъ.
(Продължение отъ кн. 1)
Калиникъ успѣлъ да се оправдае, обаче не се знае, кога се завърналъ отъ заточение. Презъ лѣтото на 1840 г. той билъ вече въ Охридъ. Нѣмаме конкретни факти за отношенията между него и паството му, обаче неговото непрекѫснато дългогодишно стоене въ Охридъ дава основание да се мисли, че изобщо той е защищавалъ интереситѣ на народа, който затова ималъ довѣрие къмъ него. Чувствувайки се духовно сроденъ съ паството си, Калиникъ се решилъ въ м. юний 1827 г. да даде на Високата порта, възъ основа на порѫчителскитѣ подписи на първенцитѣ отъ епархията, исканото чрезъ патриаршията писмено порѫчителство за вѣрноподанство на паството си [1]. Той се противопоставилъ на искането на охридскитѣ турци да бѫде поставенъ за муселимъ потомъкъ на Джелядинъ бей, защото такава била волята на християнското население, както се вижда отъ факта, че той е отишълъ въ Шкодра по тоя въпросъ заедно съ първенци отъ Охридъ и околностьта [2]. По всѣка вѣроятность, той е знаелъ да говори български, ако може да се сѫди по това, че той се движелъ между българи 40 години и прислугата му се състояла отъ мѣстни хора [3].
Известенъ е само единъ случай на неприязнено отношение къмъ Калиника. Въ 1833 год. ресенскиятъ първенецъ Τрaйче отишълъ въ Цариградъ и подалъ на патриарха
*. Вж. Македонски прегледъ, год. IV, кн. 1, 1928 г.
1. У Езерски, цит. кн., стр. 18.
2. Вж. Макед. прегледъ, год. IV, кн. 1, стр. 136.
3. Единъ отъ тѣхъ билъ бащата на Шапкаревата майка Гьоре Стрезовъ, родомъ отъ охридското село Търпейца, който слугувалъ при Калиника 40 години (Автобиография на К. Шапкаревъ, Макед. прегледъ, год. III, кн. 1, стр. 62).
66
тѫжба противъ своя кириархъ. Патриаршията е намѣрила виновенъ Трайчета и издействувала да го пратятъ на заточение, но вследствие застѫпничеството на първенцитѣ отъ Ресенъ (християни и турци), отъ Охридъ и други мѣста на епархията, Калиникъ го простилъ [1]. Не се знае причината на Трайчевото оплакване. Дали той не билъ увлѣченъ отъ идеята за български владика, която тогава вече вълнувала Скопье и Самоковъ, или пъкъ само лична неприязънь го движела, както би се заключило отъ факта, че той действувалъ самъ? На всѣки случай, ако той е въстаналъ противъ Калиника, движейки се отъ национална идея, опитътъ му билъ ненавремененъ, защото тактичниятъ и почитаниятъ митрополитъ Калиникъ най-малко е благоприятствувалъ за разпространението на такъва мисъль между народа.
Приемникътъ на Калиника митр. Иосифъ (отъ 30 юний 1843 г.) билъ тържествено посрещнатъ въ Охридъ отъ много народъ, който билъ излѣзълъ до манастиря „Св. Петка". [2] Той е слѣзълъ отъ коня при Горна порта, отгдето начело на църковно шествие, при пѣене псалми, е отишълъ въ катедралната църква [3]. Причина за това народно въодушевление ще да е билъ както добриятъ споменъ за стария Калиникъ, тъй и обстоятелството, че митрополитъ Иосифъ, преди да замине за Охридъ, е изпратилъ отъ Цариградъ да управлява епархията му протосингела си Неофита, който билъ българинъ и съ добъръ характеръ [4]. Но неизвестно, защо митрополитъ Иосифъ съвсемъ малко е стоялъ на охридската катедра. Вѣроятни сѫ две причини : или народътъ билъ недоволенъ отъ него [5], или пъкъ патриаршията е нѣмала въ него довѣрие. Въ 1847 г. вече охридски митрополитъ
1. У Езерски, ib., стр. 28.
2. Ib., стр. 33. Той е пѫтувалъ презъ пл. Петрино на конь. За Калиника лѣтописецътъ казва, че билъ посрещпатъ при „Св. Петка” отъ всички първенци (ib., стр. 5), а за Иосифа — „Голѣмо множество, мѫже и жени, отиде на посрѣщане дори до Св. Петка".
3. Pag. cit.
4. За това узнаваме отъ едно писмо на охридскитѣ епитропи отъ 26 юний 1843 г. въ отговоръ на писмото на митрополита Иосифа отъ 11 с. м. отъ Цариградъ. Вж. извадка отъ това писмо въ Македонски лрегледъ, год. I, кн. 4, стр. 56.
5. Митр. Иосифъ, родомъ караманлия, макаръ и 75-годишенъ, билъ блудникъ. Той не се стѣснявалъ да казва на охридскитѣ първенци, че той, като караманлия, не можелъ да живѣе безъ жена. (К. Шапкаревъ, Нѣколко критически бележки. . ., Бълг. прегледъ, год. II, кн. IX—X, стр. 273).
67
билъ Дионисий, както се вижда отъ неговия печатъ, съхраняванъ въ църковноисторическия музей на бълг. Св. Синодъ, съ надписъ «Διονύσιος Πρεσπῶν», тъй и отъ една бележка въ попъ Стефановия сборникъ. Дионисий билъ образованъ човѣкъ [1] и се стремилъ да подигне религиозното съзнание на паството си. Съ окрѫжно послание отъ 1849 г. [2] той е изтъкналъ предъ паството си необходимостьта на изповѣдьта, поради което и назначилъ трима свещеници за изповѣдници (попъ Дамаскинъ, попъ Анастасъ и попъ Апостолъ), обаче, той билъ голѣмъ пияница [3] и, изглежда, билъ отъ типа на ония фанариотски владици, които не искали да се приспособятъ къмъ своето инородно паство, както се стремили предшественицитѣ му. Една бележка въ попъ Стефановия сборникъ отъ 10 февруарий 1851 г. ни съобщава, че охридчани се оплакали противъ митрополита си въ патриаршията и по поводъ на това последната е изпратила въ Охридъ двама екзарси (корчанския и драчкия митрополити), които разследвали оплакването и намѣрили Дионисия невиненъ. Лѣтописецътъ не съобщава причинитѣ за недоволството на охридчани, но едно е несъмнено, че Дионисий е вършелъ нѣща противни на тѣхнитѣ разбирания: или беззаконствувалъ, или открито е водѣлъ елинизаторска пропаганда, или едното и другото е правѣлъ. [4]
1. Споредъ К. Шапкаревъ. Дионисий билъ ученикъ на Каира (Бъл. прегледъ, год. II, кн. ІХ—Х, стр. 280).
2. Вж. тукъ въ притурката.
3. К. Шапкаревъ, Бълг. прегледъ, год. II, кн. ІХ—Х, 280.
4. Въ една бележка въ попъ Стефановия сборникъ се казва, че охридскопрѣспанскитѣ жители два пѫти подали писмени жалби противъ своя владика. Въ втората си жалба тѣ сѫ негодували, че имъ билъ наложенъ такъвъ митрополитъ, който насила е събиралъ подписи отъ гражданитѣ, за да прикрие беззаконията си и да остане безъ последствие първата имъ жалба. Въ сѫщото заявление тѣ изреждатъ редъ престѫпления на владиката си : 1) той е затворилъ църквата въ Месокастро на Връбница и взелъ 550 гр., за да позволи да се отвори, но не е издалъ позволително; 2) затворилъ църквата „Св. Никола” въ махалата „Геракомия" подъ предлогъ, че тя не била осветена, когато въ действителность тя била осветена отъ предшественика му; 3) затворилъ църквата „Св. Иванъ Богословъ” (въ Канео); 4) лишилъ младенцитѣ отъ кръщение и нѣкои умирали некръстени; 5) насила е взималъ отъ паството си много пари ужъ за помощь на патриаршията; 6) мъртвеци оставали непогребени, понеже близкитѣ нѣмали възможность да платятъ за „оставяне на грѣховетѣ” (единъ видъ индулгенция). За съжаление, това известие не е датирано и не е посочено името на митрополита, но може да се отнесе или къмъ Дионисия, или къмъ известния по своитѣ беззакония Мелетий.
68
Както и да е, за насъ е важенъ фактътъ, че народътъ се е борилъ противъ Дионисия и, може би, е искалъ отстранението му. Не можемъ да се съмняваме, че това движение е добивало тласъкъ отъ църковнонародното движение въ Старопланинска България. Не знаемъ, дали охридчани, като сѫ действували противъ Дионисия, сѫ предявили искане да иматъ митрополитъ българинъ; но трѣбва да се приеме, че възбуждението на тѣхното национално чувство е започнало не къмъ 60-тѣ години, a къмъ 50-тѣ години на XIX в. Дионисий, може би, се сепналъ и взелъ да се отнася по-внимателно къмъ своето паство, което не било забравило миналата слава на своя градъ, та билъ търпенъ до началого на 1859 г., когато го замѣстилъ драчкиятъ митрополитъ Иоаникий, родомъ албанецъ отъ Елбасанъ. [1]
Нѣмаме достатъчно сведения, за да си съставимъ ясна представа за хода на националното движение въ Охридъ, но че тукъ постепенно се пробуждали все повече умове и се усилвала тѫгата за българска книга и загиналата родна „патрикана", ни даватъ основание да допускаме това следнитѣ факти: 1) къмъ 1856 г. въ охридското взаимно (гръцко) училище подучительтъ-охридчанинъ Константинъ Хр. Узуновъ частно е преподавалъ български езикъ на своя главенъ учитель, 22-годишния Козма Шапкаревъ [2], a сигурно и на други родолюбиви младежи; 2) К. Шапкаревъ, презъ време на своето учителство въ Струга (1856—1859 г.), е въвелъ българския езикъ въ тукашното взаимно училище [3]; 3) Димитъръ Миладиновъ, който презъ лѣтнитѣ ваканции и
1. Автобиография на К. Шапкаревъ, Макед. прегледъ, год. III, кн. 2, стр. 56. Митрополитъ Дионисий билъ премѣстенъ въ Кюстендилъ (МСБ, X, стр. 576). Въ книгата си „Материали за животописанието на бр. Миладинови”, стр. 19, К. Шапкаревъ твърди, че митр. Иоаникий дошълъ въ Охридъ около началото или срѣдата на 1853 г. По-вѣрно ще да е съобщението му въ неговата автобиография, понеже я писалъ 4—5 години следъ смъртьта на Иоаникия, a биографията на бр. Миладинови е написалъ следъ 25 години.
2. Срв. Макед. прегледъ, год. III, кн. 2, стр. 45.
3. Ib., стр. 57.
69
друго време е посещавалъ Охридъ и Струга, още, когато билъ учитель въ Битоля (отъ 1853 г.), е започналъ да ратува за обучение на роденъ езикъ, a въ 1856 г. е изпратилъ отъ Прилепъ на Шапкаревъ въ Струга сръбски буквари съ църковнославянско писмо и въ 1857 г. отъ Кукушъ български буквари и учебници по законъ Божи, съставенъ отъ архим. Партения (после полянински епископъ) [1]; 4) попъ Йонче Гроздановъ, a сигурно и изповѣдникътъ попъ Анастасъ, както при Калиника, сѫ продължавали да извършватъ сегизъ-тогизъ църковна служба на мѣстенъ български езикъ [2]; 5) Въ 1859 година есеньта охридскитѣ кожухари въ Цариградъ сѫ изпратили въ Охридъ свещенически одежди и славянски богослужебни книги, подарени отъ Русия. Наистина, тѣзи книги стояли въ църквата „Св. Климентъ" неизползувани, докато била нанесена победа надъ митр. Милетия [3], но самиятъ фактъ, че гражданитѣ сѫ ги пазѣли, говори за пробудено национално съзнание; 6) въ 1852 г. билъ положенъ основенъ камъкъ на месокастренското училище съ славянски надписъ [4]. Къмъ това трѣбва да се прибави и враждебното отношение на виднитѣ фамилии Робеви (въ Охридъ) и Дудуловъ (въ Струга) къмъ митрополита Дионисия. [5] Противъ Дионисия сѫ били и всички привърженици на Мате Дудуловъ въ борбата му за стружкия учитель Наумъ Хаджовъ и противъ коджабашията въ Струга Иванъ Кокощевъ, именно: Иванъ Деребановъ, Гйоре Хаджовъ (братъ на учителя Наумъ Хаджовъ), Тане Чакъровъ и др., понеже митрополитътъ е билъ на страната на противната партия, на чело на която е стоялъ Георги Чакъровъ. [6] Трѣбва да се предполага, че охридскитѣ първенци Робеви сѫ имали свои привърженици. Като се вземе предъ видъ голѣмото влияние на Робеви предъ официалнитѣ крѫгове, то
1. Ib., стр. 58.
2. К. Шапкаревъ, Бълг. прегледъ, год. II, кн. IX—X, стр. 277.
3. Ibid., стр. 283.
4. Подписътъ гласи:
(Статистически сведения на гл. учитель въ Охридъ Ив. Нелчиновъ за 1908/1909 г. въ Бълг. Екзархия).
5. Автобиография на К. Шапкаревъ, Макед. прегледъ, год. III. кн. 2, стр. 48.
6. Вж. ib., стр. 47 и 43.
70
може да се допусне, че вдигането на Дионисия отъ Охридъ се дължело на острата борба между тѣхъ и него. [1] Поведението на владиката ще да е дразнѣло не само нравственото, a и националното чувство на Робеви, които после сѫ взимали живо участие въ църковната борба. Въ този моментъ тѣ най-малко ще да се вълнували отъ скръбь — тиха или силна — за изгубената родна патриаршия, за която дълбоко скърбѣлъ дори учительтъ М. Димзовъ отъ Охридъ, отявленъ гръцки пропагандаторъ, който е издалъ въ 1859 година въ Атина книгата си „Τὰ περὶ τής αὐτοκεφάλου ἀρχιεπισκοπῆς τῆς πρώτης Ἰουστινιανῆς Ἀχρίδος καὶ Βουλγαρίας", представляваща сѫщинска филипика противъ унищожителя на тази църква, цариградския патриархъ Самуилъ. Митроп. Иоаникий е билъ премѣстенъ отъ Драчъ въ Охридъ не съ цель ли да уталожи засегнатитѣ отъ вълнитѣ на българското възродително движение духове въ Охридъ? На тази мисъль ни навеждатъ следнитѣ обстоятелства: Иоаникий произхождалъ отъ съседенъ народъ, къмъ който охридскитѣ българи имали довѣрие, и отъ близъкъ градъ на бившия Охридски диоцезъ, следователно въ известенъ смисълъ той е билъ туземенъ човѣкъ, което би удовлетворило незаглъхналото следъ унищожението на Охридската архиепископия и сега възбудено автохтонно чувство на народа. Той можелъ да спечели охридчани и съ своя блатъ характеръ. [2] При това, по всѣка вѣроятность, той билъ познатъ на нѣкои охридски търговци, които имали търговски сношения съ Елбасанъ и Драчъ. Той познавалъ и учителя Янаки Стрезовъ, съ когото, изглежда, е билъ приятель. Когато заелъ новата си катедра, той е премѣстилъ отъ Струга Козма Шапкаревъ за учитель въ Охридъ и решилъ да доведе отъ Корча и Янакия Стрезовъ, [3] съ цель да образува мѣстна опора
1. По всѣка вѣроятность, Дионисий не е могълъ да запази съответното на своя санъ примирително поведение, a се увлѣкълъ отъ раздора между гражданитѣ въ Струга по въпроса Хаджовъ—Кокощевъ не отъ друго, a защото противиицитѣ му Робеви сѫ подържали Дудулови.
2. Вж. характеристика за него у К. Шапкаревъ, Материали за животоописанието на бр. Миладинови, стр. 19.
3. К. Шапкаревата автобиография, Македонски прегледъ, год. III, кн. 2, стр. 57.
71
за себе си и, може би, за да примири двата лагера въ Струга, понеже К. Шапкаревъ билъ подържанъ въ тоя градъ отъ партията на бившия охридски митрополитъ Дионисий, [1] и чрезъ това косвено да разположи къмъ себе си и охридскитѣ първенци-противници на Дионисия. Че презъ 1858/1859 г. въ Охридъ се надавала или поне се очертавала опасность за патриаршеския авторитетъ, можемъ да се догаждаме отъ факта, че Иоаникий, следъ като встѫпилъ на охридската катедра, презъ януарий 1859 г., е отишълъ въ Цариградъ за да получи инструкции отъ патриаршията. [2]
Дали Иоаникий, изпълнявайки своята официална омиротворителна задача, се стремилъ да приспие паството си, не е известно, но народътъ все повече се обхващалъ отъ желанието да си има владика-българинъ, все повече се вълнувалъ и отъ мечтата за възстановление на родната си „патриаршия". Народното недоволство отъ фенерското иго отъ день на день все повече се е засилвало и е трѣбвало да се яви само поводъ, за да избухне народно движение. На 25 декемврий 1859 г. е починалъ охридскиятъ митрополитъ Иоаникий. Още въ сѫщия день охридчани подали колективно заявление до Цариградската патриаршия, която „горещо" сѫ молили да имъ постави за митрополитъ Авксентия Велешки, понеже познавалъ мѣстнитѣ нрави [3] и билъ добъръ пастирь, [4] като я предупредили, че въ противеиъ случай ще ѝ създадатъ неприятности. [5] Обаче патриаршията е тъкмѣла да постави на охридската катедра Мелетия Велички (Βελίτζης), добре известенъ на охридчани съ своитѣ безчиния като викарий на бившия охридски митрополитъ Дионисий. [6] За него е действувалъ
1. Ib., стр. 54. 2. Ib., стр. 57.
3. МСБ, X, стр. 574: εἰδήμονα τῶν μερῶν καὶ ἐθίμων τοῦ τόπου ἡμῶν.
4. Pag. cit.:
5. Pag. cit.: Ἄλλως δὲ δυνατὸν νά λάβωσι χώραν ἐνοχλήσεις πρὸς αὐτήν.
6. Този Мелетий не билъ единъ и сѫщъ (вж. Протоиерей Ив. Гошевъ, Аитиминсътъ, 1925 г., стр. 105, заб. 67) съ полянинския епископъ Мелетий, отстраненъ отъ епархията си въ 1859 г. поради протеста на кукушани, защото въ 1857 г. есеньта първиятъ е билъ викарий на охридския митрополитъ Дионисий (вж. въ Шапкаревата автобиография, Македонски Прегледъ, год. III, кн. 2, стр. 52 и кн. 1, стр. 61), a вториятъ въ сѫщата година е билъ полянински епископъ (У Т. Ст. Бурмовъ, Българогръцката църковна разпря, 1902 г., стр. 84, се съобщава, че до 1859 г. той вече 11. Година е управлявалъ тази епископия); 2) когато патриаршията е решила да постави Мелетия на охридската катедра, той е носѣлъ титулъ „Велички", както и въ 1857 г., което не би било възможно, ако билъ станалъ полянински епископъ.
Мелетий, когато заелъ охридската катедра, билъ на срѣдна възрасть, високъ и представителенъ. Той водѣлъ твърде пороченъ животъ, та въ епархията му се мълвѣло, че бабата, която водѣлъ съ себе си, му избабувала 18 деца (6 въ Охридъ и 12 въ Крушово), които били убивани. Тоя животъ го каралъ да обира паството си и църквитѣ, макаръ че имало опредѣлени трѣбни такси (въ 1863 г. за вула 10 гр., литургия, вѣнчание и погребение по 50 гр., рѫкоположение 100 гр., заплата на митрополита 60,000 гр. Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin und Vardar, Bd. XV, S. 135). Мелетий e мразѣлъ бълг. народность, както се вижда отъ това, че силно е противодействувалъ на българското образование въ Охридъ и е унищожилъ много славянски надписи въ Прѣспа, въ църквичката на манастира „Св. Марина" (между селата Коймско и Заверъ), въ църквата „Св. Ахилъ” и др., кѫдето той отишълъ съ единъ дърводѣлецъ и зографъ съ тая цель (* * *. Битолско, Прѣспа и Охридско, МСБ, IV, стр. 32 и 39). Отъ беззаконията му се отвращавалъ дори дебърскиятъ владика Антимъ, който е характеризиралъ неговия животъ съ думитѣ: „и хендецитѣ въ Ресенъ смърдѣха”, (К. Шапкаревъ, Материали за животописанието на бр. Миладинови, стр. 21), a народътъ го наричалъ Налéтия, (Е. Спространовъ, По възраждането на гр. Охридъ, МСБ, XIII, стр. 635—637). Къмъ 1892 г. той умрѣлъ въ Лариса, гдето тогава билъ митрополитъ (ibid. 638).
72
Кириякъ Ниджота (влахъ отъ гр. Крушово, търговецъ) заедно съ нѣкои други съепархиоти, които се гърчеели. Щомъ узнали това, ведната съ заявление отъ 27 декемврий 1859 г. охридчани предупредили патриаршията, че Кириякъ Ниджота не е пълномощникъ на епархията и последната по никой начинъ не ще приеме за свой митрополитъ Мелетия, „чиито злоупотрѣбления сѫ се издигнали като стълпове (ἐστηλιτεύθησαν)" и който е станалъ причина за толкова безредия въ цѣлата епархия и настоятелно искали да имъ се изпрати Авксентий Велешки, защото мнозина отъ тѣхъ го познавали отъ близу", пъкъ и споредъ свидѣтелството на епархиотитѣ отъ дветѣ епархии (Велешка и Кюстендилска), гдето е архиерействувалъ, той е притежавалъ изискванитѣ за единъ архипастирь качества. [2] Съ трето заявление отъ 20 януарий 1860 г., като изказватъ на патриаршията своята дълбока скръбь, че не се вслушва въ тѣхната молба, молятъ да постави за охридски митрополитъ
1. МСб. X, стр. 576.
73
Илариона Макариополски или Авксентия Велешки, защото епархията имъ се нуждае отъ иерархъ ученъ (ἀνὴρ λόγιος), благоразуменъ (σώφρων) и украсенъ съ всички добродетели и качества, изисквани отъ нуждитѣ на времето. Що се отнася до Мелетия, то охридчани заявяватъ предъ Бога и хората, че по никой начинъ не ще го приематъ (ἔσεται ὅλως ἀπαράδεκτος), защото е човѣкъ „отвратителенъ" (ἀποτρόπαιον), „съвсемъ недостоенъ" и „неспособенъ да управлява" Охридската епархия и, ако имъ бѫде натрапенъ, то епархията нѣма какво да прави друго освенъ да се отцепи отъ бащината си вѣра и приеме католицизма (καὶ μάλιστα τὸν Δυτικισμὸν). [1] Мълчанието на патриаршията имъ се виждало злокобно. Затова съ четвърто заявление отъ 2 февруарий 1860 г. охридчани повторили молбата си предъ патриаршията да постави на охридската катедра Илариона Макариополски или Авксентия Велешки, като пакъ заявяватъ, че епархията не приема Мелетия [2]. Обаче въпрѣки волята на охридчани патриаршията е назначила Мелетия за охридски митрополитъ, безъ да вижда или безъ да се бои, че съ своето упорство ще да пожъне бури. Ведната охридчани изпратили на патриаршията енергиченъ протестъ съ 12,000 подписа противъ назначението на Мелетия. [3] Тѣ я молили да задържи Мелетия въ Цариградъ, a да назначи единъ епископъ като неговъ викарий, обещавайки да му изпращатъ припадащата му се владищина. [4] Обаче Фенеръ не
1. Ibid., стр. 577. 2. Ibid., стр. 578.
3. Е. Спространовъ, По възраждането на гр. Охридъ въ МСб. XIII, стр. 625.
4. Ibid., стр. 626. Въ книгата си „Материали за животоописаиието на бр. Миладинови,” 1884 г. стр. 21, К. Шапкаревъ твърди, че съ протестъ отъ 4 априлъ 1860 г. охридчани се отказали отъ патриаршията. Това съобщение приематъ Е. Спространовъ (МСБ.ХШ, стр. 626) и проф. Иширковъ (Охридско езеро и градъ Охридъ, стр. 26, заб. 5). Обаче, както признава и Спространовъ, документъ за този актъ не е запазенъ и, изглежда, Шапкаревъ предава факта по паметъ. Дали не го излъгала паметьта, когато е пишелъ за бр. Миладинови — 24 години следъ събитието, за което той говори? На всѣки случай фактътъ, че следъ идването на Мелетия охридчани още сѫ били въ сношение съ патриаршията, говори, четѣ въ действителность въ 1860 г. не се отдѣлили отъ патриаршията. Това признава и Е. Спространовъ (въ противовесъ на Шапкаревъ, който отрича да е имало отказъ на охридчани отъ патриаршията въ 1867 г., понеже веднажъ се отказали на 4 априлъ 1860 г.), като счита отказа въ 1860 г. само думи, a не дѣло, сир. съставяне на отдѣлна бълг. община (ibid., стр. 641, заб. 1). Ако е вѣрно, че на 4 априлъ 1860 г. охридчани се отказали отъ патриаршията съ протестъ, то това е било по-скоро закана.
74
обърналъ внимание и на това искане, и Мелетий е пристигналъ въ Охридъ на 9 априлъ 1860 г. Сега охридчани сѫ започнали люта борба противъ натрапника, който ведната съ помощьта на гъркоманитѣ [1] е накаралъ насила и съ измама селянитѣ да подпишатъ прошение до патриаршията съ съдържание, че Мелетий е добъръ владика и молятъ да не се обръща внимание на досегашнитѣ имъ прошения противъ него, a да бѫдатъ простени. [2] На оплакванията нa епархията Мелетий е отговарялъ съ клевети предъ патриаршията и турското правителство. [3] Той е обвинилъ охридчани, че искали да подчинятъ епархията му на папата. За да се освободи отъ Димитъръ Миладиновъ, който въ 1859 г. дошелъ въ Охридъ да събира помощи за построяване на бълг. църква въ Фенеръ и билъ главниятъ вдъхновитель на борбата противъ него, Мелетий го наклеветилъ предъ турцитѣ въ противодържавна дейность. Поводъ му далъ фактътъ, че Дим. Миладиновъ е изпратилъ на учение въ Русия сина на Илия Капчевъ, Иванъ. Мелетий билъ подкрепенъ отъ гъркоманитѣ Тасе Зарчевъ и Стеф. Владиковъ и отъ битолския митрополитъ Венедиктъ. На 16 февруарий 1861 г. Дим. Миладиновъ билъ арестуванъ и откаранъ въ Цариградъ. [4]
Обаче отъ тѣзи козни на Мелегия охридското му паство никакъ не се уплашило, a още повече го намразило, поради което той повече е живѣелъ въ Ресенъ. Съ писмо отъ 9 априлъ 1861 г. [5] то, считайки себе си „часть отъ бълг. народъ", е опълномощило представителитѣ на българския народъ въ Цариградъ да действуватъ предъ Високата Порта за възстановлението на Охридската архиепископия, „която несправедливо
1. Подръжници на Мелетия сѫ били: Тасе Зарчевъ съ синоветѣ си Христо, Андроникъ и Стефанъ, Стефания Владиковъ, Наумъ и Анастасъ Точкови, Хр. Манчевъ, Наумъ Стружановъ, Маргаритъ (влахъ), Стефо, Илия и Георги Канефчеви, Ионче Шурбановъ, Коста Филипчевъ, Чипанови, попъ Ст. Гюрчевъ и др. (Е. Спространовъ, цит. кн., стр. 636).
2. К. А. Шапкаревъ, Документи по възражданието, МСб, XVI, стр. 922—924, № IX.
3. Срв. ibid., стр. 912, № 1, стр. 918—919 № VII, стр. 920—922, № VIII и стр. 924, № X.
4. Ibid., стр. 627—629; К. Шапкаревъ, Бълг. прегледъ, год. II, кн. IX—X, стр. 291.
5. МСб, X, стр. 578—579.
75
и беззаконно присвоилъ гръцкиятъ клиръ", макаръ и да била „съборно учредена при императора Юстиниана и почитана при толкова византийски императори и толкова султани". [1]
1. Споредь К. Шапкаревъ, датата на това писмо е погрѣшна: вм. 1861 г. трѣбва да се чете 1860 г. (Бълг. прегледъ, год. II, кн. IX—X, стр. 289 и Материали за животописанието на бр. Миладинови, стр. 21). И Е. Спространовъ е съгласенъ съ това, защото презъ февруарий 1861 билъ затворенъ Дим. Миладиновъ и едва ли охридчани биха се осмелили да пращатъ протести, и мисли, че това пълномощно било изпратено ведната следъ протеста отъ 4 априлъ 1860 г. (АІСб, XIII, стр. 626—627, заб. 3). Обаче едва ли затварянето на Миладиновъ толкова е уплашило охридчани, че да не смѣели да протестиратъ и то близу 2 месеца следъ това събитие, когато първото впечатление могло вече да ослабне. К. Шапкаревъ забелязва, че затварянето на Дим. Миладиновъ „смая охридскитѣ граждани" и до смъртьта на бр. Миладинови (1862 г.) „като да не показваха никакви симптоми за животъ” (Бълг. прегледъ, год. II, кн. IX—X, стр. 291), но допустимо е въ случая Ш. да преувеличава, поради възторжената си почить къмъ Дим. Миладиновъ. Отъ септемврий 1861 г. той билъ въ Прилепъ и не е могълъ да знае добре, какво сѫ правили охридчани следъ негового напущане. При това трѣбва да се вземе предъ видъ, че пълномощното е адресирано до „народнитѣ представители” въ Цариградъ, и охридчани изтькватъ на го поводъ за изпращането на това пълномощно туй, че узнали, какво цѣлиятъ български народъ чрезъ своитѣ представители е поискалъ възстановлението на „автокефалната архиепископия на първа Юстиниана Охридь и цѣла България”. А мисъльта за изпращане представители отъ всички епархии се явила къмъ края на 1860 г. и взела да се осѫтествява следъ осѫждането на българскитѣ владици Илариона Макариополскй, Авксентия Велешки и Паисия Пловдивски отъ събора на 24 февр. 1861 г. (Т. Ст. Бурмовъ, Българо-гръцката църковна разпря, стр. 195; вж. и стр. 207). До тогава въ Цариградъ е имало само двама-трима епархийски представители — царигр. българи, заедно съ които представителитѣ на цариградскитѣ българи сѫ действували за правдини на цѣлия бълг. народъ, но и следъ 3 априлъ 1860 г. тѣ още не сѫ изказвали своето искане за самостойна българска иерархия съ формулата „възстановление на Охридската архиепископия”, макаръ и да сѫ го обосновавали, между друго, и върху каионичностьта на тая църква (вж. у Бурмовъ, цит. съч., стр. 190, заб. 1). На узунджовския панаиръ презъ септемврий 1860 г. бълг. търговци, дошли отъ разни мѣста, сѫ изпратили до султана прошение за признание бълг. иерархия въ лицето на Илариона Макариополски (ibid., стр. 115). Въ пълномощията на всички епарх. избиратели се изтъквало сѫщото искане (ibid., стр. 210, 212), a следъ внущението на В. Порта, че това искане е неосѫществимо, съ проекта си отъ 16 юлий 1861 г., тѣ сѫ счели за благоразумно да искатъ само равноправно участие въ управлението на патриаршията (ibid., стр. 215—216). Народнитѣ пълномощници официално сѫ поискали възстановлението на Охридската архиепископия чакъ въ края на м. августъ 1867 г. по поводъ на проекта на патриарха Григория VI (вж. ibid., стр. 356—362).
76
На 17 юлий 1862 г. [1] презъ нощьта е изгорѣла охридската митрополия (бившата архиепископска палата, въ двора на църквата „Св. Климентъ"). Това произшествие много опечалило народа, защото зданието било красота за града и паметникъ на нѣкогашната му църковна независимость, a освенъ туй изгорѣли и старини (рѫкописи, книги и др.). Заради това, макаръ и да отсѫтствувалъ Мелетий презъ време на пожара, народътъ билъ увѣренъ, че неговитѣ хора [2] нарочно сѫ запалили митрополията [3], и още повече се озлобилъ противъ владиката си.
Борбата между охридчани и Мелетия е влѣзла въ решителната си фаза въ 1862 г., когато владиката е изпѫдилъ епархийския мирски съветъ (6 души), учреденъ съгласно окрѫжното на патриаршията отъ сѫщата година, понеже тѣ му се възпротивили да вземе отъ единъ селянинъ 3 л.т. за заявление. Той е отнималъ опредѣления за училищата приходъ отъ вѣнчилата (30 л. т. годишно, по 2 гр. на вѣнчило), както и прихода на църквитѣ. Въ 1864 г. въ Охридъ било свикано голѣмо епархийско събрание, на което представителитѣ решили да изгонятъ Мелетия, като се заклели, че ще работятъ до край въ съгласие и взаимопомощь. [4] Въ 1865 г.
1. Тая дата е указана въ една бележка на Г. Бодлевъ, въ неговия преписъ на св. Климентовия кодексъ (Gelzer, Der Patr. v. Achrida, S. 104). E. Спространовъ отнася пожара къмъ м. юний с. г. (Мсб, XIII, 639), но съобщението на Бодлевъ ще да е по-вѣрно, понеже той е, билъ очевидецъ и освенъ това въ п. Стефановия сборникъ е отбелязано, че тоя пожаръ е станалъ на 18 юлий презъ нощьта. Разликата въ единъ день се обяснява съ това, че нощьта, когато е станало произшествието, Бодлевъ е смѣталъ за продължение на 17 юлий, a другиятъ — за начало на 18 юлий.
2. Митрополията се била запалила отъ недогорѣли цигари, които хвърлили пирувалитѣ въ нея Михалаки (племенникъ на Мелетия), архиер. намѣстникъ попъ Стефанъ Гюрчевъ и др. младежи (Е. Спространовъ, ibid., стр. 640).
3. Сѫщо К. Шапкаревъ твърди това (Автобиогр., Мак. прегл., год. III, кн. 1, стр. 66).
4. Е. Спространовъ, МСб, XIII, 631. По-виднитѣ участници въ тази борба сѫ били Гр. Пърличевъ, Якимъ Сапунджиевъ, братя Паунчеви, Гьорше Гърдановъ, Петъръ Огненовъ, Ангелъ Групчевъ, Коста Размовъ, Миле Манчевъ, Дим. п. Симовъ, Коста Нелчиновъ, Ангелъ Спространовъ, Симонъ Кърмишъ (влахъ), Коста Манчевъ, Йонче С. Манчевъ, Миле К. Манчевъ и др. Вж. и К. Шапкаревъ, Бълг. прегледъ, год 21, кн. IX—X, стр. 296.
77
била изпратена на патриаршията молба отъ страна на цѣлата епархия да дигне Мелетия, станалъ вече нетърпимъ съ своитѣ беззакония. Едвамъ въ 1867 г. патриаршията е изпратила въ Охридъ корчанския и бератския митрополити да разследватъ обвиненията противъ Мелетия, но, макаръ и да били тѣ отрупани съ писмени оплаквания отъ градове, села и частни лица, Мелетий не билъ вдиганъ, както поради самоизмамата на патриаршията, че въ Охридъ елинизмътъ е силенъ, тъй и поради това, че Мелетий е ималъ на своя страна влиятелни въ патриаршията цариградски гърци. [1]
Колкото повече патриаршията е упорствувала, толкова по-силно е действувалъ на охридчани образътъ на родната имъ „патриаршия" и съ още по-голѣмо въодушевление подемали борбата противъ омразния имъ фанариотинъ. Пламеннитѣ речи на Гр. Пърличевъ и неговитѣ високопатриотични пѣсни („Въ хилядо седемстотинъ шестдесеть и второ лѣто", „До кога, братя, мили българи") сѫ наелектризирвали мало и голѣмо. А взаимоспомагателната каса на охридскитѣ кожухари била голѣма материална сила, която е усилвала смелостьта на народа. [2] За подигане на борческото настроение е спомагала и самата патриаршия, която не само не обръщала внимание на постояннитѣ оплаквания на охридчани и на охридскитѣ търговци въ Цариградъ [3], a веднажъ единъ синоденъ членъ (халкидонскиятъ митрополитъ) и се погаврилъ съ религиозното имъ чувство, като оправдавалъ слабостьта на Мелетия къмъ женския полъ съ беседата на И. Христа съ самарянката. [4]
При такъвъ високъ родолюбивъ подемъ, на 10 юлий 1867 г. Охридъ се приготвилъ да смъкне отъ св. Климентовата катедра недостойния иерархъ. Въ тоя день, следъ като
1. МСб, XIII, 631—632, 639 и 640.
2. Тази каса била основана въ 1B66 г. по инициатива на Гр. Пърличевъ съ първа волна помощь 412 л. т., която се увеличавала отъ редовни вноски на майсторитѣ по 10 гр. на денгъ стока, докарана отъ Европа, и отъ една надница на всѣки калфа презъ годината (МСб, XIII, 644).
3. Братя Кецкарови, братя Манчеви, братя Паунчеви (Вж. К. Шапкаревъ, МСб, XVI, стр. 912, № II).
4. Вж. подробно МСб, XIII, стр. 646—647.
78
се върналъ отъ манастира „Св. Наумъ", Мелетий, придруженъ отъ 20 жандарми, е отишълъ на вечерня въ църквата „Св, Климентъ". Обаче епитропътъ Тасе Карчевъ тутакси е изгасилъ свѣщитѣ и избѣгалъ, като разгласилъ по махалитѣ никой да не отива въ църква на другия день (недѣля). И наистина, църквата била праздна [1]. Следъ това, въ църквата на Долна порта (вѣроятно „Св. Богородица") било свикано многолюдно гражданско събрание, което решило да се изхвърли името на Мелетия отъ църквата. Тукъ били повикани всички градски свещеници и имъ било предложено. „Акο сте съ насъ, не споменувайте Мелетия" [2]. Съ общъ епархийски махзаръ (прошение) охридчани поискали отъ султана да възстанови Охридската архиепископия [3], като съобщили това свое решение на народнитѣ пълномощници въ Цариградъ. Последнитѣ съ писмо отъ 19 юлий 1867 г. имъ съобщили, че напълно възприематъ искането имъ да се възстанови Охридската архиепископия, която, като канонична автокефална църква, да рѫководи цѣлия български народъ, [4]
1. Бележка въ попъ Стефановия сборникъ.
2. Бележка въ п. Стефановия сборникъ. Датата не е означена, но отъ граматическата ѝ връзка съ бележката за постѫпката на епитропа Карчевъ следва да се заключи, че събранието въ Долна порта е станало въ сѫщия день, когато народътъ не е отишелъ въ църквата „Св. Климентъ” (11 юлий 1867 г.). Че презъ м. юлий 1367 г. охридчани сѫ взели решение да не признаватъ Мелетия, косвено говори и писмото отъ 19 юлий 1867 г. на народнитѣ пълномощници въ Цариградъ до охридчани. Обаче, споредъ Спространовъ, първото гражданско събрание за изхвърляне на Мелетиевото име е станало въ м. априлъ 1869 г. (МСб., XIII, стр. 652—653). Понеже Спространовъ е черпилъ повечето си сведения отъ устнитѣ разкази на участника въ църковната борба на Охридъ К. Размовъ, то последниятъ не е ли сбъркалъ годината? Основание да се усъмнимъ ни дава и обстоятелството, че тукъ подаването на епархийски махзаръ до султана за възстановление на Охридската архиепископия се поставя преди демонстративното напускане на патриаршията отъ охридскитѣ представители, които поднесли епарх. жалба противъ Мелетия, когато първиятъ акть по своя храрактерь би трѣбвало да бѫде логическо последствие отъ втория. Такъвъ редъ въ двата акта е допустимъ, ако охридчани сѫ действували безъ планъ!
3. Е. Спространовъ, цит. кн., ст. 641.
4. Срв. прошението на бълг. представители въ Цариградъ до В. Порта отъ м. августъ 1867 г. у Бурмовъ, Българо-гръцката църковна разпря, стр. 357 362.
79
и се надѣватъ, че ще бѫде осѫщественъ тоя копнежъ [1]. Свещеницитѣ първоначално не се решавали да изхвърлятъ името на владиката, който ги заплашвалъ съ най-тежки наказания, ако тръгнѣли съ народа. Но отъ друга страна приходитѣ имъ намалявали, понеже народътъ не ги викалъ за трѣби. Заради това най-сетне тѣ дали писмено обещание [2], че не признаватъ вече Мелетия за свой духовенъ началникъ. Мелетий е правѣлъ всички усилия, за да задьржи положението си чрезъ турската власть. Така, по негово искане охридскиятъ каймакаминъ искалъ да изпрати въ манастиря „Калища" попъ Анастаса Гавриловъ, защото е вѣнчалъ Георгия Главинчевъ безъ позволително на владиката, но се отказалъ срещу 40 л. т. подкупъ [3]. Сѫщо по настояване на Мелетия въ края на ноемврий 1868 г. Гр. Пърличевъ билъ арестуванъ и хвърленъ въ дебърския затворъ [4]. Обаче тѣзи козни само усилвали презрението на охридчани къмъ Мелетия. Образувана била отдѣлна българска църковноучилищна община, която била официално провъзгласена на 24 августъ 1869 г. [5] Тя заела всички градски църкви, и Мелетий билъ принуденъ да направи параклисъ въ дома на попъ Масиновъ. Основано било и българско читалище [6].
Неизказана била радостьта на охридчани, когато чули за разрешението на Църковния въпросъ. На 8 мартъ 1870 г. ферманътъ за учредяването на Българската екзархия билъ прочетенъ въ църквата „Св. Климентъ" при голѣмо народно тържество. Макаръ и да не била спомената въ фермана, обаче, възъ основа на чл. 10 отъ последния, Охридската епархия се смѣтала за екзархийска и изпратила Миле Манчевъ за свой представитель въ Църковно-народния съборъ съ порѫка да действува за по-скорошното изпращане на български владика въ Охридъ [7].
1. Ив. Снѣгаровъ, Нови данни за българщината въ Македония въ Македонски прегледъ, год. I, кн. 4, стр. 54—55.
2. Споредъ поменатата бележка въ п. Стефановия сборникъ.
3. Е. Спространовъ, цит. кн., стр. 657.
4. Автобиография на гр. Пърличевъ, МСб., XI, 373—374.
5. Е. Спространовъ, цит. кн., стр. 657.
6. Ibid., стр. 658. 7. Ibid., стр. 664.
80
Борбата, обаче, не била свършена. Въ 1870 г. Мелетий е подкупилъ двама разбойника (Шахинъ и Лазе Манякъ отъ Долни Дебъръ) да принудятъ съ тероръ охридчани да се върнатъ подъ негово ведомство, но безъ сполука. Той успѣлъ да върне назадъ въ Битоля бившия велешки митрополитъ Генадий, който въ 1871 г. м. септемврий билъ изпратенъ отъ Екзархията за управляющъ на Охридската епархия [1]. После митр. Генадий пакъ отишълъ въ Охридъ, но като частно лице, за да прекара старинитѣ си. Народътъ го е канѣлъ да служи, даже да освещава църкви (напр. въ селата Плаке и Ботунъ), но Мелетий не му позволявалъ. Охридчани се оплакали на новия солунски валия Мидхадъ паша (въ 1873 г.), който имт отговорилъ, че митрополитъ Генадий е свободенъ да служи въ Охридъ [2].
Въ отговоръ на тѣзи пакостни действия на Мелетия, по решение на общината на 27 юлий 1871 г. въ църквата „Св. Климентъ," свещ. Никола Бъндевъ е прочелъ проклятие надъ всѣки българинъ, който приказва и има взимане-даване съ гъркоманитѣ, но тази клетва скоро била нарушена отъ българитѣ. Това, види се, е окуражило Мелетия да прави нови опити, за да разколебае и раздѣли народа. Въ 1872 г., по негово внушение, били арестувани и хвърлени въ солунското Канлѫкуле (въ ново време „Беязъ-куле”) свещеницитѣ Анастасъ Гавриловъ и Якимъ Маленковъ и епитропитѣ Мане Миле Даскаловъ и Ангелъ Яневъ, понеже въ богослужебнитѣ книги на църквитѣ „Св. Никола" (Геракомия) и Каменско се споменавало името на руския царь. Затворенитѣ били освободени вследствие енергичното застѫпничество на гражданитѣ, но Мелетий не се отчайвалъ. За да си създаде добра позиция противъ българския митрополитъ, който скоро щѣлъ да пристигне, на 22 мартъ 1874 г. той е настѫпилъ съ войска да отнеме катедралната църква „Св. Климентъ". Цѣлиятъ градъ е въстаналъ противъ това покушение. Женитѣ сѫ образували кордонъ около църквата и дълго се съпротивлявали на войската. Нѣкои отъ тѣхъ показали голѣмо безстрашие. Споменава се Иованица Филдишова, която въ схватката грабнала
1. Ibid., стр. 667.
2. Протоколъ на Екзарх. Св. Синодъ, 134. заседание отъ 4 декемврий 1873 г., стр. 292.
81
тоягата на турския офицеръ и я хвърлила, като викала: „Зa тази църква ние сме си продали обицитѣ и ризитѣ, какъ смѣешъ ти да ни я отнимашъ?" Мелетий е успѣлъ да отнеме църквата и училищното здание, но не постигналъ гонимата си цель. Тържественото влизане на българския митрополитъ Натанаилъ въ Охридъ на 14 априлъ 1874 г. [1] било пъленъ триумфъ на българщината надъ гъркоманството. Затова скоро турската власть е повърнала катедралата на българитѣ, a на гъркоманитѣ митр. Натанаилъ е отстѫпилъ църквата „Св. Врачи". Голѣми усилия е положилъ митрополитъ Натанаилъ за да отнеме отъ гъркоманитѣ манастира „Св. Наумъ", който отъ 1869—1873 г. билъ въ български рѫце, но въ 1873 г. манастирскиятъ управитель Андроникъ Зарчевъ е предалъ на Мелетия манастирскитѣ ключове, за да избѣгне смѣтката, която му искали манастирскитѣ настоятели Гр. Паунчевъ и Петъръ Огненовъ [2]. Сѫщо той, подкрепенъ отъ гражданитѣ, е искалъ да възстанови изгорѣлата митрополия, но не му позволилъ охридскиятъ каймакаминъ, който не билъ въ добри отношения съ него и го обвинявалъ въ подстрекаване на населението противъ държавата. Презъ време на руско-турската война, на 10 августъ 1877 г. митрополитъ Натанаилъ билъ дигнатъ въ Цариградъ, a къмъ 20 августъ секретарьтъ му Стоянъ Костовъ (родомъ отъ Скопье и дълги години бълг. учитель) билъ заточенъ въ Диарбекиръ [3].
1. Тази дата е отбелязана въ единъ пентикостаръ на църквата въ Каменско. Споредъ Е. Спространовъ, Натанаилъ влѣзълъ въ Охридъ на 16 априлъ (МСб., XIII, 678).
2. Е. Спространовъ, цит. кн., стр. 633. Съ въпроса за „Св. Наумъ" се занималъ и Св. Синодъ при Българската екзархия по поводъ молбата на охридчани, подпечатана съ 12 мухтарски печата, отъ 10 октомврий 1873 г., да бѫде принуденъ чрезъ властьта Андроникъ Зарчевъ, шесть години „игуменъ” на манастира, да даде смѣтка на манастирското настоятелство, избрано отъ Охридъ. Охридчани сѫщевременно отбелязватъ, че манастирътъ „Св. Наумъ” е енорийски храмъ и енорията му се състои отъ селата Любанища и Търпейца. По предложение на охридския митрополитъ Натанаила, Св. Синодъ е решилъ да се изпрати такриръ на новия солунски валия Мидхадъ паша по тоя въпросъ (122 засед. на екзарх. Св. Синодъ отъ 27 октомврий 1873 г., стр. 265; вж. и 94 заседание отъ 11 юлий 1873 г., стр. 212, по поводъ прошението на охридчани до великия везиръ за мон. „Св. Наумъ”).
3. За всички тия събития вж. по-обширно у Е. Спространовъ, цит. кн., стр. 666—680.
82
Следъ рускотурската война турското правителство не позволило на митр. Натанаила да се върне въ Охридъ, но при все това църковната борба вече била свършена. Въ 1879 г. Мелетий билъ премѣстенъ въ Лариса [1], a приемникътъ му се установилъ да живѣе въ гр. Крушево, подържанъ отъ власитѣ-гъркомани. Въ Охридъ сѫ останали само нѣколко гъркомански кѫщи (отъ български и влашки произходъ). Презъ времето, когато тамъ е нѣмало български владика (до 1890 г.), тѣ правѣли пропаганда чрезъ училището си, като давали безплатно на децата учебници и училищни потрѣби. По тоя начинъ презъ 1889/1890 учебна година въ гръцкото училище е имало значително увеличение на ученицитѣ въ сравнение съ тѣхния брой къмъ 1878 г. (136:20) [2]. Обаче това било последенъ безуспѣшенъ напънъ на гъркоманството. Българщината въ Охридъ си оставала една напълно самосъзната и неподатлива маса, макаръ че Берлинскиятъ конгресъ е разбилъ надеждитѣ ѝ и тя била подложена на много по-тежъкъ турски гнетъ, поради който градътъ взелъ бърже да отпада икономически и да бѣгатъ по-интелигентнитѣ младежи въ България, даже да се изселватъ тукъ цѣли семейства. Не я разочаровало и изгарянето на българската митрополия [3] въ 1882 г., което тя считала за дѣло на гъркоманитѣ [4]. На българския пѫтешественикъ, който е посетилъ Охридъ въ 1890 г., тоя градъ е правѣлъ впечатление на крепость на българщината въ цѣлия край [5], при все че, споредъ него, гражданитѣ били обзети отъ голѣма апатия къмъ общественитѣ работи и българската община не била деятелна [6]. Още по-силна бѣше тя следъ 1890 г., когато единъ подиръ другъ седѣха на охридската катедра български митрополити (Синесий, Григорий, Методий и Борисъ), и църковноучилищното дѣло бѣ поставено на здрави основи.
1. Ibid., стр. 638.
2. Вж. по-доле, стр. 122.
3. Тя се помѣщавала въ кѫщата на Ангелъ Паунчевъ, близо до кѫщата на Янчеви, гдето отъ времето на митр. Методия (1897 г.) се помѣщава Охридската митрополия.
4. Срв. Е. Спространовъ, цит. кн., стр. 680, заб. 2.
5. МСб, IV, стр. 68.
6. Ibid., стр. 65—67. Това настроение било следствие не само на лошитѣ политико-икономически условия, както е склоненъ да мисли * * *, a и на дълбоката вѣра, че Русия и България скоро ще измѣнятъ положението на Македония.
83
Сѫщо и сръбската пропаганда не е могла да пробие тази най-далечна българска покрайнина. Тя е правила опити още въ 1872 г., когато въ Охридъ се явили сръбски учители, които предлагали на гражданитѣ да учителствуватъ даромъ, но били отхвърлени [1]. Къмъ 1890 г. въ Охридъ е имало само двама сърбомани, презирани отъ народа. „Тукъ — бележи пѫтешественикътъ — би се изложилъ на присмѣхъ всѣки, който би потърсилъ сърби". [2] И после охридчани се отнасяха съ презрение къмъ сърбоманитѣ, които не бѣха повече отъ 3—4 кѫщи (Гърдановъ, Савевъ, Леонъ Мизовъ, Дим. Стружановъ). Сръбска чета не можеше да се движи въ Охридско. Отъ селата въ Охридската околия сръбската пропаганда успѣ да отнеме само Бороецъ, Лабунища и Подгорци (въ Стружко).
* * *
Успѣхътъ на църковната борба се намиралъ въ тѣсна зависимость отъ икономическото положение на Охридъ. Унищожението на архиепископията зле се отразило върху неговото материално положение, понеже е престаналъ притокътъ на богатство, който той е ималъ преди като столица, и отъ друга страна е подпадналъ подъ фенерска експлоатация [3]. При все това този превратъ е засегналъ най-вече умственитѣ работници (чиновницитѣ на архиепископията и свещеницитѣ). Предишнитѣ занаяти и сега продължавали да сѫществуватъ, градоветѣ отъ бившия Охридски диоцезъ не сѫ прекѫснали търговскитѣ си сношения съ Охридъ. Нѣмаме сведения за видоветѣ производство на тоя градъ въ края на XVIII и първитѣ три десетолѣтия на ХIХ в., но не можемъ да се съмняваме, че и тогава, както сега, много граждани се занимавали
1. Екзарх. писмо № 217 отъ 21 септемврий 1872 г. (въ II екз. протоколъ на писмата за 1871—73 г., стр. 203); екз. вх. дневникъ за 1869— 1874 г., вх. № 563, отъ 20 септ. 1872 г. Сърбия е започнала да прави своя пропаганда въ Македония въ разгара на църк. борба. Напр. въ 1868 г. сръбскиятъ министъръ е изпратилъ даромъ сръбски книги въ Кочани, но по решение на всички кметове въ околията книгитѣ били изгорени на 28 мартъ 1868 г. (В „Македония”, София. 1928 г., бр. 435, стр. 1).
2. * * *. Битолско, Прѣспа и Охридско, МСБ, IV, 68.
3. За съжаление, нѣмаме сведения за фанариотскитѣ берии въ Охридската епархия въ разни епохи. Но представа за икономическия гнетъ на Фенеръ можемъ да си съставимъ отъ сведенията, които Hahn ни дава за времето преди новата финансова организация на патриаршеския диоцезъ (къмъ 1860 г.): охридскиятъ митрополитъ е ималъ годишенъ приходъ 200,000 гр. и битолскиятъ — 400,000 гр., за рѫкопололожение въ Охридъ се взимало произволно — по 1000 и дори 2000 гр. (Reise durch die Gebiete des Drin und Vardar, Bd. XV, S. 135).
84
съ земледѣлие (особено съ лозарство и градинарство) и риболовство, като сѫ изнасяли зеленчуци, овощия (череши, ябълки и круши) и риба въ близки градове. Охридъ е изнасялъ въ Албания кечета (албански шапчета). Съ шапкарство (кечеджилъкъ) се занимавали 5—6 кѫщи въ Вароша (Карчеви, Зариови, Минджови, Котушови, Кацкови, Терзянови, Паскалъ Шапкаревъ), [1] но къмъ половината на XIX в. тоя занаятъ е опадналъ. Изглежда, тогава е цъвтѣло и златарството (куюнджилъкътъ), ако може да се сѫди по факта, че двама християни сѫ били обвинени въ фалшификация на монети и на 22 юний 1789 г. сѫ били обесени, a имотътъ имъ билъ конфискуванъ [2]. Занаятътъ, който е поставялъ Охридъ въ сношение съ международни пазари, било кожухарството (кюркчилъкъ). Не се знае точно, отъ кога охридчани почнали да се занимаватъ съ тая индустрия. Въ своята автобиография К. Шапкаревъ, като казва, че дѣдо му Паскалъ билъ шапкарь, забелязва: „на това време кечеджилъкъ-тъ въ Охридъ много се работалъ, и самата търговія що въртеле охридянцы была тая. Сега се замѣни съ кюрчилокъ-тъ" (к. н.) [3]. Сигурно, Шапкаревъ иска да каже не, че по-рано не е сѫществувалъ тоя занаятъ въ Охридъ, a че къмъ 1864 г., когато е писалъ автобиографията си, кожухарството е заело главно мѣсто между другитѣ занаяти. Кожуситѣ, които се давали за прикя и били забранени отъ охридската община въ 1759 г., [4] ще да сѫ били изработвани въ Охридъ, a не вънъ. Знае се, че къмъ 1767 г., когато е паднала Охридската архиепископия, въ Цариградъ имало охридска колония, между която е имало и кожухари [5]. Народното предание счита виновници за падането на Охридската архиепископия четирма охридски богати кожухари, двама отъ които сѫ били султански капламаджии (доставчици на кожуси за двореца). [6] А пъкъ, споредъ лайпцигскитѣ хроники,
1. Автобиография на К. Шапкаревъ, Македонски прегледъ, год. III, нн. 1, стр. 53—59.
2. Бележка въ кодекса на св. Климентъ, прочетена отъ I. G. Hahn (Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar, Denkschriften der kais. Akad. der wissanschaften. . . Bd XV, S. 121.
3. Макед. прегледъ, год III, кн. 1, стр. 58.
4. Макед. прегледъ, год. IV, кн. 1, стр. 114.
5. Π. Р. Славейковъ, О. Неофитъ Хилендарски въ МСб., XII, стр. 393, заб. 1.
6. Това предание е чулъ българскиятъ пѫтешественикъ * * * (В. Кънчевъ) въ Охридъ отъ стогодишния свещеникъ Апостолъ Мизовъ въ 1890 г. (МСб., IV, стр. 60).
85
отдавна се явявали гръцки търговци на лайпцигския панаиръ и си имали въ тоя градъ свой домъ, наричанъ и въ ново време гръцки домъ (Griechenhaus). [1] Ако вземемъ предъ видъ, че на западъ подъ „гръцки" сѫ разбирали не само гърци по народность, a и изобщо православни и че отъ 60-тѣ години на XIX в., наистина, Охридъ е билъ въ оживени търговски връзки съ Лайпцигъ чрезъ кожухарството, та възможно е и презъ XVIII в., когато той е ималъ сношения съ Венеция, да е търгувалъ и съ Лайпцигъ чрезъ сѫщата индустрия. Въ Охридъ кожухарството силно се е развило следъ Кримската война, вследствие на общия икономически подемъ, настаналъ въ Европейска Турция отъ общото подобрение на финансовото положение на държавата и отъ усиления износъ на житни произведения. [2] To е станало основа за увеличение на общата стопанска мощь на Охридската околия, та последната е могла да изплаща голѣмитѣ държавни данъци [3] и сѫщевременно да посрѣща разходитѣ за народното дѣло. Тогава била основана въ Лайпцигъ голѣмата кожухарска фирма на Кецкарови, която е улеснявала доставката на сурови кожи въ Охридъ. Къмъ 1875 г. Лайпцигъ е внасялъ въ Охридъ около 91,000 лисичени и рисови кожи за 525,000 марки и голѣмо количество невѣстулки, самурени, вълчи, котешки и заешки кожи. [4] Въ Охридъ сѫ били донасяни сурови кожи отъ дивечъ още и отъ Македония, Албания, Босна и Херцеговина. [5] Първоначално лайпцигска стока сѫ доставяли по-голѣмитѣ кожухарски кѫщи въ Охридъ, a дребнитѣ кожухари обработвали само мѣстни сурови кожи. Но по-сетне и последнитѣ почнали да си доставятъ външенъ материалъ отъ едритѣ кожухарски производители, които купували изработенитѣ отъ дребнитѣ производители кожуси и ги изпращали за продань най-вече въ Цариградъ и на узунджовския
1. D. Totchkoff, Studien über Rauchwarenhandel und Kürschnerei insbesondere in Ochrida (Macedonien), Heidelberg, 1900, S. 57—58.
2. Вж. ibid., 58.
3. Споредъ Hahn въ 1863 г. Охридската каза e плащала около два милиона гр. прѣки данъци (350,000 гр. вергия за движимия и недвижимия имотъ, 70,000 гр. добавка за 1863 г., 345,000 гр. беделъ или воененъ данъкъ, 1,000,000 десетъкъ, 80,000 гр. данькъ за кравитѣ, 32,000 гр. акцизъ). Вж. Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar, Bd. XV, S. 135.
4. D. Totchkoff, цит. съч., S. 58—59. Вж. и Hahn, цит. съч., S. 122.
5. * * *. Битолско, Прѣспа и Охридско, МСб, IV, стр. 68.
86
панаиръ, [1] гдето главни доставчици на кожуси сѫ били охридчани. Въ 1863 г. въ Охридъ е имало 150 кожухарски работилници (срещу 12 по-рано). [2] Тѣ сѫ продължавали да действуватъ почти до надвечерието на руско-τурската война съ 800 работници и толкова работнички, които работили у дома си [3]. Работницитѣ се дѣлили на майстори, калфи и чираци. Тѣ работили съ надница, като се смѣталъ работниятъ день отъ зарань до вечерь, или пъкъ на парче. Преди кримската война единъ чиракъ е получавалъ на день отъ 60 пари до 2 гр., понѣкога и закуска (сухъ хлѣбъ и чесновъ лукъ); [4] a майсторътъ— до 15 гр. [5] Не сѫ известни надницитѣ презъ време на разцвѣта на кожухарството (1856—1877), но ако въ 1863 г. майсторската надница за зименъ день била 4—5 гр., [6] то после не ще да сѫ били значително увеличени. За голѣмото производство се предлагали и много работни рѫце, което не позволявало да се покачватъ надницитѣ. Тукъ имало значение и подигнатото общо благосъстояние, при което ценитѣ на хранитѣ не сѫ били високи. Презъ време на упадъка на кожухарството надницитѣ пакъ се движели почти въ предишния размѣръ (майсторъ е получавалъ 15—20 гр., калфа 5—10 гр., a чиракъ 60 пари безъ храна), [7] но въ сравнение съ предишнитѣ надници тѣ сѫ били низки поради скѫпотията.
Презъ време на църковната борба голѣма часть отъ жителитѣ на квартала Варошъ е намирала поминъкъ въ кожухарската индустрия. Тѣ представлявали една голѣма производителна кооперация или професионална организация, въ която свободно се лѣела българска речь и е действувалъ енергиченъ български духъ. На тази занаятчийска организация трѣбвало
1. Hahn, цит. съч., S. 122; * * *. Битолско, Прѣспа и Охридско, IV, стр. 68; Totchkoff, цит. съч., S. 70.
2. Hahn, цит. съч., S. 122. Къмъ 1850 г. сѫществували кожухарницитѣ на попъ Симови, братя К. Паунчеви, Пармакови, Кецкарови, Коцареви и Точкови (Автобиографията на К. Шапкаревъ, Макед. Прегледъ, год. III, кн. 1, стр. 53).
3. Totchkoff, цит. съч., S. 67. Срв. * * *. Битолско, Прѣспа и Охридско, IV, стр. 68.
4. Автобиографията на К. Шапкаревъ, Макед. прегледъ, год. III кн. 2, стр. 29, 31 и 32.
5. Hahn, цит. съч., S. 122.
6. Pag. cit.
7. Totchkoff, цит. съч., 68.
87
само да се заговори за националенъ идеалъ, за да станѣла пламененъ борецъ за неговото осѫществение. Съ тази стопанска особеность на Охридъ презъ това време се обяснява, че Варошъ, въ лицего на своитѣ първенци, повечето отъ които сѫ били кожухари, е движелъ цѣлия градъ и цѣлата епархия; билъ една негласна българска община много време преди формалното ѝ учредяване. Сигурно, кожухарската организация е налагала на града да се подържа решението на охридската община отъ 1759 г. за прикята. [1] Тази организация е импулсирала съ примѣра си гражданитѣ да се надпреварватъ въ даване сили и пожертвувания за народното дѣло. Кюркчийската каса, за която по-рано говорихме, е изпълнявала ролята на мѣстна банка, която е финансирала града въ борбата му противъ елинизма. Преданостьта на водителитѣ-първенци къмъ дѣлото била тъй голѣма, че нѣкои отъ тѣхъ (Коста П. Размовъ, Гр. Паунчевъ, П. Огненовъ, Илия Чобановъ) [2] въ края на краищата се разорили материално.
Кожухарството е почнало да отпада заедно съ общото упадане на занаятитѣ, предизвикано отъ конкуренцията на европейскитѣ фабрики, която се появила въ Турция съ построяването на желѣзопѫтнитѣ линии. Румелийската линия е премахнала узунджовския панаиръ, който за последенъ пѫть се състоялъ две години следъ построяването на тази линия малко преди Априлското въстание. [3] Освенъ по тази обща причина, кожухарството е упадало и поради това, че европейското облѣкло взело все повече да се разпространява между турци и християни въ градоветѣ. При това костурскитѣ кожухари почнали да конкуриратъ на охридскитѣ. [4] По тая причина въ Охридъ постепенно намалявали кожухарскитѣ кѫщи и къмъ 1890 г. имало само 2 съ около 100 работници и нѣколко дребни кожухари. [5] И къмъ 1900 г. е имало 2 голѣми и 4 малки кожухарски кѫщи. Въ голѣмитѣ работилници сѫ работили лѣте 50—60 д. и зиме 30—40, a въ малкитѣ
1. Hahn съобщава, че въ 1863 г. въ Охридъ още се подържало това решение само съ едно измѣнение, че сега давали кожуси (Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar, Bd. XV, S. 121).
2. E. Спространовъ, МСб, XIII, стр. 674—675; Гр. Пърличевъ, Автобиография, МСб, XI, стр. 400.
3. Totchkoff, цит. съч., S. 71.
4. Ibid., S. 73.
5. * * *. Битолско, Прѣспа и Охридско, МСб, IV стр. 68.
88
10—15 д. или съ кожухарство се занимавали всичко 48 майстори, 74 калфи и 18 чираци. [1] Търговията съ кожухарство държели въ рѫцетѣ си главно дветѣ голѣми кѫщи, които изпращали изработенитѣ стоки за продань въ Цариградъ и Пловдивъ, гдето имали свои клонове. [2]
Престаналъ да бѫде голѣмъ центъръ на кожухарската индустрия, Охридъ е почналъ бърже да запада икономически. За това много сѫ благоприятствували голѣмитѣ данъци, турскиятъ тероръ надъ българското население и особено върлуването на разбойници по планинскитѣ пѫтища Охридъ—Ресенъ и Охридъ—Дебъръ. Ново голѣмо производство градътъ не можа да създаде, a се ограничаваше съ износъ на зеленчукъ и овощия въ Поградецъ, Ресенъ, Струга и Дебъръ, както и на риба въ Битоля, Прилепъ и др. градове. Но и риболовството взе да отпада, понеже рибата накаляваше поради безразборното ѝ ловене, което бѣше резултатъ на това, че държавата продаваше правото на риболовъ [3], a купувачитѣ (обикновено турци) препродаваха часть отъ езерото на мѣстнитѣ рибари. Още въ 1890 г. бълг. пѫтешественикъ е констатиралъ търговски застой. [4] И следъ това, презъ цѣлия турски режимъ, охридската чаршия бѣ унила и мъртва, освенъ въ понедѣлникъ, когато ставаше пазаръ. Икономическата криза заставяше [5] нѣкои граждани и селяни да търсятъ поминъкъ въ други градове (Битоля, Солунъ, Цариградъ) и др. държави (България, Ромъния, Австрия, Германия и др.). Гурбетчийството имаше тая добра страна, че внасяха въ града отъ вънъ повече или по-малко пари, но то имаше и лоша страна, че мнозина отъ гурбетчиитѣ захващаха постоянна работа въ чужбина и се изселваха тамъ съ семействата си. Съ това българското население на града се намаляваше, имотитѣ (кѫщи, ниви, лозя) постепенно губѣха действителната си стойность и даже бѣха изоставяни. Въ 1877 г. Охридъ е ималъ 2000 български кѫщи и 1100 албаномухамедански [5], но въ 1890 г., споредъ турската статистика, въ Охридъ е имало 2409 кѫщи, отъ които 1253 христ. и 1156 мохам. Съ
1. Totchkoff, цит. съч., S 67.
2. Ibid., стр. 82.
3. За 1889—1890 г. охридската часть отъ езерото била продадена за 4760 л. т., a по-рано, когато имало риба въ изобилие, за 7000 л. т.; поградечката пъкъ часть на езерото — за 1820 л. т. (* * *. Битолско, Прѣспа и Охридско, МСб, IV. стр. 52).
4. МСб, IV, стр. 65.
5. В. Тепловъ, Матеріалы для статистики Болгаріи, Ѳракіи и Македоніи, 1877. С. Петербургъ, стр. 273. Въ цѣлата Охридска каза е имало всичко 6398 бълг. к. и 2022 мохам. (ibid., 273—273).
89
население 11,900 нуфузи, отъ които 6140 мѫже и 5760 жени, по народность 5840 българи, 5408 турци и албанци, около 600 власи и 1 гръцка фамилия. [1] А споредъ статистикатá на В. Кънчовъ, въ 1900 г. Охридъ е наброявалъ 14,860 ж., отъ които 8000 българи, 5000 турци, 800 албанци (300 християни и 500 мухамедани), 460 власи и 600 цигани. [2] Следъ тая година, поради започналото революционно движение, още повече се усилваше емигрирането. Преселването на семейства отъ нѣкои околни села въ Охридъ не можеше да уравновеси изселването на градскитѣ жители.
Подъ сръбско владичество Охридъ още повече западна, тъй като е откѫснатъ отъ предишнитѣ си важни тържища — Поградецъ и Елбасанъ и заедно съ цѣла Македония носи тежко данъчно бреме. Тѣснолинейката, която го свързва съ Кичево—Гостиваръ—Тетово—Скопье, не допринася за икономическото му издигане, защото нѣма какво друго да изнася съ нея, освенъ риба, каквато обаче нѣма въ голѣмо количество и не е достѫпна за по-широкъ крѫгъ потрѣбители поради високата ѝ цена. Сега градътъ представлява още по-печално зрелище, отколкото презъ време на всеобщата война. Срутенитѣ или клонещитѣ къмъ срутване кѫщи въ Вароша и Месокастро сѫ много повече, отколкото преди. Голѣмитѣ сгради на стари фамилии (Гр. Паунчевъ, Конст. Робевъ, Хр. Точковъ, Днт. Митановъ, Андроникъ Скопаковъ, Тодосъ Карчевъ и др.) или сѫ изравнени съ земята, или скоро ще се съборятъ.
* * *
Революционното движение въ Старопланинска България се отеквало и въ Македония. Известната учителка (въ Прилепъ, Охридъ, Битоля, Велесъ и другаде) баба Недѣля Петкова е разпространявала бунтовни пѣсни („Стани, стани, юнакъ Балкански!", „Кѫде си ти любовъ народна!” и др.) [3] Сѫщото ще да е правѣла и дъщеря ѝ Станислава, учителка въ Македония. Въ 1876 г. тя е приготвила знамето на малешевския войвода Димитъръ п. Георгиевъ, за когото е написала и стихотворение. [4] Въ 1870 или 1871 г. Василъ Левски е основалъ
1. * * * . Битолско, Прѣспа и Охридско. МСб, IV, 56.
2. Македония. Етнография и статистика 1900 г., София, стр. 252. Споредъ статистиката на В. Тепловъ, къмъ 1839 г. Охридската каза е имала 42,760 българи, 2 гърци и 2,450 власи (Грекоболг. церковный въпросъ, 1889, стр. 240); споредъ сгатистиката на проф. Йор. Ивановъ, къмъ 1912 г. сѫщата каза е имала 40,400 бълг., 5000 турци, 1750 власи, 8000 албанци, 570 цигани, — всичко 55,720 д. (Българитѣ въ Македония, второ допълнено изд., 1917 г. стр. 105).
3. Вж. у К. Шапкаревъ, Бълг. прегледъ, II, кн. VIII, стр. 137.
4. Македонцитѣ въ културнополитическия животъ на България. Анкета на Изпълн. к-тъ на македонскитѣ братства, София 1918 г., стр. 16—17.
90
комитетъ въ Крива Паланка [1], отгдето, навѣрно, е посетилъ и други близки градове. По внушение на Π. Р. Славейковъ, Apсений Костенцевъ, продавайки книги низъ разни македонски градове, е посвещавалъ въ революционната идея свещеници, учители и младежи. [2] Имайки предъ видъ това, както и обстоятелството, че охридскитѣ търговци ежегодно се срѣщали на узунджовския панаиръ съ търговци отъ България, то трѣбва да се допусне, че и Охридъ, борейки се противъ фенерското иго, е копнѣелъ за освобождение отъ турцитѣ. Веднажъ Стефанъ Пармаковъ се явилъ при българския екзархъ Антимъ I и въ време на разговора нѣкой отъ присѫтствувалитѣ казалъ: „Слава Богу, сега имаме своя църква!" На това Пармаковъ е възразилъ : „Църква безъ царство е мъртва". [3] Дали до руско-турската война е имало въ Охридъ сериозно революционно брожение, нѣмаме напълно достовѣрни сведения. [4] Наистина, турцитѣ сѫ обвинявали митроп. Натанаила
1. Материали за историята на градъ Криворѣчна Паланка. Спомени отъ Мих. Ив. Македонски. София, 1925 г., стр. 17—19.
2. Сборникъ на Бълг. Академия на наукитѣ, кн. VI, 1916 г., стр. 34, 39 и 44.
3. Това ми разправи самъ Ст. Пармаковъ презъ време на всеобщата война въ Охридъ.
4. Споменатиятъ Ст. Пармаковъ ме увѣряваше, че въ времето на Натанаила (1874—1877) въ Охридъ била образувана съзаклятническа група, въ което влизали той, Златанъ Бойкикевъ (братъ на Натанаила), Иванъ Паунчевъ, Никола Минджовъ, Дим. Узуновъ, Наумъ Филевъ, Гр. Пърличевъ, Коче Групчевъ, Коста Лимончевъ, Конст. Робевъ, Коле Филдишовъ, Никола Бочкаровъ, Коста Терзяновъ, Ст. Старовчевъ, Пандо Манчевъ. Последнитѣ четирма и Пармаковъ сѫ били терористи: излизали нощно време и правили пакости на турцитѣ. Веднажъ тѣ унищожили всички турски бостани, a при „Св. Размо” даже е завързала сражение съ турцитѣ и билъ убитъ Ник. Бочваровъ, на чието погребение се стекълъ многоброенъ народъ и Гр. Пърличевъ държалъ покъртителна речь. Споредъ сѫщия, Иванъ Паунчевъ ужъ билъ въ връзка съ Централния революционеыъ комитетъ въ Букурещъ и заподозренъ презъ време на Цариградската конференция въ 1876 год. е избѣгалъ въ Атина. За това бѣгство на Ив. Паунчевъ се говори и въ свидетелството, издадено нему отъ негови познати отъ I.V. 1885 г. (Документи на деятелностьта на Ив. Григоровъ Паунчевъ, 1909 г., София, стр. 6). Дюкянътъ на Коче Групчевъ (на житно пазарище) — после сърбоманинъ и издатель на сръбския в. „Цариградски гласник" — билъ единь видъ комитетски клубъ. Тукъ били предавани европейски и революционни бълг. вестници, носени тайно отъ охридчани отъ Солунъ и Драчъ. Пармаковъ бѣше интелигентенъ човѣкъ, но при все това не знамъ, до колко сѫ вѣрни неговитѣ сведения. За съжаление, не можахъ да ги провѣря, защото отдавна сѫ измрѣли всички споменавани отъ Пармаковъ лица.
91
въ бунтовничество и, както по-горе споменахъ, следъ освобождението на България султанътъ не му позволилъ да се върне въ Охридъ, но не може да се твърди, че презъ времето, когато билъ въ Охридъ, митр. Натанаилъ се стремилъ да създаде революционно движение въ епархията си, както е правѣлъ после следъ освобождението на България. Знае се, обаче, че въ освободителната борба на старопланинскитѣ българи сѫ участвували, между другитѣ македонци, и охридчани. Така, известни сѫ въ четата на Филипъ Тотю презъ 1876 г. десеть души отъ Охридъ (Ник. Богдановъ, Ив. Димитровъ, Ив. Апостоловъ, Ив. Теофиловъ, Коста Мановъ, Коста Райковъ, Ник. Иончевъ, Ник. Наумовъ, Ник. Тасевъ, Христо Павловъ) [1]; въ четата на Хр. Ботевъ — Антонъ Македонецътъ [2]; въ българското опълчение презъ руско-турската война — 45 отъ Охридъ и 7 отъ охридскитѣ села. [3]
Презъ руско-турската война голѣми били надеждитѣ на охридчани за освобождение. Всѣки день младежи сѫ излизали къмъ манастира „Св. Петка" и очаквали да се появятъ първитѣ руски патраули. Благодарствениятъ адресъ на бълг. народъ до Царя-Освободителя отъ 1878 г. билъ подписанъ и отъ много охридски граждани (Конст. Робевъ, Христо Пауновъ, Петъръ Огненовъ, Дим. п. Симоновъ, Стефанъ Блажевъ, Паунъ Костевъ, Божилъ Блажевъ, Ив. Цвѣтановъ, Кост. Длексовъ и др.). [4] Следъ Берлинския конгресъ охридчани не паднали духомъ. Следъ Кресненското и Разложкото въстание е започнало революционно движение въ нѣкои западномакедонски градове, между които билъ и Охридъ [5].
1. Македонцитѣ въ културнополит. животъ на България, стр. 30.
2. Зах. Стояновъ, Хр. Ботевъ, стр. 472.
3. Вж. списъка въ „Македонцитѣ въ културнополитическия животъ на България”, стр. 32—41. Споредъ тоя списъкъ, най-много доброволци сѫ дали Охридь и Битоля.
4. Минало, Българомакедонско научно списание, редакторъ Г. Д. Баласчевъ, София, 1913 г., кн. 7 и 8, стр. 372.
5. Споредъ разказитѣ на охридчани — съвременници на това движение, следъ руско-турската война Иванъ Паунчевъ се върналъ отъ Атина въ Охридъ и, насърдченъ отъ битолския руски консулъ, е възстановилъ съзаклятието, въ което сѫ влѣзли и нови граждани като Стефанъ Тримчевъ, Георги Снѣгаровъ, Ангелъ Яневъ, Иванъ Блажевъ (Кичевецъ), Коста Нелчиновъ, Спасе Нерѣзановъ, Христо Момировъ, Коста Мануловъ. Дим. Писиновъ, Ангелъ и Петъръ Спространовъ, Зафиръ Бѣлевъ, Кольо Сионъ, Марко Гинека и др. Тѣ повикали въ града Ильо войвода, който билъ дошелъ въ Охридско съ четата си. Ильо войвода е влѣзълъ въ града и три дена се крилъ въ дома на Минджови, a четата му престояла въ манастира „Св. Петка”. Съзаклятницитѣ решили да събератъ доброволни помощи отъ гражданитѣ. Ст. Пармаковъ събралъ за два часа 34 л. т. само отъ нѣколко души, a майката на Сотиръ Минджовъ е дала на войводата дрехи за него и четницитѣ му. Съзаклятницитѣ събирали сѫщо и печати за общо заявление до битолския руски консулъ, комуто искали да съобщатъ, че иматъ 3,000 пушки и сѫ готови за въстание. За повикването на войводата Ильо въ Охридъ се говори и въ присѫдата на битолския апелативенъ сѫдъ отъ 17 августъ 1881 г. върху охридчанина Ив. Паунчевъ (Документи за деятелностьта на Ив. Григоровъ Паунчевъ, София, 1909, стр. 3—4).
92
Въ 1880 г. се явили чети въ Дебърско, Кичевско и Охридско. Въ Охридско е действувалъ войводата Μицкo, a въ Демиръ-Хисарско и Прилепско войводата Ильо отъ с. Илино. Съзаклятнически групи имало въ града и нѣкои села въ Дебърца (Сливово, Годивье и др.). Ханищата на Коста Мануловъ и Наумъ Чиновъ сѫ били пунктове за връзка съ съзаклятницитѣ-селяни. Тѣ се намирали въ връзка съ четата, която много е подигала духа на младежьта. На свадби и други домашни увеселения младитѣ пѣели бунтовни пѣсни („Вѣтъръ ечи, балканъ стене", „Дойде време ставайте, отъ сънь се събуждайте"). Мечтата имъ била да станатъ комити. Нѣкои отъ тѣхъ (Лямбо Автовъ, Коста Шокевъ и Георги Шекеровъ), безъ знанието на домашнитѣ имъ, презъ пролѣтьта 1881 г. сѫ заминали да постѫпятъ въ четата на Мицко, когото намѣрили въ с. Сливово съ около 15 четници, — всички въ албанско облѣкло.
Насока на движението е давалъ митрополитъ Натaнaилъ отъ Кюстендилъ. Въ едно писмо, изпратено до Ильо войвода, той е благославялъ започнатото освободително дѣло и давалъ наставления на войводитѣ, какъ да действуватъ, за да се разшири и закрепне революционната организация. Той ги съветвалъ да установятъ канали къмъ Албания (за Дебъръ, Корча, Елбасанъ, Тирана и Шкодра)
93
като привлѣкатъ мѣстни турци, за да имъ доставятъ орѫжие, и да избѣгватъ схватки съ турскитѣ войски. [1]
Въ 1881 г. съзаклятието било открито отъ Шакиръ бей, чифликчия въ с. Издеглавье, който е узналъ за него отъ единъ българинъ отъ с. Годивье. Арестувани били мнозина отъ участницитѣ (К. Лимончевъ, Коста и Петръ Манулови, Наумъ Филевъ, Кръстанъ Блажевъ, Ив. Блажевъ, Ив. и Зафиръ Бѣлеви, Ангелъ и Петръ Спространови, Стоянъ Петковски отъ с. Куратица, Христо Платски отъ с. Плаке, Златанъ Бойкикевъ и др.). Нѣкои отъ тѣхъ били изпратени на заточение. [2] Ив. Паунчевъ и другъ единъ по име Иванъ (може би, отъ с. Спивово) сѫ избѣгали, и Битолскиятъ апелативенъ сѫдъ съ решение отъ 17. VIII 1881 г. ги осѫдилъ задочно на доживотенъ затворъ, като ги лишилъ отъ граждански права и секвестиралъ всичкитѣ имъ имоти. [3] Викани били на изследване въ Битолския сѫдъ и учителитѣ Дим. Узуновъ и Гр. Пърличевъ. [4]
Макаръ и да билъ жестоко наказанъ тоя революционенъ опитъ, въ Охридъ не е изчезналъ съвсемъ бунтовниятъ духъ. Оживенитѣ му връзки съ своитѣ емигранти въ България били единъ видъ жицитѣ, презъ които отъ време на време се вливалъ въ него революционенъ токъ. Омразата между българи и турци ставала все по-дълбока поради безчинията на последнитѣ. Младежитѣ сѫ продължавали да пѣятъ въ домашенъ крѫгъ бунтовни пѣсни, и сегизъ-тогизъ нѣкой отъ тѣхъ се осмелявалъ да се спречка съ турци. А сръбско-българската война, въ която взели участие много охридчани емигранти [5], още повече
1. Тѣзи сведения черпя отъ Лямбо Автовъ, бившъ кметъ на Охридъ презъ всеобщата война.
2. Македонцитѣ въ културно-политическия животъ на България, стр. 96. Въ тоя списъкъ се посочва, че Наумъ Филевъ е умрѣлъ на заточение, a въ действителность той е починалъ въ София. Имената на другитѣ арестувани посочвамъ по показанията на съвременицитѣ Лямбо Автовъ, дяконъ Г. Снѣгаровъ (кяята) и др.
3. Документи за деятелностьта на Ив. Григоровъ Паунчевъ, 1939 г., стр. 4. Споредъ тая присѫда, другаритѣ на Паунчевъ признали, че той и другиятъ Иванъ сѫ повикали въ Охридъ войводата Ильо и сѫ направили бунтовническо събрание. Нѣкои съвременници посочватъ едно или друго лице като издайникъ, но понеже не може да се провѣри тѣхното твърдение, замълчавамъ имената на обвиняванитѣ лица.
4. Екз. вход. дневникъ за 1881 г. № 290 отъ 4 априлъ.
5. Вж. Македонцитѣ въ културно-политическия животъ на България, стр. 47—48.
94
е усилила тѣхната национална гордость и самоувѣреность. Затова Охридъ билъ единъ отъ първитѣ градове, които е обхванала основаната въ 1893 г. македонска вѫтрешна революционна организация. Въ 1894 г. тамъ вече има революционенъ комитетъ съ членове Никола Филипчевъ, Кл. Заровъ, Алекс. Чакъровъ и др. Заедно съ духовното издигане на Охридъ следъ 1890 г., отъ когато той почналъ да има български митрополити, тамъ се засилваше и революционното движение. Въ нѣколко години револ. организация обхвана всички слоеве въ града и селата. Главни организагори на селата бѣха Хр. Узуновъ и Методий Патчевъ [1]. Въ 1898 г. м. августъ, по заповѣдь на револ. комитетъ, учительтъ Методий Патчевъ, родомъ отъ Охридъ, уби сърбоманския агентъ Д. Гърдановъ посрѣдъ бѣлъ день, на главната улица, до кѫщитѣ на Топалчеви и Ангеле Кацковъ. Съ този актъ рев. организация за винаги тури край на сръбската пропаганда въ Охридъ и околията му и даде да се разбере, че е вече страшна обществена сила. Арестувани бѣха Мет. Патчевъ, Кир. Пърличевъ и членоветѣ на рев. комитетъ Ив. Групчевъ и Хр. Узуновъ (учители въ Охридъ), обаче това никакъ не разколеба положението на мѣстната рев. организация. Напротивъ, следъ това борческата мощь взе да расте бързо, и Охридско отъ свърталище на турски и арнаутски харамии се превърна въ неразбиваема крепость на високъ революционенъ духъ. Отъ гръцката граница, макаръ и да бѣше далече, редовно се пренасяха отъ Поградецъ гръцки пушки и патрони. Въ това отношение най-вече съдействуваха нѣкои отъ крайезерскитѣ села, които бѣха подъ бдителното рѫководство на покойния охридски шекерджия Дуле Снѣгаровъ, чийто дюкянъ (сѫщиятъ, който по-рано е държалъ Коче Групчевъ) служеше като една пощенска станция на Охридския револ. комитетъ за крайезерския районъ. Освенъ това, доставяха се пушки отъ Тетово и Дебъръ [2].
Както на всѣкѫде въ Македония, така и въ Охридско къмъ 1901 г. се образува околийска чета, a въ следнитѣ
1. Л. Милетичъ, Борбата въ Костурско и Охридско, изд. на Макед. наученъ институтъ, 1926 г., стр. 69.
2. Ibid., стр. 82.
95
години вече се движеха по райони нѣколко чети, на чело на които стоеха и селяни като Дѣянъ Димитровъ, Тасе Христовъ, Никола Митревъ, попъ Хрисго, Марко Павлевъ, Смиле Войдановъ.
Кичевската афера въ 1900 г. засегна и съседнитѣ градове, между които и Охридъ. На 17 януарий 1903 г. била открита четата на попъ Христо (псевдонимъ Страхилъ) въ с. Койнско [1], и турската войска е подложила на жестоки изтезания 49 д. отъ това село и близкитѣ села, 29 д. били затворени и 7 д. избѣгали въ гората. На 15 мартъ войводата Деянъ съ четата си билъ заграденъ отъ турска войска въ с. Жрбино (Дебърца) [2]. На помощь му се затекли отъ селата повече отъ 700 въорѫжени милиционери и разбили аскера, който е далъ 38 убити и 29 ранени. Турски потери се втурнали въ 15 села и били изтезавани 318 д., 17 отъ които умрѣли, безъ да издадатъ организационната тайна, 147 д. били затворени, a другитѣ избѣгали [3]. При село Оздоляни билъ убитъ Тома Давидовъ, който съ своята чета (ревизионна) и четитѣ на Тасе Христовъ, Марко Павлевъ и Никола Митревъ се спусналъ на помощь на Деяна [4]. Въ конгреса на Β. Р. О. въ Смилево (на 23 априлъ 1903 г.) сѫ участвували охридскитѣ рѫководители Хр. Узуновъ и Лука Групчевъ съ войводитѣ Деянъ и Тасе [5], които следъ закриването на конгреса се заели усилено да подготвятъ населението за въстание. На 2 авгусгъ (20 юлий) 1903 г. масово въстанаха всички охридски села, освенъ крайезерскитѣ. Главна база на въстанието бѣха гѫститѣ гори на Дебърца. Околийского горско началство се състоеше отъ охридчанитѣ Хр. Узуновъ, Антонъ Кецкаровъ, Наумъ Цвѣтиновъ, Ал. Чакъровъ, Наумъ Златаревъ. Борбата бѣше неравна. Всичко въ Охридската каза били 2091 въстаници (въ охридскитѣ райони Горна Дебърца, Долна Дебърца и Орта-кьой и въ стружкитѣ райони Малесия и Дримъ-колъ) срещу 45,893 войници. Частно въ сражението въ мѣстностьта Горица (при с. Сливово) на
1. Вж. Борбата въ Костурско и Охридско, София, 1926 г., стр. 87.
2. Ibid. стр. 88.
3. М. Томовъ и Г. Баждаровъ, революционната борба въ Македония. 1917 г., София, стр. 49.
4. Вж. Борбата въ Костурско и Охридско, стр. 88.
5. Ibid. стр. 92.
96
2 авг. ст. ст. сѫ участвували 200 въст. срещу 2000 войници [1]; при с. Турье на 22 августъ ст. ст. — 132 въст. срещу 4.508 войници; въ с. Мраморъ на 25 августъ — 250 въст. срещу 4,000 в. въ продължение на 4 часа; при с. с. Куратица и Свинища на 13 септемврий — 85 въст. срещу 9000 войн. въ продължение на 13 ч. [2] Въстаницитѣ сѫ имали най-продължителни сражения при Умища (11 ч.), Марково долче и Ташъ-Марунища (по 13 ч.), Издеглавье (обсада отъ 33 ч.). Останалитѣ сражения сѫ варирали между 2 и 9 часа. По жертви отъ страна на въстаницитѣ 13 сражения били безъ загуби, a отъ страна на турцитѣ нито едно. Всичко убити и ранени е имало 118 въст. (5.60% ) и 347 войн. (0.80%) [3]. Най-много загуби сѫ имали въстаницитѣ въ мѣстностьта Гърмешница (надъ с. с. Лешани и Куратица), гдето имало повече отъ 1500 семейства отъ околнитѣ села. Това се дължало на предателството на Веляна Славевъ отъ с. Речица. На 30 августъ много войска е обсадила въстаницитѣ и народа отъ три страни, като ги обстрелялъ съ 5 горски орѫдия. Тукъ били убити 32 въстаника и отъ народа около 160 д. (жени, деца, старци и мѫже безъ орѫжие). Следъ сражението войската се предала на изстѫпления. Имало жени обезчестени и заклани, деца хвърлени отъ скалитѣ и разбити [4]. По загуби въ въстаници Охридската каза заема второ мѣсто (следъ Битолската). По опустошение тя иде следъ Битолско и Костурско: 42 села (2064 кѫщи) изгорени и 13,144 д. безъ подслонъ. [5]
Въ Охридската каза въстанието продължи 2 1/2 м. и спрѣ едва въ първата половина на м. октомврий. Градътъ бѣ запазенъ отъ турски изстѫпления презъ цѣлото време на въстанието, благодарение на умния охридски каймакаминъ Мехди бей (образованъ албанецъ), който постоянно обикаляше града на конь съ нѣколко конни стражари и увещаваше турското население да мирува.
Жестоко потушеното въстание омаломощи икономически Охридско, но не и борческия му духъ. Едни отъ останалитѣ
1. Л. Милетичъ, Борбата въ Костурско и Охридско, стр. 115.
2. А. Томовъ и Г. Баждаровъ, цит. съч., стр. 68.
3. La Macédoine et le vilayet d'Andrinople (1893-1903). Mémoire de l'Organisation interieure. 1904, p. 137.
4. Л. Милетичъ, Борбата въ Костурско и Охридско, стр. 121.
5. у Д. Томовъ и Г. Баждаровъ, цит. кн., стр. 78.
97
живи членове на въстанишкия щабъ успѣха да се прибератъ въ България, но охридскиятъ войвода Хр. Узуновъ остана на мѣстото си да подържа духа на пострадалото население.
При въвеждането на мюрцщегскитѣ реформи (1904 г.), охридската каза влѣзе въ сектора на италянския контролъ. Понеже реформитѣ бѣха незадоволителни, Охридско живо участвува въ усилената борба, която продължи да води Μ. Β. Р. организация. То остана незасегнато отъ междуособицитѣ на централисти и върховисти, като изцѣло остана вѣрно на Μ. Β. Р. О. Сѫщо тукъ не можаха да проникнатъ сръбски чети, които върлуваха въ съседното Порече. Охридскиятъ революционенъ комитетъ бѣ тъй силенъ, както и преди въстанието: разглеждаше спорове между християни, опредѣляше ценитѣ на съѣстнитѣ продукти, сватбенитѣ дарове и облѣкло, налагаше данъци, даже бѣше наложилъ да се облепватъ заявления съ издаденитѣ отъ него гербови марки (въ срѣдата лъвъ и надписъ „Автономна Македония"). Даже понѣкога и турци се виждаха принудени да молятъ комитета да разгледа тѣхни спорове съ българи. По увѣрението на Г. Ив. Бѣлевъ, който презъ 1904 г. е посетилъ Охридъ, тѣ сѫщо сѫ облепвали заявленията си съ комитетскитѣ гербови марки.
Презъ време на Хуриета, както и въ другитѣ градове, въ Охридъ бѣ образуванъ конституционенъ клубъ, който бѣ закритъ отъ младотурцитѣ въ 1910 г. Подъ негово рѫководство, гражданитѣ водѣха енергична политическа борба. Презъ 1909 г. бѣха свикани нѣколко граждански събрания противъ младотурскитѣ притѣснении и закона за църквитѣ въ села съ смѣсено население (екзархийско и патриаршеско).
Младотурскитѣ преследвания и убийства на бивши революциоини дейци принудиха и охридчани да възобновятъ въ 1910 г. старата си революционна борба. Начело на движението застана войводата П. Чаулевъ, който бѣ избранъ и за членъ на централния комитетъ [1]. Въ 1911 г. въ охридския пазаръ бѣ извършенъ атентатъ. Младотурцитѣ още повече усилиха своя тероръ надъ българитѣ, но не сломиха духа имъ.
Презъ балканската война голѣмъ брой охридчани и емигранти взеха участие въ македонското опълчение, единъ отъ
1. Другитѣ членове бѣха Тодоръ Александровъ и Хр. Чернопѣевъ (Вж. у А. Томовъ и Г. Баждаровъ, Револ. борба въ Македония, стр. 141)
98
организаторитѣ и водителитѣ на което бѣше запасниятъ полковникъ (после генералъ) Александъръ Протогеровъ, родомъ отъ Охридъ. Презъ време на междусъюзнишката война (17. VI — 27. VIII, 1913 г.) охридскиятъ войвода П. Чаулевъ начело на чета (заедно съ войводитѣ Василъ Чакаларовъ, Георги Мончевъ, Павелъ Христовъ, Миланъ Матовъ и Миланъ Гюрлукуковъ) навлѣзе въ Македония и се яви въ тила на гръцко-сръбскитѣ войски, a следъ поражението на България, той и другитѣ останали живи войводи си пробиха пѫть въ Албания презъ Охридъ и Дебъръ [1].
Следъ Букурещкия договоръ, презъ м. септемврий 1913 г., дебранитѣ въстанаха противъ сръбското иго и заедно съ български чети нахлуха въ Струга и Охридъ. Сръбскиятъ гарнизонъ бѣ прогоненъ, но скоро настѫпи голѣма сръбска войска и, следъ продължителенъ бой на пл. Πетрино, въстаницитѣ се оттеглиха въ Албания.
Презъ време на революц. движение Охридъ даде въ жертва двама голѣми ратоборци, войводитѣ Методий Патчевъ и Христо Узуновъ. Първиятъ действуваше въ Прилепско и въ м. априлъ 1902 г., следъ дводневно сражение съ турската войска при с. Кадино, се самоуби заедно съ четницитѣ си. Вториятъ, като рѫководитель на по-голѣмата часть отъ битолския революционенъ окрѫгъ, на 11 априлъ 1905 г. бѣ обсаденъ отъ турска войска при с. Цѣръ (Демиръ-Хисарско) и, следъ като му се свършиха патронитѣ, сѫщо така се самоуби заедно съ другаритѣ си.
(Ще се свърши).
Край в: Македонски Прегледъ, год. IV, кн. 3 (1928)