2. Погърчването на българитѣ въ Лагодинско. Спомени отъ Македония
Отъ Н. Суринъ.
- Лагодина
- Клисали
- Населението южно от езерата Лагодинско и Бешикь
- Маврово и Сухо
- Негованъ и Зарово
- Гръцки тероръ
- Степени на погърчването
Авторътъ въ македонска жандармерийска униформа.
Вѣковнага гръцко-българска религиозна борба въ Македония се изостри особено следъ Берлинския конгресъ, който обяви Македония за нѣкаква неопредѣлена страна съ смѣсено славянско-гръцко-турско-аромънско население. На тая почва се създадоха дори отъ заинтересувани политиканствующи учени научни теории, че македонскитѣ славяни били нито българи, нито сърби, a нѣщо срѣдно между тия два народа, докато гърцитѣ ги представяха за нѣкакви славяногласни гърци. Гръцката пропаганда използува сѫщо и неуспѣха на Илинденскотого въстание. За да се спасятъ отъ турски преследвания и изтезания, нѣкои български села станаха патриаршисти. Следъ пристигането на европейскитѣ контрольори и офицери-реорганизатори на жандармерията, населението се почувствува по-защитено отъ турцитѣ и можеше свободно да изкаже своитѣ убеждения. Въ течение на нѣколко месеца само въ Солунския виляетъ повече отъ 100 села преминаха обратно къмъ екзархията. Но гръцитѣ не искаха да отстѫпятъ и прилагаха всички срѣдства за да задържатъ
16
подъ своето влияние гърчеющитѣ се българи. Всевъзмножни интриги, клевети и оплаквания отъ български чети, които въ тоя периодъ спрѣха своята дейность и се държаха скрити, бѣха развити най-широко.
Отъ 1905 г. започнаха да действувать и гръцки чети. Турскитѣ власти се зарадваха, че гяуритѣ сами помежду си се избиваха, и винаги се преструваха, че не могатъ да заловятъ гръцкитѣ андарти и дори че и не знаятъ за тѣхното сѫществуване.
Развалини на една стара кула край гр. Лагодина
Поради това гъркоманитѣ не смѣеха да напускатъ гръцката църква. По нѣкои селища тѣ се примириха съ своето положение и, подкупени съ всѣкакви облаги отъ гръцка, a понѣкога и отъ турска страна, станаха върли гъркомани и свирепи врагове на своя български родъ. Като примѣръ за начало на такава промѣна въ настроението азъ си спомнямъ
17
голѣмото и богато село Киречкьой, на единъ часъ растояние отъ Солунъ.
Когато азъ дойдохъ тамъ на разходка на конь презъ лѣтото на 1904 г., жителитѣ най-радушно ме посрещнаха, разпитваха ме по всички интересни въпроси, черпѣха ме съ кафе и настойчиво ме канѣха и другъ пѫть на гости.
Презъ 1906 г., когаго азъ пакъ посетихъ Киречкьой и минавайки по улицата на конь покрай нѣкоя група жители ги приветствувахъ съ „добъръ день”, тѣ навѫсено и мрачно ми отговаряха: „калимера, кирие”. Тоя примѣръ далечъ не е единственъ. Особено голѣми успѣхи гръцката пропаганда спечели въ Лагодинско, и тамъ азъ имахъ много случаи да наблюдавамъ различни степени на погърчването — отъ тероризирани българи, които само отъ страхъ се признаваха за гърци, станали вече върли гъркомани и врагове на българщината.
Лагодина.
Лагодина е единъ малъкъ градъ, разположенъ до Лагодинското езеро на 22 километра отъ Солунъ, отъ гдето водѣше къмъ него едно хубаво шосе по равна мѣстность. Само на 7 километра отъ Солунъ то преминаваше презъ дефилето Дервентъ планинския ридъ, който отива отъ върха Хортачъ, минава надъ Солунъ и се свършва постепенно близу до р. Вардаръ. Тукъ сѫщо нѣмаше стръмни подеми и спускове, и цѣлото пѫтуване отъ Солунъ до Лагодина удобно се извършваше съ файтонъ. Отъ тукъ пѫтьтъ продължаваше до Орфанския заливъ по равния брѣгъ на езерата Лагодинско (Лангаза) и планината Бешикъ която представлява собствено хълмове, не по-високи отъ 500 метра. По-нататъкъ тоя пѫть водѣше по морския брѣгъ за Кавала.
Нито нѣкаква важна индустрия, нито особено богати земледѣлски култури сѫществуваха въ Лагодина и въ нейнитѣ близки околности, и главното си значение градътъ имаше като цѣрителенъ курортъ съ два топли извора отъ 40° и 26°. Водата бѣше много полезна противъ ревматизъмъ, подагра и други болести. Банитѣ бѣха прочути по цѣла Македония, че лѣтно време множество солунчани и пришелци отъ разни македонски градове и селища дохаждаха тамъ да се лѣкуватъ. Но рѣдко кой се решаваше да се
18
настани поне за кѫсс време въ Лагодина, понеже маларията върлуваше тамъ въ грозни размѣри. Смѣташе се, че нормално около 1/3 отъ лагодинското население страда отъ малария. Банята се намираше нa растояние около единь километъръ отъ града всрѣдъ блатата, обраснали съ висока и гѫста тръстика, препьлнена съ блатния дивечъ, змии, жаби, комари и маларийни бацили.
Лагодинската баня.
Повечето лѣкуващи си живѣеха въ Солунъ и дохаждаха въ Лагодина само за кѫпане. Цѣли върволици файтони теглѣха сутриньта къмъ Лагодина и следъ обѣдъ се връщаха въ Солунъ. Езерото бѣше много богато съ риба, особено то бѣше прочуто съ своя шаранъ, който на солунския пазаръ се преценяваше съ 20—30 на сто по-скѫпо отъ шарана, заловенъ по други мѣста. Риболовътъ бѣше откупень отъ единъ богатъ солунски евреинъ и организиранъ въ с. Ай-Василъ на отсрещния брѣгъ на езерото. Тамъ имаше фабрика за сушене и консервиране на рибата, една цѣла флота отъ рибарски лодки и всички уреди за риболова.
Цѣлото население на града бѣше гъркоманско, доста отдавна погърчено; имаше и много истински гърци — повечето
19
търговци, кофеджии, гостилничари и др. Българи-екзархисти почти никакъ нѣмаше, a нѣмаше ни българска църква ни училище. Турското население въ града бѣше малцинство и се състоеше отъ спокойни, мирни и работливи отдавнашни преселенци отъ Анадола. Градътъ бѣше напълно погърченъ, нѣмаше въ него религиозни борби, понеже и гъркоманитѣ бѣха вече върли привърженици на гърцизма и се стараеха да скриятъ своето българско потекло. Тѣ доста свободно говорѣха гръцки (поне мѫжетѣ), но въ семействата си, гдето никое чуждо ухо не можеше да ги чуе, винаги предпочитаха своя роденъ материнъ езикъ. Поласкани съ всѣкакви облаги отъ турска и отъ гръцка страна, такизв убедени гъркомани
Църква въ Лагодина.
ставаха иослушно орѫдие на гръцката пропаганда, много по-пакостни за българитѣ отъ самитѣ гърци, понеже чувствувайки своята вина тѣ се ядосваха противъ братята си, останали вѣрни на българщината. Отъ друга страна тѣ и по-добре познаваха слабитѣ страни на българитѣ и знаеха кѫде могатъ да имъ се нанесатъ по-чувствителни удари.
Спрямо мене, като „руски контролйоръ" по реформената жандармерия, лагодинскитѣ гъркомани бѣха най-враждебмо настроени.
20
Тѣ съ нищо не смѣеха да покажатъ своята омраза, но по вълчитѣ погледи, които ми хвърляха всички минувачи по улицата, заобикаляйки ме отъ страна, по тѣхнитѣ фалшиволюбезни поздрави и усмивки не бѣше мѫчно да доловя истинскитѣ имъ чувства. Гърцитѣ ни намразиха отъ самото начало на реформитѣ, понеже се опасяваха, че ние, руситѣ, за тѣхна смѣтка ще покровителствуваме своитѣ братя славяни.
По всичко личеше, че Лагодина бѣше вече загубена за българщината. Населениего бѣ обучено вече на гръцки езикъ, предано на гърцизма и съ готовность приемаше всичко гръцко. Оставаше му само да забрави българския си езикъ и своитѣ стари обичаи. Отъ Лагодина погърчването се разпространяваше по цѣлия лагодински районъ до залива Орфано, по дветѣ страни на езерата Лагодина и Бешикъ. Азъ нѣколко пѫти обиколихъ тоя районъ на югъ отъ езерата до Касандра, по брѣга на Орфано и по Бешикъ-планина и изнесохъ интересни впечатления за населениего въ тоя край.
Презъ лѣлото на 1906 г. бѣхъ специално натоваренъ да наблюдавамъ постройката на караколитѣ въ лагадинската кааза та обикаляхъ приблизително два пѫти месечно цѣлия тоя районъ по маршрутъ: Лагодина—Клисали— Загливери —Пазаркия—Ставросъ—Враста—Аспровалта— Маврово—Сухо—Негованъ—Гювезне—Лагодина.
Въ Клисали, малко селце около 15 километра отъ Лагодина, между езерата Лагодина и Бешикъ, караколътъ се градѣше върху единъ хълмъ покрай селото. Когато дойдохъ тукъ за първъ пѫть, спрѣхъ се до постройката за да прегледамъ извършенитѣ работи и да дамъ своитѣ указания. Научили за пристигането ми, свещеникътъ, кметътъ и нѣколко селяни дойдоха да ме поздравятъ съ „добре дошелъ" и да ме поканятъ на една малка закуска. На моето приветствие съ „добъръ день” тѣ отговориха съ „калимера" и прибавиха : „Денъ ксевромень вулгарика" (не говоримъ български). Азъ доловихъ нѣщо папагалско въ изговарянето на тия думи (имахъ и сведения, че това село е българско, въпрѣки своето гръцко име), но безъ да показвамъ нѣкакво съмнение въ истинското елинско произхождение на тия хора, говорихъ съ тѣхъ на турски,
21
разпитахъ ги за тѣхния животъ и закусихъ малко, качихъ се на коня и си продължихъ пѫтя.
Караколъ въ Клисали.
Но при следната си обиколка азъ дойдохъ пакъ въ това село привечерь и следъ прегледа на постройката казахъ, че бихъ закьснѣлъ вече да продължа пѫтя си и заповѣдахъ на кмета да ми намѣри кѫща за нощуване. Той веднага доведе единъ отъ по-богатитѣ селяни, у когото трѣбваше да се настаня. Тоя селянинъ сѫщо не разбираше „вулгарика" и ние по пѫтя за дома приказвахме на турски. Като влѣзохъ въ двора, чухъ, че намиращитѣ се тамъ жени и деца говорятъ български. Азъ се обърнахъ къмъ домакина и му казахъ на турски:
— Чудно ми е, че цѣлото ти семейство говори български, a ти не си научилъ и до сега тоя езикъ.
— Аманъ, господине, отговори ми той, като сложи рѫцетѣ на грѫдитѣ си, българи сме и на гръцки до сега сме научили само „калимера", „каланюкта", „адио" и „денъ ксевроменъ вулгарика", но имаме страхъ отъ андарти та казваме, че сме гърци. Aзъ разбирахъ вече такива работи и отъ други мѣста на Македония, никакъ не бѣхъ раздразненъ
22
спрямо тия нещастни, тероризирани хора и спокойно преминахъ на български въ разговора съ своя домакинъ. Следъ нѣколко минути, когато седѣхме до огнището, пиехме кафе и приказвахме за тѣхнитѣ селски работи, въ стаята влѣзоха попътъ, кметътъ и нѣколко души селяни. Като чу българската речь и разбра, че маската е вече свалена, попътъ-гъркоманъ ме поздрави на частъ български езикъ и така продължихме разговора цѣлата вечерь. Азъ отбѣгвахъ да засѣгамъ трънливи политически въпроси, разправяхме за
Едно хилядогодишно дърво въ южната часть на Лагодинската кааза, въ околноститѣ на село Загливери, подъ чиято сѣнка може да се укрие единъ цѣлъ отрядъ.
обикновени работи отъ тѣхния животъ, и азъ чувствувахъ, че за тия хора бѣше приятно да забравятъ поне за едно кѫсо време, че сѫ гърци, и безъ страхъ да говорятъ съ единъ чужденецъ на своя роденъ езикъ.
23
Бѣхъ много доволенъ, че разплетохъ и тукъ една гръцка интрига и никакъ не обвинявахъ селянитѣ, че се страхуватъ отъ андарти, защото знаехъ, какво ги заплашваше, ако тѣ биха се осмѣлили да бѫдатъ „еретици-схизматици". По-долу ще опиша единъ грозенъ и отвратителенъ епизодъ отъ гръцкия тероръ, следитѣ на който имахъ случай отблизу да наблюдавамъ.
Населението южно отъ езерата Лагодинско и Бешикъ.
Отъ Клисали до Загливери пѫтьтъ отначало минава по равна, малко блатиста мѣстность между езерата и следъ това се възкачва на хълмове презъ дефилето Ири-дере. Подемътъ не е високъ и води на едно широко плато съ добра, плодородна почва и здравъ климатъ. При известна височина и отдалечаване отъ езерата треската тамъ рѣдко и въ слаба степень се проявяваше.
За два часа пѫть отъ Клисали се сгигаше въ голѣмото село Загливери съ смѣсено гръцко-турско население. To служеше като търговски центъръ на цѣлата околность. Въ него имаше много дюкяни, нѣколко кафенета и гостилници. Всѣка седмица ставаха много оживени пазари. Околнитѣ села бѣха гръцки и турски. Никаква религиозна и политическа вражда всрѣдъ населението тукъ не сѫществуваше, и тоя кѫтъ бѣше, може би, най-миренъ и спокоенъ въ цѣла Македония, както и съседната кааза Касандра. Турцитѣ бѣха мирни, работливи и почти никакви недоразумения между тѣхъ и християнитѣ не ставаха.
Известно безпокойство за властитѣ причиняваха само нѣкои стари обичаи на турското население, отъ които то не искаше да се откаже и които не можеха да се съгласуватъ съ модернитѣ турски закони. Много разпространенъ обичай бѣше да се крадатъ годеници та множество бракове се извършваха по такъвъ начинъ. Често, когато родителитѣ на девойката не бѣха противъ, работата минаваше мирно. Но по нѣкога родителитѣ се оплакваха на жандармитѣ, и тѣ залавяха похитителя. Но и въ такива случаи това бѣше повече забавление за жандармерията и известенъ протоколъ за турцитѣ. Когато родителитѣ на момата се научаваха за строгото наказание, което очаква тѣхния зетъ, и разбираха, че всичкитѣ ще губятъ безъ да поправятъ станалото, следъ пазарлъка за
24
откупъ младоженцитѣ получаваха прошка и властитѣ нѣмаха повече поводъ да се намѣсватъ въ семейнитѣ работи.
Пѫтьтъ отъ това блато до залива Орфано (тамъ повече го наричаха Рендина) бѣше много удобенъ и красивъ. Склоноветѣ на хълмоветѣ на много мѣста бѣха покрити съ хубави гори, често се отваряха гледки къмъ езерото Бешикъ, което, 35 километра широко, се тегли на тридесетъ километра по дължина и презъ единъ каналъ отъ 4 километра се влива въ морето.
Караколъ на канала Рендина-богазъ.
Но брѣгътъ на езерото оставаше необитаемъ пораци маларичния си климатъ. Близу до брѣга се намираха развалини на голѣмото нѣкога село Пазаркия, съвършено напуснато отъ жителитѣ. Тамъ още само нѣколко рибари живѣеха въ полуразрушени хижи.
По канала „Рендина-богазъ," който води отъ Бешикъ езеро въ морето, има богатъ риболовъ; особено много имаше шаранъ и грамадни змиорки, дълги до единъ метъръ. По хълмоветѣ на южния брегь на канала имаше множество диви свини. Въ тая малко населена мѣстность, при пълно отсѫтствие на ловци, тѣзи, обикновено много предпазливи животни, пасѣха заедно съ домашни овци и кози. Овчарскитѣ кучета
25
много ги мразѣха, гонѣха ги и се сбиваха съ тѣхъ въ гората. Понѣкога, минавайки по пѫтя човѣкъ можеше да чуе наблизу отчаяни свински писъци и свирепъ кучешки лай. Азъ, разбира се, използувахъ тая обстановка и отъ своитѣ обиколки по тия мѣста донесохь въ Солунъ нѣколко диви свини.
Оттукъ азъ обикновено слизахъ къмъ морския брѣгъ и следъ тридневно пѫтуване по Лагодинско давахъ дневна почивка на конетѣ и хората въ едно много хубаво и поетично мѣсто. Това бѣше скалата Ставросъ, разположена до самото море на единъ километъръ растояние отъ гръцкото село съ сѫщото име.
Риболовъ на Рендина-богазъ
Тамъ се намираше турската митница и единъ доста добре уреденъ ханъ. Морскиятъ бръгъ представляваше отличенъ плажъ. Митницата нѣмаше никаква работа, понеже тукъ дохаждаха само рибари, които донасяха въ изобилие сардини, барбуни и креветки (скариди). Азъ винаги донасяхъ отъ канала Рендина-богазъ змиорки, често имахъ и дивечъ. На тоя естественъ курортъ ние много приятно прекарвахме по единъ день. Хората кѫпѣха конетѣ, кѫпеха се сами и ядѣха, кой колкото можеше, най-фини риби отъ Бѣло море. При добро време азъ отивахъ съ рибарска лодка съ платна да посетя
26
селото Аспровалта на отсрещния брѣгъ на залива, гдето тъй сѫщо имаше жандармерийски караколъ.
Жигелитѣ на крайбрѣжнитѣ села Ставрось, Враста и Аспровалта бѣха смѣли гръцки рибари, които почти цѣлото време прекарваха въ морето и се интересуваха много по-вече за барбуни, скариди и октоподи, отколкото за политически борби и интриги, които се развиваха на сушата.
Следъ почивката на Рендинскитѣ морски бани азъ преминавахъ къмъ северната часть на Лагодинско, въ Бешикъ-планина, гдето населението бѣше смѣсено и представляваше повече интересъ за наблюдение.
Маврово и Сухо.
Отъ скала Ставросъ по морския брѣгъ се минава между Бешикъ-езеро и Репдинския заливъ за единъ часъ до гръцкото село Враста, гдето гръцкото население се занимава отъ часть съ земледѣлие, отъ часть съ морски риболовъ.
Отъ тамъ пѫтеката се възкачва около единъ часъ по едно каменисто дефиле на еднз широко плаго на Бешикъ-планина. Почвата е повече пѣсъчлива и глинеста, малко плодородна. Малки села съ гръцко и турско население доста на рѣдко сѫ пръснати.
Първото голѣмо село, което се срѣща по тоя пѫть, е голѣмото турско село Маврово, на брѣга на езерото съ сѫщото име. Населението му състои, както и въ другитѣ лагодински турски села, отъ чисти турци, стари преселенци отъ Анадола, мирни, работливи, сериозни, почтителни и гостоприемни. Азъ нѣколко пѫти нощувахъ въ Маврово при ходжата Ибрахимъ, съ когото станахме добри приятели. Той бѣше единъ типиченъ турчичъ на 75 години, високъ, силень и бодъръ, съ дълга, побѣлѣла брада. Той дотогава имаше четири или петь жени и цѣлиятъ му дворь бѣше препълненъ съ множество деца отъ всички възрасти до кърмачета включително. Макаръ анадолецъ, Ибрахимъ тьлкуваше корана както европейскитѣ турци: „Мохамедъ забранява да се пие вино, a за конякъ не казва нито дума". И той пиеше конякъ като вода. Когато имахъ намѣрение да пренощувамъ въ Маврово, азъ още на обѣдъ пращахъ отъ единъ ханъ по пѫтя между Враста и Маврово единъ коненъ жандаринъ да донесе на ходжата Ибрахимъ моя поздравъ и да го предупреди, че ще дойда при него на гости.
27
Той ме посрѣщаше на вратата на двора си съ „селямъ-алейкюмъ". Лагодинскитѣ турци винаги поздравляваха съ тия думи дори и христианитѣ, когато турцитѣ по други мѣста смѣтаха това приветствие прилично само за правовѣрнитѣ. Алейкюмъ-селямъ! отговаряхъ азъ, като слизахъ отъ коня и веднага гостоприемниятъ ходжа изваждаше отъ джоба си бутилка конякъ и чашки и ме черпѣше още на вратата.
Ханъ по пѫтя отъ Враста за Маврово.
Следъ това ние влизахме въ селямлъка — голѣма стая, цѣла постлана съ меки килими, съ неугасаемъ огънь на огнището. Легнали до него ние съ домакина прекарвахме цѣлата вечерь въ приятни разговори. Той варѣше кафе, a между насъ стояха бутилката съ конякъ, чиния съ тютюнъ и цигарена книга. Ходжа Ибрахимь обичаше да приказва и ми изказваше такова мнение за руско-турскитѣ отношения: „На младинитѣ си нашитѣ народи, като най-юначни, обичаха да се борятъ като пехливани, но това показва само, че тѣ сѫ най-близки и иматъ най-много допирни точки. Ако ме попиташъ, съ кого най-често се сбивахъ въ детинството си, ще ти отговоря — съ своя братъ". Трѣбва да се признае, че изобщо идеята на Ходжа Ибрахимъ бѣше правилна.
28
Ha 10—12 километра отъ Маврозо на северо-западъ се намира голѣмото гъркоманско село Сухо, преименувано отъ гърцитѣ на Сохосъ.
Обикновено имената като „Сухо", „Високо" и други подобни се срѣщатъ въ низка и влажна мѣстность, гдето сухи и високи мѣста сѫ рѣдки та съ това се различаватъ въ цѣлата околность. Селото Сухо напълно оправдива названието си. To наистина е разположено на сухи, малко каменисти склонове на хълмоветѣ, но надъ него има широко плато съ плодородна почва, обилно напоена отъ нѣколко рѣкички, които текатъ отъ Бешикъ-планина въ долината на Логодинско и въ езерото Бешикъ. Цѣлата тая мѣстность бѣше покрита съ богати ниви, овощни и зеленчукови градини.
Населението бѣ погърчено още отдавна. Мѫжетѣ доста свободно говорѣха гръцки, но помежду си и въ семейсгвата си запазваха българския езикъ. Децата се обучаваха въ гръцкото училище, гдето имаше дза или три учителя, гърци. Въ гръцката черква имаше два свещеника, фанатични гърци пропагандисти, които енергично продължаваха да работятъ за да заличатъ българския харакгеръ и обичаитѣ на жителитѣ и да ги направятъ истински елини. Тѣ се мѫчеха толкова повече за тая цель, че въ селото оставаше още само една часть отъ жителитѣ, която запазваше народния си характерь.
Приблизително, когато и въ Кукушъ и въ Дойранъ сърбитѣ отвориха своето училище, успѣха съ подкупи и други облаги да спечелятъ на своя страна и нѣколко десетки отъ жителитѣ на Сухо. При погърчаването на Сухо „схизматицитѣ българи" бѣха обьрнати въ „истинската православна вѣра" и се признаха за гърци, a православнитѣ сърбомани останаха незасегнаги отъ тоя превратъ и се отърваха отъ погърчването съ цената на сьрбоманството си. Сръбскитѣ учители въ селото предъ мене, разбира се, не можеха да лъжатъ и признаваха тамкашното население за българско, но оправдаваха своята дейность съ следната „научна теория": „македонскитѣ славяни не сѫ нито сърби, нито българи; тѣ сѫ побългарени отъ българската културна пропаганда, та ние имаме сѫщото право да ги посърбимь". Но тѣхнитѣ старания отиваха напусто. Подъ влиянието на трима сръбски учители нѣколко десетки семейства отъ тия „побългарени славяни" не ставаха „чисти сърби", a си запазваха своя български езикъ и характерь
29
за голѣмъ ядъ на гръцкитѣ пропагандисти. Гъркоманитѣ бѣха вече върли привърженици на гърцизма, изгубени за българщината.
Негованъ и Зарово.
Около 15 километра къмъ северо-западъ отъ Сухо до шосето, което водѣше отъ Солунъ за Сѣръ, се намира голѣмото българско село Негованъ (гърцитѣ го наричаха Ликованъ) и на 3 клм. отъ него българското село Зарово. Тия села напълно се бѣха запазили отъ всѣкакво гръцко влияние. Населението се отличаваше съ своето родолюоие и борчески духъ.
Тукъ бѣше вече предѣлътъ на гръцката пропаганда, разпространявана отъ Лагодина. По-нататъкъ отъ Бешикъ-датъ започваше Кукушкиятъ районъ съ чисто-българско население. Негованъ и Зарово послужиха като бариера на по-нататъшното промъкване на гръцката пропаганда отъ южна страна и изнесоха доста упорита борба за да се отърватъ отъ гръцкитѣ домогвания.
По много мѣста въ Македония азъ забелѣзвахъ, че въ разни селища, разположени доста близко едно друго, често се запазватъ различни особености въ облѣклото, въ обичаитѣ и въ езика. Обяснявамъ това най-първо съ планинската пресѣчена мѣстность и съ мѫчнитѣ съобщения, които често ставаха и опасни при условията, сѫществуващи подъ турского иго. Като резултатъ на това човѣкъ можеше следъ пѫтуване нѣколко часа на конь да срещне по-голѣми особености въ мѣстния живогъ, отколкото следъ пѫтуване по желѣзница цѣлъ день въ културни и равни страни. При различни чужди пропаганди населението пакъ много твърдо пазѣше своитѣ стари обичаи отъ всѣкакви нововедения, които биха могли да накърнятъ неговата самобитность. Нѣкои интересни особености азъ намѣрихъ сѫщо въ Негованъ, въпрѣки че това бѣше голѣмо, културно село, отдалечено отъ Солунъ само на 40 километра. Женитѣ въ Негованъ носѣха почти сѫщото облѣкло, както и мѫжетѣ, съ панталони, което азъ не бѣхъ срещналъ поне въ съседнитѣ мѣстности. Друга една особеность забележихъ въ говора на негованци. Тѣхното произношение бѣше много по-меко отъ обикновения български говоръ и бѣше запазило старобългарското изговаряне на ѫ и ѧ, като „ън” и и „ен" :
30
мѫжъ — мънжъ, рѫка — рънка; пѧть — пенть, рѧди — ренди и пр.
Тия особености бѣха запазени сѫщо и въ село Зарово, жителитѣ на което по своя характеръ напълно приличаха на негованци. Изобщо населението на тия две села правѣше много добро впечатление по своята външность, веселъ характеръ и бодъръ духъ. To притежаваше доста плодородна земя и сравнително добре живѣеше.
Въ Зарово имахъ случай да наблюдавамъ едно доста интересно природно явление. Когато дойдохъ единъ пѫть въ селото, жителитѣ веднага ми се похвалиха : „Ще те гощаваме сега съ риба." — Откѫде я имате? попитахъ азъ, като знаехь, че наблизу нѣма нито рѣка нито езеро, a до морето има около 40 километра. „Господъ ни я пратилъ", отговориха ми селянитѣ и разправиха, че преди единъ день надъ селото минала отъ морето една извънредно силна буря съ вихрушки и пороенъ дьждъ, съ който заедно по нивитѣ бѣ се изсипало множество риба. „Нѣкои стари хора, прибавяха тѣ, смѣтатъ за грѣхота да я ядатъ, понеже била отъ дявола, но ние мислимъ, че е отъ бога та отъ вчера цѣлото село се храни съ риба. Има до 1000 кила". Азъ наистина прегледахъ множество риби, безсъмнено морски, и трѣбваше да констатирамъ, че отъ една силна вихрушка бѣ вдигната въ облацитѣ вода заедно съ риба отъ Рендинския заливъ и пренесена до село Зарово, на 40 километра разстояние.
Гръцки тероръ.
He е ново за никого, че главната подбудителна причина за погърчването на българитѣ не бѣше културната гръцка пропаганда, нито желанието да се откажатъ българитѣ отъ „схизмата”, нито нѣкакво у тѣхъ убѣждение, че сѫ отъ гръцки произходъ, a само страхъть отъ турски потисничества, a по-късно отъ терора на гръцкитѣ андарти. Примѣри за тѣхни звѣрски жестокости има много по цѣла южна Македония. Азъ знаехъ за много терористически дѣла на гръцки андарти спрямо „еретици-схизматици", разбрахъ, какво заплашваше по много мѣста българитѣ, ако тѣ посмѣятъ да се противопоставятъ на гръцкия тероръ, прикриванъ и насърдчаванъ отъ турскитѣ власти. Ще разправя тукъ за едно грозно събитие, на което бѣхъ близъкъ свидетель.
31
Презъ есеньта на 1905 г. живѣехь въ хубавото градче Катерина. Населението тамъ бѣше гръцко, имаше и власи, които се признаваха за гърци, и каракачани, които водѣха ромънска пропаганда. Българи имаше само кюмурджии по гористата, планина, погранична съ Берската кааза. Едно дъждовно есенно угро моя гавазинъ рано ме събуди и съобщи: „Господарю, гърцитѣ изклали 15 българи-кюмурджии въ планината. Само двама сѫ избѣгали и сѫ дошли сега тука при тебе." На бързо се облѣкохъ, излѣзохъ отъ спалнята и видѣхъ два човѣка, дрипави, изцапани съ каль, полудѣли отъ страхъ, които ми разправиха, че къмъ полунощь една гръцка банда нападнала тѣхнитѣ колиби въ гората. Андартитѣ свързали съ вѫжета
Бьлгари-комурджии, избити отъ гръцка банда.
всичкитѣ работници кюмурджии, изкарали ги навънъ и съ ятагани ги насѣкли на парчета. Само единь сполучилъ съ едно ножче да прерѣже вѫжето на себе си и на своя другарь, та двамата избѣгали подъ обстрелването на андартитѣ и дошли въ Катерина направо при мене. Азъ ги изпратихъ при каймакамина и сѫщевремено заповѣдахъ на ротния командиръ на жандармерията да назначи нѣколко конни жандарми, понеже и азъ искамъ още веднага да отида на мѣстото на произшествието.
32
По тая тревога турцитѣ започнаха най-енергично да се готвятъ за походъ противъ „гръцки комитаджии". Отъ гарнизона на града бѣха назначени две роти подъ командата на единъ бимбашия, самъ каймакамъ бей, следователь, жандармерийски ротенъ командиръ. Всички се приготвиха за преследването и залавянето на разбойницитѣ.
При моитѣ най-енергични и най-рѣзки подбутвания тоя отрядь излѣзе отъ Катерина едва къмъ пладне. При настѫплението въ планината той вървѣше по една лощина, като изпрати налѣво и надѣсно по хълмоветѣ охранителни патрули съ трѫбачи, които съ своето непрекѫснато свирене можеха не само да предупредятъ една гръцка банда но да изпѫдятъ всичко живо отъ цѣлата планина. На едно мѣсто патрулътъ залови две момчета на 15—16 години, спасили се отъ гръцката банда. Измокрени и изгладнѣли тѣ безцелно се лутаха като звѣрчега низъ гората. Тѣ ни разправиха, че гърцитѣ ги помилвали поради детинството имь, но ги държали докато избиятъ предъ очитѣ имъ тѣхнитѣ бащи и роднини.
Привечерь стигнахме на мѣстото. Около две малки колиби на земята въ кальта лежаха 15 трупа съ отсѣчени глави, извадени очи, обезобразени лица, мушкани съ ятагани. Върху нѣкои тѣла, както се виждаше, още приживе бѣха турени горещи вѫглища. Каймакамътъ, единъ младъ турчинъ съ европейско възпитание, зашеметенъ отъ тая картина, се хвана за коситѣ и извика: „Какъвъ ужасъ! Каква дивотия!".
Азъ направихъ нѣколко фотографии за да остане реаленъ споменъ отъ срѣдствата, съ които „схизматицитѣ” се обръщаха въ „истинската православна вѣра" и съ които се доказваше, че македонското население било чисто елинско.
За нощуване ние отидохме въ най-близкото гръцко село. Вечерьта и другата сутринь се водѣше следствие. Разпитани бѣха много селяни и околни чобани, но, разбира се, никой нищо не знаеше, противъ никого нѣмаше никакви улики за съдействие на бандата. Само командирътъ на жандармерийската рота намѣри въ гората една изгубена отъ нѣкой андартинъ топка, каквито гърцитѣ носятъ върху обущата си, и ми я представи съ такава гордость и задоволство, като че ли да е заловилъ цѣлата банда.
33
Въ заключение ще кажа, че фактитѣ, наблюдавани отъ менъ и изнесени тукъ, даватъ пълно право да твърдя, че границата между българската и гръцката народность минава по линията Солунъ-Лагодинско и езерото Бешикъ. Южно отъ тая линия преди 25 години населението бѣше гръцко. Ако всрѣдъ него имаше и погърчени българи, погърчването имъ се отнасяше къмъ по-раншни времена, a презъ тая епоха тѣ по езикъ, по култура и по убѣждение вече се бѣха асимилирали съ общата гръцка маса. За крайбрѣжното население на Орфанския заливъ трѣбва да се вѣрва, че то е истинско гръцко. Това ясно виждахъ по селата Ставросъ, Враста и Аспровалта и си спомняхъ разликата между гръцката и българската психология, подчертана отъ единъ отъ известнитѣ историци на балканскитѣ народи. Настанилъ се на морското крайбрѣжие, българинътъ обръщаше гърба си къмъ морето и търсѣше хубава плодородна земя за земледѣлие, a гъркътъ не се интересуваше за земята и цѣлото си внимание насочваше къмъ морето, като търсѣше прехраната си въ риболова, мореплаването и търговията. Тая историческа черта не може да се оспорва и съ нея се обяснява, че гръцкото влияние се е затвърдило по крайбрѣжията на Бѣло и на Черно море. Северно отъ гореуказаната линия населението бѣше българско, и преди 25 години при близко и щателно изследване доказателства за това личеха съвършено ясно и можеха да се изтъкнатъ на яве. Тая мѣстность бѣше вече наистина спечелена отъ гръцката пропаганда, отъ часть бѣше и погърчена, но степеньта на погърчването бѣше различна, и всрѣдъ населението въ различни селища все оставаха повече или по-малко ясни следи на българското му потекло. Познавахъ гъркомани и въ други части на Македония, погърчени повече или по-малко, но като типични примѣри за мѣрка на погърчването взимахъ нѣкои лагодински села и казвахъ: това сѫ гъркомани отъ типа „Лагодина” или „типъ Киречкьой", „типъ Клисали."
Тия степени на погърчването могатъ да се характеризиратъ така:
1. Лагодина. Населението е отдавна погърчено, говори доста добре гръцки, своя български езикъ е запазило въ семейния животъ, по настроението си е гръцко, работи за гръцката кауза и крие своето българско потекло.
34
2. Киречкьой. Населението е доста културно, знае гръцки, но явно издава своя български произходъ, споредъ обстоятелства се преобръща на гърци или на българи; въ благоприятни условия можеше още да се запази като българско.
3. Сухо. Характерътъ, обичаитѣ и езикътъ оставатъ български, но подъ влияние на заплашвания, a отъ друга страна и на облаги българитѣ тукъ се подчиняватъ на гръцката пропаганда и приематъ да се погърчатъ.
4. Клисали. Тероризирано българско население, което нѣма нищо общо съ гърцитѣ, но отъ страхъ се подчинява на гръцки пропагандисти и се огказва отъ българщината за да запази живота си.
Постепенно типътъ Клисали трѣбваше да се преобърне въ типа на Сухо и отъ тамъ — на Лагодина, a следнитѣ поколѣния да забравятъ своето българско потечло и езикъ и да станатъ истински елини. Всичкитѣ тия степени на погърчване бѣха прѣсни явления, които се развиваха предъ очитѣ ми, a колко вече селища и отдѣлни лица, погърчени отъ по-рано, така сѫ изгубили своята българска народность!
Всички тия обстоятелства имаха своето влияние при съставянето на статистиката на македонското население и трѣбва да се иматъ предъ видъ отъ всѣкиго, който би поискалъ да си състави справедливо и обективно понятие за истинския народностенъ съставъ на това население.