5. Лена Банджорка
(Битовъ разказъ)
Отъ Петъръ Завоевъ.
Не мога никога да забравя оная чудна и пълна съ омая и възхищение картина, която създаваше Творецътъ въ моя роденъ градъ — Щипъ — при пролѣтното зазоряване и малко следъ него. Това бѣ едно мило и незабравимо видение, богато съ наслади за окото и душата, преизпълнено съ живи съзерцания, на които ние, тогавашнитѣ еснафи и прости люде, не обръщахме внимание.
Туку-що мъглявиятъ вуалъ на зората почваше да се повдига откъмъ брѣговетѣ на Брѣгалница и голитѣ ридове задъ нея, и ето яркитѣ и трептещи пламъци на първитѣ слънчеви лѫчи почваха да обливатъ и увѣнчаватъ съ гореща корона скалиститѣ чела на Хисаря и да завиватъ златенъ поясъ на Кумлака. Отражението на тия жълто-червени пламъци падаше изобилно надъ потъналия въ долината градъ, старъ и покѫсанъ отъ времето и робскитѣ тегла, галѣше го, багрѣше го съ чудни бои и разливаше надъ почернѣлитѣ му покриви бледи огньове, които даваха изгледъ на нѣкакви далечни пожарища. Цѣлиятъ градъ и всичко около него грѣеше въ това приказно сияние на настѫпващия младъ новъ день, което бѣше и тържествено, и дивно, и ненагледно. Ала тоя пролѣтенъ пожаръ на зората никого не тревожеше у насъ. Кой щѣше да дръзне, като се събуди рано, да вдигне глава къмъ Хисаря, да разтвори очи и да се любува на нѣкаква природна хубость, която мами и подмладява! Старитѣ и криви калдърмени сокаци на града още бѣха праздни. Само низъ кѫщнитѣ плочалии дворове тукъ-таме почваха да се мѣркатъ човѣшки фигури, още сънливи и разсъблѣчени. По Каменикъ мостъ надъ Брѣгалница можеше да се види градската чарда, карана на паша отъ говедаря, и рѣдко само ще скръцне нѣгде нѣкой дюкянски кепенъкъ и гласътъ му ще загине въ дънъ земя. Всичко въ града глъхнѣше въ
111
пълна тишина и ненарушимъ покой. Тамъ ще скръцне врата, тукъ ще клопне дръжка на праздно котле — и нищо по-вече. Сѣкашъ никакво дихание не разклащаше въздуха, който въ тоя раненъ часъ миришеше на цъфналъ миндалъ и на сочна, вече вретенила по припецитѣ трева.
И ето, всрѣдъ това молитвено настроение, всредъ тая неизразима природна прелесть откъмъ коначката чешма почваше да се надига остъръ, скрипливъ и немилостивъ гласъ, който въ ранното утро биеше като църковна камбана и се разсипваше по нанагорнището къмъ Фитията.
— Кучешки сине! Снощи татко ти се е тровилъ съ ракия. Дошелъ си тукъ неомитъ да крадешъ вода, та да го гасишъ !.. Ортомаръ не’денъ! Я си погледни боя! Налиташъ да се боришъ съ мене и да додѣвашъ на махалата! Я погледни, колко много стомни чакатъ редъ преди тебе! . .
И сетне, по-буйно и съкрушающе :
— Не може, не може, бѣсно куче! Охъ, одра ме! Охъ, скѫса ми рѫкава, Богъ да те убие! Ега пукнешъ, ега ослѣпѣешъ, сврако нечиста! . .
Това бѣше гласътъ на Лена Банджорка, или на тетка Ленка, както всички на галено си я викахме въ нашата махала. Още въ тъмни зори тя напускаше коравото си легло, сбутано въ ѫгъла на една низка и полусрутена стаица, залепена до чардаклията бина на Пилато, която ширѣше тропозанитѣ си надъ коначкия мегданъ и надъ самата чешма, притърчваше до чешмата, наплискваше лицето си съ хладната вода, сетне го избърсваше съ вълнената си престилка и почваше катадневната си работа — да дава редь за наливане вода отъ чешмата, да вика, да се кара и да псува.
А чуеше ли се гласътъ на Лена Банджорха отъ коначката чешма, това показваше, че вече се е съмнало. Хаджи Пешо, съ дългата чохена антерия и съ бѣлитѣ бубаклии чорапи, тежко пъшкайки, повдигаше кепенцитѣ на бакалницата си. Миса Шангова, увита въ пембелия шалъ, една тънка домашна работа, бързаше съ визититѣ си отъ кѫща въ кѫща, за да сгодява и разгодява градскитѣ моми и ергени. Деврието, отспало си здраво въ кюлана на нѣкоя фурна, влизаше въ долната порта на стария конакъ, бавно и важно стѫпяйки по изрития калдъръмъ. Насреща му се задаваше Ристо Соларо, яхналъ сивото си магаренце, което неспирно
112
боцкаше въ врата съ едно дървено шило и го напѫтваше къмъ лозето си въ Каваклия. Попъ Постолъ, съ снѣжно-бѣла глава, вече се подаваше на широкото джаде и трѣбваше да поспре малко и да посвие политѣ на расото си, защото отъ къмъ механата на Симонъ Чешляро излизаше Ибраимъ-бегъ, възседналъ доресть хать, бързайки да отиде на чифлика си въ Чардаклия. А малко следъ това цѣлата махала се пробуждаше и по нея цѣлиятъ градъ, който заживяваше своя едновиденъ, тихъ и нерадостенъ животъ.
Божиятъ промисълъ е могѫщъ и всестраненъ. Той е, който ни дава радоститѣ и страданията въ живота; той нарежда свѣтовната хармония и пакъ той, разглеждайки всѣко нѣщо внимателно и търпеливо, дава му назначение и му опредѣля мѣсто подъ лѫчезарното слънце. Лена Банджорка бѣше създадена съ едно мѫдро предназначение. Тя се роди, израстна и живѣ въ нашия градъ съ едно смислено предопредѣление, което само ние, проститѣ и суевѣрни еснафлии, не можехме да проумѣемъ. Безъ Лена Банджорка въ моя роденъ градъ пакъ можеше да има Коначка чешма, съ дървенъ чучурь, който скѫпернически пускаше водата на конецъ, обиколена съ вонещи и зеленясали тресавища и вирове, посипани съ трупове на измрѣли мачки и кокошки, съ непотрѣбна сметь и црепки отъ счупени стомни и шишета, но нейното величие и значение за махалата ни нѣмаше да е такова. Безъ тетка Ленка коначкия мегданъ би представлявалъ пълно мъртвило, слънцето би спурило всичко живо отъ Кара-ташь до Фитията, хаджи Пецо би забъркалъ сутрешния часъ, a Мане Пилато не би излизалъ часъ-по часъ по бѣли гащи на пѫтната врата, яростно провиквайки се къмъ чешмата: — Да пукнешъ, Ленко! Сараджа гърлото ти да изсуши! Тa нѣма ли най-сетне да млъкнешъ и да ме оставишъ да дремна! . . .
Безъ Лена Банджорка на коначкия мегданъ би настѫпилъ пъленъ хаосъ. Всѣкой день предъ чешмата щѣха да се чупятъ стомни и глави. Омраза и зло щеше да прояде махалата. И за да се турнѣше редъ, Айрединъ-чаушъ трѣбваше да пренесе и постави своя караколъ до самата чешма. А какъ тихо и редно бѣше при тетка Ленка! Единъ викъ, една лоша псувня изъ нейнитѣ уста, единъ свирепъ и заповѣднически погледъ и всичко живо млъкваше и се покоряваше. Лена Банджорка бѣше нѣщо като Аргусъ съ сто очи на коначката
113
чешма, приличаше единъ видъ на магическа прѫчка, която налага редъ и справедливость, и безъ Лена Банджорка нашата махала би цръкнала за капчица вода.
Когато деврието се излежаваше на пешкюча на чичо Глигоровата бакалница, подъ дебелата сѣнка на маслинкитѣ, и виковетѣ и караницитѣ на Лена Банджорка се носѣха въ стихналата околность, нѣкой новакъ въ деврието ще трепне, ще повдигне глава и ще наостри уши, готовъ де се притече на помощь. Ала Айрединъ-чаушъ щѣше да го смушка съ кракъ въ ребрата и да му рече: — Кефа си гледай, олумъ! Лежи си и не се тревожи! Тетка Ленка редъ дава на чешмата . . .
И сега, когато ми се случи да видя нѣгде изобилна чиста вода, винаги си задавамъ неразрѣшимия въпросъ: какъ живѣеше едно време нашата махала при голѣмата оскѫдица на вода? Какъ прекарваше робското население пламтещитѣ лѣтни дни, когато скалитѣ около града се нажежаваха и го запичаха като подъ горещъ връшникъ и когато на открито мѫчно можеше да се стои? Какъ живѣеше това население безъ вода, или съ нѣкакви нищо и никакви порции отъ вода, които съ триста мѫки трѣбваше да се добиятъ и то непремѣнно съ съдействието на Лена Банджорка? Какъ преживѣ нашата махала, какъ се запази, та не загина отъ тифусъ и краста? Но при все това и градътъ и махалата ни живѣеха, както му е редътъ. Никой не се замисляше, защо нѣма вода, и никой не знаеше да роптае и да се заканва. За всички ни бѣше ясно, че Богъ е наредилъ всичко това и така трѣбва да е. Ние бѣхме доволни отъ участьта си, a като знаехме, че Лена Банджорка е на своя пость при чешмата, бѣхме сигурни, че и днесъ стомнитѣ ни ще се напълнятъ съ вода.
Турцитѣ по онова време всички божи дарове бѣха запазили за себе си. За гѫсто населената българска махала, която почваше отъ Вароша, простираше се по политѣ на Хисаря и свършваше до Латинската бахча, беледието бѣше оставило само две чешми. Едната въ Стария конакъ, a другата на зида на Шпиталето, подъ гранкитѣ на едно вѣковно кралчиче. Водата за тия чешми бѣше прокарана по пръстени кюнци и идваше нѣгде отъ къмъ Вардище. Ала тия кюнци бѣха наслагани тъй, че минаваха по чупена линия презъ турската махала. И презъ цѣлия тѣхенъ пѫть, презъ турскитѣ дворове, килери или кухни, бѣха открити таксими. Това бѣха
114
голѣми четвъртити вирове, въ които водата влизаше отъ горния кюнецъ, пълнѣше го и излизаше изъ долния, за да изпълни нататъкъ другъ таксимъ. Тия таксими служеха за турскитѣ домакинства като животворни източници. Отъ тѣхъ ханъмитѣ направо черпѣхе вода, отъ тѣхъ се миеха, поливаха китнитѣ си градини, a може би и въ тѣхъ се перѣха. По такъвъ начинъ изобилната въ Вардище чиста вода, докато дойдѣше до дветѣ чешми въ нашата махала, изчезваше, омърсяваше се и течеше изъ дървенитѣ чучури на конецъ. И ето защо предназначението и самоназначението на Лена Банджорка носѣше дълбокъ смисълъ и отлека и успокоение за изтерзаната ни махала.
Когато я запомнихъ, тетка Ленка бѣше жена вече на преклонена възрасть. Ето и сега я гледамъ предъ очитѣ си. Мъничка, обла и сбръчкана глава, изъ която гледаха две черни, свѣтли и хубави нѣкога очи, зееше една широка и разчекната уста, долнята бърна на която се покриваше отъ два дълги, криви и жълти зѫба. Челото ѝ чакъ до веждитѣ бѣше завито съ една евтина шамия, изъ подъ която намираха несресани, сиви, нечисти коси, които отзадъ се спускаха по плещитѣ ѝ въ два дребни и разфърфани коцала. Бубаклия минтанъ отъ домашно платно, на грѫдитѣ здраво закопчанъ съ едри петелки, добре пристѣгаше кръста на тетка Ленка, a отъ тамъ на долу, чакъ до глезнитѣ ѝ, се спускаше широка, набръчкана и винаги парцалива фуста отъ турунджия басма. Отпредъ се свличаше чакъ до колѣнетѣ ѝ шарена вълнена престилка и на нея тънъкъ поясь отъ свила, съвършено вехтъ и окапалъ, сигурно нѣкакъвъ свиденъ даръ отъ далечно време. Никой никога не бѣше виждалъ Лена Банджорка съ чорапи или обуща на краката. Винаги тя шляпаше боса низъ коритото и вироветѣ на коначката чешма, съ запърчени поли на фустата, съ бѣли и тънки крака, лѣте съ гѫбясала кожа, a зиме — модри и подути, като нахутлия сомунъ.
Виковетѣ и псувнитѣ на тетка Ленка бѣха приказни и нетърпими, но за тѣхъ малцина ѝ се сърдѣха. Ние знаехме, че за коначката чешма, гдего тя се роди, отрасна и благатко мина земното си пребивание, е една необходимость, и всички зачитахме наредбитѣ ѝ и ѝ се покорявахме. Сѣкашъ по наследство тя бѣше получила една власть и едно назначение,
115
които изпълняваше по начинъ упоритъ и образцовъ.
Никоя домакиня не викаше на дъщеря си: „Иди да налѣешъ гюмчето съ вода отъ чешмата", a ще ѝ рече:
— Иди на чешмата и помоли тетка си Ленка да пререди нѣкого и да даде да напълнятъ това гюмче съ вода.
На това щерката ще отвърне уплашено:
— Така зеръ. Не знаешъ Лена Банджорка коя е. Смѣе нѣкой да ѝ каже това! Ако искашъ да ми счупи главата, или да ми наприказва где да си е лакърдии . . .
И майката млъкваше; защото сама знаеше, че по-справедливъ и по-реденъ човѣкъ отъ Лена Банджорка на земята нѣмаше . . .
Най-голѣма мѫка за вода нашата махала чувствуваше лѣтно време. При дъждъ тая нужда до нѣгде намаляваше. Дъждовната вода грижливо се събираше подъ капчуцитѣ въ къбли и корита и за дълго служеше. Но когато се случеше да се затворятъ небесата за по-дълго време; когато земята се пропукваше на дълбоки ровове, изтръпнала и жъдна за вода и влага; когато широкото корито на Брѣгалница се превръщаше на нажежена тепсия, прошарена тукъ-таме съ локви топла, зеленясала и смърдлива вода, и когато надъ голитѣ скали по Хисаря и Кумлака въздухътъ играеше като въ пещь, тогава и нуждитѣ за вода въ махалата ни растѣха и се увеличаваха. Дветѣ махаленски чешми, пресушени горе изъ таксимитѣ, почнаха капризно да текать, a презь тежката лѣтна жега съвсемъ пресъхваха. И настѫпваха страшни и непоносими дни за махалата ни. Дърветата навеждаха умислено гранки и трепетно очакваха нѣкакво животворно дихание. Птицитѣ небесни се криеха на сѣнка подъ кѫщнитѣ стрехи, посърнали и широко разтворили клюни. Всѣкой камъкъ отъ сокачкия калдъръмъ горѣше като огънь. И надъ тѣлата, стихнала въ очакване махала се носѣше единъ единственъ викъ:
— Вода! Вода! . . .
Въ такива именно дни мисията на Лена Банджорка бѣше съ сила и значение. Ожъднѣлиятъ градъ бързаше да предвари редъ и да наточи една стомна вода. Предъ коначката чешма се образуваше нѣщо като панаиръ и изложение на домашни сѫдове. Викове, кавги и закани се носѣха по прашната ширь. А надъ всичко това непрекѫснато ехтѣше
116
гласътъ на тетка Ленка, който успокояваше, заповѣдваше и нареждаше:
— Не ти, мари! Твоитѣ стомни отскоро сѫ тукъ . . . Да ме не излъжешъ нѣщо? Тетка ти Ленка защо виси тукъ! . .
И като се обръщаше къмъ нѣкоя, вдадена въ разговорь жена, викаше ѝ:
— Ей, Ташке! Какво си се унесла като попъ на гробища?! — Пристѫпвай, че ти е редъ.
Случваше се по нѣкога, щото жената, на която е дошелъ редътъ да я нѣма на сборището около чешмата. Тогава Лена Банджорка, следъ като разглеждаше околностьта и извикваше нѣколко пѫти по име отсѫтствующата и не получеше отговоръ, героически разбутваше съ лакти навалицата, намираше стомнитѣ ѝ и сама ги наливаше съ вода. Ако презъ това време нѣкой се опиташе да използува отсѫтствието на чредника, тетка Ленка ще го срита и ще го изругае.
— Но Фетка я нѣма тукъ, тетко Ленке, помолѣше се жената. — Нека да я прередя, че детето ми у дома е само въ люлката.
— Фетка я нѣма — отвръщаше бързо Лена Банджорка, — но стомнитѣ ѝ сѫ тукъ. Какъ можало да я прередишъ? Какъ може това? А тетка ти Ленка защо е на мѣстото си?
Удивителна и винаги точна бѣше паметьта на Лена Банджорка. Между двесте стомни, шутари, гюмове и котлета тя можеше безпогрѣшно да види и открие дирения сѫдъ. Цѣлото изложение на сѫдове предъ чешмата ней бѣше познато. Тя точно и непогрѣшимо знаеше всѣки сѫдъ по отдѣлно чий е, кога е купенъ, отъ кого и за колко е купенъ, отъ кога е донесенъ на чешмата и кога е редътъ му да се налѣе. Тетка Ленка често пѫти жестоко се подиграваше съ махаленкитѣ, като биваше винаги ядовита и заядлива.
— Я гледайте, я гледайте котлето на дълга Mapa. Пакъ го донесла неомито, никаквата! Малко ѝ е, че го пълня съ вода, иска и да го изтрия . . .
И като си смигаше дяволито, допълняше:
— Време нѣма, суртука! Кой ще шари отъ кѫща въ кѫща като лазарица . . .
Или ще се обърне къмъ нѣкоя мома и неочаквано ще ѝ викне:
117
— A ти мари! Погледни кальта на стомнитѣ си отдолу. Време ти не остава! Весдень стоишъ на пенджурата и ахкашъ по калфата на Леелеко . . .
— Ихъ каква си, Ленко! Що закачашъ девойчето та го карашъ да се срамува! Я какъ пламна, я! — Ще я смъмри нѣкоя отъ женитѣ.
— Да се срамува, a? A малъкъ ли е срамътъ да ми дойде тукъ съ кални стомни? . . .
Виковетѣ и кавгата бѣха насѫщна нужда за Лена Банджорка. Отъ ранна сутринь до късна вечерь, a нѣкога и до полнокь устата ѝ не млъчваха. Жителитѣ около коначкия мегданъ бѣха свикнали съ досадата на Лена Банджорка, както воденичарьтъ свиква съ кречеталото. Кога се хранѣше, кога почиваше и кога спѣше тя, никой не знаеше. Какъ живѣеше, когато биваше у дома си, и отъ кого живѣеше, пакъ никой не знаеше. Ние виждахме тетка Ленка на коначката чешма, слушахме виковетѣ и заповѣдитѣ ѝ, покорявахме ѝ се и нищо друго не искахме да знаемъ за нея.
Случваха се часове, когато коначката чешма опустяваше. Женитѣ дойдатъ, оставатъ сѫдоветѣ си и тичатъ по работата си. Тия часове бѣха много тежки за тетка Ленка. Но тя и тогава умѣеше да се развлича. Изправяше се като стожеръ всрѣдъ натъркалянитѣ стомни и почваше да имъ нарежда:
— Ти тамъ, гдето си полегнала, по-първа ще идешъ на чучура, a ти, гдето си отворила на широко уста и се зѫбишъ като варена глава — ще почакашь. Господарката ти днесъ се успа. Човѣкътъ ѝ е на Виница, на пазарь, та нѣма у дома кой да млати съ дървото . . .
A следъ това остъръ, пронизителенъ смѣхъ изпълваше мегдана, провираше се низъ двата му тѣсни сокака и се губѣше подъ страховититѣ стрехи на стария хамбаръ, който заграждаше едната половина на конака. Сетне се блъскаше отъ зидъ на зидъ и се въвираше въ двора на Мане Пилато. Тоя се дразнѣше, псуваше по турски и, като излизаше по бѣли гащи на пѫтната врата, се провикваше:
— Да пукнешь, да пукнешъ, змио рогата! . . .
Презъ единъ късенъ есененъ день, когато юруцитѣ отъ къмъ Плачковица почнаха да стоварватъ на пазарището на Отиня зелени делви съ захаросанъ гроздовъ пекмезъ и на високото дървено скеле на Карачанако висна тлъстата козя
118
пастърма, мегданътъ предъ коначката чешма стихна и онѣмѣ. Лена Банджорка почна все по-късно и по-късно сутриньта да се явява на чешмата. Тежка болесть я налегна, клетницата! Бузитѣ ѝ хлътнаха и още повече се сбръчкаха. Главата ѝ безпомощно климна надъ лѣвото рамо. Поду се и пожълтѣ като узрѣлъ гроздакъ пупулига отъ резекията лозница въ двора на Ренджови. Махаленцитѣ пакъ както по-рано се трупаха за вода на чешмата, но вече всѣкой наливаше както си ще и когато свърне. Изъ начало отсѫтствието отъ чешмата на тетка Ленка се чувствуваше до нѣгде. Почнаха да се явяватъ караници и да се завързватъ побоища, но скоро всичко тръгна пакъ по реда си. Ние, които бѣхме свикнали на виковетѣ и псувнитѣ на Лена Банджорка, съ едно непростимо лекомислие скоро я забравихме. Къмъ св. Рангялъ слънцето пакъ тъй редовно излизаше задъ бѣлитѣ ридове на Скокотъ и се скриваше нѣгде къмъ Новосело, но за коначката чешма и за махаленцитѣ бѣше безразлично, дали виси надъ чучура ѝ Лена Банджорка, или не. Сѣкашъ никога не бѣше се раждала тя и никакъ не бѣ додѣвала на махалата въ продължение на цѣли 50 години. Сѣкашъ не е имало една Лена Банджорка, съ боси нозе и съ жълти два предни зѫба на устата, която съ похвална упоритость поеше махалата цѣлъ половина вѣкъ . . .
Една привечерь, когато наливахъ вода отъ коначката чешма, спомнихъ си за Лена Банджорка и силко се заинтересувахъ за участьта ѝ. Въ детското ми въображение тутакси изпъкнаха картинитѣ на скорошното минало, когато знаменитата наша махленка са грижеше за насъ. Подпрѣхъ стомнитѣ до коритото на чешмата и се вмъкнахъ въ сокачето задъ двокатната кѫща на Хаджи Пецо, гдето живѣеше тетка Ленка. Единъ малъкъ, но непреодолимъ капризъ бѣше отъ моя страна да я видя и да науча, какво прави и защо не се явява на чешмата.
Бутнахъ една низка, разтрошена врата и влезнахъ въ продълговатъ и нечистъ дворъ. Около отъпканата пѫтека, която водѣше за стаицата на Лена Банджорка, стърчаха стъркове на изсъхналъ пелинъ и слънчогледъ. Дънерътъ на една черница бѣше закритъ съ окапали жълти листа. Боязливо пристѫпихь до едно низко и очадено прозорче и си пъхнахъ главата презъ него. Тежъкъ миризъ на мухълъ и дървеници
119
ме засръкна. Въ стаицата царуваше полумракъ. Следъ като очитѣ ми свикнаха съ тъмнината, можахъ да видя единъ подъ отъ отъпкана влажна глина. На едната му половина бѣше просната прогнила рогожа и на нея парцаливо легло, въ което се бѣше свила тетка Ленка. Тя бѣше ни жива, ни умрѣла. Очитѣ ѝ хлътнали, двата и предни зѫба бѣха още по-вече пожълтѣли и продължени. Намалила се бѣ на половина. Изплашенъ отъ виденого, азъ се дръпнахъ навънъ и се наканихъ да си вървя, но въ това време Лена Банджорка отвори очитѣ си и ме видѣ.
— Охъ! — изпъшка тя и гласътъ ѝ излизаше сѣкашъ подъ земята. — Охъ! клетата азъ! Водичка, водичка ми дайте. . . . .
И като каза това, унесе се въ лошъ сънъ и почна да бърбори нѣщо неразбрано.
— Тетко Ленко! — викнахъ ѝ тихичко. — При тебе тамъ вода нѣма ли? Нѣма ли кой водичка да ти подаде?
Тя наново отвори очи, погледна ме, опита се да се повдигне на леглото, но не можа, и като почна да пъшка жално рече ми:
— Ти ли си това, синко? Охъ, иди донеси на тетка си Ленка водица. Господъ здравйе да ти дава, че дойде. Тичай, синко, че гърлото ми засъхна Охъ, охь! . . .
Спуснахъ се къмъ чешмата, налѣхъ въ стомната вода и бързо се върнахъ при Лена Банджорка. Тя пакъ се бѣше унесла въ сънъ и си бърборѣше нѣщо на себе. Сипахъ въ шъпата си малко вода, попръскахъ лицето ѝ и тя пакъ дойде на себе си. Сетне ѝ поднесохъ стомната и тя жадпо пи. Водата я посьвзе. Тя отвори очитѣ си и ми заприказва:
— Охъ, оставиха ме сама да умра! Да нѣма кой капка водица да ми подаде. . .
— Защо така, тетко? Защо не кажатъ въ църквата или да идешъ въ шпиталето? . . .
Охъ, никой не иска да знае за тетка ти Ленка! Докато бѣхъ здрава и раздавахъ вода на махалата, добра бѣхъ. Сега никой не се сѣща за мене. Дойдатъ комшийкитѣ, подхвърлятъ ми нѣщо отъ онова пенджурче и бѣгатъ като отъ чумава. A тамъ на чешмата . . . . .
И засвѣткаха пожарища въ очитѣ на тетка Банджорка. Тя се поизправи на лакътя си, хвана ме за рѫката и ме запита:
120
— А тамъ, на чешмата, какъ е сега? Кой дава редъ тамъ? Каратъ ли се, биятъ ли се безъ мене?
— Не се каратъ, тетко Ленко — отвърнахъ ѝ. — Водата си тече, стомнитѣ се пълнятъ . . . . .
Но азъ не довършихъ. Лена Банджорка, която ме гледаше проницателно въ очитѣ и съ охота чакаше отговора ми, изведнажъ изохка тежко, изви страшно очитѣ си въ орбититѣ и разчекна въ една крива гримаса беззъбата си уста. Сетне заломоти нѣщо, замаха съ рѫце въ въздуха, отпусна се на нечистото си легло, въздъхна дълбоко и свърши . . . .
Следъ два дена градското носило закара трупа на Лена Банджорка въ църквата и отъ тамъ на гробищата. Предъ носилото вървѣше попъ Ристо, съ дълго джубе и епатрахилъ на врата, a следъ него — Лазо клисаро. Той кречеше, както всѣкога, съ бавни, строго отмѣрени чекори, пазейки се да не изсипе елея отъ гробарското джезве, съ прекомѣрно дългата дръжка.