1. Острово и неговата околность. Единъ малко известенъ кѫтъ на Македония
Отъ Г. Вестителевъ. (псевдоним на прилепчанина Георги Трайчев)
1. Население и поминъкъ
2. Историченъ погледъ
3. Църковно-училищно и национално дѣло на българското население
1. Население и поминъкъ.
Острово, малъкъ градецъ, недалеко отъ едноименото езеро, къмъ североизточната му часть, на разстояние 95 км. отъ Солунъ, 17 км. отъ Воденъ и 50 км. отъ Битоля [1], е станция на желѣзнопѫтната линия Солунъ— Битоля и седалищенъ центърь на нѣкогашната Островска нахия (мюдюрлукъ или малка околия) [2]. Този градецъ, вѣроятно, по-рано е билъ до самото езеро, покрай което развалинитѣ носятъ названието и Кралска кула [3].
Острово, споредъ екзархийската статистика на Воденската каза за 1912 год., има 233 кѫщи съ 1243 д. жители, отъ които 908 д. сѫ българи христиани, 320 д. турци муслюмани и 15 д. цигани [4]. Турцитѣ сѫ прави муслюмани и се считатъ за
1. Въ стат. върху Воденъ, вж. „Мак. Прегл.”, год. I, кн. 2, въ забел. предадохме разстоянието отъ Острово до Битоля — 15 часа, a цѣлото разстояние между Битоля и Солунъ — 35 1/2 ч., както го намѣрихме въ едно военно съчиненне на Бендерева върху Македония (на руски). А горното разстояние въ километри е извлѣчено отъ Dictionnaire ďhlstoire et de géographie. par Sami-bey, I. 1893 г. стр. 1088. отъ статията „Острово” (на турски).
2. Споредъ Sami-bey (вж. стр. 1083 т. 1 отъ речника споменатъ по-горе) малката Островска нахия се е състояла отъ 14 села, презъ времето когато се е напечаталъ речникътъ му, безъ да се посочва обаче, кои села сѫ влизали въ нейната периферия тогава, за да направимъ паралелъ съ по-послешното състояние на тая нахия.
3. Вж. В. Григоровичъ, Очеркъ путешествія по Европ. Турціи, 2-ое изданіе, Москва, 1877, стр. 93 (пѫтув. направ. презъ 1844—45 г.).
4. Споредъ Sami-bey (ц. съч.) излиза, че населението тука се състои само отъ турци и българи, безъ да има никакъвъ други етнически примѣсъ въ него. Сѫщото показание срѣщаме и у В. Григоровича, Очеркъ пут. по Евр. Турц., гдето на стр. 93 се говори: „Острово примѣчательное село у нагорнаго озера, заселено наполовину Болгарами и Турками. У Верковича, Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи, Спб. стр. 209—210 намираме сѫщото съ разликата само, че турцитѣ сѫ повече отъ българитѣ. Въ сѫщия смисълъ интересна е бележката и отъ г. Д-ръ Йованъ Хаджи-Василевичъ, за което ще се каже по-долу. Но само относно общата цифра на населението има една чувствителна разлика, която произлиза отъ обстоятелството, че въ Турция не е имало официална статистика за населението. Измежду всички отдѣлни статистики, като не изключимь и тази на Сами-бея, най-вѣрна споредъ насъ, колкото за градеца Острово, е на г. Д-ръ Йованъ Хаджи-Василевичъ, който въ време на великата война най-много се е бавилъ тука и е ималъ даже възможность да брои и самитѣ кѫщи. И така споредъ него въ Острово се наброявать до 300 кѫщи (крѫгло число), отъ които повечето сѫ христиани, a по-малко турци (безъ да се определятъ въ брой по колко). Безъ да правя повече паралели измежду статистич. сведения на другитѣ пѫтешественици, мисля, че за малкото Острово стига толкова.
2
много стари жители. Това се вижда отъ нѣкои стари названия на разни географски обекти въ околностьта на Острово: Муратъ-тепеси, Орманъ-тепеси, Собикъ и пр., макаръ и да има положителни следи, че на мѣстото на много турски селища около Острово по-рано е имало христиански. [1]
Въ село Ослой, недалеко отъ Острово, въ което живѣятъ само турци съ една само христианска фамилия, има следи отъ „деветъ цръкви". Едно интересно предание иматъ жителитѣ на този край за подземно богатство въ това село: Тукъ е била нѣкога една голѣма царска хазна. Въ това време тукъ е била намѣрена една голѣма бъчва и въ нея били осгавени тия царски лари. Еднажъ царьтъ поканилъ на ангария всичко живо и направиль едно доста високо бърдо, което сега се нарича Хумка и така покрили тая бъчва. На тази ангария е имало толкова свѣтъ, щото всѣка баба люляла и по деветь люлки съ малки деца. Мнозина сѫ се опитали да откриятъ това богатство, обаче не сѫ успѣли; не имъ давалъ „таласъмътъ", който се явявалъ въ видъ на арапинъ.
Турцитѣ Ослойци не говорятъ за това нищо. [2]
Острово е мѣсто сбито, обаче все пакъ носи характеръ на езерско селище. Въ ззвисимость отъ почвата, върху която е разположено, простира се на длъжъ отъ ю.-и. къмъ с.-з.
1. Д-р Јов. Хаџи-Вaсиљевић: „Острoво”, въ в. „Јужна Звезда", год. V, бр. 181(8), отъ 23. II 1926 г.
2. Ibid.
3
има повече отъ 30 дукяни, занаятчийски и разни, и нѣколко малки ханчета-механи. Знае се, че тукъ въ по-ранни години е билъ голѣмъ керванъ-сарай. Поради почвата въ Острово има доста кѫщи отъ една страна двокатни, a има и трокатни. Доста сѫ хубави кѫщитѣ, особено ония, които сѫ подигнати откакъ островчанитѣ почнали да отиватъ на печалба въ Америка.
Споредъ жителитѣ, Острово е раздѣлено на две части: христианска и турска.
Презъ 1916 г., споредъ г. Йованъ Хаджи-Василевичъ, които е билъ въ това време въ Острово, тука е имало само една фамилия гръцка и то Хаджи-Гьоргеви. А гъркомани е имало нѣколко кѫщи. Между тѣхъ първо мѣсто завзималь Ставре Хаджи-Харисъ. Презъ това време той е билъ и кметъ на тамошната община [1].
Острово преди 60 години не се е намирало на това мѣсто, гдето е сега. Неговото по-старо положение трѣбва да се търси малко на западъ, гдето се забелѣзва една джамия, обхваната отъ езерото. При островската желѣзнопѫтна станция се забелѣзватъ две варовити глави, свързани помежду си съ една седловина. Въ тѣхъ и около тѣхъ има темели и зидове отъ кѫщи и отъ разни други остатъци. На по-високата глава се издигатъ развалини отъ джамия съ добре запазено минаре. Това напуснато селище околнитѣ селяни наричатъ Старо Острово. Презъ 1899 год., презъ м. септемврий, когато за пръвъ пѫть посетилъ тѣзи мѣста географо-геологътъ Йов. Цвиичъ [2], варовитата глава отъ Старо Острово е била 23 м. висока надъ езерното ниво, на сухо, издигала се
1. Ето и какво казва на това мѣсто г. Д-ръ Йов. Хаджи-Василевичъ: „У време кад сам ја испитивао Острово 1916 г., само једна је породица била грчка и то Хаџи Ђорђеви. А гркомана има неколико кућа. Међу њима прво место заузима Ставре Хаџи Харие. За ово време он је био председник општине”. Като казва, че нѣма чисти гърци въ Острово, Хаджи-Василевичъ иска по околенъ пѫть да твърди, че българското население въ това мѣсто било сръбско, безъ да смѣе да спомене твърдо и самоувѣрепо това име, ами предпазливо казва: „. . . хришћана наших сународника”. Отъ „словенско”, както проф. Цвиичъ нарече българското население въ Македония, до „наши сънародници" има голѣмь преходъ, и трѣбваше г. В. само явно да каже името.
2. Јов. Цвиић, Основе за географиіу и геологију Македоније и Старе Србије, кн. III, стр. 804, 805.
4
изъ езернитѣ пѣсъци и измежду нея и езерния брѣгъ водѣла е пѫтека. Въ началото на октомврий с. г. Старо Острово съ минарето е било само 17 м. високо надъ езерното ниво, a презъ априлий 1910 г. Старо Острово отъ всички страни е било заобиколено съ вода, е станало островъ. Това се дължи на честитѣ промѣни на нивото на Островското езеро.
Околнитѣ селяни разправятъ за едно голѣмо прииждане на водата отъ езерото, което е станало измежду 1858 и 1860 г. До тогава на височината съ минарето е имало село, което се наричало Острово, и тогава е било разселено и наречено Старо Острово. Изселенитѣ жители се изселили отчасти около манастира „Св. Димитрий", отъ който манастиръ се виждатъ следи на 133-ия клм. отъ желѣзнопѫтната линия, на северния брѣгъ на Островското езеро, a останалитѣ се настанили въ Воденъ, Битоля и други мѣста. Може да е имало и около Св. Дионисия население, тъй като отъ жителитѣ това мѣсто поради растене на езерното ниво се е разселило и неговитѣ жители сѫ се настанили въ днешното Острово, което е 20-30 метра високо надъ езерото и гдего по-рано е имало малко жители. [1] Краятъ на селото, гдето тѣзи изселници се населили, се нарича Варошъ. Въ сѫщото време, поради прииждането на езерото, сѫ се измѣстили селата Келемешъ и Пѫтеле, a разселено е селото Иракъ, което е било на източния брѣгъ на Островското езеро. И жителитѣ на Новиградъ, южно отъ Островското езеро, знаятъ за това високо състояние на водата отъ 1858 до 1860. Напоследъкъ сигурно се установява, че преди високото състояние на водата отъ 1858 до 1860 г. покрай брѣговетѣ на езерото е водилъ пѫть отъ Острово до Пѫтеле, който отъ тогава е потопенъ и не се е показалъ нито при твърде низкото състояние на водата презъ 1899 година [2].
Отъ когато е построена желѣзнопѫтната линия (1892 г.), нивото на езерото все повече се спуща. Отъ частнитѣ сведения на единъ воденецъ, който добре познава тия околности, се научихь и за едно друго постепенно прииждане и издигане на водата отъ Островското езеро, което нѣщо е траяло отъ 1913 г. до 1923 г. м. августъ, когато водата, следъ като
1. ibid. с. стр. и сл.
2. ibid. с. стр. и сл.
5
се е издигала постепенно и неусетно, е достигнала отъ 1920 до 1923 г. да заеме и желѣзнопѫтната станция, следъ който срокъ водата пакъ се е дръпнала на старото си мѣсто, гдето е била презъ 1896 год., когато е била построена желѣзнопѫтната линия. А смокинитѣ покрай желѣзнопѫтната линия все дo мѣстото „Рикни Камила" отдавна сѫ въ водата.
Острово духовно е подчинено подъ Охридската епархия: и винаги се е считало като станция за почивка (или за пренощуване) на охридскитѣ архиери при тѣхното пѫтуване [2].
Въ Острово има две църкви: Стара църква — „Успение Богородично", и Нова църква — „Св. Георги". Не помнятъ жителитѣ, кога е сьздадена старата църква, a новата е довършена въ 1850 г. При входа на старата църква се намиратъ нѣколко десетини гроба. Много отъ тия гробове сѫ зидани съ зидове и отгоре иматъ керемиденъ покривъ. Споредъ старостьта на тия две църкви излиза, че въ днешно Острово (коего е на 20—30 метра надъ езерото) е имало и по-рано жители и преди голѣмото прииждаке на езерото отъ 1858— 1860 год. и наводнението, както и разселванего на така наричаното отъ тукашнитѣ жители Старо Острово. И сега единъ дѣлъ отъ района на сегашното (или така наричаното ново) Острово се нарича Варошъ и Варошъ-махала. Това е просторьтъ отъ сегашната източна периферия на Острово до старата църква, който е извънъ селото и до Дoлнa Мaхaла. Следи отъ нѣкогашни сгради и днесъ се разпознаватъ. Ако е то наистина нѣкакъвъ дѣль на Острово, тогава трѣбва въ по-ранни години да е било още по-далеко отъ езерото. Сѫщо това могатъ да покажатъ и названията Стари гробища, Градище и др. При това и положението на Стара църква доста ни навежда къмъ това. На мѣстото Бурунъ се намиратъ остатъци отъ нѣкогашна крепость.
Има едно мѣстно предание, споредъ което Острово е билъ голѣмъ градъ и че следъ завладѣването му отъ турцитъ пропадналъ и никога вече не е достигналъ оная голѣмина. Споредъ това предание трѣбва да търсимъ положението на нѣкогашния голѣмъ градъ или въ тука на кратко
1. Ст. Верковичъ. „Топогр.-этногр. oчеркъ Македонiи”, Спбургъ. 1889, стр. 209.
2. Вж. А. Шоповъ, Изъ живота и положението на българитѣ въ вилаетитѣ, Пловдивъ 1893, стр. 218—219.
6
описаната окопность на днешно Острово или на мѣстото съ развалинитѣ отъ турската джамия, за което нѣщо трѣбва да се направятъ обстоятелствени изучвания, за да се дойде, може би, до заключението, дали мѣстото съ джамията не е по-ново селище, основано отъ турцитѣ, като по-важенъ отъ тѣхъ стратегически пунктъ, a стариятъ градъ да е заемалъ днешно Острово съ неговитѣ околности и при завоеванието на тия мѣста отъ турцитѣ да е билъ отъ тѣхъ съсипанъ и по-голѣмата часть отъ неговитѣ християнски жители разпръснати нагоре надоле, както сѫ направили и съ други завоевани отъ тѣхъ градове. [1]
Както по всички територии, които сѫ завзети споредъ Букурещкия договоръ презъ 1913 год., гърцитѣ и въ дветѣ споменати островски църкви, Стара и Нова, унищожили всѣка славянска следа. [2] До 1911 год. въ Стара църква се е служило по славянски, a отъ тогава и въ нея започнало да се служи само на гръцки.
Както и езернитѣ брѣгове, така и околностьта на Острово, сѫ покрити едновременно съ камень и пѣсъкъ. Па и при това има нѣщо и орна земя. Рѣдко се намира островчанинъ да нѣма по нѣкоя нива. По-голѣмата часть отъ жителитѣ се занимава съ земледѣлие и скотовъдство.
Островското поле се простира къмъ с. з. отъ Острово; тукъ има добри ниви. По тумбитѣ има и добри лозя. Мохамеданитѣ жители на Острово приготовляватъ отъ мѣстното грозде „пекмезъ", a христянитѣ — вино [3].
И ако околностьта на Острово така малко е плодородна, главното занятие на островчанитѣ е земледелие. До края на XIX в. е имало само 4-5 души, които сѫ отивали на чужбина за печалба и то въ Цариградь. Както сами тѣ разправятъ, всички други скитали по Острово и мѫчно се препитавали. Кѫде началото на XX в. започнали и островчани да отиватъ въ Америка и отъ тука да донасятъ добри печалби [4].
1. Й. Ивановъ, Българитѣ въ Македония, II изд., София 1917, стр. 53.
2. Д-ръ Ј. Хаџи-Василевић, цит. съч.
3. Ст. Верковичъ, ц. с., стр. 209.
4. Д-ръ Хаџи-Василевић, ц. съч.
7
Островското езеро се простира между планинитѣ Малка Ниче, откъмъ западъ, и Караташъ или Дурла, откъ,ъ изтокъ. Отъ северъ то е оградено отъ височинитѣ на островската котловина, a на югъ се допира до Саригйолската равнина или Кайларското поле. To има продълговата форма и се простира отъ с. къмъ ю. на едно разстояние отъ 18 килом. Ширината му е различна, но най-голѣмата е 7—8 километра. Неговата повръхнина е 73.85 км., дълбочината му достига до 61.7 м., a височината му надъ морското равнище е срѣдно до 528 метра. [1] На североизточния край на езерото, недалечно отъ брѣга му, е разположено селото Острово, центърътъ на едноименната нахия. Това езеро нѣма явенъ отокъ, то се изтича подземно подъ варовититѣ пластове на воденско-островската долина и водата главно изтича при Корада, изподъ пукнатината на варовититѣ отсѣци надъ селото Гугово и подъ Цървенъ камъкъ надъ селото Нисия, отъ която вода се образува и малкого Нисийско езеро или блато.
Жителитѣ на Острово и на останалитѣ мѣста около него различаватъ седъмъ вѣтрове: Деникъ, Нощникъ, Криванъ, Биленикъ, Турица, Северъ и Югъ. Биленикъ, така се нарича споредъ планината Биленикъ, по-горе отъ Чеганъ, отъ която страна казватъ че имъ духа. Той е твърде силенъ вѣтъръ: духа и лѣте и причинява на жителитѣ голѣма пакость; и дървета чупи до коренъ. Турица духа отъ планината Плачина; тоя вѣтъръ се счита за добъръ. Кривакъ духа тука отъ изтокъ и е добъръ — той донася дъждъ. Северъ тука най-вече духа зиме и то откъмъ Битоля.
Въ Островското езеро има около 15 вида риби. Най-вече има сoмoве, тежки и до 100 оки; следъ това крaпoве, тежки по 10—15 оки, баловици (бѣлвици, пъстърви); чикaни, тежки до 2 оки; скрони или мренки, тежки до 1 ока и пр.
Значителнитѣ колебания на нивото на Островското езеро въ по-напрежнитѣ исторически времена, както е случаятъ съ развалинитѣ на селището на Ада, което е било потопено и което сега, при низко спадане на водитѣ, се показва
1. Вж. по-подробни изследвания върху Островското езеро у Ј. Цвијић-а, Осн. за геогр. и геол. Макед. и Старе Србије књ. III, стр. 804—925. Вж. за вѣтроветѣ и рибитѣ въ Остр. езеро у Д-ръ Ј. Хаджи-Василевичъ, Ц. съч.
8
като малко островче, сѫ повлияли върху мѣстната народна фантазия, за да се породятъ традиции, какво това езеро е било нѣкога котловина съ много градове, потопени отъ водата, която образувала днешното езеро.
Малката Островска нaхия, нѣкогашна каза (подъ Битолския санджакъ или окрѫгъ) [1] се е състояла отъ 9 смѣсени (заедно съ Острово) села, населени съ българи [2],
1. Важното комуникационно и стратегическо значение на Островската котловина и необходимата сигурность, която трѣбва да владѣе при пѫтуването презъ тия изолирани мѣста поради хаоса отъ диви непроходими планини, които я обкрѫжаватъ, бѣха накарали турското правителство да открие тукъ единъ отдѣленъ административенъ центърь, безъ обзоръ на това, че Воденъ не е далеко отъ тука. Интересно е, че и въ римско време, сигурно по сѫщитѣ причини, е имало тукъ единъ такъвъ административенъ центъръ съ селището (или коломията) Cellae, което е било и една отъ главнитѣ станции на римския воененъ пѫть презъ тия мѣста, „Via Egnatia". Административната периферия на Островската околия въ турско време се е промѣнявала въ разни времена. Въ по-отдавнешно турско време Острово е билъ и казалийски (на по-голѣма околия) центъръ, съ повече села, подъ администр. зависимость на Битолския санджакъ (окрѫгъ), a въ по-ново време, когато поради въстанически движения несигурностьта въ разни мѣста на държавата бѣ станална баснословна, Турция откри тука и Вощаренската нахия съ една периферия отъ 14 села, въ която отзели отъ ближнитѣ Леринска и Островска кази, като преобърна последната въ нахия и я придружи къмъ Воденската каза. Островската нахия презъ 1896 год. се е състоела отъ 14 села. Вж. Samibey, Diel, d'hist. и пр.
2. Въ единъ официаленъ рапортъ отъ австрийския консулъ въ Солунъ, Кнапичъ (сърбинъ или хърватинъ? № 5, отъ 12 май—1874, Wien, Staatsarchiv. Pol. Arch. Consularberichte aus Saloniki). 1874, адресиранъ до Н. Прев. г-нь графъ Андраши и пр. пр. въ Виена, намираме следното изложемие за населението на Битолския санджакъ, гдето между разни кази се споменува и за населен. въ Островската каза:
„Въ Битолския санджакъ — праседалището на славянското население и на Македония съ население изключително българско сѫ населени казитѣ Леринъ, Кичево, Велесъ, Охридъ, Прилепъ, Преспа, Ресенъ, Тиквешъ, Рудникъ, Острово и Караджова, и само въ дветѣ кази, Кожани и Селфидже се намира гръцко, по брой незначително малцинство, докато мнозинството — почти три четвърти — сѫ мохамедани" (Вж. „Макед. Прегл.”, год. I, кн. 5 и 6 стр. 107—112, 122—124). Въ тоя рапортъ се говори и за голѣмата симпатия на българското население къмъ новата национална църква, екзархията, въпрѣки голѣмото възпиране отъ страна на гръцкото духовенство, както и за демонстративното и внушителното посрѣщане, направено на всѣкѫде по тия мѣста на новоназначения тогава български охридски митрополитъ Натанаилъ.
Въ рап. № 5 отъ 10. VI—1871 отъ Фонъ Кнапичъ до графъ фонъ Байстъ въ Виена к отъ сѫщия, подъ дата 11. VII. 1371 г. до външния министъръ въ Виена се излага борбата на воденскитѣ българи въ 1871 г. относно превзимането отъ тѣхъ една отъ воденскитѣ цьркви, какъ воденск. каймакаминъ едвамъ се отървалъ отъ единъ ударъ съ ножъ, опредѣленъ за него, само чрезъ едно щастливо обръщание и какъ въ тоя случай били наранени трима отъ жандармерията (вж. Макед. Прегл., ц. съч., стр. 102—104). Привеждамъ тука на кратко тоя документъ за Воденъ, тъй като при описанието ми на тоя градъ въ „Мак. Прегл.”, год. I, кн. II. стр. 105—122 не съмъ го използувалъ.
9
власи (христиани) и турци (муслюмани). Гърци тука съвсемъ нѣма. [1] Нѣкои отъ селата на тази околия въ църковно отношение, сѫ подчинени на мъгленския, a други на охридския архиерей. [2]
Его и имената на селата на тззи малка нахия — съ главенъ центъръ Острово — и нѣкои малки подробности, както следва :
Друшка, 1/2 ч. на изтокъ отъ Острово, съ 8 кѫщи и 53 души българи християни. Селото е близу до голѣмия пѫть както и до желѣзницата Солунъ—Битоля и е разположено въ срѣдъ една равнина, покрита съ пасбища, поради което отдавна е служело за почивка на пѫтницитѣ между казанитѣ два града. Въ турско време е имало и телеграфо-пощенска станция.
Русилово, 15 мин. на сев. отъ Друшка, сѫщо близу до желѣзния пѫть и шосето между Солунь и Битоля, разположено всрѣдъ гора съ 41 кѫщи и 299 души жители, българи, христиани. Селото е раздѣлено на 4 махали, a жителитѣ му се занимаватъ съ земледѣлие и скотовъдство. Въ село Русилово е имало едно българско първоначално училище съ 4 отдѣления и забавачница, които сѫ функционирали до надвечерието на Балканската всйна.
Ослой (Ослави), 10 мин. на с. отъ Русилово, a 1 ч. на си, отъ Острово, разположено на хълмиста равнина, съ 383 кѫщи и 1760 д. ж. турци-мохамедани и 3 души българи
1. „Грекы здѣсь вовсе нѣтъ” (С. Верковичъ, Топоэтнограф. очеркъ Макед. 1889 г., с. 209).
2. Пакъ тамъ, стр. 239 г. Верковичъ говори за цѣлата каза, която се е състояла отъ 18 села, безъ да ни покаже по име, кои села били подчинени подъ охридския архиерей и кои подъ мъгленския (или леринския).
10
православни. Жителитѣ му се занимаватъ съ земледѣлие и лозарство. Селото е раздѣлено на махали и се състои отъ чифлици, които принадлежатъ на разни бегове. Въ околностьта на с. Ослой [1], недалеко отъ него, има следи отъ 9 църкви.
Нисия, 1/4 часъ на юи. отъ с. Ослой, разположено на равнина, близу до едиоименното му малко езеро, съ 47 кѫщи и 280 души, българи христиани, които се занимаватъ главно съ земледѣлие и скотовъдство. Тукъ между това село и селото Гугово (направо къмъ Вод. каза) на едно разстояние най-малко отъ 10 минути подземно изтича вода отъ Островското езеро при мѣстото Корада, изподъ пукнатината на варовититѣ отсѣци надъ последното село и подъ Цървенъ каменъ надъ селото Нисия, отъ която вода се образува Нисийското малко езеро или блато. Тукъ взима началото си и рѣката Вода, която при нататъшното си протичане образува величественитѣ воденски водопади. Отъ тукъ природата почва да се промѣня и постепенно да се разкриватъ дивнитѣ прелести на очарователната Воденска долина.
Патачино (Патичино, Патечинъ), 1 ч. на сев. отъ Острово, въ една гориста мѣстность, отъ гдето по-нагоре постепенно почватъ да се издигатъ грандиознитѣ височини на прочутия въ свѣтовната война „Каймакчаланъ". Има 59 кѫщи съ 390 души власи-христиани. Въ статията на г. проф. Ст. Романски, „Македонскитѣ ромъни" (вж. „Макед. Прегл." год. I, кн. 5 и 6, стр. 92) за с. Патачино, означено подъ име Патечинъ, намираме, че това чисто влашко село било основано въ началото на 19 стол. отъ власи фаршариоти, които избѣгали отъ насилията на Алипашовото управление и се заселили тукъ въ гората, „у скришно мѣсто", и какъ то първоначално било село отъ колиби на власи, които съ семействата си лѣтно време пасѣли стадата си, a зиме
1. За това село намѣрихъ въ едно турско виляетско салнаме (на солунския виляетъ) че принадлежи на Островската нахия, когато пъкъ споредъ казването на нѣкои воденци зависѣло направо отъ Воденската каза. Въ всѣкакъвъ случай, ако нѣщо има грѣшка, тя не е такава, която да принесе вреда, защото било направо да е зависѣло отъ Воденъ, било да е подпадало подъ Островската нахия, не е важно, тъй като и цѣлата Остр. нахия е зависѣла отъ Воденската каза и дветѣ околии сѫ образували общо една по-голѣма околия подъ име „Воденска каза".
11
всички слизали въ полето. Подозирани, че даватъ храна на комититѣ, принудили се преди 20 год. да разпродадатъ стадата си и да тръгнатъ по печалба въ Америка, a семействага имъ живѣятъ тукъ въ хубави двоетажни кѫщи (вж. Милоевичъ 101—103). Това е безъ съмнение сѫщото село — Патичино, което споредъ Кънчевъ (с. 149) е било населено само отъ 100 д. българи. [1]
Жерви, 1 1/2 ч. на сз. отъ Острово, при политѣ на предпланинитѣ на легендарния и високовръхния Каймакчаланъ, близу до главното шосе Солунъ—Битоля. Предполага се да е било тука негде близу римското селище Cellae, станция на нѣкогашния римски воененъ пѫть Via Egnatia. Има 42 кѫщи съ 260 д. жители, българи-христиани, които главно се занимаватъ съ земледѣлие и скотовъдство. Тука въ турско ареме до началото на Балканската война (1912 г.) е имало българско първоначално училище съ 4 отдѣления и една забавачница.
Чеганъ, 1 1/2 ч. на сз. отъ Острово, между два хълма, при политѣ на прочутата презъ свѣтовната война Чегaнъ планина, съ 164 кѫщи и 1035 д. жители българи-христиани, едно българско първоначално училище съ 4 отдѣления и една забавачница. Селото се дѣли на 4 махали, a занятието на жителитѣ му е земледѣлие и скотовъдство.
Къндрево (или Къдрево), разположено върху една височина на Дурла планина, съ живописна гледка; подъ селого извиратъ две рѣкички, едната на източната му странз, a другата на западната и текатъ въ противоположни посоки. Селото има 85 кѫщи съ 560 души власи, които се занимаватъ съ скотовъдство. Вж. за това село въ посочената статия на проф. Ст. Романски, стр. 92, гдето се споменува за с. Кѫдрево, че било въ Солунско и имало 100 кѫщи (Милоевичъ, 26. 109).
2. Историченъ погледъ.
Островската котловина, разположена на с. отъ Островското езеро, както се каза, е малка, около 6 км., и е стѣснена въ полукрѫгъ отъ планината Ниче, която огражда отъ западъ Островското езеро.
1. Вж. въ „Макед. Прегл.”, год. I, кн. 5 и 6, стр. 53 и 64 и цитатитѣ.
12
Тази котловина е пѣсъчлива и е пресѣчена отъ сухи ровове, презъ които водата самз въ дъждозно време буйно тече. Стръмнитѣ отрасли на тѣзи ровове се спускатъ на долу, събарятъ се и по такъвъ начинъ рововетѣ се зариватъ; при нови дъждове водата често пѫти протича по друга посока и прави нови ровове.
Изсушената езерска равнина около Острово въ по-голѣмата си часть е обработена, но въ нея нѣма население, тъй-като тя около 1858 г., при голѣмото нарастване на водата отъ Островското езеро, е била цѣла наводнена. Населението главно е разположено по западнитѣ части, гдето се намиратъ селата Чеганъ, Жерви, Русилово, Ослой и др. [1]
Островската иотловина още отъ старо време е имала важно комуникационно зиачение, тъй като презъ нея винаги сѫ минавали главнитѣ пѫтища отъ Солунъ за Пелагонийската (Битолската) равнина, Албания и Италия. Тука презъ Островската котловина е минавалъ въ римско време и прочутиятъ воененъ пѫть Via Egnatia, който е свързвалъ древния Римъ съ Солунъ и Цариградъ. Презъ тоя пѫть и презъ тия мѣста, сега глухи, сѫ минавали нѣкога многобройни римски легиони и величия. Тука въ тия мѣста сѫ ставали ожесточени войни презъ срѣднитѣ векове между българи и византийци, както въ последно време и презъ великата война, когато въ тия мѣста, за чудо, пакъ българи се биха, обаче сега противъ цѣлия свѣтъ.
Острово и цѣлата му котловина сѫ съставяли часть отъ нѣкогашнзта область Еордея, която освенъ Острово е захващала и околиоститѣ на с. Катраница и на с. Кайляри. [2]
Областьта Еордея завладѣна отъ основателя на Иматиското царство (люлката на Македонската държава), Пердика, става известна у старитѣ първо отъ преминаването на спартанския войвода Бразидасъ, въ време на пелопонеската война (424 пр. хр.), второ поради преминаването отъ тукъ на Александра велики, трето поради преминаването презъ тукъ, както споменахме вече, на р. в. пѫть Via Egnatia и четвърто
1. Цвијић J., цит. съч. кн. III, стр. 814.
2. Освенъ тази Еордея, въ старо време е имало и две други Еордеи, отъ които една въ Кандависката планина (Макед. Илирия), a друга между р. Вардаръ и Струмския заливъ (вж. Димица, Μακεδονικῶν μέρος δεύτερον, Αθήνησι 1874, стр. 93—100).
13
отъ военнитѣ операции на римлянитѣ противъ Македония. [1] Следъ падането на Македонската държава Еордея била причислена къмъ четвъртата часть на Македония. [2]
Главни градове въ тази область сѫ били Целе (Cellae, Κὲλλη), недалеко отъ Острово, за което ще кажемъ малко по-вече по-долу; Еордея (Ἐορδαία, на 3 ч. югоизточно отъ Островското езеро, при днешното с. Катраница; [3] Арнисa (Ἄρνισσα), [4] при днешното село Налбантъ-кьой, a третиятъ — Бегора (Βέγοῥῤα), покрай едно отъ езерцата около днешното с. Кайляри [5].
За положението на селцето Cellae [6] гръцкиятъ ученъ М. Димица намира, че било негде на северъ отъ българското село Острово, [7] при селото Желень (Жерви?), презъ кѫдето е минавалъ и нѣкогашниятъ римски воененъ пѫть Via Egnatia.
1. Θουκυδ. 2, 99; Πολυβ. 18. 6. 3; Ἀῤῤιαν. Ἀνάβ, 17. 5; Liv 31. 39, 33. 8, 42, 53 Plin. 4. 10. 17; у Στέφ. Βυζ. въ думата Ἐορδαία трѣбва да се поправи думага Μυγδονία въ Μακεδονία. Вж. за тия питати у Δήμιτσα, Μακεδονικῶν μέρος δεύτερον; Ἡ Μακεδονία ἐν λίθοις φθεγγομένοις Ἀθήνσι, 1896. с, 242.
2. Liv. 45, 30: „Quartam regionem Eordaei et Lyncesti et Pelagones incolunt".
3. Тука се намиратъ нѣкои остатки отъ тоя градъ, съсипанъ отъ българитѣ въ Х-ия вѣкъ (вж. Δήμιτσα, Μακεδ. μέρος δεύτ. с. 99). Нека кажемъ за с. Катраница, което по-напредъ е влизало въ състава на Островската околия (когато тя е била каза), че е отечество на многобележити люде отъ 17-и и 18-и вѣкъ, които се издавали за българи, както и на Петъръ Ичковъ, посрѣдника да се сключи миръ между възстаналитѣ тогава сърби и Турция („Ичковъ миръ" въ 1307 г.). Вукь Караджичъ счита Петъръ Ичко за „бугаринъ” (рођен у с. Катраници). Вж. за това въ „Вукова Преписка”, Беогр. 1909, III, с. 91; вж. и за др. цитати у Йорд. Ивановъ, „Българитѣ въ Макед.” II изд. 1917 с. 202 докум. № 96. Сѫщо и за село Катраница стр. 172, 188, 202 и 203.
4. Споменатъ отъ Тукидида 4, 123. Разрушенъ отъ българитѣ, обаче преди града Еордея (вж. М. Δήμιτσα, Μακεδ. μέρος δεύτ. с. 99 и 103).
5. Едно отъ езерцата въ старо време около Кайляри се е наричало Бегоритисъ, безъ друго отъ името на града Бегора, който се намираль до него. Никой отъ старитѣ не споменува тоя градъ.
6. Jtiner. Antonin, „Негасlеа M. Р. XI. Cellis XXXIV. Edessa XXVII; Tabula Peutinger. Heraclea XXXII. Cellis XLV. Edessa XLV; Jtiner. Hierosolym. Mansio Cellis M. XVII. Ἱεροκλ. Συνεκδ. 7. Ἔδεσσα, Κέλλη, Ἀλμωπία; Κ. Πορφυρογεν. Περί θεμ. 2. Ἔδεσσα, Κέλλη, Ἀλμωπία; Tafel Egnat. p. 42 Mannert 7΄, p. 482, погрѣшно поставя мѣстото при р. Еригонъ (днешна рѣка Църна). Вж. у Δήμιτσα, ц. с. (1874), стр. 100, (1896) с. 243.
7. «Πρὸς βοῤῥᾶν τοῦ βουλγαρικοῦ χωρίου Ὀστρόβου».
14
Сѫщиятъ ученъ намира, че думата Cellae не означавала нищо друго по латински освенъ колония. [1]
На едно разстояние отъ около 1500 м. отъ развалинитѣ на старото Острово се намира единъ островъ, наричанъ по турски Ада, гдето споредъ констатиранитѣ латински надписи и отъ нѣкои бронзови издѣлия се предполага да е било нѣкое старо римско селище или важната станция Cellae на римския воененъ пѫть Via Egnatia, ако тази часть отъ езерото тогава да е била съвсемъ суха и презъ тукъ да е минавалъ казаниятъ римски пѫть, което споредъ мнението на проф. Цвийчъ не е вѣроятно, [2] a по-скоро изглежда да сѫ нѣкакви строежи и гробища на нѣкогашното тука нѣкѫде наблизу селище Cellae.
Споредъ мнението на гръцкия македонологъ М. Димица, Острово е основано отъ българитѣ въ ХI-ия вѣкъ. [3] Споменува се заедно съ езерото отъ мнозина византийски писатели като Ана Комненъ, Георги Акрополить, Ефремъ Кесарийски, Георги Пахимеръ, Кантакузенъ и отъ нѣкои други. [4]
Тука, много наблизу, малко на изтокъ, въ околноститѣ на Воденъ и малко на северъ, въ Мъгленско, сѫ ставали най-ожесточени и непримирими войни между цгрь Самуила и Василия Българоубиеца, [5] въ които македонска България, споредъ историка Рамбо, се показала по-войнствена, по-феодална и по-антигръцка отъ Велико-Преславска България.
Следъ нанесената победа при Бѣласица (1014 г.), императоръ Василий, грабейки и ослѣпявайки български пленници, преминалъ презъ Острово за да превземе царския Охридъ и да освободи Драчъ, когато на пѫтя за последния градъ единъ неговъ отрядъ билъ унищоженъ въ Пелагонийското (битолското) поле отъ войводата Иваца, a самъ императорътъ
1. Δήμιτσα, Μακεδ. μέρος δεύτ., стр. І03.
2. Вж. цит. съч. с. 304 и 305.
3. Ἡ κώμη αὔτη φαίνεται ὅτι ἐκτίσθη κατὰ τὸν 11 αὶῶνα ὑπὸ τῶν. Βουλγάρων (Δήμιτσα, Μακεδ. μέρος δεύτ. с. 100, заб. 3).
4. Ἄννα Κομν. 5, 5; Γεώργ. Ἀκροπολ. κεφ. 46, 49, гдето се нарича Строванъ, вмѣсто Островонъ; Εὑφραίμ Καισαρ. 8595, 8697; Γεώργ. Παχυμ. εἱς Μιχαήλ, гдето погрѣшно се споменува Востронъ, вмѣсто Островонъ: Καντακουζην. 4, 19. и отъ нѣкои други.
5. Schlumberger, L'Épopée Byzantine, Paris, 1909, t. II, p. 223—226 и 352—4 (вж. и Македон. Прегл., год. I, кн. II, стр. 105—122).
15
билъ принуденъ пакъ презъ Острово бързо да се завърне въ Солунъ.
Презъ първитѣ пролѣтни хубави дни отъ год. 1017, споредъ както разправя Скилица, императоръ Василий съ своитѣ войници, напускайки още единъ пѫть лагеритѣ на Мосинополь, почналь военнитѣ походи и се впусналъ къмъ нови завоевания на градове, на замъци, и къмъ нови плячки, превзелъ Лонгосъ [1] и следъ като напразно се опиталъ да превземе Костуръ, побързалъ да се завърне, и на пѫтя превзелъ и изгорилъ крепостьта Босоградъ, [2] разполжена споредъ Muralt-a при самитѣ извори на Индже-Карасу или Бистрица, нѣкогашната Алиякмонь, отъ гдето по долината на тази рѣка миналъ презъ Беръ, чиято разрушена крепость заповѣдалъ да се възобнови, и бързо се явилъ въ съседнитѣ страни на Острово и на Молискосъ. Тукъ той превзелъ и разрушилъ всички български укрепления, които се държали още. Градътъ Молискосъ, рѣдко споменуванъ отъ византийцитѣ, трѣбва да се е намиралъ съвсемъ наблизу тукъ. [3]
Тукъ царьтъ получилъ една приятна весть, че Кракра и Иванъ Владиславъ намѣрили за нужно да се откажатъ отъ своята проектирана атака, тъй като печенегитѣ, отъ страхъ да не навлекать на себе си гнѣва на всесилния царь, бѣха окончателно отказали да се придружать къмъ тѣхното отчаяно предприятие. [4]
Възвръщайки се назадъ веднага, неуморимиятъ царь отишелъ да обсади, споредъ Скилица, града Сетена (ἡ Σέταινα), въ който се намирали, споредъ казването на този лѣтописецъ, освенъ единъ палатъ или кула на царь Самуила и безбройни припаси жито. Нѣкои, незнаейки географията на тѣзи мѣста, поставятъ тоя градъ на границитѣ на Тесалия и на стара Гърция и даже още пò на югъ, които мѣста отъ доста време сѫ били престанали да бѫдатъ подъ владението
1. Тоя градъ изглежда да се е намиралъ при днешното село Лънга (Костурско). при план. Горушка, при единъ отъ изворитѣ на гр. Голешово, притокъ на р. Бистрица.
2. Τὰ Βοσόγραδα у Cedrenus II, 465.
3. Tafel, Symbolorum criticarum geogr. byzant. Spect. Pars I, p. 51 (вж. у Schlumberger, ц. c. vol. II, p. 378 и 379).
4. Ibid.
16
на българитѣ. Сетена, споредъ Schlumberger, трѣбва да се е намиралъ между Острово и Воденъ, a споредъ насъ при днешното село Сетина, въ недрата на Чеганъ планина. Градътъ не изглежда да е показалъ голѣма съпротива. Василий заповѣдалъ да изгорятъ палата както и всички други сгради.
Следъ убийството на българския царь Владиславъ при Драчъ и пълното покорение на западното българско царство подъ Византия (1018 г.) императоръ Васили Българоубийца побързалъ веднага да завземе българскота столица Охридъ и да плени царицата и царската челядь. На следната 1019 г. императорътъ потвърдилъ правата на българската Охридска архиепископия съ особена грамота, въ началото на която съ особена благодарносгь подчертава като най-голѣма отъ добринитѣ на милостивия Богъ къмъ византийската държава за гдего ромейската власть се увеличила съ общото поробване на българитѣ. [1]
Обаче тази радость не била за дълго, защото не следъ иного време сѫ последвали четири въстания отъ страна на покоренитѣ оългари и то първото въ 1040 год. около Острово, гдето 40,000 души въстаници се събрали отъ разни страни подъ предводителството на Петра Делянъ и се отправили да превзематъ града Солунъ. Превзимането на града и въстанието не сполучили и имало масово изтребление на въстаницитѣ, защото не били добре организирани.
Безъ да се гледа на несполуката на това въстание, за чието потушаване се намиратъ спомени дори въ скандинавскитѣ пѣсни, [2] движението въ България се е продължавало, както се вижда отъ въстанието на храбрия пълководецъ Георги Малисака, малоазиятецъ, който провъзгласилъ себе си въ 1043 г. въ Италия за императоръ и разчитвайки на сърби и българи, отправилъ се въ Драчъ, но въ по-нататъшния си пѫть, билъ убитъ въ едно сражение при Острово. [3]
1. Вж. Е. Голубинскій, Краткій очеркъ исторіи православныхъ церквей, Москва, 1871, стр. 259.
2. Вж. В. Васильевскій, Совѣты и разказы византійскаго боярина XІ вѣка. Спб. 1881, стр. 148; вж. за това и у Йорд. Ивановъ, Бълг. въ Македония, II изд. 1917 г. стр. 133 докум. № 12.
3. G. Cedreni, Historiarum compendium, II p, 527, Edit. Bonnae; Иречекъ, История на българитѣ (бълг. преводъ), стр. 266—267.
17
Въ 1246 г. Острово се споменува въ владенията на ексимператора Теодора Ангела Комнена заедно съ Воденъ, Старидолъ и мѣстата наоколо, които той е получилъ въ владение и за прехрана въ старинитѣ си отъ никейския императоръ Иоана II Ватацесъ. [1] Но немирниятъ духъ, който не е оставялъ спокоенъ слѣпия старецъ, го накаралъ да подбуди своя внукъ, епирския деспоръ Михаила, къмъ война противъ императора, което принудило последния бързо да се яви съ войска въ Солунъ и отъ тукъ да дойде и да обсади Воденъ. Теодоръ Комненъ побързалъ да избѣга при своя внукъ Михаила въ Епиръ, a пъкъ имперагорътъ, споредъ изложението на неговия канцлеръ, историка Георги Акрополитъ, заедно съ войската си се настанилъ на лагеръ негде близо до Островското езеро. Отъ тукъ императорътъ изпратилъ по диритѣ на избѣгалия Теодоръ Комненъ своитѣ пълководци Алексия Стратигопулъ, прославения после съ превзимането на Цариградъ отъ латинянитѣ, и още по-славния Михаила Палеологъ бѫдещия византийски императоръ, да плячкосатъ околноститѣ, ако срещнатъ негде войска, да я предизвикатъ на бой и ако могатъ и да превзематъ нѣкой градъ. Съ тия инструкции тѣ тръгнали предъ царската палатка до Островското езеро, a царьтъ отъ тука чакалъ и билъ много недоволенъ и неразположенъ, че не можалъ нѣщо достойно да извърши. Недоволна е била и войската, понеже е било зима и липсували най-нужнитѣ нѣща, поради което царьтъ наредилъ съ мулета и камили да донесатъ всичко нужно за лагера тукъ отъ Верия (Беръ или Караферия).
1. Γεώργ. Ἀκροπολίτης, κεφ. 46; Παπαῤῥηγοπούλου Ἱστορία τοῦ Ἑλλην. ἔθνους, т. 5 стр. 70. Вж. Иречекъ, Исторія Болгаръ стр. 352 и българ. преводъ стр. 345. Презъ сѫщата 1246 г., когато безстрашниятъ никейски императоръ Йоанъ Ватацесъ, при царуването въ България на втория малолѣтенъ синъ на Асѣна II, Михаилъ, възползуванъ отъ безпорядъцитѣ въ България, преминалъ съ силна войска Дарданелитѣ, превзелъ Сѣръ, Мелникъ, Станимака, Чепино и крепоститѣ низъ Родопската область и после Велбуждъ, Просѣкъ и Скопье и накаралъ Михаила Асѣна да потърси миръ, следъ което навлѣзълъ въ Солунь, уловилъ и изпратилъ на заточение въ Лентяна (Ледяна?) втория синъ на Теопора Анг. Комнена Димитрия и на самия Тодоръ Комненъ оставилъ да владѣе южно македонскитѣ градове Воденъ, Острово, Старидолъ и нѣкои околни мѣста.
18
При едно таково разположение на царя, споредъ изложението на съвременника очевидецъ Г. Акрополитъ, се явилъ при него бѣглецътъ Глава отъ Костуръ (πρόσφυξ ἀπὸ Καστορίας Γλαβᾶς) [1] и следъ него Петралифа Теодоръ, зеть по дъщеря на Торника Димитрия Комненъ и баджанакъ на Михаила Палеологъ. Съ тѣхното дохождане при царя обладало всички твърде добро разположение, понеже веднага Костуръ и цѣлата му околность заедно и съ мѣстата около малкия и голѣмия Дѣволь, както и Гуламъ албански (ἀπὸ τοῦ Ἀλβάνου ὁ Γούλαμος), който се намиралъ съ войска около Костуръ и билъ зеть отъ внука на царицата Ирина, се покорили на царя. Всички тѣзи царьтъ твърде дружелюбно и приветливо приелъ въ лагера си въ Острово.
Тука въ Острово при императора, все споредъ разказа на Г. Акрополитъ, дошла и една депутация, въ която се намиралъ и Навпактския митрополитъ Ксиросъ, изпратенъ до Ватацесъ отъ епирския деспотъ Михаила, опълномощена да свърже договоръ, споредъ който се отстѫпвали Прилепъ (καὶ τὸ ἄστυ τὸν Πρίλαπον), Велесъ и Албанската крепость (καὶ τὸ ἐν Ἀλβάνῳ φρούριον) Кроа (τὰς Κρόας). Следъ това се пристѫпило къмъ взаимни заклевания и се изпратили до Михаила отъ страна на императора посланици, между които е билъ Филаделфискиятъ Фокасъ и историкътъ на тия събития Георги Акрополитъ, относно уреждането и изпълнението на договоритѣ.
Въ тия работи, на които днешното малко Острово е било свидетель, преминала зимата. На пролѣтьта императорътъ се завърналъ въ Воденъ, гдето празднузалъ Пасхата. Тогава докарали при него вързанъ и хванатия бѣглецъ Теодора Ангела Комненъ. [2]
По-късно, Острово заедно съ Водень билъ завладѣнъ отъ сърбитѣ при Стефана Душана (1342), но следъ 13 год. (1355 г.) тия страни отново минали подъ властьта на византицитѣ. [3]
1. Сигурно българинъ, но дали да се разбира Костурския глава (нѣщо като главатарь или началникъ) или е собствено име, е неясно.
2. Γεώργ. Ἀκροπολίτης, κεφ. 49; вж. и Архим. Антонинъ, Поѣздка въ Румелію 1879, стр. 197, 238—239.
3. Cantacuz Hist., ed. Bonnae, р. 120—129.
19
При царуването на султанъ Муратъ Худавендикяръ, въ 1362 г., Острово било завладѣно отъ турцитѣ, отъ пълководеца Тимурташъ-паша. [1] Сигурно отъ тогава, или малко по-късно, по стратегически съображения трѣбва да се е преселила тука въ Островската котловина групата турци, която продължава въ нѣколко села по пѫтя за Битолско, a на югъ отъ Островското езеро е разпръсната по Саригьолско дори до р. Бистрица. [2]
Борбитѣ, които сѫ предшествували на гръцкото въстание отъ 1827 г., както и самото гръцко въстание противъ турския яремъ сѫ били посрещнати съ голѣмо съчувствие тукъ и по цѣло Воденско, както и всѣкѫде въ Македония. [3] Българскиятъ родъ на Дързиловци, който живѣлъ около Воденъ и Острово и който въстаналъ още при Али-паша Янински, билъ принуденъ да изгори своя главенъ пунктъ, с. Дързилово, и да се изсели.
Въ македонското революционно движение отъ 1893 год. до първата Балканска война (1912 г.), Острово, заедио съ Воденъ и близкия Мегленъ, които мѣста по природа и население сѫ тѣсно свързани помежду си, заематъ доста почетно мѣсто, чиито бележити подробности оставяме на нѣкои отъ още живитѣ дейци по-обстоятелствено отдѣлно да опишатъ.
По силата на Балканския с ьюзъ отъ 1912 год., гърцитѣ, въ чиито съюзни военно-операционни действия се падна освобождението на тия мѣста, въ м. ноемврий с. г., безъ да срѣщатъ въ началото сериозна военна съпротива, леко ги завзеха и се настаниха въ тѣхъ, но при една по-сериозна военна атака отъ страна на противника се принудиха бързо да ги напуснатъ, сетне съ помощьта на съюзната сръбска армия отъ Битоля да се превзематъ изново. По силата на Букурещкия договоръ отъ 1913 год. се оставиха въ владение на Гърция.
1. Тази бележка съмъ извлѣкълъ отъ едно турско салнаме, чието точно заглавие и чиято дата изгубихъ.
2. Йорд. Ивановъ, Българитѣ въ Македония, II изд., София. 1917 г., стр. 54. Срв. повече у В. Кѫнчевъ, Македония. Етнография и сгатистика. София, 1903, стр. 38.
3. Вж. за всичко въ „Македонски Прегледъ", год. I, кн. 2. стр. 115 и 156, въ статията за гр. Воденъ, гдето между друго се спомемува какъ българитѣ отъ тия мѣста се притичали въ борбата противъ турцитѣ пѣейки български пѣсни, една отъ които и цитирамъ.
20
3. Църковно-училищно и национално дѣло на българското население.
Безъ да е известно макаръ и приблизително, кога се е въвело за пръвъ пѫть тука христианството и чие църковно ведомство е владѣло, обаче се знае, че въ време на царь Самуила Островската область е зависѣла духовно отъ охридската българска патриаршия. Поради което и подиръ лютитѣ и жестоки войни между царь Самуила и Василия Българоубиеца и следъ покорениего на тия мѣста отъ Византия, Острово се споменува въ единъ хрисовулъ на последния, въ XI в., за архиепископитѣ и епископитѣ, подчинени на охридската бълг. автокефална епископия. Къмъ Мъгленския епископъ били подчинени цръквитѣ въ Πρόσακος, Σετίνη, Ὄστροβος, Ζαόδρυα [1].
Следъ унищожението на охридската автокеф. цръква Острово, както и нѣколко села отъ неговата и отъ близки нему околии, останало пакъ подъ вѣдомството на охридската митрополия, подчинена вече подъ цариградската гръцка патриаршия, отъ гдето направо назначаванитѣ гръцки владици не само не знаели езика на паството, поради което и не можели да се разбиратъ направо съ него [2], отнасяли се враждебно къмъ него, като търсѣли на всѣка цѣна да го погърчатъ. Въ книгата на попъ Данийла Москополецъ (Корчанско), издадена въ 1770 г. (скоро следъ унищожението на охридската патриаршия), именно въ нейния предговоръ се порѫчва на албанци, власи, българи и другоезични съ радость да се приготвятъ да станатъ гърци, като се откажатъ отъ своя варварски езикъ, народность и обичай [3].
За стѣснителното положение на българското население въ българско просвѣтително отношение по тия мѣста, както и по цѣла Македония, въ първата четвъртина на XIX. в. свидетелствува
1. Голубински, ц. с., стр. 259; Byzantinische Zeitschrift, 1893, Bd. II, Haft I, 42.
2. Вж. едно свидетелство отъ края на XVIII-ия и отъ началото на ХІХ-ия в. отъ учения френецъ Кузинери върху отношенията на гръцкитѣ владици къмъ пасвото имъ въ Воденската епархия, въ „Мак. Прегл.", год. I, кн. II. стр. 118/119.
3. Вж. цитата у Снѣгаровъ, Унищож. на охридската патриаршия, въ „Макед. Прегл.", год. II.
21
и добриятъ англичанинъ Уолшъ (Walsh) [1], който въ една своя книга, напечатана въ 1820 г., между друго констатиралъ прискръбния фактъ, че гръцкитѣ владици между българитѣ, отъ естествено пристрастие къмъ своя езикъ, сѫ го въвели на югъ отъ Балкана безъ изключение, a на северъ — въ повечето мѣста, та тъй станали причина да тъне въ невежесгво тоя симпатиченъ нему български народъ.
Гърцитѣ, въ време на балканската война (1912 г.) при първото свое окупиране и окончателно завзимане на тия мѣста се постараха чрезъ своята вѣковна омраза и природна жестокость да изтребятъ всичко българско и славянско: [2] веднага премахнаха навсѣкѫде славянското богослужение, събраха отъ всѣкѫде и изгориха въ с. Върбени всички славянски книги, отъ обща и частна собственость, затвориха всички български училища, заличиха по църквитѣ славянскитѣ надписи, строго ограничиха навсѣкѫде употрѣблението на българския езикъ и пр. пр., което безъ никакво преувеличение излагаме тука подробно, както е изложено въ рапорта на Д-ръ Йов. Хаджи Василевичъ [3] отъ 1. юний 1918 г., до
1. Придворенъ свещеникъ отъ английското посолство въ Цариградъ, който пропѫтувалъ презъ България и Македония презъ време още когато гръцкото въстание не е било потушено и който е изложилъ впечатленията си въ една своя книга, напечатана въ 1826 г.: Walsh, Narrative of a journey from Constantinople to England (Вж. въ Период. Спис. 1903 г. 3—4 cв.: за всичко вж. у К. Стояновъ. Гърцитѣ и българитѣ предъ сѫда на класицизма и романтизма, въ Период. Спис. кн. LXXI, стр. 504—505, год. 1910).
2.
(Всѣка гръцка злина, плодъ на вѣковно робство, трѣбва изкуствено да се развива и да се използува само противъ непримиримитѣ ни врагове българитѣ и други). Подъ думата λοιπῶν други ясно се разбиратъ туриитѣ, защото ако бѣха нѣкои други, щѣше да имъ се спомене явно името. Цитатътъ е взетъ отъ чл. 71 изъ устава на гръцката андартска организация въ Сѣрско за борба противъ българитѣ. Вж. докум. XXI на стр. 28 отъ книгата: „Българитѣ въ Сѣрското поле” отъ И. п. Георгиевъ и Ст. Шишковъ, 1918 г.
3. Д-ръ Йованъ Хаджи-Василевичъ се намиралъ, като ученъ човѣкъ, командированъ въ щаба на I сръбска армия, който тогава е квартирувалъ въ с. Вощарани (погрѣшно наричано отъ него Овчарани), което се намира въ севѣрнитѣ поли на прочутата Чеганска планина, и е подалъ на 15й юний 1919 г. рапортъ до командира на тази армия, гдето между другото е изложилъ обноскитѣ и разнитѣ постѫпки отъ страна на гръцкитѣ власти спрямо българското население въ тия мѣста презъ цѣлото време на своята окупация, започвайки отъ 1923 г. Вж. в. „Јужна Звезда" год. V бр. 179 (6), 180 (7), 181 (8), 182 (9), 183 (10) и 184 (11) 13 II—20 III—1926 г.
22
коменданта на I сръб. армия и то само най-интереснитѣ пасажи:
„Стзрата църква въ село Овчарани (Вощарани?) изгорѣла е още отъ рани години, a сегашната църква „Св. Илия” е довършена въ 1872 год. Въ тази църква живописьта въ началото е била славянска и се е служила славянска литургия. Следъ завзимането на тѣзи краища, както и въ всички други църкви, гръцкитѣ власти и въ тази църква сѫ превърнали славянскитѣ надписи на живописьта въ гръцки. Селянитѣ още пазятъ въ църквага една голѣма греда за споменъ (назѫбена съ малки заковани дъсчици) която на зографитѣ е служила за качване до иконитѣ за да заличватъ славянскитѣ и да изписватъ намѣсто тѣхъ гръцки надписи. Отъ тогава въ църквата се е чела само гръцка служба. Споменахме какъ църковнитѣ славянски книги били събрани и изгорени. Въ Овчарани (Вощерени ?) имало два свещеника, отъ които единиятъ отишълъ въ България, a другиятъ, който и сега е селски попъ, е останалъ и е научилъ гръцка служба, макаръ че до 1913 г. не е знаялъ ни дума по гръцки. Този свещеникъ сега добре чете гръцка служба, освенъ това и говори, a започналъ е и да пише гръцки".
Въ рапорта си по-нататъкъ авторътъ напространно и съ особенъ интересъ излага, какъ гръцкитѣ власти поради намѣсата на внушителнитѣ тогава сръбски сѫюзни военни власти позволили на сърбитѣ да откриятъ по тия мѣста училища (гдето нѣма за лекъ сърбинъ) и да се служи и по църквитѣ на славянски, която великодушка остѫпка отъ страна на гърцитѣ (като на съюзници) е траяла до момента, докато оперирали тамъ сръбски войски.
„По завзимането на дѣла отъ Леринската каза, споредъ Букурещкия договоръ за миръ отъ 1913 год., който държеше сръбската войска до сключването на споменатия договоръ, гръцкитѣ власти най-първо сѫ атакували славянската църква и училища. Въ другитѣ мѣста, които не бѣха окупирани отъ сръбски войски, a бѣха още отъ най-напредъ завзети отъ гърцитѣ, тамъ гръцкитѣ власти още въ началото на своето владение атакуваха славянската служба и училище.
23
Овчарани (или Вощарани), което се намира въ началото на височинитѣ, които отдѣлятъ Битолско-Леринската равнина отъ Островската котловина, е центъръ на 14 села. Така е останало отъ турцитѣ. Турцитѣ прѣзъ самата балканска война сѫ установили Вощарански мюдюрлукъ, съ седалищенъ центъръ Вощарани. Между това, по-голѣмата часть отъ тази група (както и отъ групага на Островската нахия), е подъ църковната иерархия на Охридската епархия. Поради това, веднага, по разграничението споредъ Букурещкия договозъ, въ тѣзи села е дошълъ патриаршескиятъ охридски митрополитъ Антимъ. Този охридски митрополитъ отдавна прекарва въ Крушево. А подиръ разграничението бѣ се приготвилъ да се настани въ с. Баница. Антимъ е обходилъ всички цръкви и съ всички е челъ на народа опростителна молитва. Тъй-като екзархията е била прогласена за схизматична, била е и анатемосана. И сега Антимъ въ всичкитѣ села дигалъ отъ ехзархията тази анатема! Въ всѣка църква паството на колѣне и е изслушвало прочитането на тая молитва; свещеницитѣ сѫ колѣничели и въ олтара." [1]
„Следъ преминаването на митрополита Антима по тѣзи села на всѣкѫде, гдето е имало цръкви съ славянска живопись, властитѣ замѣнили славянскитѣ надписи върху живописьта съ гръцки надписи; събрали всички стари църковни книги на славянски езикъ и ги изгорили. Споредъ едни, много отъ тия славянски книги още и днесъ се пазѣли въ митрополията въ Леринъ, a споредъ други всички били изгорени въ с. Върбени. Отъ друга страна положително се знае, че книгитѣ отъ селата, групирани въ Вощаранска община, сѫ изгорени въ с. Върбени. При прибирането на славянскитѣ книги гръцкитѣ власти не сѫ водили смѣтка нито за личната собственость. Събирали сѫ книги и отъ частни лица, частна собственость. Никъде не сѫ оставили сръбска или българска, или църковно славянска книга. Отъ
1. Какво е било съдържанието на тази блага, опростителна молитва, която митрополитъ Антимъ е челъ на нещастнитѣ българи екзархисти въ Леринско, не знаемъ, обаче известна ни е една анатема отъ единъ неговъ колега, костурския митрополитъ Филаретъ, произнесена противъ свещеницитѣ попъ Трифонъ, попъ Христо, попъ Димитъръ и попъ Трифонъ, свещенослужители въ екзархийското село Вишени (Костурско) и заедно съ тѣхъ и противъ цѣлото село, за да ги уплаши да се откажатъ отъ екзархията. Той е проклелъ свещеницитѣ и цѣлото село Вишени и ги предалъ на вѣчни мѫки. Отъ това проклятие изваждаме само единъ малъкъ изводъ, колкото за любопитство:
(Да бѫдатъ проклети и отлѫчени отъ православлитѣ 318 отци на първия вселенски съборъ и на останалитѣ шесть православни вселенски събора; да иматъ проказата на Гези; да бѫдатъ скитници както Каинъ; да нѣматъ никакъвъ успѣхъ въ тоя свѣтъ; камъцитѣ и желѣзото да се стопятъ, a тѣ никога и никакъ; да бѫдатъ и следъ смъртьта подути като гѫпани сѫщата участь и клетви да иматъ и ония отъ христианитѣ, които продължаватъ да цѣлуватъ тѣхнитѣ рѫце).
24
сегащния вощаренски попъ гърцитѣ взели голѣмъ брой книги, останали още отъ неговитѣ стари прадѣди, свещеници. Следъ завзиманего на тѣзи краеве гърцитѣ веднага наредили курсъ за учене на гръцки езикъ. На този курсъ сѫ били поканени всички люде до 40 годишна възрасть. Гърция веднага отворила и свое училище. Въ училището тѣ прибрали всички здрави деца отъ двата пола. На децата строго е било забранено да говорятъ на домашния си езикъ. Въ това нѣщо гърцитѣ сѫ отишли толкова далеко, щото сѫ търсѣли отъ децата и въ кѫщи си да говорятъ по гръцки. Макаръ съ две и три думи, децата е трѣбвало и на улицата да говорятъ само по гръцки. Всѣко дете за два три дена папагалски научило да поздравлява по гръцки, щото всѣкого, когото срещне или стигне, да поздрави баремъ съ „херете". На децата учителитѣ сѫ вдъхнали голѣмъ страхъ, и тѣ не сѫ смѣли съ никого на улицата да проговорятъ на свой майчинъ езикъ. Щомъ гърцитѣ сѫ рекрутирали първитѣ войници, веднага забранили и на тѣхъ да се обаждатъ на домашнитѣ си на своя матеренъ езикъ; единствемо тѣ могли да имъ пишатъ на гръцчи езикъ. Пощата не приемала за войницитѣ писма на другъ езикъ. Въ последно време гърцкитѣ власти наредили щото и на гурбетчиитѣ въ Америка да се пише само на гръцки езикъ. Съобщили сѫ и на ония въ Америка, щото и тѣ отъ тамъ да пишатъ само на гръцки езикъ и че въ тѣхнитѣ кѫщи ще се изпращатъ само ония писма, които бѫдатъ написани на гръцки езикъ".
Такава е сѫдбата на нещастното българско население тука и по цѣла Македония, несправедливо подпаднало и забравено подъ чуждо иго!