5. Народописни материяли отъ Гевгелийско
Съобщава Никола Д. Рачевъ. [1]
Народни суевѣрия, обреди и обичаи.
Гевгели и Гевгелийско. — Населението. — Свещени дървета и свещени камъни и образи. — Обреди и жертвоприношения. — Култъ на мъртвитѣ. — Змейове и самодиви. — Обреди по Въскресение Христово. — Болести и лѣкуване. — Магии. — Дуделе. — Люлки. — Надхващания. — Празници на животни. — Гадания. — Джамала. — Русалии. — Лазаруване.
Гевгелия и Гевгелийско. Градецътъ Гевгелия се намира на 80 клм. северно отъ Солунъ при р. Вардаръ. Той е нововъздигащъ се градъ вследствие на това, че е станция на желѣзопѫтната линия Солунъ—Скопье. Гевгелийско наричатъ оня районъ отъ селища, чийто жители купуватъ стоки отъ градъ Гевгелия и продаватъ на пазара му своитѣ произведения. Главенъ поминъкъ на жителитѣ отъ града и отъ селата около него е копринарството. Мекиятъ и умѣренъ климатъ позволява добре да вирѣятъ смокини, калинки, лозя и др. Населението обработва афионъ по високитѣ мѣста, a въ низинитѣ сѣе по малко пшеница и царевица.
1. Презъ време на последната война, a именно презъ 1918 година г. Н. Д. Рачевъ е прекаралъ въ Гевгелийско като войникъ въ 18-я пехотенъ полкъ на 5-та Дунавска дивизия. Поради нарянване въ боеветѣ около гр. Гевгелий, като „слабосиленъ" не се е завърналъ въ строя та е можалъ да наблюдава живота и говора на мѣстното население, като си е записвалъ всичко, що му се е видѣло по-интересно отъ етнографично гледище. Така успѣлъ да събере любопитни данни, за което дължалъ голѣма благодарность на г. генералъ Иванъ Бончевъ, командиръ на 5-та Дунавска дивизия, и на г. полковникъ К. Георгиевъ, началникъ на дивиз. щабъ, конто сѫ му съдействували и сѫ го насърдчавали.
Въ тази книга на Мак. Прегледъ както и въ следнитѣ ще обнародваме части отъ сбирката на г. Н. Д. Рачевъ.
Отъ редакцията.
108
Градъ Гевгелия е разположенъ на западния брѣгъ на р. Вардаръ въ едно равнище. Южно отъ града се намиратъ Смолскитѣ и Маядашкитѣ височини, презъ които Вардаръ е на правилъ проломъ, нареченъ Ченгене-дервентъ. Западно отъ града на около 15 клм. се издига Кожухъ планина, която спуща ребра, допиращи се до Вардара. Между тия ребра сѫ построени селата въ малки котловини, образувани отъ рѣкитѣ, спущащи се отъ планината. Източно отъ Вардара се издигатъ планински хребети, които на северъ се съединяватъ съ Бѣласица планина, a на югъ съ Смолскитѣ височини. Около Вардаръ въ тоя планински край има две котловини: Удово-Валандовската и Гевгелия-Стояковската.
Нашата пета дивизия имаше участъкъ-фронтъ: р. Вардаръ южно отъ Гевгелия до Кожухъ планина, a тилъ западно отъ Вардара до Удово.
Тоя край се е съобщавалъ съ Мъгленската долина презъ село Конско; съ Солунъ — презъ Мачуково-Смолъ; съ Тиквешко и Мориовско — презъ Петрово и Клисура. Всички тия пѫтища сѫ били възможни за преминаване само съ коне. Главниятъ коларски пѫть за съобщение на Солунъ съ централна Македония е минавалъ презъ Дойранъ, Валандово, Струмица, Щипъ, a не по р. Вардаръ, както би трѣбвало да бѫде. Въ древно време е имало по р. Вардаръ пѫть, на който калдъръмътъ се забелязва източно отъ Вардаръ и който особено е запазенъ при Ченгене-хисаръ. Близу до развалинитѣ на тоя градъ, чиито стени и днесъ личатъ, има останки отъ мостъ на р. Вардаръ. Такива останки отъ мостъ има и при село Градецъ, северно отъ Удово. По цѣлия тоя край личатъ развалини на много крепости, — предмостова защита на гр. Солунъ.
По народность заселищата се разпредѣлятъ така : чисто български села сѫ били: Моинъ, Смоквица, Милетково, Миравци, Давидово, Габровци, Петрово, Градецъ, Балинци, Брайково, Мравинци, Фурка, Гърчище, Гявато, Богородица, Стояково, Богданци, Палюрци, Сехово.
Побългарени куцовласи сѫ въ с. Любица, Хума, Конско, Серменина.
Смѣсено население отъ българи и турци-читаци има въ с. Мачуково, Гевгелия, Негорци, Мързенци, Пърдейци, Валандово.
Селата, населени отъ конярски турци се намиратъ по височинитѣ на Маядакъ ; по височинитѣ на Благуша планина
109
и по височинитѣ на хребетитѣ източно отъ Вардаръ. Конярскитѣ заселища сѫ пръснати въ колиби и малки махлици. Разселване на населението въ тоя край е ставало отъ ceверъ къмъ югъ. Преселването е ставало масово и единично. Въ Караазмака, западно отъ Солунъ, тия преселници сѫ образували нови села, отъ които сѫ известни Петрово, Нова Серменина. Въ тоя край има преселници отъ Мориовско въ селата Давидово, Конско, Негорци.
Женитѣ носятъ дълги антерии, препасани съ престилки. Политѣ на антериитѣ обикновено носятъ запретнати. Носията имъ е подобна на тая, която носятъ рупцитѣ. Мѫжетѣ носятъ шалвари, антерии и елеци. Въ западнитѣ краища момцитѣ носятъ дзиври, съ извадена отъ вънъ шита риза като фустанела.
Населениего има срѣденъ ръстъ. Изключение правятъ жителитѣ на село Градецъ, гдего мѫже и жени сѫ тънки, стройни и високи. Очи иматъ сиво-сини, въ дълбоки орбити, a носове — чипи. Срѣщатъ се хора съ бѣла кожа и черни очи и обратно. Руситѣ типове сѫ съ силно развити ябълчни кости на лицето. Населението има подозрителенъ и недовѣрчивъ характеръ, склонно е къмъ жестокость, види ce, поради жестоката си сѫдба и къмъ кражби и грабежи, може би пакъ поради безправието, въ което е живѣло.
Сѣчивата имъ за обработка сѫ мѣстна направа. Най-много употрѣбяватъ мотиката и дикелъ, рѣдко си служатъ съ ралото. Колата имъ сѫ двуколки като галйота, нагодена за впрѣгане съ волове. Стокитѣ пренасятъ съ магарета и мулета; съ тѣхъ носятъ дърва, снопе, царевица и пр.
Населението нѣма напълно типиченъ говоръ; тукъ се преплитатъ говоритѣ мъгленски, кукушки, яснозвучниятъ самоковски, тиквешки.
Свещени дървета и свещени къмъни и oбрaзи. Населението въ този край е твърде суевѣрно та изпълнява разни oбреди почитайки отдѣлно свещени голѣми камъни, старовемски статуи, чието сѫщинско значение съвсемъ не разбира и пр. Въ всѣко село има по десетина „вакъфа", — мѣстни светилища съ имена на светии, покровители на мѣстности. Тѣ сѫ олицетворени въ вѣковни дървета (чинари, дѫбове) или образи отъ камъни съ особена форма. Самитѣ дървета, камъни, образи
110
обикновено се именуватъ съ имената на светиитѣ св. Георги, св. Димитъръ и др. Предъ тѣхъ се кланятъ, принасятъ жертви и извършватъ обреди.
Едни отъ светитѣ дървета се намиратъ въ селата, други около тѣхъ, a трети по нивитѣ. Тия дървета, що се намиратъ въ селото, сѫ защитници на селото, вторитѣ пъкъ, които сѫ около селото, сѫ негова постоянна и бдеща стража срещу злини и болести, идещи извънъ селото, a третитѣ сѫ покровители на плодородието въ мѣстностьта, гдето се намиратъ. Въ село Милетково, напримѣръ, дърветата св. Илия, св. Спасъ, св. Георги и св. Атанасъ, намиращи се около селото, бранятъ го отъ болести. Между тия дървета били прекарани по три бразди съ ново рало, теглено отъ два близнака вола, карани отъ двама братя близнаци. Споредъ схващанията на селянитѣ тия бразди между светитѣ дървета сѫ преграда, до която допущатъ светиитѣ да дойдатъ, идещи отвънъ селото, болести и духове. Селянитѣ говорятъ, че въ чумавитѣ години мнозина хора сѫ виждали чумата въ видъ на пламъци да лети къмъ селото, но щомъ приближавала до браздитѣ, веднага се връщала назадъ. Че светиитѣ се проявяватъ като защитници на населението, уверяваха ме съ следния случай, който ми се предаде като фактъ: турци отъ село Пърдейци се научили, че Георги, синътъ на стария попъ, ималъ много пари и решили да го ограбятъ. Три нощи подъ редъ се опитвали да го ограбятъ, но и тритѣ пѫти сѫ били отблъсвани отъ двама души на коне, на които отъ копитата излизали пламъци. Единъ отъ нападателитѣ турци поискалъ да узнае, какви сѫ тия пазачи, и попиталъ смоквичанина дѣдо Димитра: „Дѣдо Димитре, кажи ми, какви сѫ тия нови поляци, които селото ви е наело да го пазятъ ?" Дѣдо Димитъръ останалъ учуденъ отъ тоя въпросъ и не можалъ да се досети, за какви поляци го запитва турчинътъ. Но когато този описалъ външностьта на поляцитѣ, като казалъ, че единиятъ е съ аленъ конь, a другиятъ съ сивъ, и че отъ копитата на конетѣ излизали пламъци, дѣдо Димитъръ се досетилъ, кои сѫ тия поляци. Безъ да продума, завелъ турчина въ църквата, посочилъ му иконитѣ на св. Георги и св. Димитра. Въ образитѣ на тѣзи икони турчинътъ позналъ поляцитѣ, които не му позволили да извърши обира. Отъ тогава и до днесъ турцитѣ не правили опитъ да нападатъ жители отъ селото.
111
Свещенитѣ камъни сѫ два вида: еднитѣ сѫ осамотени, природни скали съ необикновена форма, a вторитѣ антични статуи и образи. Естественитѣ камъни сѫ по-малко, a статуитѣ и образитѣ твърде много. По-вечето отъ естественитѣ камъниидоли се намиратъ по Маядакъ ; само въ село Миравци можахъ да видя камъка Св. Атанасъ съ височина около 2 метра и 3—4 м. въ диаметъръ. Много отъ почитанитѣ статуи и образи сѫ отнесени въ Солунъ. Останали сѫ само ония, които сѫ зазидани въ църквитѣ. Въ село Мървинци се почита безъ име мраморна статуя, изобразяваща тежко въорѫженъ римски легионеръ. Между селянитѣ на село Мървинци и съседното село Гърчище дълго време се е водила борба за притежание на тоя легионеръ. Крадѣли я единъ отъ други, крили я въ земята, водили сѫдебни дѣла. Борбата за притежание се свършила съ намѣсата на турската власть, която наредила щото статуята да си остане, гдето е намерена, именно на „Ченгене-хисаръ" (Идоминея). Почитани сѫ били сѫщо и камънитѣ, наречени „Мраморотъ" при село Милетково, дори сѫ били и причестявани както и св. дървета. „Мраморотъ" ималъ форма : глава човѣшка, a вмѣсто крака — рибна опашка. Когато той билъ пренесенъ въ Солунъ, тогава почитьта, която му била отдавана, пренесли върху най-близката круша. Говориха ми твърде мнозина за чудотворното изцеляване отъ Маядашки каменъ, който се намира въ гръцка територия.
За голѣмо съжаление на мѣстното население, войницитѣ презъ време на дългата война изсѣкоха много отъ тия свети дървета. Мѣстното население вѣрва за оня, който сѣче тия дървета, че бива наказванъ отъ светията. Въ село Кованецъ селянитѣ казвали на единъ турчинъ да не сѣче клонове отъ дървото на св. Георги. Турчинътъ не послушалъ, качилъ се на дървото и почналъ да сече клони, но съ първото замахване на брадвата той падналъ отъ дървото и се убилъ. Другъ турчинъ отъ с. Пърдейци сѣкълъ отъ св. дърво при старото църковище на с. Смоквица и вследствие на това се схваналъ и не можалъ да намѣри лѣкъ. Най-после дошло му на умъ, че мѣстото е свято и попиталъ смоквичани, какво да направи. Посъветвали го да даде 10 оки масло за иконата на св. Димитра. Той далъ маслото и веднага оздравѣлъ.
Въ последнитѣ десетина години се забѣлезвало, че населението схваща, че почитането на тия дървета и камъни е езическо
112
вѣрване и че почва да се срамува явно да ги почита.
Въ тоя край има развалини на много стари крепости, въ които се намиратъ образи и статуи. Понеже тѣ сѫ обожавани, населението смѣта, че тѣ сѫ развалини на манастири. Ако попитате нѣкой селянинъ, какви сѫ тия развалини, ще ви отговори: па манастиръ е било некое време и ние ваа день (день на нѣкой светия) одиме на поклонение".
Обреди и жертвоприношения. Религиознитѣ имъ обреди обикновено състоятъ въ изричане думи и въдействия, съ които молящиятъ иска да обърне внимание върху себе си и да изрази почитьта си. Жертвоприношението и подаряване на имотъ, жертва, откупъ се вършатъ съ схващане, каквото има въ обикновения животъ за замѣна на една вещь съ друга. Населението строго се придържа o обредитѣ. Ако нѣкой тамъ би пожелалъ да живѣе безъ тѣхъ, то непремѣнно ще бѫде считанъ за безбожникъ, ако и да бѫде най-примѣренъ християнинъ.
Приносътъ въ жертва става повече въ натура : плодове, жито, добитъкъ, дрехи и др., рѣдко въ пари. Жертвата се принася въ честь на светията, a въ полза на църквата. Когато се поставя жертвата въ църква, никаква молитва не се чете, само се съобщава на попа. Въ нѣкои случаи не е достатъченъ само приносътъ, a е необходимо и съприкосновение съ иконата или съ почитания камъкъ, статуя и пр. Обикновено се обикаля около тѣхъ съ запалена свѣщь въ рѫка най-малко три пѫти. Следъ обиколката свѣщьта се залепя на идола и се оставя жертвата.
За излѣкуване отъ болесть е необходимо да се носи часть отъ идола, да се намаже болното мѣсто съ масло отъ кандилото или да се измие съ водата, съ която е измита иконата или пъкъ да пие отъ нея. Всѣка молба и обредъ се придружаватъ съ обещание, че ако се получи исканото, ще бѫде възнаграденъ светията съ най-хубавото и най-скѫпото, което притежава молящиятъ ce. Чешмитѣ и изворитѣ, чиито води сѫ самодивски, могатъ да се използуватъ само срещу откупъ, който се състои най-малко отъ единъ конецъ, оставенъ отъ собствената дреха. Ако такъвъ откупъ не се даде, тоя, който пие отъ водата или се мие съ нея, ще се разболѣе, ако ли е пъкъ за лѣкъ, нѣма да се излѣкува.
113
Култъ на мъртвитѣ. Обредитѣ въ честь на умрѣлитѣ много се почитатъ. „Имамъ два сина при бога" — ми каза баба Маца отъ Петрово. Тоя изразъ за умрѣлитѣ чухъ да се употрѣбя по всички села. Ако не се извърши установеното погребение, вѣрватъ, че умрѣлиятъ се „чинува" лоша „сенка" (духъ) и не отива при бога, a скита по земята и прави това, що е вършилъ приживе, ходи тамъ, кѫдето е ходилъ като живъ, и пакости на хората. Виждали сѣнки да ядатъ и пиятъ, да яздатъ на магаре и др. Лошитѣ сѣнки се именуватъ таласъмъ и караконджо. Вѣрватъ че следъ смъртьта умрѣлиятъ скита до 9 дена по земята като „сенка": той обхожда всички ония мѣста, гдето е билъ преживѣлъ. За да бѫде сѣнката на умрѣлия добра защитница на дома, отъ гдето е излѣзла, трѣбва да получава нужната храна и питие. За всѣки умрѣлъ се опредѣля „слугинкичка", сир. прислужница. „Слугинкичка" може да бѫде жената, най-близка приживе на умрѣлия : съпруга, сестра, майка и пр. Прислужницата мѣси и готви за умрѣлия, грижи се да поднася яденето на присѫствуващитѣ при гроба на умрѣлия въ деня на погребението и на 3, 6 и т. н. дни. При яденето въ поменъ на мрътвеца прислужницата стои права, a около нея почитателитѣ му насѣдали въ крѫгъ ядатъ. Остатъцитѣ отъ яденето не се носятъ обратно дома, a се оставятъ върху гроба на умрѣлия. Прислужницата и близкитѣ на умрѣлия, когато го погребватъ или когато посещаватъ гроба му въ деня на „умренитѣ", плачатъ. Тѣ плачатъ и нареждатъ случки изъ живота на умрѣлия. Когато посещаватъ гроба на умрѣлия и го оплакватъ, тѣ заставатъ на колѣне до гроба и отъ време на време полагатъ дветѣ си рѫце върху гроба, после допиратъ ги последователно до челото си и до сърцето си и пакъ ги слагатъ върху гроба. Оплаквачитѣ се стараятъ да покажатъ съ думи, че умрѣлиятъ е много близъкъ до сърцето имъ и че много жалятъ, че е напусналъ „бѣлия свѣтъ". Разказаха ми, че една лоша „сенка" се явила вследствие на това, че мъртвецътъ не билъ погребанъ споредъ обичая и не му била опредѣлена прислужница (въ село Миравци). Селянитѣ се принудили да се прибиратъ рано въ домоветѣ си, да затулятъ куминитѣ си съ тръни, за да не ходѣла низъ кѫщитѣ имъ. Ала сѣнката все пакъ намирала, какъ да влиза въ кѫщитѣ. За да се отърватъ отъ нея, сгорещили казанъ вода и го излѣли въ гроба.
114
Това извършили по съветитѣ на дѣдо Митре. Увѣряваха ме, че следъ наливането на врѣлата вода въ гроба лошата „сенка" на умрѣлия изчезнала. Въ село Давидово пъкъ се отървали отъ такава лоша „сенка" като разкопали гроба, извадили мъртвеца и го хвърлили въ Вардара.
Змейове и самодиви. Вѣрването въ змейове и самодиви е много запазено. Маца Христова отъ село Давидово ми разказа, че нѣкое време една жена отъ попския родъ родила змейче: била любовница на змей. Майката похлюпила малкото змейче подъ копаня и го хранила съ млѣко. Змейчето имало крила, рѫце, змийска опашка и човѣшка глава. Майката го хранила, до гдето дошло лѣтото. При първата гърмотевица змейчето отлетѣло въ облацитѣ и не се върнало вече.
Самодивитѣ живѣяли около рѣкитѣ и иззоритѣ. Тѣ пакостѣли, ако човѣкъ урниса (налети) върху тѣхъ. Такъвъ човѣкъ се разболява и умира. Лѣкарство може да намѣри съ пиене и поливане съ вода отъ самодивски извори.
Разказаха ми, че село Милетково преди сто години било застроено въ равнището до Вардара. Премѣстването на селото, гдето е сега, е станало по следнята причина. На старото мѣсто децата на селянитѣ не траяли (измирали). Дирейки лѣкъ за тоя моръ по децата, милетковчани повикали прочутъ съ своитѣ изцерявания старецъ. Старецътъ имъ казалъ, че децата имъ не траятъ само за това, защото мѣстото, гдето е застроено селото, е самодивско, че сѫ „урнисали" и постоянно „урнисватъ" на самодивитѣ. Той ги посъветвалъ да си премѣстятъ селото, ако искатъ да имъ траятъ децата. Селянитѣ го послушали, застроили се на сегашното мѣсто и отъ тогава започнали да имъ траятъ децата.
Самодивитѣ нощно време се събирали на веселие, игри и пѣсни. Човѣкъ не бива да се доближава до тѣхъ и да се вслушва въ тѣхнитѣ пѣсни, a трѣбва да се крие и бѣга. Христо Томовъ отъ село Миравцрими разказа следния случай : Бѣхъ съ жената си и децата си на нивата при горня Ситница. Привечерь, когато да лѣгаме въ колибата, момиченцето ми отвори вратата да излѣзе на вънъ. То се спрѣ до вратата и ми вика: „Тате, слушай, какво е това?". Слушаме съ жената и чуваме свирки свирятъ, пѣсни се пѣятъ, играятъ и викатъ. Казахъ на момичето: „Скоро влизай въ колибата и затваряй вратата!",
115
a на жената : „Жено, изгасвай огъня, това сѫ самодиви!". Легнахме си и чувахме свиркитѣ, пѣснитѣ и игритѣчакъ до първи петли.
Отъ самодивскитѣ извори и чешми, които сѫ много въ тоя край, най-прочути сѫ съ своята лѣковитость Лазаровата въ Давидовско, Самодивската въ Миравско, Изворчето при Кованецъ, Киселата вода подъ село Конско, чешмата подъ Брайковската църква.
Обреди по Възкресение Христово. Срещу Възкресение Христово мѣстното население — мѫже и жени нощуватъ въ черквитѣ за здраве и благополучие. На втория день на Възкресение се извършва особена служба съ жертвоприношение, за да се добие плодородие презъ годината. Службата се извършва така: Следъ църковенъ отпускъ главитѣ на домакинствата се събиратъ при попа и църковното настоятелство, за да взематъ отъ тѣхъ икони, които ще носятъ при шествието, което ще стане по нивитѣ. Тъй като всички светии не се считатъ еднакво добри покровители на плодородието, то всѣки домакинъ иска да вземе оная икона, чийто светия смѣта че повече помага. Въ случая въпросътъ, кой коя икона да носи, се разрешава чрезъ явно наддаване въ полза на църквата. Църковното настоятелство поставя една по една иконитѣ на търгъ, a домакинитѣ наддаватъ. Споредъ даденитѣ суми се получаватъ иконитѣ. Откупване на иконитѣ може да стане не само съ пари, но и въ натура, и не веднага дадени, a когато се получи берикетътъ. За забелѣзване е, че цената на една икона всѣка година не е една и сѫща. Тая цена зависи отъ миналогодишното покровителство, което е оказалъ светията върху имотитѣ на оня, който я е носилъ миналата година. Като се разпродадатъ иконитѣ, тогава всички мѫже, жени и деца съ ядене и пиене, начело съ попа, който носи причастието, и съ хоругвитѣ тръгватъ низъ околноститѣ на селото. Въ време на движение се спазва следниятъ редъ: попътъ и главитѣ на домакинствата вървятъ напредъ, на второ мѣсто останалитѣ мѫже, a на трето мѣсто женитѣ, момитѣ и децата. Въ време на движението непрестанно се пѣе Христосъ воскресе, като се подема ту отъ мѫжетѣ, ту отъ женитѣ и момитѣ, ту отъ децата — на разни мелодии. Мѫжетѣ, подражавайки на попа, пѣятъ Христосъ воскресе по установената църковна мелодия, женитѣ и момитѣ —
116
по мелодиитѣ на лазарскитѣ пѣсни, a ученицитѣ — по мелодията, която сѫ заучили въ училище. Освенъ Христосъ воскресе се пѣятъ и пѣсни, особено въ планинскитѣ села, за змейове или за всенародни бедствия и нещастия.
Когато процесията мине покрай засѣта нива, по желанието на стопанина на нивата се спира процесията и той казва на попа да ѝ чете, като обещава да даде на църквата опредѣлена часть отъ нейния плодъ. Когато попътъ изчете молитвата и изпѣе Христосъ воскресе, взема зелена вейка, допира я до иконата на светияга и я забива въ нивата. По тоя начинъ вѣрватъ, че светията ще поеме грижата да се роди много плодъ и да я запази отъ стихии. Така ходейки отъ нива на нива, процесията достига до свещеното дърво на мѣстностьта, около което три пѫти се завърта; изпѣва се Христосъ воскресе и следъ това върху кората на дървото се прави кръстъ, a въ срѣдата на кръста малка дупчица, въ която се полага анафора, потопена въ комка. Така дървото е вече осветено-причестено и става покровитель въ името на светията, на когото се нарича плодородието низъ цѣлата мѣстность. Въ него и на около не може да се засели никакъвъ лошъ духъ, който би могълъ да унищожи плодородието, или пъкъ би могълъ нѣкой човѣкъ да направи магия. Отъ това причестено дърво се взиматъ клонки и се забиватъ по засѣтитѣ ниви. Нива, въ която има забита вейка отъ свещеното дърво, е запазена отъ всѣкакви напасти. По тоя редъ обхождатъ цѣлото землище на селото, като се спиратъ да четатъ молитви не само на нивитѣ, но и на извори и чешми. Въ село Милетково въ тоя день се е причестявалъ и „Мраморотъ". Ако по нѣкои причини процесията не се състои или пъкъ нѣкой домакинъ не е могълъ да участвува въ нея, то впоследствие се задоволяватъ само съ забиването на вейка въ нивата, която вейка предварително е допирана до една отъ иконитѣ въ църквата.
Въпрѣки че населението отдава твърде голѣмо значение на бога по отношение на плодородието, все пакъ сега y него има стремежъ, като обсѫжда лесно достѫпнитѣ нему причини, да работи за отстранението имъ, независимо отъ волята на божество. Стремежътъ му да изследва и критикува причинитѣ на явилото се плодородие или неплодородие се засилва и го тласка бързо къмъ прогресъ. Само y женитѣ
117
стои твърдо вѣрата, че работеното въ дни, въ които споредъ преданието не трѣбвало да се работи, носи нещастие, болести, моръ, неплодородие и др.
Болести и лѣкуване. Въ тоя край не допускатъ мисъль, че болеститѣ се причиняватъ отъ зарази. Мѫже и жени за причина на болеститѣ отговарятъ: отъ бога сѫ тѣ, пратени за наказание за направени грѣхове или за неизвършени обреди или недобро държане съ разнитѣ духове. Имахъ случай да видя много хора, които при заболяване не се питатъ, отъ где сѫ се заразили или какъ сѫ настинали, a се питатъ да узнаятъ, въ кой праздникъ сѫ работили или пъкъ, кѫде сѫ ходили, или на какво сѫ урнисали. За да се възпроизведе въ подробность връзката между божието наказание съ моръ, неплодородие, болести и действията на хората, необходимо нуждни сѫ дълги проучвания. По тоя въпросъ можахъ да отбележа, че наказанието се праща за най-разнообразни действия, които нѣматъ нищо общо съ престѫпването християнскитѣ добродетели. Не само работенето въ празднични дни е грѣхъ, който носи наказание и щети, но такъвъ грѣхъ е и даването млѣко, сирене, масло и др. въ нѣкои опредѣлени дни.
Населението, като отдава заболяванията на божията воля, не държи никакъ на чистотата и хигиената, които смѣта, че нѣматъ значение въ живота на човѣка. Двороветѣ имъ сѫ безъ нужници; улицитѣ, дворищата сѫ изпълнени съ гниеща сметь. Кѫщитѣ имъ сѫ голѣми, подобни на плѣвници, безъ прозорци, съ два входа; освѣтляватъ се презъ кумина или презъ нѣкоя дупка на тавана. Въ първитѣ моменти, като влѣзе човѣкъ въ кѫщитѣ имъ, нищо не може да се вижда поради мрака въ тѣхъ. Въ кѫщитѣ къмъ комина има по-височко мѣсто, което служи за живѣене на хората, a останалата часть служи за помещение на добитъка — волове, магарета, овци, кози.
Отъ скоро време сѫ почнали да прибавятъ по една стаичка, залепена до кѫщата, която служи повече за гости. При липсата на чистота и хигиенични жилища, макаръ и при здравъ климатъ, населението много страда отъ болести и смрътностъ. Прирастътъ на населението е много слабъ. Отъ сто години селата съвършено незначително сѫ се увеличили. Нѣкога въ село Петрово се е появилъ сифилисъ, пренесенъ отъ единъ българинъ, който служилъ въ турската войска.
118
Днесъ отъ тая болесть сѫ заразени всички въ селото, отъ Herc е разнесена заразата и въ съседнитѣ села Давидово, Миравци, Милетково, Кованецъ, Конско. Тя се шири още, понеже болни се женятъ съ здрави, болни и здрави ядатъ и пиятъ заедно.
Пратената отъ бога болесть за наказание на грѣха се взима пакъ отъ него: богъ наказва, богъ помилва. Следвайки това схващане, болниятъ винаги дири лѣкъ отъ бога, светиитѣ и другитѣ духове, въ които вѣрва, че отъ тѣхъ ще получи изцѣряване съ молитва и жертвоприношение. Светиитѣ тамъ иматъ тая роля за населението, каквато y насъ иматъ лѣкаритѣ: близкитѣ на болния препорѫчватъ тоя или оня светия, както y насъ тоя или оня лѣкарь. Първата медицинска помощь тукъ се дава отъ попа. Той чете молитва за изцѣрение или въ църквата, ако болния може да отиде въ нея, или въ дома на болния, ако е тежко заболѣлъ. За лѣкарство служи маслото отъ кандилото на нѣкоя икона или пъкъ водата, съ която е измита иконата ; ако пъкъ изцѣряването се дири отъ сзещено дърво или камъкъ, тогава болниятъ взема парчета отъ тѣхъ и ги носи съ себе си; той вѣрва, че тия парчета ще изгонятъ болестьта. Понеже смрътностьта на децата е въ голѣмъ процентъ, затова тукъ нѣма жена, която да не носи парче отъ свещенъ каменъ, особено отъ мървинския легионеръ, за здраве на децата ѝ. За здраве служатъ и самодивскитѣ води, отъ които се миятъ, пиятъ и въ които се кѫпятъ. Разказаха ми въ с. Мировци следния начинъ на излѣкуване. Въ селото се появила болесть, отъ която измрѣли 60—70 човѣка. Живитѣ се спасили отъ тая болесть като получили платъ, изтъканъ на новъ станъ отъ щастлива невѣста (такава е оная, която има живи свекъръ, свекърва, мѫжъ и мѫжко дете) и нова вълнена прежда. Както се лѣкуватъ хората, така се лѣкува и добитъкътъ. Напримѣръ бездетната жена обикаля три пѫти съ запалена свѣщь миравския камъкъ, a сѫщо тоя камъкъ обикалятъ така и безплодната крава, кобила или овца. Епидемичнитѣ болести тукъ се представляватъ като скитници духове съ ненаситенъ гладъ. За храна имъ служатъ хората. Богъ ги праща за наказание. За да доближатъ незабелѣзано до хората, тѣ се явяватъ въ различни образи: огънь, кучета, котки, чудовища и др. Може да се разболѣе човѣкъ и отъ мѣстни духове, които нападатъ човѣка, когато навлѣзе,
119
спи, яде или работи въ тѣхното жилище. Всички духове ходятъ споредъ тѣхното вѣрване до първи петли. До тогава не бива да се ходи. Човѣкъ трѣбва да си е въ жилището, вратата да е добре заключена и никаква свѣтлина да не се вижда извънъ жилището. Тая свѣтлина може да издаде присѫствието на хората и духоветѣ, та рѫководейки се отъ нея да ги нападатъ.
Магии. Населението вѣрза, че има хора, които, ако произнесатъ таинствени думи и извършатъ нѣкои действия, като си послужатъ съ особени вещи, могатъ да направятъ каквото пожелаятъ — да се разболѣе нѣкой, или да умре, да се раздѣлятъ двама влюбени или да се отнеме берикетътъ отъ добитъкъ и ниви. За да се запази човѣкъ отъ магии, тамъ вѣрзатъ, че трѣбва известни нѣща, които могатъ да послужатъ за магии, да не попадатъ въ чужди рѫце напр. косми отъ бръснатъ младоженецъ, парчета отъ венчални дрехи на невѣста, зрънца отъ „мамилото," и да вѣрватъ още, че предпазватъ отъ магии и лоши духове, нога отъ къртица, пара съ червенъ конецъ. Ногата отъ къртица пришиватъ на детски шапки, a пара съ червенъ конецъ непремѣнно трѣбва да носятъ лехусата и новороденото. Колкото пѫти се разговаряхъ съ мѣстнитѣ жители за магията, всѣки пѫть забелѣзватъ голѣмъ страхъ отъ нея. Тоя страхъ ги караше да замълчаватъ и да избѣгватъ разговори върху магията. Магиитѣ, извършени върху хора, животни и ниви, могатъ да се развалятъ съ по мощьта пакъ на магии чрезъ отмагйосване.
Мамило. На „Тодорица (Тодоровъдень) за предпазване отъ магии и за да се получи животъ и здраве по хора и добитъкъ, прави се „мамило." „Мамилото" се състои отъ варена царевица и жито. То се носи и въ църква, гдето попътъ му отчита молитви. Отъ църквата мамилото се носи въ дома и се дава по малко отъ него на всѣка жива душа (хора и добитъкъ) да яде. Внимава се най-строго, щото нито едно зрънце да не се разпилѣе или да падне на земята отъ това мамило. Защото въ противенъ случай на хората и животнитѣ ще се случи нѣкое голѣмо нещастие.
Коледни и др. oбичaи. На коледа горятъ бѫдникъ до извѣстяване Рождество Христово отъ коледаритѣ. Коледаритѣ се състоятъ отъ група млади момчета, които ходятъ отъ кѫща на кѫща да възвестяватъ Рождество Христово. Тѣ носятъ
120
тояги, които наричатъ „колдашки." Съ тия „ колдашки," щомъ влѣзатъ въ кѫщата, разпиляватъ горящия огънь като силно извикатъ до три пѫти: „Хей, Коледе, хей!" Колдашкитѣ следъ свършването на коледуването непремѣнно трѣбва да се хвърлятъ по покривитѣ на кѫщитѣ, за да нѣмало бълхи презъ годината. На бѫдни вечеръ софрата съ яденето цѣлата нощь не се вдига. Коледаритѣ получаватъ и подаръци — месо, колаци и др., които поставятъ на клонести прѫчки, наричани „мървници." Малки деца по Коледа и по Великдень ходятъ сѫщо по кѫщитѣ, изпяватъ по нѣкоя пѣсенчица, за което и тѣ получаватъ подаръци.
Срещу „запостелки" (заговезни) младитѣ горятъ голѣми огнйове, наречени „oртaкoпа". Отъ тия огнйове взематъ и подновяватъ огъня по домоветѣ си.
Дуделе. Презъ време на голѣма суша правятъ „дуделе". Дуделето е момиче сираче, което окичватъ съ цвѣтя и зеленина. То ходи отъ кѫща въ кѫща, придружено отъ възрастни жени и моми и играе подъ пѣсеньта на придружаващитѣ го. За случая пѣятъ:
Ce мòльом на бòга
Рòса да зарòси
Пòле да разлàде
Берèкет да рòде
Сирàци да зарàне.
Следъ свършване на играта поливатъ „дуделе" съ вода и всички викатъ : „Дай боже дожъ!"
Люлки. На Великдень и Гергьовдень се люлѣятъ за здраве. Люлката се прави на зелено дърво. Люлѣящиятъ се трѣбва да има въ себе си на Великдень червено яйце, a на Гергьовнень да е омотанъ съ тревата угойка, за да бѫде здравъ и угоенъ. Освенъ на Великдень и Гергьовдень момцитѣ и момитѣ правятъ люлки въ всички празднични дни за забавление и развлѣчение. Тогава люлѣенето се придружава съ припѣвни пѣсни, наречени люлашки, като напр. :
У бàшчата ѝма
Лю̀лка вързàно
Ha лю̀лка се лю̀ле
Бèлa Марѝя (или друга която се люлее)
A отзъ̀де стое
121
Лèвенъ Рѝсто
Я и вèлe говòре
Слèзи ми Марѝе
Сѝлен ветър ке подỳне
Ke те крèне
Лю̀лка ке се скѝне
Тѝ ке ми пàдниш.
Марѝя се лю̀ле
Рѝсто дека глèдe
И бòга се мòле
Лю̀лка да се скѝне
Марѝя да пàдне
На тàткому двòре
У Рѝстове ръ̀це
Катò бел тpeндàфил
Онà да разцъвтỳве
Онà да прецъвтỳве.
Надхващания. Обичаятъ „надхващания" е забавление за възрастнитѣ. То става обикновено следъ църковенъ отпускъ на Водици (Богоявление) и на именни дни. На Водици събранитѣ възрастни мѫже следъ църковенъ отпускъ извършватъ надхващанието така. Напримеръ Христо казва : давамъ 10 гроша да се окѫпе Петъръ. Петъръ отговаря : давамъ 15 гроша да се окѫпе Христо. Така наддаватъ единъ срещу други, докато единъ отъ надхващащитѣ се намѣри за по-изгодно да бѫде окѫпанъ заедно съ дрехитѣ си въ коритото на чешмата, отколкото да плати. Заплащането става въ полза на църквата, a по нѣкога и въ полза за общо угощение и пиене. Надхващане става и за хвърляне камъни на далеко, дигане тежести или надиграване на хоро.
Празници на животни. Опредѣленитѣ празднични дни за здраве и разплодъ на домашния добитъкъ и предпазване отъ щети, болести и диви животни се спазватъ много строго. Въ тия дни не се извършватъ работи въ връзка съ добитъка. Такива празднични дни има много: за волове, овце, змии, гущери, мишки, вълци и др. Най-важни отъ тия дни споредъ населението сѫ следнитѣ.
Пророкъ Еремия (1 май ст. стилъ). Въ тоя день не се дои млѣко, не се ope, не се сѣе и не се впрѣга добитъкъ.
122
Въ тоя день нищо не се изнася отъ дома, нищо се не дава въ заемъ, нито се пъкъ продава. Въ тоя день се вари урда отъ млѣко съ нагорещени камъни. Нагорещенитѣ камъни се поставятъ и изваждатъ отъ млѣкото съ голѣми дървени клещи. Отъ тия клещи при играта „джамала" правятъ камилата (джамалата). На Еремия въ село Серменина изпочупватъ старитѣ подници и правятъ нови за цѣла година. Сутриньта рано сѫщия день домакинитѣ обикалятъ всичкитѣ кюшета на кѫщата, двора, като чукатъ машата съ кацията (лопатка за огънь) и викатъ: „Бегайте змии и гущери, ке ви утепе живия".
Днитѣ на 11, 12 м 13 ноемврий ст. стилъ наричатъ Минуве, Мъртенци или вълчи празници. Въ тия дни не се ope, не се сѣе, нито се рѣже особено съ ножици, за да не пострада добитъкътъ отъ вълци, a преждата и дрехитѣ — отъ мишки.
На 18 декемврий ст. стилъ се прави петохлѣбие въ църквата за здраве на добитъка.
Гадания. Населението вѣрва, че може да отгадава бѫдещето. Можахъ да науча следнитѣ случаи на гадание.
На бѫдни вечеръ правятъ „пупа" (баница) съ пара. Тая пупа се чупи на толкова парчета, колкото хора има въ кѫщата. Оня, който получи парчето съ парата вѫтре, се счита за най-щастливия за презъ годината. Каквато работа и да се почне, нему предоставягъ да я захване. Въ щастието на тоя човѣкъ иматъ голѣма вѣра. Въ нѣкои домакинства парчетата отъ баницата наричатъ и на овце, на крави, на коне и тъй нататъкъ. Въ онова парче, въ което се намѣри парата на каквото е именувано, на такова ще има берикетъ презъ предстоящата година. Ако парата е намѣрена въ парчето, наречено на козитѣ, то берикетътъ ще бѫде отъ тѣхъ.
На 1-и мартъ си вързватъ „мартеница", която на следния день се поставя подъ камъче и стои тамъ, докато се види ластовица. Тогава повдигатъ камъчето и ако намѣрятъ животинки подъ него, то оня, който е поставилъ мартеницата, ще бѫде презъ годината здравъ, ако ли пъкъ нищо нѣма подъ камъчето, това предизвестява нещастие, болести и дори смърть на сѫщия.
Момитѣ отгатватъ своитѣ бѫдещи мѫже по следния начинъ. На Св. Четиридесеть мѫченици овиватъ две прѫчки съ червенъ конецъ, които вечерно време поставятъ надъ вадичката
123
като мостче. Момата вѣрва, че по това мостче ще мине бѫдещиятъ ѝ мѫжъ и ще ѝ се яви на сънъ. „Сънътъ въ тая нощь никога не лъже" ме уверяваше баба Мария отъ село Милетково. „Три години правихъ наредъ като мома мостчета и тритѣ години сънувахъ все моя дѣдо. Па бе ме много ядъ : не го искахъ, другъ си имахъ на умъ. Божичко, колко искахъ да сънувамъ тоя, що ми бе на умъ, но не биде. Моя дѣдо сънувахъ и за него се омѫжихъ. Ta съно, въ тоя день не е лъжовенъ" заключи баба Мария.
На Св. 40 мѫченици се взима пързата вейка, до която се допре човѣкъ, следъ като стане отъ сънъ. Тя се изгаря и пепельта отъ нея се пресѣва. Гледа ce, на що приличатъ едритѣ остатъци въ ситото, и ако приличатъ на жито, берикетъ ще има на жито, ако приличатъ на царевица, просо или др., то берикетътъ ще бѫде презъ годината отъ царевица, просо или друго.
Счупено или навехнато се отгатва съ яйце. Яйцето се чупи върху болкото мѣсто, и ако се разлѣе, има счупена кость, ако ли не се разлѣе, тогава е само навехната.
На попрелки отгатзатъ, дали двама млади ще се взематъ, съ два усукани отъ памукъ конеца, които се постазятъ единъ до други и се запалватъ. Ако изгорятъ до край, това означава, че младитѣ ще се взематъ.
Джамала. „Джамала" е игра (пиеса), която се играе отъ срѣдния день на Божикь до Водици. Приходътъ отъ играта е въ полза на църквата. Играта прилича на карневалско шествие и първобитно театрално представление. Играчитѣ представляватъ картини отъ преживѣлицитѣ на човѣка въ „белио светъ", — разболяване, раждане, умиране, свадби, домашни и полски работи и др. Опредѣлено съдържание играта нѣма. Играчитѣ въ времето на представлението творятъ. Действуващи лица сѫ: невѣста и дете, дѣдо и баба, камила и камиларинъ. Действуващитѣ лица си правятъ безобразна дигизация: съ почернени лица, съ облѣчени наопаки дрехи. Особено впечатление прави дѣдото, по когото има накичени звънци, клопотарки, така че при всѣко негово движение тѣ задрънкатъ. Централно мѣсто въ пиесата заема невѣстата съ нейното дете. Тя е символъ на плодородие, затова всѣки се старае да я закачи, да я открадне или пъкъ да отнеме детето ѝ. Вѣрватъ, че който успѣе да закачи невѣстата,
124
да открадне нея или детето ѝ, ще има голѣмъ берикетъ на всичко. Ала това става твърде мѫчно, защото дѣдото и бабата зорко я пазятъ отъ похитителство. Дѣдото я брани съ колдашка, a бабата съ пепелъ и лукъ. Съ играчитѣ се движи и джамалата (камилата). Камилата наричатъ човѣка, който носи клещитѣ, съ които сѫ поставяли нажежени камъни въ млѣкото на 1. май, и който е увитъ така съ черги и парцали, че да наподобява камила. Вѣрва ce, че колкото тая изкуствена камила се представи по-голѣма, толкова и млѣчниятъ добитъкъ презъ годината ще бѫде по-едъръ. Джамалджиитѣ ходятъ отъ кѫща въ кѫща, гдето ги и даряватъ. Тѣ постоянно просятъ да имъ се даде нѣщо подъ разни предлози : детенцето било голо, дѣдото боленъ, невѣстата гладна и др. Подаренитѣ нѣща поставятъ на коне и магарета, които придружаватъ процесията. Джамалджиитѣ създаватъ въ селата най-голѣми развлѣчения и веселие. Съ тѣхъ се движи като публика цѣлото село.
Русалии. Въ сѫщитѣ дни, въ които се играе джамалата отъ Божикь до Водици, играятъ се пакъ въ полза на църквата „русалийски" игри. Играчитѣ „русалии" се подбиратъ да бѫдатъ здрави, силни и издържливи. Тѣ се обличатъ въ бѣли дрехи: дзиври, фустанела, чепкенъ, малъкъ поясъ. Въорѫжени сѫ съ голѣми ножове (дървени въ турско време, защото турското правителство не имъ позволявало желѣзни). Водачътъ на русалиитѣ е въорѫженъ само съ брадва и за това се нарича балтаджия. Числото на русалиитѣ е неопредѣлено, но трѣбва да бѫде чифтъ. Русалийскитѣ игри сѫ особенъ танецъ съ ножове; той се играе въ тактъ подъ музика. Играчитѣ се нареждатъ въ права редица на растояние два метра единъ отъ други. Първиятъ играчъ се нарича танчаръ. Срещу него стои балтаджията и командува играта. Зрителитѣ презъ време на играта трѣбва да стоятъ мирно и прилично. Никой отъ тѣхъ не бива да сѣда, да загръща рѫце или да ги държи въ джобове. Преди да почнатъ игритѣ си, русалиитѣ получаватъ благословение въ църквата. Следъ свършване на игритѣ пакъ отиватъ въ църква да имъ чете попътъ. Русалията презъ деня никакъ не проговорва. При отиване по нужда на нѣкой отъ русалиитѣ, придружава се непремѣнно отъ другарь русалия, който върти ножъ надъ главата му, за да го брани отъ зли духове.
125
Ако се срещнатъ русалийски чети по пѫтищата, непрѣмѣнно се сбиватъ, защото отстѫпването една на друга се смѣта за голѣмъ грѣхъ. Убититѣ русалии въ такива случаи се погребватъ на мѣстото, гдето сѫ паднали. По пѫтищата между тия села въ тоя край има много русалийски гробища. Убийството въ време на такива срещи не се счита грѣхъ, и споредъ схващането имъ убиецътъ не може да бѫде тегленъ да отговаря предъ сѫдилищата за убийство.
Лазаруване. — Лазаруването се извършва само отъ девойки и „поддевки" [1]. Ала въ подготовката на лазарскитѣ игри взематъ участие всички жени отъ селото. Две седмици преди Лазаровъ день всѣки свободенъ часъ се използува за заучване лазарски пѣсни и игри. По махлитѣ низъ цѣлото село се чуватъ само пѣсни: моми и поддевки пѣятъ и играятъ подъ рѫководството на невѣсти и възрастни жени. Ония отъ женитѣ, които не взематъ участие въ тия обучения, бързатъ да дотъкмятъ премѣнитѣ на лазаркитѣ. Презъ тия две седмици лазаруването заема първо мѣсто въ живота на женитѣ, на които вниманието и разговорътъ е изключително все по него. Заучаване на пѣснитѣ иска много работа, защото сѫ много и разнообразни: за всѣка възрасть, за всѣко семейно положение, за всѣко занятие има отредени съответни и то не една a нѣколко пѣсни. Лазарскитѣ пѣсни въ художествено отношение стоятъ много по-високо отъ всички останали. Въ тѣхъ е изразено нежно и дълбоко чувство. Ето нѣкои отъ тѣхъ за влюбенъ ергенъ:
Мòре мòме черноòка
Вѝно ли сѫ твòйте òчи
Или лю̀та бàш ракѝя
Кат'ме мѝлно погледнỳваш
На съ̀рце ме устрелю̀ваш
Ha глàва ми болка дàваш
или
Сèдна лỳдо да вeчèpя
Блáгa рѝба поленѝнска [2]
Една хàпка не прегъ̀тна
1. Поддевки = малкитѣ моми.
2. Дойранска.
126
В ум му дòйде мàлка мòма
Я оставѝ вечèрята
И отидè да я пàла
или
Залудèло, зaблyдèлo
Едно лỳдо, лỳдо млàдo
Като вòда от брèг на брèг
Така лỳдо от плèт на плèт
Сàке мàлка мѝла мòма
Ил да вѝде ил да стрèте.
Въ лазарскитѣ пѣсни се изтъкватъ грижитѣ на невѣсти за своитѣ мѫже, на стари родители грижитѣ за задомяване на отрасли синове и дъщери; възпѣватъ се хубостьта и добродетельта на девойкитѣ и храбростьта и умътъ на момцитѣ. На маловъзрастнитѣ пъкъ пѣятъ пѣсни, въ които изразяватъ родителскитѣ желания да ги видятъ скоро отрасли, красиви, добри и учени за гордость и подкрепа на старость.
Въ петъкъ преди Лазаровъ день девойки и поддевки излизатъ извънъ селото да приветствуватъ и посрещнатъ Лазара съ пѣсни. Въ една отъ тия пѣсни тѣ искатъ отъ него да не дохажда скоро, защото :
Ей Лaзàpe, Лазàре
Гѝди млàдo вòйниче
Рѝзи сѫ невèзани
Двòри непомèтени.
Въ сѫбота лазарузатъ поддевкитѣ (малкитѣ моми), a въ недѣля възрастнитѣ. Лазаруването е тъй желано отъ момитѣ, че нищо не е въ състояние да ги отклони отъ него. Това желание е изразено въ следната пѣсень:
Hà ти керко петстотѝни,
Салде Лàзap да не ѝграш.
Мѝли тàтко, да ми дàдеш
Да ми дàдеш шестотѝни
Па Лазар ке го ѝграм.
127
Лазаркитѣ ходятъ отъ кѫща въ кѫща, гдето играятъ, наредени въ прави редици, и пѣятъ за всѣки членъ отъ семейството особена пѣсень. Всѣки, на когото тѣ изпѣятъ пѣсень, е длъженъ ди ги дари. Когато влизатъ въ кѫщата на своя другарка, лазаркитѣ пѣятъ още отъ двора следната пѣсень:
Ей Лaзàpe, Лaзàpe,
Гѝди млàдо вòйниче
Чий сѫ вѝя двòрове?
Вѝя ми сѫ (името на другарката)
Шо е рàно станàла,
Двòрове измeтèлa
С бèл ми босѝлек смèтени
С àльов стрàтор рѝнени.
Ако пъкъ влѣзатъ въ кѫща на лазарка, която е въ тѣхната чета, тогава пѣятъ:
Имала мàйка мѝла кèрка
Я премèни, я сорèде
Да я пỳщи с лaзapèтки. . .
Въ недѣля вечерь всички девойки дружно изпращатъ Лазара извънъ селото съ пѣсни, пропити отъ тѫга по отиващия си Лазаръ и натяквайки на недѣлята, която ги е раздѣлила отъ него:
Heдèлйo, нeдèльo
Ти наша раздèльо
С Лазара недèльо
Шо ни скоро собèри
Шо ни скòро раздèли.
Следъ изпѣванего на тая пѣсень всички девойки извикватъ:
„Со здраве Лазаре до година пакъ да дойдешъ!"
Колкото съдържанието на лазарскитѣ пѣсни е пропито отъ нежни чувства, толкова пъкъ мелодиитѣ не имъ съответствуватъ по своята груба музикалность и речитативность.
128
Следъ всѣки стихъ следва провикване на звука „и". Лазаруването въ тоя край се явява като народна школа за литературно и музикално възпитание на младото поколѣние. Въ тия школи би трѣбвало да внесатъ своя даръ музиканти и поети, ако желаятъ да имаме народъ по-поетиченъ и по-музикаленъ. За съжаление и въ тоя край констатирахъ, че на тия пѣсни почватъ да гледатъ като на бѣсовски и просташки-селски и да се влѣкатъ по чужди, че били модерни.