Македонски Прегледъ
Година II, книга 3, София, 1926

 

2. Унищожението на Охридската патриаршия и влиянието на елинизма въ България. [1]

 

Отъ Ив. Снѣгaрoвъ.

 

- част I

- част II

- част III

 

    I.

 

Охридската архиепископия (или патриаршия, както се е казвала при царь Самуила и въ последно време), основана върху апостолската дейность на първия български епископъ Климента и като продължение на Преславската патриаршия, официално признати въ Цариградъ въ 927 г., е била канонично учреждение. Поради туй византийскитѣ императори, българскитѣ и сръбскитѣ царе, както и турскитѣ султани не сѫ посѣгали на нейната автокефалность. Цариградската патриаршия, обаче, не е можала да се помири съ нейното сѫществуване. Въпрѣки 35. апостолско правило, което изрично забранява единъ епископъ да навлиза въ предѣлитѣ на друга епархия, [2] тя е използувала кога потайно, кога явно всѣки

 

 

1. Б. Р. Върху унищожението на Охрид. патриаршия г. Ив. Снѣгаровъ чете встѫпителна лекция като редовенъ доцентъ при катедрата по църковна история въ Богословския факултетъ. Специално за сп. „Македонски прегледъ" той е разширилъ изследването си, като е разгледалъ и въпроса за влиянието на елинизма въ България следъ падането на Охр. архиепископия.

 

2. 28-о правило на IV вселенски съборъ (451) точно е опредѣлилъ областьта на царигр. патриархъ. Тя е съвпадала съ Тракийския диоцезъ на Римската империя и се състояла отъ провинциитѣ : 1) Европа, 2) Тракия, 3) Родопи, 4) Хемусъ, 5) Долна Мизия и Малка Скития (сегашна Добруджа), сир. източната половина на Балканския п-въ. Другата половина, която е съставлявала Илирийската префектура съ два диоцеза Македония и Дакия, била подъ ведомството на римския папа, който я управлявалъ чрезъ намѣстникъ (екзархъ) първенъ въ Сирмия, после — следъ разрушението на този градъ — въ Солунъ, a при Юстиниана Велики тя е била управлявана отъ автономния архиепископъ на Първа Юстиниана. Следъ създаването на Българската църква (870) областитѣ Родопи, Хемусъ, Долна Мизия и Малка Скития минали по законенъ редъ подъ нейно ведомство. Бълг. църква е била канонична величина и формално, защото Византия официално я признала за такава, и по сѫщность, защото е била създадена възъ основа на прогласената отъ християнството свобода на личностьта и народностьта, изразена въ Христовата порѫка до апостолитѣ да проповѣдватъ евангелието на всички народи; въ гледището на апостолитѣ, че проповѣдь на неразбираемъ езикъ е звънтеаща медь и дрънкащъ кимвалъ, сѫщо и въ тѣхната проповѣдь на различни езици — и въ съгласие съ 34-о апостолско правило, което повелява епископитѣ на единъ народъ да признаватъ за свой глава епископа главния градъ въ страната. По силата на това Царигр. патриаршия е нѣмала никакво основание да претендира за епархии на бълг. църква, часть отъ която е била Охридската архиепископия.

 

 

66

 

удобенъ моменгъ за ощетяване на тази българска църква. Въ това отношение царигр. патриарси сѣкашъ сѫ следвали византийскитѣ императори, които упорито се стремили да разслабятъ и унищожатъ българската държава. Охридската архиепископия винаги е намирала въ себе си сили да отбива домогванията на Царигр. патриаршия, но отбранителната ѝ борба е ставала много тежка, когато дветѣ църкви се намирали въ една и сѫща държава — Византия или Турция (въ такова положение тѣ сѫ били повече отъ седъмъ вѣка), защото охридскиятъ архиепископъ билъ далече отъ централната държавна власть, която царигр. патриархъ често се опитвалъ да използува за разширение на своя диоцезъ на западъ. Въ отбраната си нашата архиепископия се стремила да запази етнографскитѣ граници на Бълг. църква, понеже въ всѣко време — при гръцки или славянски висшъ клиръ — тя е съзнавала, че главната основа на нейното битие е българската народность на паството ѝ. Съ сѫщата цель тя се е борила да запази още и духовната независимость на своя диоцезъ, наричанъ „България" отъ Византия и др., както и споменитѣ за първитѣ български просвѣтители — Св. Седмочисленици. Отъ края на XVII в. вече зачестили опититѣ на Царигр. патриаршия за разслабване на тази църква. Това било въ връзка съ факта, че въ туй време Фенеръ чрезъ висшитѣ чиновници-гърци въ Високата Порта [2] е спечелилъ голѣмо довѣрие предъ султана и влиянието му твърде се усилилс въ областитѣ на източнитѣ патриаршии, [3] сѫщо и въ Молдавия

 

 

2. Марко Д. Балабановъ, Гавриилъ Кръстевичъ. София 1914, стр. 3.

 

3. Въ 1669 г. иерусалимскиятъ патриархъ Доситей е организиралъ Св. гробското братство, като прокаралъ въ устава му: 1) никой отъ правосл. араби да не се приема за членъ и 2) всички палестински епископи да се избиратъ изъ срѣдата на това братство. Сѫщо въ Александрия и Антиохия въ това време съвсемъ сѫ били изтикани туземцитѣ отъ църковното управление и замѣнени съ клирици гърци.

 

 

67

 

 и Влахия, които цѣлъ вѣкъ били управлявани отъ фанариоти, назначавани като бейове или князе направо отъ султана. [1] Поводъ ѝ дало прошението на нѣколко епархийски архиереи отъ Охридския диоцезъ до нея противъ архиеп. Теофанъ, който се качилъ на охридския престолъ съ турска помощь. Охридскитѣ иерарси се обърнали къмъ цариградския патриархъ, по всѣка вѣроятность, понеже Теофанъ билъ протежиранъ отъ нѣкои столични паши, противъ чието влияние, отдалечени отъ столицата, тѣ не сѫ били въ състояние да се борятъ. Съ помѣстенъ съборъ въ Цариградъ въ 1676 г. патриархътъ е свалилъ Теофана и поставилъ на негово мѣсто свой човѣкъ — софийския митрополитъ Мелетия. [2] Съ това билъ направенъ първиятъ пристѫпъ за отваряне пѫть на фенерското влияние въ Македония. Въ Охридския диоцезъ е започнала постепенно усилвана борба между фанариотски натрапници и туземни иерарси. Борбата увличала и миряни. Образували се две партии : автохтонска и фанариотска. Първата се движела отъ локаленъ патриотизъмъ и искала въ висшия клиръ на диоцеза да не се допущатъ клирици ἀλλοδαποί, сир. отъ друга помѣстна църква, a само туземци. Втората партия пъкъ била обхваната отъ елиномания и култъ къмъ Фенеръ като главенъ културенъ и духовенъ гръцки центъръ и е подпомагала разни царигр. клирици, останали безъ служба, насилствено да се качватъ на архиепископския престолъ. Тази борба, която твърде е изтощавала архиепископията, е била причина за бърза смѣна на архиепископитѣ въ края на XVII в. и първитѣ две десетолѣтия на XVIII в.

 

Следъ като се отървали отъ иноземеца Григорий Новопатраски, чието двегодишно управление било „беззаконно" (παρανόμως и „разбойничество" (λησταρχίας) [3], въ 1693 г. м. августъ автохтониститѣ сѫ избрали за архиепископъ своя съмишленикъ велеградския митрополитъ Игнатий. [4] Сега Цар. патриаршия е открила явна борба. Съ окрѫжно до всички помѣстни църкви отъ 1693 г. подъ заглавие „Περὶ τῶν ἐν τῶ

 

 

1. Марко Д. Балабановъ, ib., стр. 24.

 

2. Gelzer, Der Patriarchat von Achrida, s. 115-116.

 

3. Gelzer, цит. съч, s. 54.

 

4. Ib. s. 54—55.

 

 

68

 

ἱραρχικῷ τῆς καθολικῆς καὶ Ἀποστολικῆς ἐκκλησίας τάγματι πατριαρχῶν” [1] патриархъ Калиникъ II, като доказва, че само петима сѫ законни патриарси — четирмата източни и московскиятъ, заплашва съ съборно наказание, ако нѣкой отъ охридскитѣ, кипърскитѣ, иверскитѣ и ипекскитѣ архиепископи се титулира патриархъ, и съ анатема всѣкиго, който би ги нарекълъ съ това име.

 

Заплахата на патр. Калиника никакъ не е подействувала въ Охридъ, гдето архиепископитѣ продължавали да се наричатъ и били наричани патриарси.

 

Поради повторното втурване на Григория Новопатраски въ 1695 г., автохтониститѣ веднага сѫ свикали църковнонароденъ съборъ, който е подчерталъ, че апостолскиятъ престолъ рискува да падне, ако не се спратъ нахлуванията на иноземни архиереи, и единодушно е лишилъ натрапника Григория отъ архиерейски санъ. [2]

 

Освенъ чрезъ усилване на своето влияние въ Охридския диоцезъ, Царигр. патриаршия се опитвала да го ослаби и чрезъ отнимане на негови мѣста. Мелнишкиятъ митрополитъ се домогваль да си присъедини петричкия кадилъкъ отъ Струмишката епархия, верийскиятъ е отнелъ гр. Негушъ отъ Воденската епархия, велскиятъ (въ северния Епиръ) — две села отъ Костурската епархия. Въ 1703 г. охр. архиепископъ Игнатий е протестиралъ предъ патриарха, [3] но сѣкашъ въ отговоръ на това Дионисий отъ Хиосъ, единъ отъ най-порочнитѣ фанариотски кандидати, му отнелъ престола. Сваленъ, той въ 1709 г. пакъ е завзелъ охр. престолъ, за да го отстѫпи въ 1714 г. на другъ фанариотски клирикъ Филотей, който съ своитѣ беззакония е надминалъ всички свои предшественици. [4] Въ 1718 г. 6 юлий архиерейски съборъ свалилъ Филотея и го низвергналъ, a на негово мѣсто избралъ енергичния и мѫдъръ корчански митрополитъ Иоасафъ отъ Мосхополъ, комуто всички архиереи сѫ дали писмено обещание да живѣятъ съ него „съ една душа и едно сърдце" и да му съдействуватъ и словомъ, и дѣломъ

 

 

1. Ἀρχιμ. Καλλινίκου Δελικάνη, Ἐκκλησιαστηκὰ ἔγγραφα, ΙΙΙ стр. 795— 797, № 1562.

 

2. Gelzer, ib. s. 63.

 

3. ibid. s. 123.

 

4. ibid. s. 76.

 

 

69

 

и съ материални срѣдства. [1] Това архиерейско съгласие е спасило архиепископията отъ разпадане въ тоя много критиченъ моментъ. Автохтонската партия е взимала надмощие и е сплотявала клира и народа за борба противъ фанариотитѣ. Понеже изгонениятъ Филотей не стояль миренъ, на 4 февр. 1719 г. архиеп. Иоасафъ е свикалъ въ Корча голѣмъ църкoвно-нaрoденъ съборъ, който лишилъ Филотея отъ всѣкакъвъ духовенъ чинъ и го обявилъ за простъ монахъ, като заплашилъ съ отлѫчване отъ църквата всѣки, който би влѣзълъ въ общение съ него. [2] Филотей вече не се върналъ въ Охридъ. За изкоренение на фанариотското влияние въ диоцеза си, архиеп. Иоасафъ и Синодътъ сѫ издали послание до клира и народа отъ 21 февр. 1719 г., съ което изтъкватъ голѣмитѣ пакости, нанесени на Охридската църква отъ иноземни клирици, необходимостьта отъ пълно единение между клиръ и народъ за закрепване на „светѣйшия и апостолски престолъ на Първа Юстиниана и цѣла България", като проклинатъ всѣкиго, който би съдействувалъ нѣкому да се качи на тоя престолъ насилствено и беззаконно. [3]

 

Фенерскитѣ привърженици сѫ били съвсемъ сломени. По цѣлия диоцезъ е настѫпило пълно успокоение, което е продължило до смъртьта на знаменития архиеп. Иоасафъ (1745 г.). Не можейки вече да води открита борба, Фенеръ се опиталъ да ѝ нанесе ударъ съ интриги. Въ 1737 г. Иванъ Ипсиланти, влиятеленъ турски сановникъ, е направилъ доносъ противъ охридския и ипекския архиепископи, че се намирали въ тайни сношения съ Австрия и готвѣли въстания, и убеждавалъ В. Порта да подчини епархиитѣ имъ на царигр. патриархъ. Султанътъ обаче не му повѣрвалъ и го подозрѣлъ, че самъ Ипсиланги е австрийски агентъ, за което гo наказалъ съ смърть. [4]

 

Архиеп. Иоасафъ е нѣмалъ достойни замѣстници. Следъ смъртьта му фанариотската партия пакъ започнала да действува даже по-енергично, особено въ южнитѣ епархии. Зачестили случаитѣ на явна намѣса на царигр. патриархъ въ спорове между пасоми и пастири отъ тѣзи епархии, като

 

 

1. ibid, s. 83.

 

2. ibid, s. 84.

 

3. ib. s. 83.

 

4. Голубинскій, Краткій очеркъ исторіи правосл. церкви, стр. 293, заб. 97.

 

 

70

 

напр. между жителитѣ на гр. Сятища съ стария автохтонистъ сисанийския проедъръ Зосима [1], между сѫщитѣ и охридския свещеноикономъ Триантафилъ (1747 г.), [2] между жителитѣ на костурското с. Кономлади и енорийския имъ свещеникъ Коцо (1754 г.). [3] A отъ 1757 год. патриархътъ е почналъ да се мѣси и въ изборитѣ за епархийски архиереи въ Охридския диоцезъ. Нѣколко такива избори сѫ станали не въ Охридъ и отъ охридския Синодъ, както е било законно за една автокефална църква, a въ Цариградъ и отъ патриаршески архиереи съ позволението на патриарха (προτροπῂ καὶ ἀδειᾳ τῆς αὺτοῦ Παναγιότητος), макаръ за форма се прибавяло въ изборнитѣ актове: „и съ знанието и пълномощието на охридския архиепискспъ" (γνώμῃ τε καὶ ἀξιώσει τοῦ καθολικοῦ κυριάρχου τῆς ἐπαρχίας ταύτης μακαριχτατάτου Ἀρχιεπισκόπου Ἀχριδῶν). [4] Постигнала това, патриаршията чрезъ своитѣ привърженици е действувала за смѣняване враждебнитѣ ѝ митрополити. Така, въ 1760 г. тя успѣла да свали бореца за автохтонностьта на охридския клиръ и вѣренъ приятель на архиеп. Иоасафа костурския митрополитъ Хрисантъ и го замѣстила съ своя привърженикъ Евтимий. [5] A въ 1763 г. м. май, следъ смъртьта на охридския архиеп. Иеремия, царигр. патриархъ Иоаникий III се опиталъ да наложи на охридския престолъ своя великъ протосингелъ Ананий, [6] обаче не сполучилъ. Щомъ Ананий се явилъ въ Охридъ, клирътъ и народътъ сѫ го изпѫдили чрезъ турската власть [7] и сѫ избрали за архиепископъ битолския митрополитъ Арсений.

 

Изпѫждането на Анания било последенъ отпоръ на автохтонската партия. Въ 1764 г. новиятъ царигр. патриархъ Самуилъ Ханджери повторно поставилъ на костурската катедра сваления отъ автохтониститѣ Евтимий, който му станалъ главенъ агентъ. Въ сѫщата година м. февруарий Евтимий

 

 

1. Δελικάνη, III, стр. 845, № 1526.

 

2. ib. стр. 878, № 1541.

 

3. ib. 881—887.

 

4. ib. стр. 835, № 1551; стр. 837, № 1557.

 

5. Gelzer, Der wiederaufgefundene Kodex des hl. Klemens s. 88. и Δελικάνη, III, № 1552.

 

6. Δελικάνη, III, № 1558.

 

7. Г. Баласчевъ, Финансовото положение на Охр. архиепископия, стр. 25.

 

 

71

 

и петима костурски първенци се оплакали предъ царигр. патриархъ отъ нѣкакви злодейци, като въ заявлението се подписали като че ли патриархътъ имъ билъ кириархъ: „послушни раби на Ваше Богославно Светейшество (οἱ ὑμετέρας θεοδοξάστου Παναγιότητος εὐγνώμονες δοῦλοι) [1]. Патр. Самуилъ е привлекълъ и епарх. архиереи Никифора Сисанийски, Германа Воденски, Анания Струмишки и Григория Гребенски, подиръ които се повлѣкли и първенци на катедралнитѣ имъ градове. Въ 1766 г. есеньта тѣзи петима митрополити сѫ били въ Цариградъ. Въ м. октомврий с. г. тѣ избиратъ въ Цариградската патриаршия Генадия за корчански митрополитъ, като въ изборния актъ явно изказватъ своето преклонение предъ царигр. патриархъ, когото наричатъ „нашия всесветейши и почтеннѣйши властелинъ и владика, вселенския патриархъ" (τοῦ παναγιοτιἀτου καὶ σεβασμιωτάτου ἡμῶν αὐθέντου καὶ δεσπότου τοῦ ὀικουμενικοῦ πατριάρχου), a за охридския архиепископъ говорятъ съ пренебрежение, безъ всѣкакъвъ титулъ : τοῦ ἀρχιεπισκόπου Ἀχριδῶν или τοῦ ῥἠθέντος ἀρχιεπισκόπου. [2] Следъ три месеци, въ м. януари 1767 г. тѣзи митрополити заедно съ Генадия Корчански съ общо прошение сѫ признали ведомството на царигр. патриархъ. [3] Скоро следъ тѣхното отцепване е последвало унищожението на Охридската архиепископия. На 16 януарий 1767 г. патр. Самуиль ималъ въ своитѣ рѫце писменъ отказъ на архиеп. Арсения отъ охр. престолъ, като му оставилъ само Пелагонийската епархия, обаче на 24 юний с. г. и нея му отнелъ. [4] Самуилъ се осигурилъ и противъ евентуални протести на охридското паство : султанското ираде, съ което се унищожавала Охр. архиепископия и се присъединявали епархиитѣ ѝ къмъ Царигр. патриаршия, е забранявало да се приематъ каквито и да било прошения противъ това решение. За да нѣма ни поменъ отъ българската архиепископия, патриаршескиятъ Синодъ заедно съ митрополититѣ-отцепници сѫ решили да се заличи името ѝ отъ цариградскитѣ патриаршески таблици и за напредъ да се смѣта като че ли никога не е сѫществувала,

 

 

1. Gelzer, Der Patr. v. Achrida, s. 122; Der wiedereufgefundene Kodex... s. 96—97, N-32.

 

2. Δελικάνη, III, стр. 892, № 1563.

 

3. ib. № 1573.

 

4. ib. № 1574.

 

 

72

 

a самата Охридска епархия била закрита и гр. Охридъ билъ подчиненъ на драчкия митрополитъ. По такъвъ начинъ Охридъ, главенствуващъ непрекѫснато 8 вѣка надъ много градове въ Балк. полуостровъ и равнодостоенъ съ Цариградъ духовенъ рѫководитель на балканскитѣ православни народи, е билъ лишенъ отъ вселенската патриаршия даже отъ епископска катедра — достойнство, което той е билъ придобилъ още въ първитѣ вѣкове на християнството. По-добра е била участьта на гр. Велико Търново, чиято църква, следъ унищожението на патриаршията, е останала митрополия на цѣла северна и часть отъ южна България, a предстоятельтъ му се титулиралъ и екзархъ на цѣла България. На 29 окт. 1786 г. Охридъ билъ присъединенъ къмъ Преспанската епархия, чийто кириархъ се титулиралъ по нѣкога со ´ο Πρεσπῶν καὶ Λυχνιςῶν. [1] Замѣнено било името Охридъ съ древното Λυχνὶς все съ цель да се потуши всѣкакъвъ споменъ за духовната му независимость. А за да се оформѣло напълно подчинението на Охридската и Ипекската (унищожена въ 1766 г.) архиепископии, на 15 май 1767 г. е билъ съставенъ синоденъ актъ, съ който Царигр. патриаршия се мѫчи да оправдае това дѣло съ историко-канонични мотиви, като изтъква, че неблагородни византийски владетели насила и незаконно сѫ отдѣлили тѣзи архиепископии отъ тѣлото на Царигр. църква и сѫ ги направили автокефални. [2] Разбира ce, патр. Самуилъ твърде добре е знаелъ, че автокефалностьта на Охридската архиепископия е била узаконена съ хрисовули на авторитетни визан. императори като Василий II Българоубиецъ и Михаилъ VIII Палеологъ и че Ипекската архиепископия е била учредена отъ самата Цариградска (тогава Никейска) патриаршия.

 

 

    II.

 

Това сѫ етапитѣ, по които се е подгатвяло падането на тази българска архиепскопия-патриаршия. Отъ туй кратко изложение ясно е, че главниятъ факторъ въ тоя процесъ е билъ Фенеръ : той е билъ нападательтъ. Затова нѣкои изследвачи (М. Димица, Гавр. Кръстевичъ, Г. Баласчевъ) считатъ унищожението на Охр. архиепископия за насилие на

 

 

1. Δελικάνη, III, стр. 902, № 1577.

 

2. ib. стр. 899, № 1576.

 

 

73

 

Царигр. патриаршия, непредизикано отъ нѣкакви аномалии въ нейния животъ. Споредъ Гавр. Кръстевичъ, то е било извършено „въ полза и интереса на елинизма", като билъ обвиненъ охридския архиепископъ въ бунтовничество [1]. Филимонъ, авторъ на книгата «Δοκίμιον ἱστορικὸν περὶ τῆς ἑλλινικῆς ἐπαναςάσεως» (Исторически опитъ за гръцкото въстание), явно казва, че великиятъ драгоманинъ Ив. Ипсиланти (Млади), чийто близъкъ съратникъ билъ патр. Самуилъ, убедилъ В. Порта да подчини Охридската и Ипекската архиепископии на царигр. патриархъ и съ това осѫществилъ плана на чича си стария Ив. Ипсиланти за сливане на славянитѣ (българи и сърби) въ елинската стихия. [2]

 

Този възгледъ до известна степень е вѣренъ. Патриархъ Самуилъ е билъ силна личность. [3] Опрѣнъ на влиятелнитѣ гръцки родове Ипсиланти, Сутчи, Ризо, Мурузи (отъ него е произхождалъ молдавскиятъ князъ Александъръ Мурузи) [4] и др., той е могълъ да спечели разположението на нѣкои крѫгове въ В. Порта, за да постигне своитѣ завоевателни стремежи спрямо Охридъ и Ипекъ. При все това успѣхътъ му въ 1767 г., мислимъ, не може напълно да се обясни само съ предприемчивостьта и ловкостьта му. Какъ се е решила В. Порта да съдействува на панелинскитѣ фенерски тежнения, когато тя е пазила неизмѣнно църковното statu-quo близу четири вѣка? Турското правителство не е можело да не знае тайнитѣ политически намѣрения на гърцитѣ, срѣдъ които е било почнало революционно брожение още съ прокламацията на Петра Велики отъ 23 мартъ 1711 год. къмъ християнитѣ въ Турция. Въ гръцкитѣ църкзи се е споменавало името на Петра Велики, даже се извършвали публични молебни за по-скорошното

 

 

1. Исторически изследвания, 1869, стр. 46; Г. Баласчевъ, Финансовото положение на Охр. архиепископия, стр. 27.

 

2. Извадки отъ тази книга сѫ дадени въ отговора на х. Н. х. Дим. Минчоолу подъ заглавие Μετάφρασις ἐκ τοῦ Βουλγαρικοῦ. Ἀπάντησις εἰς τὸν λόγον τοῦ κυρίου Σ. Καραθεοδώρη, стр. 21, заб. 2.

 

3. Вж. Λάθα Μεσαιωνική βιβλιοθήκη, III, стр. 263-261 и 246-247, гдето Сергий Макрей характеризирa патр. Самуила като човѣкъ образованъ, уменъ, енергиченъ, предприемчивъ, съ голѣми замисли (μεγα λουργόν) и добъръ организаторъ (той осуетилъ опититѣ за смутове на бившитѣ патриарси Кириль V и Серафимъ II и е подобрилъ материалното положение на Царигр. патриаршия). Сѫщо тамъ стр. 251 отзиви на Захария Мата.

 

4. Παπαρηγοπούλου V, стр. 649.

 

 

74

 

идване на „новия Месия", a по планинитѣ въ Гърция се е носѣла народна бунтовна пѣсень [1]. Въ 1766 г. изпратениятъ отъ Екатерина Велика агентъ Георги Папазолу отъ южномакедонския гр. Сятища (той е билъ на руска военна служба) е обиколилъ всички гръцки области и е подбуждалъ населението къмъ въстание. [2] На 15 августъ 1765 г. е билъ обесенъ за държавна измѣна фанариотинътъ Георгаки Спатари. [3] Едва ли би повѣрвало турското правителство тъй лесно на клеветитѣ на Фенеръ противъ Охр. архиепископия още затова, че въ това време нейното паство изобщо се е държало лоялно, и архиеп. Арсений е билъ човѣкъ благочестивъ и кротъкъ и несклоненъ къмъ политически замисли. Че турското правителство не се е поддавало лесно на гръцкитѣ интриги, се вижда отъ отношението му къмъ доноса на Ив. Ипсиланти Стари противъ охридския архиепископъ въ 1737 г., както и отъ поведението му презъ църковната борба, когато цѣлиятъ гръцки печатъ представяше българското църковко движение като дѣло на Русия. [4]

 

Безъ друго е имало и вѫтрешни причини, които сѫ прикривали попълзновенията на патр. Самуилъ и сѫ склонили В. Порта да закрие Охр. архиепископия. Въ актоветѣ на Царигр. патриаршия като причина, която е извиквала унищожението на тази автокефална църква, се представя нейното тежкo финансово положение. Този мотивъ се изтъква противъ прошението на шестьтѣ митрополити — отцепници и въ отказа на архиеп. Арсения. Сѫщия възгледъ сподѣля нѣмскиятъ историкъ Gelzer. [5] Подобно твърдение обаче не отговаря напълно на действителностьта. Ако наистина финансовото положение на охридския престолъ е било толкова тежко, че архиеп. Арсений не е билъ въ състояние да се справи съ него, то той е можелъ да си даде оставката предъ своя Синодъ, a не да търси изходъ въ присъединяване къмъ друга църква,

 

 

1. ibid. стр. 615.

 

2. ibid. стр. 616.

 

3. Гавр. Кръстевичъ, цит. съч., 63 и 65.

 

4. Вж. Г. С. Раковски, Автобиография и мемоари, минист. изд., 1925, стр. 85—36 за предпазливото отнасяне на турското правителствокъмъ доноса на търновския митрополитъ Атанасий, че търновци сѫ готвѣли бунтъ.

 

5. Der Patriarchat von Achrida, s. 164, заб. 2.

 

 

75

 

която сѫщо така била претоварена съ дългове по-голѣми — спорецъ енцикликата на патр. Самуила — дори отъ египетскитѣ пирамиди (τῶν τῆς Αἰγύπτου πυραμίδου ὑπερογκότερα) [1] и затова не можела да му облекчи положението. Че Царигр. патриаршия не е можела да го отърве отъ дълговетѣ на престола му, се вижда отъ писмото, отправено отъ митрополититѣ-отцепници скоро следъ унищожението на Охр. архиепископия (12 февр. 1767 г.) до велеградския (бератския) митрополитъ Иоасафъ, когото молятъ да имъ изпрати 3000 гроша помощь, за да се избавятъ отъ гоненията на нейнитѣ кредитори. [2] Сетне, ако дълговетѣ на Охр. архиепископия сѫ били непоносими, то какви облаги сѫ можели да блазнятъ патр. Самуила, който е билъ опитенъ финансистъ и добъръ управникъ, за да действува тъй усилено и настойчиво за нейното подчинение, когато къмъ грамаднитѣ дългове на своята патриаршия е трѣбвало да прибави и нови дългове? Стремейки се да я подчини, освенъ отъ панелински намѣрения, още и cъ цель да поправи финанситѣ на своя престолъ, той непремѣнно по-рано си е направилъ добре смѣтката, че, плащайки за новоприсъединенитѣ епархии на охридския престолъ държавенъ данъкъ 263,000 аспри (163,000 харачъ и 100,000 пешкешъ), Царигр. патриаршия е щѣла да има известенъ чистъ приходъ отъ тѣхъ и следъ това се е решилъ да действува за тѣхното завладяване.

 

Едва ли можемъ да се съмняваме, че архиеп. Арсений е билъ просто поставенъ предъ свършенъ фактъ и насиленъ да подпише поднесената му оставка въ Цариградъ, гдето по това време той се е намиралъ, съ заплаха, че въ противенъ случай ще изгуби и Пелагонийската епархия, на която е билъ кириархъ. Това мнение се подкрепя отъ разказа на „разпоредителя на Зографския монастиръ" предъ руския ученъ Григоровичъ, че последниятъ архиепископъ на Първа Юстиниана, недоволенъ отъ преобразованието на своята епархия, е тръгналъ отъ Охридъ за Цариградъ, за да защити своитѣ права, като носѣлъ въ себе си разни хрисовули и други книжа; [3] сѫщо и отъ разказитѣ на стари охридчани, възъ основа на които Григоръ Пърличевъ е написалъ своята елегия за падането

 

 

1. Ἀπάντησις εἰς τὸν λόγον τοῦ κυρίου Σ. Καραθεοδώρη, стр. 26, заб. 1.

 

2. Δελικάνη, III стр. 892, № 1570.

 

3. B. Григоровичъ, Очеркъ путешествія по Европ. Турціи, стр. 123, 62.

 

 

76

 

на Охридската ерхиепископия : „Въ хиляда и седемстотинъ шестдесеть и второ лѣто." Думитѣ „самоволно и непринудено", употрѣбени въ отказа на архиеп. Арсения, сѫ канцеларски етикетъ, употрѣбяванъ за прикраса въ архиерейски и патриаршески оставки. Въ кодекситѣ на Царигр. патриаршия има много писмени „самоволни" и „непринудени" оставки на патриарси, епарх. архиереи, които сѫ били свалени или отстранени отъ служба. Напр. предшественикътъ на патр. Самуила е билъ сваленъ отъ престола съ султанско ираде, обаче на 21 май 1763 г. е далъ „самоволна оставка", „защото отдавна мислѣлъ за това и желаелъ да стори това." Въ сѫщата година епарх. архиереи Макарий Мелнишки Паисий Негропонтски и Дионисий Термийски сѫ дали „самоволни" и непринудени" оставки, a въ действителность тѣ сѫ били отстранени поради писмени оплаквания на паствата имъ [1]. И въ отказа на Арсения отъ Пелагонийската епархия е употрѣбена думата „самоволно," a въ действителность патр. Самуилъ го е отстранилъ и заточилъ въ Атонъ, за да бѫде далече отъ Охридъ, който неспокойно е понасялъ положението си, и за да не можелъ да прави опити за възстановление на старото си положение. Така е постѫпилъ той и съ иерарситѣ на унищожената Ипекска архиепископия (херцеговинския, новопазарския, бѣлградския, ужичкия, босненския, самоковския и щипския митрололити,) за чието освобождение черногорскиятъ митрополитъ Сава Петровичъ съ писмо отъ 26 февр. 1766 г. е молилъ московския митрополитъ Платона да се застѫпи. [2]

 

Какво е било действителното финансово положение на архиепископията преди падането ѝ? Сведения за това до негде ни даватъ квитанциитѣ, дадени на сисанийския митрополитъ Никифоръ за внесени суми въ архиепископския ковчегъ [3] и оплакването на царигр. патр. Калиника IV, че турската власть го теглѣла подъ отговорность за царския данъкъ на автокефалнитѣ архиепископи въ Охридъ, Ипекъ и Кипъръ. [4] Жалбата на Кадиника още нищо не обяснява, защото, поради тежкото

 

 

1. Гавр. Кръстевичъ, цит. съч., 24.

 

2. Παράρτημα εἰς τὴς πραγματείαν τὰ κατὰ τὰς ἀρχιεπισκοπὰς Ἀχριδῶν Πεκίου, 1869, ἐν Κωνσταντινόυπολει σελ. 10.

 

3. Gelzer, цит. съч. s. 106—111; Г. Баласчевъ, Финансовото положение на Охридската архиепископия и нейното унищожение, стр. 19—23.

 

4. Γεδεών, Κανονικαὶ διατάξεις, II, 454; Δελικάνη, III, N 1550.

 

 

77

 

политическо положение на християнитѣ въ Турция, всички автокефални църкви сѫ имали дългове. Пръвъ патр. Самуилъ е успѣлъ до известна степень да уреди грамаднитѣ дългове на Царигр. патриаршия, именно като е подчинилъ Ипексчата и Охридската архиепископии [1] и е разхвърлилъ цѣлия дългъ на патриаршията подъ название κοινὸς χρέος τῆς ἐκκλησίας (общъ дългъ на църквата) върху всички епархии, чиито кириарси сѫ давали писмено зедължение преди назначението си, че ще изплащатъ редовно своя данъкъ къмъ патриаршията подъ название Αὐλικὰ χρέη. [2] Цѣлиятъ въпросъ се състои въ това, да ли сѫ били дълговетѣ на Охридската архиепископия толкова непоносими, че да сѫ я принудили да се откаже отъ своята независимость. Трѣбва да се отбелѣжи, че нейнитѣ финанси сѫ започнали да се разстройватъ по-късно, отколкото ония на царигр. и др. източни църкви. Въ цѣлия ѝ животъ ние знаемъ два момента на опасна финансова криза : въ края на XVI и първата половина на XVII в. — при архиепископитѣ скитници и при фанариотския натрапникъ архиеп. Филотей. Aко финансовитѣ причини сѫ имали решаваще значение, то архиепископията е трѣбвало да падне въ единъ отъ тѣзи моменти. Финансовото ѝ положение преди нейното унищожение не е било тъй безнадежно, както се представя въ актоветѣ на Царигр. патриаршия. Архиеп. Иоасафъ я оставилъ съ доста оправени финанси, което признава и Гелцеръ. [3] Въ 1767 г. нейниятъ годишенъ харачъ (царски данъкъ) е билъ 163,000 аспри, т. е. около 1500 гроша (1 грошъ = 108 аспри) [4] или около 3000 лв. (1 грошъ = 2 лв.) a пешкешътъ (общъ даръ за султанския дворецъ) 100,000 аспри ( = 1000 гр. = около 2000 лв.) На архиепископията собствено сѫ били необходими срѣдства само за изплащане на харача и дълговетѣ си : пешкеша билъ длъженъ да плаща отъ своитѣ срѣдства всѣки архиепископъ

 

 

1. Вж.Σάθα, μεσαιωνικὴ βιβλιοθήκη, III, 251, гдето архидяконъ Захарий Мата въ историческия си каталогъ на цариградскитѣ патриарси, издаденъ въ 1837 г. въ гр. Навплия, изрично казва, че тѣзи архиепископи сѫ били подчинени още и за да вземѣли и тѣ участие въ твърде тежкия дългъ (ftagv (pogxíov xgéoç) на Царигр. патриаршия.

 

2. Ἀπάντησις εἰς τὸν λόγον τοῦ κυρίου Σ. Καραθεοδώρη, стр. 26, заб. 1.

 

3. Вж. Der Patriarchat von Achrida, s 175, гдето казва, че Иоасафъ ще да е билъ гениаленъ финансистъ.

 

4. Смѣта се въ звонкова монета.

 

 

78

 

при встѫпването си на престола. [1] Харачътъ се е изплащалъ отъ годишнитѣ вноски на епархийскитѣ архиереи. Ако раздѣлимъ харача на архиепископията на 14 — броятъ на епархиитѣ въ момента на унищожението ѝ, на всѣка една епархия се е падало срѣдно по 11,643 аспри (около 109 гроша или 218 лв.). Освенъ за харача, епархиитѣ сѫ внасяли годишно още и за погашение на дълговетѣ на архиепископията, a понѣкога и извънредна прибавка (προσθήκη) или помощь (βοήθεια), когато, по всѣка вѣроятность, бюджетътъ на архиепископията е свършвалъ съ дефицитъ. Въ продължение на 15 години (отъ 1747—1761 год.) Сисанийската епархия е внасяла за харачъ, дългове и помощь отъ 45,240—56,500 аспри (отъ 418.8—524 гроша или 836—1040 лв.) или крѫгло ѝ се падало да внася годишно отъ 420—530 гроша (отъ 840—1000 лв.). Въ нейнитѣ годишни вноски не се вижда прогргеивно увеличение, което би било неизбѣжно, ако наистина финанситѣ на архиепископията сѫ били безнадежно разстроени къмъ момента на падането ѝ. Напротивъ, презъ най-близкитѣ до катастрофата години вноскитѣ на Сисанийската епархия сѫ били по-малки, отколкото презъ по-раншнитѣ. Така, въ 1761 г. тя е внесла 56,500 аспри, въ 1753 г. — 50,600 аспри, a въ 1759 и 1760 год. по 45,240, въ 1761 год. — 48,240 аспри. Трѣбва да се отбелѣжи още, че за последнитѣ три години тя не е дала никаква прибавка, a това позволява да се мисли, че архиепископията не е имала застрашителни дефицити.

 

400—500 гроша или (800—1000 лв.) годишенъ вносъ едва ли е можелъ да принуди такъва сравнително състоятелна митрополия като Сисанийската да се откаже отъ своята майка и да търси мащеха, която не само не е щѣла да я освободи отъ тоя данъкъ, но е щѣла още повече да я обремени. Колко лекъ е билъ тоя налогъ въ сравнение съ данъка на подведомствения на царигр. патриархъ Софроний Вратчански отъ 55 кесии сир. 27,500 гр. или 55,000 лв. [2] за тъй бедната и опустошавана отъ кърджалии и делибашии Вратчанска епархия! Въ това време редовно си е изплащала своя κατάστιχον или вносъ и Велеградската епархия, както свидетелствуватъ белѣжкитѣ

 

 

1. Вж. Gelzer, Der Patriarchat v. Achrida s. 115.

 

2. Софроний Врачански, Избрани съчинения. Минист. изд., 1925 г. стр. 40.

 

 

79

 

въ велеградския кодексъ за изплатенъ епархийски данъкъ за годинитѣ отъ 1748—1752, 1760, 1764 и 1765. [1] Разписки за подобни вноски се намирали и въ Воденъ въ дома на Григоръ х. Тръпко. Не можемъ да се съмнѣваме, че и севернитѣ епархии (Пелагонийска, Велешка, Дебърска и Мъгленска), които сѫ останали до край вѣрни на Охр. архиепископия, сѫ били редовни въ изплащането на своя данъкъ.

 

Ако въ надвечерието на катастрофата повечето епархии сѫ били платежоспособни, то охридскиятъ престолъ не е билъ въ безизходна финансова криза и епархийскитѣ архиереи още сѫ били въ съсгояние да подържатъ неговото достойнство, ако сѫ милѣели за това. Решителната съпротива на охридския клиръ и народъ въ 1763 год. противъ натрапения отъ Царигр. патриаршия Ананий показва, че въ Охридската църква автокефалниятъ духъ е билъ още бодъръ, какъвто едва ли би се проявилъ при безнадежно финансово положение. Даже да допуснемъ, че шестьтѣ южни митрополити се отцепили отъ Охридъ поради това, че данъцитѣ имъ били особено тежки, то пакъ не може да се обясни пълното унищоженле на архиепископията по финансови причини, защото следъ тѣхното отцепване е имало още девегь епархии (заедно съ Охридската), вѣрни на своята църква и готови да се грижатъ за нейната издръжка. При това между нейнитѣ пасоми е имало доста богати хора, силно привързани къмъ роднитѣ светини и винаги отзивчиви къмъ гласа на Църквата за помощь. Ако финансово разстройство е заплашвало нейното сѫществувание, тѣ биха ѝ се притекли съ волни пожертвувания, за да я спасятъ. [3]

 

 

1. Δελικάνη, III, № № 1542—1547, 1556, 1561, 1566, Вноскитѣ не сѫ посочени.

 

2. Г. Баласчевъ, Финансовото положение на Охр. Архиепископъ, стр. 24.

 

3. Тогава въ Охридъ е цъвтѣло кожухарството и той е търгуваль съ Цариградъ, Виена и Лайпцигъ. Сѫщо градоветѣ Мосхополъ и Корча сѫ били цвѣтущи градове. Тѣ много сѫ спомогнали за финансовото заздравяване на архиепископията при Иоасафа. Съ тѣхни дарения е билъ построенъ новъ великолепенъ архиепископски палатъ, a частно мосхополци сѫ подарили на архиепископа златна корона съ много скѫпоценни камъне, която сега народъть нарича „Св. Климентова". Въ Цариградъ кожухарскиятъ еснафъ, който се състоялъ само отъ охридчани, е владѣелъ много имотъ (каменни здания, магазини, влахернската аязма). Когато фанариотинътъ Ставракоглу — поради дългъ на Охрид. архиепископия, прехвърленъ върху него отъ друго лице, — подученъ отъ Царигр. патриаршия е продалъ на арменцитѣ метоха на Охридската архиепископия заедно съ храма „Св. Архангелъ" въ Балатъ (Цариградъ), тогава охридскиятъ кожухарски еснафь въ Цариградъ е построилъ друга черква съ сѫщою име „Св. Архангелъ", надписътъ на която надъ външнитѣ врати е стоялъ до 1868 г. и е билъ виденъ отъ П. Р. Славейковъ (Сборникъ на Мин. Нар. Просв. XII, О. Неофитъ Хилендарецъ, 393, заб. I).

 

 

80

 

Разложението на Охридската архиепископия е било причинявано не отъ финансовото ѝ положение, a отъ центробѣжния стремежъ, подържанъ отъ фанариотската партия. Ударътъ на Царигр. патриаршия е билъ пълна победа на тази партия надъ автохтонската, следъ 80-годишна борба. Нейното влияние особено се е усилило къмъ половината на XVIII в. въ южнитѣ епархии, гдето е проникнала панелинската идея. Проповѣдьта на споменатия по-горе Георги Папазолу въ Епиръ е имала голѣмъ успѣхъ между духовенството и народа. [1] Тогава той ще да е обиколилъ и южномакедонскитѣ градове, между тѣхъ и родния си градъ Сятища, катедраленъ градъ на Сисанийската епархия. Но даже и да не се е явилъ той лично въ тѣзи мѣста, мегалоелинското движение въ Епиръ лесно е можело да мине въ южна Македония и южна Албания, които се намирали въ близко съприкосновение съ гръцкия свѣтъ и подъ гръцко културно влияние, и до толкова да плени тамошнитѣ митрополити, отъ които костурскиятъ Евтимий и корчанскиятъ Генадий сѫ били явни фанариотски агенти, че да презратъ църковния си центъръ Охридъ, който не е обещавалъ нѣщо за гръцката свобода, и да се подчинятъ на Фенеръ. Фактътъ, че епарх. ерхиереи въ северната половина на Охридския диоцезъ не се присъединили къмъ панелинския актъ на южнитѣ си събратя, ни насочва на мисъльта, че въ този моментъ охридската иерархия е била раздвоена по чувства спрямо основния елементъ на паството си — българската народность. Сега като че ли рѣзко е изпъкналъ отдавна скриваниятъ гръцко-български дуализъмъ. Подобно явление се е случило и въ XIII в. при архиеп. Хоматиана по въпроса за епископитѣ-българи, поставени отъ царь Калояна въ Македония. Както тогава костурскиятъ прототронъ билъ водачъ

 

 

1. Παπαρηγοπούλου, V, 616.

 

 

81

 

на антибългарската архиерейска партия, [1] тъй и сега той застаналъ на чело на опозицията противъ архиепископията ча България въ полза на Фенеръ.

 

Особено сѫ спомогнали за унищожението на Охридската архиепископия и нейнитѣ пасоми, които сѫ живѣли въ Цариградъ и се занимавали съ кожухарство и др. занаяти. Движейки се въ гръцко културно общество и намирайки се въ търговски сношения съ фенерската аристокрация, мнозина отъ тѣхъ сѫ привиквали къмъ тѣхния духъ и стремежи, привързвали се къмъ висшия гръцки представитель — „вселенския" патриахъ и „етнархъ" и сѫ ставали индиферентни къмъ своя духовенъ началникъ. Най-вече се отдавали на гъркоманство онѣзи македонци, които сѫ били женени за гъркини. [2] A когато се е появило панелинското движение, тѣхното етнично чувство още повече се притѫпявало, автокефалното имъ съзнание се замъглявало и все повече се привързвали къмъ Цар. патриаршия. Това движение е отговаряло на тѣхния копнежъ за политическа свобода. Рѫководено отъ влиятелния Фенеръ и подържано отъ Русия, [3] то възбуждало въ тѣхъ голѣма надежда за по-скорошно освобождение отъ турското иго и ги настройвало да считатъ тъждествени интереситѣ на своята родина съ интереситѣ на Фенеръ. Тѣзи именно отъ охридскитѣ пасоми въ Цариградъ, у които е било утвърдено такъво убеждение, сѫ били едни отъ главнитѣ проводници на фенерското влияние въ Охридския диоцезъ. Тѣ първи сѫ подготвили падането на родната си независима църква съ съдействието си, което сѫ дали на Цариг. патриаршия да натрапи на охридския престолъ своя протосингелъ Ананий. Тѣ сѫ участвували въ цѣлата процедура за унищожението на архиепископията като самозвани представители на охридското паство. Върху тѣхното упорито желание за сливане съ Фенеръ се е опиралъ патр. Самуилъ, когато съ махзаръ до В. Порта е искалъ присъединението на Охридската архиепископия подъ предлогъ, че нейното паство е изявило това желание. [4] Подпомогнати

 

 

1. Ив. Снѣгаровъ, История на Охрид. архиепископия, I, стр. 129-134.

 

2. Вж. П. Р. Славейковъ, О. Неофитъ Хилендарецъ или Бозвели. Мсб., XII, стр. 393, заб. 1.

 

3. Както се знае, къмъ 1770 г. Екатерина II е предложила на Австрия проектъ за възстановление на византийската империя.

 

4. Вж. Δελικάνη, III, стр. 889, № 1558.

 

 

82

 

или невъзпрепятствувани отъ богатия и влиятеленъ охридски кожухарски еснафъ въ Цариградъ, тѣ сѫ склонили В. Порта да наруши тъй много зачитаното отъ нея църковно statu quo ante. Кои сѫ тѣ поимено, нѣма писмени сведения. Само народното предание посочва за главни виновници четирма охридски първенци : Буяръ Лигдо, Нейко Челеби, Станчо бей и Малечко бей, [1] върху които споредъ сѫщото предание е било произнесено проклятие отъ сваления архиеп. Арсений. [2]

 

 

    III.

 

Какво е постигнала Царигр. патриаршия съ унищожението на Охр. архиепископия? Преди всичко материални облаги. Икономическиятъ ѝ гнетъ, подъ който е пъшкала Търновска България, се е наложилъ и надъ Охридска България. Отворили се нови мѣста за многобройния ѝ службогонски клиръ. Сега цѣлата българска земя е била експлоатирана досѫщъ съ такъва алчность, както презъ време на византийското иго отъ държавнитѣ чиновници. [3] Какъ си съперничили гръцкитѣ владици съ турскитѣ спахии и бирници въ ограбване на българското население, какви материялни щети и морални страдания сѫ нанасяли на инородното си паство, когато сѫ обикаляли епархитиѣ си, придружавани отъ цѣлъ легионъ слуги, ясакчии и джандарми, — това е покъртно представено отъ нашитѣ велики будители Паисий Хилендарски, [4] Софроний Вратчански, [5] Неофитъ Бозвели, [6] Г. С. Раковски [7] и др.

 

Фенеръ е успѣлъ да тури рѫка върху благосъстоянието на българския народъ, обаче той не е можалъ да постигне своята крайна цель — мегалзелинската мечта. Ако Цариградъ не е можалъ да елинизира България презъ нѣколковѣковното визангийско иго, когато той е разполагалъ съ всички

 

 

1. П. Р. Славейковъ, О. Неофитъ Хилендарецъ или Бозвели, 393, заб. 1.

 

2. Картинно описание е дадено въ пѣсеньта на Гр. Пърличевъ „Въ хиляда и седемстотинъ. . . .”

 

3. Вж. Ив. Снѣгаровъ, История на Охрид. архиепископия, стр. 63—75.

 

4. История славѣноболгарская, минист. издание, 1925, стр. 63

 

5. Софроний Врачански, минист. изд., 1925 г., стр., 14, 16, 18, 40.

 

6. Мати Болгария, минист. изд., 1925 г.. стр., 17, 24, 25, 26, 28, 29, 31, 33, 34, 37, 47, и др.

 

7. Автобиография и мемоари, минист. изд., 1925 г., 66, 76, 87.

 

 

83

 

срѣдства за асимилация (военни, политически, социални и културни), то още по-малко той е билъ въ състояние да извърши този труденъ процесъ въ турско време, когато гърцизмътъ е можелъ да си служи за тази цель главно чрезъ църквата и училището и неговото влияние е било все повече ограничавано отъ влиянието на властвуващия народъ — турския, който е образувалъ голѣми ядра въ българскитѣ градове и е билъ въ постоянно общение съ българското население. Освенъ това и времето вече е било неблагоприятно за елинизуването на Балк. п-въ. XVIII в., както е известно, е билъ подготовка на XIX в. — вѣка на национализма. Великото yмствено движение въ западна Европа е възбудило стремежъ къмъ просвѣта y австрийскитѣ славяни и въ Русия, a чрезъ тѣхъ и y балканскитѣ славяни. Сръбскиятъ гр. Карловци въ Австрия съ своитѣ по европейски образецъ устроени училища и книжовни издания е пръскалъ будителни лѫчи отсамъ Дунава [1]. Подъ влияние на сѫщото движение се е засилила и гръцката просвѣта. Създадени били висши гръцки училища като атонската академия на Евгения Булгарисъ, школата на Геофилъ Каири и Адамантий Кораи, букурещката бейска академия и др., които чрезъ учащитѣ се въ тѣхъ български младежи сѫ разпространявали гръцкия книжовенъ езикъ по българската земя, но сѫщевременно сѫ будили въ тѣхъ и критична мисъль за действителностьта.

 

Френската революция, която е разтърсила стария безправенъ свѣтъ и е измѣнила живота на цѣла Европа, [2] е била друго неблагоприятно условие за насилствено измѣнение на една историческа народность. Нейнитѣ освободителни идеи, които сѫ въздействували даже на турския султанъ Селимъ III да реформира Турция (отъ 1794 г.), [3] не сѫ могли да не засегнатъ и духоветѣ на потиснатитѣ българи.

 

Издигането на Русия като велика сила съ устремъ къмъ Дунава и Цариградъ сѫщо е било историческо събитие, което рано или късно е щѣло да осуети панелинския блѣнъ на Фенеръ. Честитѣ ѝ войни съ Турция презъ XVIII и XIX в. сѫ поставяли българското население въ близки взаимоотношения

 

 

1. Вж. Боянъ Пеневъ, Начало на българското възраждание, II издание, стр. 21.

 

2. Вж, Н. Карѣевъ, Общій курсъ Исторіи XIX в., стр. 20.

 

3. Раковски, Автобиография, мин. изд., стр. 102.

 

 

84

 

съ руския народъ и сѫ подържали, дори усилвали неговия славянобългарски духъ.

 

Социаликономическото развитие на българщината сѫщо е било голѣма прѣчка за елинизация. Войнитѣ на Турция съ Австрия, Русия и Франция презъ XVIII в., безредицитѣ отъ кърджалии и мѣстни паши съвсемъ я разслабили, турското население значително е орѣдѣло и българското население отъ селата, поради върлуващитѣ разбойнически чети, е бѣгало въ далечни планински села или въ градоветѣ. Така се създали нови български търговски и промишлени центрове като въ Разлога първенъ с. Недобърско (отъ половината на XVIII в.), a после Банско (отъ края на XVIII в.), гдето е била съсрѣдоточена цѣлата търговия съ сѣрския и драмския памукъ, разнасянъ въ България, Босна и Виена [1]; Велесъ, който е търгувалъ съ жива стока отъ Овче поле, сурови кожи, сахтиянъ и вино; [2] Щипъ, който е търгувалъ съ земледѣлски произведения отъ Брѣгалнишката долина, Т. Пазарджикъ, Карнибатъ, [3] Узунджово и Неврокопъ съ голѣмитѣ си панаири и др. Освенъ търговията, българитѣ сѫ имали въ свои рѫце и занаятитѣ, както показватъ прѣкоритѣ на много български фамилии съ турското окончание джи и чи (Кувенджиевъ, Бояджиевъ, Сахатчиевъ, Казанджиевъ, Абаджиевъ, Халваджиевъ, Юрганджиевъ, Мумджиевъ и пр.). Общитѣ професионални интереси сѫ потиквали занаятчиитѣ да се организиратъ въ еснафи, които по своето естество сѫ били здрава опора на българската етнична самобитнoсть.

 

Отъ друга страна Охридската архиепископия е била унищожена следъ полувѣковна борба за независимость и автохтоненъ духъ. Тази борба, несъмнено, е усилила чyвството на самостойность у македонскитѣ българи и ги изпълнила съ недовѣрие и неприязнь къмъ Фенерь. Може

 

 

1. МСБ, XII, Пѫтувания по долинитѣ на Струма, Места и Брѣгалница, стр. 256 и 272. Споредъ едно писмо на единъ търговецъ отъ Банско отъ 1810 г., въ Виена е билъ продаденъ отъ 7.I — 1.III памукъ за 111,863.43 фиорина, a до септември с. г. (сир. за шесть месеци) — за 470,836.32 фиорина, отъ които чиста печалба е ималъ всѣки съдружникъ по 5000 фиорина (ib. стр. 257).

 

2. Ibid., 316.

 

3. Софроний Вратчански, Мин. изд., стр. 22.

 

 

85

 

да се каже, тя е била етапъ къмъ национално самоопредѣление. Ако да бѣ се избѣгналъ ударътъ на Царигр. латриаршия въ 1767 г., то подъ влияние на горепосоченитѣ фактори и по вѫтрешната тенденция на архиепископията къмъ вдълбочаване на единението си съ своето паство, преходътъ къмъ пълно национално осъзнаване е щѣлъ да се извърши скоро. Църковниятъ въпросъ въ XIX в. е щѣлъ да има съвсемъ другъ характеръ. Въ свръзка съ тази борба сѫ били затвърдявани споменитѣ за св. Седмочисленици и др. български светии съ издаванитѣ въ Мосхополъ жития на служби, въ които се е рисувало съ ярки бои духовното величие на България и съ това се е възбудила въ охридското паство любовь къмъ Българската църква и се усилвало чувството на етнична обособеность. Не поради тѣзи ли свещени спомени българското възраждане започна най-напредъ въ Македония? Не възторжената ли охридска прославна книжнина за бълг. първопросвѣтители е възбуждала и прояснила духа на о. Паисия, който като хилендарски монахъ не е можелъ да не бѫде въ връзки съ Охридъ и Македония? Пaисиевата история още повече е допринасяла за разпространение и втълпяване образитѣ на великитѣ български творци. Гдето е попаднѣла (а тя е била разпространявана съ ревность по цѣла България), тя е носѣла искри на национална свѣсгь. Паисиевата история може да се уподоби на свѣткавица, която е разсичала мрака на елинизма, на мощно противоядие срещу елинската отрова.

 

По тѣзи причини бълг. народъ като етнична цѣлость несееподдалъ на асимилация, a е проявявалъ кога по-голѣма, кога по-слаба съпротивителна сила. Българското население, колкото и да е било непросвѣтено и притиснато, не е било нѣкаква разстроена, безформена маса, безъ чувство на достойнство или безъ воля и сила за противодействие. То се е състояло отъ живи хора съ силно чувство за лична, семейна и родова честь, съ способность да чувствуватъ обидитѣ и неправдитѣ на инородни и иновѣрни притѣснители. То не е изгубило чувството на правда, съ което се отличавало въ старо време, a най-важното е, че то е съзнавало своето робско положение и вѫтрешното различие между себе и властелинитѣ, таяло е въ грѫдитѣ си недоволство отъ положението и копнежъ за подобрение. На мѣста въ съпротивлението

 

 

86

 

си противъ гръцкото иго българското население намирало подкрепа въ мѣстнитѣ паши, които се отнасяли съчувствено къмъ него — като видинскиятъ Пазвантоглу [1], разградскиятъ Гяуръ Хасанъ (изтрѣбитель на делиитѣ отъ източна България), [2] тетовскиятъ Реджепъ паша, [3] скопскиятъ Амзи паша, който се прочулъ въ цѣлия Скопски пашалъкъ съ своята строгость, справедливость и покровителство надъ българското население. [4] A участието на българи въ тѣхнитѣ войски, [5] както и въ борбитѣ противъ кърджалиитѣ и делибашиитѣ, несъмнено, е повдигало българското самочувствие и е развивало бунтовнишки духъ. [6] Тогава се явяватъ и народнитѣ бранители-хайдути съ добре въорѫжени чети като чичото на Раковски, Дачо, който билъ единъ отъ главнитѣ войводи на народното опълчение въ Котелъ, [7] Аршинко и Макавей въ Жеравна, Кузманъ Капиданъ — защитникъ на Охридско отъ дебранитѣ и др. Хайдушкитѣ пѣсни, които се пѣли по тлъки и седѣнки, на свадби и кръщавки, сѫщо сѫ подържали въ народа свободолюбивъ духъ. Какъ иначе може да се обясни фактътъ, че просто бедно свинарче-българче въ едно айтоско село не се уплашило отъ Индже войвода, който съ голѣма кърджалийска чета е обиралъ селото, a когато му била поискана пушката, що носило на рамо, то се прицелило срещу разбойника и го убило? [8] Сѫщо и фактътъ, че въ 1813 г. вратчани начело съ Дим. х. Тошевъ и други първенци сѫ водили борба противъ епископа Методий, назначенъ отъ търновския митрополитъ, и къмъ 1824 г. сѫ отказали да му плащатъ владичнина, a пъкъ скопяни начело съ х. Трайко Рекали отъ 1828—1833 сѫ смѣнили 5 гръцки владици поради сребролюбието имъ?

 

Отъ друга страна самъ Фенеръ не е ималъ пригодни органи за елинизация. Едни отъ патриаршескитѣ владици не сѫ искали, a други не сѫ умѣели да работятъ за тая цель.

 

 

1. Софроний Врачански, минист. изд., 37.

 

2. Раковски, мин. изд., 17, 104.

 

3. МСБ. XI, Тетовскитѣ паши, стр. 410.

 

4. МСБ. XI, 414—416;  M. С. Б. XXV, Жизнеописание Натанаила, стр. 5.

 

5. Раковски, Минист. изд., 104, 107; Софроний Врачански, стр. 27.

 

6. Боянъ Пеневъ, Начало на българ. възраждане, 31—38.

 

7. Раковски, цит. съч., стр. 17.

 

8. ibid, стр. 106.

 

 

87

 

Преди всичко между тѣхъ сѫ попадали българи, мнозина отъ които не само не сѫ забравяли своя родъ, a сѫ горѣли отъ ревность за него и явно сѫ работили за националното му развитие. Такива сѫ били Софроний Вратчански, Авксенти Диополски, който съ писмо на български отъ 29 януари 1835 г. е сърадвалъ своя „съотечникъ" Конст. Фотиновъ за откритото отъ него въ Смирна взаимноучително училище [1]; Дионисий, Агатоникийски, който е проповѣдвалъ и сегизъ-тогизъ служилъ на български, устроилъ общо училище въ Т. Пазарджикъ и издържалъ двама братя, светогорски монаси Грикентий и Атанасий да се подготвятъ за учители — единиятъ по български, другиятъ по гръцки. [2] А отъ другитѣ владици едни, поради съпротивителната мощь на бъл. население, сѫ търсили опора на своето положение y мѣстнитѣ турци голѣмци, които лесно се подкупвали съ много пари; [3] други пъкъ, отъ практическо миролюбие или отъ будна пастирска съвесть, сѫ вървѣли по пѫтя на охридскитѣ архиепископи-гърци — стремили се да се сближатъ съ паството си. Последнитѣ сѫ уважавали неговия езикъ и традиции, не сѫ преследвали славянската писменость, назначавали сѫ българи за свещеници и епископи, a нѣкои даже сѫ спомагали за отваряне бълг. училища и издаване бълг. книги. Отъ края на XVIII в. до 1840 г. известни сѫ като такива : преспанскоохридскиятъ митрополитъ Исаия; [4] търновскиятъ митрополитъ Матèй, който въ 1794 г. самъ е поканилъ и рѫкоположилъ безъ „мито и молебници" (безъ пари) свещ. Стойко Владиславовъ (Софроний) за вратчански епископъ; [5] анхиалскиятъ владика, който приелъ съ радость избѣгалия отъ Котелъ свещеникъ Стойко Владиславовъ и му далъ 12 села за енория. [6] Иларионъ Търновски, споредъ свидѣтелството на агента на библейското общество Лийвсъ отъ 1827 г., е допускалъ въ цѣлата си епархия въ църква и училище църковнославянския езикъ, a въ Търново, гдето богослужението се е извършвало на гръцки ез., е позволявалъ да се проповѣдва

 

 

1. МСБ, XI, Ив. Д. Шишмановъ, Конст. Г. Фотиновъ, стр. 632—633 и 645.

 

2. ib. стр. 645.

 

3. Софроний Вратчански, 19: „Турци на пари лесно приклонятъ".

 

4. Δελικάνη, III, № 1577. Приспособителенъ духъ ще да е ималъ и охридскиятъ митрополить Калиникъ (1802—1843).

 

5. Софроний Вратчански, минист. изд., 26.

 

6. ib. 21.

 

 

88

 

на български [1]. Протосингелътъ му добре е знаелъ български, както се вижда отъ факта, че по молба на Брит. библейско общество той е прегледалъ превода на Новия заветъ (1827 г.) отъ Сапуновъ. [2] Въ търновската църква Св. Никола, построена въ 1836 г., се служело на гръцки и български, [3] a на трѣвненското бълг. училище митроп. Иларионъ е давалъ по 1500 гроша за три години. [4] Убеденъ привърженикъ на идеята за религиозно просвѣщение на народитѣ по тѣхнитѣ родни езици, той е препорѫчалъ на Библейското общество Неофита Рилски да преведе Новия заветъ на български и е одобрилъ неговя преводъ, напечатанъ въ 1840 г. въ Смирна. [5] На вратчанския епископъ Агапий (родомъ отъ „Дарданския прѣдѣли", сир. българинъ или албанецъ) дължи образованието си на първата бълг. учителка Анастасия Димитрова, [6] която въ 1840 г. е отвсрила въ Плевенъ първото девическо училище. [7] Агапий много се е грижелъ за българското училище въ Вратца и самъ съставялъ пособия по религиозно обучение и ги давалъ да се превеждатъ на български. [8] При Авксентия Кюстендилски е било отворено първото кюстендилско училище, гдето се е учело по славянски и гръцки. Сѫщиятъ е довелъ въ Кюстендилъ рилския духовникъ Севастия да проповѣдва на български [9] и помогналъ за издаването на бълг. книга на X. Якима Кърчовски „Чудеса" (1817 г.) [10] Въ 1833 г. управляващиятъ Самоковската митрополия епископъ Ананий е осветилъ бълг. училище въ Самоковъ и въ сѫщия день е събралъ отъ народа

 

 

1. Ив. Д. Шишмановъ, Нови данни за историята на нашето възраждание, стр. 8—9.

 

2. ib. стр. 11.

 

3. Йор. Ивановъ, Гръцко-бълг. отношения преди църк. борба, стр. 162 (Сборникъ въ честь на проф. Л. Милетичъ, 1912 г.)

 

4. Училищенъ алманахъ, София, 1903 г., стр. 47.

 

5. Д-ръ Ив. Д. Шишмановъ, цит. съч., 13;  Йор. Ивановъ, цит. съч., стр. 169.

 

6. Училищенъ алманахъ, стр. 13—15, 150—151.

 

7. ib. 151. Отъ плевенското училище после сѫ излѣзли Цвѣта Крастинякова въ Вратца, Мица Николчева въ София, Парашкева Нейкова въ Ловечъ и др.

 

8. ib. 15.

 

9. Йор. Ивановъ, цит. сьч., стр. 168.

 

10. Вал. Погореловъ, Описъ на старитѣ печатни български книги 1923 г., стр 15.

 

 

89

 

1500 гроша за обзавеждането му [1], сѫщо и пловдивскиятъ митрополитъ Никифоръ — въ Сопотъ и му обещалъ срѣдства. [2] Обичалъ паството си и Герасимъ Преславски (отъ 1834—1838 г., a отъ 1838 г. билъ битолски). Той е билъ твърде добъръ, кротъкъ и винаги засмѣнъ, често е проповѣдвалъ въ Котелъ, вѣроятно на български, защото, споредъ котленеца Жендо Вичовъ, когато приказвалъ слово, толкова билъ драгъ на хората, че „сичкити вирваха оуши среща му". [3] Характеренъ е отговорътъ на натрапения отъ Фенеръ скопски митрополитъ Гавриилъ, когато въ 1833г. по спора за селския монастирь „св. Мрхангелъ" жителитѣ на с. Кучевища (скопска Черногория) сѫ го заплашили съ изпѫждане: „знайте и я сумъ бугаринъ, моя майка е бугарка, я сакамъ со васъ да живамъ". [4] И Гавриилъ е останалъ въ Скопье до своята смърть. Дори и Порфирий Преславски, когото Раковски изобразява като простъ и безчестенъ гръкъ, [5] е присѫтствувалъ на общия изпитъ, станалъ на 11 августъ 1846 г. въ шуменското училище, извършилъ водосветъ и държалъ речь на турски езикъ за успѣха на народното образование. [6]

 

За другитѣ патриаршески владици, движени отъ кариеризъмъ и алчность, нѣма достатъчно данни, дали всичкитѣ, обирайки народа, явно сѫ преследвали неговия езикъ и писменость. Несъмненъ фактъ е, че както въ светогорскитѣ гръцки манастири (Ватопедъ, Ксенофонъ и Филотея) сѫ били изгаряни и хвърляни въ морето славянски рѫкописи като ἀρχηστα πράγματα (безполезни нѣща), така и въ българскитѣ епархии били горени и унищожавани славянски книги, но по чия разпоредба е ставало това, не се знае за всѣко мѣсто. Въ сѣрския манастирь „Св. Ив. Предтеча" сѫ били изгорени славянски книги отъ „нѣкой врагъ на българскитѣ работи" (τῶν βουλγαρικῶν πραγμάτων), както се изразили монаситѣ му предъ руския ученъ В. Григоровичъ. [7] Този врагъ не ще да

 

 

1. Училищенъ алманахъ, 73.

 

2. Йор. Ивановъ, цит. съч., стр. 169.

 

3. МСБ, XII, Лѣтописътъ на Женда Вичовъ, 367—369.

 

4. МСБ, XXV, Жизнеописание Охридоплов. Митрополита Натанаила, стр. 6.

 

5. Автобиография и мемоари, Мин. изд., стр. 76.

 

6. Училищенъ алманахъ, 17—18.

 

7. цит. съч., стр. 122.

 

 

90

 

е действувалъ безъ знанието на сѣрския митрополитъ. За славянскитѣ книги въ охридския манастирь „Св. Наумъ" сѫщиятъ ученъ съобщава, че тѣ били изгорени отъ по-раншния игуменъ Дионисий (анадолски гръкъ) и че охридскитѣ първенци се оплаквали отъ „това непростително варварство". [1] Изгорени били славянски книги и въ Търново, неизвестно отъ кого, но все по наущението на нѣкой едновѣренъ вратъ на „българскитѣ работи” [2] Явенъ гонитель на българщината билъ единъ неназванъ одрински митрополитъ, който въ 1784 г. е смѣнилъ селскитѣ свещеници българи съ гърци и заповѣдалъ да се горятъ българскитѣ книги. [3] При скопския митрополитъ. Захарий въ 1792 г. сѫ били унищожени славянски книги въ Марковия монастиръ. [4] Споредъ свидетелството на игумена на Марковия монастирь Хрисантъ отъ 1799 г., сѫщо и скопскиятъ митрополитъ Антимъ, ограбвайки „сираци и вдовици", не щадѣлъ и манастиритѣ и църквитѣ. [5] Въ лѣтописа на Троянския манастирь се говори, че тази обитель дълги години е била много притѣснявана отъ ловчанскитѣ епископи, поради което, по молба на монаситѣ, въ 1830 г. тя станала ставропигиална. [6] Това притѣснение ще да се е изразявало и въ неприязънь къмъ славянската служба. Врагъ на българската просвѣта е билъ и битолскиятъ митрополитъ Нектарий (малоазийски гръкъ), само че той се стремилъ да действува не чрезъ насилие, a чрезъ постепенно разпространение на гръцкия езикъ между българитѣ. Съ такава цель той е внушилъ на мосхополския аромъникъ попъ Даниилъ да състави речникъ на гръцки, влашки, български и албански и го издалъ на свои срѣдства въ 1794 г. Четвероезичникътъ (Τετράγλωσσον) започва съ позивъ къмъ албанци, власи, българи и другоезични въ страната, всички да станатъ гърци (Ἀλβανοὶ, Βλὰχοι, Βοὺλγαροι, Ἀλλόγλωσσοι, χαρῆτε κ’ἐτιμασθῆτε ὅλοι σας Ῥωμαῖοι να γενῆτε. Βαρβαρικῆς ἀφήκοντες γλῶσσαν φωνὴν καὶ ἤθη).

 

 

1. ib. стр. 110.

 

2. ib. стр. 147. Григоровичъ казва, че това станало по заповѣдь не преди повече отъ 12 години до посещението му, сир. къмъ 1830—1832 г.

 

3. Йор. Ивановъ, Гръцко-бълг. отношения преди църков. борба, 162 (въ Сборникъ въ честь на проф. Л. Милетичъ, 1912 г.)

 

4. А. Селищевъ, Кирилъ Пейчиновичъ, 392 (въ Сборникъ въ честь на В. Златарски).

 

5. ib. 392.

 

6. МСБ, XII, И. Бакаловъ, Материали за историята на нѣкои манастири въ България, стр. 343.

 

 

91

 

 Подоле съставительтъ открито казва, че пелагон. митрополитъ Нектарий желае всички да научи на гръцкия язикъ и да промѣни българо-албанскитѣ нрави (Ῥωμαϊκιὰ γλῶσσα θέλοντας τοὺς πάντας νὰ διδάξῃ καὶ τὰ Βουλγαροαλβανικὰ ἤθη νὰ μεταλλάξῃ). [1]

 

Изобщо ще да e имало доста гръцки владици, които сѫ презирали българщината, за да обобщи о. Паисий, че „отъ гръчка духовна власть приходить", гдето българитѣ „за свое учение и язикъ слабо брѣжатъ" [2], обаче съ своитѣ насилия тѣ само сѫ отчуждавали българското население отъ себе си и гърцизма. Обзето отъ недовѣрие и страхъ, то се затваряло въ себе и ревниво пазѣло народната си душа чрезъ спомени, пѣсни, обичаи и чрезъ мечта за свобода, която, както свидетелствуватъ юнашкитѣ пѣсни и историч. паметници, никога не го е напуснала. Народната енергия е била въ статично състояние, въ положение на отбрана срещу лошото външно влияние, за да мине после въ динамично, въ борба за унищожение прѣчкитѣ за свобода на развитие. Гърцизмътъ е пропущалъ само димъ, който е засѣнявалъ „заря народности въ простия народъ," споредъ израза на Раковски. [3] Безъ съхранение на духовния му обликъ, не може да се обясни възраждането, което е било разгръщане на грамадна национална енергия, защото не може да се появи единъ естественъ процесъ безъ запазени елементи. Колкото голѣми страдания и да е претърпѣлъ, бълг. народъ, не е изгубвалъ връзката съ миналото, националната си паметь. Фактътъ, че отъ него презъ втората половина на XVIII в. и първата половина на XIX в. се е явила цѣла плеада народни будители и борци явно свидетелствува, че българската маса не е била безъ етнично чувствуване, защото тѣ сѫ били прояви на духовни заложби и копнежи на срѣдата, отъ която сѫ излѣзли. Знае се положително, че срѣдногорскитѣ села на чело съ Котелъ се отличавали съ своята будность и неподатливость на гръцкия духъ. Сѫщо и с. Банско, родното село на Неофита Рилски, е било запазено отъ гръцко влияние, благодарение на оживенитѣ

 

 

1. Εἰσαγωγικὴ διδασκαλία, Στοιχοι ἁπλοὶ κατὰ ἀλβάβητον. Вж. за сѫщото Йор. Ивановъ, Гръцко-бълг. отношения, стр. 163, въ Сборникъ въ честь на проф. Л. Милетичъ.

 

2. Славѣноболгарская история, стр. 63.

 

3. Г. С. Раковски, Автобиография стр. 62 и 81.

 

 

92

 

му търговски сношения съ западнитѣ славяни. Скопското с. Кучевища, родното мѣсто на митроп. Натанаила, е водило упорита борба съ скопскитѣ гръцки владици за селския манастиръ „Св. Архангелъ". [1] И роднитѣ мѣста на другитѣ дейци като тетовското с. Теарце, Велесъ, Струга, Дойранъ, Трѣвна, Елена, които сега сѫ типични български селища, безъ друго и преди възраждането сѫ представлявали чисти български цѣлини съ живо народню чувство. Че българскиятъ народъ е прзявявалъ своя рѣзко очертана национална индивидуалность, свидетелствува и фактътъ, че всички пѫтешественици въ турско време добре го отличаватъ отъ съседитѣ му, дори отъ сърбитѣ. Той е наричалъ своята народность българска, и неговитѣ по-първи синове като Паисий, Софроний Вратчански, Кирилъ Пейчиновичъ, х. Якимъ Кърчовски и др. се наричали българи и езика, на който сѫ пишели — български. Затова гърцитѣ и другитѣ народи сѫ го наричали сѫщо български. [2]

 

Фенеръ не е можалъ да унищожи или да измѣни нито езика на покорения български народъ. Българскиятъ езикъ е продължавалъ да господствува отъ Дунава до Бѣло море и отъ Охридското езеро до Черно море. По тази причина, който е милѣелъ за просвѣтата на тоя народъ, той е трѣбвало да пише на неговия езикъ — българския. Така се появили на простоговоримъ български езикъ и се разпространявали въ много преписи по цѣла България тъй нареченитѣ дамаскини (поученията на Дамаскина Студитъ), [3] повестьта за падането на Цариградъ подъ турцитѣ, [4] Паисиевата история, недѣлни поучения

 

 

1. МСб, XXV, Жизнеописание Охридопловд. Митрополита Натанаила, стр. 5.

 

2. По тази причина търновскиятъ митрополитъ се титулиралъ екзархъ на цѣла България (ἐξαρχος πάσης Βουλγαρίας), костурскиятъ митрополитъ до известно време — ἐξαρχος πάσης παλαιᾶς Βουλγαρίας  (екзархъ на цѣла древна България), струмишкиятъ — ἐξαρχος Βουλγαρικῆς Μακεδονίας (екзархъ на българска Македония), пелагонийскиятъ (битолскиятъ) — ἐξαρχος πὰσης Βουλγαρικῆς Μακεδονίας и икономъ Даниилъ нарича езика на македонскитѣ славяни български.

 

3. Бълг. прѣгледъ, I, VIII. Б. Цоневъ, Новобългарска писменость преди Паисия, стр. 93.

 

4. МСБ, XII, Д-ръ Л. Милетичъ, Повѣсть за падането на Цариградъ въ 1453 г., стр. 490.

 

 

93

 

съ гръцко писмо и др. За да стори „добро общее за всего болгарскаго народа", Софроний Вратчански е описалъ своето „житие" на български и е превелъ „недѣлника" (печатанъ въ 1806 г. въ гр. Римникъ) „на простий болгарский языкъ, каквото хоратиме ний". [1] Съ сѫщата цель македонскиятъ книжовникъ х. Якимъ е съставялъ и превеждалъ поучителни книги на „простѣйшій языкъ болгарскій", [2] сѫщо и другарьтъ му Кирилъ Пейчиновичъ — „препростѣйшимъ и некнижнымъ языкωмъ болгарскимъ Долнія Мѵссіи". [3] Господството на българския язикъ въ Македония е накарало мосхополеца попъ Даниила да издаде два пѫти (1794 и 1802 г.) четвероезичника, въ който за българската часть е употрѣбилъ охридскобитолското наречие. [4] По сѫщата причина въ 1823 год. 8 януарий търновскиятъ митрополитъ Иларионъ е издалъ на български послание до паството си за водене кондики въ църквитѣ. [5] Даже въ църквитѣ и училищата не на всѣкѫде е господствувалъ гръцкиятъ езикъ. Въ манастиритѣ по Стара планина, Срѣдна Гора, Рила, Пиринъ, Осогово, Плачковица, Черногория, Шаръ, Бабуна, Демиръ-Хисаръ, Тиквешъ е продължавала да вирѣе славянската грамотность и непрекѫснато се водѣло обучение на църковнославянски езикъ. [6] Изобщо манастиритѣ сѫ били вълноломитѣ, които сѫ отбивали гръцкото влияние въ българската маса, и фарове, които презъ замрачавалата ума гръцка мъгла вѣрно сѫ сочели народу историческия пѫть. Особено Зографскиятъ и Рилскиятъ манастири като светини, къмъ които се стичали поклонници отъ всички български краища, [7] сѫ били голѣми разпространители

 

 

1. Софроний Вратчански, Мин. изд., стр. 41. 42, 43.

 

2. Йор. Ивановъ, Бълг. старини въ Македония, стр. 258.

 

3. Йор Ивановъ, цит. съч., стр. 242.

 

4. Ив. Снѣгаровъ, Нови данни за българщината въ Македония въ сп. „Македонски прѣгледъ”, 1925 г., кн. 4, стр. 55—56; сѫщо тамъ отъ Л. Милетичъ, стр. 105—106.

 

5. МСБ, XIV, Ив. П. Славейковъ, Една стара черковна кондика въ Трѣвна, стр. 553.

 

6. Вж. МСБ, XXV, стр. 5. 6, 7, 8, Жизнеописание Охридопловд. митрополита Натанаила за славянско училище въ скопското с. Кучевища, (въ 1827 г.), въ Побожкия манастиръ и дебърския м-ръ „Св. Ив. Бигоръ".

 

7. Вж. Зографския поменикъ въ „Български старини" отъ Йорданъ Ивановъ, стр. 275. Сѫщо стр. 205 и 207 за дарители отъ Русе въ 1783 и 1804 г., стр. 233; отъ Банско въ 1758 и 1764 г. стр. 207; отъ Тетевенъ въ 1806 г. и Видинъ въ 1815 г.

 

 

94

 

на славянската писменость и незамѣними центрове, които съединявали народа въ едно цѣло. Многото славянобългарски приписки въ стари книги и отдѣлни лѣтописи отъ разни мѣста свидетелствуватъ, че въ селата и много градове е господствувала славянобългарската грамотность. [1] Къмъ 30-тѣ години на XIX в. е имало славянско обучение въ Скопье, Велесъ, Прилепъ, Куманово, [2] Кратово, [3] Банско и Бѣлица, [4] Неврокопъ, [5] Котелъ, [6] Севлиево, [7] Разградъ, [8] Трѣвна [9] и др. Омразата

 

 

1. Въ стари книги въ Панагюрище е имало белѣжки на българи отъ 1810, 1812, 1830 г. (Ив. Д. Шишмановъ, Стари пѫтувания презъ България стр. ЬЗ). Панагюрецътъ Цвѣтко х. Георгиевъ е съставилъ на български вѣченъ календарь (Вж. Вал. Погореловъ, Описъ на старитѣ български печатни книги, стр. 16). Трѣвненскиятъ свешеникъ п. Койчо Икономовъ (роденъ въ 1789 г.) е водилъ белѣжникъ на български отъ 1829 г. (М.СБ, XV, Изъ запискитѣ на п. Койча Икономовъ и на п. Никола Койчевъ отъ Трѣвна, стр. 310). Въ единъ рѫкописенъ епистоларъ отъ началото на XIX в. титулътъ на търновския митрополитъ е предаденъ на славянски (MСБ, XXII, Юр. Трифуновъ, Унищожаването на Търновската патриаршия, стр. 34). Сѫщо и въ Елена, както свидетелствува издадениятъ отъ С. С. Бобчевъ „Единъ еленски рѫкописъ за размирного турско време”, започващъ отъ 1793 г. (Българска Сбирка, 1893 г, стр. 602). Бащата на К. Фотиновъ въ 1825 г. пише писма на сина си на български (ГЛСБ, XI, Ив. Д. Шишмановъ, Конст. Г. Фотиновъ, стр. 605 637). Въ 1792 г. търговецътъ Марко Теодоровичъ „боулгара родомъ изъ Разлога” е издалъ църковнославянски букварь (Йор. Ивановъ, Български старини въ Македония, стр. 266). Издателитѣ на х. Якимовитѣ книги : х. Пецо отъ Щипъ, х. Станко отъ Кратово и Дим. Филиповичъ отъ Егридере Паланка (Йор. Ивановъ, Бълг. старини, стр. 253) сѫ знаели и сѫ насърдчавали славянската грамотность.

 

2. МСБ, XXV, Жизнеописание Охридопловд. Митрополита Натанаила стр. 5, 7, 8.

 

3. За това свидетелствуватъ: славянобългарската приписка на попъ Велко отъ 1789 г. въ кратовски линей (Йор. Ивановъ, Бълг. старини, стр. 244), сѫщо такъва приписка отъ 1787 г. въ апостолъ на Лѣсновския манастиръ (ib. стр. 256) и на попъ Нико отъ 1811 въ акатистъ на сѫщия манастиръ (ib. стр. 255).

 

4. МСБ, XII, Пѫтувания по долинитѣ на Струма, Места и Брѣгалница, стр. 263, 258, 279.

 

5. МСБ, XII, ibid., стр. 214 и 216, гдето се съобщава, че въ църквата първенъ се пѣело на славянски, но после драмскиятъ владика е въвелъ гръцкия езикъ.

 

6. Софроний Вратчански, Минист. изд , 1925 г., стр. 12: „и вскорѣ изучихся простое чтеніе. Понеже y Болгариа не има философское учение на славенския язьлкъ, наченахъ да учимь по греческий языкь."

 

7. МСБ, XII, И. Бакаловъ, Материали за историята на нѣкои манастири въ България, стр. 347—343. Севлиевскиятъ даскалъ Никола Ивановичъ въ 1827 г. е пишелъ на български и се училъ y севлиевскитѣ учители Никифоръ Рилецъ и Прокопий.

 

8. МСБ, XV, Лѣтописни бѣлѣжки изъ единъ рѫкописенъ сборникъ на даскалъ Христофоръ Никовичъ отъ Разградъ, стр. 315. Христофоръ Никовичъ започва лѣтописа си отъ 1827 г., a споредъ събранитѣ сведения на издателя на лѣтописа, Ив. Стефановъ, той дълго време е билъ български учитель въ Разградъ.

 

9. Училищенъ алманахъ, 45—47.

 

 

95

 

на простия български селенинъ къмъ гръцкия езикъ е била тъй голѣма, че чичото на дѣдо Натанаила Охридопловдивски, Стойко, всѣки день му казвалъ: „Дете! Да се не учишъ на тоя гръцки, цигански язикъ, защо ке ти отсѣчу язичето". [1]

 

Гръцкото влияние не е засегнало народната речь даже въ Охридъ, гдето въ 1845 год. В. Григоровичъ не е намѣрилъ нѣкого да чете най-едро славянско писмо, a мнозина сѫ били изкусни въ четене гръцки рѫкописъ. [2] Сѫщиятъ казва, че въ Охридъ българскиятъ езикъ е получавалъ своитѣ права въ тѣхния семеенъ крѫгъ, оживяванъ съ присѫтствието на женитѣ [3], и че охридскиятъ турски кехая е приказвалъ съ него на български, както и докторътъ съ висше гръцко образование, при когото е гостувалъ. [4] За господството на българската речь говорятъ и други два факта : 1) писмото отъ 13 априлъ 1793 г., съ което мосхополскиятъ попъ Даниилъ моли охридския попъ Стефанъ да му преведе речника на български (διὰ νὰ τὸ μεταγλωτίσης βουλγαρικὰ), като преди всичко добре се вслуша въ произношението на родителитѣ си (πλὴν πρόσεχε καλὰ διὰ τῆν εὑωχὴν τῶν γονέων σου...); [5] 2) писмото отъ 26 юлий 1843 г., съ което охридскитѣ църковни настоятели сѫ отговорили на охридския митрополитъ Иосифа въ Цариградъ, че охридчани сѫ приели протосингела Неофита съ прилична честь, понеже между другитѣ качества владѣелъ мѣстния славянобългарски диалектъ (ὡς κατόχου τοῦ ἐγχωρίου διαλέκτου τῆς Σλαβοβουλγαρικῆς...) [6].

 

Елинизмътъ е засегналъ главно първенцитѣ или тъй нареченитѣ чорбаджии, които сѫ крепили гръцкитѣ владици за лични интереси, и ония, които сѫ имали гръцко образование и сѫ били въ културно и търговско общение съ гръцкия свѣтъ. Но и отъ тѣхъ малцина сѫ изгубвали майчиния си езикъ, макаръ и съ гордость да се наричали гърци.

 

 

1. МСБ, XXV, ibid. стр. 8.

 

2. Очеркъ путешествія по Европ. Турціи, 102.

 

3. ib.

 

4. ib. 98. За неповреденостьта на говоримия бълг. езикъ въ Охридъ вж. и Г. Баласчевъ, Бълг. Прѣгледъ, I, VIII, стр. 117.

 

5. Ив. Снѣгаровъ, Нови данни за българщината въ Македония, стр. 56, Македонски прѣгледъ, 1925 г. кн. 4.

 

6. ib. стр. 56.

 

 

96

 

Съ съгражданитѣ си гъркомани тѣ сѫ приказвали на български, даже и въ кѫщи, освенъ тамъ, гдето майката е била чиста гъркиня. [1] Мнозина отъ тѣхъ презъ църковната борба се освободили отъ елинската омая и сѫ станали видни народни дейци (Паунчеви въ Охридъ, Робеви въ Охридъ и Битоля, Братя Държилови въ Солунъ). Изложени сѫ били на погърчване главно онѣзи българи, които се заселвали по-единично въ градове съ гръцко население и се женили за гъркини (напр. въ Солунъ, Кавала, Бѣломорскитѣ острови и др.). Сѫщо и образованитѣ по гръцки българи, които се движели срѣдъ гръцко общество или сѫ били на държавна служба въ Гърция (напр. охридчанитѣ Мих. Бодлевъ или Потли, виденъ гръцки юристъ и министъръ на правосѫдието, и Димзовъ или Димица — учитель). Но и отъ тоя видъ образовани елинизирани българи не всички съвсемъ сѫ изгубвали своето народностно чувство. Полузабравили своя роденъ езикъ, владеейки въ съвършенство гръцкия литературенъ езикъ, ревностно служейки на гръцката култура, при все туй тѣ не сѫ забравяли потеклото си и презъ време на българското възраждание свѣтвала е въ душитѣ имъ искра на любовь къмъ своя родъ. Такива сѫ били турскитѣ сановници братя Богориди отъ Котелъ (въ единъ каталогъ на цариградскитѣ патриарси сѫ наречени византийски архонти родомъ българи), [2] д-ръ Никола Пиколо

 

 

1. Такива сѫ били охридскитѣ гъркомани първенци презъ църковната борба лѣкарьтъ Робевъ, който свободно пишелъ медицински съчинения на гръцкм ; търговцитѣ Паунчеви, които карали дѣцата си да преподаватъ даромъ на охридски деца гръцка граматика; Тасе Зарчевъ, който обичалъ велегласно да чете въ църквата «Πιστεύω» (Вѣрую), безъ да го разбира, Наумъ Стружанчевъ, Владиковъ (МСБ, XI, Гр. С. Пърличевъ, Автобиография, стр. 349, 355, 361, 370, 378, 379); струмишкиятъ гъркоманинъ Димитъръ Челеби (МСБ, XV, Славейковиятъ български географически речникъ, стр. 292—293). Такива сѫ били и гъркоманитѣ въ Скопье, Самоковъ (МСБ, XXV, Жизнеописание ... Натанаила стр. 8—9) въ Котелъ, Елена, В. Търново (Г. С. Раковски, Автобиография, Мин. изд., стр. 68, 72, 82, 84).

 

2. М. Балабановъ, Гавр, Кръстевичъ. стр. 66. За Николаки Богориди, каймакамъ въ Яшъ (Молдавия), митрополитъ Натанаилъ съобщава следното: въ 1857 г. м. септемврий, като игуменъ на Добровецкия манастирь, той се явилъ при Богориди, комуто станало много драго и нѣколко пѫти повторилъ на гръцки : ὅ εἰδον ὅμογενήν μου καὶ πεπαιδευμένον ἡγούμενον μεταξὺ γραικῶν ἡγουμένων (... че видѣхъ мой еднороденъ и образованъ игуменъ между гръцкитѣ игумени) (ГЛСБ, XXV, Жизнеописание Охридопловд. Митрополита Натанаила, стр. 43).

 

 

97

 

отъ В. Търново — медикъ, гръцки книжовникъ и филологъ. [1]

 

Повидимому, въ процесъ на елинизация сѫ били тъй нареченитѣ български учители-елинисти. Тѣ сѫ получили високо образование въ тогавашнитѣ прочути гръцки училища въ Яшъ, Букурещъ, Цариградъ (Куручешме), Смирна, Кидония (сега Айвали въ М. Азия), о. Хиосъ, Андросъ, Атина. [2] Много българчета се учили при свободолюбивитѣ гръцки учители Теофилъ Каири (първенъ въ Кидония, [3] a въ 1836 г. основалъ свое училище въ о. Андросъ) [4] и Адамантий Кораи († 1833) лѣкарь-филологъ, който учелъ, че трѣбва да се пише на говоримия езикъ и билъ главенъ уредникъ на книжовния новогръцки езикъ. [5] Българитѣ-елинисти, несъмнено, сѫ били носители на гръцка култура между своя народъ, но сѫ знаели своя негръцки произходъ и сѫ чувствували дългъ да служатъ преци всичко не на другъ a на своя непросвѣтенъ и униженъ народъ. [6] Затова тѣ търсѣли учителски

 

 

1. М. Балабановъ, ib. 25. Г. С. Раковски, Автобиография, минист. изд., 83. Д-ръ Н. Пиколо (род. 1792 и † 1865) е подарилъ съ завещание на търновската община 12,003 франка и 1,500 франка на съборната цръква „Св Богородица" (Българска Сбирка, 1911, кн. 1, Стеф. Бѣлчевъ, Биографически белѣжки за д-ръ Н. Пиколо, стр. 50—54).

 

2. МСБ, XI, Д-ръ Ив. Д. Шишмановъ, Конст. Фотиновъ стр. 625.

 

3. Споредъ Шишмановъ, училището въ Кидония било основано отъ атонския монахъ Иоанъ Икономосъ около половината на XVIII в. (МСБ, XI, 625), a споредъ М. Балабановъ отъ Вениаминъ изъ о. Митилинъ (цит. съч. стр. 115).

 

4. При Каири се учели Иларионъ Макариополски, д-ръ Стоянъ Чомаковъ, Панаретъ Пловдивски, Добровски отъ Сливенъ, Струмски, Гавр. Кръстевичъ. (Д-ръ Ив. Шишмановъ, МСБ, XI, стр. 625; М. Балабановъ, цит. съч. стр. 134).

 

5. М. Балабановъ, цит. съч. 25 и 137.

 

6. Когато на пѫть за Атина пръвъ пѫть миналъ гръцко-турската граница и чулъ отъ спѫтника си — гръцки търговецъ думитѣ : „стѫпихме на елинскѫ земѫ”, младежътъ Гр. Пърличевъ веднага слѣзълъ отъ коня и целуналъ земята, като въодушевено издекламиралъ на гръцки нѣколко стиха (МСБ, XI, Автобиография, стр. 361). Обаче презрителното отнасяне на съученицитѣ му гърци заради българското му произхождение и бедното му облекло го обиждало, a особено, когато съученицитѣ му казвали за костурскитѣ майстори, които минавали вечерно време край университета и си приказвали български : «ἰδοὺ πέρνουν τὰ βῴδια» (ето минаватъ воловетѣ). „Кѫсаше ми се сърдцето — казва Пърличевъ —. Оскърбенъ въ народното честолюбие, тлѣехъ отъ гнѣва и н е можехъ да го излѣѭ' (r. h.) (ib. стр. 362). Ha предложението на атинския университетски ректоръ да следва на гръцка стипендия въ Оксфордъ или Берлинъ, Гр. Пърличевъ решително отказалъ съ думитѣ „Нужда велика е да идѫ y дома си" (к. н.) (ib. 367).

 

 

98

 

мѣста въ отечеството си. Първоначално, подъ обаянието на гръцката образованостъ, тѣ, разбира ce, още сѫ нѣмали национална идея (В. Априловъ до 1831 г., Дим. Миладиновъ до 1850 г. [1]), но живото имъ сьприкосновение съ народа и въздействието на появилитѣ се вече будители скоро ги превърнало въ голѣми родолюбци. Елинистическитѣ учители не сѫ били гъркомани, a по-скоро гъркофили, не сѫ служили на панелинската идея, a само сѫ били поклонници на гръцката образованость като основа за високо умствено развитие. Такъвъ симбиозъ между гръцката култура и българската народность не е било ново явление; сѫществувалъ е още въ първото бълг. царство, когато до създаването на словѣнобългарска книжнина гръцкиятъ езикъ е билъ официаленъ, и при царь Симеона, който по образование билъ полугръкъ, гръцката култура служила за образецъ; [2] сѫщо и въ второто бълг. царство въ лицето на Теодосия Търновски и въ Охридската архиепископия презъ дълги вѣкове. [3] Гръцкиятъ езикъ се смѣталъ като ключъ, който е отварялъ съкровищата на висшата мѫдрость. [4] За да придобие „философское учение" Софроний Вратчански се училъ и „на греческий езыкь", който, споредъ него, билъ „глубокий" (въ противоположность на българския „простий языкь"). [5] Сѫщо и попъ Даниилъ е съставилъ своята книга въ действителность съ цель, както самъ заявява въ послесловието си, да даде възможность на влашкитѣ, българскитѣ и албанскитѣ деца да научатъ отчасти гръцкия езикъ (νὰ προχωρήσετε κατὰ μικρὸν καὶ εἰς τὴν Ῥωμαϊκὴν γλῶσσαν) [6], малко писмо и смѣтане (νὰ μάθουν μερικὰ γράμματα καὶ ὀλίγους λογαριασμοὺς), та да продължатъ търговията или занаята на

 

 

1. Ив. Снѣгаровъ, Нови данни за българщината въ Македония, стр. 51. (Македонски прегледъ, 1925 г., кн. IV).

 

2. Срв. М. Балабановъ, цит. съч., стр. 32.

 

3. Такъвъ симбиозъ е билъ и многовѣковната употрѣба на старобългарския езикъ като официаленъ и книжовенъ въ Молдавия и Влашко, на латинския — въ католическитѣ страни.

 

4. Вж. Д-ръ Ив. Д. Шишмановъ, Значение и заслуги на братя Миладинови въ Сп. Бълг. Акад. на Наукитѣ, 1912 г., кн. III, стр. 59.

 

5. Софроний Вратчански, мин. изд., стр. 11 и 41.

 

6. Εἰσαγωγικὴ διδασκαλία, 1832, стр. 37.

 

 

99

 

бащитѣ си. [1] И Конст. Фотиновъ по сѫщитѣ съображения е издалъ гръцка граматика въ 1838 г. [2] Въ 1840 г. търновскиятъ учитель Ив. Симеоновъ отъ с. Търлисъ (Сѣрско) е издалъ на говоримия гръцки езикъ сборникъ отъ поучения и мисли на църковни отци и философи и го посветилъ на гръцкия народъ (εἰς τὸ γένος τῶν ἑλλήνων) отъ признателность, че е научилъ отъ гърцито елинския езикъ и „понеже — казва той — моятъ народъ, българскиятъ, (к. н.) (τὸ ἔθνος μου, λέγω, τὸ γένος τῶν Βουλγάρων) се намира до днешенъ день въ тъмнината на невежеството и Господь знае, кога ще се въдворятъ y него музитѣ, понеже едвамъь сега е доживѣла България да чуе, че сѫществува въ свѣта славянска граматика" (разбира Неофитовата граматика). [3] По чисто просвѣтителни съображения и други стари народни дейци като В. Априловъ, Неофитъ Рилски, Петъръ Беронъ, Христаки Павловичъ, Райно Поповичъ И. Богоровъ, Дим. Миладиновъ сѫ били голѣми привърженици на гръцкия езикъ и гръцкото образование [4]. Учителитѣ-елинисти не се потопили въ гръцката

 

 

1. ib. стр. 38.

 

2. Въ нея той говори дори за „нашитѣ прадѣди елински и нашия материнъ елински езикъ." Справедливо белѣжи д-ръ Ив. Д. Шишмановъ, че тѣзи думи не сѫ нищо друго освенъ една формула, обща на всички тогавашни гръцки учебници и изказвана отъ автора отъ гледище на своитѣ гръцки ученици, защото сѫщиятъ Фотиновъ преди четири години (1834 г.) е започналъ да издава първото бълг. списание „Любословие" (Д-ръ Ив. Д. Шишмановъ, Нови данни за историята на нашето възраждание, 11 и 13; МСБ, XI, К. Фотиновъ, 640).

 

3. Български прѣгледъ, год. V, кн. III, стр. 143.

 

4. МСБ, XI, Д-ръ Ив. Д. Шишмановъ, К. Фотиновъ, стр. 647—653. Христаки Павловичъ въ своя „Разговорникъ грекоболгарски" (Бѣлградъ 1835 г.) нарича гръцкия езикъ „благороденъ и весьма потребенъ", защото е разпространенъ на всѣкѫде въ Европа. Неофитъ Рилски въ „Краткое и іасное изложеніе за разцѣленіето, начертаніето и произношеніето на писмената и правила за сричането, просодіата и слогатъ и за правото чтеніе на греческиіа іазыкъ" (Бѣлградъ 1835 г.) счита гръцкия езикъ красивъ и сладъкъ, богатъ съ книги отъ всички науки и майка на славянския езикъ. Най-страстниятъ елинофилъ, карловския учитель Райно Поповичъ въ „Христоиѳеіа" (Будимъ, 1837 г.) счита гръцкия езикъ основа на просвѣтата и доказва, че елинскитѣ училища не погърчватъ, a напротивъ даватъ съзнателни и родолюбиви българи като П. Беронъ, Анастасъ Кипиловски, Авксентий Диополски, Неофить Рилски, Христаки Павловичъ. Сѫщо и Богоровь е открилъ въ 1849 г. подписка за славяногръцкобългарски и гръцкославянобългарски речникъ, защото гръцкиятъ езикъ е потрѣбенъ за търговски сношения съ гърцитѣ и като основа за изучване на френския езикъ, пъленъ съ старогръцки думи (СПБАН, 1912 г. кн. III, Д-ръ Ив. Шишмановъ, Значение и заслуги на бр. Миладинови, стр. 62). Преклонението на П. Беронъ предъ гръцката култура отива до тамъ, че твърди, какво гърцитѣ превъзхождатъ българитѣ физично и умствено (Сборникъ въ честь на Д-ръ П. Беронъ, стр. 61).

 

 

100

 

култура, a я владѣли тъй свободно, че запознавайки българската младежь съ старогръцката философия и поезия, се стремили постепенно, да възбудятъ въ нея ревность да насади културата на родна почва. [1] Така се обяснява, че, преподавайки гръцкия езикъ, тѣ първи сѫ заработили за въвеждане на българския езикъ въ училищата първенъ чрезъ превеждане отъ гръцки на български, [2] a после чрезъ изучване на отдѣлни предмети на български. Тѣ, както и други народни просвѣтители съ гръцко образование, сѫ пишели книги и водѣли преписка съ приятелитѣ си българи на гръцки не отъ елиномания, a отъ психологичната имъ потрѣбность да изразяватъ мислитѣ си бързо, точно и стилизирано, a пъкъ съ придобитъ вече стилъ на гръцки езикъ не всѣки отъ тѣхъ е можелъ да си служи съ говоримия български езикъ за книжовно изложение толкозъ повече, защото още е нѣмало установенъ книжовенъ езикъ и правописъ. [3]

 

 

1. Вж. Д-ръ Ив. Д. Шишмановъ, СпБАН. кн. III, 66 и МСБ, XI, Д-ръ Ив. Шишмановъ, К. Г. Фотиновъ, 642 за възродителното въздействие на гръцкия учитель Кораи върху Добровски и др. българи, които подъ влияние на учениего му, че гръцкиятъ народъ трѣбва да се учи на матерния си езикъ, сѫ дошли до мисъльта, че и българскиятъ народъ трѣбва да се просвѣщава на своя езикъ и сѫ образували тайно дружество съ тази цель.

 

2. Вж. МСБ, XI, Автобиография на Гр. С. Пърличевъ стр. 358 за тоя начинъ преподаване на Дим. Миладиновъ, като отбелѣзва, че между 10-тѣ учители, които се промѣнили презъ ученичеството му въ Охридъ, никой не билъ толкова полезенъ за ученицитѣ, както Д. Миладиновъ, Пърличевъ казва : „Онъ въ всекѫ постѫпка имаше нѣчто си привлекателно. Словото течеше изъ устѫтѫ му като медъ. Священъ огънь гореше въ очитѣ му. Онъ знаеше, че трѣба да ны учи на гърцкій: инако не можеше и да се мысли. Но ето той какъ ны учеше: дoнеси вoды = φέρενερὸν” (к. н.) Пълна противоположность на Миладиновъ билъ предшественикътъ му (къмъ 1840 г.) Конст. Янинецъ Куциотъ (по народность влахъ), който не знаелъ български и ученицитѣ му нищо не му разбирали (ib. стр. 354—355). Подобно на Миладиновъ преподавалъ и Райно Поповичъ (М. Балабановъ, Гавр. Кръстевичъ, стр. 45).

 

3. Н. Палаузовъ и В. Априловъ, който отъ 1831 г. е билъ вече съзнателенъ българинъ, въ 1837 г. и 1838 г. (т. е. 3 години следъ откриването на габровското училище) сѫ пишели на Неофита Рилски на гръцки (Училищенъ прѣгледъ, 1903 г. кн. V. Две неизвестни писма на Априлова и Палаузова до Неофита Рилски 431—441); сѫщо бр. Паунчеви, търговци въ Солунъ, — на учителя-елинистъ въ Кукушъ Козма Шапкаревъ по Църковния въпросъ (вж. Ив. Снѣгаровъ, Нови данни за българщината въ Македонски Прегледъ 1925 г. кн. IV, стр. 53). Райно Поповичъ въ писмата си до Неофита Рилски предава цѣли изрази на гръцки (Училищенъ прегледъ, 1903 г. VIII и IX, стр., 613, 617, 622).

 

По сѫщата причина и на западъ ученитѣ сѫ пишели съчинения на латински езикъ, който е господствувалъ въ училищата почти до френската революция, та и днесъ той заема почетно мѣсто въ тамошнитѣ гимназии. Даже върлиятъ неприятель на римската църква Мартинъ Лютеръ, който е превелъ Библията на нѣмски езикъ, не билъ свободенъ отъ влиянието на латинския езикъ, на който е получилъ образованието си, a речьта му е била наполовина смѣсена съ латински думи (вж. Газета А. Гатцука, Москва 1833 г., октябрь, стр. 918).

 

 

101

 

Изобщо влиянието на елинизма въ България презъ време на фенерското иго било твърде ограничено и повръхностно почти тъй, както въ Азия и Африка презъ елинистичната епоха, когато е засѣгало само голѣмитѣ градове и горнитѣ слоеве, но не и народнитѣ маси, въ които срещало силно национално противодействие (египетско и коптско, сирийско и персийско) [1]. Сѫщо и отъ еврейския народъ, въпреки голѣмитѣ усилия на сирийскитѣ царе да сломятъ неговата национална и религиозна изключителность, на елинско влияние се поддавали само аристокрацията и разсѣянитѣ евреи. [2] Еврейскитѣ учени като Филонъ, Иосифъ Флавий, ап. Павелъ и др. си служели съ гръцкия езикъ (тъй наречения κοινὴ) като международенъ, но не служели на елинския духъ и не забравяли своята народность. [3] Въ обширната българска земя гърцизмътъ е успѣлъ да създаде свои острови главно чрезъ колонизиране, само тукъ-тамъ на югъ — въ Костуръ, Мелникъ, Солунъ, Сѣръ, Одринъ, Пловдивъ и въ черноморскитѣ градове. Цѣлиятъ резултатъ отъ елинското влияние y насъ може да се представи като действието на продължителенъ вѣтъръ върху вѣковенъ лѣсъ: вѣтърътъ брули листа, чупи клони, може да събори отдѣлни кухи дървета, но лѣсътъ въ своята естествена

 

 

1. D-r Paul Wendland. Die hellenistische-römische Kultur, 1907. Tübingen 13.

 

2. ib. 103, 106, 122.

 

3. Срв. ib. 115, 116, 140.

 

 

102

 

цѣлость си остава непокѫтнатъ, жизненъ и мирише на младость въ всѣко време.

 

Този повсемѣстенъ неуспѣхъ на елинизма се дължи изобщо на аристократичния и предимно умозрителния, следов. недостѫпенъ за народнитѣ маси, характеръ на елинската култура — въ противоположность на латинската, която съ своя практиченъ и социаленъ духъ е успѣла да романизира нѣколко милиона германски племена [1].

 

*  *  *

 

Не можейки да измѣни етничното чувство и езика на българския народъ, Фенеръ, естествено, не е можалъ да унищожи y него и споменитѣ за духовна независимость. Духътъ на Охридската архиепископия е продължавалъ да витае, защото, както отбелѣзахме въ началото, тя е била издигната върху основание, полoжено отъ българския първоепископъ св. Климентъ, който, въпреки ударитѣ на Царигр. патриаршия, все си оставалъ невидимъ, но реаленъ кириархъ на България и освѣтлявалъ душата на своя народъ. Споменътъ за нея се разнясялъ преди всичко отъ Паисиевата история. Високъ е билъ култътъ на о. Паисия къмъ Охридъ. Чрезъ своята книга той е разпространявалъ между друго и идеята, че Охридъ е майка на българскитѣ градове, люлка на българската просвѣта и жизненъ центъръ на българската история. За о. Паисия Охридъ е билъ първата столица на българ. държава, [2] кръщелно мѣсто на българитѣ (при краль Тривелий въ 703 г.) [3] срѣдище, гдето се събирали седъмтѣ български „философи" и светии (Кирилъ и Методий, Климентъ, Наумъ, Гораздъ, Сава, Ангеларий) и сѫ превеждали Св. Писание. [4] Въ Охридъ и Охридската область сѫ действували много български светии-чудотворци (освенъ Седмочисленицитѣ, краль Тривелий, Самуиловиятъ братъ Давидъ, царь Иванъ Владимиръ,

 

 

1. Вж. и y D-r Paul Wendland, цит. съч. стр. 13-14

 

2. История славяноболгарская, мин. изд., 1925 г. стр. 12, 14 и 53, гдето се казва, че е основалъ столицата си тукъ първиятъ бълг. краль Батоя въ 678 г. Отъ Охридъ била пренесена столицата въ Преславъ отъ бълг. царь Добрица, който затова билъ убитъ отъ възстаналитѣ охридски българи (Ib. стр. 5,).

 

3. ib. стр. 60 и 64.

 

4. ib. стр. 59, 66, 67.

 

 

103

 

архиепископъ Николай и Теофилактъ, Никодимъ Мироточивецъ) и мощитѣ на мнозина отъ тѣхъ почиватъ тамъ. [1] Благочестието на бълг. владетели било тѣсно свързано съ Охридъ: „Докле имеяли въ Охридъ престолъ царски при архиепископа, пребивали въ благочестие; a егда пренели престолъ царский въ Загорие — въ Търново, отступили отъ благочестие царие болгарски и били въ поганство 92 лѣта" [2]. Юстинианъ Велики билъ родомъ отъ Охридъ, чийто самовластень архиепископъ билъ поставенъ по негова молба отъ V вселенски съборъ. [3] Първиятъ български цaрь Асѣнъ Велики билъ коронясанъ въ 720 г. въ Охридъ, гдето е царувалъ много години и умрѣлъ. [4] Възстановителитѣ на Второто бълг. царство Петъръ и Асѣнъ сѫ произхождали отъ царь Самуиловия родъ, [5] охридскиятъ краль Вукашинъ билъ „отъ племе царей болгарскихъ". [6] Охридъ билъ втора столица на „Марко паша". [7] Търново е получило свѣтлина отъ Охридъ, когато царь Асѣнъ е поставилъ архиеп. Теофилакта за търновски патриархъ. Теофилактъ, който билъ българинъ [8] и „премудрый вселенскій учитель", [9] е „просвѣтилъ к очистилъ Болгариа отъ ереси различни" и обърналъ въ православие „латинска Влахиа". [10]

 

Това високо благоговение на о. Паисия, несъмнено, се е предавало на читателитѣ му и е възбуждало въ тѣхнитѣ родолюбиви души копнежъ за Българска църква съ центъръ въ града на бълг. първопросвѣтители. Съ този копнежъ се обяснява, че въ разни краища сѫ изобразявали въ новитѣ храмове св. Солунски братя и тѣхния великъ ученикъ св. Климентъ Охридски и др. бълг. светии. Така, въ Елена въ църквата „Св. Николай", осветена въ 1804 г., имало икони на св. Методия Моравски, св. Климентъ Охридски и св. Георги Софийски. [11] Изображение на св. Кирила Словенски отъ 1831 г. има и въ костницата на Преображенския манастирь (до В. Търново). [12] Идеята за национална църква е изразена символично въ цѣлата картина: Рилскиятъ манастирь, a отстрани

 

 

1. ib. 64-65, 66.

 

2. ib. стр. 61.

 

3. ib. 50.

 

4. ib. 51, 55.

 

5. ib. стр. 30.

 

6. ib. 41.

 

7. ib 42.

 

8. ib. 65.

 

9. ib. 31 и 65.

 

10. ib. 32.

 

11. C. C. Бобчевъ, Единъ еленски рѫкописъ... (Бълг. сбирка, 1899 г.), стр. 612.

 

12. Йор. Ивановъ, Старинни църкви въ югозап. България, (Извѣстия на Бълг. археол. д-ство, 1912 г., III), стр. 55.

 

 

104

 

св. Кирилъ и св. Иванъ Рилски. Въ църквата „св. Теодоръ Стратилатъ" въ разложкото с. Недобърско сѫ изобразени св. Кирилъ Философъ (словенски), арх. Теофилактъ, св. Климентъ Охридски въ цѣлъ ръстъ, правъ и въ архиерейско облѣкло. Сѫщо сѫ зографисани и северомакедонскитѣ светии Якимъ Осоговски. Гавриилъ Лѣсновски и Прохоръ Пшински. [1]

 

Тжгата за изгубената родна църква се носѣла отъ Охридъ и други близки градове изъ българскитѣ области чрезъ търговскитѣ сношения, особено чрезъ панаиритѣ, гдето се срещали български търговци отъ разни мѣста. [2]

 

Презъ епохата на възражданието споменътъ за автокефалната Охридска църква вече е упражнявалъ могѫщо влияние. Този споменъ е движелъ и възпламенявалъ още първия борецъ за духовна свобода Неофита Бозвели, както се увѣряваме отъ следния разказъ на П. Р. Славейковъ. Въ 1839 г., чрезъ султанския кочияшъ Илия отъ Свищовъ, Неофитъ Бозвели е издействувалъ ауденция y валиде султанъ (майката на султанъ Махмуда) по въпроса за бълг. владика въ Гърново. Противъ твърдението на патриаршията, че българитѣ сѫ нѣмали право за своя иерархия, той е казалъ на валиде султанъ: „Питай ги (сир. гърцитѣ) кой е билъ въ Силистра патриархъ и на кой е заповѣдвалъ той? Подире кой е билъ въ Воденъ патриархъ и отде сѫ го взели и какъ е станалъ той въ Охридъ? Подире Василий, гръцкиятъ царь, като унищожилъ този патриархъ, защо отиде, че имъ направи другъ патриархъ, български въ Охридъ?" [3]

 

 

1. M. С Б., XII, Пѫтувания по долинитѣ на Струма, Места и Брѣгалница, 274; Извѣстия на Бълг. археол. д-во, 1912 г., III., Съобщение на Г. Баласчевъ, стр. 327. Изображения на Св. Кирила Словенски има въ Слѣпченския и Калищкия (до Струга) монастири, но тѣ сѫ отъ по-старо време.

 

2. Вж. МСБ. XXV, Жизнеописаніе Охридопловд. Митрополита Натанаила, стр. 7 за Узунджовския панаиръ, гдето сѫ отивали и велешки търговци, съ които е дошълъ въ Прилепъ зографскиятъ духовникъ Манасий. Сѫщо вж. за националното значение на панаиритѣ (МСБ, XI, Д-ръ Ив. Д. Шишмановъ, К. Г. Фотиновъ, стр. 679—680). Въ 1860 г. м. септемврий българскитѣ търговци, които се срещнали на узунджовския панаиръ, сѫ изпратили отъ тукъ протестъ до султана (Т. Бурмовъ, Българогръцката църковна распря, стр. 115).

 

3. П. Р. Славейковь, О. Неофитъ Хилендарски или Бозвели, (МСБ, XII), стр. 382.

 

 

105

 

Зографскиятъ братъ Натанаилъ (сетне охридски и пловдивски митрополитъ) още като ученикъ въ Кишиневъ и Киевъ е мечтаелъ за възстановление на Охридската архиепископия [1] и съ нейната история е убеждавалъ рускитѣ полигически и духовни деятели (Инокентий Херсонски) въ правото на българския народъ да има своя иерархия. На 16 августъ 1872 г., поканенъ на среща съ царигр. и др. патриарси, за да се намѣри база за помирение, архим. Натанаилъ се поз валъ на независимата Охридска архиепископия като юридическа основа на чл. 10 отъ фермана, който гърцитѣ сѫ искали да се измѣни въ смисълъ да не обхваща македонскитѣ епархия. [2] A рѫкоположението му за охридски митрополитъ на 16 февр. 1872 г. е било величествено възпоминателно тържество за охридския престолъ. Въ речьта си къмъ екзарха Антимъ I митр. Натанаилъ е изтъкналъ, че отива за архиерей на онова мѣсто, гдето „первосвященноначалницы на българската церковь въ продълженіе на 12 вѣкове отъ престола славы и величія църковнаго осеняваха българскій народъ съ небесно благословеніе." [3] Архим. Мелетий Зографски, приветствувайки новия митрополитъ отъ страна на Зографския монастиръ, е подчерталъ, че угасениятъ преди 105 години отъ царигр. патриаршия „свѣтилникъ-прѣстолътъ на св. Климента пакъ се запалва" и че Зогр. м-ръ „дава своя братъ Натанаила на своя народъ като благовонна жертва въ замѣна на пазеното отъ нея съкровище — праха на послѣдния охридскый патріархъ Арсения, когото противницитѣ тамъ бѣхѫ заточили, безъ да знаѭтъ что правѭтъ съ това." [4] Сѫщо и народниятъ поетъ П. Р. Славейковъ, поздравлявайки митрополита Натанаила предъ цѣлия народъ, се пренесълъ въ миналото на Охридъ и съ високопоетична речь е изтъкналъ значението му за цѣлия български народъ като всебългарска светиня, първопрестоленъ градъ, „който пръвъ понесълъ свещенната хоругва на черковната нашѫ независимость"; като мѣсто, гдето сѫ засѣяны най-напрѣдъ златнитѣ сѣмена на възникналото и зрѣющето нынѣ народно единство" [5]; „първийтъ виноградъ Христовъ," който е давалъ въ течение на 900 години питателенъ

 

 

1. МСБ, XXV, ib. стр. 29. Въ 1851 г. той е писалъ курсово съчинение „О томъ, что болгарскій архіепископъ въ древнія времена не зависѣлъ ни отъ римскаго, ни отъ константиньопольскаго патріарховъ."

 

2. МСБ, XXV, ib., стр. 51.

 

3. ib. стр. 53.

 

4. ib. стр. 54.

 

5. стр. 55.

 

 

106

 

за народната отхрана плодъ. [1] И за Славейковъ, както за о. Паисий, Охридъ е жизнениятъ центъръ на българската история. Св. Климентъ е направилъ много повече „за утвържденіе на българската народность отъ всичкѫтѫ нашѫ военнѫ силѫ на бившѫтѫ ни държавѫ"; Охридската епархия „оставила е въ народнѫтѫ ни исторія по-голѣмъ и по-хубавъ споменъ, отколкото дѣлата на най-славнитѣ излѣзли отъ нашш народъ завоеватели." Охридската епархия — велегласно заявилъ Славейковъ — „е играла най-важната роля въ нашѫтѫ черковнѫ исторія не само въ минѫлитѣ врѣмена, но и сега въ днитѣ ни.. . Тя е, която е дала и първото почукваше за новѫтѫ нашѫ прѣпирня съ гърцитѣ за черковната нашѫ независимость. Отъ неѭ и презъ всичкото врѣме на жестокѫтѫ борбѫ, що имахмы и имамы съ нашитѣ вѣковы противницы, нейнитѣ правдины сѫ были най-главната и най-силната опора на нашитѣ домогвания". [2]

 

Казаното за ролята на идеята за Охр. архиепископия въ църковната борба не е било просто лирично излияние, a отражение на действителностьта. Тази идея е била двигатель на борбата въ Охридъ. Следъ като на 4 априлъ 1860 г. охридчани писмено сѫ заявили на царигр. патриархъ, че не го признаватъ вече за свой духовенъ началникъ, на следната година 9. априлъ тѣ сѫ опълномощили народнитѣ представители въ Цариградъ да действуватъ настойчиво предъ В. Порта за възстановление на „автокефалната архиепископия на Първа Юстиниана Охридъ и цѣла България, която несправедливо и беззаконно е присвоилъ гръцкиятъ клиръ." [3] Колкото повече е упорствувала патриаршията, толкова по-силно е действувалъ върху охридчани образътъ на потъпканата имъ родна светиня. A тѫжнитѣ ноти на пѣсеньта за послѣдния „патрикъ" Арсений още повече е усилвала тѣхното въодушевление и упорството имъ въ борбата. За тази пѣсень авторътъ ѝ Гр. Пърличевъ казва, че имъ е помогнала „въ искорененіето гърцизма много повече отъ всичкитѣ ни прѣжни подвизы”. [4] A когато въ двора на църквата „Св. Климентъ" предъ цѣлия народъ билъ прочетенъ султанскиятъ ферманъ

 

 

1. ib. стр. 56.

 

2. ib. стр. 57.

 

3. МСБ, X, 573—579.

 

4. МСБ, XI, 399.

 

 

107

 

за учредяването на Бълг. Екзархия, всички сѫ плакали отъ радость, защото казвали : умрѣлото възкръсна, изгубеното се намѣри — въ Екзархията сѫ виждали естествено продължение на Охр. „патрикана". Величественото всенародно посрещане на първия охридски бълг. митрополитъ Натанаилъ отъ Солунъ до Охридъ е било следствие на това, че народътъ е виждалъ въ него наследникъ на последния охридски „патриархъ".

 

Образътъ на Охр. архиепископия е вдъхновявала и църковнитѣ дейци въ Цариградъ. Въ писмото си отъ 16. юний 1867 год., писано на полуохридски говоръ до българитѣ отъ Охр. епархия, тѣ признаватъ, че „той величенъ Охридъ отъ стари заманъ билъ учитель на славянскиотъ и булгарскиотъ язикъ и на любословието и отъ първо билъ самоглавна църква отъ булгарскиотъ народъ" и обещаватъ да работятъ за възстановлението на Охр. архиепископия или, споредъ тѣхъ, патриаршия, като църква на „свиотъ булгарски народъ". [1] Идеята за Охр. архиепископия е станала незиблема канонична основа на тезата имъ за независима Бълг. църква. Въ печатъ и официални изложения тѣ сѫ черпили аргументи противъ непрестаннитѣ възражения на патриаршията главно изъ нейната история. Така, второто отъ шестьтѣ оплаквания на търновския представитель х. Них. Минчоолу предъ патриаршеското църковнонародно събрание въ 1858—1860 гласѣло: „за най-голѣма щета на българитѣ бидоха унищожени двата тѣхни автокефални престола : патриаршията на цѣла България въ Търново и архиепископията на Първа Юстиниана и цѣла България въ Охридъ, и това само за собственото благо на гръцкия клиръ". [2] А по поводъ на публикуваната речь на гръцкия представитель въ казаното събрание Каратеодори, който се е стремилъ да докаже безосновностьта на българскитѣ обвинения, Минчоолу му отговорилъ съ брошура на гръцки езикъ (съставена отъ Гавр. Кръстевичъ), [3] голѣма часть отъ която е посветена въ защита на каноничностьта на Охр. архиепископия съ цель да се

 

 

1. Ив. Снѣгаровъ, Нови данни за българщината въ Македония (Македонски прегледъ, кн, IV, 1925 г. ), стр. 55.

 

2. Ἀπάντησις εἰς τὸν λόγον τοῦ Κυρὶου Σ. Καραθεωδώρη, 1860, 7.

 

3. Ст. Бурмовъ, Българогръцката църк. распря, 1902 стр 72, заб. 1.

 

 

108

 

обоснове правото на бълг. народъ за автокефална църква [1]. Охр. църква е била канонична, защото е била основана отъ Юстиниана Велики въ 535 г., призната отъ V всел. съборъ (553 г.) и признавана отъ самата Царигр. патриаршия до 1767 г., когато я завладѣла отъ властолюбие, по политически съображения и за да намѣри хлѣбъ на гладуващитѣ си едноплеменни клирици [2]. Въ нейното унищожение Минчоолу вижда унищожение на бълг. иерархия [3]. Възхитенъ отъ защитата на охр. архиеп. Теофилактъ по поводъ на кичевския инцидентъ, Минчоолу съ съжаление казва : „Бълг. народъ е нѣмалъ всѣкога този святъ и достоенъ мѫжъ, за да защити канонитѣ и справедливи права на своята автономна архиепископия" [4]. Охр. архиепископия и Търновската патриаршия сѫ били основани не поради административното раздѣление на визант. империя, както твърдѣлъ Каратеодори, a само поради свещената народность (διὰ μόνην τῆς ἱερᾶς ἐθνηκότητος) [5]. Ha края, като прави разборъ на султанския хатихумаюнъ, Минчоолу строи следния силогизъмъ :

 

1) Презъ цѣли 4вѣка прадѣдитѣ на H. В. султана сѫ потвърѫдавали съ високи берати правата на българитѣ да иматъ собствена автокефална архиепископия.

 

2) Цариград. патриаршия унищожи тѣхната архиепископия съ всичкитѣ ѝ епархии.

 

3) Вследствие на това онеправданитѣ българи искатъ само възстановление на това тѣхно право, — да иматъ своя автокефална църква [6].

 

Върху този силогизъмъ се е строила устната и писмена защита на Гавр. Кръстевичъ и др. бълг. дейци презъ цѣлата църковна борба. Върху него е построенъ и позивътъ на православнитѣ българи къмъ другитѣ правосл. народи. Тѣ доказватъ, че ферманътъ е законенъ актъ и следователно не е нужно да се свиква вселенски съборъ, защото Царигр. патриаршия духовно владѣе българския народъ не по силата на канонитѣ, a само възъ основа на царска заповѣдь. Както въ 1767 г. — заключаватъ тѣ — султанъ Мустафа съ ферманъ е подчинилъ българитѣ заедно съ тѣхната архиепископия на цариград. патриархъ, (...

 

 

1. Ἀπάντησις... стр. 431, 34—35, заб. 1; 47, заб. 2.

 

2. ib. стр. 19, 24, 33, 36.

 

3. ib. 35, заб. 1.

 

4. ib. стр. 24.

 

5. ib. 21.

 

6. ibid., 61.

 

 

109

 

[2]

тъй и сега пакъ съ султански ферманъ се възстановява тѣхната унищожена църковна независимость

 

[3], която сѫ имали отъ древность до преди единъ вѣкъ (ἐκπάλαι μ~εχρι πρὸ αἰῶνος). [4]

 

Въ правата на Охр. архиепископия е виждала най-силната опора на бълг. кауза и самата патриаршия. Затова нейнитѣ защитници сѫ прибѣгвали до изопачаване на историята, за да представятъ, че тази църква отъ началото не е била автокефална, a е зависѣла отъ царигр. патриархъ. Но българскитѣ апологети, въорѫжени съ широки исторически познания, много лесно сѫ ги изобличавали въ лъжа. [5]

 

И въ защитата на Бълг. Екзархия противъ схизмата [6] отъ 1873 г. се доказва, че схизмата е неканониченъ актъ, защото българскиятъ народъ си е получилъ назадъ ония права, които той е ималъ въ лицето на автокефалнитѣ Охридска и Търновска църкви, за чието унищожение Царигр. патриаршия е турила въ действие всички срѣдства". [7]

 

 

1. Ἀντίρρησις εἰς τὸ ἐπιστολιμαῖον ὑπόμνυμα τοῦ πατριαρχείου, ἐν Κωνσταντινούπολει , 1871, стр. 84.

 

2. Ibid., стр. 177.

 

3. Ibid 179. За каноничното основаване на Охр. архиепископия вж. § b, стр. 200—206.

 

4. ib. 203.

 

5. Вж.  Παράρτῃμα εἰς τὴν πραγματείαν τὰ κατὰ τὰς αῤχιεπισκοπὰς Ἀχριδῶν καὶ Πεκὶου, ἐν Κωνσταντινούπολει 1869, стр. 3, въ отговоръ на в. „Νεολόγος" и „Βυζαντὶς".

 

6. Ib. стр. 7 :

 

7. Заглавието ѝ e : Τὸ σχίσμα τοῦ οἰκουμενικοῦ πατριάρχου Ἀνθήμου τοθ Στ καὶ ἡ βουλγαρικὴ ἐξαρζία ἐν Κωνσταντινούπολει, 1873.

 

 

110

 

Идеята за автокефалната архиепископия е била едно отъ първитѣ основания и на екзарха Иосифъ I въ меморандума му отъ 17 ноемврий 1883 г. до царигр. английски посланикъ Дѫферинъ, когото е молилъ да се застѫпи за възобновяване ведомството на Бълг. Екзархия въ Македония. „Нъ Охридската архиепископия, — казва Н. Блаженство — която до извѣстна степень замѣсти Търновската патриаршия въ духовното управление на българитѣ, си останѫ независима до 1767 г., когато турското правителство, убѣдено отъ интригитѣ на гръцкийтъ патриархъ, ѭ уничтожи и присъедини епархиитѣ ѝ (46 на брой) на гръцката патриаршия" [1]. Сѫщо и въ записката си до бълг. князъ Фердинандъ I отъ 1895 г. 3.III по въпроса за дигане на схизмата екзархъ Иосифъ изтъква връзката на Бълг. църковенъ въпросъ съ унищожението на двата бълг. църк. престола въ Охридъ и въ Търново отъ Царигр. патриаршия и развива мисъльта, че ферманътъ е законенъ отговоръ на отказа на патриаршията да възстанови тѣзи самостойни бълг. църкви, което сѫ поискали българскитѣ представители въ 1860 г. [2]

 

Най-после трѣбва да се изтъкне, че благоговейниятъ споменъ за „архиепископията на Първа Юстиниана и цѣла България" е изпълвалъ църковнитѣ борци съ нейния строго православенъ духъ, предпазвалъ ги е отъ усиленитѣ домогвания на католишката и протестантската пропаганди [3] и ги е утвърдилъ въ обща национална борба съ девизъ: „православна българска иерархия, независима нито отъ папа, нито отъ патриархъ." [4]

 

Мислимъ, че не ще бѫде преувеличение, ако кажемъ, че независимиятъ духъ на Охридската архиепископия и днесъ живѣе въ нейното многострадално паство, вдъхновява го да води безспирна борба противъ нашественицитѣ — чужденци, както преди 200 години противъ иноземнитѣ клирици, и му дава сила въ огъня на мѫченишкитѣ си страдания да държи високо знамето на правдата и свободата.

 

 

1. Църковенъ архивъ, кн. I и II, стр. 164.

 

2. ib. стр. 176—177.

 

3. Т. Бурмовъ, Българогръцката църк. распря, стр. 92—93, 96, 97.

 

4. Ibid. стр. 99.

 

[Back to Index]