2. Струмишкитъ манaстирски черкви при с. Водочa и с. Велюсa
Отъ Л. Милетичъ.
Черквата при с. Велюса (снимки I-II)
Черквата при с. Водоча (снимки 1-11)
Презъ май м. 1914 година бѣхъ предприелъ една обиколка къмъ Петричъ и Струмица. Особено любопитствувахъ да видя Струмица, за часть отъ която бѣ останало у мене смѫтно възпоминание отъ най-ранната ми детинска възрасть, именно за махалата, гдето презъ 1867/8 година се намираше българското училище, въ което баща ми тогава учителствуваше. Любопитно, а въ сѫщность и скръбно ми бѣше, че отивамъ да видя изгорѣла Струмица, оставена, съ изключение на българскитѣ махали Бабякъ и Чифлика, въ пепелища отъ ожесточенитѣ гърци и гъркомани при оттеглянето на гръцкитѣ войски на 17 августъ 1913 год., — преди да влѣзатъ въ града българскитѣ власти. Подробности за това гръцко злодеяние бѣхъ далъ въ книгата си „Гръцкитѣ жестокости въ Македония презъ гръцко-българската война", 1913, стр. 165—169. Смѣтахъ, като бѫда въ Струмица и въ околията, гдето се бѣха настанили и нови български бѣжанци отъ Македония, че ще мога да се oсведомя подробно за тѣхъ, а освенъ това че ще събера допълнителни сведения и за грознитѣ събития, вършили се въ време на злощастната гръцка окупация, която докара и съсипването на тоя нѣкогашенъ цветущъ градъ. Крайната ми цель бѣше да посетя и развалинитѣ на старовремската черква при село Водоча, а сѫщо тъй и черквата при с. Велюса. Придружаваше ме фотографътъ отъ българския народенъ музей, госп. Георги Трайчевъ, та въ плана ми бѣ да се направятъ добри снимки както на града така и на споменатитѣ черкви.
На 13 май стигнахъ въ Струмица и бѣхъ поразенъ отъ вида на изгорѣлия градъ и отъ подробноститѣ, които узнахъ, разпитвайки мнозина очевидци за вършенитѣ отъ гръцкитѣ власти и войници насилия, преди да бѫде запаленъ градътъ
36
и въ време на самия пожаръ, който се е почналъ на 8 августъ, на 7 часа вечерьта, и е траялъ до 15 августъ. На друго мѣсто ще се повърна върху тѣзи печални събития и ще публикувамъ подробни, автентични материяли, събрани въ тая ми анкета, за да остане и отъ тѣхъ траенъ споменъ въ вѣковната история на гръцко-българскитѣ враждебни отношения, като ще прибавя и репродукции на снимки отъ изгорѣлия градъ.
Задачата на тази ми статия е да изложа впечатленията си отъ дветѣ манастирски черкви, близки до града, — при Водоча и Велюса, а сѫщо тъй и нѣкои свои исторически съображения, къмъ които въ последствие ме наведоха немалкото неизяснени до сега въпроси относително времето, кога тѣзи черкви сѫж били построени, и значението имъ въ черковната история на областьта. Особено загадъчна се явява черквата при село Водоча, отъ която сѫ останали само едни развалини и за която до сега въ досежната литература нищо не се споменава, освенъ че тѣзи развалини сѫществуватъ. A очевидно става по самитѣ вънканшни размѣри на черквата при Водоча, че тя несъмненно нѣкога е имала голѣмо значение, всѣкакъ по-голѣмо отъ манастирската черква при Велюса, къмъ която нѣкои отнасятъ известни стари исторически данни.
Селото Водоча се намира при политѣ на планината Еленица на 4 километра западно отъ града покрай Бѣла рѣка, която тече отъ планината и близу до р. Струмица се съединява съ Стара рѣка. На лѣво отъ рѣката стърчатъ развалинитѣ на нѣкогашна голѣма черква, която по мѣстного предание е била на манастира Св. Леонтий. Единственъ отъ чужденцитѣ е Григоровичъ, който въ своето съч. „Путешествіе по европ. Турціи" (1848 год., стр. 120) споменува за Водочката черква, и то само, че като минавалъ тамъ забележилъ „Велюшскій" манастиръ, близу до селото Велюса, и „манастурь Св. Леонтія на Водочѣ" между Щипъ и Струмица. Въ нашата литература намирамъ нѣколко думи казани за „Водочкия манастиръ" само отъ архимандритъ Герасимъ, който стана сетне и Струмишки владика, именно въ труда му „Материали по географията на Струмишко" (публик. въ спис. „Библиотека", год. III, кн. XVI—XVII, стр. 78, Пловдивъ 1896 год.) Споредъ него манастирътъ „Св. Леонтий" и тогава е билъ
37
въ развалини, но „още би могълъ да се поправи съ малко разноски, защото всички стени му сѫ запазени; достатъчно е да се направи падналото кубе и вратитѣ и би станала една прекрасна църква за селото, защото и до днесъ изображенията на стенитѣ сѫ запазени". Кога е построенъ манастирътъ, не се знаело, само отъ въспоминанията на народа излизало, че той е отъ древно време. Авторътъ по-нататъкъ съображава, че понеже стариятъ градъ Тивериополъ (Струмица) се е намиралъ по-близу, именно на половинъ часъ само отъ Водоча до сегашното село Баница (подъ планината Еленица), и имайки предъ видъ, че по стария обичай архиереитѣ винаги си устроявали седалището си вънъ отъ града, въ манастиръ, „както това и сега се пази въ нѣкои православни черкви", заключава, че навѣрно се потвърдява народното предание за този манастиръ, че е билъ въ старо време, „разсадникъ на просвѣщение и светиня за поклонение". Манастирътъ нѣмалъ никакви имущества, а и цѣлото село е бейски чифликъ. Забележително е, че у Кънчева, както въ неговото „Пѫтуванье по долината на Мѣста, Струма и Брѣгалница" тъй сѫщо и въ съч. му „Македония" нищо не е споменато нито за Водоча нито за черквата.
Историческитѣ сведения за Струмишко, колкото ги има, не говорятъ изрично за това село, чието название и безъ това показва, че е отъ нова дата, а окончанието -ча на името Водоча сочи на първоначално българско наименование, преправено подъ влияние на турския езикъ. Това се съгласява и съ факта, че селцето, което споредъ архимандритъ Герасимъ въ 1896 год. е наброявало 180 души, е било турски чифликъ. Въ думата Водоча безъ съмнение основата е отъ „вода", и ако приемемъ, че се касае за старовремско название на селото, което тъй сѫщо е съмнително, то може да е гласѣло нпр. Водица, Водици, Водечъ, или нѣщо подобно. У турцитѣ подобни бълг. окончания -ец, -еч, -ица обикновено приематъ формата -ча или -джа. Самата Струмица у Хаджи Калфа се произнася „Остромджа" (Rumeli und Bosna, Wien, 1872; 90—91); Дупница турцитѣ наричаха Дупинджа (Jireček, Cesty po Bulharsku, 450). Известни сѫ у насъ турскитѣ мѣстни названия Ловча (с. Ловечъ, близу до Търлисъ, Неврокопско, а сѫщо и гр. Ловечъ въ сев. България), Овча (бълг. Овечъ—Провадия); Кюлевча, Марковча
38
(селата Кюлевецъ, Марковецъ въ Шуменско) и пр. Турското влияние въ Струмишко въ минали времена е било много силно, населението по долината е било зле потискано отъ турцитѣ. Въ време на кърджалиитѣ въ Струмица е билъ господаръ (поминалъ се въ 1813 год.) нѣкой си Сулейманъ Гаргалията, отъ чиито зулуми е пропищѣло мало и голѣмо (Cesty, 450). Панайотъ Хитовъ въ своитѣ спомени дава покъртителна картина за турскитѣ бейски зулуми въ Струмишко, описвайки подвизитѣ на единъ народенъ български хайдутинъ, Корчо Сарайлията, родомъ отъ Струмишко (вж. „Моето пѫтуване по Стара планина и пр. 1872. стр. 134 —136). Забележително е, че силниятъ турски елементъ въ Струмица се е хвърлилъ въ очи и на единъ руски пленникъ-богомолецъ въ XVII. в., който за него казва въ бележкитѣ си: „А то мѣста Стрỳмъцава село оно малая, а жильцы въ немъ люди турские, а христьянскихъ людей жильцовъ такожде много есть" (вж. у Юрд. Ивановъ, Северна Македония, 112).
Следователно не е чудно, че въ старитѣ исторически източници нигде не се споменува за селото „Водоча", [1] отъ което, разбира се, не следва, че не може за манастира респективно за черквата при селото да сѫществуватъ стари спомени подъ нѣкое друго название. Тази мисъль ми идва, като имамъ предъ видъ сравнително колосалнитѣ размѣри на Водочката черква, която още при първъ погледъ ми направи силно впечатленне. Предъ мене се изпрѣчваха развалини на една голѣма, куполна, кърстовидна черква, обрасла по стенитѣ съ растителность, която тъй сѫщо сведочи, че тия стени сѫ старовременски. Това впечатление се усилва, като се влѣзе вѫтре, предъ вида на съсипнитѣ отъ съборенитѣ куполни сводове и на повечето оголени стени.
1. Името Водоча, по асоциация съ думата „вода", припомня това, що Хаджи Калфа разказва за Струмица (разбира се Струмица, гдето сега се намира) — че водата се докарвала въ нея по канали и се разпредѣляла по джамиитѣ, банитѣ и градинитѣ. Госп. Йорд. Ивановъ (Северна Македония, 112, 237) разказва, че въ Кюстендилския край е имало особено привилегирована християнска рая, нареч. водаре (тур. суюлджии), наричани още въ нѣкои фермани чешмеджии. Всичкото население въ кюстендилското село Богословъ е било водарско, освободено отъ данъци и тегоби, но задължено да се грижи за водоснабдяването на Кюстендилъ.
39
Не допускамъ, че въ 1896 година черквата да е била въ такова състояние, че да е можело съ малки поправки да се приспособи за селска черква, както казва архимандритъ Герасимъ. Вѣроятно е напротивъ, че по пода на черквата е имало тогава много разхвърлени колони и камененъ материалъ отъ съборенитѣ стени, за които въ Струмица ми казваха, че неотколе сѫ били употрѣбени за изграждане на новата черква, захваната следъ опожаряването на старата струмишка черква въ голѣмия пожаръ презъ 1913 г. Тази нова черква тогава още не бѣше довършена. При това състояние на Водочката черква бѣхъ изненаданъ и отъ малкото останки отъ стенната живопись, които веднага приковаха вниманието ми поради очевидно старовремския си характеръ, при това отличаващи се съ яркитѣ си бои и главно съ сравнително голѣмата си художественость поради живостьта на картинитѣ. Между последнитѣ най-силно впечатление ми направиха голѣмиятъ арахангелъ и сцената, гдето се посрѣща Исусъ Христосъ, възседналъ на ослица, запазена само на половина, както е видѣтъ на снимкитѣ № 6 и № 7 по-долу. Не се съмнявахъ, че и тѣзи фрески сѫ старовремски, особено следъ като се указа, че подъ тѣхъ, въ по-долнитѣ пластове на мазилката, която разчоплихъ на нѣколко мѣста, не се виждаха следи отъ по-стара стенна живопись. Като видѣхъ състоянието, въ което бѣха изоставени развалинитѣ на тая ценна старина, обречена на бързо съсипване до край, постарахъ се фотографически да снемемъ запазенитѣ фрески, доколкото бѣ възможно по-добре, което отлично изпълни вещиятъ въ такава работа Георги Трайчевъ, както читателътъ може и самъ да сѫди споредъ приложенитѣ тукъ 11 фотографични репродукции. Не мислѣхъ тогава, че нѣма вече втори пѫть да видя Водоча, та и не взехъ размѣритѣ на черквата, като смѣтахъ, че допълнително ще трѣбва да се снеме точенъ планъ на постройката отъ вещо лице. Презъ световната война вниманието ми бѣ отвлѣчено къмъ други области на Македония, а следъ това Струмица стана за нашитѣ учени недостѫпна. По-обстойно проучване на черквата безъ съмнение ще се извърши съ време отъ други [1]. Нашитѣ снимки отъ черквата при Водоча
1. Миналото лѣто, когато Госп. Проф. Окуневъ бѣше дошелъ отъ Прага въ България по изучване на нашитѣ християнски старини, азъ му обърнахъ вниманието, понеже имаше намѣрение да иде и въ Югослявия, върху Водочката черква, като му показахъ и своитѣ фотографични снимки.
40
сега за пръвъ пѫть ще дадатъ понятие на свѣта за сѫществуването на тоя бележитъ паметникъ на византийската черковна архитектура и на черковната живопись. Не се съмнявамъ, че тоя ми починъ ще даде по-силенъ потикъ да се изучи паметникътъ всестранно, както заслужава. Отъ своя страна тукъ нѣма да се впускамъ въ подробно описание на постройката и стенописа на Водочката черква, не бидейки по тая часть компетентенъ. Тази задача предоставихъ да я изпълни нашиятъ виденъ специалистъ отъ народния ни археологиченъ музей, г. Д-ръ Кр. Миятевъ, който на поканата ми, да даде своето вещо мнение за Водочката черква възъ основа на моитѣ снимки, той има любезностьта да се отзове съ студията си „Църквата при с. Водоча", която тукъ непосрѣдствено следва. За мене остава по отношение на Водочката черква да поговоря само върху твърде любопитния въпросъ относително миналата роля, която тя е играла въ историяга на Струмица, и относително времето, кога е била разрушена, та съседната манастирска черква при Велюса сетне се изтъкнала въ историята подъ име „Струмишки манастиръ".
Отъ Водоча се упѫтихъ къмъ с. Велюса (Велюша), което се намира 10 километра западно отъ града, за да видя тамкашната манастирска черква, за която знаехъ, че е датувана на единъ, запазенъ надъ черковната врата надписъ отъ XI столѣтие и че още е читава, ако и значително пострадала отъ пожара, понеже въ 1913 год. тъй сѫщо е била подпалена отъ гърцитѣ при отстѫплението имъ отъ Струмица. Очаквахъ че и Велюшката черква ще има поне размѣритѣ на Водочката, и затова останахъ донегде разочаруванъ, когато съзрѣхъ една сравнително малка черква съ три купола отъ типа на известнитѣ византийски черкви отъ XIII—XIV вѣкъ, каквито толкова често съмъ ги виждалъ и въ западна Македония. Отъ репродукциитѣ на дветѣ фотограф. снимки на Велюшката черква, които тукъ следватъ, едната я показва откъмъ източната, олтарна часть, а другата откъмъ югозападъ. Пожарътъ, зз който казахъ, както се вижда и на снимкитѣ, е засегналъ само страничната южна, по-нова пристройка на черквата, а напълно е унищожилъ само лекитѣ манастирски сгради околовръсть. Вѫтре въ черквата се виждаха попукани мѣста по сводоветѣ. За жалость не бѣ ни възможно да
41
правимъ вѫтрешни снимки, та оставихъ това за другъ пѫть. Относително с. Велюса архим. Герасимъ въ цитуваното съчинение казва:
„Село Велюсъ (така) е разположено по-ребрата на планината Еленица, 3 часа на зап. отъ града. Има около 700 души население, българе и мухамедане. Селото е построено на стръмно мѣсто, накичено съ хубави дървета, затова пъкъ пѫтьтъ за това село е стръменъ и несносенъ. Българското население има едно основно училище, въ което официялниятъ езикъ е гръцки. Мухамеданското население има една джамия и едно първоначално училище. Презъ това село има единъ пѫжть, който минава презъ най-гѫстата часть на планината Еленица, между с. Лаповикъ (Радовишско) и се влиза въ Радовишската каза. Този пѫть е на тиквешани, които дохождатъ за Струмица".
За самия манастиръ архим. Герасимъ съобщава, че „Велюшский манастирь Рождение на Св. Богородица е построенъ на една висока скала надъ селото и служи за молитвенъ домъ на велюшане". Надписътъ надъ черковната врата, види се, не му е билъ известенъ, и затова казва, че не се знаело, кога е построена черквата, но изглеждало да е съградена въ далечни времена. Самото здание, т. е. манастирската черква и той намира, че не е голѣма „както обикновено биватъ старитѣ църкви, и се състои отъ единъ малъкъ олтаръ, и останалата часть е съ двоетажна симетрия, преградена съ каменни дебели стени". Както отвънъ така и вжтре на нѣкои мѣста изображенията сѫ започнали да се разтурятъ. Манастирската черква тогава отвредъ била заградена съ каменна стена, гдето на източната часть сѫ били построени „безброй стаи". Манастирътъ е притежание на Св. Иверский въ Св. Гора манастиръ, така щото управлението на манастира не зависѣло нито отъ мѣстния митрополитъ, нито отъ селото. Иверската обитель давала Велюшския монастиръ на единъ отъ подведомственитѣ си монаси подъ наемъ за петь години. Този монахъ заедно съ единъ свой другарь управлявалъ манастира. Единътъ носѣлъ името игуменъ, а другиятъ манастирски свещеникъ, така щото манастирското братство се състояло отъ две духовни лица. Манастирътъ ималъ недвижими имущества като ниви, ливади, лозя, планини, едъръ дребенъ добитъкъ. По-нататъкъ архим. Герасимъ разправя, че на 8 септемврий сир. на Малка Богородица се чествувалъ храмовиятъ праздникъ на манастира;
42
манастирскитѣ стаи сѫ били постепенно построявани въ ново време съ частни пожертвования на отдѣлни лица отъ града или селото и то съ право, щото последнитѣ да се ползуватъ отъ тѣхъ особено въ деня на праздника. Както се каза вече, отъ новитѣ манастирски постройки, за които се говори зъ труда на архим. Герасимъ, следъ пожара въ 1913 г. почти нищо не е останало, което се вижда и на първата наша снимка, гдето стърчатъ само обгорѣли зидове.
Останахъ подъ впечатлението, че черквата въ Велюса е по време на строежа си значително по-сетнешна отъ Водочката и че последната въ сѫщность е представяла на времето си важна, по всѣка вѣроятность митрополитска Струмишка черква. Налагаше се въпросътъ, какъ е станало, че въ историческитѣ източници само Велюскиятъ манастиръ минава подъ име Струмишки, и защо само той е билъ удостояванъ съ голѣми имотни дарения въ околностьта отъ византийски императори, скрепени съ царски грамоти (хрисовули), докато по-близкиятъ до Струмица Водочки манастиръ, очевидно въ ново време нареченъ „Леонтиевски", нито дори се споменува негде, нито пъкъ разполза съ каквито и да е имоти.
Най-важното историческо доказателство, съ което се удостовѣрява голѣмата древность на черквата въ Велюса, а именно че датува отъ края на XI. в., е споменатиятъ вече старъ гръцки надписъ, врѣзанъ на мраморна плоча, която е била взидана надъ входната врата на черквата. Когато бѣхъ азъ въ Велюса, плочата съ надписа я нѣмаше, бѣше извадена, но самиятъ надписъ е известенъ и е публикуванъ по-рано. Съдържанието на надписа намирамъ препечатано, споредъ едно по-раншно издание, въ любопитната статия на L. Petit, посветена на Велюския манастиръ Св. Богородица Милостива : „Le monastère de Notre Dame de Pitié", обнародвана въ „Извѣстія русскаго археологическаго института въ Константинополѣ", т. VI., стр. 1—153. [1] Въ надписа е казано само,
1. Вж. и въ Ἡμερολόγιον τῆς Ἀνατολῆς τοῦ ἔτους 1883, Constantinople 1832, р. 271; Byzant-Zeitschrift III (1894), р. 283. Въ оригинала надписътъ гласи:
Датата, която по технически причини тукъ точно не можемъ да предадемъ така, както е въ надписа, е 6533 год., сир. по нашата ера 1080 година.
43
че единъ монахъ, станалъ после Струмишки епископъ, по име Мануилъ, е изградилъ черквата Св. Богородица Милостива въ 1080 г. Само отъ факта, че този надписъ се е намиралъ надъ вратата на Велюшката черква, се заключава, че той непремѣнно се отнася до тая черква, като се взема предъ видъ и фактическото съгласие, което сѫществува между името на черквата Св. Богородица и названието на самото село Велюса, което съ право се извежда (съгласно съ тълкуването, дадено отъ Д-ръ Деметр. I. Ризосъ на автора L. Petit) отъ прѣкора (епитета) на Богородица «Ελεοῦσα» (Милостива). Този прѣкоръ се промѣнилъ сетне у българитѣ въ „Велюса" (вж. L. Petit, ц. с. 7). Въ сѫщность чисто българското произношение на тая дума е „Велюша", а сигурно гърцитѣ и гъркоманитѣ покрай туй сѫ подържали и произношение Велюса, по-близко до първоначалното гръцко име. [1]
Студията на L. Petit въ сѫщность има за предметъ единъ гръцки рѫкописъ отъ края на XI. вѣкъ, намѣренъ въ Иверския манастиръ въ Св. Гора и съдържащъ нѣколко акта, които сѫ принадлежали на „манастира Св. Богородица Милостива", който е сѫществувалъ въ темата Струмица презъ епохата на Комненитѣ. [2] Струмишкиятъ епископъ Мануилъ е издигналъ въ 1080 г. не само черква, но е основалъ и единъ манастиръ при нея, и то въ темата на Струмица (κατὰ τὸ θέμα Στρουμπίτζης), въ непосрѣдствената околность на града Струмица (κατὰ τὴν Στρουμπίτζαν), именно въ близкия Палеокастро (ἐν τῶ Παλαιοκάστρῳ δὲ διακείμενον (сир.
1. У Григоровича, Путешествіе по Еврооп. Турціи (стр. 177—181) сѫ предадени мѣстни названия изъ югозападна и югоизточна Македония, извадени изъ Поменика на Слѣпченския манастиръ, имена на села и градове, отъ които сѫ идвали посетители на манастира. Между тѣзи имена намирамъ и „Вѣлушина". Много е вѣроятно, че то се отнася до посетители отъ сѫщото струмишко село Велюша, но дори ако и не е така, произходътъ на формата „Велушина" е сѫщиятъ, както и на „Велюша."
2. Рѫкописътъ именно съдържа текста на четири хрисовула отъ императоритѣ отъ династията на Комненитѣ: Алексий, Иоанъ и Мануилъ; манастирски актъ (πρακτικὸν) за предаването 12 зевгара на манастира; уставъ на ктитора (основатель) на мапастира, сѫщия епископъ Мануилъ, който се споменува и въ надписа надъ църковната врата въ Велюса, и единъ инвентаренъ описъ на свещени съсѫди, одежди, книги, — собственость на сѫщия манастиръ.
44
τόπον), и то не въ самия обсегъ на Палеокастро, а съвсемъ близу до него (ἐγγύσ που τοῦ χωρίου τοῦ λεγομένας Παλαιοκάστρου), недалечъ отъ подножието на планината (περὶ τὸν πρόποδα τοῦ ὄρους). Отъ документитѣ, чието съдържание е твърде важно, като представя голѣмъ интересъ за историята на нашата селска топонимика въ тази область и за историята на селското земевладение, [1] по въпроса, който ни занимава, узнаваме само за основаването на единъ манастиръ до самата Струмица, който е билъ построенъ съ иждивението на единъ струмишки епископъ [2] Мануилъ, и че този успѣлъ да спечели благоволението на императора Алексий Комнинъ, та последниятъ съ хрисовулъ отъ 1085 година е освободилъ манастира отъ всички данъчни налози. Въ хрисовула е казано още, че нито цариградскиятъ патриархъ, нито «архиепископътъ на България», [3] нито епископътъ на Струмица, нито който и да е чиновникъ на царството нѣма право да простре своята юрисдикция върху новия манастиръ или да иска отъ него и най-малъкъ поземеленъ наемъ. Свръхъ всичко туй императорътъ отстѫпя на манастира за вѣчни времена и съ освобождение отъ всички данъци до 500 модии земя, намираща се въ селото Кръстовица (τόπον μοδίων πεντακοςίων Κριστοβίτζης). [4] Сѫщиятъ императоръ
1. Откъмъ тази страна е проучено съдържанието на единъ актъ отъ съдържащитѣ се въ споменатия рѫкописенъ сборникъ (именно на акта, съ който се подаряватъ на манастира 12 парика, чийто оригиналенъ текстъ е публикуванъ въ ц. съч. на L. petit, стр. 34—46) отъ проф. Ѳ. Успенскій въ специална студия: „Актъ отвода земли монастырю Богородицы Милостивой" (вж. Извѣстія рус. арх. института въ Константинополѣ, т. I. Одесса, 1896, стр. 1—34).
2. Епископътъ Мануилъ, бивши монахъ въ единъ манастиръ Св. Авксентий въ Битиния, както той самъ казва въ манастирския уставъ (типикъ), „съ свои собствени срѣдства е купилъ близу до Палеокастро една необработена и пуста земя, чиято обработка го е струвала грамадни жертви; тази земя обгръщала 162 модии" (вж. L. Petit, op. c. 23). Поставенъ манастирътъ подъ покровителството на „Св. Богородица Милостива" още отъ самото начало се нуждаелъ отъ материялна помощь, която не закъснѣлъ следъ петь години отъ основаването му да я даде самиятъ императоръ.
3. Следъ падането на първото българско царство (1018 г.) българската Охридска архиепископия била оставена автономна, та подъ „архиепископъ на България" въ хрисовула се разбира именно Охридскиятъ архиепископъ.
4. Това село се е намирало, споредъ мѣстното предание, недалечъ отъ града Струмица.
45
Алексий Комненъ, когато отивалъ въ единъ походъ противъ сърбитѣ и минавалъ презъ Струмишката тема покрай Палеокастро, лично почелъ съ посещението си новата светиня на Св. Богородица Милостива; като видѣлъ голѣмата оскѫдность, въ която живѣятъ калугеритѣ, побързалъ да облагодетелствува манастира съ нови дарования, та съ хрисовулъ отъ 1106 год. той потвърдилъ дарението, дадено му въ 1085 година, и подарилъ 12 парика (несвободни селяни) покрай други още привилегии и данъчни облекчения и пр. Така сѫ постѫпвали сетне и императоритѣ Иоанъ и Мануилъ Комненъ.
Изтъкнатитѣ факти споредъ мене още не доказвать надъ всѣко съмнение, че толкова облагодетелствуваниятъ отъ самитѣ императори Струмишки манастиръ „при Палеокастро" е тъкмо този, който сега се намира при Велюса. L. Petit намира, че историческитѣ данни по отношение на мѣстото, гдето се е намиралъ манастирътъ, не сѫ достатъчно ясни, но отъ друга страна, като взема предъ видъ, че въ тѣхъ се говори за замъкъ „Палеокастро", който е билъ на високо мѣсто, и че надъ селото Велюса наистина се виждали на една грамадна скала нѣкакви развалини, които се белѣели на политѣ на планината Еленица, допуска, тамъ да е билъ тоя „Палеокастро" и приема, че новото, по-кѫсо име Елеуса — Велюса съ време може да е замѣстило по-старото име Палеокастро, та заключава, че идентичностъта на дветѣ названия въ случая е сигурна (ц. с. 7). Споредъ мене това заключение още не може изцѣло да се подържа. Преди всичко самото мѣсто, гдето е манастирътъ Велюса, е безводно, каменисто, твърде несгодно за единъ голѣмъ манастиръ, което дори и на нашата фотографическа снимка тукъ може да се види (обр. 1). Замъкътъ Палеокастро е можелъ да се намира малко по на изтокъ, по-близу до Струмица, както се и разбира отъ споменатитѣ исторически документи. Преданието, което и сега се подържа въ околното население, че градътъ Струмица се е намиралъ въ старо време тамъ, гдето е сега селото Баница, не ще да е съвсемъ неоснователно [1]. Отъ
1. Нека припомня, че въ България има и други мѣста, стари византийски замъци, запазили названието Палеокастро. При града Анхиало, който въ старо време се е намиралъ на друго мѣсто, — на половинъ часъ съ кола на северозападъ, между солната лагуна и Бургазския заливъ, едно мѣсто се казва Палеокастро (турски „Кале"). Забележително е, че това е низъкъ теренъ. Градътъ Анхиало тепърва въ VIII в. е билъ пренесенъ, гдето е сега (вж. Jireček, Cesty 530). При Кавакли (Къзълагачско) има мѣстность подъ име Палеокастро — на разстояние 50 минути пешкомъ западно отъ Кавакли. Това е осамотено високо скалисто мѣсто, отгоре съ тѣсно пространство около 203 крачки на длъжъ и до 60—30 крачки широко. (ib. 510).
46
друга страна Водочкиятъ манастиръ се намира тъкмо наблизу, при рѣка, която иде откъмъ планината. Всичко туй позволява да предполагамъ, че първомъ тукъ може да е била построена черква съ манастиръ, посветена на Св. Богородица, и че това е именно старата черква при Водоча. Въ самата Струмица отъ старо време е имало друга черква, посветена на Четиредесеттѣ Тивериуполски мѫченици, поради което и самиятъ градъ приелъ названието Тивериуполисъ. Въ последствие може Водочката черква, когато тя е била въ полуразрушено състояние, да е посветена на името на едного отъ 40-тѣ мѫченици, св. Леонтий, защото и безъ това въ Водочката черква има изписани и сцени отъ живота на пострадали за вѣрата мѫченици (св. 40 мѫченици). [1] Сѫдейки по останкитѣ отъ стенната живопись, г. Миятевъ изказва предположение въ статията си по-долу (съвсемъ независммо отъ съображенията, които по-горе привеждамъ и които не му бѣха известни), като има предъ видъ, че два отъ най-забележителнитѣ и най-популярни иконни типа на Богородица сѫ изписани на най-видно мѣсто въ черквата, че „въ Водоча култътъ на Богородица ще да е билъ особено силно развитъ и свързанъ, може би, съ нѣкоя чудотворна икона, която е била копирана и на предапсидния пиластеръ въ сѫщата църква. Това предположение намира известно основание и въ факта, че Богородица е представена въ иконна концепция и на единъ отъ западнитѣ пиластри въ църквата (обр. 10)".
И основниятъ планъ на черквата, — почти равнорамененъ кърстъ съ сравнително голѣмъ куполъ надъ кърстовището, и всичкитѣ други характерни особености на архитектурния стилъ, който напомня и нѣкои Месемврийски и други старо-византийски черкви отъ сѫщия типъ, най-сетне и огромнитѣ размѣри на постройката, нейнитѣ масивни стени и широки
1. Споредъ архим. Герасимъ (ц. с. XV. 65), сега жителитѣ на селото Свидовища (два часа отдалечено отъ града), празнуватъ 9 мартъ въ честь на св. Четиредесетмѫченици. Млади невести отиватъ на водата, наречена „Къркларъ сую” (вода на 40-тѣ) — на едно мѣсто, гдето е била построена църква на 40-тѣ мѫченици. Младата невеста, като стигне до водата, омива лицето, рѫцетѣ и нозетѣ си и на връщане у дома си хвърля три пѫти вода задъ себе си, безъ да се обръща.
47
пиластри, аналогични съ широки постройки отъ IX— XI в., всички тѣзи факти даватъ и по мнението на г. Миятевъ основание да смѣтаме, че Водочката черква е градена най-малко съ единъ вѣкъ по-рано отъ стенната й жизопись, която не ще да е първоначалната и която може да се отнесе къмъ XIII вѣкъ.
По такива хронологични въпроси, при липса на по-положителни данни, разбира се, не може нѣщо по-вече да се каже. Колкото по въпроса за първоначалния характеръ на Водочката черква, мисля, че следъ казаното до тукъ може да се подържа предположение, че Водочката черква отначало е била митрополитска Струмишка черква, посветена на св. Богородица, и че, следъ като тя е била разорена, ще да е построена черквата въ Велюса, пакъ посветена на св. Богородица Милостива. Въ свръзка съ този въпросъ сѫ допустими две възможности: или че новопостроената черква отъ Струмишкия епископъ Мануилъ въ 1080 г. е въ сѫщность черквата при Водоча, отъ която следъ нейното съсипване плочата съ надписа е била пренесена въ черквата при Велюса, за да се обсебятъ и имотитѣ на забравения вече Водочки манастиръ, или пъкъ че Водочката черква датува още отъ първото българско царство та, следъ като е била разрушена, сетне е била, както се каза, издигната новата черква въ Велюса.
Не е въ моята компетентность по-далечъ да се впускамъ по тая историческа тема. Само струва да се припомни още, че споредъ грамотата на Василия Българоубиецъ отъ 1019 г. Струмица се явява като епископско седалище вече по времето на царь Самуила, а сигурно е била такава и много по-рано. Подчинени на епископията сѫ били градоветѣ Радовишъ и Конче. Когато въ 1018 год. Василий се е дигналъ да завладѣе Македония, охридскиятъ български патриархъ Давидъ тогава се е намиралъ въ Струмица, гдето е пречакалъ императора, а началникътъ на струмишката крепость Драгомужъ сложилъ орѫжие предъ Василия. Въ края на XII. в. войводата Добромиръ Стрѣзъ образува въ Струмишко отдѣлно, полузависимо българско княжество, когато въ сѫщото време въ северна България братята Петъръ и Асенъ възобновяватъ второто българско царство (1189 год.). И въ XIII. в. въ Струмица се вършатъ голѣми превратни събития, — тя първомъ влиза въ Търновското царство, после я превзематъ
48
пакъ византийцитѣ и я държатъ близу сто години (вж. Йорд. Ивановъ, Северна Македония, 209 нат.). Презъ време на всички тѣзи политически преврати голѣмата Водочка манастирска черква безъ съмнение е лежала въ развалини. Като се има предъ видъ липсата на каквито и да е исторически спомени за нея до сега, вѣроятно е, че времето, което е предшествувало на нейното разорение, се пада къмъ края на първото българско царство.
Много други, подобни на Водочката черкви на Полуострова сѫ били сѫщо тъй посветени на св. Богородица Милостива. Такива сѫ изброени и у L. Petit (ц. с. 48—50). Нека споменемъ и старата митрополия въ Месемврия (Панагия), трикорабна базилика, въ която на дѣсно отъ иконостаснитѣ врати се намира иконата на Богородица съ детето, а надписътъ отдолу обажда, че това е божествениятъ образъ на „Богородица Милостива" (Θεοτόκου τῆς Ἐλεύσης). Въ Месемврия е имало манастиръ τῆς Ἐλευσης, който се споменува въ съвременнитѣ византийски грамоти, а споредъ Иречекъ най-вѣроятно е, че тоя манастиръ е тъждественъ съ казаната митрополитска черква. Византийскитѣ грамоти споменуватъ четири манастира въ Месемврия, между които и Богородица τῆς Ἐλεύσης (вж. Cesty po Bulharsku, стр. 588, . 592). Така ще да е било и около Струмица, гдето подъ хубавата Бѣласица, при мекия климатъ на Струмишката долина, запазена отъ севернитѣ вѣтрове, и при голѣмото плодородие на почвата, гдето се раждатъ освенъ жита още и сусамъ, памукъ, оризъ и афионъ, благоприятно се е развивалъ манастирски животъ. И бърже сѫ никнали въ времето отъ IX—XII в. манастири, наблизу единъ до други. И манастирътъ при Велюса ще да е единъ отъ тѣхъ. Обаче най-голѣмъ и най-представителенъ изглежда да е билъ манастирътъ съ величествената черква при Водоча.
I. Черквата при с. Велюса.
II. Черквата при с. Велюса.
Обр. 1. Черквата при с. Водоча. — Общъ изгледъ на черквата откъмъ югъ.
Обр. 2. Черквата при с. Водоча. — Западната фасада.
Обр. 3. Черквата при с. Водоча. — Вѫтрешната страна на апсидата.
Обр. 4. Черквата при с. Водоча. — Външната страна на апсидата и една отъ аркитѣ на главния куполъ.
Обр. 5. Черквата при с. Водоча. — Северната страна на дѣсния предапсиденъ пиластеръ.
Обр. 6. Черквата при с. Водоча. — Северната страна на югозападния пиластеръ.
Обр. 7. Черквата при с. Водоча. — Ѫгълъ на южното кръстно крило.
Обр. 8. Черквата при с. Водоча. — Една отъ аркитѣ съ медалйоненъ образъ на светецъ.
Обр. 9. Черквата при с. Водоча. — Вѫтрешната страна на апсидата.
Обр. 10. Черквата при с. Водоча. — Богородица Одигитрия на единъ отъ пиластритѣ.
Обр. 11. Черквата при с. Водоча. Една отъ аркитѣ иа главния куполъ съ южната страна на дѣсния предапсиденъ пиластерь.
