4. България и тракийскитъ въпросъ предъ конференцията въ Лозана
Отъ Ив. Алтъновъ.
I. Въпроси, по които се позволи на българската делегация да се изкаже, и международна подготовка на нейнитѣ усилия въ Лозана
II. Конкретни действия на българската делегеция въ Лозана, особено по въпроса за бѣжанцитѣ отъ Източна Тракия и за излаза ни на Бѣло море
III. Втората конференция въ Лозана, въпросътъ за дължимитѣ репарации отъ Гърция на Турция и появяването на турцитѣ въ Караагачъ
I.
Въпроси, по които се позволи на българската делегация да се изкаже, и международна подготовка на нейнитѣ усилия въ Лозана.
Конференцията въ Лозана не представлява едно непрекѫснато цѣло, a се състои отъ две отдѣлни самостоятелни конференции, всѣка отъ които има своя опредѣлена физиономия и свое собствено назначение. Първата отъ тия конференции се откри на 20 ноемврий 1922 год. и се закри на 4-и февруарий 1923 г., a втората отъ тѣхъ започна своето дѣло на 23 априлъ 1923 г. и го завърши съ подписването на Лозанския миренъ договоръ, станало на 24 юлии с. г.
България взе участие само въ първата конференция въ Лозана и то изключително въ обсѫждането на въпроситѣ, свързани съ опредѣлянето на границитѣ на Тракия, излаза на България на Егея и въпроса за режима на Проливитѣ. При това, по въпроса за границитѣ на Тракия на българската делегация бѣ позволено да предяви искания само до толкова, до колкото тѣ можеха да бѫдатъ въ връзка съ въпроса за обещания ѝ излазъ на Егейското море. Въ зависимость отъ това нашата делегация разви своето становище съ огледъ да докаже, че само посрѣдствомъ една автономна Западна Тракия или най-малко чрезъ създаването на единъ независимъ територияленъ коридоръ, по долината на Марица, приобщенъ къмъ територията на България, би могло да се обезпечи по единъ задоволителенъ начинъ задължението на Силитѣ по чл. 48 отъ договора въ Ньойи.
Скоро обаче българската делегация си даде отчетъ, че нейнитѣ усилия, въ желания смисълъ, ще останатъ напраздни.
78
Лордъ Кърсонъ отъ името на Англия заяви недвосмислено, че Силитѣ иматъ по тоя въпросъ своето строго опредѣлено становище.
„Въпросътъ за Западна Тракия не се поставя на обсѫждане, заяви ораторътъ. Той е окончателно разрешенъ съ договора въ Ньойи, подъ резерва на ония негови положения, които целятъ да обезпечатъ на България излаза ѝ на Егейското море. Не може и дума да става за произвеждането на плебисцитъ въ Западна Тракия, каза лордъ Кърсонъ, защото това косвено цели да подкопае самия договоръ. Така сѫщо, заключи той, немислимо е да се създава една малка автономна държава на западъ отъ Марица, въ източната часть на Западна Тракия".
Относително втория въпросъ, за икономическия излазъ на България на Егейското море, конференцията назначи една своя подкомисия подъ председателството на французкия генералъ Вейганъ, на която предостави да се занимае съ въпроса. Тая подкомисия, изказа мнение да се учреди една международна комисия, която да се грижи за постройката и за подържането на едно свободно пристанище въ Дедеагачъ, открито за търговията на всички страни. Съгласно съ изготвения проектъ, международната комисия добиваше право да се ползува, въ техническо отношение, отъ всички ония положения, които се съдържаха въ Севърския договоръ отъ 10 августъ 1920 г. относително Тракия. Известно е, че тоя договоръ не биде ратифициранъ и остана неприложенъ.
Подкомисията на генералъ Вейганъ се опита да изпълни задълженията на Силитѣ по чл. 48 отъ договора въ Ньойи като прибѣгна до сѫщитѣ палиативни мѣрки, които въ миналото се указаха съвършенно недостатъчни. Погрѣшното становище, на което застана тая комисия, се дължи не толкова на обстоятелството, че тя остана чужда на всички ония съображения, които обуславятъ създаването на едно пристанище, презъ чужда територия, колкото на това, че подкомисията на генералъ Вейганъ трѣбваше да се движи въ сѫщитѣ ония рамки, които съставляваха политическата основа на самата конференция. Ето защо българската делегация въ тая подкомисия, следъ като употрѣби напраздни усилия за правилната постановка на въпроса, сложи предъ нея своето писмено заключение, което завършваше съ следния характеренъ пасажъ:
79
„Само чрезъ непосрѣдственото владение на околната територия на желѣзопѫтната линия и на пристанището или чрезъ поставянето на тая територия при режимъ на пълна автономия, бидейки икономически свързана съ България, посрѣдствомъ специялни спогодби, би могло да бѫде построено и експлоатирано пристанището въ Дедеагачъ въ съгласие съ икономическитѣ интереси на България".
Въпросътъ за Проливитѣ отне много заседания на конференцията. Той доби кардинално значение за мира. По него обаче българската делегация вложи голѣма предпазливость. Тя опредѣли своето становище въ доста общи линии безъ желание да се мѣси въ голѣмия двобой, който се ангажира между лордъ Кърсонъ и руско-съветския делегатъ Чичеринъ относно бѫдещия режимъ на Проливитѣ.
Следъ тѣзи предварителни бележки, можемъ по-обстойно да се спремъ върху дейностьта на българската делегация въ Лозана и да се занимаемъ по-специялно съ второто предложение, което се направи на България отъ Силитѣ за да ѝ се обезпечи икономическиятъ излазъ къмъ свободното море. Едновременно съ това трѣбва да посочимъ и общитѣ линии, отъ които се опредѣляше по него време новата международна позиция на България, защото успѣхътъ на усилията ѝ въ Лозана щѣше изключително да зависи отъ нея. Съ огледъ на тая начална предпоставка ставатъ понятни и горчивитѣ разочарования, които страната ни изпита следъ първата и втора конференции въ Лозана.
Международната позиция на България следъ зойната се опредѣли едва ли не съобразно съ изключителната воля на победителитѣ. Несъмненно е, че страната запазваше и за напредъ своето самостоятелно проявление, обаче неговитѣ размѣри се виждаха сведени до оня минимумъ, който се желаеше отъ самитѣ Сили победителки. Съ договора отъ Ньойи се пожертвуваха жизненитѣ интереси на България и се създаде желаниятъ редъ на Балканитѣ, който обезпечи на останалитѣ балкански държави придобивкитѣ имъ отъ войната. Въ международно отношение позицията на България можеше да бѫде опредѣлена въ зависимость отъ собствената ѝ мощь и отъ възможностьта ѝ свободно да я вложи въ везнитѣ на отдѣлнитѣ групировки на голѣмитѣ и на малкитѣ Сили. Разорѫжена и лишена отъ своята постоянна армия, страната губѣше всѣко значение за международното равновесие.
80
Вънъ отъ това ней се отнемаше и свободата да маневрира съ своята собствена тяжесть, защото създадената отъ войната групировка на Малкото съглашение целѣше между другото да осуети именно подобна възможность.
Условията, при които завърши войната въ България, внесоха обща дезорганизация въ политическия животъ на страната. Подъ влиянието на известни събития и на причини, тѣсно свързани съ новата обществена психика и съ материялнитѣ условия на живота, страната влѣзе въ единъ продължителенъ периодъ на политическо изпитание. Така постепенно се оформи и закрепна режимътъ на Стамболийски съ всичкитѣ свои отличителни прояви. За чуждия свѣтъ тоя режимъ имаше всичкото основание да сѫществува, защото въ зависимость отъ неговата основна идеология и отъ вѫтрешнитѣ му подбуждения най-добре се обезпечаваха за малкитѣ и за голѣмитѣ Сили допирнитѣ имъ точки съ България. Чужденцитѣ не бѣха въ положение или не искаха да надникнатъ въ българската действителность за да доловятъ анормалното и опасното въ нейния политически животъ. Въ лицето на Стамболийски тѣ съзираха най-удобната и най-надеждната фигура, която задоволително примиряваше тѣхнитѣ интереси съ нуждитѣ на сразения български народъ.
Външната политика на България въ периода на Стамболийски изхождаше отъ обективното начало лоялно да се приложатъ постановленията на договора за миръ. Въ това отношение и изобщо въ нейното цѣлостно проявление, може да се каже, тая политика срѣщаше пълното одобрение на страната и почиваше на дълбокото ѝ съзнание, че всѣко отклонение отъ нея може да бѫде съпроводено съ пагубни последствия. Но покрай общата си насока, външната политика на България набелѣза, въ периода на Стамболийски, нѣкои характерни прояви, изключително дължими на личното влияние на нейния рѫководитель. Следъ ненавременнитѣ опити за разбирателство съ Гърция, бидоха пуснати въ ходъ интригитѣ около тъй наречения „зеленъ интернационалъ", a по-късно се вложиха рисковани усилия, за да се осѫществи желаното споразумение съ Сърбия. Когато презъ месецъ септемврий 1922 г. съобщенията отъ Анадола гласѣха за пробива на гръцкия фронтъ, тия отъ София разнасяха вестьта за станалитѣ издевателства въ Търново и представляваха
81
вѫтрешното положение въ България като извънредно тревожно. Така, въ надвечерието на самата конференция въ Лозана, Стамболийски се прояви като абсолютенъ диктаторъ, и излагайки страната на вѫтрешни сътресения лиши я отъ необходимото ѝ единство въ тоя тъй сѫщественъ моментъ за външната ѝ политика.
Предъ конференцията въ Лозана становището на България биде застѫпено отъ името на общонационалнитѣ ѝ интереси. Въ това отношение Стамболийски даде пълна свобода на нашата делегация да действува съобразно съ условията и нуждитѣ на момента, като се зае самиятъ той тактически да подготви нейната позиция. При положение, че България ще проси еднакво отъ тритѣ Сили победителки благоволението имъ въ защита на българскитѣ интереси, Стамболийски разчиташе да си обезпечи, въ известна степень, подръжката на Ромъния и на Сърбия срещу Гърция по въпроса за излаза ни на Егея. Въ изпълнение на тая задача Стамболийски предприе пѫтуването си въ Букурещъ и въ Бѣлгрддъ, което предшествува отиването му въ Лозана.
Отъ гледка точка на практическитѣ възможности, посещението на българския министръ-председатель въ Букурещъ не представлява никакъвъ интересъ. Той тамъ по-скоро остави известно неприятно впечатление въ срѣдитѣ на управляващитѣ фактори поради опита му да агитира въ тая чужда страна съ лозунга на зеления интернационалъ. Въ противовесъ на това, посещението му въ Бѣлградъ носи по другъ характеръ, макаръ и последствията отъ него да нѣматъ нищо общо съ допълнително създаденитѣ условия за дейностьта на българската делегация въ Лозана. Въ Бѣлградъ Стаиболийски застана на по-практична основа и съ цената на известенъ екивалентъ се опита да си приобщи сръбското сътрудничество въ Лозана, което трѣбваше да предшествува желаното сближение между двата народа. Безъ огледъ къмъ конкретната действителность, бидейки импулсивенъ въ своитѣ решения, Стамболийски извърши въ Бѣлградъ една фатална грѣшка, която породи последствия за него, за страната ни, a може би и за развоя на сръбско-гръцкитѣ отношения.
Злочестата сѫдба на Македония и придошлитѣ хиляди бѣжанци отъ тая страдална страна съставляваха едно положение, което сѫществуваше мимо волята на България. To
82
трѣбваше да ce има предъ видъ при всѣка нова насока въ курса на официялната българска политика. Въ чрезмѣрното си желание да постигне голѣмата цель, Стамболийски отрече влиянието на тоя факторъ и като направи въ Бѣлградъ своитѣ декларации по македонския въпросъ, влѣзе въ открита борба съ македонската емиграция. По тоя начинъ Стамболийски абдикира отъ дължимата защита на македонското население и по пѫтя на желаното споразумение съ Югославия усвои напълно сръбската национална теза. Отъ това защитата на българската кауза предъ конференцията въ Лозана не спечели ни най-малко, защото и Сърбия и Ромъния еднакво ce противопоставиха на предявенитѣ искания отъ българска страна. Стамболийски напраздно опита да скѫса обрѫча, който стѣгаше България. Готовъ да пожертвува македонската национална кауза, той изпустна изъ предъ видъ, че колкото и тя да е отъ значение сама по себе си, все пакъ сѫщата не можеше да съставлява за сърбитѣ оня еквивалентъ, срещу който тѣ биха ce решили да измѣнятъ курса на следваната отъ тѣхъ политика спрямо България за смѣтка на отнюшенияга имъ съ Гърция.
Безъ огледъ на сръбското поведение въ Лозана, Стамболийски продължи започнатото дѣло въ Бѣлградъ и го сдоби по-късно съ Нишкото споразумение отъ 24 мартъ 1923 г. По него време атмосферата въ Македония далечъ не изглеждаше да се разведрява. Нѣщо повече дори, тя се сгѫсти до такава степень, че предизвика станалото избиване на 22 души българи селяни отъ с. Гарвань — Щипско. Отъ друга страна имаме всичкото основание да вѣрваме, че сърбитѣ извършиха една сполучлива дизерсия, като проявиха разположение за разбирателство съ България, посрѣдствомъ което упражниха давление надъ гърцитѣ относително въпроса за условията на сръбската икономическа зона въ Солунъ. Непосрѣдствено следъ подписването на Нишкото споразумение съ България, което трѣбваше да бѫде последвано отъ друго подобно отъ икономически и финаксовъ характеръ, [1] сърбитѣ започнаха преговори съ гърцитѣ по въпроса за зоната имъ въ Солунъ. На 10 май 1923 год. гръцкиятъ министръ на външнитѣ
1. Сравни двата заключителни протокола къмъ конвенциитѣ за предаване на престѫпници и пр., подписани въ София на 25 ноемврий 1923 г. между България и Югославия.
83
работи Александрисъ, на пѫть за Лозана, подписа въ Бѣлградъ сключената за цельта конвенция между Сърбия и Гърция.
II.
Конкретни действия на българската делегеция въ Лозана, особено по въпроса за бѣжанцитѣ отъ Източна Тракия и за излаза ни на Бѣло море.
Следъ изложеното до тукъ можемъ да минемъ вече къмъ отдѣлнитѣ положения, които се застѫпиха отъ българската целегация предъ конференцията въ Лозана. Както отбелязахме вече, последующитѣ ни редове ще се явятъ въ допълнение на изложението, което се направи относително становището на България по въпроса за Проливитѣ и за излаза ѝ на Егея. Въ течение на преговоритѣ, нашата делегация се съгласи да се включи часть отъ територията на страната ни въ демилитаризираната зона около границитѣ на Източна Тракия, при условие обаче, че българското правителство самò ще приложи мѣркитѣ за демилитаризирането безъ всѣкакво чуждо вмѣшателство въ случая. Въ зависимость отъ това българската делегация настоя да се разреши на България да държи въ демилитаризираната зона, за охрана на границата и за обезпечение на полицията, една въорѫжена сила отъ 2,500 души, снабдени съ 100 картечни пушки. Но тъй като подобно въорѫжение не се допущаше съгласно съ договора отъ Ньойи, стана нужда щото конференцията въ Лозана да се отнесе до Посланическата конференция въ Парижъ за съответно решение. Последнята прие, че България може, мимо постановленията на чл. 76 отъ договора въ Ньойи, да притежава въ демилитаризираната зона по 4 картечни пушки за всѣки 100 души въорѫжена сила. Следва, че заинтересуванитѣ велики Сили не се поколебаха да прибѣгнатъ до една частична ревизия на договора за миръ, щомъ като отъ нея зависѣше дали България ще приеме условията на демилитаризираната зона.
Съгласно съ официялната покана на тритѣ Сили победителки, България се призоваваше на конференцията въ Лозана, за да вземе участие само въ обсѫжданията около въпроса за Проливитѣ. Въпрѣки това обаче нейното участие въ конференцията засегна извънъ въпроса за Проливитѣ
84
и въпроса за излаза ѝ на Егея, както и въпроса за бѣжанцитѣ отъ Източна Тракия.
По време на конференцията въ Лозана общото количество на дошлитѣ въ България бѣжанци отъ Тракия възлизаше на повече отъ 200,000 души. Отъ тѣхъ около 160,000 души бѣха пришелци отъ Източна Тракия и други 60,000 души — отъ Западна Тракия. Бѣжанцитѣ отъ Източна Тракия напустнаха селищата си предъ пълчищата на Енверъ паша, който реокупира страната имъ по време на междусъюзническата война презъ 1913 г. Тия отъ Западна Тракия бидоха изтръгнати отъ огнищата имъ последователно презъ есеньта на 1919 г., пролѣтьта на 1920 г. и по време на самата конференция въ Лозана, презъ месецъ януарий 1923 г.
Въ международно-правово отношение въпросътъ за бѣжанцитѣ отъ Западна Тракия получи все пакъ едно разрешение, колкото и то да се яви въ разрѣзъ съ тѣхнитѣ интереси. Подписаната въ Ньойи конвенция за доброволната емиграция между България и Гърция стана въ последствие приложима и въ Западна Тракия, по силата на едно допълнително споразумение между дветѣ заинтересувани правителства [1]. Сѫщото обаче не може да се каже за участьта на бѣжанцитѣ отъ Източна Тракия. По отношение на тѣхъ Цариградскиятъ договоръ отъ 1913 г. гарантираше правото имъ да се завърнатъ свободно въ страната си най-късно въ срокъ отъ две години и да влѣзатъ напълно въ владение на имотитѣ си [2]. Едновременно съ това тоя договоръ предвиди да стане едно факултативно размѣняване на българското и на мюсюлманското население отъ дветѣ страни на границата, както и на имотитѣ имъ, въ една зона отъ 15 километра въ дълбочина по цѣлата обща граница. За цельта договорътъ предвиди действието на специални смѣсени комисии, назначени отъ дветѣ правителства.
Въ изпълнение на това постановление на Цариградския договоръ, една смѣсена турско-българска комисия се събра
1. Въпросната конвенция се прилага въ Западна Тракия отъ 26 октомврий 1923 г., a Гюмюрджинската подкомисия за доброволна емиграция е учредена на 1 мартъ 1924 г.
Сравни по сѫщия въпросъ статията ми подъ надсловъ: „Тракийскиятъ въпросъ следъ войната", — печатана въ списанието Демократически прегледъ, декемврий 1924 г.
2. Членове 9 и 11 отъ договора.
85
въ Одринъ и протоколира на 2/15 ноемврий 1913 г. своитѣ решения, станали известни по-късно подъ наименованието „Одринско споразумение относително бѣжанцитѣ". По силата на това споразумение, което остана само на книга и не получи изпълнение, смѣсената комисия трѣбваше да пристѫпи къмъ самата размѣна и къмъ обезщетение на ония отъ бѣжанцитѣ, които нѣмаше да получатъ жилища, еквивалентни на своитѣ. Въпрѣки постановленията на Цариградския договоръ турското правителство не допустна да стане завръщането на бѣжанцитѣ въ Източна Тракия. Скоро последва общата война, поради която и тоя въпросъ остана съвършенно откритъ. Едва следъ примирието въ Солунъ, презъ 1918 г., българското правителство можа да възобнови усилията си относително бѣжанцитѣ отъ Източна Тракия. На направенитѣ постѫпки отъ страна на българската делегация въ Ньойи, конференцията за мира въ Парижъ отговори писменно на 8 августъ 1919 г. въ смисълъ, че „главнитѣ съюзени и сдружени Сили ще взематъ необходимитѣ мѣрки, за да се тури край на въпросното положение". Въпрѣки това обаче бѣжанцитѣ останаха далечъ отъ своитѣ родни огнища, обречени на съпроводенитѣ съ положението имъ бедствия. По своето естество въпросътъ за бѣжанцитѣ отъ Източна Тракия не престана да вълнува общественото мнение въ България. Ето защо българската делегация въ Лозана отправи искане до конференцията да бѫде изслушана по въпроса за правата на расовитѣ и на религиознитѣ малцинства въ Турция. При сѫществуващето съотношение на силитѣ между България и Турция и при констатиранитѣ прояви на националистическото движение въ последнята страна, видно бѣ, че само посрѣдствомъ една международна интервенция можеха да бѫдатъ действително запазени интереситѣ на бѣжанцитѣ отъ Източна Гракия. Въ резултатъ на всичко, сторено въ тоя смисълъ отъ българската делегация, последнята биде уведомена, че подкомисията за малцинствата допълнително ще се занимае съ изложението на българското правителство по тоя въпросъ.
На 26 декемврий 1922 г. българската делегация се яви предъ подкомисията за малцинствата, председателствувана отъ италиянския делегатъ Монтаня [1]. Турскиятъ представитель
1. Сѫщата комисия изслуша и представителитѣ на тракийската емиграция въ България, въ заседанието си на 2 януарий 1923 г.
86
въ тая подкомисия заяви предварително, че той протестира срещу изслушването на българската делегация по единъ въпросъ, който не може да бѫде обектъ на обсѫждания въ настоящата конференция. Риза Нуръ бей обоснова своето отрицателно становище по въпроса за бѣжанцитѣ отъ Източна Тракия въ зависимость отъ това, че тѣхното положение било окончателно уредено съ Одринската спогодба отъ месецъ ноемврий 1913 г. Турскиятъ делегатъ не само че отправи своя протестъ до председателя на подкомисията относително решението ѝ да изслуша българската делегация по въпроса за бѣжанцитѣ, но отказа да присѫтствува и въ самото заседание на подкомисията, за да му отнеме по тоя начинъ характера на едно редовно събрание.
Въпрѣки създадения инцидентъ отъ турска страна, който се яви като едно естествено допълнение на турското становище по въпроса за арменското национално огнище, българската делегация разви своето гледище по въпроса за бѣжанцитѣ. Тя настоя, щото последнитѣ да се завърнатъ по домоветѣ си, като имъ се обезпечатъ тамъ правата на малцинствата. Така сѫщо българската делегация настоя още и за завръщането по домоветѣ имъ на избѣгалитѣ въ България арменци по време на събитията, предшествуващи отблизу примирието въ Мудания. Подкомисията за малцинствата отнесе дебатирания въпросъ предъ първата комисия на конференцията, която го разгледа подъ председателството на лордъ Кърсонъ въ заседанието си на 9 ячуарий 1923 г. Тукъ Исметъ паша прояви сѫщата непримиримость, както и вториятъ турски делегатъ Риза Нуръ бей. Подобно на последния и той се позова на Одринското споразумение относително бѣжанцитѣ отъ Източна Тракия. Исметъ паша заяви, че по време на общата война не е имало българи въ Източна Тракия, вследствие на което днесъ не бива да се поставя на зелената маса въпросъ, който е ликвидиранъ отъ преди десеть години.
Турската аргументация далечъ не ще да се е видѣла на съюзнитѣ представители убедителна, защото тѣхнитѣ усилия несъмненно целѣха да склонятъ Исметъ паша къмъ отстѫпчивость. Така напримѣръ лордъ Кърсонъ, обръщайки се къмъ първия турски делегатъ, му заяви следното:
„Защо се показзате толкова немилостиви къмъ българитѣ отъ Източна Тракия?
87
Българитѣ сѫ въ Тракия по-рано и отъ васъ. Вънъ отъ това, не бѣха ли тѣ вашитѣ лоялни съюзници по време на войната?”
Отъ своя страна французкиятъ делегатъ Бомпаръ възрази по следния начикъ на Исметъ паша:
„Вашата речь не бѣ освенъ единъ категориченъ отказъ. Вие не искате дори и да се занимаете съ въпроса за завръщането на българитѣ отъ Източна Тракия. Това е печално!"
Въпрѣки желанието на съюзницитѣ да постигнатъ едно задоволително споразумение съ турцитѣ по въпроса за бѣжанцитѣ отъ Източна Тракия, тѣ трѣбваше да отстѫпятъ така, накто отстѫпиха и по въпроса за арменското национално огнище. Лишенъ отъ подобно ефикасно разрешение, тоя въпросъ влѣзе отново въ сферата на непосрѣдственитѣотношения между дветѣ заиктересувани страни. Отъ това следва, че изгледитѣ за неговото бѫдеще разрешениа намаляватъ, тъй като въ сѫществуващето съотношение на силитѣ между България и Турция не се съзиратъ ония елементи на въздействие, посрѣдствомъ които би се постигналъ желаниятъ резултатъ. Мимо всички увѣрения, дадени отъ турска страна на българската делегация, известно е, че по него време турцитѣ се опитаха да заставятъ и последнитѣ българи отъ Източна Тракия да напустнатъ огнищата си. [1] Днесъ въпросътъ за бѣжанцитѣ отъ Източна Тракия съставлява единъ отъ рѣдкитѣ по значение зъпроси, отъ които тепърва ще зависи развитието на бѫдещитѣ взаимоотношения между България и Турция [2].
По свой починъ българската делегация направи опитъ да вземе участие въ ония обсѫждания на конференцията въ Лозана, които засѣгатъ режима на чуждата търговия въ Турция и правото на чужденцитѣ да владѣятъ тамъ недвижими имоти. Поводъ да се предяви подобно искане отъ българска страна се съзрѣ въ обстоятелството, че цариградскиятъ
1. Касае се за българитѣ въ с. Курфалий — Чаталджанско.
2. По тоя въпросъ сключениятъ въ Ангора на 18 октомврий 1925 година, но още не ратифициранъ договоръ за приятелсгво между България и Турция съдържа постановления, които далечъ не даватъ едно задоволително разрешение на проблемата за бѣжанцитѣ отъ Източна Тракия. Едно може да се каже въ случая, a именно, че въ тоя пунктъ договорътъ санкционира едно сѫществуваще вече фактическо положение, което България не е въ състояние да измѣни.
88
пазаръ въ миналото е билъ първиятъ по значение за износната ни търговия. Вънъ отъ това, по силата на сѫществуващитѣ положения изъ областьта на турското публично право, българскитѣ поданици както и българската държава сѫ лишени отъ правото да владѣятъ недвижими имоти въ Турция [1]. При наличностьта на тия материялни интереси българската делегация пожела да бѫде представена въ съответнитѣ обсѫждания на конференцията. Въ отговвръ обаче на нейнитѣ постѫпки българската делегация биде уведомена, „че тя не може да вземе участие въ тия обсѫждания, защото тамъ ще бѫдатъ допустнати само представителитѣ на ония Сили, между които мирътъ е билъ прекѫснатъ презъ 1914 г. и не е още окончателно възстановенъ, или пъкъ ония Сили, които се ползуватъ въ Турция отъ режима на капитулациитѣ. България не влиза нито въ едната, нито въ другата отъ тия две категории".
Когато се разглежда поведението на българската делегация въ Лозана, въ зависимость отъ международната постановка на България следъ войната, трѣбва да се държи смѣтка така сѫщо и за вѫтрешното положение на страната, което указа въ сѫществена степень своето неблагоприятно въздействие. Въ това отношение казаното до тукъ следва да бѫде допълнено съ влиянието на тъй нареченитѣ „Кюстендилски събития", станали въ България презъ месецъ декемврий 1922 г. Тия събития, по своето естество, нагледно доказаха на чуждия свѣтъ, че вѫтрешното положение въ България е лишено отъ оная стабилность, която замѣстя до известна степень значението на необходииата въорѫжена сила за дадена страна. Въ едно време, когато усилията на България бѣха съсрѣдоточени къмъ добиването на реаленъ излазъ къмъ свободното море, дойдоха Кюстендилскитѣ събития, за да бѫдатъ изтълкувани въ крѫговетѣ на конференцията въ Лозана като проява на българския иридентизъмъ. Отъ това, че Стамболийски бѣше влѣзълъ въ открита борба съ македонската емиграция въ България, ще да е последвало известно задоволство y нѣкои отъ Силитѣ победителки.
1. Въпросътъ се отнася и до екзархийскитѣ имоти въ Цариградъ. Той по-обстойно е разгледанъ въ статията ми, помѣстена въ брой 33 на Църковенъ вестникъ отъ 6 октомврий 1923 г. подъ надсловъ „Сѫществува ли Екзархията въ Цариградъ?"
89
Последнитѣ обаче ни най-малко не се счетоха за длъжни да възнаградятъ Стамболийски за новия курсъ на външната политика — възвестенъ въ Бѣлградъ — като подкрепятъ българскитѣ тежнения въ Лозана. Кюстендилскитѣ инциденти, иредизвикани отъ безразсѫднитѣ действия на властьта, създадоха на Западъ убеждението за появяването на нѣкаква реална опасность спрямо създадения отъ войната редъ. Силитѣ победителки въ своята мнителность побързаха да отклонятъ всѣко българско искане около излаза ни на Егея, което имъ се струваше за насочено срещу новото териториялно разграничение на Балканитѣ.
Все въ крѫга на ония събития, които се развиха по време на самата конференция въ Лозана, следва да се отбележатъ гръцкитѣ насилия въ Западна Тракия и предизвиканото отъ тѣхъ въстание на българитѣ въ тоя край. Отъ като гърцитѣ окупираха тая страна, после междусъюзническото ѝ управление, положението на живущитѣ тамъ българи неимовѣрно много се влоши. To стана обаче съвършено непоносимо презъ есеньта на 1922 г., когато започнаха да пристигатъ въ Западна Тракия остатъцитѣ отъ разбититѣ гръцки войски въ Анадола. Въ първитѣ дни на януарий 1923 г., спонтанно избухнаха на много мѣста въ страната единични въорѫжени действия срещу гръцкитѣ власти. По много причини, въстанието на тракийскитѣ българи бѣше обречено на неуспѣхъ и то скоро угасна. Неговото зараждане и изпълнение говорятъ за безпомощното състояние на българина въ Западна Тракия и за опита му да привлѣче вниманието на самата конференция въ Лозана посрѣдствомъ собственото му самопожертвуване.
Неуспѣшното движение на българитѣ въ Западна Тракия послужи за поводъ на гърцитѣ да пристѫпятъ къмъ тѣхното преднамѣрено разорение. Повече отъ 10,000 българи отъ красивитѣ планински села, кацнали по Родопския масивъ. който се наваля кьмъ Дедеагачъ, бидоха изтръгнати отъ огнищата имъ и отвлѣчени, посрѣдъ зима, въ множеството гръцки острови. Едва презъ пролѣтьта часть отъ тѣхъ можаха да бѫдатъ освободени подъ изричното условие окончателно да напустнатъ предѣлитѣ на Гърция. Така започнаха на групи да се изселватъ и последнитѣ остатъци отъ българитѣ въ Западна Тракия. Когато по-късно се приложи
90
въ тая страна конвенцията за доброволната емиграция, процесътъ на изселването взема още по-широки размѣри. Въярѣки всички договорни положения, които бѣха отредени за да гарангиратъ живота на малцинствата въ Западна Тракия, усилията на гръцкото правителство безспирно продължиха къмъ пълното освобождение на страната отъ българското ѝ население.
Известно е, че въ Севъръ биде сключенъ на 10 августъ 1920 год. между Силитѣ и Гърция специяленъ договоръ за покровителствуване на малцинствата. [1] По-късно, България и Гърция дойдоха до едно споразумение относително начина, по който ще се прилагатъ съдържащитѣ се клаузи за малцинствата въ Ньойиския и въ Севърския договори. Това споразумение биде постигнато чрезъ посрѣдничеството на Обществото на Народитѣ и е известно подъ името „Женевски протоколъ за малцинствата" отъ 29 септемврий 1924 г. Постановленията на Женевския протоколъ останаха само на книга, защото въ заседанието си на 3 февруарий 1925 г. гръцкото народно събрание отхвърли приложението на протокола въ Гърция. Действията на гръцкото правителство бидоха въ последствие санкционирани и отъ самото Оощество на Народитѣ, следъ като неговиятъ Съветъ на 14 мартъ 1925 г. възприе становището, което се застѫпи въ случая отъ английския делегатъ Чемберлейнъ. [2]
1. При подписването на Лозанския договоръ, на 24 юлий 1923 г., представителитѣ на Англия, Франция, Италия, Япония, Гърция и Турция подписаха сѫщевременно и единъ протоколъ, по силата на който се възобнови сключениятъ въ Севъръ презъ 1920 г. договоръ съ Гьрция относително защитата на малцинствата. Тоя договоръ влѣзе въ сила отъ 6 августъ 1924 г. — датата, отъ която е въ сила и самиятъ договоръ въ Лозана съ всичкитѣ му приложения. Станалото се дължи на турската делегация, която настоя предъ Конференцията въ защита на турцитѣ въ Западна Тракия.
2. По предложение на английския делегатъ Чемберлейнъ, Съветътъ на Обществото на Народитѣ намѣри, че е достатъчно да се отправи до гръцкото правителство само единъ въпросникъ, на който то да отговори: какво е направило до сега или смѣта да направи въ бѫдеще, за да се приложатъ на дѣло въ страната постановленията на договоритѣ въ защита на малцинствата?
Въ заседанието си на 10 юний 1925 г., Съветътъ на Обществото на Народитѣ разгледа гръцкия отговоръ. Въпрѣки обстоятелството, че тоя отговоръ не съдържаше нищо по отношение на миналото и бѣше лишенъ отъ залози за добритѣ намѣрения на гръцкото правителство по отношение на бѫдещето. Съветътъ прие, по предложение на английския делегать Чемберлейнъ, какво обясненията на гръцкото правителство сѫ задоволителни, вследствие на което и счете, че не е необходимо да се взематъ нѣкои други мѣрки въ защита на малцинствата.
91
Така, най-сетне, се унищожиха и ония последни гаранции за сѫществуванието на българитѣ въ Западна Тракия, които бѣха създадени въ едно време, много по-близко до самата война. По наша преценка, станалото съставлява редъкъ по значение ударъ върху самия престижъ на Обществото на Народитѣ. Ако ли надникнемъ по-дълбоко въ исто рията на Женевския протоколъ за малцинствата, констатираме влиянието на мощни задкулисни фактори. Протоколътъ е рожба, до известна степень, на гръцкитѣ опасения отъ зловредното влияние, което щѣше да укаже „Търлиската афера”, и хитра маневра, за да се обезпечи сключването на заема за гръцкитѣ бежанци. [1] Неговото унищожение се наложи по причини, тѣсно свързани съ взаимоотношенията на Югославия и на Гърция. Чрезъ станалото, презъ месецъ ноемврий 1924 г., денонсиране на сѫществуващия съюзенъ договоръ отъ 1913 г. между дветѣ последни страни Югославия упражни давление върху Гърция, за да се премахне създадениятъ опасенъ прецедентъ съ признаването на права на българитѣ въ Тракия и въ Македония. Едновременно съ това се подготви и почвата за сключването на новъ съюзенъ договоръ между Югославия и Гърция, при още по-добри перспективи за сръбското проникване къмъ Солунъ.
Следъ неуспѣшния опитъ на генералъ Вейганъ да обезпечи българския излазъ на Егейското море, посрѣдствомъ редъ стопански условия, които да регулиратъ транзита
1. Ha 27 юлий 1924 г. въ гръцка Македония 19 души българи ceляни бидоха избити отъ самата охрана, която ги е съпровождала отъ село Търлисъ за Горно-Броди. Това събитие, надлежно установено отъ Смѣсената гръцко-българска комисия по доброволната емиграция, подлежешеда бѫде докладвано на Съвета на Обществото на Народитѣ.
Сравни по тоя въпросъ L'Enquête sur les événements de Tarlis — documents — 1924. Edition du Ministère des Affaires Etranaères et des Cultes de Bulgarie.
Подъ попечителството на самото Общесгво на Народитѣ, Гърция сключи презъ месецъ септемврий 1924 г. единъ международенъ заемъ отъ 10 милиона лири стрелинги за подпомагане на своитѣ бѣжанци отъ последната война въ Мала-Азия.
92
презъ Дедеагачъ, българската делегация биде уведомена, че ще бѫде сезирана съ ково предложение за цельта. И действително, на 5 януарий 1923 г. официозно се съобщи на делегацията новиятъ текстъ въ Проекто-конвенцията за Дедеагачъ. По-късно, на 26 януарий, се събра специално назначената подкомисия отъ конференцията, която врѫчи официялното предложение на българската делегация и изслуша становището на последнята.
Като се позоваватъ на повеленията на чл. 48 отъ договора на Ньойи, великитѣ Сили въ своето предложение констатиратъ, че пристанището въ Дедеагачъ не е удобно за постройката на ново пристанище, което да отговаря на нуждитѣ на българската търговия. Въ следващитѣ 16 члена на предложението се съдържатъ условията, при които великитѣ Сили проектиратъ да обезпечатъ българския излазъ къмъ свободното море. По-сѫщественитѣ положения, които сѫ легнали въ основата на новата проекто-конвенция за Дедеагачъ могатъ да бѫдатъ резюмирани по следния начинъ : Гърция се задължава да отстѫпи, при условие на амфитеозенъ наемъ, за срокъ отъ 99 години върху брѣга на Егейското море, между Дедеагачъ и Макри, една територия отъ 3 клм. по дължина и 1 клм. въ дълбочина на брѣга. Въ административно отношение тази територия ще се счита като българска територия; нейното управление ще зависи отъ България и тамъ ще бѫдатъ задължителни българскитѣ закони. Чиновницитѣ и служащитѣ ще бѫдатъ български поданици и ще бѫдатъ назначавани отъ българското правителство. Редътъ и сигурностьта въ отстѫпената територия ще се подържатъ отъ българскитѣ власти подъ попечителството на една международна комисия. Всички частни имоти, които се намиратъ въ отстѫпената територия, ще бѫдатъ отчуждени отъ стопанитѣ имъ и дължимото обезщетение ще бѫде заплатено отъ България. Посторойката на пристанището ще се рѫководи отъ българското правителството и ще стане за негова смѣтка. Самото пристанище се обявява за свободно пристанище отъ международенъ интересъ, и спрямо него ще се прилагатъ съответнитѣ решения на международната конференция, станала въ Барцелона презъ 1921 г.
Това сѫ въ общи черти постановленията нь съюзното
93
предложение по отношение на отстѫпената територия. За да се обезпечи обаче свободниятъ транзитъ на стоки и пѫтници между България и тая територия, предвидено е въ предложението да функционира една международна комисия, съставена отъ делегати на тритѣ Сили победителки, на всѣка отъ балканскитѣ държави, на Турция и на България. Гръцкото правителство ще делегира на международната комисия правата си на полицейски контролъ и на технически надзоръ върху желѣзопѫтната линия, която съединява българската граница съ визираната територия. Полицейската служба въ треноветѣ и по гаритѣ ще се упражнява изключително отъ органитѣ на комисията въ съгласие съ управлението на източната желѣзопѫтна компания. Последната запазва всички свои права и задължения, както тѣ сѫ сѫществували преди 1 августъ 1914 г. Докато бѫде построено новото пристанище при Макри, гръцкото правителство е задължено да укаже на българското правителство въ пристанището на Дедеагачъ всички улеснения, които сѫ предвидени въ настоящата конвенция.
Отъ изложеното се вижда, че новото съюзно предложение сѫществено се различава отъ предшествуващето предложение на генералъ Вейганъ. Съвършенно новъ елементъ представлява въ него територията отъ 3 кв. клм. при Макри, която се отстѫпва на България, на началата на амфитеозенъ наемъ. Може да се каже, че фактически тая територия би била въ голѣма степенъ подвластна на България. Освенъ това става въпросъ за ново пристанище при Макри, постройката на което трѣбва да легне изключително въ тяжесть на българския бюджетъ. Най-сетне, третата сѫществена констатация следва да се направи по отношение на начина, по който е предвидено да се свърже отстѫпената територия при Макри съ предѣлитѣ на България. Въ това отношение предложението на съюзницитѣ не съдържа нищо ново. Желѣзопѫтната линия, която ще свързва България съ отстѫпената ѝ територия, ще принадлежи на чужда компания и ще минава презъ чужда територия. Като единствена гаранция за безпрепятствения транзитъ на България къмъ пристанището при Макри се явява упражнението на полицейския контролъ по гаритѣ и въ треноветѣ изключително отъ органитѣ на международната комисия.
94
Новото съюзно предложение бѣ разгледано отъ българската делегация и последната безъ всѣко колебание застана на становището, че то трѣбва да бѫде отхвърлено като несъвмѣстимо съ нуждитѣ на българския излазъ къмъ свободното море. Общо бѣ заключението, че въ никой случай България не би могла да се реши да хвърли своитѣ милиони за постройката на едно пристанище, което ще се намира вънъ отъ предѣлитѣ ѝ, толкова повече, когато съединителната му линия ще минава презъ чужда територия. Съображенията на българската делегация бѣха направени достояние на правителството въ София, което напълно ги възприе и натовари делегацията да ги съобщи на конференцията.
На 26 януарий 1923 г. българската делегация се яви предъ специялно назначената подкомисия отъ първата комисия на конференцията, наречена „Подкомисия за проучване на условията по прилагенето на известни клаузи относително обезпечението на икономическия излазъ на България на Егейското море". Подкомисията се председателствуваше отъ ромънския делегатъ Диаманди и въ състава ѝ влизаха представители на тритѣ Сили победителки, на Югославия, на Гърция и на Турция. Поканена да се изкаже по въпроса, българската делегация прочете своето писмено изложение, отъ което заимствуваме следния характеренъ пасажъ :
„Експертната комисия — поставена предъ неоспоримия фактъ, че е напълно невъзможно за гърцитѣ или за нѣкоя друга международна организация да осѫществятъ въ Дедеагачъ или въ околноститѣ му постройката на едно пристанище по начинъ да се облагодетелствува морскиятъ трафикъ на България, безъ да се прибѣгва до чрезмѣрни портови такси, отъ които неминуемо ще спре трафикътъ и ще последватъ щети за икономическото развитие на страната, — отстѫпва на България, като голѣмо благоволение, постройката на едно международно пристанище върху една затворена зона, въ пълна чужда територия, при положение, че това пристанище, бидейки откѫснато отъ България, ще се съобщава презъ гръцка територия посрѣдствомъ една чужда желѣзопѫтна линия".
„Подобна комбинация никога не е давала практически резултати и никога не е била прилагана съ успѣхъ, гдето И да е било въ свѣта. Ние заявяваме още единъ пѫть, че
95
България се намира, повече отъ всѣка друга държаза, въ абсолютна невъзможность да използува направено ѝ предложение".
Следъ прочита на българското изложение последовагелно се изказаха по него представителитѣ на останалитѣ делегации. Венизелосъ заяви, че пристанището, което представлява за България известенъ интересъ, не е Дедеагачъ, a Солунъ. Сѫщиятъ добави, че гръцкото правителство е разположено да преговаря направо съ България относително улесненията, които може да се направятъ на българския транзитъ презъ Солунъ. Всичко това показва, че и този пѫть Венизелосъ се опита, чрезъ диверсия, да отклони въпроса отъ естествения пѫть на неговото разрешение. По-изчерпателенъ въ своето изложение, италиянскиятъ делегатъ Ногара не отрече основателностьта на българскитѣ възражения. Той самъ заяви, че за да може България да извърши необходимитѣ постройки въ пристанището на Дедеагачъ, тя трѣбва да бѫде напълно убедена, какво тая область е вънъ отъ всѣкакви политически посегателства. Английскиятъ и французниятъ делегати Николсонъ и Баржетонъ се задоволиха да отбележатъ, че подкомисията има строго опредѣлена задача: да запита чисто и просто българската делегация, дали тя приема или отхвърля проекто-конвенцията, така както ѝ е предложена. Въ заключение председательтъ на подкомисията Диаманди изказа своитѣ съжаления, че категоричното становище на българската делегация прави невъзможно разбирателството по дебатирания въпросъ. Той съжалява толкова повече, че е билъ отъ тия, които сѫ вѣрвали, какво благодарение на направенитѣ отъ Гърция отстѫпки ще може да се осѫществи българскиятъ излазъ на Егея и да се обезпечи нова ера въ отношенията на тия две страни.
Усилията на българската делегация въ Лозана не биха били достатъчно илюстрирани, ако не се дадатъ нѣкои обяснения относително поведението на Силитѣ победителки спрямо България по време на самата конференция. Въ зависимость отъ общата рѫководна линия на съюзницитѣ, изработена следъ пробива на гръцкия фронтъ въ Анадола и въ течение на преговоритѣ въ Мудания, въпросътъ за владението на Западна Тракия отъ гърцитѣ се явяваше предрешенъ още преди свикването на конференцията въ Лозана. Ето защо
96
единствения въпросъ, по които сѫществуваше известна свобода на обсѫждане и по който българската делегация можеше свободно да пледира, бѣ тоя за българския излазъ на Егейско море. Въ това отношение Силитѣ победителки проявиха готовность да удовлетворятъ България, обаче добритѣ имъ намѣрения не отидоха никога въ разрѣзъ съ основнитѣ повеленения на тѣхната източна политика.
Въпросътъ за българския излазъ на Егея се поставя въ своята политическа и икономическа сѫщина. Намъ се иска да вѣрваме, какво Силитѣ победителки твърде добре разбраха, че българскиятъ излазъ не би могълъ икономически да бѫде осѫщественъ безъ да се извърши за това една промѣна въ сѫществуващия политически статутъ на Западна Тракия. Но именно защото подобна промѣна би трѣбвало да бѫде осѫществена, затова и тѣ не се решиха да предвидятъ ония положения въ изготвената отъ тѣхъ проекто-конвенция за Дедеагачъ, безъ които тя се явяваше лишена отъ значение за България.
Ако по-специялно се спремъ върху поведението на отдѣлнитѣ велики Сили спрямо българската целегация, трѣбва да отбележимъ, че то не бѣ еднакво. Английскитѣ представители въ Лозана първи недвусмислено подчертаха на българската делегация, че тя не трѣбва да храни напраздни надежди нито по въпроса за владението на Западна Тракия, нито по тоя за териториялния излазъ на България на Егейско море. По отношение на последния въпросъ английскиятъ експертъ Николсонъ открито заяви, че Силитѣ биха могли да направятъ нѣкои измѣнения въ условията на проекто-конвенцията за Дедеагачъ,само ако за това последва гръцкото съгласие.
Въ общение съ французката делегация, нашитѣ представители узнаха, че инструкциитѣ на тая делегация сѫ гласѣли да не се подържа българското становище по въпроса за излаза ни на Егея, тъй като правителството на Поанкаре е недоволно отъ България относително репарациитѣ [1]. Въ лицето на французкия експертъ Баржетонъ, автора на проекто-конвенцията
1. По тоя въпросъ българското правителство постигна разбирателство съ Междусъюзническата комисия въ България едва следъ първата конференция въ Лозана. Протоколътъ по уреждане на репарационния дългъ на България е подписанъ въ София на 21 мартъ 1923 година.
97
за Дедеагачъ, българската делегация срещна най-упорития противникъ на териториялния ни излазъ къмъ свободното море. Г. Баржетонъ твърде често повтаряше, че България цели да реализира териториялни постижения подъ булото на чл. 48 отъ договора въ Ньойи. И въ подкрепление на своята мисъль той цитираше Чехословакия и Швейцария, две страни, които нѣматъ достѫпъ на морето и които никога не сѫ се стремѣли да добиятъ територияленъ излазъ на него. Къмъ казаното трѣбва да се прибави още и това, че на българската делегация се подчерта необходимостьта да бѫдатъ задоволени известни спорни французки интереси въ България, като предварително условие за да се спечели французката подкрепа по въпроса за излаза ни на Егея.
Отъ страна на Италия българската делегация срещна само едно платоническо съчувствие. На моменти то се прояви доста чувствително, обаче неговиятъ практически смисълъ бѣше нищоженъ. Италиянцитѣ се постараха да ни убедятъ въ Лозана, че само Италия е въ положение да ни помогне, тъй като Англия е свързана съ Гърция, a Франция има задължения къмъ Югославия. Но за да можела Италия да стори това, трѣбвало българското правителство окончателно да уреди всички висещи въпроси между дветѣ страни относително нѣкои гори, обезщетения и пр. По тоя начинъ, ако въ края на краищата България не получи желания излазъ на Егея, то въ замѣна на това много отъ италиянскитѣ рекламации въ България бидоха изцѣло удовлетворени.
За едно самостоятелно проявление на Гърция въ Лозана не може и дума да става. Но до толкова, до колкото Венизелосъ имаше свобода на действие, той се постара да остави българската делегация подъ впечатлението, че гърцитѣ не сѫ казали своята последна дума по въпроса за излаза ни на Егея. Съ громки фрази за ново балканско споразумение Венизелосъ се явяваше за момента неотстѫпчивъ, но подхвърляше идеята за едно по-късно разрешение на въпроса, на базата на териториялна размѣна, когато Гърция ще има гражданско правителство. Очевидно е, че Венизелосъ имаше своитѣ скрити намѣрения, и не е мѫчно тѣ да бѫдатъ отгатнати. Лишена отъ своя Родопски масивъ, който изцѣло остава въ България, Западна Тракия не би могла да се рентира напълно въ гръцки рѫце. Ето защо Венизелосъ целѣше да
98
сдобие страната съ часть отъ северния й планински склонъ, срещу известни териториялни отстѫпки по течението на Марица.
Следъ като се запознахме съ усилията на българската делегация въ Лозана и съ срещнатото противодействие, време е да видимъ, какъ тая делегация завърши своята мисия предъ последната източна конференция. На 29 януарий 1923 г. българската делегация получи отъ конференцията окончателния текстъ на проекто-конвенцията за режима на Проливитѣ и тоя на конвенцията относително границитѣ на Тракия. Съ това се извърши спрямо България официялното врѫчване на проекто-договора за миръ, тъй като нашата държава бѣше договаряща страна само по тия две конвенции. Преди да напустне Лозана, българската делегация отправи до всички делегации едно писмо, въ което декларираше по най-категориченъ начинъ, че тя не може да се възползува отъ проекто-конвенцията за Деде-агачъ. Едновременно съ това изложението на българската делегация съдържаше и съображенията за нейния протестъ срещу отстѫпването на Западна Тракия въ полза на Гърция. Въ заключение на всичко казано, българската делегация завършваше изложението си съ следния пасажъ :
„Съ най-голѣма скръбь българскиятъ народъ ще научи, че още единъ пѫть се действува спрямо него по начинъ много по-тежъкъ, отколкото спрямо кой и да е отъ другитѣ победени народи. Отдаденъ на oбнoвитeлeнъ трудъ, замѣстилъ меча съ палешника на оралото, българскиятъ народъ не ще загуби търпение и предъ тази нова неправда. Той ще продължи, въпрѣки всичко, своята мирна политика. Но той ще запази и убеждението, какво всички хуманни идеи, прокламирани по време и следъ голѣмата война, не е трѣбвало да му бѫдатъ приложени и че неговитѣ морални, национални и икономически интереси оставатъ непризнати и пожертвувани!"
III.
Втората конференция въ Лозана, въпросътъ за дължимитѣ репарации отъ Гърция на Турция и появяването на турцитѣ въ Караагачъ.
Единъ отъ сѫщественнитѣ моменти въ втората конференция въ Лозана съвпада съ създаването на остъръ конфликтъ около дължимитѣ репарации отъ Гърция на Турция
99
и съ уреждането му посрѣдствомъ отстѫпването на Караагачъ въ полза на Турция. Въ течение на първата конференция въ Лозана съюзницитѣ решително се противопоставиха на турскитѣ усилия да се сдобиятъ съ територия на западъ отъ р. Марица. Може да се каже, че въ това отношение въпросътъ бѣше окончателно ликвидиранъ и не би се повдигналъ втори пѫть, ако ли спорътъ за дължимитѣ репарации на Турция не се постави въ последствие за конференцията извънредно болезнено, съ рискъ да предизвика нежелателни последствия, въ случай че по него не се намѣрѣше едно задоволително решение. При положението, при което бѣха стигнали преговоритѣ въ конференцията, на Гърция не оставаше нищо друго освенъ да постави на дневенъ редъ спора си съ Турция около дължимитѣ репарации и да потърси разрешението му съобразно съ своитѣ интереси. Въ това отношение Венизелосъ можеше да се надѣва изобщо на подкрепата, която указваха съюзницитѣ на гръцката кауза и специялно въ случая — на французкото и на сръбското помощно въздействие спрямо турцитѣ. Франция бѣше твърде много приобщила за свои непосрѣдствени цели влиянието, което указа на турцитѣ новообразуваниятъ фронтъ на Марица, за да се почувствува заставена да подкрепи ефикасно гръцкото становище по въпроса за репарациитѣ. Отъ друга страна Сърбия можеше да се освободи отъ всѣко съседско съперничество спрямо Гърция, защото недавна бѣ получила отъ нея удовлетворение по въпроса за сръбската икономическа зона въ Солунъ. И действително, гръцкиятъ министъръ на външнитѣ работи Александрисъ пристигна въ Лозана, въ помощь на Венизелоса, следъ като бѣ подписалъ въ Бѣлградъ на 10 май 1923 г. конвенцията за свободната икономическа зона въ Солунъ. [1]
1. Съ извършеното въ последствие денонсиране на гръцко-сръбския съюзенъ цоговоръ отъ 19 май 1913 г. въпросътъ за сръбската свободна икономическа зона въ Солунъ се постави отново на дневенъ редъ. Воденитѣ преговори въ Бѣлградъ за подновяването на съюзния договоръ бидоха прекѫснати на 2 май 1925 г., понеже Сърбия и Гърция не можаха да дойдатъ до споразумение относително следнитѣ три въпроса : 1) Признаването на суверенни права въ полза на Сърбия надъ желѣзоп. линия Солунъ—Гевгели и Солунъ—Битоля, както и манипулиране съ желѣзоп. движение. 2) Признаване и покровителство на сръбскитѣ малцинства, наречени славянски малцинства, въ гръцка Македония, сиречъ на българитѣ, които споредъ сърбитѣ възлизатъ въ тая часть на Македония на 300,000 души, a споредъ гърцитѣ тѣ не надминаватъ 120,000 души. 3) Разширяване на сръбскитѣ права въ свободната икономическа зона въ Солунъ, опредѣлени съ спогодбата отъ 10 май 1923 г.
100
По своето естество, въпросътъ за дължимитѣ репарации отъ Гърция на Турция представляваше сериозна опасность за начина, по който въ бѫдеще щѣше да се консолидира финансовото положение на Гърция после загубената война. Англия и съюзницитѣ ѝ, които бѣха кредитирали Гърция въ войната, почувствуваха, че колкото и да бѫде минимално репарационното бреме, което можеше да легне върху нея, то все пакъ щѣше чувствително да засегне тѣхнитѣ интереси, като влоши въ бѫдеще общата финансова и стопанска структура на тѣхната длъжница. Ето защо, ако съюзницитѣ приеха по начало, че Гърция дължи репарации на Турция поради станалитѣ опустошения отъ войната, тѣ напрегнаха въ последствие усилията си, за да отклонятъ зловредното влияние отъ усвоеното начало. За тая цель съюзницитѣ се опитаха да замѣстятъ дължимитѣ репарации отъ Гърция съ нѣкоя равноценна придобивка въ полза на Турция. Като възможни комбинации се очертаха следнитѣ три положения: Гърция да предаде на Турция известни движими ценности, да отстѫпи въ полза на последнята часть отъ търговската си флота, или най-сетне — да ѝ предаде владението на Караагачъ съ близката му околность.
Само отстѫпването на Караагачъ въ полза на Турция представляваше възможность да задоволи турцитѣ, толкова повече, че самото предложение изхождаше отъ тѣхна страна. Неговото приемане обаче правѣше невъзможно обезпечението на българския излазъ по долината на Марица, тъй като по пѫтя му щѣха да застанатъ една следъ друга Турция и Гърция. Въ втората половина на май се забеляза известна нервность около воденитѣ преговори въ конференцията по въпроса за дължимитѣ репарации отъ Гърция на Турция. Колкото и общото положение въ Лозана да изключваше изненадитѣ, все пакъ известни безпокойства се появиха поради обстоятелството, че Гърция настояваше часъ по-скоро да се ликвидира съ спора ѝ около репарациитѣ. По него време, гръцкото военнолюбие взе широки размѣри и се прояви по долината на Марица съ известни допълнителни военни мѣрки
101
отъ естество въ всѣки моментъ да предизвикатъ нѣкой нежелателенъ инцидентъ съ турцитѣ.
На 26 май съюзнитѣ делегати постигнаха споразумение между турцитѣ и гърцитѣ по въпроса за дължимитѣ репарации. Гърция отстѫпи Караагачъ на турцитѣ и тѣ минаха на западъ отъ р. Марица. [1] Новата граница се опредѣли да минава по течението на Марица до втичането въ нея на р. Арда, следъ което да следва р. Арда до една точка въ близость на с. Чорекъ-Кьой, после въ права линия югоизточно да слѣзе до друга точка на Марица, на 1 клм. отъ с. Босна-Кьой и да продължи по течението на Марица до Егейското море. По тоя начинъ Турция включи въ своитѣ предѣли Караагачъ заедно съ близката му стратегическа околность и застѫпи, на едно разстояние отъ около 10 клм., желѣзопѫтната линия Свиленградъ—Дедеагачъ. По силата на постигнатото споразумение турцитѣ окупираха на 15 септемврий 1923 г. Караагачъ и отстѫпената територия западно отъ Марица.
Съ появяването на турцитѣ въ Караагачъ се създаде една абсолютна невъзможность задоволително да се обезпечи българскиятъ излазъ къмъ Егейското море по долината на Марица. Желанието на тритѣ Сили победителки да намѣрятъ едно сполучливо разрешение на въпроса за българския излазъ напълно се осуети презъ втората конференция въ Лозана, когато се постави въпросътъ за дължимитѣ репарации отъ Гърция на Турция. Ако Англия, Франция и Италия решиха да удовлетворятъ турцитѣ по въпроса за Караагачъ, то е защото само по тоя начинъ се отстраняваше за конференцията опасното влияние на въпроса за дължимитѣ репарации отъ Гърция. Но това сѫщевременно показва, че каузата на България стана още по-малко присърдце на Силитѣ победителки въ течение на втората конференция въ Лозана. По него време чужденцитѣ отлично познаваха вѫтрешното положение на България, a що се касае до външната политика на страната, тѣ продължаваха да хранятъ сѫщото недовѣрие спремо нея. Даже въ самата конференция въ Лозана съвършенно необосновано се твърдѣше, че България е способствувала да се засили
1. Спогодбата относително отстѫпването на Караагачъ се оформи въ специяленъ протоколъ, който е помѣстенъ като отдѣлно 15-то приложение къмъ мирния договоръ, подписанъ въ Лозана на 24 юлий.
102
турското упорство по въпроса за дължимитѣ репарации отъ Гърция на Турция. Чрезъ отстѫпването Караагачъ на Турция се отстрани и всѣка по-сетнешна възможность за България да преговаря направо съ Гърция, както се желаеше отъ последната, за уреждането на въпроса за българския излазъ. Между Свиленградъ и Кулели-Бургазъ се създадоха по тоя начинъ три последователни зони по пѫтя на желѣзопѫтната линия за Дедеагачъ или за Цариградъ: гръцка отъ Свиленградъ до моста на р. Арда, турска отъ тамъ до селото Босна-Кьой и пакъ гръцка до желѣзопѫтния мостъ на Марица при Кулели-Бургазъ. Интересно е да се отбележи, че подобно на България, която настояваше за безпрепятственъ транзить по долината на Марица, сѫщо и турцитѣ, следъ като имъ се отстѫпи Караагачъ, настояха предъ конференцията да добиятъ едно сигурно желѣзопѫтно съобщение между Кулели-Бургазъ и българската граница. Въ тоя смисълъ се изказа и Исметъ паша предъ първия комитетъ на конференцията въ заседанието му на 27 априлъ 1923 г.
Съображенията на турската делегация бидоха напълно възприети отъ конференцията, която възложи на една специялна експертна комисия да се занимае съ въпроса. Комисията реши, че уговоренитѣ за цельта положения ще съставляватъ единъ допълнителенъ членъ къмъ конвенцията относително границитѣ на Тракия. По своето съдържание, тия положения предвиждатъ пълна свобода за транзита отъ и за Турция презъ дветѣ последователни гръцки зони между българската граница и Кулели-Бургазъ. Пѫтницитѣ отъ и за Турция могатъ да минаватъ презъ сѫщитѣ зони безъ всѣко паспортно или митническо преглеждане. За доброто изпълнение на установенитѣ положения ще се грижи единъ специяленъ комисаръ, назначенъ отъ Съвета на Обществото на Народитѣ. Гръцкото и турското правителства ще бѫдатъ представени предъ тоя комисаръ чрезъ свои делегати.
При създаденото положение по тоя въпросъ българскиятъ официяленъ наблюдатель реши, че трѣбва да се намѣси въ обсѫжданията на конференцията. [1] Той застана на становището, че щомъ Турция се явява по пѫтя на българския излазъ къмъ свободното море, налага се и тя да поеме
1. Предъ втората конференция въ Лозана, България бѣ представена само съ свой наблюдатель.
103
ония задължения спремо България, които сѫ поели Силитѣ въ чл. 48 отъ договора въ Ньойи, по който договоръ Турция не е подписавша страна. Затова, въ едно отъ изложенията си до конференцията, той поиска и Турция да бѫде свързана съ задълженията, предвидени въ чл. 48 отъ казания договоръ. Това искане на България биде прието отъ конференцията въ заседанието ѝ на 28 май. Английскиятъ делегатъ Хорасъ Румболдъ заяви, че назначената за цельта експертна комисия ще трѣбва да редактира допълнителния членъ къмъ конвенцията за границитѣ на Тракия така, че да се обезпечи не само турския транзитъ въ дветѣ последователни гръцки зони, но още и тоя на България, който минава презъ турската зона въ Караагачъ. По тоя поводъ турцитѣ не направиха възражения.
Въ изпълнение на взетото решение, експертната комисия извърши необходимата поправка въ редакцията на допълнителния членъ къмъ конвенцията за границитѣ на Тракия, като включи и България, наравно съ Гърция и Турция, въ сферата на оня контролъ, който се повѣри на специалния комисарь, за да се обезпечи транзита на тритѣ страни по долината на Марица. Така сѫщо комисията предвидѣ и следнята допълнителна алинея, която специялно засѣга новото задължение на Турция спрямо България: „Турция поема, що се касае до транзита презъ оная часть отъ нейната територия, която е разположена на дѣсния брѣгъ на Марица, задълженията, които следватъ за Гърция по чл. 212 отъ договора въ Ньойи и чл. 4 отъ договора, подписанъ въ Севръ на 10 авг. 1920 г. между Англия, Франция, Италия, Япония и Гърция".
Безспорно е, че, при новата редакция на допълнителния членъ къмъ конвенцията за границитѣ на Тракия задължението на Турция спрямо България, да ѝ обезпечи безпрепятственъ транзитъ въ зоната на Караагачъ, бѣ напълно предвидено. Но това задължение на Турция се комбинираше съ останалитѣ клаузи на допълнителния членъ относно ролята на специялния комисаръ по транзита. И понеже допълнителниятъ членъ щеше да фигурира въ конвенцията за границитѣ на Тракия, следва, че неговото съдържание трѣбваше да бѫде приподписано и отъ България. Това обстоятелство се яви въ пъленъ разрѣзъ съ становището, което застѫпи България предъ първата Конференция въ Лозана, по въпроса за излаза ѝ на Егея. Турция можеше да се задоволи
104
за своя транзитъ презъ дветѣ последователни гръцки зони чрезъ предвиденото участие на специялния комисаръ по транзита, но това далечъ не можеше да съставлява необходимата гаранция за България, както по отношение на нейния транзитъ презъ турската зона, така и по отношение на тоя презъ останалитѣ две гръцки зони. Ако жизненитѣ интереси на България ѝ позволяваха да сложи подписъ подъ подобно предложение, тя би го сложила по-скоро подъ второто предложение на Силитѣ победителки, направено и въ първата Конференция въ Лозана, което тя отхвърли, както видѣхме. Това предложение поне даваше възможность на България да разполага съ една територия при Макри, на бѣломорския брѣгъ, отъ 3 кв. клм., до известна степень ней подвластна. Вънъ отъ това, новото предложение, което ѝ се направи по единъ косвенъ начинъ, не съдържаше нищо повече отъ известни увѣрения за безпрепятственъ транзитъ, предоставени на грижата на единъ специяленъ комисаръ, назначенъ отъ Съвета на Обществото на народитѣ. По тоя начинъ България бѣ изправена предъ следното положение: или да подпише конвенцията за границитѣ на Тракия, съ предвидения къмъ нея допълнителенъ членъ, чрезъ което би си обезпечила турското задължение за свободенъ транзитъ презъ Караагачъ, но отъ друга страна косвено би приела, че задължението на Силитѣ победителки по чл. 48 отъ договора въ Ньойи е изпълнено спремо нея; или пъкъ да настои да се изхвърли допълнителния членъ къмъ конвенцията за границитѣ на Тракия, за да може да я подпише, но тогава тя би се лишила отъ турското задължение спрямо нейния транзитъ презъ Караагачъ, както и отъ гръцкото задължение относително другитѣ две зони, по дължината на пѫтя за Дедеагачъ. България прие втората алтернатива и заяви, че тя нѣма да подпише конвенцията за границитѣ на Тракия, ако въ нея бѫде помѣстенъ допълнителниятъ членъ. Това създаде известно недоволство въ срѣдитѣ на конференцията, гдето смѣтаха, че сѫ поставили България въ такова положение, отъ което тя не може да се върне назадъ. Очевидно е, че Силитѣ победителки бѣха недоволни, че се лишаваха отъ възможностьта да заявятъ въ последствие на България, че тѣ сѫ издължени спрямо нея по силата на чл. 48 отъ договора въ Ньойи, тъй като тя е подписала допълнителния
105
членъ къмъ конвенцията за границитѣ на Тракия, който достатъчно обезпечава излаза ѝ къмъ Егейското море.
Българскиятъ отказъ застави Силитѣ да изключатъ отъ конвенцията за границитѣ на Тракия допълнителния членъ относно свободата на транзита по долината на Марица. Но отъ друга страна първопричината на сѫщия членъ бѣше необходимостьта да се обезпечи турскиятъ транзитъ презъ дветѣ последователни гръцки зони отъ българската граница до Кулели-Бургазъ. Затова и експертната комисия съвършено отдѣли тоя членъ, като заличи въ него задължението на Турция спрямо България, както и съответнитѣ изрази, които засѣгаха участието на България въ сферата на оня контролъ, който подлежеше да се упражнява отъ специалния комисаръ по транзита. Въ тая си нова редакция проектираниятъ допълнителенъ членъ къмъ конвенцията за границитѣ на Тракия се помѣсти направо въ договора за миръ, като отдѣленъ членъ 107 отъ часть IV относно съобщенията и санитарнитѣ въпроси. Ще рече, че въ края на краищата договорътъ въ Лозана не съдържа никакви постановления, които да гарантиратъ транзита на България презъ турската зона въ Караагачъ. Но подобни постановления относно свободата на турския транзитъ презъ дветѣ гръцки зони по пѫтя отъ Свиленградъ до Кулели-Бургазъ сѫ помѣстени въ чл. 107 на договора.
При това положение на нѣщата можемъ да се запитаме, какъ стои въпросътъ за българския излазъ следъ конференцията въ Лозана? Току що отбелязахме, какво е положението по договора относително оная часть отъ желѣзопѫтната линия за Дедеагачъ, която е включена въ турска територия. Въ подобно положение, лишенъ отъ всѣка санкция, се намира и въпросътъ за българския излазъ презъ гръцката територия. България е и днесъ въ правото си да заяви, че задължението на Силитѣ по чл. 48 отъ договора въ Ньойи не е изпълнено спремо нея. Действително, че при подписването на договора въ Лозана, Англия, Франция, Италия, Япония и Гърция подписаха така сѫщо и единъ протоколъ, по силата на който тѣ заявиха, че възобновяватъ помежду си договора, сключенъ въ Севъръ на 10 августъ 1920 г. между главнитѣ съюзени Сили и Гърция относително защитата на малцинствата въ Гърция, както и договора относително Тракия, сключенъ между тѣхъ на сѫщата дата и мѣсто. Но отъ
106
това положението на тия Сили спрямо България ни най-малко не се измѣни. Чрезъ тоя протоколъ Силитѣ само възобновиха спрямо Гърция едно нейно старо задължение, по силата на договора отъ Севъръ, което въ противенъ случай съвършенно би престанало да сѫществува, тъй като договорътъ въ Севъръ биде изцѣло замѣстенъ съ тоя въ Лозана. Отъ тогава обаче България непрестанно заявява, че всѣки български излазъ, който не минава презъ българска или най-малко презъ автономна територия, не би могълъ да се нарече свободенъ излазъ къмъ Егейското море. Този е смисълътъ, който се дава отъ България на постановлението на чл. 48 отъ договора въ Ньойи. И докато тоя членъ така не бѫде приложенъ, България не само че ще отрече всѣко значение на възобновения договоръ отъ Севъръ, но и винаги ще бѫде готова да отхвърли и други по-благоприятни предложения, които евентуално биха ѝ се направили подобно на онова, което ѝ се врѫчи първата конференция въ Лозана.
Като завършваме настоящето изложение, не може да не отбележимъ странното впечатление, което добиваме отъ поведението на съюзнитѣ експерти въ конференцията, които се занимаха съ искането на българския наблюдатель да се обезпечи свободата на българския транзитъ презъ турската зона въ Караагачъ. Това искане целѣше само да създаде въ договора едно съответно задължение на Турция спрямо България и нищо повече. To въ никой случай не засѣгаше задължението на Силитѣ спрямо България по силата на чл. 48 отъ договора въ Ньойи. Но съюзнитѣ експерти, вмѣсто да изтълкуватъ правилно становището на българския наблюдатель и да предвидятъ въ договора едно самостоятелно турско задължение спрямо България, свързаха въпроса съ този за свободата на българския излазъ презъ гръцката територия. По тоя начинъ тѣ се опитаха да замѣстятъ юридическото положение на България спрямо Силитѣ, като създадатъ вмѣсто него прѣко-правни отношения между България, Турция и Гърция, чрезъ което целѣха да изтръгнатъ сѫщевременно отъ България едно косвено признание, че тя е удовлетворена по въпроса за излаза ѝ на Егея. Ето кое ни се вижда твърде странно въ поведението на съюзнитѣ експерти, за да не кажемъ нѣщо повече дори!