4. Нови данни за българщината въ Македония
Отъ Ив. Снѣгаровъ.
Цѣлата срѣдневѣковна и нова история на Македония краснорѣчиво говори, че тази земя по своя етниченъ ликъ предимно е българска. И може да се мисли, че излишно би било да се доказва единъ несъмнѣнъ фактъ, признаванъ открито отъ всички европейски пѫтешественици и езиковѣди. При все това сега като че ли най-вече отъ всѣки другъ пѫть ние сме принудени да доказваме тази очевидна етнографска истина, защото заинтересовани съседни народи — сърби и гърци продължаватъ да заблуждаватъ свѣта, че въ владѣната отъ тѣхъ часть на Македония нѣмало никакви българи.
Поради това мислимъ, че и ние сме длъжни да продължаваме да изнасяме предъ свѣта доказателства въ полза на народното ни дѣло. Но и независимо отъ това, даннитѣ, които по-долу съобщавамъ, си иматъ своя културно-исторична научна стойность.
Презъ 1918 г., търсейки старини въ гр. Охридъ, азъ намѣрихъ много свидетелства за българския обликъ на Македония, които досега не сѫ обнародвани. Повечето отъ тѣхъ произхождатъ отъ XIX в., a именно до създаването на Бълг. Екзархия, a нѣкои сѫ отъ края на XVIII в. Едни отъ тѣхъ сѫ мѣстни, други — чужденски. Съ разреденъ шрифтъ изтъквамъ по-важнитѣ мѣста изъ цитуванитѣ източници.
I.
Извѣстниятъ фолклористъ Козма Шапкаревъ отъ Охридъ на нѣколко мѣста въ своята рѫкописна автобиография, писана въ 1864 г. въ Прилепъ [1], нарича български
1. Тоя рѫкописъ намѣрихъ въ кѫщата на роднина на К. Шапкаревъ.
50
своя произходъ и майчинъ езикъ. Още въ началото той пише: „Родословіе и житіе Кузмана, сына Тасева (Анастасова), сына Пасхалова, сыня Михаила Шапкарова отъ Охридъ. Михаилъ Шапкаровъ, родомъ българинъ отъ с. Лесковецъ, единъ часъ въсточно отъ Охридъ, на западното ребро на планината Петрино."
Като говори за срѣшата си въ Битоля съ нѣколцина кукушани, които му предложили да стане учитель въ Кукушъ, Шапкаревъ забелѣзва въ скоби :
„Кѫдѣ не бѣше уще възродена искрата за любовьта къмъ матернийтъ български языкъ."
Когато въ 1855 г. Шапкаревъ и вуйчо му Янаки Стрѣзовъ се условили за учители въ охридскитѣ общински гръцки училища, тѣ сѫ имали за помощникъ съгражданина си Константинъ Хр. Узуновъ (чичо на чутовния охридски войвода Хр. Узуновъ), който въ 1860 г. е заминалъ да следва въ Русия и следъ три месеца е умрѣлъ тамъ. За последния Шапкаревь пише :
„ . . . Констандинъ Хр. Узуновъ първъ той ми даде поводъ да сѣ заучамъ на майчинийтъ ми языкь. Той ми даде единъ букварь, защо тога Български немаше въ нашиве стьрни, нито мислеше некой за Български, но сега хвала Богу, ми ги научи буквите, и ми вдѫхнѫ най-пьрвѫтѫ искрицѫ на любовьтѫ кьмь майчинийть си языкъ.
Презъ тригодишното си учителствуване въ Струга (1856—1859) К. Шапкаревъ счита за доста забележително събитие отъ своя животъ, че се научилъ да чете и пише на български.
„Пьрво що за първъ пѫть язъ въведохъ въ училището да сѣучить и майчинийть ни языкъ Българскійтъ, кой отъ единъ вѣкъ почти (70 години) напредъ бѣше исчезналъ. Слѣдователно сѣ въведе и въ Църквата. На това въвежданіе причина бы приснопамятній Димитъръ Миладиновъ. Той приснопамягмій мѫжъ быдеещемь отъ многу годины Елински учитель, можитъ и гръцки сломагатель, a Български гонитель, на послѣдните си годины (по подраженіе на С. Павла) позна заблужденіето въ кое сѣ нахождаше не само народътъ Български, що насѣляватъ цѣла Македонія, но и сѫщіи той, и сѣ отхвърли отъ заблужденіето си и съ пламеннѫ ревность
51
сѣ грижи дури до мѫченическатж си смърть за нравственното разбудвейнѣ на народътъ и за въвежданіето на Българскійтъ языкъ по Българските училища и цьркви, въ кои бѣше влѣзълъ гърцкійть языкъ. Това поприще слѣдуваещемь приснопамятнійть мѫжь ми даде таковъ поводъ и мене да въведѫ въ училището ми Българскійтъ языкъ, кого бѣхъ сѣ научилъ малу да читамъ уще на 1856 г. въ Охридъ отъ Костадина Хр. Узуновъ."
По-доле Шапкаревъ казва, че сѫщиятъ К. Узуновъ му изпратилъ отъ Кукушъ „доволни български Буквары и Св. Исторій, издадени отъ Архимандрита Парѳенія Зографскаго, сегашній Поліянски (Кукушки) владыка." [1]
За възраждането на своя учитель Дим. Миладиновъ Шапкаревъ разказва следното:
„. . . дури не бѣше учителствувалъ въ Магарево (до 1850 год. б. н.) или може малу нѣщо и по напредъ бѣше страшенъ Елинистъ фанатикъ за гръцизмътъ, може и многу да іе повредиль Българскѫтѫ народность. Но отъ тога, незнамъ по коіѫ причинѫ, възбудило сѣ іе было малку чувство народности; кога бѣше въ Бытоля (въ 1853 г. б. н.), оѣше доволно славянистъ, и на пѫтя дури и фанатикъ. Слѣдъ Бытоля направи едно обхожденіе по Ерцеговина и Босна и Сърбия чрѣзъ Мостарскыйтъ Владыка, a кога се врати отъ тамъ на 1856—1857 г., сѣ появило бѣше y него едно съвсемъ друго нѣщо. Онъ тогава сѣ преправилъ бѣше отъ Савелъ на Павелъ, бѣше се възродило y него едно ненаситимо родолюбіе, до толкова щото дури до фанатизмъ допираше. Но какъ да іе, това негово родолюбіе многу спомогна на заспалійтъ ни до тога народъ, който ни гри (?) не знаеше, нито нѣщо чувствуваше за народность."
Фактътъ, че Дим. Миладиновъ се е самосъзналъ като българинъ отъ съприкосновението си съ сръбската интелигенция, явно показва, че той, както и всички негови съплеменици сѫ били българи по потекло, езикъ, нрави, обичаи, историческо минало, исторически
1. Епископъ Партений билъ родомъ отъ с. Галичникъ (Дебърско) и ревностенъ радетель за въвеждането на македонското наречие за книжовенъ български езикъ.
52
идеали и пр. Ако не сѫ били вложени въ него отъ приро дата тѣзи български етнически елементи, той е щѣлъ подъ. влиянието на сръбската култура да се обяви сръбски славянинъ, a не българинъ, a сѫщо тъй и на съотечественицитѣ си трѣбвало да втълпява сръбско съзнание.
Народнитѣ пѣсни, събрани въ Македония и издадени отъ братя Миладинови, Шапкаревъ нарича български :
„Нека забѣлежиме, че предъ да ходить въ Русія (Константинъ), завзѣха сѣ двата брата Д. и К. да събератъ колко не можатъ народни български пѣсни кои съ толку възхищеніе сѣ пріимаха отъ всійтъ славенски свѣтъ и многу трудове положиха дури събраха 700, a особито Димитріа, кога бы въ Прилѣпъ, въ Кукушъ, въ Струга и проч."
Като причина за изпѫждането на кукушкия гръцки владика Мелети, Шапкаревъ изтъква обстоятелството, че той „недозволявалъ на кукушаны да си въведѫтъ въ училището и църквата народнійтъ си Български языкъ".
Въ писмата на К. Шапкаревъ намѣрихъ едно твърде интересно писмо на охридскитѣ братя Паунчеви (търговци и видни български църковнообществени дейци въ Солунъ) до х. Георги Бучковъ, отъ Солунъ въ Кукушъ съ дата 3 януари 1869 г. To е писано на охридски говоръ съ гръцки букви. Бр. Паунчеви изказватъ радостьта си отъ разрешението на българския цьрковенъ въпросъ. Предаваме цѣлия текстъ:
„Господине х. Георгие Бучковъ въ Кукушъ
Солунъ на 3 януари 1869.
Ви честитвиме новата година, за многу години и ви заключвиме писма отъ милиотъ синъ Ваши.
И сега слободно и вистинско ви пишиме оти вопросотъ се свърши, правителството ни даде правдината и победа на народотъ Български да си праватъ соборъ сть Владици Балгарски и проче.
И така Балгáрскитѣ прѣдставители тилеграфисаха на Балгáрските владици Видинский, Софийский, Нишавский, Ловчанский и друзи колко и познаветъ за чисти балгари, отъ кои нѣколцина дойдоха въ Цариградъ право на Балгарската община, за да седатъ на соборотъ. Кога ке дойдатъ свитѣ Владици, тога ке отберитъ народотъ Архиепископъ и така сетнѣ ке се канатъ прѣдставители отъ свитѣ балгарски епархии, за да се чинатъ канонисмата нови.
53
Животъ да му подаритъ Господинъ Богъ на Султана наши татко Абдулъ Азиза. Аминъ.
Ве благоцеливаме братя Конст. Паунчеви."
Сѫщитѣ братя Паунчеви съ писмо на гръцки отъ Солунъ съ дата 2 мартъ 1870 г. сѫ изказали на К. Шапкаревъ въ Кукушъ своята радость отъ разрешението на църковния въпрось, като му предали на турски и самата телеграма отъ Цариградъ, въ която се казва : „искания ферманъ добихме и направихме молебенъ за царя, и вие сѫщо направете молебенъ, бѫдете доволни, не дигайте шумъ", a самитѣ Паунчеви сьобщаватъ на К. Шапкаревъ, че българитѣ въ Солунъ сѫ отпразнували тържествено издаването на фермана, като извършили молебенъ за дългоденствието на султанъ Абдулъ Дзиса. Ето тази часть отъ писмото:
Въ друго писмо отъ 22 февруарий 1871 г. братя Паунчеви съобщаватъ на К. Шапкаревъ въ Кукушъ, че народнитѣ работи въ Цариграцъ вървѣли твърде добре и че народнитѣ представители дѣйствували за изработването на уставъ и после да избератъ екзархъ. Освенъ това представителитѣ на Македония сѫ решили, щото и тѣ да заседаватъ заедно съ другитѣ въ църковния съборъ:
Козма Шапкаревъ е получавалъ въ Кукушъ цариградския български в. „Македония" чрезъ солунскитѣ търговци братя Паунчеви, които почти въ всѣко писмо му съобщаватъ, че му изпратили броеве отъ този вѣстникъ,
54
като въ писмото си отъ 19 май 1869 г. тѣ изказватъ очудване, че той не е получавалъ редовно вестникъ „Македония" (ὅτι τἀ φύλλα τῆς Μακεδονίας δὲν σάς ἔρχονται τακτικὰ καὶ ὅτι λέιπουν), a въ писмото си отъ 22 февр. 1871 г. му съобщаватъ, че две седмици вече в. „Македония" не е дошелъ (ώς τὴν προλαβοῦσαν οὕτως καὶ ταὺτην τὴν ἑβδομάδα ἡ Μακεδονία δὲν ἠλθεν).
Въ отговоръ на заявлението на българитѣ отъ Охридската епархия за възстановяване на Охридската патриаршия, народнитѣ пълномощници въ Цариградъ (Д-ръ Ст. Чомаковъ, Хр. Тъпчилещовъ, Добровичъ, Захари К. Гюровичъ, Стефанъ Камбуроглу, Муравеновъ и Анастасъ П. Шурбановъ отъ Охридъ съ писмо отъ 19 юли 1867 г. сѫ обещали на охридчани да работятъ енергично за осѫществение на тѣхното желание, като признаватъ, че Охридската патриаршия била автокефална църква на българския народъ. Тѣ пишатъ на полуохридско нарѣчие:
„Земаещемъ общата анафора (заявление б. н.) отъ вашата епархия охридска и со тая анафора отеднажъ и со общи чахтъ изкажвите волята, що имате, за да стечите и да застоите патришкото Охридско и отъ своята Булгария, санки отъ Первата Юстиниана (защо Охридъ що бѣше чиста таткоина отъ великиотъ царь Юстиниана и той я чести на петиотъ синодотъ (собрание церковно), за да будитъ патришко самоглавно) и сега то(ва) самоглавно патрико предъ (100) сто години го урна и расипа Стамболскиотъ гръцки патрикъ Самуилъ... Ега и ние ваши едногласни братя дексвиме благодарно вашето достойно и фалено побарвайне отъ свиотъ булгарски народъ, за да бидиме како отъ ваше лице овде (во Стамболъ—Цариградъ) токму седумь години за изпобарвенето отъ Булгарското церковно избарвайне”.
Понататъкъ представителитѣ обещаватъ да действуватъ енергично за възстановление на Охридската патриаршия,
„не само защо ке се изправитъ градотъ Охридъ, що той величенъ Охридъ отъ стари заманъ е билъ учитель на славянскиотъ и булгарскиотъ езикъ и на любословието и отъ първо е билъ caмо-главна църква отъ булгарскиотъ народъ, да иматъ свекогажъ напрежнината отъ свекоя друга булгарска епархия, ами и защо ова Охридско патришко дотраи
55
хиляда и двѣстѣ години... Ега то Охридското патришко имъ раздаватъ на свиотъ Булгарски народъ и милетъ едно патришко православно, що да е темелъ на свитѣ светени апостолски канони (правила) отъ Христовата църква. И за да земитъ край овая молитва, що молитвмтъ свиотъ православниотъ булгарски народъ, е първо потрѣбно и отъ сега вамю... уще поголѣмъ мукаетъ да имате".
Българскиятъ църковенъ смѣсенъ съвѣтъ, състоящъ се отъ Панаретъ Пловдивски, Иларионъ Макариополски, Н. Д. Минчооглу, Хр. Тъпчилещовъ, х. Ив. х. М. Пенчовичъ, Гечалоглу, Д. Ив. Гешоглу, д-ръ Ст. Чомаковъ, Захари х. Иововъ и Д. Зах. Струмски, е изпратилъ окрѫжното си отъ м. ноемврий 1868 год и до стружани, които нарича свои еднородци, и като имъ съобщава, че преди една седмица той имъ изпратилъ проектитѣ на Високата Порта за разрешението на църковния въпросъ и че многожеланата свобода за молене на своя езикъ се доби, поканва и стружани да изкажатъ съ писменъ адресъ своята благодарность на султана и да отслужатъ на Никулдень благодарственъ молебенъ.
II
Въ предговора на една гръцка книга, безъ начални листа печатана въ 1794 г. и съдържаща (изглежда, II издание на Данииловия речникъ) и глави съ религиозно, физикоматематично и календарно съдържание, се казва, че е съставена за мизодакийцитѣ, българитѣ и албанцитѣ, за да научатъ „ромейския езикъ":
Тукъ подъ «βούλγαροι» авторътъ, разбира македонскитѣ българи, понеже българскиятъ отдѣлъ въ рѣчника е съставенъ на македоно-българско наречие. Съ писмо отъ 13 априлъ 1793 г. москополецътъ сакелари и свещенопроповѣдникь Даниилъ съобщава на охридския сакелари попъ Стефанъ (родоначалникъ на
56
сегашната охридска фамилия попъ Стефаниеви), че му изпраща съ своя ученикъ гръцки речникъ, за да го преведе на български въ течение на една седмица, защото следъ Великдень искалъ да го изпрати въ Венеция за печатане. При това той го моли да се вслуша въ говора народителитѣ си, за да нѣма нѣкоя грѣшка:
Назначениятъ, следъ смъртьта на Калиника, охридски митрополитъ Иосифъ (1843 г.) стоялъ въ Цариградъ и управлявалъ Охридската епархия изпратениятъ отъ него протосингелъ Неофитъ, по народность българинъ. Съ писмо отъ 26 юлий 1843 г. охридскитѣ църковни настоятели (епитропи) сѫ отговорили на митрополита Иосифа, че охридчани сѫ приели протосингела Неофита съ прилична честь, понеже билъ човѣкъ благоразуменъ, добродетеленъ, тѣхенъ сънародникъ и владѣелъ мѣстния славянобългарски диалектъ, който билъ необходимъ за всѣки, който е въ всѣкидневни сношения съ селянитѣ. Ето гръцкиятъ текстъ:
Въ книгата Νεωτάτη διδακτικὴ γεωγραφία Εὐρώπη, отъ Николай Лоренти, т. II, издадена отъ Гариола и Референдари въ Виена въ 1838 г. на стр. 416 се казва, че гр. Битоля (наричанъ, споредъ автора, въ древно време Ὀκτώλοφον на р. Еригонъ) има около 15,000 жители, отъ които повечето сѫ власи и българи, занимаващи се съ памукопроизводство.
На сѫщата стр. четемъ, че около с. Дриново (Дрѣново?) разположено на едноименното си езеро, се намиратъ 8 села населени отъ 2000 българи и евреи.
1. Писмото намѣрихъ въ Охридъ и имамъ пъленъ преписъ.
57
На стр. 445 за Охридъ се казва, че има 7000 жители — повечето българи и мохамедани (τοῦς πλείστους Βουλγάρους καὶ Μουχαμεδανοὺς). Тукъ е отбелѣзано, че около гр. Ресенъ има 25 села, населени само съ българи (πέριξ τῆς ὁποίας εὔρηνται 25 χωρία κατοικούμενα ὑπὸ μόνων Βουλγάρωον).
Въ москополската служба на Св. Иванъ Владимиръ синаксарътъ започва съ думитѣ:
Въ книгата Γεωγραφία μεθοδικὴ καὶ καταγραφὴ ἀπάσης τῆς οἰκουμένης отъ професора по медицина архимандритъ Диониси Пиру Тесалиецъ, II издание, въ Навплия, 1834 год., на стр. 249 и 250 се казва, че въ Европейска Турция се говорѣли различни езици, именно: новогръцки, турски, български, гръколатински, албански, еврейски (спорадично) и арменски
За сърби авторътъ не споменува, защото Сърбия била въ това време свободно княжество a въ познатитѣ нему области въ Европ. Турция нѣмало сръбско население. Ималъ е предъ видъ главно Македония, Тракия, Албания и България.
Въ книгата Σχωλαοτικὴ Γεωγραφία, съставена на нѣмски отъ Адамъ Христианъ Гаспари и преведена на гръцки отъ последното 8-о издание отъ Кириакъ Капетанаки за гръцкитѣ училища, печатана въ Виена 1808 год., на стр. 331—332 се казва, че жителитѣ на Македония сѫ турци, българи и власи. Aвторътъ дѣли Европ. Турция на : Румелия, България, Македония, Албания, Гърция и Мизия, Архипелагъ, Сърбия, Босна и Бесарабия. Подъ „България” той разбира областьта между Дунавъ, Черно море, Сърбия и Стара планина (329 стр.), a Македония се дѣли отъ Румелия (Тракия) съ пл. Пангеонъ, отъ България и Сърбия съ р. Искъръ, отъ Албания съ Акрокеравнийскитѣ планини, отъ Гърция съ Олимпъ (стр. 331).
Въ Νέον μαρτυρολόγιον. II, издание на Стефанъ Конст. Спатару, 1856 г. въ Атина, на стр. 222 се казва, че мѫченикътъ за християнска вѣра, 20-годишниятъ български Спасо (πο гръцки Анастаси), е пострадалъ въ Солунъ въ 1794 год. 19 августъ и е произхождалъ „отъ българскитѣ
58
предѣли отъ Струмишката епархия, наричана въ старо време Тивериополъ, отъ с. Радовишъ"
Житието е надписано :
Ἀναστασίου τοῦ Βούλγαρι (на Анастаса българина).
Ha стр. 223 въ сѫщото житие се казва, че турцитѣ се мѫчили да го потурчатъ, обаче „тоя добъръ юноша, макаръ и да бѣше българинъ т. е. дебелоглавъ и неграмотенъ (ἄλλ’ ὁ καλὸς ἐκεῖνος νεανίας, ἀγκαλὰ καὶ νὰ ῆτον βούλγαρης, νόυς δηλαδὴ παχὺς καὶ ἀγράμματος), остана твърдъ въ бащината си вѣра”. На стр. 253 се разправя, че мѫченица Злата, пострадала въ м. октомври 1795 г., „която на нашия простъ диалектъ се превежда Хриса, бѣше отъ една епархия на България, наричана Мъгленъ, отъ нѣкое село по име Слатина" :
Въ общата служба за всички нови християнски мѫченици, въ канона, стр. 267, сѫщиятъ мѫченикъ Спасъ или Анастаси отъ Струмица е възпѣванъ като българинъ: Ἅλλον τιμῶ Αθανάσιον σὺν Ἀναστασίω τῷ «Βουλγάρει» (чествувамъ другия Атанасъ заедно съ българина Анастаси). Сѫщо и св. Злата на стр. 270: Μαρτύρων νέον ἠύξησαν ἀριθμὸν. . . Χρυσῆ τε ἡ παρθένος τὸ Βουλγαρίας ἐγκαλώπισμα. (Наново се увеличи броятъ на мѫченицитѣ. И дѣвицата Хриса, украшeнието нa България.
Свидетелствата въ тази книга за българщината въ Македония придобиватъ още по-голѣма важность, защото, както се казва на стр. 229—230, сборникътъ е издаденъ въ Атина съ спомоществователи : атинскиятъ св. синодъ, духовни сановници, видни атински граждани, хиоскиятъ митрополитъ, хиоски граждани и светогорскитѣ монастири.
Горе изложенитѣ безпристрастни и искрени свидетелства красноречиво говорятъ, че Македония, за която сега заинтересувани страни сѫ създали изкуственъ споръ, въ момента, когато тя е била въ националенъ сънъ, била считана отъ свѣта за българска, a не за сръбска!