1. Сръбското рaзширение въ Maкедония презъ срѣднитѣ вѣкове
Отъ проф. П. Мутафчиевъ.
I.
Въ една своя статия покойниятъ Дриновъ преди 30 години бѣ посочилъ, че до последнитѣ десетилѣтия на XIII в. сърбитѣ не бѣха засѣдали трайно въ Македония и че тамошното славянско население само се е съзнавало пъкъ и чужденцитѣ сѫ го считали за българско. [1] Къмъ приведенитѣ отъ него данни науката днесъ би могла да прибави още много. Тѣхъ изнесе и г. Йорд. Ивановъ въ книгата си „Българитѣ въ Македония." — Въ Македония до края на XIII в. не е имало никакви сърби и не може да се приведе нито едно известие, което да доказва противното.
Все пакъ още презъ втората половина на XII в. сръбската държава прояви стремежа да се шири въ тая посока и вече къмъ срѣдата на XIV в. цѣла Македония бѣ подъ сръбска власть.
Кои бѣха истинско сръбскитѣ земи, що насочи сръбскитѣ интереси къмъ югъ, какъвъ характеръ носѣше сръбското разширение въ Македония, при какви исторически обстоятелства се извърши то и кои бѣха неговитѣ главни моменти?
Славянското преселение въ Балканския полуостровъ бѣ завършено къмъ срѣдата на VII в. Славянитѣ, които се настаниха тукъ, принадлежаха къмъ две етнически групи — източна и западна. Преди да се явятъ на полуострова, границата помежду имъ е била областьта около Тиса и срѣдния Дунавъ въ днешна Унгария. При заселването първитѣ заематъ
1. М. Дринoвъ, Имали ли сѫ сърбитѣ нѣкоя власть въ Македония преди XIII в.? — Въ сборника на Ofeïcoff, La Macédoine, 1887. Гл. Съчинения, I, 563—579.
2
източната и южната части на полуострова, когато вторитѣ се настаняватъ въ северозападния му ѫгълъ, заемайки и днешного Хърватско. Това първоначално териториално разпредѣление на дветѣ етнически славянски групи въ балканскитѣ земи не се отрича и отъ видни представители на днешната сръбска наука. [1]
Едва нѣколко десетилѣтия, следъ като славянското преселение било завършено, на полуострова се явиха българитѣ. Тѣхното настаняване въ областьта между Дунава и Балкана, споредъ думитѣ на византийския лѣтописецъ, станало „подоговоръ" (ὑπο πάκτον) съ мѣстнитѣ славянски племена [2]. Славянското мнозинство въ новооснованата държава и непрекѫснато растящето му влияние тукъ направиха отъ последнята въ разстояние на векъ и половина политически центъръ, къмъ който тежнѣеха всички разпокѫсани славянски племена отъ източната група. Именно това обстоятелство обяснява два основни политически факта въ нашата стара история : че веднага следъ създаването на българската държава вниманието на най-енергичнитѣ ѝ владетели е било насочено къмъ югъ и югозападъ и че включването на по-голѣмата часть отъ македонскитѣ земи въ българскитѣ държавни предѣли е станало до такава степень незабѣлѣзано и безъ всѣкакви шумни събития, че днесъ ние не знаемъ точно кога, какъ и при какви обстоятелства то е било извършено. [3] Македонскитѣ славяни навѣрно сами сѫ съдействували на тоя обединителенъ
1. Ст. Станојевић, Историја српског народа. 2 изд. Б, 1912, стр. 32. — „Средином VII века слободни Словени са доњег Дунава заузели густом популацијом целу источну половину и цео југ Балканског Полуострва, a аварски Словени западне и северо-западне крајеве." — Аварски славяни нарича Станоевичъ тия, които се намирали подъ властьта на аваритѣ въ унгарската равнина. Часть отъ тия аварски славяни обаче принадлежала къмъ източната славянска група, както за това свидетелствува старата славянска топонимия низъ източната половина на днешно Маджарско.
2. Theoph, ed. De Воог 35917.
3. Златарски Β., Ист. на бълг. държава 1342 и Βuty, Α., History of the Eastem Roman Empire from the fall of Irene to the accession of Basil I, London 1912 стр. 372, го отнасятъ къмъ царуването на Пресияна (единъ и сѫщъ съ Маламира y Bury): Иречекъ. Исторія болгаръ, Одесса 1878 стр. 185, изглежда, че предпочита да го отнесе къмъ началото на Борисовото царуване. Ha сѫщото мнемие е и Баласчевъ, Най-старата слов. държава на Балк. п-въ. София 1924 стр. 15.
3
процесъ, a Византия, тогава заета на изтокъ въ борба съ арабитѣ, не е била въ състояние да му противодействува. Вече при Бориса по-голѣмата часть отъ източния дѣлъ на балканското славянство е била обединена въ една държава; отдѣлнитѣ племенни названия срѣдъ него почнали да затъмняватъ и съзнанието за близкото родство помежду тия племена бива вече изразено въ новото държавно име българи, което става и тѣхно общо национално име. Съ това било подчертано още по-силно различието между тѣхъ и съседитѣ имъ отъ западната група.
За областитѣ, които тия последнитѣ заели на полуострова, намираме точни сведения въ едно отъ съчиненията на византийския императоръ Константинъ Багренородни. Като предава едно легендарно известие за произхода на сръбскитѣ племена и тѣхното първоначално появяване въ балканскитѣ земи, [1] Багренородни разказва следньото за окончателното имъ заселване въ областитѣ, които тѣ и въ негово време, презъ X в., продължавали да заематъ:
„Понеже сегашна Сърбия и Пагания и тъй наречената земя на захълмцитѣ и Травуния и земята на каналититѣ се намираха (въ VII в.) подъ властьта на ромейския императоръ, но бѣха запустени отъ аваритѣ, — тъй като тия последнитѣ изгониха отъ тамъ ромейското население, което сега населява Далмация и драчката область — то императорътъ (Ираклий, 610—641 г.) настани сѫщитѣ сърби въ тия земи. И тѣ останаха подвластни на императора на ромеитѣ.” [2]
Всички тия области, въ които се заселили сърбитѣ, сѫ добре известни. Захълмье, Травуния (слав. Требинье), Каналия (слав. Конавлье), Пагания (Неретва) се намирали въ крайбрѣжната область на сегашнитѣ Черна Гора, Херцеговина и часть отъ Босна. [3] Още пò на северъ и северозападъ сѫ били земитѣ, заети отъ хърватитѣ. Най-югоизточната отъ всички тия области е била тая на сѫщинскитѣ сърби. Споредъ опредѣлението на Иречека тя се простирала на югъ до изворитѣ
1. 3а тая часть отъ известието на Багренородни гл. Дриновъ ц. м. стр. 565 сл., а сѫщо и К. Гротъ, Извѣстія Константина Багрянороднаго o Сербахъ и Хорватахъ. Зап. Импер. русс. геогр. общ. т. IX стр. 75 сл.
2. Const. Porphyrog, De administr. imperio. ed. Bonn 1539.
3. Гл. Jireček, Geschichte der Serben, I, 117 сл.
4
на Лимъ и планината Проклетия на линията Ипекъ—Подгорица. Нейна юго-източна граница е била реката Рашка, лѣвъ притокъ на Западна Морава. Отъ нея добила названието си и цѣлата область — Рашка (виз. Ῥάση). Поради положението си въ централната планинска область племето сърби се издигнало надъ останалитѣ племена отъ сѫщата група и къмъ IX в. неговото име получило значение на общо название за всички сродни нему племена отъ адриатическия брѣгъ до низинитѣ на Сава.
Съ обособеностьта на сръбскитѣ племена като едно етнично цѣло, различно отъ това на останалото балканско славянство, се обяснява другъ единъ исторически фактъ, който въ случая заслужва да бѫде отбѣлѣзанъ : съпротивлението имъ срещу всички опити на българскитѣ владѣтели да подчинятъ тѣхнитѣ земи. Докато македонскитѣ славяни постепенно и незабелѣзано влѣзоха въ предѣлитѣ на българската държава, която обхващаше сродно тѣмъ население, сърбитѣ презъ дългия периодъ отъ IX до XI в. съ ожесточение се борѣха за своята независимость и отдѣлно политическо сѫществуване отъ българитѣ. За македонскитѣ славяни българската дьржава, чийто центъръ тогава лежеше далечъ на североизтокъ, бѣ държава своя и тѣ търсѣха единение съ нея; за сърбитѣ тя си оставаше винаги една чужда и неприятелска сила, отъ която тѣ съ всички средства се стремѣха да се упазятъ. И докато Самуилъ се опираше на македонското население въ отчаяната борба за спасението на българската независимость, нуждна бѣ тежката рѫка на Симеона и на сѫщия тоя Самуилъ, за да се държатъ сърбитѣ въ подчинение. Нѣкои днешни срьбски учени отказватъ да гледатъ на Самуиловата държава като продължение на източното българско царстзо. За тѣхъ тя е само едно „славянско царство въ Македония" [1], чиито жители новата сръбска наука охотно провъзгласява за сърби. Забравятъ сръбскитѣ историци свидетелствата на тогавашното време, споредъ които сѫщиятъ Самуилъ, вѣренъ на традициитѣ на Симеона, бѣ пребродилъ сръбскитѣ земи отъ Шкодра до Зара и, като въ неприятелска страна, бѣ удавилъ въ кръвь и огънь всѣко съпротивление предъ себе си. [2]
1. Гл. Б. Прокић, Постанак једне словенске царевине y Maћeдонији y X веку (Глас срп. краљ. акад. 76 стр. 212—307).
2. Гл. Гильфердингъ, Исторія сербовъ и болгаръ. Собр. сочиненіи, I, стр. 213 сл.
5
II.
До втората половина на XII в. сърбитѣ не еднжъ постигаха държавното си обединение, но никога тѣхнитѣ политически граници не надхвьрляха предѣлитѣ на етническото имъ разпространение. Къмъ Македония, въпрѣки благоприятнитѣ моменти, които презъ тоя периодъ имъ се прѣдставяха, тѣ никога не се опитваха да се разширятъ. Въ времето на Бориса предѣлитѣ на сръбската държава къмъ Македония стигаха до областьта на р. Рашка. Тѣхна погранична крепость тукъ бѣ едноимениятъ градъ при днешния Нови Пазаръ. [1] Тамъ продължаваха да бѫдатъ тия предѣли и следъ симеоновата смърть, когато Чаславъ бѣ успѣлъ за кѫсо време да обедини всички сръбски земи. [2]
Падането на Западното Българско царство доведе и покорението на сръбскитѣ покрайнини отъ Византия. Епохата на робството не трая за сърбитѣ по-вече отъ двадесетина години. Стефанъ Воиславъ въ 1040 г. успѣ да извоюва независимостьта на сънародницитѣ си и да разшири властьта си на северозападъ кьмъ Босна и на северъ къмъ Ибаръ и Западна Морава. Сръбскиятъ ученъ Станоевичъ счита, че въ новата Воиславова държава билъ обединенъ почти цѣлиятъ сръбски народъ. [3] A между това на югъ тя не достигаше нито Косово поле, нито пъкъ областьта около сливането на двата Дрима. Въ сѫщото време обстоятелствата бѣха се сложили тъй, че сърбитѣ лесно можеха да се увлѣкатъ и да се опитатъ да разпростратъ владѣнията си къмъ Македония. Maкедонскитѣ българи, пригнетени отъ суровата византийска власть, не по-малко отъ сърбитѣ търсѣха възможностьта да се освободятъ отъ нея. Ако това македонско население се чувствуваше единъ народъ съ сърбитѣ, то несъмнено не само би потърсило помощьта на Воислава, за да свали чуждото иго, но сторило би всичко, за да влѣзе въ предѣлитѣ на неговата държава. Вмѣсто това българитѣ изъ областитѣ около Нишъ и Скопье предпочетоха отдѣлно да поведатъ борба за освобождението си и издигнаха за царь потомъка на единъ отъ прежнитѣ си владѣтели — самуиловия внукъ
1. Porphyrog. De administr. 15424, сл.
2. Гл. Станојевић, id. 52.
3. Станојевић, id. 63.
6
Петра Дѣлянъ. [1] Отдѣлно отъ сърбитѣ възстана тогава и населението на драчската область, което провъзгласило за български царь Тихомира. [2] Обединили силитѣ си, възстаналитѣ българи имаха да изнесатъ тежка борба съ Византия. Главнитѣ действия се водѣха къмъ Солунъ и Острово. Земитѣ на северъ къмъ Скопье и задъ Шаръ, очистени отъ византийскитѣ гарнизони, бѣха оставени безъ всѣкаква защита и отъ възстаницитѣ. При все това Воиславъ не направи никакъвъ опитъ да ги завземе. Не стори той това и следъ разгрома на възстанието. Би ли останалъ той тъй безучастенъ къмъ сѫдбата на тия покрайнини, ако тѣ наистина бѣха сръбски?
Тридесеть години по късно, когато основаната отъ Воислава държава още сѫществуваше, българскитѣ боляри (οἱ τήν Βουλγαρίαν προέχοντες) въ Северна Македония повдигнаха ново възстание. Макаръ тѣхниятъ вождъ Георги Войтѣхъ да произхождалъ отъ старото българско болярство изъ епохата на Симеона и Петра — билъ отъ рода на Комханитѣ (τοῦ τῶν Κομχάνων γενοὺς καταγόμενος. Scyl. 71520), — възстаницитѣ чувствуваха нужда отъ по-авторитетна и знатна личность, която да застане на чело на движението. И тъй като отъ потомцитѣ на старата българска династия нѣмаше подходящо лице, Войтѣхъ и другаритѣ му поискаха отъ сръбския князъ Михаила да имъ изпрати сина си Константина Бодинь. На чело съ Войтѣха скопскитѣ боляри посрѣщнаха Бодина въ Призренъ и тукъ го провъзгласиха за български царь. Византийскиятъ лѣтописецъ Скилица, който разказва за тия събития, представя работата тъй, като че ли съ това сърбитѣ предприели подчинението на България. [3] Самитѣ скопски боляри обаче до такава степень се стремѣли да подчъртаятъ независимия и национално-български характеръ на движението, че когато сръбскиятъ принцъ дошелъ при тѣхъ, тѣ, съ провъзгласяването му за български царь, му промѣнили и името — отъ Константинъ на Петъръ. [4] Призренъ и
1. Cedrin. ed. Bonn. II. 5275.
2. Id., 52810: Τειχομηρὸν. . . βασιλέα προχειρίζονται Βουλγαρίας.
3. Scyl. 71422: τὸ τῶν Σέρβων ἐθνος. . . τὴν Βουλγαρίαν ἐξῆλθε καταδουλωσομένων.
4. Id. 71521: . . . βασιλέα Βουλγάρων αὐτὸν ἀβακήρυξεν. Πέτρον ἀντὶ Κωνσταντίνου μετοωομάσαντες.
7
тогава (1073 г.) оставалъ вънъ отъ предѣлитѣ на сръбската държава. И тоя пѫть Скопье и Нишъ били главнитѣ центрове на българското възстание [1].
Следъ като и то било потушено, Бодинъ наследилъ Михаила на сръбския престолъ. И той е първиятъ сръбски владѣтелъ, който се опита да отмѣсти границитѣ на сръбската държава къмъ югъ. Единъ сръбски лѣтописецъ съобщава, че следъ смъртьта на норманския краль Роберта Гвискаръ, който бѣ завоювалъ гр. Драчъ отъ византийцитѣ, Бодинъ успѣлъ да го заеме, a следъ това, при мира, сключенъ съ императора Алекси Комнинъ, го повърналъ назадъ. [2] Това известие обаче не е вѣрно. Алекси Комнинъ си възвърналъ Драчъ като подкупилъ оставения отъ Гвискара гарнизонъ и мѣстнитѣ италиянски колонисти. [3] Драчъ тогава не билъ завладѣванъ отъ сърбитѣ. Опитътъ имъ да използувать затрудненото положение на Византия и спечелятъ земя на адриатическото крайбрѣжие останалъ суетенъ. [4] Може би само Шкодра бѣ падналъ по това време подъ тѣхна власть.
Малко по-щастливи бѣха сърбитѣ на югоизтокъ. Тукъ къмъ края на XI в. границата имъ бѣ отмѣстена до крѣпостьта Звечанъ (при днешна Митровица). Бѣдитѣ, които бѣха ѝ иавлекли печенежскитѣ нашествия прѣзъ 1090—1091 г., не позволяваха на Византия да започне сериозни действия срещу сърбитѣ. И тѣ се възползуваха отъ случая. Въ 1093 г. научаваме за единъ тѣхенъ набѣгъ, при който били опустошени околноститѣ на Тетово и Скопье. [5] Но той че имъ донесълъ никаква облага. Въ края на XI в. Косово поле още лежеше вънъ отъ сръбскитѣ предѣли.
III.
Въ началото на XII в. сърбитѣ отново паднаха подъ политическата зависимость на Византия. Презъ първата половина на сѫщия вѣкъ като дейна сила срещу западнитѣ провинции на обширната византийска империя изстѫпиха маджаритѣ.
1. Scyl. 7177 сл.
2. Popa Dukljanina lětopis, ed. Črnčic. 1874 стр. 54.
3. Anna Comn., ed. Reifferscheid I 1995.
4. Въ борбитѣ тамъ Бодинъ билъ повторно плѣненъ, Anna Comn. I 398.
5. Anna Comn. II 398.
8
Стремежътъ на сръбскитѣ жупани да се освободятъ отъ върховенството на Византия намѣри y маджаритѣ една естествена опора. Това обстоятелство прецизвика измѣстването на центра на сръбската съпротива отъ крайморието къмъ североизтокъ, въ областьта на Рашка, около планината Копаоникъ и р. Ибаръ. Но издигането на Унгария къмъ срѣдата на XII в. като една силна държава даде нови насоки на сръбската история и на сръбскатѣ държавни аспирации. До тоя моментъ сръбскитѣ владѣтели, стремещи се да обединятъ областитѣ, обитавани отъ сърби, насочваха вниманието си къмъ западъ и северъ. Сега вече северозападнитѣ сръбски земи отчасть бѣха завладѣни отъ маджаритѣ, отчасть пъкъ бѣха предметъ на завоевателнитѣ имъ аспирации. Увлѣчени въ борбата срещу Византия за независимостыа си, жупанитѣ на Рашка не можеха да влѣзатъ заради тия земи въ конфликтъ съ маджаритѣ, на чиято помощь сами разчитаха. За сръбското държавно нарастване оставаха отворени следователно само посокитѣ къмъ югъ и изтокъ. Така още въ края на XII в. стана това, което се повтори въ последнята четвърть на XIX в. При отнетата възможность да добиятъ естествено разширение на държавата си чрезъ присъединението на истински сръбскитѣ покрайнини на северозападъ, къмъ Босна и далматинското крайбрѣжие, на сръбскитѣ държавни водачи презъ XII в. не оставаше друго, освѣнъ да потърсятъ, — както и тѣхнитѣ приемници слѣдъ 1877 г., — компенсации къмъ Западна България и Македония. Отъ този моментъ вече тия земи станаха за сърбитѣ предметъ на въжделения, отъ които тѣ до епохата на турското завоевание никога не се отказваха, макаръ често и да биваха принудени временно да ги сподавятъ.
Въ 1183 г. маджари и сърби проникнаха съ опустошения въ долината на Морава и стигнаха дори до София. Когато половина десетолѣтие по-късно кръстоносцитѣ на Фридриха Барбароса на пѫть презъ полуострова вече бѣха стигнали въ източна Тракия, сръбскиятъ жупанъ Стефанъ Неманя, възползуванъ отъ обстоятелството, че византийскитѣ войски бѣха отстѫпили къмъ Цариградъ, отново нахлу на югоизтокъ като зае и отчастъ разруши византийскитѣ крепости въ цѣлата область между Нишъ, София, Скопье и Призрень [1]. Една година
1. Šafařík. Památky, биогр. на Ст. Неманя, гл. VII, стр. 816.
9
по-късно сърбитѣ бѣха поразени отъ византийцитѣ при Морава и прогонени изъ заетитѣ мѣста, но все пакъ Неманя сполучи да запази владѣнието на Косово поле. Призренъ обаче и тоя пѫть остана вънъ отъ сръбскитѣ граници, които още минаваха далечъ на северъ отъ Шаръ [1].
Въ 1201 г., следъ мира между Калояна и Византия, Северна и Средня Македония, съ Скопье и Просѣкъ на Вардара, бѣ включена въ предѣлитѣ на второто българско царство. [2] Две години по-късно, следъ упорити борби съ маджаритѣ. Калоянъ бѣ успѣлъ да изтръгне отъ тѣхъ и моравската область. На сръбското разширение, спрѣно на западъ и северъ отъ маджаритѣ, бѣха заприщени сега по тоя начинъ и пѫтищата къмъ югъ и изтокъ. Сърбитѣ трѣбваше да се помирятъ съ положението си и да чакатъ нови благоприятни дни. Такива настѫпиха за тѣхъ следъ убийството на Калояна. Въ България бѣха избухнали смутове. Срещу узурпатора Борилъ бѣха се обявили най-близкитѣ роднини на покойния царь. Единъ отъ тѣхъ, Калояновиятъ племенникъ, севастократоръ Стрезъ, за да се спаси отъ преследването на Борила, билъ принуденъ да търси убѣжище въ Сърбия. Сръбскиятъ жупанъ Стефанъ Немановичъ го посрещналъ като скѫпъ гостъ. Постѫпкитѣ, които Борилъ правилъ, за да му бѫде предаденъ Стрезъ, останали напразно; не помогнали и заплашванията съ война. Тъй демонстративно било вниманието, оказвано на Стреза отъ сръбския владѣтель, че боляритѣ на последния почнали да роптаятъ: тѣ основателно се страхували, че жупанътъ може да навлѣче на страната си тежки беди.
Покровителството, което Стефань оказалъ на видния българинъ-бѣжанецъ, не се дължало нито нито на лична привързаность, нито пъкъ произтичало отъ дълга на гостоприемството. Разчетътъ, съ който Стефанъ приелъ Стреза и го пазилъ отъ Борила, става ясенъ отъ по-нататьшнитѣ събития. Стрезъ и Стефанъ завързали преговори съ българситѣ велможи въ Македония, които, изглежда, сѫщо били недоволни отъ управлението на узурпатора Борилъ и били готови да се отметнатъ отъ него. Тѣ съ готовность се съгласили
1. Jirеček. Gesch. d. Serben, l 274; Станојевић 95.
2. По-подробно въ моята работа Владѣтелитѣ на Просѣкъ, Сб. А. Н. I. 41.
10
сили да признаятъ за господарь Стреза, чието близко роднинство съ Калояна вече му създавало достатъченъ авторитетъ. Еднажъ почвата тъй подготвена, Стефанъ далъ на Стреза военна помощь, и последниятъ навлѣзълъ въ Македония. Неговото появяване било сигналъ за общо отмѣтане отъ Борила : знахоу бо его — говори за Стреза единъ тогавашенъ сръбски авторъ, — загорец и людїє и кь нѥму мнозы прихождахоу [1]. Македонскитѣ земи, на които Стрезъ сега станалъ владѣтелы образували, споредъ думитѣ на самия Стефанъ поль царствиıа бльгаркскаго. [2] Но намѣрението на сръбския жупанъ не било само да разпокѫса и отслаби България. Изглежда, че той е изтръгналъ отъ Стреза обещанието, щото тоя последниятъ да бѫде нѣщо като неговъ васалъ. Създаването на отдѣлно българско княжество въ Македония, било за сърбитѣ само средство и първа стѫпка за по-нататъшното му пълно присъединение къмъ Сърбия.
Но въ лицето на Стреза сърбитѣ бѣха намѣрили човекъ, който не тъй лесно могълъ да се остави да бѫде използуванъ като чуждо орѫдие. Докато положението му не било още достатъчно закрепено и се нуждаелъ отъ тѣхната помощь, Стрезь търпѣлъ намѣсата на сърбитѣ въ вѫтрешнитѣ дѣла на княжеството си. Почувствувалъ се еднажъ достатъчно затвърденъ, той не само че почналъ да се държи спрѣмо сърбитѣ напълно самостойно, но и почналъ да преследва тия отъ своитѣ велможи, които били спечелени за сръбскитѣ интереси. Въ 1209 г., година следъ издигането на Стреза за владѣтель на македонскитѣ земи, сърбитѣ трѣбваше да се убедятъ, че плановетѣ имъ за завладѣването на Македония и сега бѣха останали тъй же суетни, както и по-рано, по времето на Калояна.
Стрезовото княжество съ столица Просѣкъ на Вардара проживѣ следъ тая дата едва петь години. Презъ тоя периодъ Стрезъ бѣ се помирилъ отново съ Борила, сключваше съюзи съ владѣтеля на Епиръ и съ латинцитѣ, които владѣеха Цариградъ, но отношенията му къмъ сърбитѣ оставаха винаги неприятелски. Въ 1214 г. той съ епирския деспотъ
1. Житието на св. Сава отъ Teодосия, изд. на Даничича 1860 г., стр. 105.
2. Šafařík. Památky XVI, 2236. Подробно за всичко това въ „Влад. на Просѣкъ" стр. 58.
11
Михаила започналъ война срещу сръбския жупанъ. Отъ нея той вече не се върналъ. Народното предание и сега сочи въ Жеденския дервентъ на Вардара, между Скопье и Тетово, „Стрезовото кале”, гдето македонскиятъ князъ билъ убитъ една нощь въ лагера си отъ заговорници, вдъхновени отъ сърбитѣ [1].
Следъ смъртьта на Стреза неговитѣ земи бѣха завладѣни отъ латинцитѣ. Въ 1216 г. тѣ минаха подъ властьта на епирския деспотъ, който нѣколко години по-късно вече бѣ господарь на цѣлата область отъ Места до Адриатическо море. До 1230 г. епирската държава оставаше най-голѣмата политическа сила на полуострова. Нейното могѫщество бѣ сломено въ битката при Клокотница, следъ която цѣла Македония и Албания отново влѣзоха въ предѣлитѣ на българското царсто и останаха тамъ чакъ до смъртьта на Калимана I (1246 г.). Презъ цѣлия тоя периодъ Сърбия, доволна, че можеше да запази своето сѫществувание и независимость, бѣ принудена да живѣе подъ покровителството на единъ или другъ отъ силнитѣ си съседи. Нейнитѣ граници оставаха задъ Шаръ на линията, която бѣ достигнатв още при Неманя въ края на ХІІ в.
IV.
Международното положение на Балканския полуостровъ следъ 1246 г. отново започна да се слага благоприятно за сърбитѣ и това събуди заглъхналитѣ цѣло полустолѣтие y тѣхъ апетити. Следъ смъртьта на Калимана България загуби всичкитѣ си южни провинции, отъ Мидия до Драчъ и отъ Янина до Велбуждъ. Предприетитѣ на два пѫти опити опити да си ги възвърне [2] свършиха съ неуспѣхъ. Като съперници за владѣнието на Македония сега бѣха изстѫпили главно две сили — никейската империя и възстановеното следъ Асѣна II епирско деспотство. Първиятъ периодъ на борбата помежду имъ свърши съ победата на никейцитѣ. За да противостои на несравнено по-силния си противникъ, който вече владѣеше цѣла
1. Владѣтелитѣ на Просѣкъ, стр. 78, сл.
2. Първиятъ пѫть при Мих. Асѣня 1254 г., гл. G. Acropolita, ed. Heisenberg. 118. За временното владѣние на Сев. Македония отъ българитѣ при Константинъ Асѣня говори Вирпинскиятъ хризовулъ, ако разбира се бѫде отхвърлено мнението на Баласчева за неговата подложность (гл. Минало II 178 сл.).
12
Македония съ часть отъ Албания до Адриатика, епирскиятъ деспотъ Михаилъ II бѣ образувалъ срѣщу му широкъ съюзъ. Въ него влизаха и сърбитѣ. Военнитѣ действия почнаха въ 1258 г. Докато епирцитѣ се разправяха съ крепоститѣ въ Южна Македония, между Вардара и Адриатика, сръбскиятъ краль Урошъ I нахлу отъ северъ и опустоши земитѣ до Прилепъ [1]. Северна Македония за трети пѫть вече виждаше сръбски войски. Но и сега, както по времето на Бодина и Стефана Неманя, това бѣ предимно единъ набѣгъ за плячка и една военна демонстрация. Както Кичево, тъй и Прилепъ се удържаха срещу сърбитѣ. Последниятъ градъ наскоро бѣ заетъ отъ епирцитѣ, които бѣха бързо напреднали кьмъ северъ. Тѣхниятъ успѣхъ обаче сѫщо не бѣ траенъ. Презъ следнята 1259 г. никейцитѣ си възвърнаха загубеното.
Слѣдъ тая дата, въ продължение на по-вече отъ 20 години, Македония остана подъ властьта на вече възстановената византийска империя. Презъ това време обаче срещу нея бѣ се създала нова опасна коалиция. Начело на неприятелитѣ ѝ сега бѣ кральтъ на Неаполъ и Сицилия, Карлъ Анжуйски, който бѣ се изстѫпилъ като наследникъ на прогоненитѣ отъ Цариградъ латинци. Къмъ противовизантийския съюзъ, освенъ венециянцитѣ и дребнитѣ франкски и гръцки владѣтели въ Тесалия и южна Гърция, бѣха привлѣчени още българитѣ и сърбитѣ. Военитѣ действия, почнати отъ Карла въ Албания презъ 1281 г., се развивали нещастно за неаполитанцитѣ. Предвидено било презъ следнята 1282 г. да се нанесе решителенъ ударъ срещу Цариградъ; венециянската флота трѣбвало да подкрепи действията по море. Презь пролѣтьта сѫщата година обаче сицилийската вечерня погреба всички надежди, възлагани на това голѣмо предприятие. България, изтощена отъ преживѣнитѣ граждански войни при Ивайло и намираща се подъ непрекѫснатата опасность на татарскитѣ нашествия, бѣ неспособна за каквато и да било нападателна война. Отъ крайно заплетеното и несигурно положение въ Балк. полуостровъ се възползуваха само сърбитѣ. Тѣхната южна граница до тоя моментъ все още се намираше на сѣверъ отъ Липлянъ и Призренъ. [2] Сега, презъ
1. Acrop. 14521.
2. Pachym. I. 35216, ed. Bonn.; Данило, Животи краљева и архиепископа српских, изд. Даничић стр. 107.
13
пролѣтьта 1232 г., преди да станатъ известни събитията въ Сицилия, новиятъ сръбски краль Милутинъ нахлу съ войскитѣ си въ северна Македония и до есеньта с. г. завзе cѣлата область отъ Кюстендилъ и Пиянечко до Тетово. [1] Походътъ, който Михаилъ Палеологъ бѣ почналъ да готви, за да изтласка сърбитѣ, бѣ осуетенъ поради смъртьта на тоя енергичень византийски императоръ. Неговиятъ наследникъ, безволниятъ и малодушенъ Aндроникъ II, за да се отърве отъ татаритѣ, които като наемници бѣха повикани да участвуватъ въ тоя походъ, ги изпратилъ сами срещу сърбитѣ. Татаритѣ стигнали до Липлянъ и Призренъ, но се задоволили да се награбятъ съ плячка и се върнали назадъ. Следъ тѣхъ Милутинъ, безь усилия и безъ да срещне противодѣйствие, заелъ презъ пролѣтьта 1283 г. Поречието, Кичевско и Дебърско. [2] За пръвъ пѫть Северна Македония отъ дветѣ страни на Вардара до Плачковица и дримскитѣ тѣснини южно отъ Дебъръ вече минаваше подъ сръбска власть. Вънъ отъ заетата отъ сърбитѣ область оставаха Щипъ, Велесъ, Просѣкъ, Прилепъ и Охридъ. [3]
Византия не можеше да се помири съ станалото, но неспособното цариградско правителство не бѣ въ състояние и да го поправи. Увлѣченъ въ започналитѣ тогава богословски спорове, загриженъ отъ възобновенитѣ нападения на турцитѣ въ Мала Азия и отъ опасностьта отъ татарски нашествия въ Тракия, неспособниятъ Андроникъ бѣ оставилъ съвсемъ на заденъ планъ интереситѣ на империята низъ балканскитѣ провинции. Неприятелствата между сърби и византийци тукь траяха повече отъ десетилѣтие и половина и бѣха се изродили въ хронически погранични набѣзи, които не промѣняха въ нищо създаденото тамъ положение. Миръть бѣ възстановень едва въ 1298 г., когато византийското правителство бѣ принудено да признае свършенитѣ факти. Тъй остана границата на сърбитѣ въ Македония цѣли
1. Данило 168.
2. Id. 114:
3. Jireček, Gesch. d. Serben I 334 сл.: cp. Бaлacчeвъ, Минало II, 25.
14
45 години (1283—1328). При междуособната война, която въ края на тоя периодъ бѣ избухнала въ Византия между Андроника II и неговия внукъ, по-сетнешния императоръ Андроникъ III, градоветѣ Струмица, Просѣкъ, Мелникъ, Прилепъ и Охридъ още бѣха византийски. Въ първитѣ три града бѣха потърсили убѣжище привърженицитѣ на стария императоръ, [1] когато Охридъ и Прилепъ бѣха заети отъ неговия внукъ. [2] Единъ отъ византийскитѣ боляри, Михаилъ Асѣнь, потомъкъ на българскитѣ Асѣновци, който билъ заелъ крепостьта Просѣкъ, за да не падне въ рѫцетѣ на Андроника III, още въ сѫщата 1328 г. я предалъ на сърбитѣ. [3] Навѣрно тогава били завладѣни отъ тѣхъ градоветѣ Щипъ и Велесъ. [4] Помаменъ отъ тия леки успѣхи, Стефанъ Дечански на следнята година се явилъ и подъ Охридъ, но при вестьта че Андроникъ наближава, бързо отстѫпилъ назадъ, като загубилъ и нѣкои отъ крепоститѣ изъ областьта къмъ Кичево и Дебъръ. [5]
Сръбското разширение въ Македония, извършвано въ политическо отношение за смѣтка на Византия, засѣгаше чувсгвително и българскитѣ интереси. Въ края на XIII в. българскитѣ владѣтели бѣха го търпѣли, тъй като вѫтрешното положение на царството не имъ позволяваше никаква активна политика навънъ. Сега. въ края на двадесетыѣ години на XIV в., обстоятелствата бѣха далечъ по-благоприятни и Михаилъ Шишманъ не можеше да остане безучастенъ къмъ новитѣ сръбски опити да измѣстятъ границитѣ си още по-вече на югъ. Между него и Андроника бѣ сключенъ съюзъ срещу сърбитѣ. Докато българитѣ довършваха приготовленията си, византийскитѣ войски минаха сръбската граница откъмъ битолско и завзеха нѣколко крѣпости. [6]
1. Cantac. ed. Bonn. I 28415, 2851; за Мелникъ Gregoras I 2851 сл.; Cantac. 1. 28520.
2. Cantac. I 27719, 2787, 28510.
3. Greg. I 41317, Cantac. I 28510.
4. Данило 197:
5. Cantac. I 42815.
6. Cantac. I 42816 споменува Βουτζοῦνον (Бучино, до Прилепъ на Черна) Δεύριτζαν (Дебрица), Καβαλλάριον и Σιδηροκάστρον (Горни Демиръ Хисарь на пѫтя Кичево-Прилепъ). За тия крепости гл. и Баласчевъ Минало II 36. 3а днешната область Дебърца, северно отъ Охридъ, y Новаковаковић, Први основи слов. књижевности стр. 234.
15
Катастрофата при Велбуждъ и смъртьта на Михаила Шишманъ извършиха пъленъ обратъ въ балканскитѣ отношения. Андроникъ оставилъ на западъ пълководеца си Сиргиянъ, a самъ побьрзалъ на изтокъ, гдето, при настѫпилото за България смѫтно време, завзелъ подбалканскитѣ градове отъ Месемврия до Ямболъ. [1]
Сърбитѣ обаче и тоя пѫть не предприели нищо решително срещу южния си съседъ. Трѣбваше единъ новъ случай да имъ помогне. Сѫщиятъ Сиргиянъ, оставенъ презъ 1330 г. за началникъ на византийскитѣ войски въ битолско, уличенъ въ нѣкакъвъ заговоръ срещу императора, избѣгалъ въ Сърбия. Отъ тамъ съ сръбски войски и албанци той навлѣзалъ въ южна Македония като завладѣлъ дори и Костуръ. Бързото пристигане на Андроника турило край на това лесно завоевание и сърбитѣ отново се оттеглили назадъ, но измѣната на Сиргияна не останала за тѣхъ съвсемъ безрезултатна : тѣ запазили Прилепъ, Охридъ, a вѣроятно и Струмица (1334 г.). [2] Извѣстно е въ всѣки случай, че въ 1336 г. Радовишъ вече билъ сръбски. [3] Около това врѣме надъ областьта отъ Струмица до Щипъ и Стобъ при Рила билъ поставенъ за управитель извѣстниятъ Хрельо. Тъй несигурна обаче била връзката на тия земи съ Сърбия, че Хрельо нѣколко години по-късно се отметналъ отъ Душана, сближилъ се съ византийцитѣ и отъ столицата си Струмица [4] управлявалъ областьта си като независимъ господарь.
Повторно се опиталъ Душанъ да използува обстоятелствата веднага следъ неочакваната смърть на Андроника III.
1. Cantac. I 43114 сл.
2. Първитѣ сръбски свидетелства (грамоти) следъ завладеването на Прилепъ сѫ отъ 1335 г. гл. Новаковић, Прилеп y првој половини XIV. века. Глас 80, 7. Възъ основа на едно твърде неопредѣлено мѣсто y Дaнило, 226, Флоринскій, Южные славяне и Византія во второй четверти XIV в. II 70, счита, че между другото въ 1334 г. сърбитѣ запазили още и Воденъ и Костуръ. Това не е вѣрно. Кантакузинъ съобщава (гл. по-долу стр. 17 заб. 3) за подчинението на Воденъ нѣколко години по-късно; все тогава, заедно съ Беръ, ще е билъ окончателно взетъ и Костуръ. Впрочемъ самъ Флорински на друго мѣсто (стр. 87) говори, че Воденъ (Едеса) билъ завладѣнъ отъ сърбитѣ едва при Кантакузиновата междуособица.
3. Cantac. I 47511.
4. Greg. II 62615. 3а Хреля по-подробно y Баласчевъ, Минало II, 42 сл.
16
Той разчиталъ, че залисаното съ вѫтрешнитѣ мѫчнотии регенство не би могло да окаже нуждната защита на южна Македония, a изоставенитѣ на собственитѣ си сили мѣстни гарнизони не ще бѫдатъ въ състояние да му се опратъ. Но съображенията му излѣзли погрѣшни. Прѣдизвестени за похода му крепоститѣ и градоветѣ въ южна Македония не само че будно се охранявали, но прибрали въ стѣнитѣ си и селското население изъ околноститѣ заедно съ неговитѣ стада. За това Душанъ, който билъ стигналъ до Солунъ, трѣбвало да отстѫпи назадъ съ праздни рѫце [1].
Неочаквано благоприятни условия настанаха за сърбитѣ къмъ края на сѫщата 1341 г., когато византийскитѣ земи отъ Тракия до Адриатика бѣха обхванати отъ нова гражданска война. Иванъ Кантакузинъ, пълководецъ и довѣрено лице на Андроника III, бѣ се провъзгласмлъ за императоръ въ Димотика и отъ тукъ поведе борба срещу регентството на малолѣтния Иванъ V Палеологъ. Опитътъ на Душана да превземе тогава Воденъ не сполучи [2], но за това пъкъ развитието на византийската междуособица коренно промѣни отношенията въ западнитѣ области. Кантакузинъ разчиталъ на поддръжката на Хреля, но отъ македонскитѣ градове едничъкъ Мелникъ [3] държалъ страната на новия императоръ. Всички останали му затворили вратитѣ си. Подгоненъ отъ противницитѣ и изоставенъ отъ войницитѣ си, на Кантакузина оставалъ едничъкъ изходъ да бѣга въ Сърбия. Тукъ той очаквалъ да намѣри не само подслонъ, но и помощь за продължение на борбата. Първото условие обаче, което тукъ му поставили, било да отстѫпи Мелникъ и да придума Хреля да признае отново властьта на Душана. Хрельо, между това вече билъ принудилъ лишения отъ припаси градъ да се предаде. И сега, разбралъ че не може да разчита на никаква подкрепа отстрана на византийцитѣ, той побързалъ да предупреди постѫпкитѣ на Душана и му се подчинилъ [4]. Срещу помощьта, която Душанъ трѣбвало да окаже на Кантакузина, било условено да си подѣлятъ остатъка отъ Южна Македония, като предоставятъ на всѣки градъ да се предаде комуто
1. Cantac. II 7910.
2. Id. II 25510.
3. Id. 2324.
4. Cantac. II 27522, сл., cp. Greg. II 6546.
17
иска [1]. Цариградското правителство отъ друга страна предлагало на Душана да му отстѫпи съ изключение на Солунъ всички македонски градове западно отъ Кавала, стига кральтъ да предаде Кантакузина или поне да го задържи подъ стража [2]. Душанъ предпочелъ да продължи да покровителствува своя гостъ. Опитътъ на сърбитѣ и на Кантакузина къмъ края на 1342 г. да превзематъ Сересъ билъ отбитъ отъ гарнизона и гражданството, но за това пъкъ Душанъ съ подкупъ успѣлъ да завладѣе Воденъ [3]. Презъ зимата сѫщата година съ смъртьта на Хреля неговитѣ земи били окончателно присъединени къмъ Сърбия, чиито граници вече опирали до Рила и вододѣла на Пиринъ. [4]
Кантакузинъ накрай почувствувалъ, че по-нататъшното му пребивание въ Сърбия е не само безполезно, но и опасно за неговата сигурность. Съ обещаната сръбска помощь той видѣлъ, че нищо не ще може да свърши, когато отъ друга страна Душанъ продължавалъ да го използува като орѫдие на завоевателната си политика. За това той подъ благовиденъ предлогъ напусналъ Сърбия. Вече наскоро следъ това между двамата досегашни съюзници отношенията били явно неприятелски : продължението на сръбскитѣ завоевания могло да стане едничко за смѣтка на земитѣ, надъ които Кантакузинъ самъ аспириралъ.
Още на следнята 1344 г. Кантакузинъ заминалъ за Тракия, гдето трѣбвало да се реши спорьтъ за цариградския престолъ. Въ продължение на три години следъ това борбата между него и цариградското правителство продължи съ крайно ожесточение, при което бѣха забравени всички жизнени интереси на империята. Земитѣ на западъ отъ Места бѣха оставени безъ всѣкаква защита. Въ тѣхнитѣ градове се борѣха привърженицитѣ на Кантакузина и на Ивана Палеологъ. Партизанската ненависть, засилена и отъ нараслитѣ социални противоречия, бѣ се развила до такава степень, че противницитѣ бѣха готови, както напр. това стана въ Солунъ, да търсятъ помощьта на чужденцитѣ. Нѣкои градове и крепости, останали вѣрни на цариградското правителство, за да не
1. Greg. II 65618.
2. Cantac. II 30610.
3. Id. II 3012.
4. Id. II 3286.
18
паднатъ подъ властьта на Кантакузина, предпочитаха да отворятъ вратитѣ си всѣкиму другъ, но не и на ненавиждания узурпаторъ. Слабитѣ византийски гарнизони въ тия градове, малочислени и злѣ въорѫжени, сами бѣха деморализирани всрѣдъ гражданската междуособица, a тѣхнитѣ началници,— готови да взематъ страната на всѣки, който имъ осигури по-голѣми изгоди. Не се чувствувалъ никакъвъ авторитетъ и власть, която да се грижи за общитѣ нужди и възпре евентуалната външна опасность. Градоветѣ бѣха изолирани единъ отъ другъ, всѣки единъ удавенъ въ собственитѣ си размирици. При това, докато едни държаха съ едното правителство, други предпочитаха противното. Областьта отъ Родопитѣ до залива Арта и на северъ къмъ Албания лежеше като готова плячка за всѣки, който би поискалъ да я грабне. Сърбитѣ бѣха най-близко до нея и Душанъ бѣ най-малко човѣкътъ, който би се отказалъ да използува тъй създадената възможность. Тъй въ продължение на две години (1344—1345) цѣлата южна Македония на изтокъ до околноститѣ на Кавала и на западъ по Адриатика бѣ напълно присъединена къмъ Сърбия. Едничъкъ само Солунъ остана до край подъ скиптъра на византийския императорь.
Пълното завладѣване на Македония отъ сърбитѣ, както отъ гореизложеното се вижда, бѣ извършено въ продължение на единъ периодъ отъ 63 години (1282—1345). Въ тоя периодъ ясно се очертаватъ четири момента : 1) Годинитѣ 1282—1283, когато, възползувани отъ трудното международно положение на Византия и отъ смъртьта на императора Михаилъ Палеологъ, сърбитѣ заеха Северна Македония — Поречието съ Кичево, Дебъръ, Скопье, Овче поле и областьта около горня Брѣгалница; 2) времето на първата византийска междуособица (1327—1328), която имъ даде часть отъ централна Македония съ Просѣкъ, Щипъ и Велесъ; 3) измѣната на Сиргияна, чрезъ която тѣ къмъ 1335 г. станаха господари на Струмица и Прилепъ, и най-сетне 4) годинитѣ 1342—1345, когато гражданската война въ Византия имъ позволи да заематъ и остатъка отъ южнитѣ и източни македонски земи.
V.
Бързото подчинение на Македония, Албания, Епиръ и Тесалия отъ сърбитѣ, бележи Иречекъ въ сръбската си история,
19
е фактъ, който заслужва удивление. Не трѣбва обаче да се забравя, добавя той, че заемането на тия земи, при тогавашнитѣ дълги войни въ византийското царство, бѣ лесно и че бѣ извършено безъ да бѫде дадено дори и едничко голѣмо сражение, a само съ блокада на крепости и градове. [1]
Тия думи на известния историкъ се нуждаятъ отъ една поправка: дори и малкитѣ сражения не бѣха нуждни на сърбитѣ, за да станатъ тѣ господари на всички тия области. Презъ цѣлия стогодишень периодъ, — отъ времето на Уроша I, когато тѣ подновиха стремежа си за разширение къмъ югъ, та до пълното завладѣване на македонскитѣ земи отъ Душана, — е известно само едно по-значително сблъсквание между сърби и византийци. To бѣ въ 1258 г., когато византийскиятъ коменданть на Прилепъ съ слабия си гарнизонъ се опита на открито поле да срещне войскитѣ, изпратени въ Македония, за да съдействуватъ на епирския деспотъ Михаила II. [2] Въ всички останали случаи дълговремената блокада, придружена съ опустошението на полетага и спиране на подвоза на храни, бѣха главнитѣ средства, чрезъ които сърбитѣ сломяваха съпротивата на македонскитѣ градсве. Тъй бѣ взетъ напр. Мелникъ отъ Хреля и Воденъ отъ Душана. За тоя последенъ градъ Кантакузинъ разказва, че билъ подложенъ на блокада цѣли единадесеть години. [3] Нищо чудно, че изоставенитѣ на собственитѣ си сили македонски градове не бѣха въ състояние да живѣятъ въ постоянна несигурностъ и лишения и че тѣхнитѣ жители предпочитаха накрай да отворятъ вратитѣ си на чужденцитѣ, които безнаказано разоряваха околноститѣ и рушеха благосъстоянието имъ. При това населението на тия градове, българско въ мнозинството си, нѣмаше и за какво да държи особено много за византийската власть. Общиятъ упадакъ на империята, започналъ отъ времето на Михаила Палеологъ (1259—1282) и изразенъ между другото въ развитие на привилегиитѣ на мѣстнитѣ династи, въ увеличението на данъчнитѣ тегоби и въ необузданитѣ злоупотрѣбления на чиновничеството, не бѣ отъ естество да поддържа вѣрноподаническитѣ чувства y македонското население къмъ старата власть. Най-сетне, уморено отъ междуособицитѣ и отъ войнитѣ между
1. Jireček, Gesch. der Serben I 369.
2. Acropolita ed. Heisenb. 14523. Гл. по-горе стр. 12.
3. Cantac. III 12710.
20
епирци, никейци и италиянци, — борби и междуособици, на които отъ втората половина на XIII в. македонскитѣ земи бѣха постояниятъ театъръ, — тукашното население бѣ паднало въ това тѫпо и безнадеждно равнодушие, при което нему бѣ вече еднакво безразлично, кой отъ тѣхъ ще го владѣе. Тѣ всички бѣха чужденци. Това, което то искаше, бѣ да му се даде миръ и сигурность. Най-добре е изразено това душевно състояние на измѫченитѣ македонски българи y Акрοполита, византийски писатель отъ XIII в., който презъ царуването на Михаила Палеологъ известно време билъ натоваренъ съ управлението на Западна Македония. Оплакващъ се отъ равнодушието на тукашното население къмъ интереситѣ на империята и отъ готовностьта, съ която то посрещало враговетѣ ѝ, той добавя: „такива сѫ жителитѣ на западнитѣ земи; тѣ лесно се подчиняватъ на всѣки господарь и тъй избѣгватъ бедитѣ и спасяватъ имотитѣ си" [1].
Развалата всрѣдъ представителитѣ на византийската власть и необузданиятъ егоизъмъ на мѣстнитѣ първенци, които въ трусоветѣ на междуособната война презъ 40-тѣ години на XIV в. и въ разразенитѣ съ нея социални сътресения бѣха загрижени да спасяватъ само своето лично положение, още по-вече улесняваха завоевателната политика на сърбитѣ. Градътъ Верия (днешниятъ Беръ), блокиранъ дълго време безуспѣшно отъ тѣхъ, най-сетне билъ превзетъ отъ Душана, следъ като мѣстнитѣ властели били подкупени съ пари и съ голѣми обещания. [2] Тъй билъ завладѣнъ и Сересъ. [3] Чрезъ предателство Душанъ сполучилъ да си възвърне и временно загубения Воденъ. [4] Видѣхме вече, че по сѫщия начинъ по-рано сърбитѣ бѣха станали господари и на Просѣкъ. Начинътъ, по който били завладѣни останалитѣ македонски градове, е неизвестенъ, но обстоятелството, че не се споменуватъ никакви борби около тѣхъ, показва, че тѣ сѫ минали подъ сръбска власть незабѣлѣзано и навѣрно чрезъ сѫщитѣ срѣдства, както и споменатитѣ.
1. Acrop. 16720.
2. Cantac. III, 3112.
3. Id. II. 55121:
4. Id. III, 16020.
21
Своето запазване Солунъ длъжеше на положението си при морето, отъ гдето можеше да получава нужднитѣ му припаси. Опасностьта за него идѣше отъ ожесточената борба, която вече цѣло десетилѣтие се водѣше между раздѣленото му на два непримирими лагера гражданство. Къмъ 1350 г. партията на тъй нареченитѣ „зилоти", която представляваше низшитѣ слоеве на населението му, бѣ готова да предаде града на сърбитѣ. Душанъ, разказва по тоя случай Ив. Кантакузинъ въ своитѣ мемуари, „не щадѣше никакъ пари, но изразходваше въ голѣмо количество, a обещаваше още повече. . . Той бѣ спечелилъ зилотитѣ, a чрезъ тѣхъ бѣ убедилъ мнозина отъ гражданитѣ да взематъ страната му". [1] Само бързото пристигане на императора отъ столицата спасило града.
VI.
Разпадането на Душановата държава и политическото обособление на македонскитѣ земи отъ останалитѣ сръбски области бѣ завършено десетилѣтие следъ смъртьта на Душана. Къмъ 1366 г. Вълкашинъ, Углешъ и Дѣяновци бѣха вече самостойни господари на македонскитѣ области отъ Прѣспа и Дримъ до Родопитѣ и Рила. Презъ 1371 г., следъ Чирменския бой, турцитѣ завзеха Източна Македония. Марко, синътъ на Вълкашина, и Константинъ Дѣяновъ станаха тѣхни васали докато най-сетне следъ смъртьта имъ въ 1394 г. и тѣхнитѣ земи минаха подъ прѣката власть на султана. Сръбското владѣние на Северна Македония отъ Шаръ до Бабуна и Брѣгалница бѣ траело следователно не по-вече отъ 85 години (1282—1366 г.), когато пъкъ Южна Македония отъ Сересъ до Костуръ и Охридъ бѣ сръбска отъ цѣлата епоха на срѣдньовѣковието едва 25 години (1342—1366). Дори ако за край на сръбското господарство тукъ бѫде счетена годината 1394, когато земитѣ на Марко и Константина бѣха заети отъ Баязида, то все пакъ съответнитѣ периоди не бѣха по-голѣми отъ 110 год. (за Северна) и 50 год. за Южна Македония. [2]
1. Cantac. III, 10920.
2. За нѣкои области и градове изъ Срѣдня Македония като напр. Щипъ, Велесъ, Струмица и Прилепъ тоя периодъ е 60—70 г. Гл. погоре стр. 15.
22
Все пакъ, и въпрѣки своята недълготрайность, сръбското владичество въ Македония е оставило тамъ значителни следи. Думата ни е за паметницитѣ отъ средньовѣковието. Днешниятъ ученъ, който изследва миналото на Македония по оцѣлѣлитѣ ѝ старини, пръснати низъ различнитѣ ѝ краииіа, среща много черкви и монастири, които му говоратъ за времето на Душана и Уроша или му нашепватъ имената на малки и голѣми тамошни сръбски властели. A срещу тѣхъ почти липсватъ паметницитѣ, отъ които той би могълъ да долови националния български периодъ на македонската история. He е чудно, че нѣкои археолози и историци на изкуството по тия външни признаци сѫ твърде склонни да виждатъ само сръбската епоха въ срѣдньовѣковното минало на македонскитѣ земи и да вадятъ отъ това заключение за тѣхния сръбски характеръ.
Несъмнено сръбскитѣ владѣтели и първенци бѣха проникнати отъ благородния стремежъ къмъ строителство и всѣки единъ отъ тѣхъ считаше за дългъ да остави следъ себе си нѣкое благочестиво дѣло. Но сравнителната оскѫдность на българскитѣ паметници въ македонскитѣ земи се дължи не на обстоятелството, че може би y българскитѣ владѣтели тая черта е била по-слабо развита, a на времената, които последваха старобългарския периодъ тамъ и на обстоятелствата, при които тия земи за сетенъ пѫть бѣха владѣни отъ българскитѣ царе.
Въ българскатѣ държавни предѣли се намираха македонскитѣ покрайнини презъ цѣлото царуване на Бориса, Симеона, Петра и Самуила, т. е. въ разстояние на 180 години. Това бѣ времето на най-голѣмия разцвѣтъ на българския държавенъ жияотъ, на необикновенъ националенъ подемъ и всестранно творчество. За строителната дейность на българскитѣ владѣтели презъ тоя периодъ обаче ние днесъ имаме най-оскѫдни сведения. Отъ друга страна създаденото тогава отъ тѣхъ е било заличено отъ буритѣ, настѫпили следъ падането на първото българско царство и въ историческитѣ превратности на по-къснитѣ векове. Отъ „бѣлитѣ църкви", които споредъ сказанието на Исаия [1] Борисъ билъ построилъ на рѣцѣ Брѣгалници, на Овчи Поли, днесъ надъ земята не е
1. Изд. отъ Љ. Стојановић, Споменик III (1890), стр. 191.
23
останала следа; сѫщото е и съ дворцитѣ, които, споредъ пространното житие отъ Теофилакта, Борисъ билъ подарилъ на Св. Климента въ Дѣволъ [1]. Паметницитѣ, които споредъ житието му отъ Хоматияна, Св. Климентъ оставилъ изъ югозападна Македония, [2] много отдавна сѫ изчезнали и само случаятъ презъ време на голѣмата война откри въ Албания единь отъ каменитѣ стълбове, които въ старата Главиница разказвали за покръщението на българитѣ. [3] Построенитѣ отъ Самуила дворци и черква св. Ахилъ на едноименния островъ въ Прѣспанското езеро бѣха разрушени отъ франкитѣ и нѣмцитѣ, византийски наемници, при потушаването на българското възстание въ 1073 г. [4]
Що се отнася до периода на повторното обединение на македонскитѣ земи при второто ни царство, той бѣ тукъ твърде кратъкъ и твърде неспокоенъ, за да могатъ търновскитѣ царе да мислятъ за каквато и да било строителна дейность. [5] Напротивъ, на пълно вѫтрешно спокойствие и външна сигурность се радваше сръбската държава отъ момента, когато тя се разпрострѣ надъ Македония, та до времето, когато тукъ се явиха турцитѣ. И имено това обстоятелство даде възможность на сръбскитѣ първенци да отдѣлятъ повече внимание на вѫтрешната строителна дейность. Отъ друга страна съ времето, презъ което сърбитѣ владѣха Македония, се приключваше срѣдньовѣковието. Черквитѣ и монастиритѣ, оставени тамъ отъ тѣхъ, бѣха последнитѣ паметници на християнската старина въ Македония и нѣма нищо чудно въ това, че измежду всички други тѣ сѫ запазени днесъ сравнително най-добре и въ най-голѣмъ брой.
1. Бильбасовъ, Кириллъ и Меѳодій II 292 и 359.
2. Id. 303 сл., 373 сл.
3. Гл. Златарски, Намѣрениятъ въ Албания надписъ съ името на князъ Бориса—Михаила. Slavia II 1923, отд. отпеч., стр. 1—31.
4. Scylitzes, 71825. За развалинитѣ на черквата гл. И. Ивановъ. Изв. Арх. Д. I, 67 сл.
5. Калоянъ завладѣ Македония въ 1201 г. Цѣлото му царуване до 1207 г. бѣ изпълнено съ войни срѣщу маджари, латинци и византийци. Царуването на Ив. Асѣня, който отново я завладѣ съ битката чри Клокотница 1230 г., следъ тая дата сѫщо тъй протече въ войни и усложнения както на северната, тъй и на южната граница на царството.
24
VII.
He би билъ безинтересенъ въ случая и другь единъ въпросъ, — какви бѣха етнографскитѣ последици отъ сръбското господство въ Македония презъ разглежданото време и какъ се е отнасяло тукашното население къмъ сръбскитѣ си господари.
За широка сръбска колонизация въ Македония, която би могла да измѣни народностния ликъ на македонската земя презъ и следъ периода на сръбското владичество, не може и дума да става. Сръбското завоевание привлѣче тукъ изъ сръбскитѣ земи отдѣлни преселници — чиновници, началници на крепости, военни или граждански управители на разнитѣ области. Навѣрно тукъ сѫ били настанени и обикновени членове на сръбското болярско съсловие, на които правителството раздавало земи съ подвластно население. Тѣ сѫ заели може би части отъ доменитѣ на бившитѣ византийски прониари — тъй се наричаха тогава условнитѣ собственици на голѣми поземлени владѣния. Тоя новъ управнически и привилегиранъ елементъ обаче далечъ не е билъ тъй многочисленъ, за да се почувствува въ етнографскитѣ отношения на страната. Дори и тия сръбски първенци, които бѣха преживѣли Душана и отъ областитѣ на неговата държава си създадоха независими владѣния въ македонскитѣ земи, сѫ били принудени да направятъ концесии на националната традиция и самосъзнанието на своитѣ поданници. Заради това тѣ се явяватъ въ извѣстията отъ по-късната епоха не като сръбски, a като български владѣтели, както е напр. случаятъ съ Константина Драгашъ, владѣтель на областьта отъ Тиквешко и Велесъ до Кратово, Велбуждъ и Мелникъ. [1] Отъ извѣстията които имаме за Вълкашина и Марка, [2] вѣроятното заключение е, че тѣ по произходъ сѫ били българи. Но дори и да се приеме твърдението, че сѫ били сърби, все пакъ остава фактътъ, че както въ литературната традиция, тъй и въ
1. Известията за Константина воевода бльга’рски y Йорд. Ивановъ, Българетѣ въ Македония, стр. 44 сл. За родословието му и границитѣ на неговото княжество гл. отъ сѫщия авторъ Сѣверна Македония, стр. III сл., 124 сл.
2. Събрани отъ B. Йордaнοвъ, Крали-Марко, София 1916 стр. 6 сл. и особено въ статията му „Чий е билъ Крали-Марко". Псп. кп. 61 стр. 453—459; гл. сѫщо Йорд. Ивaнοвъ, Бълг. въ Македония 41.
25
народната поезия на сърби и българи тѣ се явяватъ като български владѣтели. [1]
Въ разцвѣта на своята мощь сърбитѣ гледали на Македония като на завоювана чужда земя и за това, както Милутинъ, тъй и Стеф. Душанъ сѫ се титулували, освѣнъ господари на сърбитѣ, но и владѣтели на „българскитѣ страни." Като на чужденци гледало на сърбитѣ и самото македонско население и за това търсѣло сгодата да се освободи отъ тѣхъ. Твърде характеренъ въ това отношение е случаятъ, за който разказва Ив. Кантакузинъ. — Когато презъ 1350 г. той потеглилъ отъ Солунъ срещу заетитѣ отъ сърбитѣ градове въ юго-западна Македония и вече се намиралъ въ Верия (днесъ Беръ),
„явиха се при него пратеници отъ най-виднитѣ градове, които по-рано бѣха подчинени на ромеитѣ, но отдавна вече бѣха завладѣни отъ сърбитѣ. Тѣ тайно преговаряха и го молѣха да дойде при тѣхъ, като обещаваха да го приематъ и да изгонятъ сърбитѣ. Не само отъ другитѣ градове, но и отъ самото Скопье, което се счита столица на Краля,... дойдоха явно пратеници, които общо отъ града канѣха императора да настѫпи, за да му предадатъ града.” [2]
Отъ по-нататъшния разказъ на Кантакузина се вижда, че специално за Скопье въпросътъ не е за нѣкакъвъ заговоръ на незначителенъ брой градски първенци, a за решение, което било обсѫждано отъ гражданитѣ и отъ което тѣ се отказали, отстѫпвайки на увещанията на архиепископа и на страха отъ отмъщението на Душана. [3]
Скопье, което още презъ царуването на Милутина бѣ станало престоленъ градъ, презъ времето на разказванитѣ събптия се намираше вече отъ 70 години подъ сръбска власть. Гръцко население въ него презъ срѣднитѣ векове едва ли е имало, както нѣма и днесъ: за такова, поне въ размѣри,
1. Гл. сръбскитѣ и македонски народни пѣсни приведени y Йор. Ивановъ, Бълг. въ Македония, 42 сл. и Βел. Йордaнοвъ, Крали-Марко 8.
2. Cantac. III 13315, сл.:
3. Cantac. III 13416.
26
които би могли тукъ да се взематъ подъ внимание, нѣма никакви известия. Както неговитѣ жители, тъй и тия на останалитѣ македонски градове, за които говори Кантакузинъ, сѫ били българи. И ако тѣ, още при първата весть за появяването на императора въ Солунско, били готови да се отърватъ отъ досегашнитѣ си господари, това показва, колко слаби корени бѣ пуснала тукъ сръбската власть. Дори и на върха на своята мощь сърбитѣ си бѣха останали пришелци въ тия земи. България по това време бѣ твърде немощна, за да се опита да имъ ги оспори. Но, неочакващи никаква помощь отъ нея, македонскитѣ българи бѣха готови да предпочетатъ всѣка друга власть предъ властьта на сърбитѣ.