Македонски Прегледъ
Година I, книга 3, София, 1925

 

2. Аксиосъ — Велика — Вардаръ. Приносъ къмъ топонимията на Македония.

 

Отъ проф. Йор. Ивановъ.

 

 

I.

 

Вардаръ, най-голѣмата рѣка на Македония, извира отъ юго-източнитѣ склонове на Шаръ-планина, тече на изтокъ презъ Тетовското поле, завива отъ Скопйе на юго-изтокъ, дѣли Македония на две половини и се втича въ Солунския заливъ. Въ Шаръ-планина (Scardus) поставя изворитѣ на Вардара (Аксиосъ) и най-стариятъ географъ, Птолемей (III, 13): Ἄξιος ποταμὸς (sc. ἄρχεται) ἀπό τε τοῦ Σκάρδου ὄρους" Съ старото си име (Аксиосъ) рѣката се поменава иай-първо y Хомера, па така я именуватъ и всички гръцки и латински писатели до срѣдата на срѣднитѣ вѣкове, a нѣкои дори и до днесъ.

 

Когато презъ VI—VII в. славянитѣ заселиха Македония, тѣ прекръстиха по своему повечето мѣстни названия, и това поставяше въ недоумѣние чужденцитѣ, които спохаждаха новата славянска земя. Вилхелмъ Тирски, който преброди Балканския полуостровъ и Македония презъ 1168 г., пише по тоя случай:

 

„Българскиятъ необразованъ народъ, който дойде отъ северъ, спусна се отъ Дунава дори до царския градъ (Цариградъ) и, като се спрострѣ отъ Дунава до Адриатическото море, зае всичкитѣ области. Тоя народъ промѣни названията и границитѣ на областитѣ на тая широка земя, която се простира, както казватъ, до 30 деня на длъжь и до 10 деня и повече на ширъ. Тая страна наричатъ България."

 

(Guillelmi Tyrensis Historia rerum in partibus transmarinis gestarum, lib. II, cap. IV). Сѫщата участь постигнала и старото име Аксиосъ, което вече звучело по славянски — Велика.

 

На названието Велика пръвъ обърна внимание, близу преди сто години, прозорливиятъ чески етнографъ П. Й. Шафарикъ и изтъкна, че славянското име на Аксиосъ е било Велика (Sebrané spisy, II, 240, 241). Било обаче поради това,

 

 

18

 

че Шафарикъ не бѣ обосновалъ своето твърдение, било поради недостатъчното проучване на срѣдневѣковнитѣ паметници отъ по-сетнешнитѣ слависти и географи, и до день днешенъ вьпросътъ оставаше неясенъ и нерешенъ. К. Иречекъ, въ раннитѣ години на своята учена дѣйность, се изказа колебливо по въпроса за Велика. Той допускаше, горниятъ Вардаръ да се е наричалъ Велика, но бѣше по-наклоненъ да приеме, че рѣка Треска, притокъ на Вардара, е носѣла това име, защото по горното си течение тя и сега се нарича Велика (Исторія Болгаръ. Одесса 1878, стр. 53 забелѣжка). По късно, въ изслѣдванего си върху християнския елементъ въ топонимията на балканскитѣ земи (въ Sitzungsberichte der Kais. Akademie der Wissenschaften in Wien, Philos.-Hist. Klasse, CXXXVI, 70 сл.; български преводъ на С. Аргировъ въ Псп. LV—LVI, 247), Иречекъ се изказва малко по-положително, какво рѣка Велика „е идентична съ горни Вардаръ или съ неговия притокъ Треска." Съ други думи, той приема, че съ името Вардаръ славянитѣ сѫ означавали само горния Вардаръ или неговия притокъ Треска. Г. Баласчевъ, въ книгата си „Климентъ епископъ словѣнски," София 1898, XXVIII —XXIX, като разглежда отчасти срѣдневѣковнитѣ паметници, гдето се поменава р. Велика и, като има предъ видъ, че горня Треска, която иде откъмъ Кичево, и сега се зове Велика, идва до заключение, че горниять Вардаръ не е носѣлъ името Велика и че старитѣ свидѣтелства се отнасятъ до Кичевската Велика, a не до горния Вардаръ при Тетово. И докато Ягичъ призна косвено това мнение и дори се възхити отъ сближението, което прави Баласчевъ между името Велика (горня Треска) и титула величьскы, даванъ на св. Климента Охридски (Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache, Berlin 1913, 115, 116), другъ единъ славистъ, Л. H. Туницкій, се усъмни въ твърдението на Баласчева, какво името Велика, поменато въ нѣкои славянски паметници отъ XIII—XIV в., се отнасяло до рѣка Треска, a не до горното течение на Вардара. Той обаче не отиде по далечъ къмъ решението на въпроса и се задоволи съ предположението, че не била изключена възможностьта, името Велика да се е било прострѣло не само на Треска, но и на горния Вардарь (Св. Климентъ, епископъ словенскій. Сергіевъ Посадъ 1913, стр. 200, 201).

 

 

19

 

Колебливостьта на мненията по тоя въпросъ ще се отстрани, щомъ проучимъ по-внимателно паметницитѣ, въ които се поменава рѣка Велика и ги съпоставимъ съ съответната сегашна топонимия на Македония. Срв. тукъ приложената географска карта, дето сѫ отбелѣзани имената на селищата и рѣкитѣ, които се поменаватъ въ паметницитѣ и които сѫ

 

 

запазени и до днесъ съ сѫщитѣ си названия. Да изредимъ прочее старитѣ свидетелства:

 

1. — Между имотитѣ, които българскиятъ царь Константинъ Тихъ (1258—1277) подарилъ на Вирпинския монастирь до Скопйе, едни се намирали въ Тетовско, въ Положкия край, отъ дветѣ страни на рѣка Вардаръ, който е именуванъ Велика:

 

„Въ Положкои̑ ѡбласти село Рѣчици. . . Прѣз бръдо на изворъ Пал’чишкѫ рѣкѫ . . .  вьс краище Лисеч’кѡ . . . прѣзь лѫгъ прѣко Великѫ рѣкѫ, та низь Великѫ до Хтѣтовьскѫ браздѫ.”

 

 

20

 

(Г. А. Ильинскій, Грамоты болгарскихъ царей. Москва 1911, стр. 16). Поменатитѣ селища — Рѣчица, Палчища Лисецъ, Хтѣтово сѫществуватъ и сега, последното като градъ Тетово, a другитѣ три като села, лежащи юго-западно отъ Тетово, на 3 до 8 километра; има при това две села Палчища, Горно и Долно. Рѣката Велика, за която е дума въ паметника, е горниятъ Вардаръ, който протича на единъ часъ източно отъ Тетово.

 

2. — Охридскиятъ архиепископъ Димитри Хоматианъ (1217 —1234) поменава въ едно отъ писмата си за областьта Горни Пологъ, въ чието село, сега градъ, Тетово се намиралъ монастирь Св. Богородица 

Tomaschek, Zur Kunde der Hämus-Halbinsel, II, 80). За тоя монастирь говори и краль Душанъ въ една своя грамота (Споменик III, 29):

 

„вь землю Положскоую. . . село Хтѣтова, въ нѥмь же манастырь светыѥ Богородице и чюдотворице Хтѣтовьскыѥ".

 

Развалинитѣ на монастиря въ Тетово сега сѫ познати y мѣстното население съ името „Старооброчище Св. Богородица". Албанцитѣ го зоватъ на турски „Ески клисе" (стара черква). Подаренитѣ отъ Душана имоти на тоя монастирь се намиратъ въ села, разположени по дѣсния и лѣвия брѣгъ на горния Вардаръ, който е назованъ Велика. Тукъ привеждаме отъ грамотата главно мѣстнитѣ имена безъ всички подробности за границитѣ на имотитѣ :

 

„село Хтѣтово . . . село Хращаны . . . село Гари . . . село Млачице . . ѡть Старога Брода Желиньского съ ливадами како исходи потокь отъ Хтѣтовщицѣ и гдѣ оутѣче оу Βеликоу. селище Бродь съ рѣкомь и ловищемь, да не метеха никоторе, тькмо Богородица Хтѣтовьска ıако оутиче оу Βеликоу. . . И оу Горѥмь Полозѣ метохь светы Илиıа. Щенче село съ всѣми правинами и съ мегами съ Модричкыми и Гостиварскыми и до метохыѥ светыѥ Недѣлѥ право низь дѣль прѣзь Βеликоу. . . На Соухои Горѣ планина съ сѣнокоси. . . И долоу на рѣцѣ Вроуткь съ млины и съ земломь. . . Oy Хвалиши нивиѥ. . . Надь Млачицама отъ закоутиıа до Лѣшкога поути и до Кроушице и до рѣка Хтѣтове. . . И трьгь що ѥ̑ оу Хтѣтовои .... село Крьпена .... село Седларево .... село Старо Желынѥ . . . . оу Ядварцѣхь црьковь .... и забѣль кралѥвьства ми Жеднь приложихь".

 

 

21

 

Повечето отъ изброенитѣ въ грамотата мѣста сѫществуватъ и сега съ старитѣ си имена и лежатъ въ областьта на Пологъ (Горни и Долни), отъ дветѣ страни на горния Вардаръ, именно: Тетово, Гарйе, Желино, Стенче (Щенче), Гостиваръ, Суха-Гора (планина), Врутокъ, Фалише (Хвалиша), Седларово, Едуарци (Ядварци), Жеденъ (планина). [1] При с. Врутокъ, което лежи на единъ часъ разстояние юго-западно отъ Гостиваръ, бликатъ нѣколко извора, които се смѣтатъ отъ населението въ Положкия край като глава на Вардара. На австрийската генералщабна карта за начало на Вардара е означенъ потока Мелца, който иде отъ вододѣла при с. Маврово и при с. Врутокъ се събира съ Врутошкия изворъ, главата на Вардара. Бродътъ на Велика, който се поменава въ грамотата при село Желино и гдето се втича въ Вардара Тетовската рѣка (Хтѣтовщица), сега наричана и Пена, ще да е билъ на мѣстото между селата Фалише и Желино, гдето сега надъ Вардара минава мосгътъ на шосето Тетово—Скопйе.

 

3. — Като излѣзе отъ Положката долина, Вардаръ приема два голѣми притока, Треска отъ дѣсно и Лепенецъ отъ лѣво, и става голѣма, многоводна рѣка. Отъ тамъ собствено почва срѣдниятъ Вардаръ, който презъ срѣднитѣ вѣкове сѫщо така е носѣлъ името Велика. Въ краль Милутиновата грамота, отъ около 1300 г., дадена на Вирпинския монастирь до Скопйе, четемъ, че рѣка Лепенецъ се влива въ Велика (сега Вардаръ). Тамъ, при устието на Лепенецъ, на брѣга на Велика, монастирьтъ ималъ свои земи, воденици, градини и канали (вади);

 

„И кь томоу приложи кралѥв'ство ми изводе отъ Лепен'ца кои исходи на поли Тоурен'ско да си оучини црькви Светаго Георгıа водѣницоу въ краи полıа Тоурѣньскога въ брѣгоу Βеликѥ рѣке и да си вади жита и врьтове въ поли Тоурен'скомь. И дроуги изводь да си изведе одь Βелике рѣке, да га оузме подь Тоурѣни въ забѣль кралѥвства ми где може, и да га поведе прѣзь забѣль кралѥвства ми на полѥ Тоуреньско и да си положи дроугоу водѣницоу на брѣге Βелике рѣке (Ηοвaковић, Законски споменици. Београд 1912, стр. 610—611).

 

 

4. — Въ животописа на краль Драгутина, като се говори за П/Учтуването на архиепископъ Данило I отъ Света-

 

 

1. Планина Жеденъ се издига северно отъ Суха-Гора, въ завоя на Вардара.

 

 

22

 

Гора за Сърбия, прибавя ce, какъ той се спрѣль „подь грады славьныи Скопиѥ, на рѣкоу же глаголѥмоу Великоу" (Данило, Животи краљева и архиепископа српских. Изд. Даничић. Загреб 1866, стр. 44).

 

5. — Свидетелство за Вардара, наричанъ Велика, въ по-нататъшното си течение, между Скопйе и Велесъ, намираме въ една краль Милутинова грамота отъ около 1300 г. за имѣния на Хилендарския монастирь въ срѣдна Македония. Въ тая грамота (Споменик III, стр. 12) четемъ между друго, че

 

„оу Скопьскои странѣ въ мѣсто рекомѣмь Тморане келию Свете Петке, кою ѥ быль сьздаль нѣкто протосѣвасть загорьскыи Прибо въ дьни Асѣна цара".

 

Това село Тморане, сега наричано Оморани или Морани, лежи край дѣсния брѣгъ на Вардара, между Скопйе и Велесъ. Въ грамотата четемъ още, какво Милутинъ, като узналъ, че келията Св. Петка въ Морани имала имоти и „по онои странѣ Велике", въ землището на село Таворъ, предалъ ги въ владение на келията. И наистина, току-речи на среща на Морани, презъ Вардара, нареченъ Велика, е разположено село Таворъ (Та'оръ), родното село на императоръ Юстиниана I.

 

 

6. — Имаме още едно свидетелство за Вардара пò на югъ, при Демиръ-Капия, гдето нѣкога се е издигала крепостьта Просѣкъ, но то, поради възможното му двояко тълкуване не може да има веско значение по нашия въпросъ. При все това ние ще го приведемъ. Въ житието на св. Сава, написано отъ Теодосия (XIII—XIV в.), като се говори за царь Калояновия сродникъ Стрѣзо, владѣтель на Просѣкъ, бележи се за Вардара, който мие стръмнитѣ скали на тая крепость, следното:

   

(Йοр. Ивaнοвъ. Български старини изъ Македония. София, 1908, стр. 251. Цитирамъ своето издание на тоя пасажъ по преписъ отъ XIV в. Изданието на житието отъ Даничича, който погрѣшно приписа авторството му на Доментиана, е по преписъ отъ XV в.). Ако смѣтаме думата Велика като сѫществително, както правятъ нѣкои, тогава приведенитѣ редове биха могли да се използувать за твърдението ни, че Вардаръ се е наричалъ Велика. Въ противенъ случай, думата Велика би пояснявала само, че Вардарътъ е голѣма (велика) рѣка.

 

Ако и да нѣмаме запазени данни за наименованието Велика, давано и на долния Вардаръ, ние допускаме, че ако

 

 

23

 

славянското население е наричало Велика горното и срѣдно течение на рѣката, съ сѫщото име го ще е означавало и цѣлата рѣка. Имаме наистина рѣки, които иматъ две имена; одното отъ тѣхъ обаче се дава на началото, изворитѣ на рѣката, a другого бива свързано съ главното течение. Такъвъ примѣръ ни дава рѣка Марица, която въ най-горного си течение, при изворитѣ, е запазила старинското си име Ибъръ (Ἕβρος) ; рѣка Треска, видѣхме, сѫщо така носи въ горното си течение друго име — Велика и пр.

 

Остава да кажемъ две думи и за мнението, че Треска, притокъ на Вардара, презъ срѣднитѣ вѣкове ще да се е наричала Велика. Гореприведенитѣ свидетелства, че именно горниятъ Вардаръ е носѣлъ името Велика, обезсилватъ и тъй това предположение, но имаме изрично срѣдневѣксвно посочване, че Треска се е казвала и тогава пакъ Треска, a не друго-яче. Въ една грамота на краль Милутина, дадена на Вирпинския момастирь до Скопйе, се изреждатъ имоти, подарени на сѫщия монастирь:

 

„оу Скопи градѣ и въ области Скоп'скои, въ Трѣсци, и въ Соущици и въ Сьлнѥ, Соул'ни Долнѥмь и Горнѥмь, или въ Сопиштехь или више Вапешт'ци или въ Трѣсцѣ. . . виноградъ въ Трѣсцѣ половина"

 

(Новаковић, Законски споменици. Београд 1912, стр. 610). Поменатитѣ мѣста се намиратъ въ покраината Каршияка, южно отъ Скопйе, между Треска и Маркова-Рѣка. Рѣка Треска се споменава и въ една приписка отъ XVII в. : „сиа книга, глзголема оптои, светои Богородице, Скоп... на рецѣ Треске" (Ст o j a н o ви Ь, Стари српски записи и натписи. Београд 1912, № 1886).

 

Що се отнася до погрѣшното идентифициране y Баласчева на Кичевската рѣка Велика съ Велика въ Душановата грамота, за която стана дума по-горе, трѣбва да забелѣжимъ, че то се дължи на смѣсването на две едноименни села съ име Бродъ, едното въ Положко, другото въ Порѣчието. Отъ контекста личи добре, че думата е за Тетовското село Бродъ.

 

Отъ гореизложеното става явно, че презъ срѣднитѣ вѣкове славянитѣ сѫ именували Вардара — Велика, Велика рѣка (т. е. голѣма рѣка). Тукъ е умѣстно да се спремъ на самия произходъ на това име. Знае ce, че колониститѣ въ една страна или усвояватъ заваренитѣ мѣстни имена, като ги видоизмѣняватъ споредъ своитѣ звукови закони, или ги превеждатъ на своя

 

 

24

 

езикъ, или, най-сетне, имъ даватъ съвсем ь нови названия. По въпроса за Вардара, славянитѣ сѫ си послужили съ втория случай, т. е. тѣ предали на славянски значението на старото име Аксиосъ. Началниятъ, етимолошки смисълъ на това име още не е устаыовено отъ науката. Едни сближаватъ името Ἄξιος съ думата ἄξος, което, споредъ Хезихия, на старомакедонски значело ὕλη, т. е. ropa, дърво, материя; други, споредъ Стефана Византийски, съпоставятъ ἄξος съ ἀγμός, τ. е. счупено нѣщо или стръмно мѣсто (срв. y Hoffmann, Die Makedonen. Göttingen 1906, стр. 31). У елинскитѣ и византийски писатели името Аксиосъ се пише ту Ἄξιος, ту Ἀξιος; y нѣкои автори срѣщаме дори Ναξειός, Ναξιός (срв. Μ. Δημιτσας, Ἀρχαία γεωγραφία τῆς Μακεδονίας. Ἀθήνησι 1870, стр. 139 сл.). Най-разпространена е била формата Ἄξιος, която съвпада съ прилагателното ἄξιος, т. е. достоенъ, важенъ, великъ. У Хомера (II. В. 849: П, 288; Ф, 141, 157) рѣка Аксиосъ се окачествява като εὐρυρέων или εὐρυρέεθρος, т. е. широкотеченъ, голѣмъ. У Тимариона, презъ срѣднитѣ вѣкове, намираме белѣжката:

   

(Hase, Notices et extraits, τ. IX, часть 2, стр. 159). Съ други думи, гърцитѣ окачествявали Вардаца като широка, голѣма, велика рѣка. А тъкмо така е билъ схващанъ и отъ славянитѣ, т. е. като голѣмъ, великъ, отгдето и името Велика.

 

 

III.

 

Съ течение на времето, при по-къснитѣ етнографски промѣни въ областьта на долния Аксиосъ, се явило и трето име на сѫщата рѣка, името Вардаръ. To измѣстило началното име Аксиосъ и славянското Велика, и сега рѣката е позната отъ всички само съ названието си Вардаръ. Kora се явява прочее това име и какъвъ е произходътъ му? То се срѣща най-напредъ презъ XI в., y Иоана Скилица, гдето четемь: Ἀξιὸς . . . ὅν νῦν Βαρδάριον ὀνομάζουσι (Cedrenus, II, 455). Теофилактъ Охридски (XI—XII в.), който често е минавалъ рѣката и често я поменава въ своитѣ съчинения и писма, на

 

 

25

 

едно мѣсто (Patr. Graeca CXXVl, 472) казва:

   

На друго мѣсто y сѫщия писатель се срѣща по-правата форма на името: Βαρδάριος. И Анна Комнина, отъ началото на XII в., бележи (Бонско изд. I, 40), че рѣката се наричала отъ мѣстното население Βαρδάρος (вар. Βαρδάριος). Цецесь (XII в.) сѫщо познава новото име на рѣката, което въ по-последнитѣ византийски автори приема по-широко употрѣбление.

 

Името Вардаръ е интересувало доста отдавна нѣком византийски и турски писатели, които сѫ дирѣли да обяснятъ неговия произходъ. Така, допълнительтъ на Скилица белѣжи, какво Вардаръ билъ получилъ името си отъ Варда Склиръ, който отбилъ рѣката отъ старото ѝ легло.

   

(Prokić, Die Zusätze in der Handschrift des Jon. Skylitzes. München 1906, стр. 30, 40—42). Варда Склиръ наистина ималъ владѣния по долния Вардаръ и може би ще да се е грижелъ за корегирането на рѣката, но обяснението на Скилицовия допълнитель за произхода на името Вардаръ се гради на голото съзвучие между името Варда и първата половина на названието Вардариосъ. Варда Склиръ получилъ владѣния на долния Вардаръ къмъ края на X в., a много по-рано, презъ първата половина на IX в. на долния Вардаръ живѣели така нареченитѣ вардариоти, за които ще се каже по-долу. Освенъ това, византийцитѣ смѣтали името за варварско, както видѣхме отъ цитата изъ Теофилакта, a това тѣ не биха изтъкнали, ако названието да идѣше действително отъ името на видния византийски генералъ и кандидатъ за цариградския престолъ, Варда Склиръ. И Варда Фока впрочемъ носѣлъ това име. Не по-здраво се явява и тълкуването на турския географъ Хаджи Калфа отъ XVII в., който прибѣгва до наивна народна етимология, за да обясни името Вардаръ като турска сложна дума отъ вар, което ще рече „има" и дар, което значи „тѣсно", т.е. „ има тѣсно", тѣсна рѣка (Hadschi Chalfa, Rumeli und Bosna. Wien 1812, стр. 85—86). Той дори свръзва това обяснение съ една мѣстна турска легенда. Трѣбва да забелѣжимъ, че предполагаемата сложна дума „Вар-дар”, не би могла да сѫществува на турски язикъ; тя би била противъ правилото за

 

 

26

 

образуване на турскитѣ сложни думи. Освенъ това значението, придадено отъ Хаджи Калфа на названието „Вар-дар" не би отговаряло на реалностьта, защото Вардарътъ е бивалъ винаги означаванъ като широкъ, великъ (Велика). Тафелъ, въ своето капитално съчинение De Thessalonica ejusque agro. Berlini 1839, се въздържа да обясни името, a само го съпоставя съ Bardanius, Bardas, Bardanes и др. подобни, които не сѫ рѣдки y византийцитѣ (стр. 393). Той не препорѫчва да се свръзва имего съ туй на барданитѣ напр., илирско племе, за което поменава Страбонъ. По-новитѣ изследвачи, като Иречекъ напр., свръзватъ името Вардаръ съ името на племето вардариоти, но не отиватъ по-нататькъ въ своитѣ обяснения и не изтъкватъ етимологията на тия имена, нито посочватъ ясно, кое име е произлѣзло отъ другото. Ние ще се постараемъ да направим крачка напредъ за разрешението на въпроса.

 

Кодинъ разказва, какъ византийскиятъ императоръ Теофилъ (829—842 г.) билъ поселилъ въ областьта на Аксиосъ персийски колонисти, които по името на рѣката били назовани вардариоти:

   

(De officiis aulae Constantinopolitanae. P. Gr. CLVII, 57). Шафарикъ (II, 240—241) смѣташе, че вардариотитѣ сѫ отъ турски произходъ и че въ тѣхния езикъ ще трѣбва да се дири потеклото на името Вардаръ (дар—дер—дере = рѣка). Наистина, Лъвъ Мѫдри въ една отъ новелитѣ си, Васили Бьлгароубиецъ въ една отъ грамотитѣ си за Охридската архиепископия и Ана Комнина означаватъ вардариотитѣ и като турци, но трѣбва да забелѣжимь, че византийскитѣ писатели наричаха турци и други азиягски или северни народи, напр. маджаритѣ, безъ да придаватъ на това име нѣкое особено етнично значение. Кодинъ е единственъ, който ни дава по-опредѣлени данни за племенния произходъ и за езика на вардариотитѣ. Toй освенъ че отбелѣзва изрично персийското имъ потеклo (Πέρσας κατὰ γένος), но добавя още за вардариотитѣ, които служели за стража въ императорскитѣ дворци, че говорѣли помежду си на своя роденъ персийски езикъ (κατὰ τὴν πάτριον καὶ τούτων φωνὴν, ἤτοι περσιστί), че носѣли червено облѣкло и персийски шапки като пъпеши. Вардариотитѣ били избѣгали въ Византия по време на арабското завоевание на

 

 

27

 

Персия. Тѣхниятъ брой се увеличилъ, когато, следъ нѣколко несполучливи персийски възстания, арабитѣ почнали да изнасилватъ населението да приеме исляма. Бежанцитѣ персийци намѣрили и тогава прибѣжище въ предѣлитѣ на Мала-Азия, която била подъ властьта на византийцитѣ, врагове на арабитѣ. Една група отъ тия бѣжанци, на брой 7000 мѫже, била настанена въ Синопъ. Съ време, благодарение на новопридошли свои съотечествеиици, персийскитѣ колонисти нарасли до 30,000 души и били използувани отъ Византия срещу арабитѣ. По поводъ на единъ бунтъ, тая военна колония била пръсната отъ императоръ Теофила (829 842) въ различни мѣста на империята, и една часть била заселена въ полето на долния Вардаръ. Съ други думи, така наричанитѣ вардариоти не били отъ турски произходъ, a отъ персийски, и за обяснението на думата Вардаръ не трѣбва да прибѣгваме до турския езикъ, a до езика на персийскитѣ и ирански наречия.

 

Изхождайки отъ тия факти, ние смѣтаме, че името Βαρδάριος (Вардарυ) прѣдсτавя сложна дума Βαρ-δάριος, означаваща буквално „голѣма рѣка", защото въ персийско-иранскитѣ наречия прилагателното бар, вар, уар, баро ще рече „голѣмъ", a сѫществителното дария —„рѣка". Имената на рѣкитѣ Аму-Дария (Oxus y старитѣ) и Сиръ-Дария съдържатъ персийското сѫществително „дария" (рѣка) и означаватъ „рѣка Аму” (Аму, Амолъ е име на нѣкогашенъ голѣмъ градъ въ областьта на Оксусъ), „рѣка Сиръ". (Срв. L. Cahun, Introduction à l'histoire de l'Asie. Paris 1896, стр. 7).

 

Ако, следвателно, сме прави въ своя изводъ, името Вардаръ, дадено на нѣкогашния Аксиосъ отъ персийскитѣ колонисти въ Солунското поле, е персийска дума и представя простъ преводъ на славянското име на Вардара — „Велика" (рѣка). Персийскитѣ колонисти сѫ заели името на рѣката отъ по-старитѣ славянски племена, които бѣха заседнали на долния Вардаръ, на западъ отъ Солунъ, така нареченитѣ Драговищи и Сагудати, които се поменаватъ съ тия си имена още презъ VII в. Колкото се отнася до гръцкото прозвище вардариоти, т. е. жители по Вардара, то е било дадено по-късно отъ гърцитѣ на персийскитѣ колонисти. Долновардарското поле е познато и до день днешенъ y мѣстното българско население съ името Вардарѝя, a турцитѣ

 

 

28

 

го зоватъ Вардаръ-оваси, т. е. Вардарско поле. Градътъ, който лежи на пѫтя Солунъ—Воденъ, се нарича Енидже-Вардаръ. Едно българско село на долния Вардаръ носи името си по рѣката — Вардаровци. При това село бѣ откритъ единъ отъ каменнитѣ стълбове съ надписъ, поставени отъ царь Симеона на граничната линия между българската държава и Византия въ 904 г.

 

[Back to Index]