8. Въ полуразрушения Мелникъ.
(Пѫтни белѣжки отъ 1914 година).
Проф. Л. Милетичъ
Бѣше хубавъ, топълъ майски день. Зараньта рано бѣхъ потеглилъ отъ Петричъ за Мелникъ. Въ разрушеното село Левуново престояхъ малко време, докато конетѣ отпочинатъ. То стигаше, за да видя, где е била квартирата ка гръцкия краль презъ лѣтото на 1913 година, когато гръцкитѣ войски бѣха наближили къмъ Джумая. Стариятъ войвода Кочо Лютата бѣше въ селото си, и той ми разправи подробности за гръцкото нашествие въ околностьта. На прощаване го фотографирахъ заедно съ родната му кѫща, както е възпроизведено въ „Македония въ образи" подъ № 390. Бързахъ, за да стигна по-рано въ Мелникъ, за който много любопитствувахъ да го видя, понеже много бѣхъ чувалъ за особеноститѣ на тоя гръцки градъ въ чисто българската Мелнишка околия, тогава вече запустѣлъ, следъ като всичкитѣ му жители по заповѣдь на гръцкото правителство бѣха го напустнали заедио съ оттеглящитѣ се гръцки войски. Знаехъ още, че въ него сѫ настанени македонски бѣжанци и че градътъ е полуразрушенъ както и че околното население още продължава да изнася изъ празнитѣ кѫщи, каквото може да задигне въпреки явното запрещение на властитѣ въ града.
Отдалечъ градътъ никакъ не се вижда; той е скритъ въ една съвсѣмъ завита, задънена долчинка, обиколена отъ почти отвесно издигащи се пѣсъчни, жълто-червеникави ридове, дълбоко избраздени отъ дъждоветѣ. По тѣхъ отдалечъ се познава, где е градътъ. Първото впечатление, когато се влѣзе въ града, е много силно: въ тѣсната котловинка изведнажъ се открива чудесенъ по своята оригинална архитектура градецъ. На първъ планъ бие на очи голѣмиятъ, много хубавъ конакъ на Муста-бей, обърнатъ тогава въ правителствено здание.
86
Придружаваше ме фотографътъ г. Георги Трайчевъ, и презъ време ма тридневното ми престояване въ града много старателно фотографирахме чуднитѣ тия старовремски, високи — две-три етажни кѫщи на тоя умиращъ градъ, повечето отъ които въ вѫтрешностьта вече бѣха съвсѣмъ разсипани безъ да се забелѣзва това и отъ вънъ. Върху архитектурата на Мелникъ струва особено и подробно да се говори. Понеже и следъ моето посещение на града нѣкои отъ по-забелѣжителнитѣ сгради сѫ били доразрушени, много снимки, които още пазя, вече иматъ историческа цена.
Прекараното въ града време бърже се измина въ постоянна работа, като посещавахъ многото запустѣли, интересни здания, проникването въ вѫтрешностьта на които поради изкъртенитѣ греди и подове и съборенитѣ стълби представяваше немалки затруднения. Обикаляхь и по множеството черквици, параклиси и гробища низъ града, най-сетне посетихъ и два близки манастира, св. Никола, който е надъ града, и Роженския манастиръ, който е на четири километра далечъ. Между другото особено ме интересуваше да узная нѣщо по-вече за избѣгалото гръцко население на града, за което отъ историята твърдѣ малко се знае [1].
Не можеше да има съмнение, че отъ оная първа гръцка колония, която е дала гръцки характеръ на града, не е можелъ презъ течение на толкова вѣкове да се запази средъ българското население въ околията първоначалниятъ гръцки характеръ на гражданството поне по отношение на физическия типъ. И наистина, отъ собственитѣ имена на последнитѣ граждани на Мелникъ, чийто пъленъ списъкъ намѣрихъ запазенъ въ кметството, a тъй сѫщо и отъ датуванитѣ надписи на надгробнитѣ плочи въ черковнитѣ дворища, много отъ които бѣха отъ втората половина на миналия вѣкъ,
1. Въ XI в. населението на Мелникъ още е било българско, ала споредъ една белѣжка y T. Акрополита мелничани на 1246 год. сами сѫ казвали, че всички сѫ гърци и че сѫ заселени тукъ отъ Пловдивъ. Споредъ сѫщия Акрополитъ българскиятъ деспотъ Славъ следъ смъртьта на царь Калояна (1207 r.) е държалъ подъ своя власть и града Мелникъ, който е билъ добре укрепенъ градъ. Крепостьта, отъ която сѫ уцелѣли слаби остатъци, се с намирала на с. и. отъ входа на високия хълмъ близу до манастиря Св. Никола. Стѣнитѣ сѫ били градени отъ рѣчни камъне, скрепени съ хоросанъ. Сега стърчатъ части отъ тия стѣни (дебели до два метра) къмъ изтокъ и югозападъ отъ крепостьта.
87
ставаше явно, че градското население на тоя старъ гръцки градъ постоянно се е подмладявало съ пришелци българи отъ околията, които сѫ били работници въ града и които, въ пълно благоговѣние предъ културата на елинизма, сѫ възприемали заедно съ гръцкия езикъ и гръцки духъ. Така напр. въ черквата св. Богородица, правена на 1858 година, има надгробна плоча съ гръцки надписъ, въ който се казва, че тукъ почива „божи рабъ Яни, синъ на Стоянъ Камбура, юлий 5. 1879 година" (ὁ δοῦλος τοῦ θεοῦ Γιανη, ύος το[θ Στογιανη Κανπουρα). Въ черквата св. Варвара съ дата 1874 год., априлъ 4. има надгробна плоча на нѣкой си Георги Стояновъ (Γεόργιος Στογιάνου). Ha плочата по тамкашния обичай е изваянъ часовникъ, въ знакъ, че покойникътъ е билъ часовникарь. На друга плоча въ сѫщата черква прочетохъ, че тамъ почива божи рабъ Емануилъ, синъ на Златко Лукуми (ἱος τοῦ Ζλάτκου Λουκόυμη), починалъ на 10 октомври 1879 год. и др. подобни. Интересно е да се отбелѣжи, че на една надгробна плоча пише, че тамъ почива нѣкой си Антоний Константиновъ войвода (Αντόνιος Κωνσταντίνου Βοιβοδα), умрѣлъ на 13. юлий 1893 год. Трѣбва да е билъ нѣкой виденъ предводитель на гръцки чети. Къмъ особеноститѣ на града принадлежатъ и грамаднитѣ винарски изби, на дълбоко и на ширъ изкопани въ твърдия, полуокаменѣлъ пѣсъчникъ на мелнишкитѣ ридове. Въ тия изби особеното, тъмно-червено, гѫсто мелнишко вино, при една постоянна температура, въ грамаднитѣ бъчви спазва неизмѣнно своитѣ цѣнни качества, които сѫ го направили прочуто на далечъ. Посетихъ и най-голѣмата изба на Георги Апостоловъ Цинцаровъ, гъркъ, най-голѣмата бъчва въ която побира до 30 хиляди оки вино. Нека забелѣжимъ, че вратитѣ на всички тия тунели—зимници сѫ малки, a грамаднитѣ бъчви се сглобявать, a така сѫщо и разглобяватъ вѫтрѣ въ самитѣ изби. Кѫщата, подъ която е издълбана споменатата голѣма изба, е съградена, споредъ единъ камененъ надпись, на 1758 година. Една друга, запустѣла голѣма гръцка кѫща въ ерменската махала, въ която фотографирахме и единъ интересенъ таванъ, е градена, пакъ споредъ единъ гръцки надписъ надъ вратата на стаята, на 1797 година.
88
II.
Казахъ, че особено ме интересуваха животътъ и нравитѣ на изселеното гръцко население на града, по-голѣмата часть отъ което времено бѣ се настанила въ близкитѣ градове — Демирхисаръ, Баракли Джумая и други, останали тогава подъ Гърция.
Въ лицето на госп. Иванъ Чонтовъ, родомъ отъ гр. Велесъ (тогава 32 годишенъ), служилъ въ Мелникъ като сѫдия отъ 1909 година до войната (1912 год.), намѣрихъ много добъръ познавачъ на мелничани. Трѣбва да спомена, че Чонтовъ има пълно срѣдно образование, че десетина години е учителствувалъ по редъ въ Лозенградъ, въ Дедеагачъ, въ Струмица, въ Джумая и въ Разложко. Турцитѣ презъ хуриета назначаваха за каймаками, пристави и членове-сѫдии нѣкои такива българи-учители, та и Чонтовъ така е билъ назначенъ за членъ-сѫдия въ Мелникъ по препорѫка на Сандански, съ кого Чонтовъ се запозналъ, когато учителствувалъ въ Разлога. За времето до началото на освободителната война, до когато Чонтовъ е стоялъ въ Мелникъ, ще предамъ по-интересното отъ разказа му върху живота и нравитѣ на мелнишкитѣ гърци, както съмъ го записалъ въ белѣжника си.
Въ Мелникъ имаше около 800 гръцки и гъркомански сѣмейства, имаше 400 турски и 70 цигански кѫщи, a българскитѣ бѣха до двайсетина само. Гърцитѣ въ сѫщность не бѣха чисти гърци, a повечето по произходъ бѣха българи отъ околнитѣ села Копатово, Хърсово, Мерикостено и други, което се вижда и по имената имъ. А въ рѣканската махала имаше до 70 кѫщи гъркомани, които по носия и говоръ бѣха българи, — y дома си говорѣха български. Следъ войната (1912 год.) тѣ почтм всички се признаха за българи.
Гърцитѣ имаха добри основни училища — дѣвическа и мѫжка и една смѣсена прогимназия. [1] Имаха си добъръ оркестъръ,
1. Мелникъ се е славилъ съ добритѣ си гръцки училища и въ миналото. Въ едно „Краткое политическое землеописание” отъ Неофита Хилендарски Бозвелията и Ем. Васкидовича, печатано въ Крагуевацъ 1835 год., се казва, че Мелникъ има „едно преславное еллиногреческое училище”. Тукъ е казано още, че жителитѣ на Мелникъ сѫ „грецы и болгари и малко турци" (стр. 29). Знае ce, че от. Неофитъ Рилски следъ 1821 г. се е училъ въ Мелникъ четири години при гръцкия даскалъ Адамъ, погърченъ цинцаринъ. Тамъ Неофитъ дошелъ до идеята да съчини „словарь грекоболгарски за улесненіе на учащитѣ са тогда болгаре въ греческитѣ школы” (вж. автобиографията на Н. Рилски).
89
съставенъ отъ мѣстни младежи и учители. До моята кѫща имъ бѣше театърътъ, сега полусрутенъ, гдето често се даваха представления. Имаха и мѫжко и женско просвѣтителни дружества.
По отношение къмъ българитѣ бѣха доста голѣми фанатици. Младежитѣ бѣха организирани въ революционенъ комитетъ, рѫководенъ отъ училищния директоръ Георги Свика, гъркъ отъ гр. Стачища въ Янинско. Той е билъ въ Мелникъ презъ петнайсеть години директоръ - организаторъ, какъвто е сега тукъ Сандански, приблизително такъвъ е билъ за мелнишкитѣ гърци този Свика, и неговата дума се почиташе. Една мелнишка гъркиня е казвала на жена ми: „Преди да дойде Свика, ние тукъ добрѣ си живѣехме съ българитѣ и не правѣхме разлика между българи и гърци. Той ни вдъхна патриотизъмъ, той ни научи, що е елинизъмъ." Комитетътъ бѣше въ свръзка съ Сѣръ, съ гръцкия консулъ въ тоя градъ. Свика често отиваше въ Сѣръ и въ Солунъ. Имаха си наредена тайна поща. Всички суми за комитета се отпускали само на него. A той е разполагалъ съ много пари. Младежитѣ, организирани въ чета, всички подъ негово рѫководство, бѣха въорѫжени съ гръцки пушки, система Грà. До 1908 год. тѣхната чета е била въ връзка съ турски чети, главно съ арнаути, които, подкупени отъ гърцитѣ презъ време на революционното македонско движение преди хуриета, сѫ убили мнозина дейци на Организацията ни въ околията. Тѣзи арнаути сѫ били пѫдари, колджии, тютюнджии, субашии по нѣкои чифлици и др. Гърцитѣ винаги сѫ били ведно съ турското правителство противъ българитѣ, винаги си служили съ подкупи и разни любезности спрѣмо турцитѣ. Турскитѣ офицери често сѫ отивали въ тѣхнитѣ кѫщи и сѫ намирали добъръ приемъ.
Носията на мелничани бѣше модерно-европейска. Женитѣ имъ много подържаха модитѣ. Въ града имаше модисти и „френк-терзии”. Подържаха и етикеции. Често си устройваха танцове, главно въ театъра. Правѣха си общи разходки — моми и момчета излизаха съ оркестъръ по близкитѣ манастири. Празднуваха не само голѣмитѣ праздници, но и много малки праздници и затваряха чаршията. Много бѣха набожни и посѣщаваха
90
черквитѣ. Въ Мелникъ има до 72 черкви и параклиси и 4 манастира (заедно съ Роженския манастиръ). Имаха и владика. Понеже въ мелнишката епархия влизаше и Демирхисаръ, владиката, за да е по-близу до Сѣръ, повече прекарваше въ Демирхисаръ. Често мѣняваха владицитѣ по желанието на Свика; тѣ бѣха подъ негово влияние.
Главниятъ поминъкъ на мелничани бѣше лозарството. Търговията бѣше въ тѣхни рѫце: отиваха и по селата и закупуваха памукъ, арпаджикъ, анасонъ, масло, яйца, кожи и пр. Въ св. Врачъ и въ село Катуница презъ недѣлята ставаше пазаръ, и тамъ тѣ имаха дюкяни съ манифактурни стоки и ги отваряха въ пазарнитѣ дни. Мелничани повечето бѣха имотни. Не можеше да се разбере, кой е беденъ, защото всички бѣха добре премѣнени — наконтени. Въ сѫбота си купуваха за презъ цѣлата седмица на едро, каквото е потребно за прехрана. Такъвъ имъ бѣше редътъ.
Мелничани, мѫже и жени, бѣха хубави : по тѣлосложение бѣха слаби и деликатни, но красивички, повечето блѣднички. Забелѣжително е, че въ този градъ, толкова богатъ съ вино и ракия, нѣмаше пияници. Изобщо умѣрено живѣеха.
Разводи рѣдко ставаха, съпружеска обичь сѫществуваше. Напредъ е имало и разврати, особено съ турцитѣ, но въ последно време и това бѣше спрѣно. Въ случай на разводъ цѣлото общество вземаше участие, раздѣляше се на две, — едни порицаваха, други одобряваха. Чудно е, че въ този градъ, толкова нечистъ особено поради отворенитѣ геризи по улицитѣ, нѣмаше много болести. И доживѣваха голѣма старость. Имаше две аптеки и четири лѣкаря отъ Атина, единъ отъ които бѣше само практикантъ. Имаха богата кѫщна обстановка, богати мебели, повечето старовремски, и много старовремски килими. Особено имаха много старински диамантни накити, — пръстени, огърлици, „маргарита", все старомодни, наслѣдени отъ дѣди и прадѣди. Годеникътъ на годеницата непрѣменно ще даде нѣкакъвъ скѫпъ накитъ.
Когато е патронниять праздникъ на една махаленска черква, всички правятъ визита на жителитѣ на махалата. И намъ, като живѣехме при черквата „св. Антонъ” дохаждаха на визита. Мѫжетѣ никакъ не ходѣха заедно съ женитѣ си, a отдѣлно мѫжетѣ, отдѣлно женитѣ. Само на коледа, на великдень или на заговезни мѫжъ и жена заедно правѣха
91
визита на близки роднини напр. на родители, баба, дѣдо, на тъстъ, на калитата. Мѫжетѣ много седѣха по кафенетата, a женитѣ не отиваха нито въ кафенета нито по градини, a отдѣлно си излизаха по разходка.
Понеже поминъкътъ е ставалъ все по-мѫченъ презъ последнитѣ години, много мелничани се изселваха въ Горна-Джумая, Демирхисаръ, Сѣръ, Петричъ, Неврокопъ, Кавала и Драма. Затова имаше и доста праздни кѫщи. По-преди е имало въ Мелникъ по-добъръ поминъкъ. Той е билъ търговски центъръ, тука е ставалъ и панаиръ. Тогава е имало и много по-вече жители. Имало е и гръцка гимназия, въ която следвали и момичета отъ околнитѣ градове. Мелникъ е билъ тогава културенъ центъръ на околията.
Мелничани бѣха трудолюбиви хора, но полска работа не работѣха, а само използуваха българитѣ, които сѫ имъ работили съ много низка надница, по два-три гроша на день. Тепърва Македонската революционна организация подигна надницата на 5 до 8 гроша, a сѫщо тъй и цѣната на вѫглищата отъ 5 до 15 пари оката. Хубаво се хранѣха, постоянно си правѣха сладки.
Получаваха гръцки вестници, всичкитѣ, които се издаваха въ Солунъ и Цариградъ, „Имера" отъ Триестъ и нѣкои атински весгници. Мнозина бѣха абонирани на тия вестници. Имаше стари хора, които редовно си четѣха вестници. „Имера” и атинскитѣ вестници се получаваха тайно.
Имаше циганска махала. Циганитѣ, ако и мухамедани, по-приличаха на християни.
Евреи и арменци нѣмаше.
III.
Въ първата война, презъ време на мобилизацията, на 22 септември Сандански напусна града и почна по планинскитѣ села да събира момчета. Гърцитѣ не избѣгаха, но почнаха двоелична политика спрѣмо българитѣ и турцитѣ. Когато на 5 октомври България обяви войната, гърцитѣ и турцитѣ въ Мелникъ сѫ имали засѣданиε, въ което се рѣшило да взематъ общи мѣрки противъ българитѣ, да образуватъ мѣстна милиция за отбрана на града. Турцитѣ тогава, отъ 7 до 14 октомври, заловиха видни българи отъ околията и отъ града,
92
които не бѣха избѣгали, a именно архиерейския намѣстникъ, свещеникъ Стоянъ Гайгуровъ (70 год.), родомъ отъ Баракли Джумая, четиредесетъ години свещенствувалъ въ Мелникъ, единъ отъ първитѣ тукъ радетели за българщината ; бившия училищенъ инспекторъ Костадинъ Ташевъ, родомъ отъ Мелникъ (45 год.), и други видни селяни отъ околията. Когато турцитѣ напуснали града на 14 октомври, извели тия нещастни българи вънъ отъ града и при турскитѣ гробища при рѣката грозно ги избили съ щикове, — всичко 28 души. Между тѣзи имало видни българи като Илия Патрончевь отъ с. Дебрени и много други отъ селата Хърсово, Кърланово, отъ чифлицитѣ и пр. Между жертвитѣ е билъ само единъ гъркъ, Манолъ Кордопалъ (50 год.), които винаги е съчувствувалъ на българитѣ, билъ близъкъ и съ Сандански и помагалъ на Рев. организация. Помагалъ е на българитѣ и по селата, ако и да е билъ чистъ гъркъ. Гърцитѣ на два пѫти устроили атентатъ противъ него, пакъ отъ страна на Свиката (1911 г.) При клането кметътъ Георги Коцевъ, родомъ отъ Дебрени, учительтъ Костадинъ Николовъ отъ с. Хърсово и двама ceляни се откѫснали отъ синджира и избѣгали. Тѣ ще да знаят подробности по това злодѣяние. Избиването е станало на 14 октомври 1912 год. Сѫщия день Сандански влиза въ Мелникъ преди идването на българскитѣ войски. Свиката се скрилъ, a другитѣ гърци добре го посрѣщатъ — съ вино, гозби и пр. Тѣ се бояли че Сандански, ще отмъщава на Свика и другитѣ свои гонители. Сандански напротивъ постѫпи кавалерски, нищо не имъ стори. На 17 октомври, когато влѣзла българска войска, кавалерия съ майоръ Цановъ на чело, гърцитѣ я посрѣщатъ тьржествено, съ ученици, съ духовенство, съ знамена. Тогава и скрилиятъ се Свика се явилъ.
Докато г. Чонтовъ следъ 5 октомври презъ време на войната действувалъ като четникъ заедно съ Сандански вънъ отъ града Мелникъ, госпожата му Вангели Христофорова Чонтова, родомъ отъ гр. Радовишъ, следъ като временно била забѣгнала въ Пирина (въ Влашкитѣ колиби) до пристигането на бългаарскитѣ войски, сетне останала въ Мелник, дочакала тукъ и гръцкитѣ войски презъ юни 1913 год. и стояла до края на гръцката окупация та дори била и завлѣчена отъ гърцитѣ до Демирхисаръ. Отъ нея узнахъ следнитѣ подробности вьрху това, което се е вършило презъ туй време въ града.
93
Българскитѣ власти изобщо много закриляха мелнишкитѣ гьрци, и до съюзнишката война нѣмà никаква противугръцка афера. При все това мелничани изобщо хладно се държаха спрѣмо българитѣ. Българскитѣ офицери и войници не намѣриха добъръ приемъ y тѣхъ. Никакви безчинства отъ страна на войницитѣ не станаха. Тукъ изобщо не остана за дълго българска войска; на нейно мѣсто дойдоха български опълченци съ подпоручикъ Славчевъ на чело, старъ петдесетгодишенъ човѣкъ съ бѣли коси. Българскитѣ чиновници биваха канени отъ по-виднитѣ гръцки сѣмейства на вечери, гдето свирилъ и оркестъръ и пр. До напускането на града всичко мина благополучно за гърцитѣ. Дори и когато нашитѣ се оттеглиха отъ града, нито косъмъ не падна отъ главата имъ. Нашитѣ си отидоха като гости, на 28 юни 1913 год. Гърцитѣ очакваха клане, сѫдейки, види ce, по себе си, a българитѣ и не помисляха за подобно нѣщо. Преди да узнаятъ, коя войска ще влѣзе, особено се бояха отъ Сандански и четата на Василъ Черкезовъ. Никой не дойде, a на 29 юни, на Петровдень, се получава известие, че гръцка войска иде. Забиха камбанитѣ, жени и мѫже, весели и празднично облѣчени, излѣзоха да я посрѣщатъ съ радостни викове „зито!” Камбанитѣ цѣлъ день биеха. Войската — около 50 души съ трима офицери — влѣзе и право въ черква. Следъ туй отидоха въ митрополията, гдето бѣ сложена на офицеритѣ и войницитѣ богата вечеря. Нашето българско знаме го хвърлиха и го тъпкаха подъ краката си. На улицата съ цигулки, „зито!” — играеха. Гръцкитѣ войски престояха два дни, гощаваха ги и ги развеждаха по града. Тѣ заминаха, a други дойдоха. Особено много гръцки офицери идваха, всѣки пѫть богато гощавани. Такива гости често имаше и y нашия съсѣдъ Донка Михаиловъ.
Когато гръцката войска е минавала презъ Кресна, въ Мелникъ пристигнаха около 500—600 гръцки войници, които викаха, че следъ 2—3 дена щѣли да бѫдатъ въ София и че населението на Дупница и Радомиръ щѣло да мине подъ ножъ, защото българскитѣ звѣрства били вече нетърпими. Тѣзи войници сѫщия день заминаха на горе къмъ Кресна.
Понеже гръцкиятъ краль бѣше въ с. Левуново, мелничани често отиваха тамъ, за да се съвѣтватъ съ краля, какво да правятъ. Тогава дойдоха и двама сръбски офицери да видятъ Мелникъ;
94
разгледаха града и черквитѣ. Мелничани поднесли въ Левуново и особенъ подаръкъ на Константина — старовремски украси и единъ жезълъ, пазени до тогава въ скривалището на катедралната черква Св. Никола, [1] останали ужъ отъ старитѣ елини. Кральтъ съ благодарность приель подаръка. Почти всѣки день отиваха депутации. Въ това време гръцкитѣ войски по указанието на мелничани изгориха българскитѣ села въ околията, безчинствуваха, грабѣха.
Стана примирието. Когато мелничани узнаха, че слоредъ Букурещкия миръ Мелникъ остава въ България, всички плачеха. Краль Константинъ билъ казалъ, че би предпочелъ да можеше да даде Кавала за Мелникъ, понеже мелничани били стари гърци. Затова той веднага имъ съветвалъ, съвършено да напустнатъ Мелникъ, като имъ обещавалъ пълно съдѣйствие, за да могатъ всичко да си дигнатъ. И даде имъ: по 180 коли и по 100 коня идваха на день, a отъ шосето на долу всичко се пренасяше съ автомобили. Въ растояние на 3 дена всичко се пренесе до Демирхисаръ, всичко, и стоката отъ дюкянитѣ, свързана въ денкове. Отъ Демирхисаръ нататъкъ вече всѣки, кѫдѣто е искалъ, се е изселилъ. Трѣбва да се забелѣжи, че нѣкои отъ еснафа, които не сѫ били съмишленици на Свиката, имали съвещание и решили да не напускатъ града, понеже поминъкътъ имъ е тукъ. „Деветъ месеца живѣхме добре съ българитѣ, пакъ ще живѣемъ,” казали. Заплашиха ги съ щикове, никой да не остане.
Следъ Букурещкия миръ Сандански съ четата си отваря сражение при Роженъ противъ една часть отъ гръцката войска. Тогава бѣха паднали осемь души войници и единъ офицеръ. Видѣхъ ги, когато ги пренесоха на носило. Тогава още по-вече се ожесточиха и противъ околнитѣ български села, a мелничани се уплашиха и говорѣха, че главно поради Сандански ще бѣгатъ. Именно, когато почнаха да падатъ куршумитѣ и въ самия Мелникъ, решили да се изселять, та въ този смисълъ се даде заповѣдь на всички. И на мене казаха да ида съ тѣхъ, заедно съ други българи. Дадоха ми три коня за дрехитѣ и сетне единъ автомобилъ, да ни закара до
1. Между изобщо малкитѣ мелнишки черкви се отличава голѣмата черква — базилика — Св. Николай, съзидана въ XVIII в. (1756 г.). По-рано на сѫщото мѣсто имало друга, по-стара черква.
95
Демирхисаръ. Съгласихъ ce, за да не остана сама съ гръцкитѣ войници, които четири дена наредъ продължаваха да пиятъ вино по избитѣ до пристигането на българска войска. Изкъртвали сѫ врати и прозорци, изгорили две кѫщи и два дюкяна и най-сетне изпуснали всичкото вино, което е текло като порой по улицитѣ. Мене въ Димирхисаръ настаниха въ една кѫща и ми дадоха храна. Мелничани повечето се настаниха въ Демирхисаръ, Горни Порой, Баракли Джумая, въ Сѣръ и Солунъ. Казваха, че тѣхниятъ краль щѣлъ да имъ направи кѫщи въ разрушения Кукушъ. Следъ петь седмици дадоха ми паспортъ и на 8 септември си дойдохъ въ Мелникъ. Мѫжъ ми, който до тогава бѣше войникъ съ Сандански, бѣше въ Роженъ. Тогава почнаха да навлизатъ отъ околнитѣ, пострадали български села ожесточени селяни, на които кѫщитѣ бѣха изгорѣли, и взеха кое тайно, кое явно да къртятъ и да задигатъ врати, прозорци и изобщо дървенъ материялъ изъ празднитѣ мелнишки кѫщи, докато властьта най-сетне не тури край на това опустошение, та все една часть отъ Мелникъ оцѣлѣ. Но и сега още по краищата на града тайно нощемь все още се продължава тоя грабежъ. Мѫчно е да се спратъ хора, останали безъ покривъ, да зачитатъ имота на тия, що станаха причина на тѣхната съсипия.
IV.
Въ Мелникъ е имало български параклисъ, българско училище и прогимназия съ пансионъ съ до 160 ученика изъ околнитѣ български села. Екзархията е давала помощь за пансиона, a ученицитѣ си плащали кое въ натура кое съ пари. Параклисътъ е отъ 1895 година, „Св. Кирилъ и Методи". Преди войната имало въ Мелникъ единъ дѣятеленъ архиерейски намѣстникъ, от. Сава Поповъ. Той съ помощьта на турцитѣ успѣлъ следь хуриета да вземе едно вакъвско мѣсто за училище. Стенитѣ били вече издигнати, когато единъ день гръцкитѣ жени устройватъ протестно шествие, отивать при училището, съ камъне изгонватъ работницитѣ и взематъ да събарятъ материяла, да изхвърлятъ. Притекли се турски чиновници заедно съ каймаканина да потушатъ това вълнение; били сѫ удряни съ камъни та дори и пагонитѣ на единъ жандармерийски офицеринъ сѫ били скѫсани. Тогава били подведени подъ сѫдъ повече отъ сто жени, отъ които 60
96
били осѫдени на затворъ до 9 месеца, 6 месеца и най-малко 15 дена. Пресѫдата се издала въ юни месецъ 1912 год. Сѫденитѣ щѣли да апелиратъ, но сигурно сѫ щѣли да лежатъ въ затвора, ако не бѣ ги освободила войната, която се отвори презъ есеньта. Гърцитѣ преди това извадили фалшиви документи и се опитали да докажатъ, че мѣстото, избрано за училище, не било вакъвско, a гръцко. Сѫдили ce, архиерейскиятъ намѣстникъ от. Стоянъ Гайгуровъ се сѫдилъ, и дѣлото българитѣ спечелили. Забелѣжително е, че и следъ тая дива нетолерантность на гърцитѣ, когато Мелникъ бива завладѣнъ отъ българитѣ, нищо лошо не сѫ имъ сторили нито българскитѣ войски нито Сандански. При толкова много черкви въ града българитѣ били принудени да се задоволятъ само съ единъ малъкъ параклисъ. Параклисътъ сега е мизеренъ, една частна кѫща, приспособена криво-лѣво за черквица. Отъ своитѣ черкви гърцитѣ не сѫ искали ни една да отстѫпятъ на българитѣ, макаръ че българското население да имъ е работило лозята съ по два гроша надница.
Въ българския параклисъ има на стената плоча съ надписъ: „В'днитѣ на Негово Величество Султанъ Мехмедъ ІІ-й и на Негово Блаженсто Българския Екзархъ Иосифъ І-й откри се въ градъ Мелникъ българска черква св. св. Кирилъ и Методи. Първата служба на свещеникъ Стоянъ Гайгуровъ на 19 Мартъ 1895 год.”.
Посетихъ и манастиря Св. Никола, надъ града. Стенитѣ на стаитѣ бѣха надраскани отъ гръцки войници, квартирували въ манастиря, съ оскърбително за българитѣ съдържание, което свидѣтелствува за още много низка култура и изобщо за огрубѣли нрави и жестокость, a особено и за голѣма надменность спрѣмо българитѣ изобщо.
Насрещниятъ манастиръ, високо издигащъ се надъ една урва, се нарича св. Спили (св. Пещера). Има още единъ другъ, малъкъ, на южната страна на града.
Отъ приложенитѣ тукъ четири снимки се виждатъ общото разположение на града Мелникъ както и външниятъ му изгледъ.
Къмъ статията „Въ полуразрушения Мелникъ”
Къмъ статията „Въ полуразрушения Мелникъ”
Къмъ статията „Въ полуразрушения Мелникъ”
Къмъ статията „Въ полуразрушения Мелникъ”