1. Къмъ историята на мънастиря св. Наумъ въ Македония [*]
Проф. В. Н. Златарски.
Въ известното словенско житие на св. Наума, ученика на словенския първоучитель св. Методия, отъ XVI. вѣкъ [1] пасажътъ, въ който се разказва за сѫдбата на Методиевитѣ ученици следъ смъртъта на учителя имъ, се завършва съ думитѣ:
и веднага подиръ тѣхъ сьобщава следнето твърде важно и интересно известие за основаването на мънастиря Св. Наумъ, за неговото мѣстонахождение и за посвещението на църквата му:
*. Извлѣчение отъ статията ни „Словенското житие на св. Наума отъ XVI. вѣкъ.”
1. Издадено твърде неудовлетворителио отъ Љ. Ковачевић, Неколико прилога за црквену и полит. историју јужних словена. „Гласник" кн. (33 (1885), стр. 1-4. Житието носи надсловъ:
2.
Покойниятъ сръбски историкъ П. Средковичъ, който пръвъ съобщи за тоя паметникъ и
го използува (вж. неговата „Историја српскога народа”, Београд 1884, т. I, стр.
303 и бел.), не пропусналъ да изопачи тая дума, като я предава
, и следъ това
прави своето заключение. че св. Климентъ и Наумъ посетили страни, които били
населени отъ сръбското племе.
1
2
Въ
това известие на първо мѣсто обръща внимание изразътъ
, който предава,
очевидно, гръцкия τὸ Λιβάνισκον Διαβόλεως въ надслова на гръцкото житие на св.
Наума, издадено въ Мосхополь въ 1740 год. заедно съ службата му. [1] Тукъ τὸ
Λιβάνισκον едвали може да се приеме за нѣкое географско или топографско
собствено име, Защото то досега не е намѣрено въ никой другъ книжовенъ или
епиграфиченъ паметникъ. Вече присѫтствието на суфикса ισκ въ това название
показва, че τὸ Λιβάνισκον е умалително име отъ ὁ Λίβανος и означава „Малъкъ
Ливанъ"; съ него съставительтъ на споменатото гръцко житие нарекълъ мънастиря
Св. Наумъ и мѣстностьта около него, може би, по изобилието на кедритѣ, като при
него прибавилъ опредѣлението Διαβόλεως, което означава, де се е намирало τὸ
Λιβάνισκον, именно въ областьта „Деволъ" или по право „Малъкъ Деволъ" по горнето
течение на р. Деволъ отъ изворитѣ му подъ планина Грамосъ до влизането му въ ез.
Маликъ, [2] за отличие отъ историческия Ливанъ въ Сирия. Съставительтъ обаче на
словенското житие, безъ да подозира, че тукъ има уподобително име, и приемайки
това название за географско, въ транскрипцията запазилъ само ср. родъ
, като притурилъ за по-точно опредѣление на мѣстонахождението му въ надслова на житиего
близь града Охрида, а въ приведения пасажъ —
, т. е. че мънастирьтъ се
намира при южния край на Охридското езеро между pp. Волорекъ на западъ и Черова
на изтокъ, коиго
1. Това е
Житието заема стр. 26—32. — Въ 1742 г. тая Ἀκολουθία била преиздадена заедно съ служби и житията на св. Климента, св. Иоанна-Владимира, на 15-тѣ Тивериуполски мѫченици, на св. Еразма, св. Никодима и свв. Седмочисленици, пакъ въ Мосхополь, стр. 52—71. — Отъ това житие, както и отъ службата има и новъ славянски преводъ, който обаче не е пъленъ и точенъ. Издаденъ е отъ П. А. Лаврова, Житія св. Наума Охридскаго и служба ему. Извѣстія отд. рус. яз. и словест. т. XII (1908), кн. 4, стр. 49.
2. Подробно за тая область вж. В. Н. Златарски. Де се намиралъ гр. Деволъ. Извѣстия на Истор. Д-ство въ София, кн. V (1922), стр. 38—39.
3
се вливатъ въ сѫщото езеро, и при изворитѣ на р. Дримъ.
Преди да разгледаме съдържанието на интересуващия ни тукъ пасажъ отъ въпросното
житие, считаме за нужно да изтъкнемъ, че пунктуацията, която издательтъ на
последното дава въ самия текстъ, не може да се приеме: той туря следъ думата
„междуречие" точка и почва новъ редъ, като по тоя начинъ съвсемъ измѣнява
смисъла. Подобно разкѫсване на текста е недопустимо, па и невъзможно, защото,
докато думитѣ
се намиратъ въ тѣсна свръзка съ гл.
приїдошѣ и
показватъ мѣстата, дето сѫ дѣйствували общо двамата светители, думитѣ
, които опредѣлятъ по-точно мѣстото, дето Наумъ построилъ своя мънастирь, очевидно, се
отнасятъ къмъ гл. сътвараетъ и поради това тѣ не могатъ да се отдѣлятъ съ
никакъвъ знакъ отъ следното изречение, макаръ, може би, въ рѫкописа и да стои на
това мѣсто точка.
Подробноститѣ, които дава нашето известие за основанието и мѣстонахождението на мънастиря и за посвещението на църквата му, се напълно схождатъ съ даннитѣ, които ни съобщава старото словенобългарско Наумово житие отъ X. вѣкъ, дето между другото се казва:
[1]. Подобно сходство се установява и между хронологическитѣ данни, които даватъ и двата тия книжовни паметника. Споредъ старото житие, Наумъ умрѣлъ шесть години по-рано отъ Климента, т. е. въ 910 (=916—6) година, а живѣлъ въ мънастиря си десеть години, следов. той го построилъ и се поселилъ въ него въ 900 година, следъ като учителствувалъ въ Кутмичевица вмѣсто Климента седемь години, т. е. отъ края или есеньта на 893 год. [2], когато Наумъ, следъ закриването на преславския съборъ, заминалъ заедно съ Климента, вече епископъ дебричко-бѣлички, за юго-западна България (днешна Македония). Нашето известие поставя постройката
1. П. М. Лавровъ, каз. ст., стр. 4, pp. 15—17. — Йоp. Ивановъ, Български старини изъ Македония. София 1908, стр. 52, pp. 15-17.
2. П. А. Лавровъ, п. т., стр. 41—42. — Йорд. Ивановъ, п. т., стр. 52. pp. 18—26; ср. стр. 56—57. — Ср. В. Мaрковић. Православно монаштво и манастири у средневековној Србији. Карловци Срем 1920, стр. 7, бел. 46.
4
на мънастиря и църквата, а оттука и поселението на Наума у него въ 6413 год. отъ С. М. Ако приемемъ, че тая година е изчислена по византийската ера (съ 5500) или по цариградската (съ 5508), то последовно ще получимъ 913 и 905 г. г. отъ Р. Хр., отъ които нито една несе схожда съ изведената 900 година възъ основа на хронологическитѣ данни въ старото Наумово словено-българско житие. Оттука ясно става, че 6413 година не била изчислена по казанитѣ две ери, обаче по старобългарското лѣтоброение тя дава тъкмо 900 год. И наистина, 6413—6185 (= 5505 отъ С. М. до Р. Хр. + 608 години отъ P. X. до първата година на българската ера) = 228 лунна година, която дава 221 (=228—7 интеркалация) слънчева година отъ Б. Е., или отъ Р. Хр. 901 (=221+680) слънчева септемврийска година, която се продължавала отъ 1. септемврий 900 до 31. августъ 901 г., т. е. Наумъ завършилъ постройката на мънастиря си и отишълъ да живѣе въ него между 1. септемврий и 31. декемврий 900 год. или презъ есеньта на 900 година.
Изтъкнатото обаче тукъ сходство между дветѣ словенски житиета едвали могатъ да ни дадатъ основание да приемемъ, че съставительтъ на новото житие отъ XVI. вѣкъ се е ползувалъ отъ старото, защото въ такъвъ случай той би почерпналъ отъ последното много повече факти за живота и дѣйностьта на Наума и не би се обръщалъ да търси материалъ както въ пространното Климентово житие, тъй и въ споменатото по-горе гръцко Наумово [1]. Очевидно, той е ималъ подъ рѫка другъ нѣкой изворъ, а какъвъ билъ той, показватъ думитѣ:
Тия думи, както и цѣлото извѣстие и по форма, и по съдържание носятъ характера на спомененъ надписъ, нанесенъ върху нѣкоя отъ стенитѣ на мънастирската църква, или пъкъ на нѣкоя приписка въ нѣкой старъ рѫкописъ, написана пакъ възъ основа на подобенъ паметникъ. Че нашето известие е почерпнато отъ старъ писменъ изворъ — епиграфиченъ или книжовенъ, се доказва вече отъ изтъкнатитѣ му сходства съ словено-българското Наумово житие,
1. Че съставительтъ на словенското житие отъ XVI. вѣкъ се ползувалъ отъ тия две житиета, ние установяваме на друго мѣсто.
5
което подтвърдява неговата вѣрностъ, и особено отъ присѫтствието на годината 6413, която, освенъ че се схожда, както видѣхме, съ хронологическитѣ данни на старото житие, но и несъмненно води своя произходъ не по-късно отъ X. вѣкъ, когато старобългарското лѣтоброение било въ употрѣбение [1]. Наистина, въ старото словено-българско житие не се споменува, на чии средства и по чия заповѣдь Наумъ построилъ мънастиря си, но това се обяснява съ обстоятелството, че за неговия съставитель, който е живѣлъ въ сѫщата епоха и билъ, може би, по-младъ съвременникъ, и който е изобщо много кратъкъ въ фактическо отношение, изграждането на църкви и мънастири съ средствата и по заповѣдитѣ на тогавашнитѣ владетели било най-обикновено явление на времето, и затова той не счелъ за нужно да го отбелѣжи, когато въ споменнитѣ надписи тия подробности съставяли главното имъ съдържание и строго се отбелѣзвали въ всички времена и страни презъ средневѣковието и по-сетне, па и до днесъ.
Освенъ това разгледваното известие се явява и исторически вѣрно: въ 900 г. Борисъ билъ живъ и следъ отричането си отъ престола всецѣло се предалъ на религиозно-просветното дѣло въ държавата си, като залѣгалъ, споредъ свидетелствата на домашни и чужди извори, [2] да се покрие страната съ църкви и мънастири. Той въ съгласие съ сина си Симеона, тогавашния владетель български, който не помалко е работилъ въ сѫщата посока, могълъ е да заповѣда да се отпуснатъ нужнитѣ средства за постройката на църквата и мънастиря, които Наумь, по примера на своя братъ во Христѣ и съученикъ-другарь Климента, пожелалъ да въздигне следъ седемгодишно учителствуване въ Кутмичевица. Това съображение се явява още по-правдоподобно, като се взематъ подъ внимание голѣмитѣ заслуги на Наума въ дѣлото за прокарване решителната и важна реформа на Бориса — въвеждането на словенския езикъ въ държава, църква и училище. Тукъ може да се породи само едно съмнение, именно,
1. Вж. V. N. Zlatarski, Die bulgarische Zeitrechnung, въ Journal de la Société Finno-Ougrienne. Helsingfors, XL, 1 (1924), S.-Ab., S. 5-6.
2. Вж. „Чудо св. Георгія о болгаринѣ," издан. на Хр. Μ. Лопаревъ Петроградъ 1894, стр. 20. — Theophylactus bulg. въ житието на Тивериуполскитѣ мѫченици. Міgnе, Patrol, gr. t. 126, cap. 35.
6
че
и Борисъ, и Симеонъ сѫ наречени „царе", когато въ 900 г. и следъ нея тѣ сѫ
носили титлата „князъ"; [1] но подобни измѣнения се често срещатъ въ по-късни
средневѣковни паметници отъ второто царство, когаго понятието „князъ" въ смисълъ
на независимъ владетель съвсемъ изчезва въ титлитѣ на българскитѣ господари и на
членоветѣ отъ царствуващата фамилия и се замѣня съ „царь", което преминало и въ
посетнешнитѣ поколѣния. Въ дадения случай или измѣнението принадпежи на самия
съставитеть, защото въ главнитѣ му извори — пространното житие на Климента и
гръцкото Наумово — и Борисъ; и Симеонъ сѫ наречени ἄρχων и ἀρχηγός или пъкъ
титлитѣ сѫ били измѣнени въ предполагания книжовенъ паметникъ, въ който е било
записано горното известие и който, ако се сѫди по израза
вм.
, срещанъ повечето въ паметницитѣ отъ XIV. вѣкъ,
[2] ще трѣба да се отнесе къмъ
тоя вѣкъ.
Най-сетне самото посвещение на мънастирската църква посочва на тѣсната ѝ свръзка съ нейниятъ царственъ ктиторъ. Днесъ мънастирьтъ се нарича „Св. Наумъ", защото тамъ се намира гробътъ на тоя светитель — въ крайната дѣсна камара на тѣсния коридоръ между църквата и притвора ѝ; въ сѫщность обаче църквата му е посветена въ името на „чиноначалника Михаила Архангела и на всички небесни сили", както това свидетелствуватъ и дветѣ словенски Наумови
1. Вж. приписката на Тудора черноризецъ Доксовъ отъ 907 г. къмъ превода на 4-тѣ слова на Атанасия Александрийски противъ арианитѣ. Горскійи Невоструевъ, Описаніе славян. рукописей Москов. Синод. библіотеки. Москва 1859, отдѣл. II, 2, № 111, стр. 32-33, дето Борисъ, макаръ и да се бѣ отказалъ отъ престола, все пакъ е нареченъ съ титлата „князъ"
,
както и владеющиятъ тогава неговъ синъ Симеонъ
. — Вж. и приписката въ
хронографа отъ XV. вѣкъ, който съдържа хрониката на Ивана Малала, помѣстена
предъ историята за падането на Троя
. И. Е. Евсѣевъ, Григорій пресвитеръ,
переводчикъ времени болгарскаго царя Симеона. Извѣстія отд. рус. яз. и слов. т.
VII (1902), кн. 3, стр. 356-357.
2.
7
житиета. Следъ като построилъ мънастиря и изградилъ църквата му, св. Наумъ отъ благодарность за оказаната нему материална помощь, както и отъ уважение къмъ своя покровитель кн. Михаила-Бориса посветилъ църквата въ името на неговия християнски патронъ.
И тъй, щомъ се установява старината на извора, отъ който е почерпано нашето известие, а заедно съ това и неговата достовѣрность, то и самиятъ фактъ, че мънастирьтъ билъ построенъ съ средствата и по заповѣдьта на Бориса и сина му Симеона, остава вънъ отъ всѣко съмнение. Впрочемъ това се подтвърдява и отъ други данни — археологически.
Сегашната зография на мънастирската църква, „изписана съ иждивението и надзора на катигумена Стефана отъ Пловдивъ, новъ ктиторъ", датира отъ 1806 г. [1], когато легендата за основанието на мънастиря отъ Юстиниана I (527—565) въ името на пророка Наума [2] била вече пусната въ ходъ отъ гръцкото духовенство. Но главно се възползували отъ тая легенда мънастирскитѣ игумени, които получавали управлението на мънастиря отъ мѣстния гръцки митрополитъ и отъ турския паша срещу единъ годишенъ вносъ
1. Споредъ надписа надъ входнитѣ врата, вж. П. Н. Милюковъ, Христіанскія древности Западной Македоніи. Извѣстія Рус. Арх. Ин-та, т. IV (1899), стр. 62. — Йор. Ивановъ, Българ. старини, стр. 218.
2. F. Pouqueville, Voyage dans la Grèce. Paris 1820, vol. II, p. 395—396: on arrive à la source de Saint-Naum. Tout auprès, on trouve le monastère bàti sous l'invocation de ce proohète par l'empereur Justinien, qui le dota suivant une bulle d'or (χρύσοβοῦλα), en vignobles, champs labourables et moulins, dont les revenus, joints aux produits des troupeaux, s'élèvent maintenant a près de cent bourses, qui servent aux frais du culte, à l'entretien de soixante moines et aux aumônes répandues sur ceux, qui rèclament les secours des ces pieux hospitaliers. — Твърде намѣсто по поводъ на тия думи забелѣзалъ aрхим. Антонинъ Изъ Румеліи. С.Петербургъ 1886, стр. 90-91 и бел., че пѫтешественикътъ дава горнитѣ сведения споредъ разказитѣ на гръцкитѣ калугери-игумени, и поради това съ пълно право той се осъмнилъ въ сѫществуването на въпросния Юстиниановъ хрисовулъ, или, ако наистина такъвъ е имало, то той ще е билъ нѣкой фалшификатъ. Сега, обаче, следъ като документално се установи, кога и отъ кого билъ построенъ мънастирьтъ, не само се подтвърдяватъ съмненията на архм. Антонина, но и споменатата легенда сама по себе си пада, макаръ че напоследъкъ тя се предава все още като традиция, на нищо не основана. Вж. въ Μακεδονικὸν Ἡμερολόγον за 900, стр. 184—189, у В. Марковића. п. т., стр, 7, бел. 46.
8
отъ 15 хиляди пиастри [1], съ цель да отнематъ мънастиря отъ рѫцетѣ на епитропитѣ-охридчани и да отклонятъ тѣхния контролъ, та по тоя начинъ самоволно да изкористятъ мънастирскитѣ доходи. Но въпреки това сѫществуващиятъ и днесъ още образъ на „бьлгарския царь Михаила" въ църквата налѣво отъ входа, т. е. образътъ на Михаила-Бориса, представенъ като ктиторъ на мънастиря, [2] ясно свидетелствуватъ за тѣсната свръзка на последния съ името на тоя български господарь.
За стенната живопись на църквата В. И. Григоровичъ, който споходилъ мънастиря презъ 1845 год., пише следнето : „Внутри стѣны покрыты зеленоватою живописью, поновленною, какъ говоритъ надпись, въ 1711 г." [3] Подиръ двадесеть години (1865) архимандритъ Αнтонинъ описва така сѫщата : „Внутри вся церковь росписана кистью, сходною съ академическою только въ свободѣ рисунка. Какъ та напяливаетъ древнимъ святителямъ греческимъ русскія митры на головы, обрамивъ послѣднія длиνыми по плечи волосами и пр., такъ эта разставляетъ глаза угодника Божія на такое пространство, что между ними еще можетъ помѣститься пара глазъ. Одна дѣлаетъ по невѣдѣнію, а другая — по неумѣнію. . . . Изъ памятной замѣтки видно, что розписалъ церковь (т. е. окончилъ свою работу) 6 сентября 1806 г. нѣкто Константинъ изъ Корицы (Гюрдже — по турецки и Гöрчи — по албански. A по славянски ?). Производилась же работа при Митрополитѣ преспскомъ (а не охридскомъ ?) Каллиникѣ и Игуменѣ Стефанѣ изъ Филиппополя, „новомъ ктиторѣ". Замѣтка сдѣлана по гречески". [4]
1. В. И. Григоровичъ, Очеркъ путешествія по Европейской Турціи 2-е изд. Москва 1877, стр. 111 — 112.
2. Пакъ тамъ, стр. 109. — Въпреки това, че Б. Нушић, Крај обала Охридскога језера, Београд 1894, стр. 102—103, пише : „На зиду који дели препрату од храма, измалена је слика некога владара са грчким надписом који је толиіо искваран да се не да ни решифровати ни прецртати". Н. В. П. охридскиятъ митрополитъ Борисъ, който специално изучавалъ фрескитѣ, ни съобщи, че самъ видѣлъ образа и прочелъ ясния надписъ около него: Μιχαὴλ ὁ αὐτογράτωρ Βουλγάρων.
3. В. И. Григоровичъ, п. т., стр. 109.
4. Архим. Антонинъ, п. т., стр. 90. — У покойния архимандритъ обаче се вмъкнала една грѣшка : споредъ изданията на сѫщия надписъ следъ него, изографисалъ църквата не Константинъ, а неговиятъ синъ Търпо. Сѫщо нему останало неизвестно и българското име Корча за Корица. — Вж. П. Н. Милюковъ, п. т., стр. 62. — Йор. Ивановъ, п. т., стр. 218.
9
И тъй, не само впечатленията, които стенната живопись произвела на двамата пѫтници, се оказватъ различни, но и подновяването ѝ се отнася отъ тѣхъ къмъ разни години. Тукъ недоразумение има по-скоро у В. Григоровича, защото мѫчно може да се приеме, че надписътъ („памятная замѣтка" у архим. Антонина) надъ входнитѣ врата е могълъ да изплъзне отъ неговото опитно око; очевидно, той посочва на 1711 год., съ която е датиранъ днесъ сѫществующиятъ църковенъ иконостасъ, [1] поставенъ тогава следъ пожара въ църквата презъ първитѣ години на XVIII. вѣкъ, така че едвали е допустимо, какво въ 1845 г. стенната живопись е изглеждала само подновена, а не и на ново изписана (зографисана). Тукъ може да се предположи едно, именно, че образътъ на Михаила-Бориса, на който В. Григоровичъ обърналъ особено внимание като едничка, намерена отъ него тамъ, славянска старина, но който останалъ, както се види, незабелѣзанъ отъ архим. Антонина поради краткото му престояване въ мънастиря, иначе той не би пропусналъ да спомене за него, билъ е, може би, само подновенъ, и подъ влиянието на това впечатление Григоровичъ ще да е поставилъ 1711 година.
Както и да било, но, ако игуменътъ Стефанъ, очевидно, пловдивски гръкъ съ присвоената отъ него титла „новъ ктиторъ" въ противоположность на стария, въ 1806 г., когато гърцизъмътъ бѣ пусналъ дълбоки корени въ българскитѣ земи и въ домогванията си да погълне българската народность системно изтребвалъ всички паметници на българското историческо минало, се решилъ да унищожи стария спомененъ надписъ на църквага и да промѣни надписитѣ изобщо на стенната живопись отъ старобългарски на гръцки, то той че посмѣялъ да затрие това, което дълбоко бѣ залегнало въ българската народна память и въ традицията на околното население — образа на царствения построитель на църквата, на Михаила-Бориса, първия ктиторъ на Наумовия мънастирь. [2]
1. П. Н. Милюковъ, п. т., стр. 62.
2. Че въ края на XVIII. и самото начало на XIX. вѣкъ, т. е. преди унищожението на старитѣ фрески, а заедно съ тѣхъ и споменния нацпись въ църквата, се е знаело не само въ мънастиря и българскитѣ земи, но и вънъ отъ тѣхнитѣ предѣли, какво мънастирьтъ Св. Наумъ билъ построенъ отъ българския князъ Михаилъ-Бориса, показва следниятъ фактъ, който съобщава г. Баласчевъ въ рапорта до директора на Руския Арх. Институтъ въ Цариградъ за резултатитѣ отъ пѫтуването си по Македония прѣзъ 1899 г. „Презъ петдневното си престояване въ Битоля, пише той, азъ успѣхъ да разгледамъ десеть (10) документа, които се намиратъ въ частни рѫце и сѫ издадени отъ влашкитѣ князе на мънастиря „Св. Наумъ” презъ миналото столѣтие. Осемь отъ тия актове се отнасятъ къмъ периода отъ 1784 до 1804 г. и принадлежатъ на воеводитѣ Сутцо и Ипсиланти. Въ единъ отъ тѣхъ се говори, че мънастирьтъ „Св. Наумъ” е построенъ отъ христолюбивия царь Бориса (?). Написани сѫ на ромънски езикъ съ грьцки и славянски букви". Извѣстія Рус. Арх. Ин-та въ Кон-полѣ, кн. VI (№00) стр. 158
10
Що се отнася до самата църква като архитектуренъ паметникъ, то В. И. Григоровичъ я описва така : „Посреди монастырскаго двора небольшая, ветхая, осѣвшая церковь во имя святаго Наума (sic). Предполагаю, что она построена въ X столѣтіи, хотя свидѣтелства объ этомъ не имѣю. Наружность церкви неизящная. Она украшена двумя куполами, не имѣетъ колокольни и раздѣлена, какъ и святогорскія церкви, на двѣ паперти и храмъ (ναός)”. [1] Архим. Антонинъ само белѣжи: „Домъ Божій сказался очень древнимъ, хорошей византійской архитектуры, но очень маленькихъ размѣровъ. [2] Б. Нушичъ пъкъ пише: „Манастир (разбир. църквата) је зидан циглом, опеком, узан је и мален, а осмострано кубе на њему диже се, сразмерно, доста високо. Храму је додата и мало шира припрата са онижим опет осмостраним кубетом, која се, и по начину зидања, види да је доцније граћена". [3] Археологическитѣ пъкъ изучвания напоследъкъ възъ основа на нѣкои архитектурни детайли посочиха на X.-ХII. вѣкъ, a по техническия строежъ на кубетата — на XIII.—XIV. вѣкъ като на време, когато е била построена църквата. [4] Обаче, ако се сѫди по външния базиликообразенъ видъ и по плана на църквата, [5] не е мѫчно да се установи, че притворътъ билъ пристроенъ отпосле къмъ нея, а пъкъ пълното сходство въ техническия строежъ и характеръ на дветѣ кубета ясно
1. В. И. Григоровичъ, п. т., стр. 109.
2. Архим. Антонинъ, п. т., стр. 90.
3. Б. Нушић, п. т., стр. 102.
4. П. Н. Милюковъ, п. т., стр. 62.
5. Вж. тук въ края приложенитѣ таблици, а плана у aрхим. Антонина, п. т., въ края на книгата таблица II.
11
доказва тѣхния едновремененъ произходъ, който не може да се отнесе по-рано отъ XIII. или нач. на XIV. вѣкъ, когато църквата е била разширена съ притвора по образеца на светогорскитѣ и издигната съ надстроената часть и съ кубето.
Всички тия данни, както и липсата на споменъ за каквато и да било друга по-стара църква въ мънастиря идатъ да подтвърдятъ, че днешната, макаръ и преправена, църква въ мънастиря Св. Наумъ е първоначалната, която била изградена въ 900 год. по пристояванията и подъ надзора на Св. Наума и съ средствата и по заповѣдьта на българския князъ-монахъ Михаила-Бориса и неговия синъ Симеона, тогавашния български господарь, а оттука и споменниятъ надписъ за изграждането ѝ се е пазилъ дълго време следъ това, та може би дори до унищожението на стенната живописъ въ 1806 г.
С. Банки 30.VIII. 1924.
12
Църквата на мънастиря Св. Наумъ отъ юго-западъ.
13
Църквата на мънастиря Св. Наумъ отъ юго-изтокъ.