7. Насте Стояновъ
А. Π. Стоиловъ
Роденъ е въ гр. Крушово (Битолско) презъ 1840 г., и починалъ на 7 Януарий 1915 г. въ гр. Солунъ. Когато той билъ на шестгодишна възрасть, баща му се поминалъ и останалъ на грижитѣ на майка си заедно съ петь сестри, отъ всички той най-малъкъ. Отъ баща му останала една кѫщурка отъ плетъ и нищо друго. Майка му и по-голѣмитѣ му сестри плетѣли на чужди хора чорапи, тъчели платна и изкарвали прехраната на кѫщата. Насте посещавалъ гръцкото училище, но често боледувалъ и поради това не билъ редовень, та на втората година го напусналъ, — майка му имала нужда отъ неговата помощь. Той изпърво станалъ слуга при единъ бакалинъ, но не стоялъ дълго време, после чиракъ при обущарь да учи занаятъ, но и него напусналъ и най-сетне чиракъ на шивачъ. Последниятъ занаятъ му се харесалъ, изучилъ го следъ тригодишно чиракуване. Когато станалъ на 15 годишна възрасть, съ свои съграждани заминалъ на печалба въ Солунъ. Тукъ той съ своя занаятъ можалъ да закрепне материялно, да помага на домашнитѣ си, да изгради бащината си кѫща съ камъкъ и да се сдобие съ капиталъ за занаята си съ около 200 лири турски. Презъ 1867 г. Насте се върналъ въ родния си градъ, оженилъ се и следъ две години окончателно се установилъ въ Солунъ.
Когато Насте пръвъ пѫть дошелъ въ Солунъ, тамъ имало българи — дюлгери дебърчани и шивачи крушовчани, — но живѣли въ крайнитѣ квартали. Насте жадувалъ да слуша българска речь, но трѣбвало да търси българитѣ въ далечни квартали, за да се разговаря съ тѣхъ. Славянска служба българитѣ можали да слушатъ въ Солунъ еднажъ-два пѫти презъ годината, презъ Великитѣ пости, — когато дохаждалъ монахъ отъ Дебърския мънастиръ „Св. Ив. Бигоръ" да свети вода на българитѣ отъ Дебърско и да събира милостиня за мънастира. Българитѣ въ Солунъ не само отъ Дебърско, но
57
и отъ други мѣста на Македония добивале разрешение отъ гръцкия владика въ града да извърши монахътъ богослужение по славянски въ една отъ градскитѣ гръцки църкви само презъ Великитѣ пости.
Въ честитѣ си срещи съ българитѣ Насте се запозналъ съ архимандритъ Хаджи Павелъ Божигробски, родомъ отъ с. Кониково (Ениджевардарско), протосингелъ на Иеросалимския патриархъ Кирилъ и предстоятель на Иеросалимскитѣ мънастирски имоти въ Македония [1]. Той и по-късно Натанаилъ, Охридски после Пловдивски Митрополитъ, вдъхнали силна любовь y Насте да обича своя езикъ и народность. Съседътъ на Насте, Йосифъ Якововъ, българинъ отъ Дебърско, билъ често посещаванъ отъ Павла и Натанаила; често му говорили за миналото на българския народъ и неговото свѣтло близко бѫдеще; време е всички българи да съзнаятъ своята народность и да се приготвятъ за борба съ гърцитѣ, които имъ отнели църковната самостоятелность преди единъ вѣкъ съ погръчването на българската Охридска архиепискотия; единъ пѫть, като се сдобиемъ съ църковна самостойность, лека-полека ще се сдобиемъ и съ политическа свобода. На тия разговори младиятъ Насте често е присѫтствувалъ и възпламенили неговата душа като истински българинъ. Той искалъ нѣщо повече да изучи за славното минало на българитѣ, но български книги нѣмало въ Солунъ, откѫдето да почерпи сведения, па и не знаялъ да чете печатани кирилски книги. Случайно му попаднала една сръбска книга, съ мѫка я прочелъ, понеже не разбиралъ съдържанието ѝ, но отъ нея се запозналъ съ печатанитѣ български книги. Въ „Българскы Книжици" (Цариградъ, 1858—1861) прочелъ, между другитѣ работи, статията „За Юстиніановы права на Охридскѫ Архиепископиіж или за църковна независимость на Охридско-българското священноначаліе". Тя му дала още по-голѣма вѣра въ думитѣ на Хаджи Павла и Натанаила, и той съ младежка жаръ се отдалъ въ служба на народа си. При отварянето на първото българско училище въ Солунъ отъ Славка Динкова
1. Вж. y менъ, Архимандритъ Хаджи Павелъ Божигробски, въ сп. „Общъ Подемъ" I кн. XI и XII (София, 1917) и Български Книжовници отъ Македония I 1704—1878. София, 1922. 28 сл.
58
презъ 1866 год. [1] Насте взелъ участие и по негова инициатива българитѣ се групирали въ община, на която той билъ, така да се каже, душата. По негова инициатива въ 1870 г., по случай издаването фермана за Българската Екзархия, българитѣ направили голѣмо увеселение („донанма"), следъ което на следния день, за пръвъ пѫть, се явили предъ валията Акифъ паша (арнаутинъ), за да му благодарятъ отъ името на българския народъ за фермана и за дадената имъ свобода, да се веселятъ като българи.
На 11 май 1871 г., пакъ по инициатива на Насте, българитѣ за пръзъ пѫть успѣватъ да измолятъ разрешение отъ тогавашния гръцки митрополитъ Неофита, бивши търновски, да имъ се служи публична славянска служба. Следъ службата имало водосветъ въ училището и речь отъ учителя Вениаминъ Мачуковски. [2]
Насърчени отъ Неофитовата благосклонность, българитѣ се помолили да имъ се отстѫпи една отъ гръцкитѣ църкви, макаръ и подъ наемъ, за постоянна славянска служба. Наистина, митрополитътъ желаелъ да удовлетвори молбата имъ, но неможалъ, защото гръцката община по никакъвъ начинъ не се съгласявала да имъ отстѫпи църква. Презъ 1873 г. на празника „Свв. Кирилъ и Методий" гърцитѣ позволили на българитѣ да служатъ славянска служба въ градската църква „Св. Мина". Като се свършила службата, епитропътъ на тая църква поискалъ наемъ. Това възбудило много българитѣ, a по предложение на Насте решили да купятъ нѣкоя кѫща, която да обърнатъ на молитвенъ домъ — параклисъ. Веднага събрали помежду си сумата 8740 гроша, къмъ която прибавилъ единъ монахъ отъ Зографския мънастиръ, по име Аверки, 5600 гроша. Съ тия пари купили една кѫща, която на първо време обърнали на параклисъ, a после обърнали на църква „Свв. Кирилъ и Методий". Главни пожертвуватели за покупката на кѫщата били : Насте Стояновъ (5100 гр.), Аверки Зографски (5600 гр.), Братя Шумкови (1799 гр.), Братя Паунчеви (1418 гр.), М. Боботиновъ (2000 гр.) и др.
1. За това училище вж. y менъ Български книжовници 35 сл.
2. За тоя труженикъ вж. y менъ, Български книжовници 88 и сл.
59
Първата служба въ параклиса е отслужена на 20 юний 1873 г. отъ икономъ Петъръ Димитровъ отъ село Зарово (Лѫгадинско) и Насте изпълнявалъ пѣвческа длъжность съ други двама българи. Тая служба, на която присѫтствували всички българи въ Солунъ, развълнувала твърде много гърцитѣ. Последнитѣ изпратили единъ архимандритъ да събере всички свещени съсѫдове и одежди отъ параклиса, та втори пѫть да не може да се служи въ него. Архимандритътъ прибралъ вещитѣ (попъ Петъръ ги билъ взелъ отъ църквата „Св. Мина"), но българитѣ отъ това не се сепнали — купили си нови съсѫдове и одежди и продължавали да служатъ въ параклиса.
Богомолцитѣ-българи отъ день на день се увеличавали, та тѣсниятъ параклисъ едвамъ ги побиралъ. Вънъ отъ това, религиознитѣ нужди неможали да се извършватъ само отъ попъ Петъръ на православнитѣ българи, та за това извикали и вторъ свещеникъ Иванъ Маджаровъ отъ Негованъ. Презъ м. августъ 1873 г. се образувала българска енория отъ 80 кѫщи, на която енория свещенодействували попъ Петъръ и попъ Иванъ Маджаровъ. Въ началото на септемврий двамата свещеници ръсили св. вода въ българскитѣ кѫщи : попъ Петъръ по дукянитѣ, a попъ Иванъ по кѫщитѣ. Въ много кѫщи, кѫдето женитѣ (домакинитѣ) били гъркини или гъркоманки, били приемани студено, a отъ нѣкои кѫщи ги изпѫдили, като имъ казвали да ръсятъ само мѫжетѣ като българи, a не и тѣхъ. Една шайка отъ деца-гърчета вървѣла подиръ свещеника и го оскърбявали съ думи и съ хухукания. Това обаче ни най-малко не смущавало свещеницитѣ, напротивъ тѣ повече се озлобявали срещу гръцкитѣ домогвания и били по-енергични въ борбата съ тѣхъ. Пъкъ и паството имъ се увеличавало, та станало нужда въ началото на октомврий да извикатъ и трети свещеникъ Иванъ отъ с. Високо (Лѫгадинско).
Казахъ, че тѣсниятъ параклисъ не можалъ да побира богомолцитѣ, та за туй почнало да се мисли да се разшири параклиса и преобърне въ черква. Това желание на българитѣ не можало да се осѫществи веднага, защото трѣбвало средства да отчуждятъ една-две кѫщи до параклиса и да се построи черква. Почнали да събиратъ средства и едвамъ въ
60
края на декемврий 1884 г. преобърнали параклиса на черва. И тукъ главенъ инициаторъ е билъ Насте. [1]
Презъ сѫщата 1884 г. по инициативата на Насте се купува въ Вардарската махала здание, което преустройватъ за черква подъ име „Св. Димитрия".
Покрай църковната си дейность Насте полагалъ голѣми грижи за закрепяване и на българското училище въ Солунъ до освобождението на България. Презъ 1877—1878 г. всичко българско се спотайвало, училището не функционирало по нѣмане на средства. Насте не се отчайвалъ — дошелъ въ България, вземалъ отъ Пловдивския митрополитъ Натанаилъ 36 лири турски и Иосифъ Ковачевъ му събралъ 30 напалеона. Съ тая сума той наново отворилъ училището въ 1879 г. Това училище на 1 августъ 1881 год. било преобърнато на мѫжка гимназия отъ Св. Екзархия въ Цариградъ по силното настояване на Насте вмѣсто такъва да се отвори въ Прилѣпъ по искането на екзархийския протосингелъ архимандритъ Методия Кусевъ. Презъ сѫщата година Насте успѣва да купи отъ името на Екзархията помѣщението на тая гимназия за 1885 лири, къмъ която следъ две години се отваря и пансионъ.
На Насте се дължи да се сдобиятъ българитѣ въ Солунъ съ гробища, до самитѣ гръцки.
Покойниятъ славистъ Д. Матовъ отъ Виена въ 1892 г. препорѫчва до Насте Стояновъ и заслужилия книжаръ въ Солунъ Κ. Г. Самарджиевъ известния филологъ В. Облакъ да му окажатъ съдействие при изследването на българскитѣ говори въ Солунско. Последнитѣ му услужватъ съ препорѫки до Ставре Георгиевъ въ Ново-село (Солунско). По клевата на гърцитѣ още въ първото село, Ново-село, Облакъ билъ спрѣнъ отъ турската власть, обискиранъ и екстерниранъ, a тримата българи, чиито писма и картички били заловени y него, били затворени и изпратени на заточение въ гр. Коня (М. Азия). Следъ 11 месечно заточение Насте се завърна въ Солунъ, духомъ убитъ, оттегля се отъ обществени работи, било като общинарь, училищенъ настоятель или членъ въ стопанскитѣ комисии при пансионитѣ. Наистина, отъ активни обществени работи той странѣше до края на живота си, ала съсъ своитѣ съвети бѣше много полезенъ. Общината въ Солунъ както и училищата, безъ да се допитватъ до него, нищо не
61
предприемаха. Последното негово дѣло е купуване зданието за девическа гимназия презъ 1894 година.
Насте Стояновъ се ползуваше съ голѣмо уважение отъ всички българи въ Солунъ. Приятно бѣше на всѣкиго да беседва съ него. Изънредно много се радваше за напредъка на българщината не само въ Солунъ, но и въ цѣла Македония. Като пиша за неговата многополезна обществена дейность, не мога да премълча следното: на празника Свв. Кирилъ и Методий презъ 1909 год. видѣхъ го на гимназиялната порта застаналъ и го запитахъ, защо не влѣзе въ двора на гимназията, обърна се къмъ мене и рече : „Цѣлъ часъ чакамъ да се извърви задръстената улица отъ народъ (народътъ и ученицитѣ на чело съ духовенството на тоя празникъ следъ службата въ църквата „Свв. Кирилъ и Методий" образуваше шествие до мѫжката гимназия, кѫдето се изършваше водосветъ) и пакъ се не свършва. Преди 50 години единъ часъ пѫть трѣбваше да се извърви, докато намѣря нѣкой българинъ, свилъ се въ най-проста кѫщурка".
Приживе Насте смѣташе своитѣ трудове увѣнчани. Доживѣ въ 1912 година да види българскитѣ войски въ Солунъ, въ собствената си кѫща, сияещъ отъ радость. Но какво е било неговото разочарование въ 1913 год.!
Приживе Насте си е блѣнувалъ да бѫде тържествено погребанъ, опѣтъ въ неговата черква, почетенъ отъ учители, ученици, изпратенъ отъ всички свои съграждани, защото той бѣше искрено почитанъ отъ всички български граждани. „Той умрѣ на 7 януарий 1915 год. тъй самичъкъ българинъ, какъвто се бѣ почувствувалъ и при първото си идване тукъ", пише зеть му г. Мл. Панчевъ [1]
София, 10 мартъ 1924 год.
1. „Славянски Гласъ" ХІІ (1915) 78.