Македонски Прегледъ
Година I, книга 1, София, 1924

 

5. Къмъ легендата за Крали Марко

 

Проф. М. Арнаудовъ

 

  I. Крали Марко и Муса Арбанаса
 II. Крали Марко се сдобива съ конь и сила
ІІІ. Смъртьта на Крали Марко

 

На 2 августь 1916 г., деньтъ на Св. Илия, азъ се намирахъ въ село Рàотинце, не далечъ отъ гр. Тетово, въ просторното поле на Долни Пологъ. Тукъ срещнахъ единъ народенъ пѣвецъ отъ съседното село Прелюбища, прочутия въ цѣлия този край Спасо Милошовъ, прекосванъ Рѝкала. За него бѣхъ чувалъ вече по-рано, при обиколката изъ Тетовско, и сега бѣхъ дошелъ да го видя и да запиша нѣщо отъ пѣснитѣ му. Спасо се оказа наистина отличенъ пѣвецъ — единъ отъ рѣдкитѣ майстори на народната пѣсень, каквито се срещатъ все по-малко у насъ. Възвисокъ и сухъ, на 47 години, неграмотенъ, той проявяваше забележителна интелигентность и духовитость, говорѣше твърде приятно и разказваше безъ всѣко стѣснение приказки, или пѣеше и диктуваше пѣсни. За щастие, Спасо не бѣ ходилъ като другитѣ си съселяни нигде по гурбетъ, и говорътъ му отразяваше по такъвъ начинъ чистия типъ на езика въ родното му село, Прелюбища, гдето живѣяха само малко на брой българи и турци. Още бащата на Спасо се отличавалъ като бележитъ пѣснопоецъ, и синътъ наследява добритѣ му качества, за да предава сполучливо народната прозаическа и ритмична речь. Прѣкорътъ му Рѝкала е даденъ тъкмо за силния му гласъ, тъй като тукъ, както и въ други наши краища, особено на западъ, „рѝка" значи реве, вика („магарето рика", казва се въ Прелюбища).

 

Между другитѣ фолклорни материяли, които записахъ отъ Спасъ Милошовъ — и които ще бѫдатъ издадени въ сборника ми отъ Тетовско, се намиратъ нѣколко пѣсни и предания за Крали Марко. Азъ ги печатамъ тукъ като интересенъ приносъ къмъ народнопоетическата легенда за прочутия герой, славата на когото не замира въ Македония и все още остава ядро на западнобългарския епосъ. Въ № 1

 

 

39

 

Марко е представенъ като затворенъ въ занданъ, гдето разчеква една ламя: този епизодъ се спосреща съ преданието за Крали Марко отъ Орѣхово, СбНУ. VI, 133, гдето обаче вмѣсто ламя (змей) се вестява гущеръ, и съ пѣсенъта отъ Копривщица, СбНУ. VIII, 110, гдето следъ освобождението си Марко води борба съ Муса Кеседжия. Отначало Спасо Милошовъ ми разказваше приключението като приказка; отпосле той внезапно премина къмъ мѣрена речь и довърши разказа си като пѣсень. Дали преданието представя вторично превръщане на пѣсеньта въ проза, не може да се реши сигурно: устната традиция знае отъ край време множество паралелни версии на епоса въ стихове и въ проза, при което упадъка въ едни случаи води къмъ забрава на стиха, а разцвѣта въ други — къмъ версифициране на прозата. Тъй, както дава фабулата Спасо Милошовъ, ние имама нѣкои нови черти на традицията, редомъ съ нѣкои стари, каквото напр. стисването на суха дрѣнова пръчка, за да пусне вода — белегъ на възобновена сила (срв. Вук Караджичъ II, № 66, 3 изд. 394).

 

Въ № II. Крали Марко се сдобива съ сила, като бозае отъ самовила, на която избавилъ децата: срв. вар. СбНУ. VI, 133, а за края СбНУ. II, 116. — Въ № III, той е представенъ въ края на живота си като мирно починалъ отъ старость, и съ единъ завършекъ, който явно показва превръщането на историческата сага въ обикновена приказка. Ние даваме тукъ тия три мотива изъ цикъла за прочутия герой, безъ да се спираме за сега върху тѣхната народнопоетическа стойность и безъ да правимъ сравнителенъ разборь, за който трѣбва да се притеглять доста домашни и чужди успоредици. Това ще сторимъ при другъ случай, и въ по-широкъ масщабъ. Както се вижда, обаче, отъ изнесения материялъ, Македония обещава още много за историка на народната пѣсень — легенда, и започнатото отъ Миладиновци и Шапкаревъ събиране съвсемъ не може да се смѣта за привършено. Важно при всѣка нова анкета е, да се държи точна смѣтка за диалектичния характеръ на езика и за неповлияната отъ публикуванитѣ пѣсни устна традиция. За съжаление, не всички събирачи обръщатъ внимание на тия нѣща, и по такъвъ начинъ се подправя естествената речь или оригиналната нота въ преданието.

 

 

40

 

I. Крали Марко и Муса Арбанаса

 

Марко бил сто гòдине дèте. Нèкой дèйчиня му вѝкале на тàтка му: „Що трàеш, чиче, що не го жèниш веке Мàркота?" А той им вика: „Айде стàйте се от тỳе вие, Мàрко ми е луд, луд ми е, сто гòдине дèте!" И Марко се нàсмея. Татко му се нàлюти. „Защо, рече, се нàсмея? Фàтите го, рече, турите го у àпс, нека ỳмре тàмо тòа кỳче, защо се смее на збòрот тàтков!" И фàтиа, го пѝкнаа у зъ̀ндан.

 

А у зъ̀нданот ѝмало нèкоа лàмня. Кат ке го тỳриш чỳека, та òдма погълтнуала чỳека. Арно, ама Мàрко ка влèгол ỳнутра, и лàмнята зѝнала, за да го гълтне. Марко га сòбра нòгата, колèното, ваке... и е го дàде. Лàмнята, щом му го гъ̀лтна до òвде, до ѕѝпа, и он прỳжи ногата, и е го  òтцепи устата. Нèкоа баба от пèнџер му вика: „Мàрко сѝйнко, нà ти малку лèпче!" Той е вика; „Бàбо, не ми носи лèпче, ти не мòжеш да ме стòриш ѝдаре со леп, я може да лèгам òвде и девет гòдине, па не се знае царска рàбота." Тая му рèкла: „А що сàкаш, сѝнко! Свàки дън я ке ти нòсим по мàло леп, дури си жиф." — „Не, бабо, не! Ако мòжеш, ти пà носи ми, току я сàкам да ми донесеш некой двàесе ока сол. Сум га ỳтепал лàмнята, па нèга да га осолим, па òд нега ке ядем по мàлу, кол'ку дỳша да въ̀ртим." И бàбата му донесе двàесе ока сол. Мàрко га òсоли лàмнята. И леп му носи свàки дън по мàлу по мàлу.

 

У зъ̀ндан лèга дèвет гòдине. У дèсета гòдина ми ѝзлезе Муса Арбàнаса, млòгу зỳлум по рисия̀нщия прàе. Дèйка, коа ке дойде за мỳжене, дур не лега òн со нèга, не òстае да се мужи. И бèкяр, дур не му зèме пèдесе дукати, не мỳ дава дèйка да зèме. Изговори крàліот по нàродот: „Али нèма нèгде нèкой юнак да се нàйде, да го зàгине ова куче? Млòгу досади на рисиянщия!" Бàбата чула, и му рèкла: „Чèстити цàре (крàле), я ю̀нак е Мàрко за нèго!" — „А-а, мòри бàбо! Я Мàрко дèвет гòдине къ̀де е у зъндан, од него нèма веке и нѝшан!" Бабата му рече: „Чèстити крàле, жиф е," рече. „Свàки дън по èдна трòа леп къде му нòсим я, кòл'ку да жѝве." И краліот пỳщи мàкара, го ѝзвади нà мегдан. Е, що ке види? Кòсе пòстилял и со кòсе се пòкирал, а ноктите ка рàлници за оране, а лицето — ỳмрено. Вѝкна бèрбери, го

 

 

41

 

ѝзмия, го ишѝшаа, го избрѝчаа. И го праша краліот: „Ей мòре Мàрко, Марко Кралèвик'е ми ѝзлегол Муса Арбàнаса, по целіот свет зàптисал дèйчиня да се не мỳжа, дур не лèгаа со него; на бèкяри, дур не им земе педесет дỳкати, не им дава да се жèна. Али мòжеш, рече, мèгдан да делиш сò него?" Проговори Кралевике Марко: „Чуй ме мене, наши честит крале! Я, рече, три мèсеци да ме рàниш со àс леп и со крава я̀лова и вино тригòдишно, па от три мèсеци после ке го пòтражим, ке се òбиднем.

 

И зеде крàпіот, го ранеше еден мèсец. На мèсецот Марко ѝзлезе више сàраіот со вес бòздуган, го фърли боздỳганот ỳ горе, па го чека со плèки. Чекàйки го со плеки, го шѝбна, млогу го прйболе. „Ох, рече, не сум ỳще арен." Уще еден мèсец ядеше, па ѝзлезе, па го фърли, па го прèчека. Рече: „А, малку пà ме прѝболе." Уще месец ядеше, три мèсеци. Па ѝзлезе, го фърли нàгоре, го прèчека, не гò боли. Тогай пòтражи Шарца. И се качи на чèрен’ (куминъ), едно дърво нàшъл од дрèн, три гòдине що се сỳшело. Ка го стѝсна Марко у рỳка дèсна, три кàпке вòда капна од дървото. И тòгай Марко явна Шарца.

 

Ми явнало Шарца пеливана,

Айде, айде по бели друмоіи.

Скита Марко и за Муса пита,

Ми го найде Муса Арбанаса,

Дека ми ява църна бедевия,

Сабля ми фърля горе у облаци,

У бели руке ми га пречекуіе.

Проговори Марко Кралевик'е:

Слòни ми се, Мусо Арбанасо !

Проговори Муса Арбанаса :

Ели ме чуіеш, жълто каніетино !

Когай те тебе майка те родила,

Свилена пелена тебе те повила,

Со врỳк'я вода тебе т-окупала ;

Когай ме мене турчинка родила,

На студен камен' мене ми седнало,

Со студена вода мене ме измило,

Со коприя мене ме завиткало,

 

 

42

 

Со купина мене ме привързало.

И мене майка люто ме прокълнало:

Ели ме чуіеш, Мусо Арбанасо !

Од юнаци богме да не се боіеш,

Ни да се боіеш, ни да се преклониш !

Па рипнале двайца пеливани,

Па рипнале обайца од коня,

Па рипнале они да се вàса.

Мусо вика : Ти върти ме, Марко,

Върти Марко, Мусо нема гайле !

Върте Мусо, арко испод него,

А йспод него богме ми паднало.

Проговори Яна самовила,

Проговори она низ облаци,

Проговори она ластоіечки :

Али чуіеш, Марко побратиме ?

Али ти рекоф кавга не зафакяй,

Не зафакяй кавга у света неделя,

А на йднога дваица іе греота; [1]

А бурни си ў твоя десна чизма,

А извади ноже позлак’ено,

Распори го богме од учкура,

Од учкура до вѝтока ребъра.

Па ми бурна Кралевик’е Марко,

Па ми бурна у негова чизма,

Ми извади ноже позлатено,

Го распори Муса Арбанаса,

Од учкура до вѝтока ребъра.

Па ми умре Мусо Арбанаса,

Мусо умрен, а Марко іе живо,

А неможе йспод него да излезе,

Мусо има богме до три сърца :

Едно сефте богме постанало,

А фторото това ѝ уморено,

А трек’ото змия со три главе,

Тогай беше оно се разбудила.

Проговори змия со три главе:

 

 

1. Той грѣши, че се бие въ недѣля, а тя взима грѣхъ отгоре си като го учи.

 

 

43

 

 

Благо тебе, Кралевик’е Марко,

Блазе тебе, али сум заспало !

Да сум било и я разбудено,

Уще първо би те погинало.

Се расплака Кралевик’е Марко :

Фала богу за чудо големо !

Млогу лошо я сум учинало,

Страшен юнак я сум погинало,

Яли ке дойде време и година,

Вакоф юнак да ми се потражи,

нигде неможе богме да се найде.

 

 

II. Крали Марко се сдобива съ конь и сила

 

Кай се родил Мàрко па попòраснал мало, му напъ̀лнила майка му една цъ̀рпка со вòда, па го испрàтила там на бàлкана, свине да чува. Арно, ама тамо Марко, шèтайки низ гòрата, нàшъл на едно место девет дèца сàмовилски къде плàкале. Марко ги праша : „Зàощо, дèца, плàчете?" Тие, дèцата, му казаа : „Майка ни е на лоф, а па мие за вòда изгòрехмо. Дур да дойде майка, не мòжемо да дочèкамо, ке ỳмремо." Извади Марко цъ̀рпката, ги нàпи со вòда. Им се òлади съ̀рце на дèцата, се отрàя. Ето га самовѝлата иде, Яна самовѝла, иде сѝлна, лю̀та; сака да го погуби Мàркота. Дèцата ѝ вѝкаа : „Нèмой, майко, зàре той ни нàпи вòда, ке ỳмрехмо за вода." И самовилата седна, ги пòрани, и му рече на Мáркота: „Како ти е име?” рече. — „Марко". — „Що сàкаш ти од мене сега бàкшиш, що си ми ги напи дèцата со вòда?" Той е рече: — „Я нèзнам що да сàккам òт тебе.” Тая му рече: „Ал’ сакаш, да бѝдеш юнак млòгу ?" — „Сакам." — „Е, ако сакаш, ела, сèдни у скут." Тя извади пàзуа (сѝса) го нàсиса Мàркота.

 

Имало тỳе една вòденца. Му рече самовѝлата: „Влèзи под водèнцана ти, али ке мòжеш да га пòмериш " Влезе Марко под водèнцата, àкна со рамо, — скъ̀рцка водèнцата. Му рече : „Више нèможе." Тая му рече: „Ела іòпе да сѝсаш, нè си уще арен юнак." Зеде Марко уще еднъш, сѝсаше, па òтиде под водèнцата. Нàгна Марко, га дигна до колена. Самовилата му рече: „Ела па, да сѝсаш." Прѝде Марко іопе,

 

 

44

 

сѝсаше, стана три пути. Влезе под водèнцата, га дигна, га прèфърли. Яна самовила му рече: „А-а, сега си добър." Той е рече, Марко: „Арно, Яно, я сум добър, но сакам я и кон' юнак како мене." Яна му рече: „Ако сакаш и кон' юнак, и кон' ке ти нàйдам. Да станеш нокіеска, да ѝдеш у фѝлан плàнина, да òкастриш има един дуп, па да сèдниш нà него, да чèкаш. Ке дойде еден кон', диф, да я̀де на гранете. Ти полека - лека да се пỳщиш òзгора, да го я̀внеш. Он ке лèтне да бèга, ти дръш се, не сè плàши. Он ке бега, ке бега, бел'ки трѝ дъна и три нòкя ке бега, ама ти не сè плàши. Ке вѝди он не пагяш, и ке ти се прèдаде. Пòсле, коніот има рàне, ти ке му ги излèкуеш рàнете, после ке озрае коніот, и той ке бйде юнак како тèбе".

 

Стàна Марко, òтиде там у планѝната, го окастри той дуп, що му каза самовѝлата, па чèкаше нок'та на дỳбот. Баш у полнок' ете го един кон', диф. Марко полека — полека с-òтпущи òт дубот, го я̀вна кòніот. Кòніот лèтна со све нèго да бèга. Бèгаше, бèгаше, бèгаше трѝ дъна и трѝ нокя, и нàйпосле зàстана. И Мàрко му рèче : „Защо ол'ку се плашиш, що бèгаш ? Я нѝ те я̀дем, нѝ те колем, нѝ те сèчем. . Ке те рàним, ѝзмет ке ти чѝним ; що ке ядем я — и тѝ, щò ке пием я —и тѝ." Коніот му рече : „Я, рече, нèмам сра от тебе току я, рече, те обѝднуам, али си юнак спроти мèне, али нè си; защо я ѝмам сила млòгу, ỳтре ке вѝдим некой зорт, ке лèтнем да бèгам, ти да доседиш на мèне, а не да паднеш."

 

И òт туе шèта Марко сò него, му ги ѝзлечи рàнете. Кай що бѝли рàнете, ѝзлезе бèла вълна, стана кòніот шарен, и зàтоа се каже Шàрца пèливан. После дойде време, лупаше Марко пò свет, лупаше, лỳпаше, ѝдеше силно со кòніот. Глèда на едно место сèднал един стàрец, има едно тòрбиче со земня. Го вѝде Мàркота, го òстаи торбѝчето нà земня. Кой дòйде Марко прѝ него, му вика: „Дòбър ден." И старец му кажуе : „Дòбър ден. Синко, му вика, подѝгни го торбѝчево, дèдо е стар чỳек, нè може." Марко му рече: „А, щò има тоа!" Прỳжи рỳка со мàлово пръсте, му го пòдигна торбѝчето. И тòгай он му рèче: „Ах, бре сѝнко, млòгу си бил юнак. Ти ке се нàлютиш, ке я прèвъртиш зèмнята! Току от полòйната пòлойна нека ти остане." Го прокълна.

 

 

45

 

И от полòйната пòлойна му òстана. Яко бèше, све, не се дèксаше (търпеше). А той бил дедо Господ, го обѝднуал, какво сърце ѝма, каквà пàмет има.

 

 

ІІІ. Смъртьта на Крали Марко

 

Ка òстарел, у стàрите гòдине, ѝшол, ѝшол Марко на пут, то дỳпи коніот, му вика: Ди-и! Кòніот нейде. Той пà му вика: Ди-и! Кòніот па нèйде. Трèки пут му вика Ди-и! Защо Шàрец нèйдеш ?" Той му вика: „Кàко дà идем? Жал ми е за вèкот, си ỳмрел вèке!" — „Кàко, рече, сум умрел?” „Той па му вика: Си ỳмрел." — „Кàко да се вѝдим, рече, моето лице али сум ỳмрел ?" Коніот му рече: Айде мàло пòгоре, у плàнина, има нèкой две èле, чифт, мегю двèте èле има еден бỳнар, па слèзи, оглèдай се."

 

И нàйстина, Марко тъ̀ргна, òтиде у плàнина при тия две èле, слезе от кон’, вѝде лѝцето — лѝцето ỳмрено. Му вика на коніот : „Найстина, рече, я сум умрен. Но тебе, рече, ал сакаш да те òстаем, на тỳрци кіòле (слуга) да бѝдеш, али сакаш да те зèмем сò мене?" Коніот му рече: „Зàщо да ме òстаеш на дрỳги, да се мỳчим ? Я сакам сò тебе да ме зèмеш.” И зèде Марко, го прèсече кòніот на две парчиня, па ѝскопа една дỳпка, го зàкопа.

 

Го зàкопа кòніот, па зèде, пòстели дòлама, па сèдна на дòлама, нàписа една кнѝга. „Еве, рече я ке ỳмрем, току му се мòлам, кой ке прòйде òвде, да прèгледа пѝсмово и да земе да ме зàкопа ; и èте, рече, два кèмери злàто прѝ мене, да ги зèме той, що ке ме закопа, пòдарок." И легна на доламата, ỳмре.

 

Мàл час, èто го èдин кàлугер со едно мòмче, иде по пут. Ка вѝгяа туе чỳек ỳмрен, тия не знаа али е умрен. Ка-лугерот вика на момчето : „Бèгай, рече, да бèгамо ! Ове е Марко, ке ни ỳпази, ке ни дòтера некоя беля — я ке ни ỳбие, я нещо ке ни напрае!” Момчето вика : „Чèкай, бре, не бéгай ! Ете му, рече, пѝсмо, залèпено на èла. Да го вѝдимо тòа пѝсмо!" Пòслуша калỳгерот, прѝдоа блѝзу, го вѝдоа. Пòе пѝсмото : — ỳмрен чỳек. Зèдоа, искòпаа дỳпка, го закòпаа. И зèдоа по еден кèмер òбайца.

 

Я дòйдоф пòсле нà-амо, не вѝдоф вèке що напрàиа.

 

[Back to Index]