10. Вѫтрешната македонска организация. Начало и развой
Василъ Пасковъ.
I.
Идеята за една вѫтрешна самостойна революционна организация е идея на Даме Груевъ. Тя се заражда y него въ Бѣлградъ, дето той е схваналъ напълно значението на сръбскитѣ замисли за Македония. Докато е билъ въ Бѣлградъ, тази идея за самия него е още мъглява, неустановена. Въ София той се среща съ убедени привърженици на мнението, че за освобождаването на Македония трѣбва да се действува отвънъ и влиза съ тѣхъ въ дълги спорове. Тукъ неговата идея се прояснява, развива и закрепва.
Съ своя тънъкъ и прозорливъ умъ, Даме Груевъ скоро дохажда до убеждение, че Македония не ще може да се освободи по сѫщия начинъ, по който сѫ освободени малкитѣ държави на Полуострова. Тя е поставена въ по-други условия, и къмъ нея сѫ насочени много апетити. Да се действува отвънъ, би значило да се усложнява и заплита разрешаването на Македонския въпросъ.
Когато y него идеята за една вѫтрешна революционна организация се развива напълно и кристализира, София вече не може да го побере. Той се прощава съ университета и се връща въ своята родна земя като носитель и апостолъ на тази идея.
Това е първия тайнственъ факелъ за революционно съзнание и свобода въ Македония.
II.
Даме Груевъ се спира въ Солунъ. На Солунъ, отдето изгрѣха лѫчитѣ за просвѣтата на българския народъ, a чрезъ него и на цѣлия славянски миръ, се падна да стане огнище за разпръсване на революционно съзнание въ поробената страна. Тукъ Груевъ въ скоро време спечелва привърженици
75
на своята идея, и образува първото революционно гнѣздо. Отъ него по-късно ще излѣзатъ най-виднитѣ дейци и рѫководители на младата организация.
Отъ Солунъ Даме Груевъ отива въ Щипъ. Тукъ той намира Гоце Дѣлчевъ. Срѣщатъ се две голѣми сили, които взаимно се допълватъ и създаватъ главната ядка на организацията. Цѣла година тѣ работятъ заедно, съ енергия и пламенно въодушевление.
Груевъ обръща особено внимание на селата. Той предвижда, че организацията ще има предимно селски характерь. Селското население е несравнено по-угнетено отъ градското и живѣе въ мизерия. Отъ селата, следователно, ще излѣзатъ най-здравитѣ революционни сили.
Първи селскитѣ учители възприематъ идеята, „кръщаватъ ce", почватъ да вербуватъ „работници" въ срѣдата на по-буднитѣ селяни, и ставатъ рѫководители на образуванитѣ отъ тѣхъ революционни ядра.
Семето намира благодатна почва Въ продължение на една година не само въ Щипско, но и въ Кочанско и Кратовско поникватъ малки тайни революционни организации; даже съ такива се прошарва и Кумановско. Тия организации се свръзватъ административно съ организацията въ съответния околийски центъръ и почватъ да функциониратъ.
За Груевъ и Дѣлчевъ нѣма вече работа въ Щипъ. Доволни и окрилени отъ постигнатитѣ резултати, тѣ си намиратъ достойни замѣстници, и се раздѣлятъ. Груевъ се връща въ Солунъ, a Дѣлчевъ отива въ североизточна Македония. Груевъ става училищенъ инспекторъ, за да има възможность да кръстосва селата въ Солунския окрѫгъ, a Дѣлчевъ става главенъ учитель въ Банско.
Въ продължение само на една година и Солунския окрѫгъ се покрива съ тайна революционна мрежа, както и една часть отъ Сѣрския — Разложко, Горноджумайско и Неврокопско.
Турското правителство почва да подозира „инспекторската" дейность на Груевъ. Груевъ е арестуванъ въ Солунъ и следъ това интерниранъ въ Битоля. A той и безъ това бѣше взелъ решение да отиде тъкмо въ Битоля. Тука той се отдава изцѣло на една системна, енергична и непрекѫсната работа, която се увѣнчава съ блѣскавъ успѣхъ и резултатитѣ
76
на която се раздиплиха въ голѣмото Илинденско възстание.
III.
Въ продължение на три-четири години революционната идея се разнася и прониква навсѣкѫдѣ въ Македония, и завладѣва всички по-съзнателни и будни българи. Въ всички градове и почти въ всички села се основаха революционни организации. Въ края на петата година Организацията има вече свое административно дѣление, което не съвпада съ това на държавата; има своя администрация; свой шифъръ — единъ за сношение на селскитѣ рѫководители съ околийския рѫководитель, другъ на околийскитѣ съ окрѫжния, третъ за сношение на окрѫжнитѣ рѫководители съ Централния комитетъ; градоветѣ и селата, както и рѫководителитѣ иматъ свои псевдоними; организацията има своя куриерска пощенска служба много по-добре уредена отъ турската; има и свои сѫдебни органи, които по-късно ще измѣстятъ турскитѣ сѫдилища.
И най-обикновения наблюдатель можеше да забележи голѣмата промѣна, настанала въ българското население. Предишната плашлизость и раболѣпие изчезнаха. Българинътъ, когато срещнѣше турчинъ, не казваше вече: „да ми си живъ, аго!" Предъ турчина чиновникъ той заставаше съ изправена глава. Той бѣше проникнатъ отъ съзнание за своето човѣшко достойнство; добилъ бѣше едиа самоувѣреность неприсѫща на раята.
Турцитѣ изпаднаха въ голѣмо недоумение. Тѣ за всичко и сега обвиниха българскитѣ училища.
На населението се проповѣдваше въорѫжена борба. To не можеше иначе да разбере борбата. По-късно мнозина намираха, че агитационниятъ и организационниятъ периодъ е било нужно по-дълго време да продължатъ, за да заякне организацията, и следъ това да се започне въорѫжаването. Но между многото причини и самитѣ работници, които почнаха мимо Организацията да се снабдяватъ съ орѫжие, скѫсиха тоя периодъ. И Организацията реши да се почне постепенно въорѫжаването чрезъ нея и подъ нейнъ контролъ.
Предизвиканото презъ 1895 г. въ пограничнитѣ райони на Организацията четнишко движение се последва отъ два важни резултати. Идеята, че само отвѫтре трѣбва да се действува
77
и че Организацията трѣбва да бѫде напълно независима, още повече закрепна: всички се убедиха, че само по тоя начинъ едно възстание въ Македония можеше да не бѫде използувано за чужди интереси. Вънъ отъ това, стана явно, че едно възстанишко движение, поддържано и рѫководено отвънъ, може въ всѣки моментъ подъ чуждъ натискъ да се спре. Но споменатото четнишко движение оказа и другъ резултатъ. To раздвижи населението, като подчерта вѣроятностьта, че деньтъ на общото възстание не е много далеченъ. Отъ тоя моментъ населението почна настоятелно да иска орѫжие.
Това е началото на нова фаза въ развоя на Организацията.
Въорѫжаването се засилва, но то създава условия за афери.
V.
Въ 1897 г. се яви първата голѣма афера — Βинишката. Съ нея се свръшва революционната идилия. Тази афера изненада и смути почти всички главни рѫководители на организацията. Даме Груевъ я посрещна спокойно. Той бѣше предвидѣлъ, че ще има афери, че е невъзможно да се избегнатъ, че тѣ даже сѫ нужни. Нѣкои отъ рѫководителитѣ изказаха мнение да се обяви въ Кочанско възстанишко движение, за да се спре разширяването на аферата. Груевъ решително се противопостави. Тази афера нѣма да бѫде първа и последна. Занапредъ тѣ ще зачестятъ, ще станатъ обикновено явление. Ако при всѣка афера правимъ частично възстанишко движение, ние ще хабимъ силитѣ си и нищо сѫществено нѣма да постигнемъ — това ще бѫдатъ „кьорфишеци". И Груевъ наложи своето разбиране.
Винишката афера предизвика известна реакция; но развоя на Организацията не спрѣ. Въ тази афера се явиха обезсърчителни примѣри — нѣкои работници се оказаха слаби и не издържаха; но явиха се и примѣри на неочаквана смелость и самопожертвуване. Това бѣше първиятъ изпитъ. Стана явно, какви борци е създала една петгодишна дейность — напредъ ! Винишката афера даде много полезни, макаръ и скѫпи уроци. На дотогавашната разпасаность се туря точка. Правилото: това, което е достатъчно да се знае отъ двама,
78
третъ да не го знае, започва напълно да се прилага. Измѣни се и начина на въорѫжаването и разпредѣлянето на орѫжието. Дейностьта се презърна въ още по-подземна.
При все това, аферитѣ зачестиха. Днесъ въ единъ районенъ центъръ, следъ месецъ — въ другъ. Започна каляването на работници и рѫководители. Всѣка афера бѣше ударъ, но ударъ, който мѫчно отронва и подъ който Организацията ставаше и по-корава, и по-гъвкава. „Удари върху меко желѣзо" — така ги нарече Груевъ. Отъ друга страна, аферитѣ подчертаваха по единъ блѣскавъ начинъ, колко ненормално и тежко е положението въ Македония. Тѣ изваждаха наяве безредието, което царѣше въ турската администрация и жестокостьта на турскитѣ сѫдилища. A съ това започна да се подготвя благоприятна почва за подигане на Македонския въпросъ.
VI.
Презъ 1898 г. се явява първата чета въ Гевгелийския районъ, подъ войводството на Попето. Това е начало на единъ отъ най-важнитѣ периоди въ развоя на Организацията. Появата на тази чета се наложи отъ сериозни нужди : преносътъ на орѫжие трѣбваше да се охранява; необходимо стана Организацията да вземе върху си грижата за преследване на разбойнишки банди, отъ които страдаше населението; трѣбваше злосторници турци да се залавятъ и наказватъ и пр. И понеже сѫщо такива нужди сѫществуваха навсѣкѫде, твърде скоро примѣра въ Гевгелийския районъ се последва и скоро чети се образуваха въ всички райони. Така се основа четнишкиятъ институтъ — единъ отъ най-важнитѣ институти на Организацията.
Четитѣ ма Организацията тзърде малко общо иматъ съ възстанишкитѣ хайдушки чети, които сѫ действували преди освобождението на България. Въ Македония тѣ не сѫ само действуващата армия на Организацията. Тѣ сѫ сѫщевременно и органъ за агитация и организация, и изпълнителенъ органъ. Съ течение на времето и подъ натиска на измѣняването на условията, тѣхната роля става сè по-голѣма и по-важна; a заедно съ това увеличаватъ се и тѣхнитѣ задачи и тѣхнитѣ права.
79
Съ създаването на четнишкия институтъ и неговото осъвършенствуване се даде новъ тласък ъ въ развоя на Организацията. Разбойнишкитѣ банди изчезнаха; злосторницитѣ турци се намалиха и сѫщо почнаха да изчезватъ. Населението видѣ въ четитѣ единъ свой силенъ покровитель и защитникъ, и почна масово да нахълтва въ Организацията. Отъ друга страна, то почна да гледа на едно възстание не като на нѣщо предполагаемо и отдалечено, a като на нѣщо действително и твърде близко.
Но четничеството даде и единъ другъ важенъ резултатъ — увеличи поводитѣ и причинитѣ за афери. Отсега нататъкъ 75 % отъ аферитѣ ще ставатъ изключително поради четитѣ.
VII.
Презъ 1900 г. Организацията преживѣ тежка криза. Тогава станаха голѣмитѣ афери: Битолската, Щипската, Солунската. По-голѣмата часть отъ най-виднитѣ рѫководители паднаха въ затвора; въ това число и членоветѣ на Централния комитетъ. Докато се явятъ замѣстници, създаде се бъркотия и застой. Само Битолския революционенъ окрѫгъ не пострада : Даме Груевъ, който биде затворенъ въ Битоля, отъ затвора рѫководѣше управлението и дейностьта на Организацията.
Презъ това време Гоце Дѣлчевъ предприе обиколка изъ резолюционнитѣ окрѫзи, следъ която всичко отново тръгна въ предишния си пѫть. Изгуби се само общата планомѣрность : въ нѣкои райони се действуваше много по-енергично и усилено, отколкото въ други; нѣкѫде въорѫжаването се завръшваше, a другаде едва бѣше започнало.
Следващитѣ 1901 и 1902 години сѫ години на усилена дейность. Презъ тия години центъра на тежестьта въ Организацията почна да се измѣства : войводитѣ на четитѣ добиха предимство предъ районнитѣ рѫководители, голѣма часть отъ които паднаха въ затворъ. Презъ 1902 г. почна постепенното прекарване на работницитѣ презъ школата на четитѣ, за да добиятъ нужното военно обучение.
VIII.
Положението почна да става твърде деликатно. Сега вече всѣка афера можеше да предизвика частично възстанишко
80
движение. Всѣка афера можеше да послужи като подпалка на достатъчно набраната взривна материя. Работницитѣ на Организацията, проникнати отъ революционно съзнание и обладани отъ борчески духъ, предпочитаха предъ изтезанията и затворническия животъ, живота въ четитѣ. Затова въ началото на всѣка афера заподозрѣнитѣ, които предвиждаха, че ще бѫдатъ заловени отъ турската власть, избѣгваха въ четитѣ. Това увеличи състава на четитѣ. Докато по-рано всѣка чета се състоеше най-много отъ 10—15 д., сега се срѣщаха чети отъ 40—50 д. Отъ друга страна, това увеличи условията за афери. Аферитѣ предизвикваха уголѣмяване на четитѣ, a уголѣмяването предизвикваше нови афери.
Почнаха да се слушатъ викове за възстание. Рѫководителитѣ на Организацията бѣха твърдо решени да не се бърза. Не въ всички райони населението бѣше достатъчно подготвено ; a най-важното — много райоии още не бѣха въорѫжени. Всички се намираха подъ влиянието на страха отъ едно помѣтане. Всѣки день се взимаха мѣрки да се наложи едно въздържане на населението. Между друго, реши се въ районитѣ, които вече бѣха достатъчно подготвени и въорѫжени, временно да се отстранятъ четитѣ.
Но опасностьта се яви оттамъ, отдето не се очакваше.
IX.
Въ България нѣмаха вѣрна представа за Вѫтрешната организация и за нейната дейность. Тя бѣше обвинявана въ сепаратизъмъ и хулена. Противницитѣ ѝ я представяха като една мафия, която не върши нищо полезно и главатаритѣ на които живѣятъ охолно на гърба на потиснатото и измѫчено българско население.
Увѣренъ, че нищо не се върши въ Македония за нейното освобождение и че нѣма защо да се чака повече, Върховниятъ македонски комитетъ, чието седалище бѣ въ София, презъ есеньта на 1902 г. предприе и организира едно четнишко движение въ пограничнитѣ райони на Организацията. Това движение можеше много лесно да предизвика едно преждевременно възстание въ Македония. Ето защо главнитѣ рѫководители на Организецията се видѣха принудени да посрещнатъ като врагове на освободителното дѣло ония, които идѣха отъ България да проливатъ кръвьта си за това дѣло.
81
И тѣ побързаха да взематъ всички необходими мѣрки, за да запазятъ вѫтрешнитѣ райони, като изоставиха пограничнитѣ. На последнитѣ Организацията не отдаваше голѣмо значение : всѣко възстание въ тѣхъ можеше да се припише на външно влияние и подклаждане ; при това, населението въ тия райсни бѣше свикнало при всѣка по-сериозна опасность да бѣга въ България.
Благодарение на взетитѣ мѣрки да се оградятъ по-вѫтрешнитѣ райони на Организацията, и още повече благодарение на бързо настѫпващата зима, организираното огъ Върховния македонски комитетъ четнишко движение огасна. Рѫководителитѣ на Организацилта си отдъхнаха — кризата мина.
Но не бѣше минала. Върховниятъ комитетъ чрезъ устата на своя председателъ направи една ненужна и пакостна декларация. Той нарече четнишкото движение „възстанишки маневри" и заяви на всеуслишание, че истинското възстание въ Македония ще почне съ пукване на пролѣтьта.
Турското правителство, предупредено по тоя начинъ, предприе цѣлъ редъ мѣрки, за да направи невъзможно едно възстание. Страхувайки ce, да не би и Вѫтрешната организация да се присъедини къмъ проектираното отъ Върховния македонски комитетъ възстание, то започна да предизвиква по изкуственъ начинъ афери и систематически да опустошава единъ следъ другъ районитѣ на Организацията. Зимата твърде много олесняваше задачата му.
X.
Въ началото на м. януарий 1903 г. свика се въ Солунъ конгресъ отъ представители на всички революционни окрѫзи за обсѫждане настаналото тежко положение. Следъ като се дадоха сведения за състоянието на всѣки районъ, въ свръзка съ сѫдбоносния въпросъ — да се обяви ли или не възстание, постави се на разрешение самия въпросъ. Мотивитѣ за и противъ се разгледаха и оцениха, съ огледъ на резултатитѣ въ единия и другия случай, и следъ това, реши се по принципъ да се обяви възстание. Но при все това, представителитѣ се разотидоха съ надежда, че все ще се намѣрятъ начини да се отложи възстанието. Можеше да се повлияе на Върховния македонски комитетъ; аферитѣ можеха да намалѣятъ и пр.
82
Аферитѣ обаче взимаха сè по-голѣмъ и по-голѣмъ размѣръ. Въ нѣкои райони населението предаде орѫжието си. Но стана и нѣщо още по-неочаквано. Терористическата група въ Солунъ, страхувайки се да не се откриятъ подземнитѣ ѝ ровове, за които бѣше работила повече отъ две години, една вечерь разтърси Солунъ съ трѣсъци, каквито той не бѣше изпиталъ въ своя многовѣковенъ животъ. Масивното здание на Отоманската банка биде хвърлено въ въздуха ; единъ параходъ биде запаленъ и илуминира голѣмото пристанище, и пръскащи се бомби завалѣха като градъ.
Последствията отъ тоя величественъ жестъ не закъснѣха да се явятъ. Турското правителство засили преследването и почна да прибѣгва до още по-жестоки средства. Заедно съ това и виковетѣ за възстание станаха по-силни и повсемѣстни. Рѫководителитѣ на Организацията се видѣха изправени предъ дилемата : да оставятъ ли набранитѣ сили да се изродятъ въ частични възстанишки движения, или да се изработи планъ и да се обяви едновременно едно общо възстание. Естествено, последното се предпочете. Взетото въ Солунъ решение за възстание се счете за окончателно.
Свика се Смилевския [*] конгресъ, който реши въпроса за датата на възстанието, рѫководството и всички други въпроси свързани съ въстанието. Председатель и душа на тоя исторически конгресъ бѣше Даме Груевъ.
XI.
На 20 юлий (ст. ст.) Илиндень почна възстанието. Макаръ и очаквано отъ дълго време, то изненада всички и съ размѣритѣ и съ силата си. Следъ 17 дни почна и възстанието въ Одринско. По много важни причини, то не можа да почне едновременно съ Илинденското, но това излѣзе по-предпочтително. To предизвика диверсия и даде възможность на Илинденското да продължи; придаде повсемѣстенъ характеръ на възстанието и още повече увеличи ефекта.
Възстанието даде на всички да разбератъ, какви чудеса е извършила въ десеть години „мафията", като е превърнала робитѣ въ съзнателни и доблестни борци и какво можеше тя
*. Нарече се така по името на с. Смилево, родното село на Даме Груевъ.
83
да извърши, ако бѣше оставена на спокойствие. Възстанието стана и показа, какво можеше да бѫде то.
Много скѫпъ аргументъ.
XII.
Съ потушаването на възстанието се спрѣ развоя на Организацията. Настана застой и реакция. To не даде очакванитѣ резултати; не оправда надеждитѣ.
Заслужва да се отбележи, че по-голѣмо бѣше разочарованието и отчаянието въ рѫководнитѣ сили, отколкото въ населението, което макаръ и съсипано и убито, сè още се надѣваше.
По-голѣмата часть отъ войводитѣ, останали живи, дойдоха въ България. Даме Груевъ остана между населението. За единъ такъвъ подвигъ се искаше много по-голѣма смѣлость, отколкото да се върви право срещу смъртьта; изискваше се много по-голѣма любовь къмъ това население. Груевъ остана между него, носейки тежката отговорность за всички последвали презъ и следъ възстанието нещастия, да страда заедно съ него, да му отрива сълзитѣ, да го крепи и да му вдъхва нови надежди за по-хубави дни.
Възстанието произваде навсѣкѫде силно впечатление.
Особено силно то бѣше въ Бѣлградъ и Атина. Тамъ сега разбраха, какво представлява отъ себе си Вѫтрешната организация. Недоволни отъ резултатитѣ на своята пропаганда, тѣ решиха да почнатъ да си служатъ съ въорѫжени чети. И още въ началото на 1904 г. почнаха и отъ Бѣлградъ и отъ Атина да въорѫжаватъ съ държавни средства чети и да ги изпращатъ въ Македония да превзиматъ съсипанитѣ райони на Организацията и да тероризиратъ смазаното българско население. Въ София, за да не останатъ по-назадъ, направиха сѫщото. И оттука заминаха чети да превзиматъ районитѣ на Вѫтрешната организация!
Въ Цариградъ схванаха много добре положението и поискаха да използуватъ борбитѣ, които се завързаха въ Македония между четитѣ, като не само не пречеха на сръбскитѣ и гръцкитѣ чети, но имъ и съдействуваха.
Рѫководителитѣ на Организацията се забъркаха. A намѣриха се въ София хора, особено между тогавашнитѣ тѣсни социалисти, които втълпиха нови революционни идеи въ главата
84
на една часть отъ районнитѣ рѫководители, които бѣха дошли и продължаваха още да стоятъ въ София.
Най-недоволни отъ Илинденското възстание се оказаха ония, които бѣха взели въ него слабо или не бѣха взели никакво участие. Тѣ осѫждаха възстанието, за да оправдаятъ себе си, — че не бѣха взели участие въ него. Тѣ именно попаднаха подъ чуждо влияние и станаха носители на новото въ Организацията.
XIII.
Носителитѣ на новото счетоха възстанието за ненавременно и прибързано, безъ да искатъ да знаятъ, че събитията наложиха неговото обявяване. Но тѣ отидоха по-нататъкъ. Върнаха се назадъ и подложиха на критика пѫтя, по който бѣ тръгнала Организацията въ своето начало и който тя бѣше изминала до деня на възстанието. И нарекоха погрѣшенъ тоя пѫть. Организацията трѣбвало да се постави на „интернационални" и „федеративни" основи — да почне да работи съ гърци, сърбомани, цинцари, даже и турци. Тѣ не искаха дори да се спратъ на въпроса, възможно ли бѣше въ онова време Организацията да работи съ всички етнични елементи въ страната.
Занапредъ — учеха тѣ — Организацията трѣбва да тръгне по съвършено новъ пѫть. Тя трѣбва да измѣни своя националенъ характеръ; трѣбва да даде преднина на економическата борба; трѣбва отъ селска да се превърне въ градска, въ работническа. A де бѣха работницитѣ въ Македония? Пролетарията, истинскиятъ пролетариятъ бѣше въ селата, бѣше въ чифлицитѣ, дето селянитѣ бѣха прикрепени къмъ земята. И тия селяни бѣха само българи. Не — настояваха носителитѣ на „новото" — пролетариятътъ е въ градоветѣ, въ фабрикитѣ, както това е навсѣкѫде.
Така се създаде нова теория, или по-вѣрно — зае ce, за да се приспособи не тя къмъ страната, a страната къмь нея. За привьрженицитѣ на тази теория се създаде една нова, несѫществуваща, въображаема Македония, една Македония съ всички условия, които отговарятъ на възприетата теория — една индустриална Македония; вѣтърнитѣ мелници се превърнаха въ замъци; пушекътъ на опожаряванитѣ отъ
85
турцитѣ и отъ гръцкитѣ чети села бѣше пушекъ на фабричии комини...
Ето въ това се заключаваше новото. И понеже въ това се заключаваше, естествено не можа да изтика старото, което бѣше създадено съобразно съ действителнитѣ сѫществуващи условия, и да го замѣсти.
XIV.
А въ какво се състоеше „старото", или „реакционното", както носителитѣ на новото го наричаха?
Организацията бѣше тръгнала по своя естественъ пѫть — едничкия възможенъ, по който е могла да върви, да се развива и действува.
Възстанието бѣше прибързано, но неговата прибързаность, както обяснихме, бѣше наложена и то по никакъвъ начинъ не трѣбваше да се избѣгне. Да се осѫжда или да се одобрява бѣше безполезно.
Какво трѣбва да се прави занапредъ — това бѣ важното.
Организацията трѣбваше да тръгне по сѫщия революционенъ пѫть. Тя лежеше главно върху българското население — и днесь лежи главно върху него — което е най-многобройно, най-много потиснато и естествено най-революционно. Дотогава то едничко бѣше водило борбата за освобождение, и занапредъ то ще я води. Допускането, че гърци и турци ще се присъединятъ къмъ българитѣ за обща борба — бѣше абсурдно. Цельта на Организацията оставаше неизмѣнна — автономия за всички, които живѣятъ въ Македония. Организацията не можеше да води борбата на економическа почва — нѣмаше условия за такава борба. Но тамъ, дето бѣше възможио да се води такъва борба и то съ цель да се подобри материалното положение на работника, Организацията не се отказваше отъ нея. Организацията и занапредъ оставаше предимно селска; но това не значеше, че градоветѣ, които дотогава взимаха живо участие въ революционното движение, ще се държатъ на страна.
И въ тѣхъ всичко съзнателно и борчески настроено бѣше въ нейнитѣ редове.
Привърженицитѣ на старото не бѣха нито реакционери, нито консерватори. Реакционеръть и кснсерваторътъ не става революционеръ: тѣ поддържаха, че съобразно съ измѣняването
86
на положението, съобразно съ новитѣ условия, трѣбва да се въвеждатъ реформи, както въ управлението, така и въ средствата и тактиката на Организацията, и така действуваха. Развоя, който бѣше преминала тя до възстанието, бѣ най-добро доказателство за това.
XV.
Душа на „старото" бѣше Даме Груевъ. Всички дейци, които разбираха действителностьта, които не се увличаха отъ теоретически мѫдрувания, бѣха привърженици на „старото". На конгреса, който се свика презъ 1906 г., предстоеше да реши окончателно въпроса — накѫде.
На пѫть за тоя конгресъ Даме Груевъ загина.
Но той вече знаеше резултата отъ изборитѣ. Повече отъ две трети отъ делегатитѣ на конгреса бѣха негови съмишленици. И той е издъхналъ спокоенъ, съ мисъльта и вѣрата, че великото дѣло, на което той положи основния камъкъ, за което безъ отдихъ и съ пламъкъ въ гърдитѣ работи цѣли петнадесеть години, за което всичко жертвува, за което страда и за което най-после сложи коститѣ си — това дѣло нѣма да пропадне.
Ще настѫпватъ моменти, както тоя следъ възстанието, когато то ще спира, когато ще има колебание и лутане, докато се намѣри правия пѫть; но то пакъ ще тръгва и ще върви до оня день, въ който най-после ще се увѣнчае съ пъленъ успехъ.