3. Археологични и художествено-исторични изследвания изъ Македония
(продължение от кн. 2)
отъ Никола Мавродиновъ [*]
- Матейче
( ... Младо-Нагоричино)
За да свършимъ съ църквата Св. Георги въ Младо-Нагоричино, ние ще наведемъ нѣколко примѣра изъ архитектурата на областьта. Църква сигурно градена отъ български майстори, но които сѫ строили турски джамии, медресета, бани и пр., се е намирала до преди десеть години въ с. Градъ до Царево село, на югъ отъ Кюстендилъ и отъ другата страна на Осогово [1]. Тя е по-късна отъ Св. Георги въ Младо-Нагоричино. Била е сѫщо цѣлата каменна. Главната ѝ западна врата била обрамчена отъ правоѫгълникъ, образуванъ отъ два торуса по чисто турски маниеръ. Арката надъ тая врата, както и надъ северната, била не само силно повишена, но и стѫпалата ѝ сѫ били извити. Така тя е била сѫщо една типична турска арка. Малката ниша надъ северната врата е завършвала горе съ леко измѣнена, въ видъ на кобилица, индийска арка и е била обрамчена и съ силенъ торусъ. Индийската арка била повторена и въ стената надъ самата ниша. Многобройни, леко скулптирани релиефи съ растителенъ и животински характеръ имало въ самитѣ ниши, въ тимпанитѣ надъ вратитѣ, отъ дветѣ страни на самитѣ врати (на северната) и въ крѫглитѣ медалиони надъ тимпана на западната врата. На снимкитѣ се виждатъ лаврови клонки, лоза съ цвѣтове въ видъ на розети, елени, двуглавъ орелъ, лъвове, както и човѣшки образи или само човѣшки маски. Въ дѣсно отъ западната врата, въ една ниша е билъ поставенъ образътъ на св. Георги, който убива змея — единственъ запазенъ до сега релиефъ отъ цѣлата серия релиефи. На него, както ми съобщи г. Асенъ Василиевъ, който го е видѣлъ лично, има четиричислена дата, чиито първи две цифри сѫ 17. Явно е, както
*. Вж. Македонски прегледъ, год. XIII, кн. 2.
1. J. М. Павловић, Малешево и Малешевци, Београд, 1929, стр. 29, обр. 12 и 13.
89
показватъ и стилътъ на релиефитѣ и архитектурнитѣ форми, че църквата е градена въ XVIII-вѣкъ. Но въпрѣки, че е по-късна отъ Св. Георги въ Младо-Нагоричино, тя показва продължението на сѫщата традиция. Тя е работа навѣрно на сѫщата архитектурна школа, тъй като се намира въ сѫщата область и се отличава съ сѫщитѣ характерни белези. Единъ другъ примѣгъ ще потвърди тая моя мисъль. На северо-изтокъ отъ Кюстендилъ, въ Земенския монастиръ ще видимъ пакъ рѫката на тия майстори. Въ началото на XIX вѣкъ тѣ сѫ разбили
Обр. 1. — Врата въ църквата на Земенския манастиръ
южната стена до олтара на църквата на тоя манастиръ и сѫ изградили врата (обр. 1). Неправилната, леко яйцевидна арка на тая врата е поправена горе съ сѫщо така неправилна островърха арка. Две човѣшки лица съ скулптирани въ петитѣ ѝ, чиито ѫгли сѫ изрѣзани. По лицето на арката и по дветѣ подплъвки надъ нея сѫ скулптирани растителни орнаменти — клонки, розети, кринове и пр. Въ срѣдата е слънцето. Влиянието на мохамеданската архитектура тукъ е не по-малко явно. Близо триста години отъ постройката на
90
Св. Георги въ Младо-Нагоричино сѫ се изминали, но традицията да се скулптиратъ човѣшки лица с останала. На югъ отъ Кюстендилъ — въ Рилския манастиръ — ние ще видимъ тия човѣшки лица въ 1819 по постройкитѣ на майсторъ Алексий отъ с. Рила. Фактътъ, че тоя майсторъ е отъ с. Рила не показва, че тамъ е било срѣдището на школата. Той се е родилъ въ това село, но навѣрно е училъ занаята си въ Кюстендилъ или нѣкѫде въ неговата область (Трънъ?). Турскитѣ влияния сѫ съвършено явни и въ градежа на Рилския манастиръ — ѫглитѣ между аркадитѣ на втория етажъ сѫ пробити съ сърцевидни фигури като по турскитѣ керванъ-сераи или като въ дворцитѣ на Алхамбра. Така майсторъ Алексий отъ с. Рила е навѣрно потомъкъ на майсторитѣ на църквитѣ въ Младо-Нагоричино. Ние открихме значи една архитектурна школа, която е работила въ околноститѣ на Кюстендилъ цѣли триста години.
Въ турско време въ Кюстендилъ е имало около 15 джамии. Запазени сѫ сега само три: Фетихъ-Мехмедъ (Шалдърванска джамия), Ахмедъ-бей и Имареть [1]. Преди нѣколко години общината събори прочутата Булгаръ джамия. Три капитела взети отъ нея се намиратъ сега въ Кюстендилския музей. Ние познаваме и датитѣ на тритѣ запазени джамии — Шалдърванската е отъ 1531 год., Имаретъ отъ 1516 год., a Ахмедъ-бей — отъ 1575. Липсва ни тая на разрушената Булгаръ-джамиси, но тя ще е сщо отъ XVI вѣкъ, като се сѫди по тритѣ запазени капитела. Тия джамии сѫ строени всичкитѣ съ мѣстния клетъченъ градежъ. Въ Имаретъ пояситѣ отъ камъни сѫ раздѣлени съ пояси отъ два реда тухли и всѣки камъкъ е отдѣленъ, въ повечето случаи, съ по две вертикални тухли, а по-рѣдко съ една или съ три. Тоя е и градежа на Шалдърванската джамия при все че камънитѣ сѫ по-малки. Въ Ахмедъ-бей камънитѣ сѫ заградени вертикално само съ по-една тухла. Тоя клетъченъ градежъ, съ които сѫ построени по-голѣмата часть отъ джамиитѣ въ България, не е турски или общо мухамедански по произходъ. Той се появява за пръвъ пѫть въ исторнята на архитектурата въ епохата
1. Йор. Ивановъ, Северна Македония, София, 1906, стр. 168 сл. Датата на Имаретъ-джамия (Сюлейманъ-паша джамия) е очевидно сбъркана. Ще кажемъ, че годината 894 отъ егира дава 1516 год. отъ Рож. Христ., а не 1489.
91
на царь Самуила — въ света София въ Охридъ, въ Германъ и въ костурскитѣ църкви [1]. До втората половина на XIV вѣкъ той е чуждъ и на източна България, при все че въ X вѣкъ виждаме какъ се образува въ Новата митрополия въ Месемврия. Въ Източна България го виждаме приложенъ по стенитѣ на външния притворъ и на галерията на църквата св. св. Петъръ и Павелъ въ Търново. Но въ XII пѣкъ, въ XIII и XIV в. всички македонски църкви сѫ строени съ него.
Обр. 2. — Шалдърванъ-джамия въ Кюстендилъ
Фактътъ, че джамиитѣ се строятъ съ сѫщия градежъ показва ясно, тѣ сѫ правени отъ мѣстнитѣ архитекти, потомци на архитектитѣ на македонскитѣ църкви. Ни една джамия въ Цариградъ не е строена съ него [2]). Но тая мисьлъ потвърждаватъ
1. Н. Мавродиновъ, Външната украса на старобългарскитѣ църкви. Изв. Арх. И-тъ, т. VIII, 1934, стр. 308.
2. Единствената сграда до Цариградъ съ клетъченъ градежъ е прибавеното навѣрно въ XIX вѣкъ тюрбе къмъ тюрбето на Халилъ паша въ Скутари, строено въ XVII вѣкъ — С. Gurlitt, Die Baukunst Konstsntinopels. Berlin, 1912, стр. 79, табл. 21-a.
92
много добре и други подробности по кюстендилскитѣ джамии. Въ тимпана на единъ отъ прозорцитѣ на южната стена на Ахмедъ-бей джамия въ Кюстендилъ (обр. 2), ние виждаме два реда отъ зигъ-зази отъ тухли — орнаментъ, който се срѣща не само въ църквата Св. Иванъ въ Месемврия, не само въ съседната на Кюстендилъ църква въ село Колуша, но и въ цѣла редица македонски църкви [1]. Ясно е значи, че една приемственность сѫществува между старобългарската
Обр. 3. — Ахмедъ-бей джамия въ Кюстендилъ
и турската архитектура на областьта и тая приемственность показва, че турскитѣ джамии с строени отъ мѣстни македонски майстори, потомци, на майсторитѣ на XIII и XIV вѣкъ. Какъ сѫ се запознали тѣ съ принципитѣ на турската архитектура е въпросъ, по който можемъ само да се догаждаме. Турцитѣ сѫ навѣрно довели тукъ свои архитекти, но нашитѣ майстори, като сѫ работили при тѣхъ сѫ усвоили главнитѣ принципи на турската архитектура и сѫ
1. Мавродиновъ, цит. съч., стр. 314 сл.
93
започнали скоро да строятъ самостоятелно. Тѣ не сѫ били забравили напълно това, което сѫ знаели отъ бащитѣ и дѣдитѣ си. Тѣ сѫ потурчили българската архитектура въ много отношения, но сѫ побългарили и турската архитектура на областьта.
Въ кюстендилскитѣ джамии ние намираме три отъ елементитѣ на младонагоричинскитѣ църкви. Градежътъ отъ едри правилни каменни блокове, добре изгладени и добре свързани помежду си, виждаме въ основата на минарето на
Обр. 4. — Имаретъ джамия въ Кюстендилъ
Ахмедъ-бей джамия (обр. 3). Островърхи арки като тая на западната фасада на църквата Св. Георги въ Младо-Нагоричино иматъ и тритѣ джамии. (обр. 2, 3 и 4). Сегментитѣ на тия арки сѫ долу по-извити, a горе къмъ върха тѣ образуватъ права линия. Тѣ сѫ направени само отъ тухли, между които има дебели пластове хорусанъ. Очертани сѫ освенъ това отъ горната сѫ страна съ изпъкналъ вънъ отъ стенитѣ редъ тухли. Мѣстенъ елементъ сѫ и редовѣтѣ зѫбци отъ тухли, които вървятъ подъ покривитѣ имъ. Третата, еднаква
94
съ особеноститѣ на главната църква въ Младо-Нагоричино, особеность представятъ тритѣ капитела, прибрани въ Кюстендилския музей отъ разрушената Булгаръ-джамия (обр. 5). Тѣ сѫ сталактитни капители, извънредно силно стилизувани, и опростени отъ по-развития типъ, чиито представители виждаме при входа на тюрбето на султанъ Селима II (1566—1574) въ Цариградъ [1] или при входа на Ахмедъ-бей джамия въ самия Кюстендилъ. Тукъ съ леко профилувани торуси сѫ показани
Обр. 5. — Капителъ отъ Булгаръ-джамиси въ Музея въ Кюстендилъ
само очертанията на сталактититѣ, които всѫщность липсвать. Точно такъвъ видъ има,и по-малкиятъ капителъ, който служи за база на колонката на южния прозорецъ на Св. Георги.
Ако многобройнитѣ турски джамии, ханове и пр. въ Кюстендилъ биха били запазени, ние щѣхме да намѣримъ сигурно успоредици на всички украсителни похвати на тая църква. Но и тия примѣри сѫ достатъчни да докажатъ нашата мисъль. Явно е, че срѣдището на архитектурната школа,
1. Gurlitt, цит. съч., табл. 22-а.
95
която е работила въ Младо Нагоричино, е било въ кюстендилската область презъ времето на турскитѣ султани.
*
(Старо-Нагоричино)
Отъ Младо до Старо-Нагоричино има само 2 клм. Голѣмата църква въ Старо-Нагоричино е единъ отъ най-хубавитѣ архитектурни паметници въ Македония (обр. 6). Отъ подробния анализъ, който Окуневъ [1] направи на нейнитѣ архитектурни форми ние научихме, че тя е градена първоначално навѣрно въ XI вѣкъ, че е реставрирана отъ сръбския
Обр. 6. — Църквата Св. Георги въ Старо-Нагоричино (фот. Н. Божиновъ)
краль Стефанъ Милутинъ въ 1312—13 год. и живописвана въ 1317—18 год, Стенитѣ на първоначалната постройка стоятъ още до 5—6 метра височина (обр. 7). Тѣ чисто каменни, строени отъ голѣми и дълги, добре изгладени блокове отъ камъкъ. При реставрацията, направена въ началото на XIV вѣкъ тѣ сѫ дограждани нагоре съ клетъченъ, а нѣкѫде и съ чисто тухленъ градежъ, като за първия сѫ употрѣбявани камънитѣ
1. Н. Окуневъ, Сборникъ Златарски, стр. 218; Н. Окуневъ, Црква светога Ђopђa у Старом Нагоричину, Гласник Скопск. науч. д-ва, V, 1929, стр. 87 сл.
96
отъ първоначалната постройка. Голѣмиятъ срѣденъ куполъ, както и четиритѣ главни купола принадлежатъ на тоя втори периодъ на градежъ. Заключението на Окунева бѣше потвърдено съ сигурность и отъ арх. Бошковичъ [1]. „Окончателно е установено, пише той, че Милутинъ е само обновилъ една по-рано разрушена църква". Датировката, която Окуневъ направи на първоначалния градежъ на църквата, бѣше всеобщо възприета [2]. Следъ като разгледахме внимателно паметника,
Обр. 7. — Западна фасада на църквата въ Старо-Нагоричино
обаче, ние се питаме дали тая първоначална сграда, строена цѣлата отъ камъкъ, може изобщо да се датува отъ епохата на византийското владичество. Византийцитѣ строятъ само отъ тухли и по-рѣдко отъ редове тухли и камъни. Известието, че
1. Б. Бошковић, Извештај и кратке бележке са путовања, Старинар, VI, 1931, стр. 173.
2. В. Ивaнова, Стари църкви и монастири по българскитѣ земи до XII в., Годишникъ на Народния музей, 1922—25, стр. 514; Н. Мавродиновъ, Еднокорабната църква, стр. 8; Бошковић, цит. мѣсто.
97
въ околностьта на Старо-Нагоричино, въ старата Кумановска обласгь, билъ построенъ именно манастирътъ Св. Георги въ честь на св. Прохора Пчински отъ византийския императоръ Романъ Диогенъ не е толкова ясно, колкото изглежда на пръвъ погледъ [1]. To се намира само въ единъ отъ и безъ това къснитѣ преписи на житието на светеца, публикуванъ на църковнославянски, т. е. преправянъ езиково, презъ 1879 г. въ Бѣлградъ съ очевидни поправки и въ съдържанието [2], преписъ, който изхожда отъ манастира Св. Прохоръ Пчински. Поискаме ли, безъ да се влияемъ отъ това известие, да локализуваме по житието мѣстото, на което се е намирала първоначалната пещера на светеца и гдето царь Романъ Диогенъ е построилъ манастира Св. Георги ние ще го поставимъ или на рѣката Пчиня т. е. на около 7—8 клм. източно отъ Старо Нагоричино или на малката рѣчичка, която върви на 2 клм. източно отъ селото, тъй като въ житието е казано, че звѣрътъ, който Романъ Диогенъ е намѣрилъ въ пещерата при нозетѣ на стареца, тръгналъ по потока, старецътъ го видѣлъ и, като тръгналъ подиръ него, отишелъ въ „внутреную пустину” на мѣстото, гдето се намира сега, на около 20 клм. северо отъ Старо-Нагоричино, манастирътъ Св. Прохоръ Пчински
[3]. Това мѣсто значи било до потока и то ще отговаря повече на мѣстото, на което се намира сега манастирътъ Забелъ — надъ самата рѣкичка, не много далечъ отъ селото и североизточно отъ него, въ неговото землище. Азъ посетихъ тоя манастиръ на единъ отъ неговитѣ съборни праздници. Църквата му е градена въ 1854 год., но е издигната на мѣстото на църквата на запустѣлъ старъ и, по преданието, богатъ манастиръ [4]. Тя е правена по подобие на църквата въ Старо-Нагоричино. Тя е кръстовидна съ шесть стълпа (т. е. съ предапсидно пространство) и низъкъ срѣденъ куполъ. Градена е цѣлата отъ камъкъ. Иконитѣ, работени въ 1857 год., сѫ отъ Дичо Зографъ.
1. Иванова, цит. съч., стр. 513.
2. Йор. Ивановъ, Северна Македония, София, 1906, стр. 104; Йор. Ивановъ, Български старини изъ Македония, 2-о изд., София, 1911, стр. 400 и стр. 402, заб. 1.
3. П. т., цит, съч., стр. 402.
4. Г. Трайчевъ, Манастиритѣ въ Македония, София, 1933, стр. 83.
98
Тоя манастиръ е значи едно отъ мѣстата, на което можемъ да предполагаме, че е
билъ съграденъ манастирътъ на Романа Диогена, тъй като е до „потокъ", намира се
на скали, въ които има и „вод
источникъ мали". Сведението въ издадения
въ 1879 год. преписъ отъ житието на светеца ще е прибавено отъ издателя.
Легендата ще е създадена въ самия манастиръ Св. Прохоръ, ако не заиитересувано,
т. е. ако не за да се присвоятъ приходитѣ на църквата отъ манастира, то поне да
се свърже сѫществуването на тая голема и хубава църква съ манастира. Повтаряна
отъ монаситѣ, тя е повтаряна и отъ селянитѣ.
Обр. 8. — Рисунка на часть отъ образа на Стефанъ Милутинъ съ изображението на църквата (рис. арх. Бошковичъ)
Причината да се усъмня въ истинностьта на това известие бѣше не само, че мѣстото, на което се намира църквата, не отговаря на описанието на житието, а и една друга особеность, които ми направи впечатление въ самата църква. На юго-западния ѫгълъ на църквата, на западната ѝ стена, е изписанъ образътъ на св. Прохора Пчински до тоя на св. Якима Осоговски, но въ църква издигната първоначално въ паметь на единъ светецъ и на мѣстото, до което е живѣлъ,
99
бихме очаквали да видимъ изписано цѣлото му житие. Стенописьта е отъ 1317—18 год., когато църквата е била манастирска. Тоя образъ на св. Прохора е само единъ отъ сто и деветтѣ образи на светци изписани въ нея. Ние виждаме изписани подробнитѣ жития на св. Никола и на св. Георги, виждаме изписанъ и цѣлиятъ животъ на Богородица, но житнето на св. Прохора липсва. Явно е, че прибавената къмъ житието легенда не е сѫществувала въ XIV вѣкъ.
Обр. 9. — Църквата Св. Георги въ Старо-Нагоричино отъ югъ и западъ (Фот. Ac. Василиевъ)
Трудно е да се установи планътъ на първоначалната постройка. По изображението на църквата, което изписаниятъ въ нея кралъ Стефанъ Милутинъ държи въ рцетѣ си (обр. 8) виждаме на южната ѝ фасада аркада отъ три голѣми арки, които падатъ въ срѣдата на пиластри. Цѣлата аркада е покрита съ триреденъ покривъ, който показва, че ce е издавала доста отъ стената. Остатъцитѣ отъ тая аркада се виждатъ и днесъ не само на южната, до и на северната стена на
100
църквата (обр. 9). Тя не е измислена значи въ изображението. Мѣстата на разрушенитѣ вече пиластри личатъ въ стенитѣ. Часть отъ крайния западенъ пиластъръ стои още на около 2.5 м. височина. Като тръгна тъкмо отъ това изображение, арх. Бошковичъ направи една идеална предполагаема реставрация на аркадитѣ [1]. Той предположи, че тѣ сѫ дълбоки, открити, засводени съ по три кръстати свода, галерии. Той предположи значи, че пиластритѣ, които се виждатъ на изображението, сѫ били свободни и отдалечени отъ стенитѣ стълпове, а тия, остатъцитѣ отъ които се виждатъ сега по стенитѣ и които, явно е, сѫ били вградени, сѫ получавали само тежестьта на малки напрѣчни арки, които сѫ ги свързвали съ първитѣ. Тѣ не сѫ носѣли аркада споредъ г. Бошковичъ. Единъ день открититѣ галерии сѫ паднали и монаситѣ не сѫ ги построили наново така, както сѫ били. Тѣ сѫ построили аркадитѣ само на вѫтрешнитѣ вградени въ стенитѣ пиластри, като ги издигнали малко така, че срѣдната арка е прекѫсвала долната часть на украсата на южния фронтонъ и достигала до тройния прозорецъ.
Азъ се съмнявахъ въ тая предполагаема реставрация на църквата, както и въ тия обяснения и затова не ги споменахъ дори въ работата си върху „Еднокорабната и кръстовидната църква". Вграденитѣ пиластри били издадени 70 см. отъ стенитѣ и това толкова силно издаване правѣше предположенията на г. Бошковичъ съмнителни. Защо е било необходимо да се строять толкова силни вградени пиластри, когато самитѣ стени, дори безъ да сѫ засилени съ консоли, могатъ да поематъ тежестьта на аркитѣ? Въ вѫтрешностьта на църквата ние не виждаме никѫде вградени пиластри въ стенитѣ. Надлъжнитѣ арки падатъ тамъ навсѣкѫде на консоли, а напрѣчнитѣ на самитѣ стеии. Изключение отъ това правило не прави и северната приапсидна надлъжна арка, при все че въ плана на г. Бошковичъ тя пада на леко издаденъ пиластъръ, тъй като въ действителность тоя пиластъръ не сѫществува. Той е погрѣшно указанъ въ тоя планъ, както може да се види не само отъ надлъжния разрѣзъ на църквата, правенъ отъ самия арх. Бошковичъ [2], а и отъ по-стария, провѣренъ
1. G. Gošković. Deux églises de Milutin: Staro Nagoričino et Gračanica. Resueil Uspenskij, I, 1. Paris, 1940, стр. 195 сл. и обр. 139.
2. П. т., цит. съч., табл. XXI.
101
отъ г. Габриелъ Мийе плaнъ на г. Иовановичъ [1]. Тоя фактъ показва ясно, че архитектитѣ на църквата не сѫ обичали изобщо вграденитѣ пиластри и че тия пиластри не сѫ заемали никакво мѣсто въ тѣхната архитектурна система. Той прави съмнителна цѣлата предполагаема реставрация на арх. Бошковича.
Обр. 10. — Планъ на разкопкитѣ въ и около църквата Св. Георги въ Старо Нагоричино (Бошковичъ)
Но отъ тая идеална предполагаема реставрация г. Бошковичъ се отказа напълно самъ още въ 1931 год. следъ разкопкитѣ, които той самия, а следъ него инж. М. Симоновичъ отъ Куманово направиха въ църквата [2]. (Обр. 10). Отъ южната ѝ страна —тамъ гдето г. Бошковичъ очакваше да открие основитѣ на свободнитѣ стълпове на предполагаемата галерия — се откриха къмъ изтокъ, основи на малъкъ параклисъ, а къмъ западъ часть отъ стена, която завива подъ правъ ѫгълъ къмъ западната стена. Г-нъ Бошковичъ се пита тоя пѫть, дали наистина първоначалната църква е строена отъ Романъ Диогена и дали Романъ Диогенъ не е поправилъ самъ една по-стара постройка. Той смѣта отъ друга страна, че страничнитѣ аркади, които се виждатъ на изображението, сѫ по-стари отъ епохата на Стефана Милутина. Ние трѣбва да оставимъ на страна неговитѣ колебания и догадки и трѣбва да изяснимъ поне до известна степень въпроситѣ свързани съ постройката на църквата.
1. G. Millet, L'art Serbe. Les églises, Paris, 1919, обр. 96.
2. Ђ. Бошковић, Старинар, VI, 1931, стр. 174; Гласник скопск. науч. д-ва, XI, Одел друш. наук, 5, стр. 215 сл.
102
Ние трѣбва да установимъ преди всичко еднажъ за винаги, че църквата такава, каквато я виждаме днесъ, има само два периода на градежъ. Нейната стара часть е преправяна само въ времето на Милутина. Ние се интересуваме отъ въпроса, какво е заварилъ Милутинъ и какво е направилъ. Въпроса за вграденитѣ въ стенитѣ пиластри е най-важниягь. Тѣ сѫ отъ първия периодъ на градежъ. Азъ изтъкнахъ, че и първитѣ и вторитѣ майстори на църквата не сѫ поставяли въ вѫтрешностьта ѝ вградени пиластри, тамъ гдето е трѣбвало да падне тежестьта на нѣкоя арка. Тоя начинъ на градежъ имъ е билъ чуждъ. Стенитѣ сѫ били достатъчно здрави, за да носятъ тая тежестъ. Странно е значи сѫществуването на тия пиластри по северната и южната фасада на църквата. Тѣхното сѫществуване е странно дори, ако приемемъ, че отъ тия две страни е имало отворени галерии — нѣщо съвършено изключено следъ разкопкитѣ, които показаха, че такива галерии не е имало. При това положение ние можемъ да ги обяснимъ само по единъ начинъ, който ще ни позволи да направимъ една само вѣроятна идеална предполагаема реставрация на църквата. Първото обяснение е, че тѣ не сѫ били пиластри, т. е. че не сѫ носили въ тая първоначална постройка никакви арки, а сѫ били контрафорси, които сѫ отивали право до покрива. Въ тоя случай, като си спомнимъ за контрафорситѣ на Симеоновия дворецъ [1] и на Крѫглата църква [2] въ Преславъ, ние ще датуваме тая първоначална постройка отъ епохата на Симеона (893—927) и по подстройката отъ основи, разкопана въ вѫтрешностьта на църквата, ще се помѫчимъ да реставрираме вѫтрешния ѝ видъ. Тая датировка и тия успоредици могатъ да бѫдатъ потвърдени и отъ три особености на църквата: 1) контрафорситѣ тукъ се издаватъ 0.70 м. отъ стенитѣ, т. е. точно толкова колкото се издаватъ тѣ и въ двореца въ Преславъ; 2) градежътъ е еднакъвъ съ градежа на преславскитѣ укрепителни стени и съ тоя на източната часть на крѫглата църква — камънитѣ образуватъ въ повечето случай извънредно удължени правогълници, като между надълго поставенитѣ камъни сѫ поставени тукъ-
1. Кр. Миятевъ, Разкопкитѣ въ Преславъ презъ 1930 год., Годишникъ на Народния музей, V, 1925—31, Обр. 100
2. Кp. Миятевъ, Крѫглата църква въ Преславъ, Софвя, 1932, Обр. 35 и 37.
103
таме и напрѣчно сложени по-малки камъни; 3) единствената апсида на Крѫглата цръква е сѫщо полукрѫгла и много добре изрѣзана. Великолепно изрѣзаната апсида на църквата въ Старо-Нагоричино показва ясно умението на майсторитѣ строители да градятъ крѫгли форми — умение, което показватъ най-вече майсторитѣ на Крѫлата църква въ Преславъ. Нека да отбележимъ освенъ това, че сѫществуването на контрафорситѣ въ преславскитѣ постройки е нѣщо съвършено изключително за тая епоха, въ която тѣ сѫ напълно изхвърлени отъ Цариградъ. Тѣ сѫ единъ отъ отличителнитѣ белези на римската архитектура и преславскитѣ архитекти сѫ ги заели отъ мѣстната традиция. За епохата тѣ сѫ отличителенъ белегъ единствено на преславската архитектура. Че тѣ не носили първоначално арки, се вижда ясно по самитѣ стени на църквата. Арки имъ сѫ прибавили майсторитѣ на Милутина въ 1312—13 год. Контрафорситѣ сѫ били чужди на строителната система на тия майстори — тѣ сѫ били строители на арки. Тѣ сѫ засилили контрафорситѣ тамъ, гдето е трѣбвало да паднатъ петитѣ на аркитѣ и въ началото на тия пети, като сѫ извадили камъни отъ стената и сѫ прибавили други издадени навънъ камъни, за да поематъ тежестьта на аркитѣ. Но самитѣ арки не сѫ били свързани съ стенитѣ. Тѣ сѫ били долепени до тѣхъ и тъкмо затова сѫ паднали. Фактътъ, че сѫ били долеспени, показва именно, че тѣ сѫ били прибавени въ втори периодъ на градежъ, т. е. че тѣ не принадлежатъ на първоначалната постройка.
За да реставрираме вѫтрешностьта на църквата, ние не трѣбва да взимаме предъ видъ мѣстата на тия контрафорси по стенитѣ. Въ двореца въ Преславъ само единъ отъ тритѣ запазени контрафорси е отговарялъ на вѫтрешното разпредѣление, като е продължавалъ отвънъ единъ напрѣченъ зидъ. Двата други сѫ били чисто декоративни. Като разгледаме подстройката отъ основи разкопана въ вѫтрешностьта на църквата (обр. 10), ние ще разберемъ веднага, че и нашитѣ контрафорси сѫ имали чисто украсителенъ характеръ, тъй като третиятъ чифтъ отъ западъ къмъ изтокъ не отговаря на напрѣчната близка до него основа. За да направимъ тая реставрация ние ще вземемъ предъ видъ значи само тия разкопани основи. Нека да започнемъ отъ западъ къмъ изтокъ. Въ юго-западния ѫгълъ е била открита презъ 1930 год. стълба
104
изрѣзана въ стената и която води нагоре. Входътъ ѝ е билъ зазиданъ и върху тая зидария сѫ изрисувани стенописи презъ 1317—18 год. [1] Явно е че тя е служила въ първоначалната сграда. Тя е тѣсна 1 метъръ и вита, но тя не е стълба, която отива въ кула, тъй като въ плана на притвора не е предвидена никаква кула. Тя е отивала значи на горния етажъ на притвора, въ който може би е водила и втора по-широка стълба отъ югъ. Отъ тая втора стълба е навѣрно разкопаната стена, която се чупи на юго-западния ѫгълъ. Витата стълба показва значи, че притворътъ е ималъ два етажа и че църквата е имала галерия поне отъ западъ (обр. 11). Тъй като тя е въ ѫгъла на притвора, ние можемъ да кажемъ съ сигурность, че галерията ce е простирала по ширината на тритѣ кораба на църквата.
Обр. 11. — Идеална предполагаема реставрация на първоначалната църква въ Старо-Нагоричино. надлъженъ разрѣзъ
Това заключение ще ни покаже отъ своя страна, че църквата не е била кръстовидна, защото знаемъ, че междурамията на кръста, въ кръстовиднитѣ църкви, сѫ засводени много по-низко отъ рамената му, т. е. че въ кръстовиднитѣ църкви галерия въ притвора може да има само къмъ срѣдния корабъ. Изключение отъ това правило прави църквата Св. Титъ въ Гортина въ Критъ, но тая църква, въ която надъ западнитѣ междурамия е имало низки галерии, е отъ VI вѣкъ и то отъ единъ преходенъ и съвършено особенъ и различенъ по планъ отъ нашата типъ. При това положение ние трѣбва да приемемъ
1. Бошковић. Старинар, 1931, обр. 54.
105
съ най-голѣма сигурность, че първоначалната църква се е различавала по планъ отъ Милутиновата. Дветѣ колони, които сѫ сега въ западната ѝ часть, сѫ стояли на това мѣсто и въ първоначалната постройка, но тѣ сѫ носили пода на горния етажъ. Двата кръстовидни по планъ пиластра, които следватъ следъ тѣхъ, сѫ принадлежали сѫщо сигурно и на първоначалната постройка. Тѣ сѫ отдѣляли притвора отъ корабитѣ. На изтокъ отъ тѣхъ обаче разположението на подпоритѣ е било друго. Тукъ е нѣмало куполъ. На първата напрѣчна основа на разкопаната въ църквата подстройка е имало сигурно две колони, които сега липсватъ. На мѣстото на сегашнитѣ източни подпори на купола сѫ лежали други две колони. Стаичката въ юго-източната часть на олтара и стълпа съ арката на юго-западната сѫ принадлежали и на първоначалната постройка. Че такова е било разпредѣлението на подпоритѣ показва ясно подстройката. Между кръстовиднитѣ стълпове и срѣдата на първата напрѣчна основа къмъ изтокъ има 2.20 м., т. е. точно толкова колкото е разстоянието между сегашнитѣ източни подпори на купола (т. е. на предишния втори чифтъ колони) и олтарния стълпъ и олтарната стаичка. Това показва, че двата чифта колони въ първоначалната постройка сѫ били еднакво отдалечени отъ съседнитѣ подпори, съ които сѫ били свързани съ арки, и че сѫ образували една симетрична, добре измѣрена форма отъ две колони и три арки — форма, която е достатъчно добре позната въ византийската архитектура — форма на троенъ входъ, на тройна арка, на троенъ прозорецъ, употрѣбявана и въ българската архитектура тъкмо въ епохата, въ която датувахме тая първоначална църква. Ние я виждаме не само между притвора и наоса въ църквата на манастира Св. Наумъ на Охридското езеро [1], цѣлата долна часть на която датува споредъ мене отъ началото на X вѣкъ, но и въ голѣмата базилика въ Плиска. Каква е била църквата нагоре? Тоя въпросъ има само две възможни разрешения. Ако предположимъ, че тя е имала куполъ, то ние ще реставрираме горната ѝ часть по подобие на горнитѣ части на Митрополията и на Вронтохиона въ Мистра. [2] Тия две късни куполни
1. Б. Филовъ, Старобългарското изкуство, София 1923, Обр. 31.
2. G. Millet, Monuments byzantins de Mistra. Paris, 1910, табл. 17 и 23.
106
базилики сѫ отъ единъ особенъ типъ, чието начало трѣбва да се търси въ плана на Гюлъ-джамия въ Цариградъ [1] — която е навѣрно отъ срѣдата на IX вѣкъ. Но докато въ Гюлъ-джами квадратътъ на купола е предвиденъ въ плана, въ дветѣ църкви въ Мистра той не личи и въ тая особеность е тѣхната главна характерна черта. Въ Св. Георги въ Старо-Нагоричино никакъвъ квадратъ не е предвиденъ въ първоначалния планъ. Ако е имало значи куполъ, той ще е билъ сложенъ надъ двата чифта колони и безъ да бѫде означенъ въ плана — особеность извънредно странна и изключителна, но която намираме, ако и въ много късна епоха, въ Мистра. Тая възможность азъ допустнахъ още въ 1931 год. [2] Подробното изследване на църквата, което можахъ да направя на мѣстото, едва сега, следъ като българскитѣ войски окупираха поробена Македония, ме наведоха на друга, може би по-вѣроятна, възможность. Отъ прегледа, който направихъ и на останалитѣ църкви въ тая область азъ дойдохъ до мисъльта, че похватътъ да се поставя куполъ на сграда, безъ да се означи неговия квадратъ въ плана, е особеность, която показва вече единъ декадансъ на класичнитѣ византийски архитектурни закони, декадансъ характеренъ единствено за XIV вѣкъ. Митрополията въ Мистра е отъ 1310 год., а Вронтохионъ (Св. Богородица) се датува отъ началото на тоя вѣкъ. Тоя похватъ не е значи свойственъ на епохата, въ която азъ датувахъ църквата въ Старо-Нагоричино и единственото предположение, което трѣбва да направимъ за структурата на горната ѝ часть е това, че тя е била безкуполна базилика. Въ тоя случай тя е била правена по подобие на базиликата въ Плиска, но навѣрно е била засводена цѣлата. Нейниятъ планъ е полученъ чрезъ съкращаването на плана на архиепископската базилика въ Плиска. Въ Плиска тронната аркада се повтаря два пѫти и е удължена и съ една двойна аркада. Тукъ имаме само една единствена тройна аркада. (обр. 11) Това съкращаване на плановетѣ на голѣмитѣ базилики е характерно за епохата на цѣлия X вѣкъ и то върви прогресивно отъ началото до края
1. A. van Міllingen. Byzantine churches in Constantinople. London, 1912, стр. 164 сл., Обр. 56—60; Ch. Diehl, Manuel d'art byzantin, 2 изд., I, Paris, 1925, стр. 433—434.
2. Мавродиновъ, Еднокорабната и кръстовидната църква, стр. 88.
107
на вѣка. Гебе-клисе въ Преславъ [1] е два пѫти по-малка отъ базиликата въ Плиска. Малката Митрополия въ Месемврия, тритѣ костурски базилики, Св. Наумъ на Охридското езеро сѫ съвършено малки. Тѣхнитѣ планове сѫ получени всички отъ съкращаването на плановетѣ на голѣмитѣ базилики. Голѣмиятъ и много широкъ срѣденъ корабъ на базиликата въ Плиска е билъ покритъ съ дървенъ покривъ, но тукъ въ Старо-Нагоричино тоя срѣденъ корабъ е тѣсенъ и е билъ навѣрно засводенъ съ цилиндриченъ сводъ.
Така реставрацията, която давамъ на обр. 11, е най-вѣроятната. Предположилъ съмъ, че както въ Плиска [2] галериитѣ надъ притвора сѫ продължавали и надъ страничнитѣ кораби. За височината и направата на колонитѣ съмъ взелъ височината и направата на дветѣ колони, които стоятъ и сега въ притвора. Тая направа не е обикновена. Базитѣ на тия две колони иматъ формата на обърнати наопаки капители, които сѫ поставени на висока четвъртита основа. Бихме помислили, че тая основа е случайна, ако точно сѫщата направа нѣмаха и дветѣ колони между притвора и наоса въ Св. Наумъ [3], колони, които принадлежатъ на първоначалния периодъ на градежъ и могатъ да се датуватъ къмъ годината 900 — т. е. пакъ отъ епохата на царь Симеона. Ние имаме значи работа съ установена за епохата форма. Естествено е, че подробноститѣ на моята реставрация не могатъ да бѫдатъ съвършено точни. Тройната аркада на долния етажъ е могла да бѫде обхваната отъ една голѣма арка, както е случая въ Св. Наумъ, по прозорцитѣ на Св. София въ Цариградъ [4] или по аркадитѣ на Св. Виталий въ Равена [5]. Но тая форма сѫществува и безъ голѣмата арка, която я обхваща и която тукъ би отишла много високо. Надъ тройната аркада, горе азъ прибавихъ полукрѫгълъ отворъ съ две колонки — форма cсѫщо така позната въ византийската архитектура и която придружава
1. В. Иванова, Проучване на църквата Гебе-клисе въ Преславъ, Годишникъ на Народния музей, 1926—31, стр. 189 сл.
2. B. Иванова, Голѣмата базилика въ Плиска, Изв. арх. и-тъ, XII, 1938, стр. 370; Н. Мавродиновъ, Базиликата въ Плиска и българскиятъ дворцовъ церемониалъ, Изв. арх. к-тъ, XIII, 1939, стр. 251.
3. Б. Филовъ, Старобългарското изкуство, София, 1923, обр. 31.
4. С. Gurlitt, Die Baukunst Konstantinopels, Textband, Berlin, 1912, табл. 8e.
5. Dіehl, Manuel, I, обр. 85.
108
обикновено формата на тройната аркада [1]. Височината на тая аркада стана по-голѣма отъ тая на северната приапсидна арка, която сѫществува и сега. Това ме накара да предположа, че, както въ Плиска, олтарътъ е билъ покритъ малко по-низко отъ срѣдния корабъ. Тъй като страничнитѣ галерии сѫ навѣрно продължавали и тукъ, азъ поставихъ горе малъкъ двоенъ отворъ. Сигурниятъ фактъ, че галериитѣ на притвора сѫ се простирали на ширината на тритѣ кораба показва, че тия три кораба на църквата сѫ били подъ единъ покривъ. Ние можемъ да кажемъ съ положителность, че долниятъ етажъ на притвора е билъ засводенъ съ три надлъжни цилиндрични свода, но какъ е билъ покритъ горниятъ етажъ, е неизвестно. Възможно е неговитѣ сводове да сѫ опредѣляли тричлененъ покривъ, по-низъкъ отъ тоя на наоса. Въ моята реконструкция азъ го поставихъ условно на една и сѫща височина съ него. Тая реконструкция е въ общи черти най-вѣроятната реконструкция, която може да се направи на първоначалната църква.
Да разгледаме сега Милутиновата постройка. Сръбскиятъ краль заварилъ старата църква полуразрушена. Неговитѣ архитекти сѫ били строители на кръстовидни църкви и когато имъ е било порѫчано да я реставриратъ, тѣ сѫ решили да издигнатъ върху стенитѣ ѝ една кръстовидна куполна църква. Тѣ сѫ използували тия стени до височината, на която сѫ били запазени и сѫ ги доградили. Тѣ сѫ използували и тия колони и стълпове въ църквата, които сѫ могли да имъ послужатъ за новата постройка. Галерията обаче е била паднала. Въ кръстовиднитѣ куполни църкви, отъ типа употрѣбяванъ по нашитѣ земи, не е имало галерии. Ето защо тѣ не сѫ възстановили галериитѣ. Контрафорситѣ по стенитѣ сѫ стояли на доста голѣма височина. Майсторитѣ сѫ се изправили съ очудване предъ тѣхъ. Тѣ сѫ разваляли тѣхната архитектурна композиция съ отвѣснитѣ си форми и линии. Ето защо сѫ имъ прибавили арки. Тъй като западното рамо на кръста е влизало въ стария притворъ и той, безъ галериитѣ си, е станалъ нераздѣлно цѣло съ нея, тѣ сѫ прибавили новъ притворъ, чиито сводове сѫ паднали, както и аркитѣ на контрафорситѣ, во чиито стени стоятъ още на
1. Gurlitt, цит. мѣсто.
109
известна височина. Неоспоримиятъ фактъ, че тѣ сѫ заварили старата църква полуразрушена, ни казва, че манастирътъ, ако изобщо преди Милутиново време църквата е била манастирска, е билъ запустѣлъ. Той е билъ или основанъ или възобновенъ именно отъ Милутина.
За да разберемъ какви сѫ били майсторитѣ на сръбския краль, отъ кѫде сѫ дошли или отъ кѫде сѫ били повикани, ние трѣбва да разгледаме внимателно това, което тѣ сѫ надстроили. Азъ нѣма да описвамъ ни великолепната тухлена украса на горнитѣ части на църквата, ни тая на куполитѣ или на фронтонитѣ. Изкуството на тия майстори е имало три главни особености : 1) тѣ сѫ познавали чисто византийската петкуполна система; 2) тѣ сѫ познавали глиненитѣ панички и четирилистници, които сѫ поставени въ редове между камънитѣ или покрай аркитѣ; 3) тѣ сѫ строили съ мѣстния македонски клетъченъ градежъ. Най-важна отъ тия три особености представятъ глиненитѣ боядисани зелено и гледжосани четирилистници. На южната фасада, въ тимпана на тройния прозорецъ (обр. 12) тѣ сѫ поставени въ четири реда. Тѣ извиватъ и покрай цѣлия архиволтъ на тоя прозорецъ. Надъ него ги виждаме наредени въ форма на обърната наопаки буква Т. Тѣ извиватъ и покрай голѣмата арка, която отбелязва отвънъ свода на западното рамо на кръста на църквата. Но ние ги виждаме и поставени случайно, да запълнятъ празднитѣ мѣста между два камъка, въ дѣсното стѫпало на тая арка. По западната фасада тѣ не само вървятъ по извивкитѣ на всички архиволти на прозорцитѣ, но и образуватъ кръстове надъ тѣхъ и въ тимпанитѣ имъ (обр. 13). Тѣ сѫ поставени въ редове и по тимпанитѣ на аркитѣ на куполитѣ (обр. 13). Азъ изтъкнахъ на друго мѣсто [1], че тѣ се явяватъ за пръвъ пѫть въ източната срѣдновѣковна архитектура въ Преславъ. Виждаме ги въ края на X и началото на XI вѣкъ и въ Месемврия, а въ XII, XIII и XIV в. въ Търново, Никополъ, Ловечъ и дори въ Долна-Каменица на Тимокъ. До края на ХІІІ в. тѣ сѫ характерна черта единствено на северобългарската архитектура и като изключение на тая на Месемврия — градена, както по всичко изглежда,
1. Н. Мавродиновъ, Външната украса на старобългарскитѣ църкви, Изв. бъл. арх. и-тъ, VIII, 1931, стр. 312—13.
110
отъ търновски майстори. Къмъ примѣритѣ, които дадохме тогава сега ще прибавимъ още единъ. При подновяването на външната мазилка на старата източна часть на Боянската църква, подновяване което стана миналата година, г-жа Вѣра Иванова откри такива панички и четирилистници покрай дѫгитѣ на аркитѣ, които красятъ страничнитѣ фасади ва тая сграда. Тя е навѣрно отъ XII вѣкъ. Така до края на XIII вѣкъ ние нѣма да срѣщнемъ тоя украсителенъ мотивъ ни въ Царирадъ
Обр. 12. — Тимпанъ на южната фасада на църквата Св. Георги въ Старо-Нагоричино
и Солунъ, ни въ Гърция или Сърбия. Църквата въ Старо-Нагоричино е първиятъ паметникъ, въ който той се срѣща вънъ отъ границитѣ на тогавашна България. Въ сѫщинска Сърбия той отива едва въ втората половина на XIV вѣкъ, въ Гърция едва въ първата половина XV вѣкъ [1]. Тия факти показватъ ясно, че тукъ сѫ работили майстори дошли
1. G. Millet, L'école grecque dans l'architecture byzantine, Paris, 1916, стр. 253 сл.
111
отъ България. Но тия майстори сѫ били отъ область проникната отъ византийски влияния, тъй като тѣ сѫ построили петкуполна църква. Азъ посочихъ сѫщо на друго мѣсто [1], че византийскитѣ влияния въ архитектурата проникватъ въ България много по-рано отколкото въ Македония, гдето ги установяваме за пръвъ пѫть въ 1295 г. въ Св. Климентъ въ Охридъ. По течението на р. Струма тѣ навлизатъ сигурно най-късно въ началото на XII вѣкъ,
Обр. 13. — Тимпанътъ на западната фасада на църквата Св. Георги въ Старо-Нагоричино
както ни показватъ църквитѣ въ Земенъ и Колуша до Кюстендилъ. Тѣ идатъ тамъ навѣрно отъ Солунъ. Въ Търново тѣ личатъ още въ края на XII или началото на XIII вѣкъ въ плана на патриаршеската църква Св. Спасъ. Ние можемъ да кажемъ съ сигурность, обаче, че майсторитѣ, които сѫ подновили църквата въ Старо-Нагоричино не сѫ дошли тукъ отъ кюстендилската область, тъй като не виждаме гледжосанитѣ
1. Мавродиновъ, Еднокорабната и кръстовидната църква, стр. 156 сл.
112
четирилистници ни въ Земенъ ни въ Колуша, ни въ строената презъ време на царь Иванъ Александра църква въ Орѣховския монастиръ до Земенъ [1]. Тѣ сѫ могли да дойдатъ или отъ София или презъ Морава отъ видинската область, гдето въ църквата на с. Долна-Каменица до Княжевацъ виждаме между 1323 и 1330 год. тия гледжосани четирилистници. Третата особеность на изкуството на тия майстори — македонскиятъ клетъченъ градежъ — показва, че тѣ сѫ дошли въ македонскитѣ земи малко по-рано и сѫ успѣли да си приобщатъ тоя особенъ видъ градежъ въ самата область, въ която сѫ били повикани да работятъ. Тѣ сѫ строили сигурно и други църкви.
За да завършимъ съ архитектурнитѣ особености на църквата въ Старо-Нагоричино, ние ще трѣбва да хвърлимъ още единъ погледъ на плана, който показва разкопанитѣ основи край нея (обр. 10). Интересуватъ ни тия на малкия параклисъ долепенъ до южната ѝ страна. Той не принадлежи на първоначалния ѝ градежъ, защото не само, че не е свързанъ съ него, а и е лошо долепенъ. Но той не принадлежи и на Милутиновата постройка, тъй като не го виждаме въ изображението на църквата, което Милутинъ държи въ рѫцетѣ си. (обр. 11). Той е строенъ значи следъ 1312—1313 год. и ние мислимъ, че не е изключено да е направенъ, за да приюти тѣлото на българския царь Михаилъ Шишмана.
Подробно проучваве на стенописитѣ на църквата, рисувани въ 1317—18 год., още не е направено. Тѣ не сѫ и издадени всичкитѣ. Иконописцитѣ с се подписали. На северното лице на юго-западния пиластъръ, върху дрехата на изобразения тамъ светецъ, ние четемъ името на Евтихий — подписано на гръцки [2]. На гръцки се подписва на южната стена и втория майсторъ — Мануилъ [3]. Двамата живописци сѫ изглежда гърци. Тѣ принадлежатъ на южномакедонска гръцка школа, чийто центъръ е билъ навѣрно нѣкѫде къмъ Янина. Когато влѣзохъ за пръвъ пѫть въ църквата азъ бѣхъ много
1. В. Иванова. Орѣховскиятъ монастиръ и неговитѣ грамоти, Извѣстия истор. д-во, XI—XII, 1931—1932, стр. 81, обр. 2.
2. G. Millet, L'ecole grecque dans l'architecture byzantine, Paris. 1916, Обр. 2.
3. V. Petkovič. Un pentre serbe du XIVe siècle. Melanges Charles Diehl, II, Paris, 1930, стр. 134.
113
очуденъ. Многобройнитѣ стени и сводове на тоя не толкова голѣмъ, колкото високъ храмъ, сѫ изписани съ нѣколко десетки образи на светци и съ много, извънредно много, но малки по размѣри сцени. Вижда се ясно, че иконописецътъ е билъ навикналъ да изписва малки кръстовидни църкви, въ които ce е стремилъ, като умалява сценитѣ, да вмѣсти поне главнитѣ случки изъ живота на Христа и че сега, като е попадналъ на една по-голѣма църква, не е знаелъ какво да прави. Вмѣсто да уголѣми сценитѣ и образитѣ, той ги е умножилъ. За да можемъ само да разгледаме високо изписанитѣ сцени ни е нуженъ бинокълъ. Тѣ изглеждатъ като петна на килимъ, пъстри съ яркитѣ си бои и ни една отъ тѣхъ, съ изключение на голѣмото Причастие на апостолитѣ въ апсидата, не обръща внимание. Само тия отъ живота на Христа до влизането въ Иерусалимъ сѫ тринадесеть на брой. Двадесеть и три сцени описватъ събитията отъ тоя мигъ до Възкресението, а четиринадесеть — отъ Слизането въ ада до Възнесението. Но освенъ тѣхъ въ западната часть на църквата е календарътъ на всички месеци и житието на Св. Георги въ деветнадесеть други сцени, а въ страничнитѣ части на олтара — житието на св. Никола (въ диаконикона) и живота на Богородица въ протезиса. Образитѣ на светцитѣ сѫ сѫщо малки, но многобройни. Нѣкѫде, като въ олтаря или по стълповетѣ тѣ сѫ въ два реда, единъ надъ други. Тѣхниятъ брой само въ тритѣ кораба достига до сто и деветь. Тѣ сѫ отъ всички видове — постници и основатели на монастири, лѣчители, мѫченици, военни светци, пророци и пр. Въ олтара и то само въ срѣдната му часть сѫ изписани тридесеть и осемь църковни отци-владици. Умножаването на сценитѣ се дължи до голѣма степень и на това, че майсторъ Евтихий ce е ползувалъ отъ илюстровани жития или евангелия, въ които, както винаги, текстътъ е предаденъ въ образи подробно. Нарѫчникътъ на майсторъ Евтйхий е билъ, както г. Габриелъ Мийе откри [1], четириевангелие подобно на това въ библиотеката Лауренциана въ Флоренция и което носи сигнатура Laur. VI. 23. To е отъ цариградски произходъ, но пази старата александрийска традиция. Но Евтихий не е копиралъ слѣпо това евангелие. To му е послужило само за основа.
1. G. Millet, Recherches sur l'iconographie de l'Évangile, Paris. 1916, стр. 639 сл.
114
Необикновената свобода, съ която се е ползувалъ той, личи най-вече въ самитѣ сцени. Той ги е претрупалъ съ много и различни допълнителни образи, а нѣкѫде е прибавилъ и цѣли тълпи. Така Успението Богородично има видъ на грамадна процесия [1]. Четирма апостоли носятъ на раменетѣ си смъртното легло и въ тая съвършено нова за византийското изкуство композиция ние ще видимъ влиянието на италианския майсторъ Дучо, който още къмъ 1308 год. рисува Богородица носена на раменетѣ на апостолитѣ. Предъ четирмата носачи вървятъ останалитѣ апостоли, задъ тѣхъ голѣма тълпа отъ светии и жени. На втория планъ, въ срѣдата на който е Христосъ, две голѣми тълпи отъ ангели съ свѣщници въ рѫце придружаватъ шествието. Горе небето не е праздно и то. Въ отдѣлни облаци сѫ изобраземи втори пѫть апостолитѣ, а подъ тѣхъ пророци и пророчици. Сѫщото претрупване на образи има и въ останалитѣ сцени. Така — въ апсидата четири ангела придружаватъ Христа, който дава причастие на апостолитѣ. Въ Разпятието сѫ изобразени не само двамата разбойника отъ дветѣ страни на Христа, сѫщо по италиански маниеръ, не само тълпа отъ жени около Богородица, а и две други тълпи отъ зрители. Гѫсти тълпи има и около Анна, Каиафа и Пилата. Тълпата въ Гетсиманската градина въ мига, въ който Юда цѣлува Христа, е безбройна. Пълната свобода, съ която се е ползувалъ майсторъ Евтихий, се чувствува и въ архитектуритѣ и въ пейзажа. Художникътъ пълни фоноветѣ най-вече съ прелестни фантастични елинистични и помоейски архитектури. Колони и колонки сѫ поставени навсѣкѫде, драперии съединяватъ зданията, отъ тия здания се издаватъ въ различни посоки малки архитрави. Стенитѣ на сградитѣ сѫ украсени съ рамки, съ крѫгли или вертикални петна. Действителни архитектури обаче той рисува по-малко. Тукъ-таме ще видимъ вѣрна и точно нарисувана градска врата, като тая на града, който св. Георги спасява отъ дракона и надъ нея антична маска поставела въ люнета. Въ Кръщението той рисува алегорията на рѣката Йорданъ по античенъ маниеръ — старецъ съ ваза въ рѫка, а до него морско животно, което е видѣлъ съ очитѣ
1. V. Petković, La peinture Serbe au Moyen Age, I, Beograd, 1930, табл. 41 a.
115
си — амеба. Въ пейзажътъ високи и фантастично изрѣзани елинистически хълмове сѫ поставени дори единъ задъ другъ, единиятъ въ лѣво, а другиятъ въ дѣсно и задъ тѣхъ сѫ скрити по източенъ маниеръ нѣкои образи — зрители или участници въ сценигѣ, които ставатъ на първия планъ. Пейзажътъ и архитектуритѣ запълватъ цѣлия фонъ. Така въ изкуството на майсторитѣ Евтихий и Мануилъ се чувствува опиянение отъ свободата, която сѫ придобили да рисуватъ, както знаятъ. Тѣхниятъ стилъ е единъ бароковъ стилъ.
Но тѣ сѫ си приобщили и старата мѣстна македонска живописна традиция. Тѣ сѫ тръгнали отъ нея. Тя е по-драматична, по-емоционална и по-човѣчна отъ чисто византийската. Въ погребението на св. Георги виждаке група отъ петь образа, които наведени скърбятъ и плачатъ. Единъ си е закрилъ лицето съ дветѣ рѫце. Една жена бърше сълзитѣ си. Най-интересно е обаче Разпятието [1]. Мария припада отъ скръбь. Младиятъ апостолъ Иоанъ я придържа отъ едната страна, а една отъ женитѣ, отъ другата. Тя се навежда напредъ. Тя не може да устои на мѫката, която я обзема. Че майсторитѣ продължаватъ старата македонска живописна традиция, близка съ източната живопись, се вижда и отъ това, че тѣ рисуватъ сцени въ непрекѫснатъ фризъ, неотдѣлени една отъ друга. Жалко е, че тѣ не сѫ отишли no-далече въ изобразяването на тия дълбоки човѣшки чувства. Тѣхнитѣ интереси сѫ ги водили другаде — къмъ живописиото и раздвиженото, къмъ прелестнитѣ подробности на пейзажа и на архитектуритѣ, къмъ умножаването на образитѣ. Така вмѣсто да отидатъ въ дълбочина, тѣ сѫ, се разпиляли на ширина.
Живописьта имъ съвсемъ не е лишена отъ качества. Тѣ удължаватъ образитѣ си и ги рисуватъ пълни и високи(обр. 14). Г. Габриелъ Мийе намира, че тѣ сѫ обладани отъ сиенска грация. Тѣ нѣматъ много плъть, при все че членовстѣ на тѣлата имъ се различаватъ подъ драпериитѣ. Гънкитѣ на тия драперии сѫ многобройни и образуватъ прави и пречупени или лѫчисти линии. Тѣ ги обезплътяватъ. Живописьта на Евтихия и Мануила, раздвижена и елегантна, е много по-малко експресивна, обаче, отколкото бихме очакали да
1. G. Millet, L'art des Balkans et l'Italie au XIVe siècle, Atti del V congresso di Studi byzantini. II, Roma, 1040, стр. 251 сл.
116
бѫде. Изразитѣ на лицата сѫ едни и сѫщи (обр. 15) — сериозни, намръщени и малко печални. Стилътъ — раздвиженъ и живописенъ — не е лишенъ отъ известна сухота.
Обр. 14. — Образъ на Богородица отъ църквата Св. Георги въ Старо-Нагоричино (Фот. Н. Окуневъ)
* * *
(Матейче)
Селото Матейче се намира на 15 клм. западно отъ Куманово, въ подножието на планината Църна-гора, а прочутиятъ манастиръ, който носи името на селото е горе въ самата планина.
117
Азъ заварихъ неговата великолепна църква напълно реставрирана архитектурно и обезобразена отъ архитектитѣ на сръбския скопски митрополитъ Иосифъ (обр. 16
Обр. 15. — Глава на светецъ отъ църквата Св. Георги въ Старо-Нагоричино (Фот. Н. Окуневъ)
и 17). Доколко тѣ сѫ разбирали това, което сѫ правили се вижда отъ факта, че покривитѣ на петьтѣ купола на църквата вървятъ въ прави линии, а тия на многобройнитѣ фронтони
118
сѫ въ криви. Прибавили сѫ на западното рамо на кръста и единъ прозорецъ — розета, за да свържатъ, съ тая очевидна фалшификация, църквата съ сръбската и далматинска архитектура. Недостатъцитѣ на тая реставрация сѫ отбелязани и отъ арх. Бошковичъ [1]. Църквата е изучавана архитектурно нѣколко пѫти [2].
Обр. 16. — Църква въ манастира Матейче. Западна фасада
Тя бѣше несигурно датувана ту отъ XI в., ту отъ XII—XIV в. и най-после отъ самия XIV в. [3] Азъ я поставихъ въ XIV вѣкъ и то къмъ годината 1350 [4]. Следващитѣ изследвания потвърдиха моята датировка. Тя е строена сигурно
1. Б. Бошковић, Срушена е и стара капела у Матејићу!, Старинар, т. XIV, 1939, стр. 153.
2. G. Millet, L'art Serbe. Les églises, Paris, 1919, стр. 120 сл.; Мавродиновъ, Еднокорабната и кръстовидната църква, стр. 90.
3. В. Иванова, Стари църкви и монастири по българскитѣ земи, Годишникъ Народ. музей, 1922—25, стр. 516.
4. Мавродиновъ, цит. мѣсто.
119
наскоро следъ смъртьта на Душана отъ жена му, българката царица Елена, сестра на царь Иванъ Александра, навѣрно къмъ 1356—1357 г. [1] На мѣстото на тая църква е имало преди това друга, отъ която майсторитѣ сѫ оставили само една отъ страничнитѣ апсиди въ олтаря на сегашната църква. Въ XVI вѣкъ тая апсида била доградена съ стени къмъ западъ, северъ и югъ и по тоя начинъ е билъ направенъ малъкъ параклисъ въ самия олтаръ. Архитектитѣ на
Обр. 17. — Църква въ манастира Матейче отъ югозападъ
скопския митрополитъ сѫ разрушили цѣлия параклисъ, въпрѣки протеститѣ на сръбскитѣ археолози, защото прѣчелъ на новата олтарна преграда! [2] Върху части отъ основитѣ на старата църква, градеча само отъ камъкъ, майсторитѣ на царица Елена сѫ поставили стѫлповетѣ и стенитѣ на цѣлата срѣдна и югозападна часть на новата църква.
1. Н. Окуневъ, Гласник Скоп. Науч. Д-ва, VII—VIII, 1930, стр. 89 сл.
2. Бошковић, цит. съч., стр. 153—154.
120
За насъ е важенъ въпросътъ, какви сѫ били тия архитекти и откѫде сѫ дошли тукъ. Като тия на църквата въ Старо-Нагоричино, тѣ не сѫ имали нищо общо съ Сърбия. Азъ установихъ на друго мѣсто, че цѣлата македонска архитектура отъ времето на сръбското владичество почива на мѣстни по-стари традиции и се оформява подъ силно византийско влияние, но че нѣма нищо общо съ сръбската архитектура, отъ която се отличава не само по градежъ, но и по похвати и форми. Това се отнася за всички правени презъ това време църкви, но то личи най-вече въ голѣмитѣ строени или поправяни отъ сръбски крале или кралици храмове като Старо-Нагоричино, Матейче и Грачаница. Майсторитѣ на тия църкви не сѫ познавали, не сѫ виждали дори сръбскитѣ църкви въ Рашка. Никакво, дори и най-малко сръбско влияние не може да се забележи въ тая късна македонска архитекгура. Напротивъ, източно-българското влияние е очевидно не само въ Старо-Нагоричино, но и тукъ — въ Матейче, гдето се проявява много силно въ градежа. А тоя градежъ е особенъ. Той е неправиленъ. По-голѣми дѣлани камъни сѫ смѣсени въ него съ плочесто отрѣзани тънки блокчета. Между тѣхъ има хоризонтални редове отъ тухли, прекѫсвани на нееднакви разстояния отъ вертикално, сѣкашъ случайно, поставени тухли. Често вертикалнитѣ тухли сѫ замѣняни съ по две кѫси хоризонтални тухлички. Влиянието на клетъчния градежъ е тукъ явно, но самиятъ градежъ не може да се нарече клетъченъ. Той е единъ срѣдновѣковенъ opus incertum отъ тухла и камъкъ. Втората му особеность е тухлената украса. Нѣкои отъ тимпанитѣ подъ ѫгловитѣ куполи сѫ цѣли украсени съ рисунки отъ тухли. Така на главната фасада виждаме въ лѣво рисунка, която прилича на рѣдко тъкано платно — вертикалнитѣ редове тухли сѫ пресѣчени отъ малки тухли, които даватъ илюзията за хоризонтални, губещи се отдолу, като въ плетка, редове. Въ дѣсно цѣлия тимпанъ е украсенъ съ ромбове. Подобенъ, несигуренъ, дребенъ, но повлиянъ отъ клетъчния, градежъ ние виждаме за пръвъ пѫть въ църквата Св. Никола въ Мелникъ, която датува най-късно отъ първата половина на ХШ вѣкъ [1].
1. Н. Мавродиновъ, Църкви и монастири въ Мелникъ и Роженъ, Годишникъ на Народния музей, 1926—31, стр. 292 сл., стр. 169.
121
Въ нея тухлитѣ сѫ, повече отъ камънитѣ, но сѫщата неправилность и сѫщото далечно влияние отъ клетъчния градежъ може да се установи. Съвършено подобенъ на градежа на църквата въ Матейче е тоя на Хрельовата кула въ Рилския манастиръ [1], градена въ 1335 година съ срѣдствата на протосеваста Хрельо. Тя е строена значи двадесеть години преди църквата въ Матейче. Тя има сѫщо тухлена украса отъ ромбове, отъ рибя кость или зигъ-зази. Въ 1335 год. е строена навѣрно, пакъ съ сѫщия градежъ, и отъ сѫщитѣ майстори непубликуваната църква въ с. Рила. Отъ 1369 год. е друга, правена отъ рѫцетѣ на сѫщия майсторъ съ съвършено сѫщия гргдежъ, църква Св. Андрей на р. Треска юго-западно отъ Скопие [2]. Отъ това време сѫ и дветѣ съседни до тая църква манастирски църкви Св. Богородица въ Матка и западната часть на Св. Никола. Ако наредимъ сега тия църкви въ хронологиченъ редъ и проследимъ пѫтя на майсторитѣ, които сѫ ги градили ще видимъ, че тѣ започватъ въ 1335 г. въ Рилския манастиръ, пѫтуватъ на западъ и работятъ въ 1356—7 год. въ Матейче, а следъ това се спущатъ къмъ Скопие и къмъ 1369 година ги виждаме на р. Треска. Началото на тая школа, както ни казва Св. Никола въ Мелникъ, е по срѣдното течение на р. Струма.
Отъ стенописитѣ, за които ще говоримъ общо следъ малко, мене ме интересуваше
преди всичко генеалогичното дърво на царица Елена, сестра на царь Иванъ
Александра, изписано на западната стена на църквата на лѣво отъ входа (обр. 16).
To е било видено за пръвъ пѫть отъ Евансъ [3], който около единъ отъ
многобройнитѣ образи е прочелъ надписътъ:
и е помислилъ, че е това на
Комнинитѣ. Той е погрѣшилъ бележкитѣ си и съобщава, че тоя надписъ стоялъ около
образъ отъ най-високитѣ редове на дървото. По него Иречекъ погрѣшно датува
църквата отъ XI вѣкъ [4]. Азъ отбелязахъ тая грѣшка
1. Йор. Ивановъ, Св. Ивань Рилски и неговиятъ монастиръ, София, 1917, стр. 33.
2. G. Millet, L'art Serbe. Les églises, обр. 136; Мавродиновъ, Еднокорабната църква, стр. 62 сл., обр. 74.
3. A. Evans, Antiquarian Researches in Illyricum, part IV, Archaeologia, v. XLIX, 1885, стр. 155.
4. K. Jireček, Staat und Gesellschaft in mittel. Serbien. Denkschr. der Akademie der Wiss. in Wien, кн. 56, г. III, стр. 4.
122
своевременно [1]. Първото проучване на генеалогичното дърво направи г. Николай Окуневъ [2]. Той установи именно, че то е дърво на царица Елена и че съдържа образитѣ на нейнитѣ
Обр. 18. — Генеалогичното дьрво на царица Елена въ Матейче (Фот. Радойчичъ)
1. Мавродиновъ, Еднокорабната и кръстовидната църква, стр. 90.
2. Н. Окуневъ, Граћа за историју српске уметности. 2. Црква Свете Богородице — Матеич, Гласник Ск. н. д-ва, VII—VIII, Одел. друш. наука, 3—4, 1930, стр. 91.
123
прадѣди отъ родоветѣ на Асеновци и на Комнинитѣ. Знае се, че нейниятъ братъ царь Иванъ Александъръ произхождалъ отъ рода на Иванъ Асена II. [1] Отъ друга страна потомцитѣ на Асеновата династия (следъ бѣгството на Иванъ Асена III въ Цариградъ) сѫ заемали важни длъжности въ Византия, защото, споредъ Окунева, тѣ сѫ били навѣрно въ роднински връзки съ византийскитѣ царе, т. е. били потомци на Комнинитѣ. Отъ трета, по-малкиятъ братъ на царица Елена и на царь Иванъ Александра, който ce е наричалъ сѫщо Иванъ, жененъ за Анна Палеогина, билъ управитель на Албания и ce е титулувалъ Иванъ Комнинъ Асенъ. Така — обяснимо е, защо тукъ фигурира поpтретътъ на византийския императоръ Исакъ Комнинъ.
Тия бележки на Окунева ме накараха да проуча наново генеалогичното дърво на
царицата. To има осемь хоризонтални реда (а не седемь, както пише Окуневъ), отъ
които двата горни сѫ имали по петь образа, а останалитѣ шесть по три. (Обр. 18).
To е нзвънредно много повредено. Въ срѣдата на най-горния редъ е царица Елена,
въ лѣво Душанъ и синътъ ѝ, въ лѣво дветѣ ѝ дъщери. Отъ втория и отъ третия редъ
не сѫ останали никакви образи. Въ четвъртия редъ се виждатъ части отъ двата
крайни образа. Сравнително добре запазени е срѣдниятъ и дѣсниятъ образъ на петия
редъ (обр. 19) Срѣдниятъ образъ е тоя на монахъ. облѣченъ въ монашеска кафява
мантия. Отъ легендата въ лѣво отъ главата се четатъ два реда отъ едно
разположено на три реда име. . . ОКТІСТОС, което ще е
. Допълненитѣ две букви
се виждатъ и тѣ, смѫтно, на горния редъ. Първитѣ две отъ последнитѣ четири букви
сѫ предадени завързани въ буква
. Отъ легендата на дѣсния образъ, който е
царски (корона, лоронъ, жезълъ и византийско императорско облѣкло) се чете отъ
лѣво на главата разположено въ четири реда името ІСААКIОС, а въ дѣсно отъ
главата, по-смѫтно, титлата
. Това е името, което Евансъ е челъ. Сега то е
много повече повредено отколкото въ времето, по което Евансъ е билъ тукъ. Отъ
означението
не се вижда нищо. На следния — шестия отъ горе на долу — редъ
най-добре е запазенъ дѣсния образъ, който
1. К. Иречекъ, Исторія Болгаръ, Одесса, 1878, стр. 392; Б. Филовъ, Миниатюритѣ на Манасиевата хроника, София, 1927, стр. 11.
124
е
подъ тоя на императора Исакъ. Той е образъ на императоръ (корона, жезълъ,
облѣкло). Запазена е, смѫтно, въ дѣсно титлата въ петь реда
. . . Срѣдниятъ
образъ подъ образа на монаха Теоктистъ е тоя на благородничка. Той е слабо
запазенъ. Жената има на главата си бѣла широка забрадка. Въ лѣво третиятъ образъ
е още по-слабо запазенъ. Той е изглежда образъ на младъ мѫжъ. Подъ тоя шести
редъ има още два реда съ по три лошо запазени медалиона.
Обр. 19. Срѣднитѣ и дѣснитѣ медалиони отъ петия и шестия редъ на генеалогичното дърво на царица Елена въ Матейче
Окуневъ отбелязва, че на единъ отъ медалионитѣ е прочетено името Василий. Азъ не намѣрихъ никакви слѣди отъ такова име и заключихъ, че навѣрно титлата на императора отъ шестия редъ е била прочетена погрѣшно като име.
За да разберемъ оскѫднитѣ данни, които това генеалогично дърво ни дава, ние трѣбва да направимъ следнитѣ забележки. Гранкитѣ на лозата, които обхващатъ бюстоветѣ, сѫ разположени тукъ по особенъ начинъ. Две стъбла тръгватъ
125
отъ долу (и въ срѣдата) и вървятъ нагоре, като се преплитатъ и образуватъ, дветѣ, осемь медалиона въ срѣдата на дървото отъ долу нагоре. Последниятъ е тоя, който съдържа образа на царица Елена. Отъ тия срѣдни стъбла излизатъ страничнитѣ гранки. Тоя начинъ на композиране на дървото показва, че срѣднитѣ медалиони съдържатъ прѣкитѣ прадѣди на царицата, а страничнитѣ — роднинитѣ по странична линия или съпрузитѣ, съпругитѣ, братята или други синове, дъщери или племенници на прѣкитѣ прадѣди. Обикновено тѣ съдържатъ потомци на прѣкия прадѣдъ отъ предидущия редъ [1]. Така единственниятъ прѣкъ прадѣдъ, чието име знаемъ, е тоя Теоктистъ, който се намира на петия редъ на дървото. Въ дѣсно отъ него е императорътъ Исакъ. Ние не знаемъ, дали той е Исакъ I Комнинъ (1057—1059) или Исакъ II Ангелъ (1185—1195) и трѣбва да обсѫдимъ тоя въпросъ, тъй като той е сигурно роднина на нашия Теоктистъ. Ако приемемъ, че е Исакъ I Комнинъ трѣбва да си спомнимъ, че тоя императоръ е жененъ за Екатерина, внучка на царь Самуила [2] и че е първиятъ императоръ отъ династията на Комнинитѣ. Че той не може да бѫде прѣкъ прадѣдо знаемъ отъ това, че единствения му синъ е умрѣлъ младъ, a единственната му дъщеря, изглежда, е приела монашество заедно съ него и жена му. Той може да фигурира тукъ като основатель на династията на Комнинитѣ, за да покаже, че приелиятъ монашество Теоктистъ произлиза отъ тоя императорски родъ. По-вѣроятно е обаче той да е Исакъ II Ангелъ. За тоя императоръ ние трѣбва да знаемъ следнитѣ факти. Неговиятъ дѣдо Константинъ Ангелъ е билъ жененъ за Теодора Комнина, дъщеря на императора Алексий I Комнинъ, който билъ племенникъ на Исакъ I Комнинъ и билъ жененъ за Ирина Дука — внучка на Троянъ — внукъ на царь Самуила [3]. Като имаме предъ видъ, че подъ тоя пети редъ въ генеалогичното дърво на царица Елена има още три развалени реда, ние можемъ да приемемъ съ сигурность, че царица Елема е изкарвала своята генеалогия отъ царь Самуила. Фактътъ, че
1. Émile Mâle, L'art religieux du XIII-e s. en France. Paris, 1923, стр. 172 сл.
2. B. Злaтapcки, История на бълг. държава, II, България подъ византийско владичество, София, 1934, стр. 135.
3. Златарски, п. т., стр. 134.
126
редоветѣ сѫ три, а колѣната между Исакъ II Ангелъ и Самуила сѫ повече, не говори непремѣнно въ полза на Исакъ I Комнинъ, тъй като и въ горнитѣ редове дървото е съкратено, т. е. между епохата на тоя императоръ и епохата, въ която живѣе Елена, е имало сигурно повече отъ три колѣна, докато въ дървото нѣма мѣсто за повече. Какво сѫ съдържали тия три колѣна, мѫчно можемъ да опредѣлимъ. Въ срѣдата на втория редъ е билъ навѣрно образътъ на Елениния баща, българския боляринъ Страцимиръ или на майка ѝ Кераца. Третиятъ и четвъртиятъ редъ е съдържалъ въ срѣдата двама прадѣди, които сѫ създавали връзката между династията на Комнинитѣ или Ангелитѣ и бащата или майката на Елена. Тѣ сѫ били навѣрно отъ рода ва Асеновци. Тукъ е стоялъ образътъ на Иванъ Асена II. Тая връзка не може да баде създадена чрезъ Константинъ Тиха, тъй като той нѣма деца отъ жена си Ирина, която е едновременно внучка на Иванъ Асена II и дъщеря на Теодоръ II Ласкарисъ, който по рода на баща си (Ватаци) е сѫщо потомъкъ на Самуила [1]. Тя може да се установи чрезъ децата на Иванъ Асена II отъ жена му Ирина (Михаилъ II Асенъ, Мария женена за Мицо, майка на Керамария — жена на Георги І Тертеръ, Теодора женена за севастократоръ Петра), тъй като царицата Ирина е отъ рода на Ангелитѣ [2]. Но тая връзка е могла да бѫде установена и другояче, чрезъ Асена I — ако майка му или баба му сѫ били отъ нѣкой отъ двата византийски рода. Ние знаемъ, че въ първото си писмо до царь Калояна папата казва: „Ние пъкъ като чухме, че твоитѣ прадѣди водили потеклото си отъ благородното поколѣние на града Римъ и че ти си придобилъ отъ тѣхъ благородството на кръвьта. . .” [3], а отъ друга страма Калоянъ слага въ списъка на своитѣ прадѣди царетѣ Самуила и Петра. Тая генеалогия, която изглежда фантастична на пръвъ погледъ, е много вѣроятна ако майката на Калояна е била отъ рода на Ирина Дука — жената на Алексия I Комнинъ, — тъй катоИрина Дука
1. Основательтъ на рода Теодоръ Ватаци е жененъ за третата дъщеря на Иванъ II Комнинъ, синъ на Алексий I Комнинъ и на българската княгиня — правнучка на Самуила.
2. Тя е дъщеря на Теодоръ Комнинъ, синъ на Иоанъ Ангелъ, който е чичо на Исакъ II Ангелъ.
3. Златарски. История, III, стр. 151-52 обяснява това мѣсто съ факта, че Калоянъ билъ царь и на „власитѣ”, които били отъ римско потекло.
127
е не само внучка на царь Самуила, а и потомка на рода Дука, — родъ чиито прадѣди, споредъ Ана Комнина и Никифоръ Вриений [1], сѫ произхождали отъ римскитѣ императори. Най-вѣроятно е все пакъ предположението, че тя е била създадена чрезъ Асена I, тъй като Теоктистъ въ нашето генеалогично дърво е съвременникъ на Исака II Ангелъ.
Азъ не можахъ да установя, кой е таинствения монахъ Теоктистъ. Фактътъ, че тоя прѣкъ прадѣдъ на царица Елена е на единъ редъ съ императора Исакъ, показва, че е живѣлъ въ XII вѣкъ. Толкова много византийски благородници сѫ взимали монашеско расо на края на живота си, толкова много други сѫ били ослѣпявани и сѫ слизали отъ историческата сцена, че ми бѣше невъзможно да открия това лице. He е ли той неизвестниятъ баща на Асена I, Петра и Калояна? Ние знаемъ, че монашескитѣ имена на тия, които приемали монашество сѫ започвали съ сѫщата буква, съ която сѫ започвали мирскитѣ имъ имена. Петъръ, братътъ на Асена I, е нареченъ въ синодика на Борила „Теодоръ нареченъ Петъръ" [2]. He е ли името Теодоръ име на баща му — монаха Теоктистъ? Като имаме предъ видъ, че имената на българскитѣ царе, чиито бащи или прадѣди познаваме, се състоятъ отъ име и презиме (Иванъ Асенъ) или отъ име и фамилно име (Михаилъ Асенъ, Константинъ Асенъ, Георги Тертеръ, Иванъ Щишманъ и пр.), ние можемъ да предположимъ, че думитѣ „Теодоръ, нареченъ Петъръ", трѣбва да се разбиратъ въ смисълъ на Теодоръ (презиме или фамилно име), „нареченъ въ кръщение Петъръ” както, по патрирхъ Евтимия, „Асенъ е наименованъ въ светото кръщение Иоанъ". [3] Това тълкувание, което за мене е единствено възможно, ще ни даде действително едно име на прадѣдъ, който може да бѫде нашиятъ Теоктистъ. To е името Теодоръ (може би дори Теодоръ Бѣлгунъ). Жената, която е подъ Теоктиста, не е ли Ана Комиина, прочутата писателка, дъщеря на Ирина Дука и жена на управителя на Одринъ Никифоръ Вриений? Тя е по-скоро сестра ѝ Теодора Порфирогенета, чийто синъ
1. F. Chalandon, Essai sur le règne d'Alexis I Comnène (1081—1118), Paris, 1900, стр. 21
2. M. Г. Попруженко, Синодикъ Царя Борила, София, 1928, стр. 77.
3. Йор. Ивановъ, Български старини въ Македония, 2° изд., стр. 382.
128
Алексий Комнинъ прави въ 1164 год. стенописитѣ на църквата въ селото Нерези до Скопие и която е баба на Исака II Ангелъ [1]). За да бѫде тя баба и на монаха Теоктистъ, трѣбва да предположимъ, че нейна дъщеря ce е оженила за неговия баща. Така връзкитѣ между династията на Асеновцитѣ и тия на Комнинитѣ, на Самуила и на „благородното поколѣние на града Римъ" може да сѫ били действителни. Това предположение ще обясни сѫщо и факта, че Асенъ и Петъръ се смѣтатъ въ правото си да искатъ отъ императора самостойна, владѣна отъ тѣхъ, область въ България, да вдигатъ възстание и да прогласятъ второто българско царство.
Генеалогичното дърво на царица Елена се отличава, както е забелязалъ и Св. Радойчичъ, отъ тия на Немановцитѣ въ Дечани [2], въ Печь [3] и въ Грачаница [4] по това, че образитѣ не сѫ изрисувани въ цѣлъ ръстъ, а сѫ само бюстове. Тая особеность ги сближава, споредъ Радойчича [5], съ византийскитѣ и българскитѣ изображения на Йесейовото дърво и това е действително така.
Стенописитѣ въ църквата принадлежатъ на късната барокова македонска живопись на XIV вѣкъ. Майсторътъ, който е рисувалъ сценитѣ отъ страстната седмица, е продължавалъ изкуството на майсторитѣ на Грачаница и на Св. Климентъ въ Охридъ. Той е принадлежалъ навѣрно къмъ охридската школа. Той прави едри и широки образи, пълни, съ грамадни бедра. Той обхваща драпериитѣ съ плътни, дебели и твърди линии, като ги реди въ успоредни прави или криви снопове. Неговиятъ рисунъкъ с много слабъ, обаче, несигуренъ, неизразителенъ, въпрѣки, че той е наследилъ отъ предишнитѣ майстори това чувство за монументалность, което характеризува стенописитѣ на дветѣ споменати църкви. Архитектурнитѣ му фонове сѫ едри и мощни и тѣ, опредѣлени съ широки, хоризонтални и дебели вертикални линии. Италиянското влияние е тукъ много силно — то личи и въ лицата,
1. Evans, цит. съч., стр. 96; Г. А. Острогорский, Возвышеніе рода Ангеловъ, Юбилейный сборникъ Русс. Археол. Общ. въ Югославіи, Бѣлградъ, 1936, стр. 111 сл.
2. Св. Радојчић, Портрети српских владара у средњем веку, Скопље, 1934, стр. 57.
3. П. съч., стр. 48 сл.
4. П. съч. стр., 38 сл.
5. П. съч., стр. 57.
129
и въ брадитѣ. Въ архитектуритѣ се виждатъ шестостранни или крѫгли куполи, кули, статуи на високи колони, на стенитѣ се облѣгатъ зрители на това, което става отпредъ. Италиянски влияния забелязваме и въ Поклонението на влъхвитѣ, гдето едно момче държи поводитѣ на конетѣ, въ Умиванета на краката, гдето, като у Дучо следва сцената, въ която Христосъ говори на апостолитѣ за мисията имъ, въ сцената на пѫтя за Голгота, гдето както у Симоне Мартини йерусалимскитѣ момичета гледатъ задъ хълма, въ Разпятието, гдето като въ Асизи или въ Сиена, войникътъ разперва рѫка къмъ Христа. Лицата сѫ тъмни. Тия на младежитѣ сѫ обхванати отъ широка плътна сѣнка. По лицата на старцитѣ сѣнката е превзела всичко. Тя пада и на странитѣ и отъ дветѣ страни на носа и по челото. Силни свѣтлинни блѣсъци отбелязватъ издадинитѣ на скулитѣ, на брадата, на носа и на челото. Единъ новъ живописенъ стилъ се вмъква значи въ нѣкои образи — единъ раздвиженъ стилъ на свѣтлини и сѣнки. Но тоя майсторъ е отишелъ още по-далече, когато е правилъ великолепното Рождество Христово и образитѣ на пророцитѣ. Многобройнитѣ ангели, които се подадаватъ горе задъ планината и женитѣ, които кѫпятъ малкия Иисусь, иматъ лица и шии изрѣзани като тия на дървенитѣ статуи. Тѣ сѫ опредѣлени отъ по-силни тъмни и по-слаби сѣнки, отъ силни блѣсъци, които закрѫгляватъ формитѣ и ги правятъ прилични на гумени топки. Тѣ сѫ моделувани съ силни триизмѣрни форми. Много отъ мотивитѣ на тая живопись сѫ еднакви съ подобнитѣ имъ отъ стенописитѣ на Перивлепта въ Мистра — Тайната вечеря, Отказването на Петра, Дветѣ Марии на гроба. Основата на иконографията на стенописитѣ въ Матейче е обаче мѣстна — майсторитѣ сѫ се водили по традицията на илюстрованото византийско четириевангелие № 74 на Парижката национална библиотека [1]. To имъ е служило за основа, върху която сѫ се натрупвали чуждитѣ, италиянски или южни, влияния. Намиратъ се и мотиви еднакви съ тия на стенописитѣ на Св. Климентъ въ Охридъ, като Качването на кръста и пр.
1. Millet, Recherches sur l'iconographie de l'Evangile, стр. 643.