Македонски Прегледъ, год. XIII, кн. 4 (1943)

Македонски Прегледъ
Година XIII, книга 4, София, 1943

1. Българскиятъ духъ на Охридско-Прѣспанската епархия преди Освобождението на България (1878 год.)

Отъ Ив. Снѣгаровъ

Охридската епархия е твърде древна. Положително е известно, че тя сѫществувала презъ IV в. Нейниятъ епископъ Зосима участвувалъ въ голѣмия църковенъ съборъ, свиканъ противъ арианството въ Сердика (сега София) въ 343 год. Но още презъ първитѣ вѣкове на християнството въ гр. Лихнида (днесъ Охридъ) ще да имало християни и християнска община. Тоя градъ билъ важна станция на срѣдищния римски пѫть, наричанъ Via Egnatia, който съединявалъ Римъ съ Солунъ, Филипи (между Драма и Кавала), Неаполъ (днесъ Кавала), Византия и съ Мала Азия. Още въ апостолско време (I в. сл. Хр.) сѫществували голѣми християнски общини или църкви (Ἐκκλησίαι) въ Римъ, Солунъ и Филипи. До солунци и филипийци ап. Павелъ отправилъ послания очевидно, защото тѣ имали рѫководно зпачение за християнската църква въ Македония и Илирия. Апостолъ Павелъ основаль християнска община и въ южномакедонския градъ Верия (Беръ). Изобщо, както самъ казва, той проповѣдвалъ чакъ до Илирика (Римл. 15, 19), днешна Албания. Като имаме предъ видъ, че по Via Egnatia Римъ поддържалъ оживени съобщения съ Изтокъ, трѣбва да се приеме, за вѣроятно, че и римски християни (търговци, офицери, войници, чиновници) минавали презъ Лихнида и използували случая да запознаятъ лихнидци (свои познати) съ Христовата вѣра. Сѫщо и търговскитѣ сношения между Солунъ и Лихнида благоприятствували да се разпространява християнството въ Дасаретия, главенъ градъ на която била Лихнида. Сѫществува охридско предание, че св. Еразъмъ, епископъ отъ Антиохийската область (Сирия), проповѣдвалъ християнството въ Лихнида. Въ връзка съ това предание се намира култътъ на охридското население

2

къмъ тоя Христовъ радетель, който по други легенди загиналъ мѫченически въ Италия въ началото на IV в. И днесъ сѫществува манастирче „св. Размо" (близу до Охридъ, на пѫтя за Струга и Дебърца), гдето всѣка година на 2 юний ст. ст. се чествува паметьта на светеца.

Лихнидската епархия сѫществувала презъ V и VI в. Нейниятъ епископъ Лаврентий билъ защитникъ на православието, ако и да го преследвалъ византийскиятъ императоръ-монофизитъ Анастасий (491—518).

Следъ заселването на славянитѣ въ Македония и Илирия, християнската църква не изчезнала, а действувала като евангелски квасъ за духовното възраждане на новитѣ жители езичници. Βъ времето на князъ Бориса (852—889, † 907), Охридъ изпъкналъ като важно християнско срѣдище още преди идването на св. Климента. Въ църковния съборъ, свиканъ въ Цариградъ презъ 879 год. за тържественото възстановяване на Фотия за цариградски патриархъ, участвувалъ и охридскиятъ архиерей Γавриилъ. Св. Климентъ обаче съ своята учителска и пастирска дейность далъ апостолска основа на Охридската епархия, която станала драгоценно украшение на Българската църква и люлка на българската духовна култура, защото по вдъхновение на св. Климента тамъ се появили хиляди носители на животворна свѣтлина. Отъ времето на Самуила българската патриаршия, обявена за унищожена отъ византийския императоръ Иванъ Цимисхи (972 год.), мѣстейки се отъ градъ въ градъ, най-после намѣрила здрава опора въ Охридъ, който отъ тогава близу осемь вѣка билъ духовно срѣдище на българския народъ. Наистина Охридската архиепископия-патриаршия си служела и съ гръцкия езикъ, нейни иерарси, особено въ византийско време, били по народность гърци, но при все това и тѣ, както охридскитѣ свещеноначалници негърци, носѣли знамето на България, наричали се и били наричани, както е известно, архиепископи на цѣла България (πάσης Βουλγαρίας). Следъ унищожението на Охридската патриаршия (1767 год.), фенерското влияние изобщо било по-слабо въ Охридската епархия, отколкото въ други български епархии. Нейното българско население не е забравило, че неговата църковна независимость била отнета отъ цариградския патриархъ. Отначало Охридъ направилъ опитъ да възстанови своята духовна независимость.

3

Цариградската патриаршия твърде понизила неговото църковно достоинство, лишила го дори отъ правото да бѫде официално срѣдище на отдѣлна епархия. като първенъ го подчинила на драчкия митрополитъ, а после го присъединила къмъ Прѣспанската епархия или по-точно слѣла Охридската епархия съ Прѣспанската подъ название Прѣспанска архиепископия и после митрополия. Но Охридъ изтърпѣлъ съ госрдость това външно унижение. Самитѣ „прѣспански" гръцки владици чувствували, че тоя градъ е сърдцето на тѣхната епархия и тамъ било седалището имъ, та въ действителность тѣ били охридски митрополити, ако и да се титулували ὁ Πρεσπῶν (прѣспански). Следъ смъртьта на прѣспанския архиепископъ Партений, въ м. май 1771 год. Цариградската патриаршия поставила иеромонаха Исаия на овдовѣлата „светейша Прѣспанска архиепископия". [1] Изглежда, че Исаия Прѣспански скоро се сближилъ съ ония охридчани, които копнеели за възстановяването на Охридската патриаршия. Той билъ обвиненъ отъ Фенеръ, че подбуждалъ архиереитѣ въ другитѣ епархии на бившата Охридска патриаршия, както и паството, противъ Великата църква (Царигр. патриаршия), очевидко съ цель да бѫде възстановена автокефалната Охридска патриаршия. Но, както преди години посочихъ въ сп. „Македонски прегледъ" (год. IV, кн. 1, стр. 28—30, статия Градъ Охридъ),

1. Патриаршескиятъ протоколъ за неговия изборъ гласи:

Следватъ подписи на избирателитѣ-архиереи (7): Герасимъ Кизички, имащъ и мнението на ираклийския Методий, никодимийския Никифоръ, никейския Антимъ, Халкидонския Партений, деркоския Дионисий и брусенския (προὺσῃς) Мелетий; дръстърски Григорий, имащи и мнението на пловдивския Самуилъ; тивериополски Анания (?) и др. Тоя протоколъ е вписанъ въ VI кодексъ на Цариградската патриаршия, стр. 33. Снехъ преписъ въ 1938 год., когато работихъ въ библиотеката на Царигр. патриаршия.

4

Цариградската патриаршия своевременно и бърже потушила това движение. Исаия щѣлъ да бѫде строго наказанъ, но билъ опростенъ, следъ като се разкаялъ и далъ на патриаршията писмено обещание отъ 29 октомврий 1776 год., че ще ѝ бѫде напълно послушенъ и ще пази нейнитѣ привилегии. Тогава Цариградската патриаришя присъединила Охридската епархия къмъ Прѣспанската и я държала въ тоя видъ и презъ XIX в.

Презъ време на фенерското иго гръцкиятъ езикъ се разпространявалъ повече или по-малко и въ Охридско-Прѣспанската епархия (най-вече въ градскитѣ училища и храмове), но въ кѫщитѣ и на пазара българската речь се лѣела свободно и се налагала дори на турцитѣ, които имали търговски и други отношения съ християнското население. Въ Охридъ свещеницитѣ, ако и да имали гръцко образование, ревниво пазѣли своята родна речь. Сакеларий Стефанъ добре владѣелъ бащиния си български езикъ. Поради това презъ априлъ 1793 год. мосхополскиятъ книжовникъ сакеларий Даниилъ, състазитель и издатель на четиреезичния речникъ, се обърналъ къмъ него да му преведе на български единъ кратъкъ речникъ, който щѣлъ да изпрати въ Венеция за напечатване. [1]

Охридскиятъ митрополитъ Калиникъ, който управлявалъ повече отъ 40 години (1801—1843), билъ родомъ гръкъ отъ Галиполи, съ гръцко образование и ученолюбивъ. Въ своя домъ въ Охридъ той ималъ библиотека, нѣкои книги отъ които имахъ случая да видя миналата година въ една българска кѫщца. Той залѣгалъ да се уредятъ гръцки училища въ епархията му и главно въ Охридъ. Но при все това въ негово време охридското общество живѣело съ съзнанието, че просвѣта трѣбва да се добива на роденъ, български езикъ. И митрополитъ Калиникъ не е могълъ да се бори срещу тоя копнежъ на своето паство. Както ни увѣрява Кузманъ Шапкаревъ, свещеницитѣ въ Охридъ често сѫ чели евангелието на български (охридски говоръ) и дори въ присѫтствието на митрополита Калиникъ нѣкои учители (Димитъръ Миладиновъ и др.) сѫ произнасяли проповѣди на български. Попъ

1.

(вж. м. ст. Гр. Охридъ, сп. Макед. прегледъ, год. IV, кн. 3, притурка).

5

Анастасъ пъкъ извършвалъ църковна служба на охридски говоръ (срв. м. ст. Гр. Охридъ, въ сп. Макед. преглед, год. IV, кн. 1, стр. 31). Охридскитѣ българи понѣкога не се интересували отъ гръцкото училище, както се вижда отъ посланието на митрополита Калиникъ отъ 24 августъ 1840 год. до паството си (вж. с. тамъ Мак. прегледъ год. IV, кн. 3, стр. 89—90). Изобщо насажданиятъ отъ фенерскитѣ владици гърцизъмъ не е пустналъ корени въ Охридъ, който въ християнския си дѣлъ оставалъ български по езикъ, битъ и обществени стремежи. Притежавамъ единъ поменикъ, съставенъ на 29 ноемврий 1839 год. на гръцки отъ нѣкой охридски енорййски свещеникъ. Записани сѫ личнитѣ имена на членоветѣ отъ кѫщитѣ въ неговата енория, изглежда около църквата Св. Климентъ и Горна Порта (махала Панданосъ и Димитри махала). Повечето имена сѫ църковни [1], но се срѣщатъ и много народни имена (по произходъ или по форма [2]).

1. Мѫжки имена: по-често Анастасий, Ангелъ, Апостолъ, Георги, Димитъръ, Илия, Иоакимъ, Иоанъ, Константинъ, Михаилъ, Наумъ, Никола, Сава, Симеонъ, Стефанъ или Степанъ, Христо; следъ това Аврамъ, Алексий и Александъръ, Андроникъ, Антоний, Василий, Герасимъ, Григорий, Евтимий, Захария, Иосифъ, Климентъ и Климо, Козма, Лазаръ, Мануилъ (рѣдко), Меркурий (1 пѫть), Пантелеймонъ, Петъръ, Прокопий, Сотиръ, Спиридонъ и Спиро, Ставри, Теодоръ, Теофилъ, Теохари, Тома, Филипъ, Фотий (рѣдко) Харалампий, Христодулъ, Христофоръ, Яковъ, Янаки.

Женски имена : по-често Агни и Агния, Ана, Анастасия, Ангелина, Арсана (отъ Арсения?}, Биада (μπιάδας, може би съкращение на Ὀλυμπιὰδα), Василикия, Деспина, Евгения, Екатерина, Елисавета, Зографина, Мария, Параскева; после Александра, Аргира, Виктория (1 пѫть), Елена и Лени, Ефросина, Захарина, Кириаки, Магдалина и Магда, Марта, Марина, Мартира (μαρτύρας 1 пѫть), Петра, Санта (отъ Хрисанта), Северина, София, Сотира, Теодора, Теоница (θεόνιτζα), Фания и Теофания, Фима (отъ Ефимия), Флоринтия (φλωριντίας 1 п.), Фотини, Хриса, Хрисавги (нѣколко пѫти). Срѣщать се още Диаманти, Зафиръ, Триантафилъ, Авлана (αὐλάνης), Зафира, Малама (μαλάμας често), Мосхя (μόσχας често), Селвия.

2. Блаже и Блажо, Бильо (μπίλιο), Богоя (μπόγοϊα), Богданъ, Божко, Велянъ, Волканъ, Гьорше, Гюро, Димче, Дойчинъ, Иванъ (ηβὰνѹ), Йовче (Ἰώφτζε), Карафилъ, Китанъ, Крайно (κραϊνο), Кърстанъ (καρστάνѹ), Мано, Манче, Мате, Менко, Милко (μίλκѹ), Милославъ (μιλοσλὰφ), Мирче, Митре, Мише, Неданъ, Недѣлко, Огненъ, Пейданъ, Пейчинъ, Петко, Сарджо, Секула, Смугре (σμѹ́γρε), Спасъ, Станче, Стойче, Стоянь, Тасе, Трайче, Траянъ и Траянче, Томчинъ, Трено, Тримче, Търпо, Фиданъ, Цвѣтко, Щурбанъ.

Алтъна (ἁλτάνης), Афентерица (ἀφεντερίτζας), Бисера (μπίσερας), Биляна (μπιλιάνας), Божана (μποζὰνης), Боя (μπόιας), Бояна (μποϊάνης), Велика, Веля, Войда (βὸηδας), Гелка (γίελκας), Геля, Гарка (γάρκας), Голоба (γόλομπας), Γюла, Гюргя, Дафина (δαφίνας), Дена, Доста, Дуна, Еленица, Зимбиля, (ζιμπίλιας), Златка (σλάτκας πρεοβυτέρας), Калина, Калица (καλλίτζας), Кърста, Лимона, Малка (μάλκας), Менка, Меглена (μεγλένας), Милка, Митра, Наумка (често), Невена (νεβὲνας), Неда, Неранча (νεράντζας), Нова, Пауна (παγώνας, παѹ́νας), Руда (ρѹ́δας), Ружа (ρѹ́ζιας), Севда, Сирма, Стамена, Стана, Стойка, Стойна, Стоянка, Струма, Тренда (τρέντας), Цвѣта, Шута (σѹ́τα), Яна (ϊανας). Срѣщатъ се и имена Трада (τράδας), Каса (κάσας), Ракида (ρακίδας).

6

При това съставительтъ на тоя поменикъ означилъ фамилнитѣ имена на семействата тъй, както се изговаряли на български отъ охридчани, безъ гръцкото окончание род. п., както би трѣбвало за съгласуване съ предпоставения гръцки членъ τοῦ. Така сѫ наречени повече отъ 40 семейства: [1]

Охридски поменикъ отъ 1839 г.

1.

Нѣкои отъ имената съ съставка оглу сѫ предадени съ гръцко родително окончание ων въ съгласие съ члена τῶν:

7

Салата, Димче Скопакъ, Наумъ Скопакъ, Гьорше Скопакъ, Гйорги Карче, Никола Пайталъ, Тасе Лимонче, Йофче Шурбанъ. Кърстанъ Филипче, х. Христо Кецкаръ, Наумъ Снѣгаръ, Христо Снѣгаръ, Ангеле Снѣгаръ, Никола Снѣгаръ, Ставре Баталче, Пейчинъ, Пинто, Димитъръ Писинъ, Нуре(в)икъ, Коче

Сингелия, издадена отъ охридския митрополитъ Калиникъ въ 1842 год.

Узунче, Хаджи Шоке, Огненъ Дърваръ, Наумъ Точко, Курляно(в)икъ, Кърстанъ Яно(в)икъ и др. Съставительтъ на поменика, нѣма съмнение, си служелъ за писане съ гръцкия езикъ,

8

но общувалъ съ народа на родния си говоръ, влиянието на който не могълъ да избѣгне, когато предавалъ на гръцки имената на охридскитѣ домакинства. Въ сѫщия поименикъ тукъ-тамъ сѫ добавени имена отъ друга рѫка, вѣроятно пакъ отъ свещенккъ (по-младъ), който билъ по-малко упражненъ въ гръцкото писмо, но като че проявявалъ по-голѣмъ стремежъ да спази изискванията на гръцката граматика. При все това и той силно отстѫпвалъ на българския си роденъ говоръ. [1]

Още до срѣдата на XIX в. охридски младежи живо се интересували отъ българската книга и се научили да пишатъ на своя роденъ езикъ съ църковнославянско писмо, [2] усърденъ разпространитель на което билъ Павелъ отъ с. Галичникъ (после Партений Зографски), ученикъ на Димитъръ Миладиновъ. [3] Въ охридскитѣ села църковното славянско писмо било още повече разпространено и гръцката грамотность едва ли била позната. Въ Охридъ намѣрихъ „сингелия", издадена на гръцки езикъ отъ „прѣспанския" (охридски) митрополитъ Калиникъ на 31 августъ 1842 год. за събиране помощи въ Охридската епархия за кичевския манастиръ Пречиста. [4]

1. Писалъ:

Трета рѫка писала съ хубавъ почеркъ; Ναούμ τότζκο.

2. Вж. п. м. ст., Макед. прегледъ, год. IV, 1, стр. 33 (Ангеле Групчевъ, Христо Узуновъ, Михаилъ и Стефанъ Кошутови, Василъ Кецкаровъ).

3. Срв. с. тамъ.

4.

9

На обратната страница е означено на български съ църковнославянско писмо (смѣсено е съ бързописни букви), какъвъ документъ е тая грамота и кога е получена:

Тоя надписъ ще да е билъ поставенъ отъ самото лице, което получило препорѫчителното писмо на митр. Калиника и може би било свѣтско лице отъ нѣкое село на Дебърца, съседна съ Кичевско и духовно свързана съ кичевския манастиръ „Пречиста".

За разпространението на българската грамотность въ Охридъ и епархията му се грижелъ и ученолюбивиятъ охридчанинъ Иоанъ Димитриевичъ, който издавалъ въ Цариградъ книги на „славено-болгарскій" езикъ, като ги печаталъ въ печатницата на Цариградската патриаршия. Негови книги се употрѣбявали и въ Охридъ. Въ 1844 год. той се срещналъ съ руския ученъ В. Григоровичъ и му се представилъ за българинъ отъ Охридь. (Григоровичъ го нарича „Болгариномъ Іоанномъ Димитровичемъ, родомъ изъ Охриды”). [1] Въ изданията си той се нарича Иоанъ Димитриевичъ Охридянинъ [2] или Иоаникий Охридянинъ [3], Иоанъ X. Охридски [4]. Така се засилилъ интересъть къмъ българската книга. Кузманъ ІІІапкаревъ направилъ опитъ да въведе или, както той ни увѣрява, въвелъ да се изучава българскиятъ езикъ въ стружкото училище, гдето билъ учитель отъ 1856—1859 год. Βъ това време въ Охридъ имало вече и енорийски свещеници, които пишели съ българско писмо. Такъвъ билъ младиятъ тогава свещеникъ Георги Икономовъ, който знаелъ и гръцки. Той притежавалъ гръцка църковноправна книга Πηδάλιον (II изд., Атина 1841) и на нея (на втория преденъ празенъ листъ) отбелязалъ на български на 25 май 1860 год., че „Ова книшка що се наречатъ по славянски Кромчию надлѣжитъ” нему. [5]

1. Очеркъ путешествія по Европейской Турціи, II изд., стр. 8.

2. Въ книгата „Първоначална наука за должностите на человѣка”. Преводъ отъ гръцки, Цариградъ 1844; „Служебникъ малій", Бѣлградъ 1845.

3. Въ „Грамматика за славѧнскій ѧзыкъ”, Цариградъ 18S0.

4. Въ „Пасхаліѧ", Цариградъ 1869. За тия книги срв. Йор. Ивановъ, Български старини изъ Македония, II изд., София 1931, стр. 48—49.

5. Книгата се пази въ неговата кѫща заеднο съ други гръцки книги, които принадлежали на баща му икономъ попъ Константинъ. Въ книгата отъ солунския архиепископъ архиепископъ Симеонъ (Лайпцигъ 1791), на първия листь следъ заглавния, е записано:

Сѫщо и въ рѫкописна псалтикия, озаглавена

10

Обаче българската грамотность не могла да изтика лесно гръцкото писмо, което много охридски деца и младежи усвоявали чрезъ гръцкитѣучилища въ Охридъ. Започналата църковна борба ги отдалечавала отъ гръцкото влияние. Димитъръ Миладиновъ, като учитель въ Охридъ, преподавалъ старогръцка литература, като превеждалъ текстоветѣ предъ ученицитѣ си на български езикъ (охридски говоръ). Съ това неговитѣ ученици придобивали навикъ да пишатъ сьчинения на своя бащинъ езикъ съ гръцко писмо. Когато въ Охридъ се открили български училища (отъ 1859,1860 год.), българската книга станала общодостѫпна, но ония ученолюбиви охридчани, които имали „елинско" образование, вече възрастни и заети съ своитѣ занаяти или търговия, не могли да отдѣлятъ време, за да свикнатъ да пишатъ съ българско писмо и продължавали да си служатъ съ гръцкото писмо, съ което често изразявали и своето народностно (българско) съзнание. Димитъръ Миладиновъ събиралъ народни пѣсни и ги записвалъ съ гръцко лисмо. Сѫщо така правѣлъ отначало и Кузманъ Шапкаревъ. Това охридско поколѣние обичало бащиния си езикъ и своя родъ, тѫжело за изгубената светиня — Охридската патриаршия и копнѣело да види своя народъ духовно свободенъ. Къмъ това поколѣние принадлежалъ и Григоръ Пърличевъ, който, освободенъ отъ елинската омая, трогателно изразилъ общата скръбь за Охридската патриаршия съ пѣсеньта си „Въ хиляда и седумъ стотинъ, шестдесеть и второ лѣто" и далъ силенъ тласъкъ на борбата за независима Българска църква не само въ Охридъ, а и въ други съседни български градове. Пламененъ родолюбецъ билъ и единъ другъ охридски елинистъ — Георги К. Бодлевъ. По неизвестна още за мене причина, презъ пролѣтьта на 1863 год. той се намираль въ Гърция, но гръцкото общество му било чуждо и се вълнувалъ отъ силно българско чувство. Високъ изразъ на своето българско съзнание той далъ въ своето писмо отъ 13 май 1863 год., отправено отъ гр. Ламия до Анастасъ (Тасе) Робевъ (Ρόμπη) въ Охридъ и жена му Фотина. Писмото сега се пази въ Софийската народна библиотека, на която д-ръ Ангелаки

11

Робевъ отъ Битоля преди нѣколко месеци го подари заедно съ други писма. Георги Κ. Ποτλῆς (така се наричалъ) написалъ това писмо на охридски говоръ съ гръцка азбука. То се състои отъ два дѣла: единиятъ е съ обръщение до Анастаса Робевъ, другиятъ — до жена му Фотина, братовчедка на Георги Бодлевъ. На първия той пише между друго за охридския митрополитъ Мелетий, за вдигането на когото тогава охридчани водѣли голѣма борба. Той разбралъ отъ киръ Анастасъ Шурбановь (Ἀνάστασα Σιѹ́ρμπανοφ), че се сторила

Едва ли имало помирение между охридчани и Мелетия, както чулъ Г. Бодлевъ, следъ изгарянето на митрополийската сграда въ Охридъ (бившата патриаршеска палата) въ 1862 год. и следъ мѫченишката смърть на Димитъръ и Константинъ Миладинови [2]. Но за насъ е важно неговото съобщение, че отъ чужда земя той живо се интересувалъ отъ църковната борба въ своето отечество и би се радвалъ, ако митрополитъ Мелетий се грижелъ за стадото си като истински пастиръ.

Г. Бодлевъ завършва писмото си съ изразъ на култъ къмъ своето отечество, като нарича българския езикъ свещенъ.

(Кирие Анастасие, за да не гο забóраамъ светéниотъ бýлгарски я́зикъ ти пѝшамъ за да благóдарамъ вáши ýши со мóитѣ смéрни пи́сма).

Отъ тоя типъ родолюбци билъ и охридчанинътъ — добъръ елинистъ Ἰω. Σαπουνᾶς (Иο. Сапуновъ или Σαπουντςῆς [3], Сапунджиевъ). Той пребивавалъ въ Атина презъ 1864 год. и оттамъ живо следѣлъ борбата на своя народъ срещу Фенеръ

1. Погрѣшно вм. δεσνίτσατα.

2. Вж. п. м. ст., Макед. прегледъ, год. IV, кн. 2.

3. Така е нареченъ въ списъка на спомоществувателитѣ за съчинението на М. Димица

12

и изпращалъ въ Битоля, Цариградъ и Охридъ гръцки и френски вестници съ известия за работитѣ въ отечеството му.

Писмо на И. Сапунджиевъ, изпратено отъ Атина

За тая му дейность узнаваме отъ едно негово писмо, написано на гръцки езикъ въ Атина на 17 мартъ 1854 год., до Никола

13

папа Стефану (попъ Стефаниевъ) [1] въ Γιαγτζῆ χάνη въ Цариградъ.

Писмото гласи:

Преводъ:

Господинъ Николае!

Атина 17 мартъ 1864.

Вчера приехъ писмото ти и се зарадвахъ заради доброто ти здраве и заради новинитѣ, които ми предавашъ. Когато ще се върне г. Христо, да ми съобщишъ.

1. Отъ друго гръцко писмо (търговско), изпратено отъ Ставре Μοсύνου отъ Битоля на 2 априлъ 1864 год. до сѫщия Никола παπᾶ Στεφάνου въ Цариградъ, се вижда, че той се занимавалъ тамъ съ кожухарство. Адресувано е:

Дветѣ писма намѣрихъ въ Охридъ.

14

Завчера съ френската поща ти изпратихъ много вестници и мое писмо. Надѣвамъ се да си получилъ всичко не покѫтнато. И днесъ се радвамъ, че мога да ти изпратя, колкото може повече вестници, между тѣхъ и нѣкои френски, въ които има дописка отъ Битоля за работитѣ въ отечеството.

Проповѣдъ на охридски говоръ съ гръцко писмо

15

Тия вестници ще ги дадешъ споредъ надписа (адреса) имъ и да не пратишъ нито единъ въ Охридъ, защото азъ изпратихъ тамъ. Раздѣли ги, безъ да знае киръ Михалъ, защото бъ тѣхъ има противъ прѣспанския (охридския Мелетий). Знай обаче, че не е само това, което се писа за нашата епархия и противъ архиереи и паши. Преди днешната дописка предшествуватъ други 5—6, които ще ти изпратя последователно и които можешъ да дадешъ само на г. Емануилъ, защото той се движи между голѣмитѣ и ги раздава. Не казвай никому, че азъ ги пращамъ, защото не е отъ полза. Цѣлуни ми коварния и невѣренъ Хаджи, както и г. Михаилъ, Кецкара, Пагониди (Паунчевъ), Пармака, Ник. Шурбанъ, Андр. Сконакъ [1] и пр.

Нѣмайки друго нѣщо, оставамъ, като те цѣлувамъ

Братовчедъ ти Ио. Сапунасъ

Най-после откриваме, че и оня неизвестенъ по име охридски свещеникъ, който въ 1839 год. съставилъ разгледания по-горе гръцки поменикъ на своитѣ енориаши, е таилъ въ сърдцето си гореща любовь къмъ родния си езикъ и почналъ да я открива, когато видѣлъ, че народътъ жадува за разбираема духовна речь, водимъ отъ думитѣ на апостола Павла: „но въ църква предпочитамъ да кажа петь думи разбрани, за да поуча и други, отколкото хиляди думи на езикъ непознатъ" (1 Кор. 14, 19). Запазени сѫ негови преводи на български езикъ съ гръцко писмо. Името му не е означено въ тѣхъ, но по почеркъ тѣзи съчинения и поменикъ отъ 1839 год. сѫ дѣло на една и сѫща рѫка. По всѣка вѣроятность, ги написалъ споменатиятъ икономъ попъ Константинъ попъ Наумовъ, въ чиято кѫща ги намѣрихъ. Твърде пространна е една негова беседа за талантитѣ, по евангелския текстъ: „Пристѫпи и оня, който бѣ взелъ единъ талантъ, и рече: господарю, азъ те знаехъ, че си жестокъ човѣкъ... и скрихъ таланта ти въ земята” (Мат. I: 24—25). Това мото е поставено на гръцки (евангелскиятъ текстъ не е предаденъ изцѣло), но темата е изложена на охридски български говоръ, като цитатитѣ отъ евангелието и гръцки писатели пакъ сѫ дадени на гръцки. Проповедьта има осемь пълни страници съ гѫсти редове и

1. Тѣзи лица сѫщо били охридчани и търговци кожухари.

16

дребно писмо, въ 4 голѣми листа, съшити отвѫтре съ конецъ като отдѣлна кола. Изглежда, че това съчинение не е завършено или пъкъ се е загубила неговата крайна часть. По всѣка вѣроятность тя е преводъ отъ гръцки, а не самостойна книжовна работа. Реченитѣ проповѣди иматъ стойность отъ езиково гледище и може би другъ пѫть ще се удаде случай да бѫдатъ обнародвани. Тукъ ще предамъ сега само часть отъ 1 стр., колкото да иматъ читателитѣ понятие за тоя охридски дамаскинъ.

1. Написано е като ἀχάριστες.

17

Тая дълга проповѣдь ще да е била приготвена не, за да се произнесе въ църква, а за домашно четиво на любознателнитѣ охридчани. Съ сѫщата цель по-късно (1870 год,) баща ми Йонче П. Снѣгаръ превелъ молитви и Дамаскинови слова „отъ гръцки на бугарски", както самъ отбелязалъ въ единъ свой рѫкописъ (вж. за него м. ст. въ Макед. прегледъ, год. 1 кн. IV, стр. 67).

Отъ 60-тѣ години на XIX вѣкъ българската грамотность вече се засилила и въ Охридъ, та дори въ митрополийската канцелария си служели съ нея при сношения съ селата. Затова ясно свидетелствува даденото тукъ факсимиле отъ едно заявление на Менка Груйо Йове отъ село Лактинйе отъ 20. II. 1864 год. Заявлението било отправено до митрополита Мелетий и го написалъ въ Охридъ на гръцки нѣкой мѣстенъ елинистъ [2] (учитель, митрополийски чиновникъ или пъкъ прошенописецъ). Просителката Менка съобщава, че преди около петь години Грозданъ Гуля отъ Лактинйе се сгодилъ за нея — и заминалъ дъ Варна. Тамъ той забравилъ отечеството си и домашнитѣ си. Само отъ време на време изпращалъ на баща си писма, като съобщавалъ, че годеницата му да не се надѣва за неговото връщане и да си уреди бѫдещето, както

1. Гръцка дума — мѫдрость.

2. Предава точно българскитѣ имена.

18

иска. Поради това Менка молила владиката да ѝ позволи да се сгоди за другъ.

Споредъ приетия редъ. Охридската митрополия първенъ изпратила молбата до енорийскоя свещеникъ въ с. Лактинйе попъ Мате при следния надписъ на български езикъ (съ ц.с. б.):

Ha сѫщото заявление лактинскиятъ свещеникъ Матей написалъ на български следнитѣ сведения:

Следъ това заявленнето било изпратено въ Ресенъ на митрополита Мелетий, който сложилъ на него резолюция на гръцки езикъ въ смисълъ: въпрѣки мѣстнитѣ свидетелства, той частно изследвалъ работата и решилъ да разторгне годежа на Менка съ Гроздана Гуля, като тя си задържи даденитѣ ѝ за годежа пари и е свободна да се сгоди за друго лице.

Скѫпейки за своя бащинъ езикъ и жадувайки за родна книжнина, охридчани не забравили, че тѣхната епархия е българска по население. Цариградската патриаршия, стремейки

1. Въ ркп.: нис, но и въ други думи буквата а е написана като и.

2. = Молитвуйме.

3. Разбраешен.

19

се да не подига църковното значение на Охридъ, не е дала на охридския митрополитъ почетната титла ὐπέρτιμος (пречестенъ)

Заявление на Менка Йовева отъ с. Лактине

или ἔξαρχος (екзархъ), както тя е почела костурския, пелагонийския и други митрополити, а го наричала просто Πρεσπῶν (прѣспански). Обаче охридчани смѣтали, че архиерейската

20

катедра на тѣхния градъ стои на по-висока степень и не по-доле отъ подчиненитѣ ѝ по-рано епархии (Пелагонийска, Костурска). Това съзнание виждаме изразено въ многолѣтствието за охридския митрополитъ Дионисий (1847—1859). To е написано въ богослужебната книга Ἀκολουθία τῶν ἁγίων πεντεκάίδεκα ἰερομαρτύρων (Последование на 15-тѣ Тивериополски мѫченици, II изд., Цариградъ 1830), отвѫтре на листа залепенъ на предната корица:

[1] (на Дионисия всесвещенейшия и богопроизведения митрополитъ на светейшата Охридска и Прѣспанска митрополия, пречестенъ и екзархъ на всичка Долна Македонска България, на нашия отецъ и владика много години). Тукъ лесно може да се съзре убеждението на охридчани, че Охридъ е столица на Долна или Македонска България. Това понятие за Охридска или Вардарска България сѫществувало и въ срѣднитѣ вѣкове. Българскиятъ царь Константинъ Тихъ нарича Скопската область, сир. Македония, Долна земя въ своя хрисовулъ за Виргинския манастиръ (близу до Скопие). Въ ново време то се изразявало съ названието Долна България. Сѫщо и Райко Жинзифовъ възпѣвалъ Горна и Долна България. Въ Охридъ старитѣ наричаха „горнобýгарски” книжовния български езикъ.

Съ ндеята за Охридъ като столица на Долна България била свързана неразривно и идеята за Охридската патриаршия. Нѣмаме достатъчно сведения, какъ народътъ изразявалъ своята скръбь за нея, но той я помнилъ и знаелъ, где се намирала нейната сграда (до изгарянето ѝ въ 1862 г.). Твърде живи и мили ще да сѫ били народнитѣ предания за охридскитѣ патриарси, та учениятъ Маргаритъ Димица, ако и да билъ служитель на гърцизма, въ 1859 год. написалъ на гръцки силна апология [2] за Охридската патриаршия, като остро нападалъ цариградския патриархъ Самуилъ, загдето незаконно (παρανόμως) я унищожилъ, и доказвалъ, че е необходимо и полезно тя да бѫде възстановена. Той посочилъ и начина, по който можела да се възстаноин „автокефалната архиепископия

1. Запазвамъ правописа. Книгата се пази въ охридската катедрала Св. Климентъ.

2. Заглавието на това съчинение е посочено по-горе, стр. 11, заб. 3.

21

на Първа Юстиниана Охридъ и цѣла България"

Това трѣбвало да направи Цариградската патриаршия „като възлюблена и чедолюбива майка” и султанътъ „като баща законолюбивъ, народолюбецъ и особено правдолюбивъ”. Първото срѣдство било да се върнатъ на „славния" охридски престолъ неговитѣ 15 епархии: осемъ митрополии (Пелагонийска, Костурска, Корчанска, Воденска, Велеградска или Бератска, Сисанийска, Гребенска и Струмишка) и 7 епископии (Дебърска, Мъгленска или Молесковска, Велешка, Прѣспанска, Авлонска, Кичевска и Горо-Мокренска). Следъ това „държавниятъ глава, който опредѣля цариградския патриархъ, има правото, както правѣли всички византийски и отомански предшественици, да опредѣли за архиепископъ и на Първа Юстиниана Охридъ [1] мѫжъ, който се отличава по образование и добродетели. Тоя архиепископъ, отивайки въ своето седалище, непремѣнно да вземе писмени сведения отъ реченитѣ епархии, дали сѫ благодарни отъ действуващитѣ митрополити и епископи или не и въ първия случай тѣ да останатъ, а въ втория да бѫдатъ замѣнени съ други лица. Следъ като стане това, всички-митрополититѣ и епископитѣ заедно съ архиепископа — . . . сѫ длъжни. . . да съставятъ необходимия за църковното управление на епархиитѣ уставъ (κανονισμὸν), както ставало преди унищожението на престола и сега още става въ о. Кипъръ . . ., като се прекѫсне всѣко парично общение съ цариградския патриархъ и вследствие на това се прехвърлятъ около три милиона гроша, които всѣка година се внасятъ съ голѣми насилия само отъ ония епархии" (п. съч., стр. 96—97). Авторътъ намиралъ, че съ унищожението на Охридската архиеипскопия настаналъ духовенъ упадъкъ въ нейнитѣ епархии, а съ нейното възстановяване въ тѣхъ ще се развие духовната просвѣта. Той искалъ да увѣри гръцкото общество, че въ Охридския църковенъ диоцезъ щѣлъ да се разшири и гърцизмътъ (εξάπλωσις τοῦ ἑλληνισμοῦ), т. е. Охридската архиепископия щѣла да бѫде гръцки органъ, но той се заблуждавалъ и не е могълъ иначе да мисли, щомъ не могълъ

1.

22

да се освободи нито отъ своята гореща любовь къмъ родното си мѣсто, нито отъ своята елиномания, та подобно на Григоръ Пьрличевъ да заемѣлъ естествено положение въ народната борба срещу Фенеръ. При все това обнародването на неговата книга усилило свѣтлитѣ спомени на българското население въ Македония за Охридската патриаршия и неговия копнежъ за независима църква. Затова мнозина отъ Охридъ, Битоля и други български градове станали спомоществователи (абонати) за издаването на това съчинение. Нѣкои отъ тѣхъ записали по 5 или 10 екз. [1]

Въ сѫщата година Охридската епархия безъ страхъ почнала да заявява на патриарха и султана, че е българска. Оттогава тя била една отъ най-силнитѣ български епархии въ борбата на цѣлокупния български народъ за духовна независимость. Както е известно, вмѣсто починалия охридски митрополитъ Иоаникий (25. XII. 1859) охридчани поискали отъ патриаршията да постави българинъ и то не кой да е, а непремѣнно едного отъ тогавашнитѣ народни водачи —

1.

23

Илариона Макариополски или Авксентия Велешки [1]. Патриаршията дори не отговорила на тѣхната молба и поставила тоя, когото охридчани не искали — величкия епископъ Мелетий (1860—1879). Отъ това предизвикателство пламнала люта борба срещу Фенеръ. Вдъхновительтъ на борбата Димитъръ Маладиновъ падналъ жертва за народа. Замѣстилъ го Григоръ Пърличевъ, който сѫщо страдалъ отъ кознитѣ на Мелетия. Отъ м. априлъ 1861 год. охридчани издигнали за лозунгъ възстановяването на Охридската архиепископия, основана ужъ, както се вѣрвало тогава, [2] отъ императора Юстиниана. Това искане на Охридската епархия било одобрено и отъ представителитѣ на българския народъ въ Цариградъ. Тѣ намирали въ Охридската патриаршия здрава основа за водене на църковната борба, неопровержимо историко-канонично основание на искането на българския народъ да има независима църква. Главниятъ защитникъ на тази идея билъ юристътъ-историкъ Гавриилъ Крьстевичъ. Още въ 1860 год, въ Цариградъ била обнародвана полемична брошура на гръцки езикъ подъ заглавие „Μετάφρασις ἐκ τοῦ βουλγαρικοῦ. Ἀπάντησις εἰς τόν λόγον τοῦ κυρίου Σ. Καραθεοδώρη” (Преводъ отъ български. Отговоръ на речьта на С. Каратеодори). [3] Това съчинение се представяло, че ужъ било написано на български отъ търговския представитель хаджи Николи Д. Минчоолу, но въ действителность то било написано направо на гръцки отъ Γавриила Крьстевичъ. За да докаже, че българитѣ иматъ право за църковна независимосгь, авторътъ привелъ редъ исторически свидетелства за това, че Охридската архиепископия била канонична и нейното унищожение било незаконно. Идеолозитѣ на църковната борба строели своята защита върху следния силогизъмъ:

Преди сто години българитѣ сѫ имали своя патриаршия въ Охридъ.

Тази патриаршия била унищожена отъ султана Мустафа III по интриги на Цариградската патриаршия.

Това покушение било незаконно дѣло и затова днешниятъ султанъ трѣбва да поправи грѣшката на своя предходникъ.

1. Вж. повече п. м, ст., Макед. прегледъ, год. IV, кн. ΙΙ.

2. Това доказвалъ и Марг. Димица въ своята апология за Охридската архиепископия.

3. Той държалъ речь въ народния съборъ, свиканъ отъ Царигр. патриаршия противъ исканията, представени отъ българскитѣ представители.

24

Въ духовно-освободителното движение на Охридъ енергично участвувала и Струга. Този китенъ български градецъ, твърде милъ за всѣко българско сърдце като родно мѣсто на братя Миладинови, се споменава презъ XVI в. като първо по редъ селище въ България (съобщение на венецианския посланикъ Лоренцо Бернардо, който въ 1591 год. пѫтувалъ за Цариградъ презъ Македония). Въ сѫщото време Струга привливала и български книжовници. Известенъ е монахъ Викторъ, който въ 1590 г. преписалъ старобългарския преводъ на църковноправната книга Законникъ [1] въ стружката църкьва св. Георги , вѣроятно по порѫчка на настоятелитѣ на тази църква протопопъ киръ Божидаръ и неговия братъ. Монахъ Викторъ нарича Охридския престолъ български

и изтъква правото

на Дакия, сир. Унгравлахия, Медитерания, сир. унгарската земя, и Дакрония, сир. сръбската земя до Западното море, Рипиния и Превалия, сир. земята отъ Дунава до Солунъ и отъ Охридъ до Авлона и Коринтъ [2]. Отъ това известие на монаха Виктора се вижда, че църквата Св. Георги въ Струга сѫществувала още презъ XVI в. Монахъ Викторъ преписалъ Законника за нуждитѣ на тази църква. Въ 1918 год. въ нея видѣхъ икона на св. Теодоръ Стратилатъ и св. Теодоръ Тиронъ отъ 1618 год. съ славянски надписи. Подарили я стружки жители: Цвѣтко и жена му Стана, Трифонъ, Ангеле, Бойко, Дафина, Гюргя. По тѣзи факти би могло да се мисли, че тогава въ църквата се служело на старобългарски и изобщо църковнославянската грамотность господствувала въ Струга.

Следъ уиищожението на Охридската патриаршия гръцката грамотность проникнала и въ Струга, но Димитъръ Миладиновъ ще да е прилагалъ и въ стружкото училище своя методъ — да се изучаватъ старогръцкитѣ класици чрезъ преводъ на български (ср. тукъ, стр. 10). По неговъ примѣръ К. Шапкаревъ, когато учителсгвувалъ въ Струга, въвелъ въ

1. Преведената презъ XIV в. синтагма на Матея Властаръ.

2. Вж. Йор. Ивановъ, Български старини изъ Македония, II изд., стр. 52, № 37.

25

1S57 год. — увѣрява ни той — българския езикъ като учебенъ предметъ въ тамошното взаимно училище, като го преподавалъ два пѫти седмично (петъкъ и сѫбота). Въ 1859 год., когато Димитъръ Миладиновъ се върналъ за учитель въ главното училище въ Струга, той въвелъ да се изучава българския езикъ и въ това училище. Презъ 1865 год. английскиятъ пѫтешественикъ Henry Franshawe Tozer намѣрилъ въ Струга „голѣмо училище за български деца".

„Видѣхме — пише той — около 200 деца много чисти и спретнати, които седѣха по чиноветѣ си, които много приличатъ на чиноветѣ въ Англия. Учительтъ бѣше българинъ, и децата учеха да четатъ и пишатъ по гръцки и български. Български се преподаваше два пѫти въ седмицата". [1]

Въ 1868 год. българскиятъ езикъ билъ напълно въведенъ въ училището. Това се вижда отъ писменото задължително, което на 20 мартъ 1868 год. Д. В. Македонски далъ на стружани, че отъ 1 априлъ 1868 год. се условилъ за български учитель въ Струга съ 3000 гр. годишна заплата, които „училищното надзирателство" обещало да му изплаща редовно на всѣко тримесечие. Македонски пъкъ обещавалъ да изпълнява учителскитѣ длъжности — да учи и възпитава децата, сѫщо и да даде въ края на годината „испытаніе". [2]

Сѫщия напредъкъ имало учебното дѣло и въ Охридъ, който сѫщо давалъ потикъ за обществени начинания въ Струга. Дадената отъ стружани велика жертва въ лицето на братя Миладинови († 1862) повишило тѣхния народностенъ духъ. И тѣ, както охридчани, искали да се възстанови Охридската патриаршия. Начело на народното движение стоялъ Γеорги Ст. Чакъровъ. Неговиятъ баща Стефанъ сякашъ ad gloriam nationis издигналъ въ 1861 год. срещу кѫщата на братя Миладинови великолепна двуетажна кѫща, на чиято фасада на видно мѣсто поставилъ съ синя боя български надписъ, който презъ августъ 1918 год. още ясно се четѣше.

Кѫща Стефанова Н.: Чакаровъ

15 септеврія 1861.

Стефанъ Чакаровъ билъ епитропъ на стружката църква Св. Георги (въ срѣдната часть на храма, подъ женското

1. Йор. Ивановъ, Българитѣ въ Македония, София 1917, стр. 310.

2. Βъ 1918 год. намѣрихъ това задължително въ дома на Г. Чакъровъ въ Струга. Пазѣше го неговиятъ синь Станиславъ Чакъровъ.

26

отдѣление) прочетохъ български надписъ (съ ц. сл. писмо): Стево Чакаровъ отъ 15 сечка 1870. Въ неговата кѫща се пазѣше окрѫжно послание на българскитѣ архиереи представители отъ Цариградъ отъ ноемврий 1868 г. To ще да е било отправено до Георги Чакъровъ за изпълнение. Посланието било подписано отъ пловдивския митрополитъ Панаретъ, Илариона Макариополски, Н. Д. Минчооглу, Хр. Тъпчилещовъ, х. Иванъ х. Пенчовичъ, Г. Чалоглу, Д. Ив. Гешоглу, д-ръ Н. Чомаковъ, Захария Струмски. Тѣ поканили българскитѣ общини да изкажатъ телеграфски благодарностьта си на султана за издаденитѣ два проекта, съ които Високата порта разрешила задоволително българския църковекъ въпросъ, а сѫщо така и да отслужатъ на Никулденъ молебени за напредъка на самостойната Българска църква и за дълголѣтнето на султана.

Трѣбва да отбележа, че и малкиятъ градъ Ресенъ, гдето гонениятъ отъ охридчани митрополитъ Мелетий понѣкога търсѣлъ успокоение, сѫщо така давалъ своитѣ сили за общата борба. Нека споменемъ народния деецъ Тасе Търповъ Ляпчо, баща на покойния български министъръ-председатель Андрей Ляпчевъ. За него въ надгробния му надписъ се съобщава, че въ 1868 г. пръвъ въ Битоля заявилъ на губернатора (пашата), че той „съ непризнаването на гръцкия владика, не признава и гръцкия патриархъ" [1]. Високото народностно съзнание на ресенското българско население било ясно изразявано въ неговия култъ къмъ св. Кирила и Методия. Въ ресенската църква Св. Георги има голѣма икона на светитѣ солунски братя отъ 1868 год. Въ надписа тѣ сѫ наречени . Живописецътъ ги представилъ и за кръстители на българския владѣтель Борисъ, както личи и отъ медалионното изображение на иконата съ надписъ: [2]. Сѫщо така и въ Ресенъ българитѣ скърбѣли за загубената Охридска патриаршия и пазѣли съ любовь нейни паметници. Както е известно, ресенчанинътъ Михаилъ Татарчевъ намѣрилъ въ Слимнишкия манастиръ рѫкописенъ сборникъ съ писма на охридския архиепископъ Матей отъ началото на XV в. до цариградския патриархъ и византийския

1. Вж. Ивановъ, Български старини изъ Македония, стр. 63, № 17.

2. С. тамъ, стр. 62—63, №№ 16 и 17.

27

императоръ Мануилъ Комнинъ, сѫщо и писма на гребенския епископъ Неофитъ все отъ това време [1]. Тѣзи документи хвърлиха свѣтлина върху една важна епоха — началото на турското робство въ Македония.

Съ такъвъ народностенъ духъ Охридската епархия водѣла неотстѫпно борба срещу Фенеръ. Митрополитъ Мелетий се опиталъ да раздѣли народа. Той пребивавалъ въ Струга и тамъ му били изпратени просби отъ негови привърженици въ Охридъ. Ужъ въ отговоръ на тия молби, на 14 май 1866 г. той отправилъ послание и задължилъ свещеницитѣ въ квартала Варошъ да го прочетатъ на другия день при едноцърквие въ катедралата предъ всички богомолци и да го запазятъ,

Послание на охридския митрополитъ Мелетий

докато се върне, за да го внесе въ кодекса на Охридската митрополия [2]. Обаче народното движение не спрѣло. Въ

1. Издаде ги Г. Баласчевъ въ своето сп. Минало, кн. I и II.

2. Посланието било приключено въ следното негово писмо отъ 14 май 1866 год. до свещеницитѣ въ кв. Варошъ:

28

1867 год., по примѣра на други български граднве, Охридъ престаналъ да ризнава духовната власть на гръцкия митрополктъ Мелетий и на Цариградската патриаршия. Тамъ се образувала

Позволително за вѣнчаване, издадено въ 1869 год. отъ Охрилската българска църковно-училищна община.

българска цьрковно-училищна община, която въ 1869 г. се провъзгласила за църковна власть и се наричала Охридска архиепископия. Подъ това име тя издавала на български езикъ печатни

29

позволения за вѣнчаване (вули) и др. документи, каквито ималъ право да издава единъ епархийски архиерей. Това се вижда ясно отъ тукъ издаденото „Позволеніе за вѣнчяваніе” отъ 3 декемврий 1869 г. № 74 по печатна бланка [1]. Подписано е на гръцки отъ сакелария попъ Василий, който по-рано билъ въ Охридъ намѣстникъ на гръцкия митрополитъ, а сега действувалъ като председатель на Охридската българска църковно-училищна община. Подписътъ гласи:

(сакелариятъ на общия съветъ на Свещената църква попъ Василий).

На печата се чете бълпарски надписъ: ; сѫщото на турски (безъ дата): Джемиет булгар Охрид. Украсителнитѣ изображения сѫ въ връзка съ идеята за църковния бракъ (два ангела носятъ вѣнецъ за младоженцитѣ, духовно лице извършва вѣнчавката). Текстьтъ е написанъ по общъ образецъ на книжовенъ български езикъ: на попъ Георги отъ църквата въ с. Лѣсковецъ (близу до Охридъ) се позволява да вѣнчае „Христета Цвѣтановъ съ произволно избраннѫ тѫ му невѣстѫ Султанѫ Илíевѫ, въ първо вѣнчило", но следъ като установи, че нѣма прѣчка за тоя бракъ.

Охридската епархия ке се споменавала изрично въ фермана на султана Абдулъ Азисъ отъ 28. II. 1870 год., но въпрѣки това тя се радвала, както всички български епархии, смѣтала се за нераздѣлна часть отъ диоцеза на Българската екзархия и взела участие съ свой представитель въ първия български църковно-народенъ съборъ, свиканъ въ 1871 год. въ Цариградъ. Екзархъ Антимъ I рѫкоположилъ образования архимандритъ Натанаилъ отъ скопското село Кучевища за митрополитъ на Охридско-Прѣспанската епархия. Високата Порта обаче не му издала бератъ. докато въ 1873 год., не произвела формаленъ истилямъ въ Охридско-Прѣспанската епархия и установила, че повече отъ 2/3 отъ християнското население въ тая епархия признава Българската екзархия [2]. Отъ 1874 год. митрополитъ Натанаилъ вече действувалъ въ Охридъ. Неговото посрѣщане било сѫщинско народно тържество отъ Солунъ до Охридъ и Струга. Българското

1. Напечатано отъ А. Игнатий К. Цвѣтковъ.

2. Вж. статия на П. Доревъ, Македонски прегледъ, год. X, кн. 3 и 4, стр. 6.

30

население виждало въ него достоенъ наследникъ на охридскитѣ патриарси. Неговиятъ блатъ образъ и насърдчителни слова ободрявали българлтѣ и въ другитѣ македонски

Позволително за вѣнчаване, издадено въ 1874 год. отъ Охридската митрополия

епархии да се борятъ непрекъснато за родни архиереи. Сега вече действувала Охридска митрополия, подведомствена на Българската екзархня, което се означавало и въ издаванитѣ отъ нея документи, както било въ другитѣ митрополии,

31

подчинени на Българската екзархия [1]. Следъ като скоро турското правителство върнало на българитѣ охридската катедрала, която гръцкиятъ митрополитъ отнелъ съ турска войска на 22. III. 1874 год., митрополитъ Натанаилъ се борилъ да възстанови българската духовна власть върху друга народна светиня — манастира Св. Наумъ, предаденъ на Мелетия отъ Андроника Зарчевъ въ 1873 год., а сѫщо така да се върне на българитѣ църквата въ Ресенъ. По тоя въпросъ се действувало и въ Цариградъ. Екзархъ Антимъ, по решение на Св. Синодъ, давалъ такрири до Високата Порта, която обаче ги оставяла безъ последствие, за да има семе на раздоръ между еднородци — българи екзархисти и българи патриаршисти (гъркомани). Βъ архивния отдѣлъ на Софийската народна библиотека се пази писмо на охридския църковно-общественъ деецъ М. Манчевъ отъ 9 юний 1874 год., отъ Битоля до д-ръ Ст. Чомаковъ. Той му писалъ, че „съ предидущето си писмо, испроводено чрезъ единь нашь съотечественникъ, Шяпкаря" му спомнилъ „особито за двѣ нѣща забѣлѣжителны, относително до нарѣжданието на” Охридската епархия. Той му изтъкналъ

„какъ щомъ Св. Наумовата обитель и Ресенската цьрква, на която не само на епархіотытѣ ни, нъ и на цѣлѫтѫ околность поглѣдитѣ сѫ втрьнчени, минѫть въ наши рѫцѣ, работата и чястно на Епархіѭтѫ ни и въобще на околньітѣ епархіи ще отидѫть напредь. Α ако напротивъ още останѫть въ Грьцко владычко владѣніе, тога тя ще ни бѫде испукана... Прибавихъ Ви още въ писмото си какъ, колко за Св. Наумовѫтѫ обытель надѣяме за скоро да ѭ усвоиме, понеже N. Прѣвъсх. Бытол. Мутесарифъ бѣше ся обѣщалъ Дѣду Охридскому че за скоро врѣме и неѭ (св. N. обытель) ще му вручи както Св. Климендовѫтѫ цьрквѫ.”

Обаче сега пашата съобщилъ на охридския митрополитъ, който преди мѣколко дни билъ въ Битоля, една телеграфна

1. Вж. тукъ фотографска снимка отъ „Позволеніе за вѣнчяваніе” отъ юний 1874 год. № 387. To е потвърдено съ печатъ, на който има надписъ: Натанаилъ Митрополитъ Охритски, и подписъ на български съ гръцки букви:

Дава се архиерейско благословение на икономъ Георги, енорийски свещеникъ на Димитри махала (при катедралата Св. Климентъ) да вѣнчае Климета J. Симончевъ съ Хрисанта Георгиева.

Образецътъ е напечатанъ сѫщо отъ А. Игнатий К. Цвѣтковъ.

32

заповѣдь на В. Порта, българскиятъ митрополитъ и свещеницитѣ му да не отиватъ въ манастира на приближавалия праздникъ (20 юний ст. ст.), за да не се случи нѣкакво смущение. Между това гръцкиятъ митрополитъ (Мелетий) въ сѫщото време отишълъ въ манастира. Охридскиятъ митрополитъ (Натанаилъ) незабавно известилъ Екзархията, която може да поиска чрезъ сѫдъ (граждански) тоя манастиръ.

По-нататъкъ М. Манчевъ привежда редъ доводи въ защита на народното искане:

1) 10—12 души гъркомани нѣматъ право да присвоятъ единъ манастиръ, който принадлежи на цѣла епархия, чието мнозинство е българско. Това призналъ „лани” и битолскиятъ мютесарифъ Рашидъ паша и съобщилъ на В. Порта.

2) Манастирскиятъ „кодикъ” (кодексъ, кондика), съ смѣткитѣ да манастира за всѣка година, носи подписи само на охридскитѣ първенци и охридскитѣ митрополити, въ него нѣма нито единъ подписъ на друга нѣкоя епархия.

3) Манастирскитѣ недвижими имоти сѫ писани на името на манастирскитѣ настоятели „всѣкога Охридяны".

4) За манастирскитѣ дългове всѣкога сѫ били задължини настоятелитѣ охридяни, както и до сега.

5) Освенъ охридяни, никой отъ друга епархия не е настоятелствувалъ.

6) „И сегашнійтъ издайникъ да монастыръ-тъ г. Андроникъ Заровь", билъ поставенъ съ одредѣлена заплата „за настойникъ" на манастира отъ настоятелитѣ охридяни и контрактътъ му е „въ наши рѫце”. После той предаде манастира на гръцкия владика Мелетий.

7) Дветѣ села Любанища и Търпейца, които се черкуватъ въ манастира Св. Наумъ като въ своя енорийска църква, сѫ отъ Охрндската епархия и принадлежатъ на Екзархията.

Следъ това Μ. Μанчевъ съобщава, че корчанци много пѫти действували да направятъ манастира Св. Наумъ ставропигиаленъ, и преди нѣколко години искали да го присвоятъ подъ тоя предлогъ, обаче този манастиръ — разсѫждава Манчевъ — не може да бѫде ставропигиалелъ, защото: 1) трѣбва да е обиталище на калугерско сбщество, а въ него нѣма нито единъ монахъ, освенъ игумена; 2) не трѣбва

33

да влизатъ жени въ манастира, а въ него влизатъ не само жени и деца, но и цѣли фамилии, особено на храмовия му праздникъ; 3) не трѣбва да се кръщаватъ деца, нито да се вѣнчаватъ, а въ манастира се кръщаватъ и вѣнчаватъ люде отъ дветѣ споменати села; 4) за ставропигия трѣбва царски „сингилионъ" (грамота), но за манастира Св. Наумъ нѣма такъвъ документъ.

Накрай Манчовъ съобщава, че манастирскитѣ талии и „кодикъ” се намирали въ рѫцетѣ на нѣколцина гъркомани, но охридчани ще се трудятъ да отнематъ поне „кодика". Народътъ въ Ресенъ е „крайно раздразненъ", загдето църквата му се намира въ гъркомански рѫце и е опасно да не се случи нѣкое безпокойствие. Манчевъ моли екзарха, Св. съборъ (Св. синодъ) за когото приключилъ и отдѣлно писмо, и Смѣсения народенъ съветъ, както и самия д-ръ Чомаковъ да се потрудятъ, въпросътъ за манастира Св. Наумъ по-скоро да се реши благоприятно за българитѣ. Това ще повлияе на околнитѣ смѣсени епархии при произвеждане на истиляма.

Въпрѣки всички усилия, и манастирътъ Св. Наумъ, и ресенската църква останаха въ гъркомански рѫце до Балканската война, когато паднаха въ сръбски рѫце. При все това въ турско време Охридско-Прѣспанската епархия представяше цѣлостна българска область бѣ една отъ главнитѣ опори на Българската екзархия. Поради това ѝ значение, следъ Берлинския конгресъ екзархъ Иосифъ се борѣше да издействува султански берати най-напредъ за митрополити на Охридско-Прѣспанската и Скопската епархия. Утвърдена на тѣзи две яки крепости, Българската екзархия постепенно разшири своето ведомство въ Македония, гдето отъ 1890—1897 год. придоби още петь епархии (Неврокопска, Велешка, Струмишка, Битолска и Дебърска).

Закрита отъ сърбитѣ въ 1913 год. съ изгонването на охридския митрополитъ Борисъ, Охридската митрополия бѣ възстановена въ 1915 год., следъ освобождението на Охридъ. При второто сръбско робство Охридската митрополия продължи своето сѫществувание, но после, навѣрно за да подбиятъ църковното значение на светия български градъ, сърбитѣ съединиха Охридската епархия съ Битолската и премѣстиха седалището на кириарха-епископъ въ Битоля.

34

Непонятно е, защо Св. Синодъ на Българската църква не възстанови многозаслужилата на народъ и църква Охридско-Прѣспанска митрополия — славната катедра на патриарси и митрополити-борци като Натанаила, а запази сръбското съчетание (Охридско-Битолска епархия съ седалище Битоля), което унижава св. Климентовия градъ, да не кажа, и смущава духа на Св. Климента...

Презъ декемврий 1942 год. до Св. Синодъ бѣ подадена обща молба на много жители отъ Охридъ и селата да бѫде възстановена Охридско-Прѣспанската епархия и да сѫществува отдѣлно отъ Битолската, съ седалище на митрополита въ Охридъ. Обаче и досега не е даденъ отзвукъ на това народно желание. Възразява се, че Охридско-Прѣспанската епархия е малка. Това е вѣрно засега (временно), но духовното благо, което тя пази отъ вѣкове, е голѣмо, неоценимо. Св. Климентовиятъ престолъ сияе все така възродително, както преди. Не се ли прави грѣшка, че не се цени достатъчно тая всенародна светиня?

[Back to Index]