1. Едно кратко описание на Вардара отъ XII в.
отъ Ив. Дуйчевъ
Жлъчниятъ и хапливъ, но забавенъ Лукианъ е билъ единъ отъ най-любимитѣ писатели, които късната древность завещала на срѣдновѣковнето. Творбитѣ на този езичникъ, изпълнени съ остроти противъ човѣшкитѣ слабости, противъ самитѣ божества, па дори и срещу вѣрванията на християнитѣ, сѫ били, въпрѣки всичко, преписвани, четени и разпространявани даже и отъ такива образовани люде на срѣдновѣковието, въ чиято дълбока и искрена привързаность къмъ вѣрата на Христа не може да има никакво съмнение. Такъвъ страстенъ неговъ почитатель е билъ, напримѣръ, кесарийскиятъ архиепископъ Арета [1], комуто сѫ принадлежали нѣкои отъ запазенитѣ и досега преписи отъ съчиненията на Лукиана [2]. Достатъчно би било да се прегледатъ бележкитѣ, прибавени отъ самия Аретя въ полето на тѣзи рѫкописи [3], за да се види съ какво внимание, наслада и одобрение този представитель на ранния византийски хуманизъмъ и висшъ сановникъ на византийската църква е челъ и препрочиталъ, съ перо въ рѫка, творбитѣ на отречения езичникъ. Но влиянието на Лукиана върху византийскитѣ книжовници не се спира тукъ, а оставя много (?) по-дълбоки следи. Нѣколцина византийски
1.
2.
3.
1
2
писатели се опитали да подражаватъ на Лукиановата Nekromantia и сѫ създали творби, които отразяватъ повече духа и настроението на късната древность, отколкото тѣхното собствено време. Между тѣзи произведения трѣбва да се посочатъ особено две: Τιμαρίων ἤ περὶ τῶν κατ’ αὐτὸν παθημάτων [4] и Ἐπιδημία Μάζαρι ἐν Ἅιδου [5]. Безименното произведение Τιμαρίων заслужава особено внимание, защото въ него има нѣкои указания за югозападнитѣ български покрайнини, както и за града Солунъ. Диалогътъ „Тимарионъ” представя описание на пѫтуване въ задгробния свѣтъ и се врежда въ редицата антични, срѣдновѣковни и по-нови произведения отъ тоя родъ, чиито представители въ нашата книжнина сѫ, напр., апокрифното видение на пророкъ Исаия, [6] безименната българска лѣтопись отъ XI-XII вѣкъ, [7] па дори и така много четеното и разпространено и до днесъ всрѣдъ нашия народъ
4. Вж. изданието на А. Еllissеn, Analekten der mittel- und neugriechischen Literatur. IV. Teil. Timarion's und Mazaris' Fahrten in den Hades. Nach Hase's und Boissonade's Recension und erster Ausgabe des Textes griechisch und deutsch mit Einleitung und Anmerkungen . . . (Leipzig 1860), pp. 41—92 гръцки текстъ; pp. 93—148 нѣмски преводъ; pp. 149—186, 363—364 бележки къмъ текста; добавено е (рр. 1—39) общо въведение. Други библиографски указания за това произведение вж. у К. Krumbаhеr, Geschichte der byzantinischen Litteratur (Leipzig 1897), p. 467 sqq.. Библиографски noсочвания, съпоставки съ съчиненията на Лукиана и други автори, както и общи сведения сѫ дадени въ дисертацията на Н. Tode, De Timarione dialogo byzantino (Gryphiae 1912), гдето това творение e разгледано повече отъ филологическо гледище. Въ статията на А. Н. Кирпичниковъ, Тимаріонъ или объ его страданіяхъ (= ЖМНПр, 326 1903, № 3, отд. 2, сс. 1—15) е предадено съдържанието на диалога съ нѣкои кратки бележки. За този литературенъ видъ изобщо вж. библиографскитѣ указания на G. Moravcsik, Studi bizantini e neoellenici, III (1931), p. 48, n. 1.
5. Вж. E Ellissen, op. c., pp. 187—250 гръцки текстъ; pp. 251—314 нѣмски преводъ; pp. 315—362 обяснителни бележки къмъ текста. Възнамѣрявамъ наскоро да обнародвамь кратко изследване върху този книжовенъ паметникъ и то дотолкова, до колкото може да се свърже съ нашето минало. Библиографски указания за него вж. у Krumbacher, op. с., р. 492 sqq.
6. Вж. изданието на Й. Ивановъ, Богомилски книги и легенди (Софая 1925), сс. 131—164; ср. Ив. Дуйчевъ. Изъ старата българска книжнина, I (София 1940), сс. 144—153, 226—228.
7. Вж. изданието на Й. Ивановъ, п. с., сс. 273—287; ср. Дуйчевъ, п. с., сс. 154—161, 228—232.
3
„Ходене на света Богородица всрѣдъ мѫкитѣ" [8]. За личностьта на автора на това творение не може да се каже почти нищо. Възъ основа на вѫтрешенъ анализъ на този диалогиченъ разказъ — главно съ огледъ на указанията съ имената на познати исторически личности — може да се заключи съ почти пълна положителность, че той ще да е билъ съставенъ презъ първата половина или къмъ срѣдата на XII в. [9] Изглежда, че този диалогъ е билъ четенъ и въ края на XIII и началото на XIV в., та единъ отъ бележититѣ византийски книжовници отъ това време — Константинъ Акрополитъ [10], синъ на историка Георги Акрополитъ, написалъ въ писмо до свой приятель остра и отрицателна критика, въ която изказвалъ недоволството си отъ езика на произведението и неговитѣ нападки спрямо християнската вѣра [11].
Измислениятъ герой на диалога — Тимарионъ разказва своитѣ страдания на приятеля си Кидионъ (Κυδίων). Той му съобщава, че отъ византийската столица пристигналъ въ града Солунъ преди праздника на свети Димитрия и отъ града отишелъ къмъ рѣка Аксиосъ (дн. Вардаръ) на ловъ:
8. За гръцкия текстъ на това произведение, който несъмнено е свързанъ съ разпространенитѣ у насъ версии, вж. Н. Pernot, Descente de lа Vierge aux Enfers d'après les manuscrits grecs de Paris (= Revue des études grecques, LIII, 1900, pp. 233—257). Този паметникъ, запазенъ въ нашата и въ гръцката книжнина, заслужава нарочно проучване. За славянскитѣ текстове вж. у Цв. Романска. Апокрифитѣ за Богородица и българската народна пѣсень (= СбБАнН, XXXIV, 1940, сс. 53 сл., 172 сл.).
9. За датата и личностьта на автора вж. Ellissen. ор. c., р. 15 sqq., р. 157. Ср. сѫщо Tode, ор. с., р. 5: Ignoti nobis scriptoris dialous qui Τιμαρίων ἤ περὶ τῶν κατ’ αὐτὸν παθημάτων inscribitur medio fere XII p. Chr. saeculo vel in prima parte huius saeculi . . . ortus est. Вж. и Krumbacher, op. c., p. 467.
10. За Константина Акрополитъ вж. y Krumbscher, op. c., pp. 204, 205, 388; cp. сѫщо H. Delehaye. Const. Acropolitae, hagiographi byzantini, epistolarum manipulus (= Anal. Bollandiana, LI, 1935, pp. 263—284); Iv. Dujčev, Studi biz. e neoellenici, IV (1935), p. 136.
11. Вж. M. Treu. Ein Kritik des Timarion ( = Byzant. Zeitschrift. I, 1892, pp. 361—365); cp. Krumbacher, op. c., p. 468
4
[12], сиречь:
„Слѣзохме, прочее, въ прочутия Солунъ преди да настѫпи праздникътъ на мѫченика Димитрия... Тъй като времето позволяваше, отидохме на ловъ къмъ рѣката Аксиосъ. Това е най-голѣмата отъ рѣкитѣ въ Македония. Начева отъ българскитѣ планини въ видъ на малки и отдалечени потоци, после при спущането си [къмъ югъ] се слива въ едно леговище, — Омиръ би казалъ „мощна и велика", — слиза къмъ древна Македония и Пела и наpраво се влива при близкото крайбрѣжие (въ морето). Мѣстото е наистина достойно за упоменание: щедро и плодородно съ различни посѣви за земедѣлцитѣ, приятно за войницитѣ, за да препускатъ съ коне, а още по-приятно за военачалницитѣ да строяватъ и подреждатъ бойнитѣ редици, сгодно за упражняване на тежковъорѫжени пехотинци, безъ да става никаква нужда да се разкѫсваа бойната редица: така чиста отъ всѣкакви камъни и храсти и съвършено равна е тази область. . .”
Това мѣсто отъ „Тимарионъ" би могло да се съпостави съ описанията на рѣката Вардаръ, които даватъ близкитѣ по
12. Ellissen, op. с., р. 44. Cp. превода ib., pp. 96—97:
Das Ziel meiner Reise also war das gepriesene Thessalonich und zwar zur Zeit da das Fest des Märtyrers Demetrius bevorstand ... So vergnügte ich mich, weil die Zeit es gestattete, am Axius mit der Jagd. Das ist der grösste Strom Macedoniens; von den bulgarischen Bergen kommt er in kleinen getrennten Bächen herab, vereinigt sich niederströmend in breitem Flussbett, nimmt „gross und gewaltig”, wie's bei Homer heisst, seinen Lauf nach dem alten Macedonien und Pella und ergiesst sich dann alsbald über die nahe Küste ins Meer. Wohl ist die Gegend werth, d von zu reden; mancherlei Saaten trägt der Beden dem Landmann und bringt sie zur Reife; für die Krieger ist er wie geschaffen, um die Rosse darauf zu stellen, äusserst geeignet für kriegerische Bewegungen, da die Schaaren nicht aus einander gerissen werden, denn in der völlig ebenen Gegend sieht man weit und breit weder Stein noch Strauch noch Haus . . .
Очевидно, тукъ има известна игра на думи, по-точно между имего на рѣката
Ἀξειὸς
и
думата
ἀξιος
въ израза
5
време византийски писатели — Никифоръ Вриений [13] и неговата съпруга Анна Комнина [14]. Но думитѣ на неизвестния византийски писатель отъ първата половина на XII в. сѫ особено ценни въ друго отношение: тѣ представятъ едно отъ раннитѣ византийски признания за българщината въ онѣзи покрайнини, отъ които извира и презъ които тече р. Вардаръ съ своитѣ притоци, сиречь северна и срѣдна Македония. Тѣзи думи отъ безименния диалогъ, прочее, трѣбва да бѫдатъ прибавени къмъ редицата вече известни свидетелства за българщината на македонскитѣ земи и да получатъ тамъ своето достойно мѣсто [15].
Тимарионъ разказва сѫщо нѣкои подробности за панаира (πανήγυρις) на св. Димитрия зъ Солунъ. Това е, пише той, най-голѣмиятъ отъ всички панаири въ областьта:
„Защото на него се стича не само множество народъ отъ тамошното и домородно население, но отъ всѫде и всѣкакви люде: гърци отъ всѣкѫде, различни племена отъ обитаващитѣ наблизо и чакъ до рѣката Дунавъ и Скитската земя мизи (българи), кампанци (неаполитанци), италианци, иберийци (испанци), лузитанци (португалци) и келти изъ отвѫд-алпийскитѣ области. . . . „ [16].
Заслужава внимание указанието на
13. Nic. Bryennius, Comment., ed. Bonn, p. 148,13-19:
Cp. Ellissen, ib., pp. 151/2 n. 18.
14. Anna Comnena, Alexias, ed. Reiff., I, p. 28,19-35:
За другитѣ описания на рѣки въ съчинението на Анна Комнина вж. у Ив. Дуйчевъ, Сѫщинското значение на името Μόκρος у Анна Комнина, МакПр, VIII 4 (1933), с. 6 и бел. 2.
15. Най-важнитѣ указания сѫ събрани въ бележитата книга на Йорд. Ивановъ, Българитѣ въ Македовия. Издирвания и документи за тѣхното потекло, езикъ и народность (София 1915).
16. Вж. Ellissen, ib., р. 46:
Cp. превода ib., p. 98; сѫщо pp. 152—153 notae 22—24.
6
автора, че панаирътъ се посещавалъ отъ тамошнитѣ жители (ἀντόχθων ὄχλος καὶ ἰθαγενὴς) [18], на първо мѣсто отъ всѣкакви племена (γένη παντοδαπὰ) на обитаващитѣ наблизо мизи — сиречь българи (Μυςῶν τῶν παροικούντων), които населявали земята чакъ до рѣката Дунавъ и до южнорускитѣ области (Ἴστρου μέχρι καὶ Σκυθικῆς).
По-нататъкъ Тимарионъ описва съ извънредно занимливи подробности богатството и разнообразието на самия панаиръ. На връщане обаче героятъ се разболѣлъ и едва можалъ да стигне до рѣка Марица (πρὸς τὸν Ἕβρον). Когато той се унесълъ въ сънь, двама служители на задгробния свѣтъ (ψυχαγωγοί) — Ὀξύβαντος и Νυκτίων — отнесли душата му въ царството на сѣнкитѣ. Преждевременниятъ мрътвецъ начева заедно съ водачитѣ си своитѣ странствувания въ свѣта на мъртвитѣ и тамъ срѣща различни личности, които ни сѫ познати отъ други извори : злощастния императоръ Романъ IV Диогенъ (1067—1071), философа и риторъ Теодоръ отъ Смирна, мислителя Иоанъ Италъ и други. . . .
Изглежда, че основната мисъль на този диалогъ е била да се осмѣе проповѣдваното отъ нѣкои съвременни лѣкари учение, че животътъ се поддържа отъ сѫществуванието на четиритѣ основни елемента въ човѣшкото тѣло: кръвь (αἵμα), слизь (φλέγμα), черна и жълта жлъчка (χολὴ μελαίνη καὶ ξανθὴ). Тимарионъ и неговиятъ учитель и защитникъ Теодоръ отъ Смирна поддържали, че това учение е невѣрно и затова направили оплакване до сѫдиитѣ на задгробния свѣтъ — Миносъ, Аякъ и византийския императоръ Тсофилъ, поставенъ тукъ поради своята справедливость, ако и иконоборецъ. Развива се единъ сѫщински сѫдебенъ процесъ — съ участието на сѫдии, секретарь, прокурори, обвиняеми, тѫжитель, защитникъ и вещи лица. Следъ като бива изслушана защитата, сѫдиитѣ се допитватъ до вещи лица — именно Ипократъ
18. Въ рѫкописа стои ἤθαγενὴς и е изказано предположение, че първоначално можеби е стояло αὐθιγενής — da αὐτοχθόνων und sonst nie so verbunden vorkommen (Ellissen, ib., p. 153).
7
и Асклепий. Възъ основа на тѣхното мнение сѫдътъ постановява преждевременно починалиятъ Тимарионъ да бѫде върнатъ въ свѣта на живитѣ. Така, след., учението за четиритѣ елемента бива признато за погрѣшно и то отъ името на най-видния лѣкарь на класическата древность и на едно класическо, езическо божество. Описанието на този задгробенъ сѫдебенъ процесъ е, безсъмнено, само подражание на истински сѫдебенъ процесъ на византийското сѫдопроизводство, за което въобще нѣма твърде обилни сведения.