Македонски Прегледъ
Година
XIII, книга 1, София, 1942

 

2. Учредяването на Московската патриаршия (1589—1721) и Охридската архиепископия

 

Отъ Ив. Снѣгаровъ

 

 

Въ наше време нѣкои историци се стремятъ да докажатъ, че Охридската църква е имала тѣсни връзки съ руситѣ още презъ X—XI в., въ първитѣ десетилѣтия следъ покръстването на руския великъ князъ Владимиръ (988 год.). Тѣ дори допускатъ, че новоучредената руска църква — Киевската митрополия се намирала отначало подъ върховната власть на охридския свещеноначалникъ, наричанъ патриархъ до 1018—1020 год., a следъ това архиепископъ. Допуска се още, че известниятъ охридски архиепископъ Иоанъ отъ Дебърско (1018—1037) билъ единъ и сѫщъ съ киевския архиепископъ-митрополитъ Иоанъ.

 

Тази хипотеза тепърва ще стане предметъ на исторически издирвания, защото наистина странно е, че въ Киевска Русия, скоро следъ нейното покръстване, старобългарската книжнина силно се разпространила. Не може да има съмнение, че между България и Русия сѫществували културни сношения, които се засилили следъ покръстването на руския народъ. Не трѣбва обаче да се пренебрегва и фактътъ, че досега не сѫ открити никакви положителни известия за сношения между Охридската патриаршия, после архиепископия, и Руската църква презъ X—XI в. и дълго време следъ това. Съчиненията на св. Климентa Охридски и охридския архиепископъ Теофилактъ (до къмъ 1108 год.) сѫ станали известни въ Русия и, доколкото може да се сѫди по преписитѣ имъ, сѫ били любимо четиво, но това още не доказва, че имало действителни връзки между реченитѣ две помѣстни църкви. До монголското владичество почти всички киевски митрополити сѫ били гърци, назначени отъ Цариградската патриаршия, и се намирали подъ нейна власть. Презъ време на монголското иго повечето отъ рускитѣ митрополити сѫ били руси, но Охридската архиепископия била далече, и тѣ поддържали слаби връзки само съ България и Търновската патриаршия (отъ тамъ митрополитъ Кирилъ II доставилъ славянски

 

 

4

 

номоканонъ, митрополититѣ Киприанъ и Григорий Цамблакъ сѫ били търновци).

 

Едвамъ въ турско време виждаме сношения между Русия и Охридската архиепископия. Презъ XVI в. и Охридската църква била окриляна отъ общата надежда, че православното руско царство ще помогне за освобождението на християнскитѣ народи въ Турция. Изглежда, че охридскитѣ иерарси по-късно отъ другитѣ православни иерарси въ Турция сѫ обърнали очи къмъ Русия и почнали да протягатъ къмъ нея рѫце за милостиня. Западнитѣ държави били по-близко до Охридския диоцезъ. Затова тѣ повече сѫ привличали вниманието на охридскитѣ архиепископи-патриарси. Но къмъ края на XVI в. вече и името на руския царь се мълвѣло съ почитъ между българското паство на Охридската архиепископия.

 

Въ 1586 год. пристигналъ въ Русия охридскиятъ архиепископъ Гавриилъ, придруженъ отъ гребенския митрополитъ Софроний, 1 архимандритъ, 1 архидяконъ и 13 слуги. Рускитѣ погранични власти (черниговскитѣ войводи) съобщили на московския царь (Теодоръ Ивановичъ) „о пріѣздѣ самаго верховнаго Архіепископа болгарской, молдавской, валашской земли Гавріила Охридскаго и первой Іустиніаніи". Тази величествена титла сигурно, самъ Гаврилъ или по-вѣроятно неговитѣ спѫтници сѫ употрѣбили, когато били разпитани отъ рускитѣ власти въ Черниговъ. Пѫтницитѣ били задържани въ пограничния градъ, очаквайки царски указъ, съ който да имъ се разреши да отидатъ въ Москва. За посрѣщането имъ отъ Москва билъ изпратенъ царскиятъ човѣкъ Несвѣтай Огаревъ и било заповѣдано на черниговскитѣ власти да пустнатъ гоститѣ въ Москва „съ честію". Архиеп. Гaвриилъ съ свитата си се установилъ въ Богоявленския манастиръ.

 

Очевидно, московскитѣ правителствени крѫгове се надѣвали, че чрезъ тоя независимъ църковенъ началникъ на сродния имъ народъ — българския тѣ ще могатъ да уредятъ въпроса за възвишение на Московската църква. Архиеп. Гaвриилъ подалъ молба за милостиня до царь Теодора (1584—1595). Той възхвалилъ царя, че „той е единственъ благовѣренъ царь въ цѣлото християнство, похвала и надежда на цѣлия благовѣренъ и православенъ народъ" и че се обръща къмъ него „като къмъ застѫпващъ мѣстото Божие на земята". Въ молбата си архиеп. Гавриилъ се титулувалъ:

 

 

5

 

„По Божия милость Архіеписколъ на Юстиниана [1] първа Охридъ и на цѣла България и Сърбия и Албания, и Влахия и Молдавия и др." Той помолилъ царя съ друга просба да помогне и на манастира „Преподобна мѫченица Параскева" въ Македония „близу до Албанската земя" [2], за да откупи свещенитѣ сѫдове и одежди, които били заложени у невѣрнитѣ (турцитѣ) за изплащане дългъ отъ 60,000 аспри, та съ това царьтъ да стане „новъ съорѫдитель на този светъ домъ, като благовѣренъ покровитель на християнския народъ." [3]

 

Въ документа не се съобщава, дали архиеп. Гавриилъ билъ приетъ отъ царя и изобщо съ кого се е срѣщалъ въ Москва. Муравьевъ, който описва това посещение по документа изъ московския държавенъ архивъ, съобщава само това, че царьтъ е отпустналъ да заминатъ отъ Москва презъ Литва архиепископа Гавриила, гребенския митрополитъ Софроний и другитѣ просители, които сѫ били дошли презъ това време [4]. Обаче следъ три месеца (юлий 1586 год.) пристигналъ въ Москва антиохийскиятъ патриархъ Иоакимъ. Първиятъ царски боляринъ и шурей Борисъ Годуновъ веднага започналъ преговори съ него за учредяване патриаршия въ Московското царство [5]. Може да се мисли че пребиваването на автокефаленъ църковенъ началникъ на негръцки земи — охридския архиепископъ Гавриилъ, който се смѣталъ и за патриархъ, е усилило желанието на мѣродавнитѣ руски срѣди да иматъ и руситѣ свой патриархъ. Недостимо е, че царь Теодоръ не се заинтересувалъ да беседва съ архиепископа Гавриила не само отъ вежливость, но и отъ желание да узнае нѣщо за положението на Турция. Ако приемемъ, че архиепископъ Гавриилъ ималъ аудиенция съ царь Теодора, то вѣроятно той билъ запитанъ за достоинството на неговия престолъ и за начина, по който Охридската църква придобила автокефалия. Архиепископъ Гавриилъ ще да го увѣрилъ, че една помѣстна църква може да добие независимость само по съборно решение на патриарситѣ. Идването на патр.

 

 

1. Въ текста погрѣшно Августитаны.

 

2. Може би манастирътъ „Св. Петка" близу до охридското село Велгощи.

 

3. Муравьевъ. Сношения Россіи с Востокомъ, I, стр. 167169.

 

4. П. съч., стр. 169.

 

5. П. съч., стр. 172—178.

 

 

6

 

Иоaкимa тъкмо е подбудило руския царь да потърси този пѫть за издигане на Московската митрополия въ патриаршия.

 

Както и да е, цaрь Теодоръ си съставилъ високо мнение за Охридската архиепископия, Въ м. ноемврий 1587 год. въ Москва пристигналъ авлонскиятъ митрополитъ Теофанъ съ грамота отъ „Архіепископа Ѳеодула Охридскаго, Сербскаго и Болгарскаго" [1]. Въ сѫщото време дошелъ и софийскиятъ владика (митрополитъ) Григорий [2]. Царь Теодоръ ги приелъ на Богоявление, като на Теофана оказалъ по-голѣма честь отколкото на Григория. Той приелъ благословение отъ митрополита Теофанъ, като слѣзълъ три стѫпала отъ своя престолъ, a Григория поканилъ при себе си („звалъ къ рукѣ"). Следъ това архиереитѣ отишли въ Успенския съборъ (митрополитската катедрала), гдето московскиятъ митрополитъ Иовъ се приготовлявалъ да служи и ги благословилъ. Царь Теодоръ сѫщо дошелъ въ храма, и всичкитѣ съборно ходили на водоосвещение (на р. Москва?). Въ края на януарий 1588 год. царьтъ отпустналъ Теофана и Григория съ милостиня.

 

На московскитѣ правителствени срѣди, изглежда, направилъ силно впечатление фактътъ, че сѫществува независима Българска църква въ Охридъ. Вѣроятно и охридскиятъ архиепископъ Гавриилъ съ своето образование и държане имъ направилъ впечатление. Изобщо въ Москва, както по-горе изтъкнахъ, знаели за Охридската архиепископия и я почитали. Това се вижда още отъ следнитѣ факти. Въ м. юлий 1588 год. пристигналъ въ Москва сѫщо за милостиня цариградскиятъ патриархъ Иеремия II, придруженъ отъ монемвасийския митрополитъ Иеротей и еласонския архиепископъ Aрсений съ много старци и слуги. По заповѣдь на царь Теодора, неговиятъ пръвъ съветникъ Борисъ Годуновъ започналъ преговори съ патр. Иеремия за учредяване патриаршия въ Русия. Патриархъ

 

 

1. Нареченъ е сръбски вм. „на Сърбия”, която била подведомствена на охридския архиепископъ до 1557 год. и насила била отнета отъ Охридския диоцезъ. Охридскитѣ архиепископи продължавали да претендиратъ за Сърбия и за други изгубени земи (Влашко и Молдавия), като ги споменавали въ своитѣ титли.

 

2. Муравьевъ нарича Григория „епископъ Софіи Премудрости называемыя Сардики" (п. съч., І, стр. 185—186). Презъ XVI в. и по-рано софийскитѣ владици се наричали митрополити.

 

 

7

 

Иеремия отначало отказвалъ да изпълни царското желание, защото патриаршия може да се създаде само по решение на съборъ отъ всички помѣстни православни църкви. Обаче патриархътъ билъ склоненъ да издигне московския митрополитъ въ чинъ архиепископъ (автокефаленъ), какъвто — казвалъ той — има въ Охридъ [1]). За да посочи този примѣръ, патр. Иеремия трѣбва да е билъ увѣренъ, че царь Теодоръ и Борисъ Годуновъ, както и московскиятъ митрополитъ Иовъ, сѫ знаели за каноническото положение на тази родствена на руския народъ автокефална помѣстна църква-архиепископия. Тѣ добили достатъчни сведения за нея отъ охридския архиепископъ Гавриилъ и авлонския митрополитъ Теофaнъ. Патр. Иеремия искалъ да убеди руситѣ, че въ негова власть е да даде независимость на Московската църква, която дотогава (още отъ покръстването на руситѣ въ края на X в.) била митрополия, подведомствена на Цариградската патриаршия, но не е властенъ да я възвиси въ патриаршия, a може само да я прогласи за архиепископия, каквато е Охридската църква, основана (споредъ него и съвременницитѣ му) отъ самия Юстинианъ Велики. Ето и Охридската църква — искалъ да каже или е изтъкналъ патр. Иеремия предъ Бориса Годуновъ — не е патриаршия, a архиепископия, но тя въ действителность не стои по-доле отъ патриаршиитѣ, радва се на висока честь срѣдъ православния свѣтъ, и турскитѣ султани дори я наричатъ патриаршия. Патр. Иеремия не е посочилъ на руситѣ за примѣръ другитѣ автокефални архиепископии (Кипърската, основана отъ III вселенски съборъ въ 431 год. нито пъкъ сръбската Ипекска, основана въ 1219 год. отъ никейския патриархъ Мануилъ, ако и тя да е била родствена на руския народъ). Трѣбва да се допустне, че въ Москвa по-добре сѫ познавали Охридската архиепископия и имали високо мнение за нейното достоинство.

 

Противъ такова решение на руския църковенъ въпросъ застаналъ единъ отъ спѫтницитѣ на патриархъ Иеремия, монемвасийскиятъ

 

 

1. Това съобщава монемвасийскиятъ митрополитъ Иеротей:

(Псевдо-Доротей), стр. 24).

 

 

8

 

митрополитъ Иеротей. Той държалъ строго за канонитѣ и намиралъ, че патр. Иеремия самъ безъ съборъ нѣма право да дава независимость на Московската църква и да я провъзгласява за архиепископия. Той му казалъ насаме, че Константинъ Велики е учредилъ патриаршиитѣ съ вселенски съборъ [1], сѫщо и Юстинианъ Вслики е направилъ съ петия вселенски съборъ (553 г.) Охридската архиеиископия [2] и Иерусалимската патриаршия. „Прочее, ние сме дошли, владико — заключилъ митрополитъ Иеротей — за милостиня при царя и поради дълговетѣ, направени въ наши дни” [3].

 

Патриархъ Иеремия се съгласилъ съ Иеротея и не говорѣлъ вече за издигане на московския митрополитъ въ архиепископъ, подобенъ на охридския. Споредъ описанието на Псевдо-Доротея (сѫщия Иеротей Монемвасийски), патриархъ Иеремия му казалъ: „И азъ не искамъ (да имъ поставя архиепископъ), но ако искатъ, азъ самъ ще остана тукъ за патриархъ" [4].

 

Сѫщо и руситѣ не сѫ били доволни отъ отстѫпката, която Иеремия имъ направилъ. Тѣ имали високо национално съзнание, смѣтали своята църква за по-горе стояща отколкото Охридскaтa aрхиепископия, която била подвластна на турцитѣ и бедна. Тѣ искали сѫщински патриархъ, a не архиепископъ, понеже мислѣли, че на могѫщото московско царство подхожда да има църковенъ началникъ въ най-високъ чинъ — патриархъ, съгласно съ срѣдневѣковния възгледъ „гдето има царь, тамъ трѣбва да има патриархъ". Дали царь Теодоръ узналъ за изказаното отъ патриарха Иеремия желание да остане въ

 

 

1. Иеротей ималъ прсдъ видъ решението на първия вселенски съборъ (325 год.) за патриаршескитѣ права на римския, александрийския и антиохийския епископъ въ тѣхнитѣ области (Италия, Египетъ и Сирия).

 

2. Архиепископията на Първа Юстиниана, която още отъ XII в. била смѣтана за една и сѫща съ Охридската архиепископия.

 

3.

 

4.


 

 

9

 

Москва, както говори митрополитъ Иеротей, или пъкъ независимо отъ това взелъ решение — това не е известно, но той предложилъ на Иеремия чрезъ Бориса Годуновъ да остане за патриархъ въ Русия съ седалище гр. Владимиръ, старата столица на руския митрополитъ (презъ втората половина на XIII вѣкъ до 1325 год., когато митрополитъ св. Петъръ пренесълъ седалището си въ Москва). Обаче патриархъ Иеремия не е приелъ това предложение и се видѣлъ принуденъ, безъ да пита поне своя Синодъ, да постави московския митрополитъ Иовъ, любимецъ на царя и Бориса Годуновъ, за патриархъ московски и на цѣла Русия (26 януарий 1589 год.).

 

Отъ благодарность за учредяването на Московската патриаршия царь Теодоръ въ 1593 год. изпратилъ голѣма милостиня (5564 златни унгарски) за всички източни патриарси, нѣкои митрополити на по-видни епархии и много манастири. За тази цель, по негова заповѣдь, въ м. януарий 1593 год. заминали въ Турция Трифонъ Коробейниковъ и Михаилъ Огарковъ да раздадатъ царската милостиня по списъкъ („по данной имъ росписи") и то по възможность на самото мѣсто. Между другитѣ източни патриарси царьтъ е предвидѣлъ париченъ даръ и за охридския архиепископъ [1].

 

Изглежда, че въ Москва сѫ знаели кой билъ охридски архиепископъ въ момента, когато била учредена Московската патриаршия и призната отъ източнитѣ църкви (1590 и 1593 год.) Рускитѣ пратеници, споредъ царското порѫчение, трѣбвало и нему да врѫчатъ париченъ даръ и го потърсили въ Цариградъ, но цариградскиятъ патриархъ Иеремия II (той вече се завърналъ въ Цариградъ още презъ 1590 год.) имъ съобщилъ че предишниятъ охридски архиепископъ Иоaкимъ не билъ

 

 

1. „послано же съ ними (реченитѣ пратеници) милостыни пять тысячъ пять сотъ шестьдесятъ четыре золотыхъ Венгерскихъ. . . По Государеву наказу, велѣно взятъ въ Царырадѣ у Ивана Кошурина, за соболи, данные ему въ Москвѣ въ триста рублей, шестьсотъ золотыхъ Угорскихъ . . . и изъ числа ихъ дать заздравной милостыни Тырновскому Митрополиту и Охридскому Епископу (погр. вм. Архіепископу), и въ Валахіи, въ соборную церковь, и тѣмъ Архіереямъ, которые будутъ при Трифонѣ, и Патріарху Іереміи въ Царьградѣ, въ монастыри и въ разныя мѣста по церквамъ, гдѣ сколько найдутъ нужнымъ; все сіе ради великаго и радостнаго событія, учрежденія патріархіи въ Россіи, дабы милость царская и имя сего новаго патріаршества, громки были по всему Востоку"

(Муравьевъ, Сношенія Россіи съ Востокомъ, I, стр. 266—277).

 

 

10

 

вече живъ и сѫ подарили 40 златици на тогава действувалия охридски митрополитъ Гавриилъ [1], който ще да е билъ приемникъ на Иоакима.

 

Не се знае, дали този архиепископъ Гавриилъ билъ единъ и сѫщъ съ охридския архиепископъ Гавриилъ, който се явилъ въ Москва презъ 1586 год. Ако приемемъ, че сѫ били тъждествени, то архиепископъ Гавриилъ се върналъ въ Охридъ отъ дълго странствуване въ Русия, Германия и Римъ и повторно заелъ охридския престолъ следъ смъртьта на Иоакима [2].

 

Както и да е било, за насъ тукъ има значение обстоятелството, че въ Москва сѫ признавали охридския архиепископъ за важенъ православенъ иерархъ и считали, че и той е допринесълъ съ своя авторитетъ за учредяването или пъкъ за признаването на Московската патриаршия. Не се знаятъ имената на епархиитѣ, чиито архириеи (42 митрополита, 19 архиепископи и 20 епископи) сѫ участвували въ голѣмия цариградски църковенъ съборъ, който билъ свиканъ въ 1590 год. отъ патриархъ Иеремия и по негово предложение призналъ извършеното отъ него учредяване на Московската патриаршия. Тоя съборъ изпратилъ въ Москвa търновския митрополитъ Дионисий Рaли, за да предаде на руския царь неговото решение за Московската патриаршия. Заедно съ тоя извънреденъ църковенъ пратеникъ, въ Русия дошелъ презъ май 1590 год. и единъ епархийски архиерей отъ Охридския диоцезъ — гребенскиятъ митрополитъ Кaлистрaтъ. Смоленскитѣ войводи запитали Калистрата като „архиепископъ Гревенскій, болгарской земли" [3]. Гребена билъ важенъ епархийски центъръ още презъ XIII в., въ времето на охридския архиепископъ Димитъръ Хоматианъ (1216 — къмъ 1234 г.) Тогава тоя градъ

 

 

1. Споредъ нашия изворъ „Посланцы царскіе, исполнивъ волю Государеву, представили слѣдующую роспись” (стр. 267). Въ този списъкъ тѣ записали, че сѫ дали : „Въ Царьградѣ Тырновскому Митрополиту Діонісію сто золотыхъ, Селунскому Гавріилу двадцать золотыхъ, еще одинадцати Митрополитамъ, начиная съ Аѳинскаго, каждому по восемьнадцати золотыхъ, всего двѣсти золотыхъ, Охридскому Архіепископу Гавріилу, сорокъ золотыхъ, по росписи; a прежняго Іоакима, какъ сказывалъ Патріархъ, не стало" (стр. 270).

 

2. Въ статията си „La succession épiscopale d'Ochrida Gabriel et Théodule, 1582—1588" (Échos d'Orient, т. XXXVIII, № 193—194, януарий—юний 1939 год., стр. 48—49) A. Р. Péchayre поддържа, че архиепископъ Гаврииль не е заелъ повторно охридския престолъ. Другъ пѫть, може би, ще имамъ възможность да се спра на този въпросъ.

 

3. Гребена се намира въ югозападна Македония, отвѫдъ р. Бистрица.

 

 

11

 

билъ срѣдище на епископия. Вѣроятно и въ XVI в. нейниятъ кириархъ билъ епископъ, a не архиепископъ. Въ Охридския диоцезъ въ това време и сетне едни отъ епархийскитѣ архиереи се наричали митрополити (безъ подведомствени епископи), други — (на по-малкитѣ епархии) — епископи. Епархийски архиереи съ титла архиепископъ, както въ диоцеза на Цариградската патриаршия, тамъ нѣмало, защото самиятъ началникъ на цѣлия Охридски диоцезъ се наричалъ архиепископъ (автокефаленъ). Затова титлата „архиепископия", дадена въ рускитѣ документи на Калистрата Гребенски, била погрѣшна. Може да се допуска, че самъ Калистратъ се представилъ за архиепископъ, за да бѫде по-добре приетъ, или пъкъ рускитѣ погранични власти въ Смоленскъ сѫ го записали погрѣшно съ такава титла, смѣсвайки го съ архиепископа на България, щомъ чули отъ него, че епархията му се намира въ българска земя. Презъ цѣлото си пребивание въ Москва Калистратъ минавалъ за архиепископъ.

 

Щомъ получилъ известие, че въ Смоленскъ пристигнали митрополитъ Дионисий и „архиепископъ" Калистратъ, московскиятъ царь Теодоръ заповѣдалъ на смоленскитѣ войводи да имъ дадатъ пропускъ за Москва и изпратилъ въ Можайскъ свой „приставъ" да ги посрещне и да ги разпита по пѫтя: какъ се държали патриарситѣ въ цариградския съборъ, молили ли се за царското здраве, споменавали ли московския патриархъ Иовъ въ ектениитѣ, знаели ли за това турскиятъ султанъ и нашитѣ му, отъ кои мѣста сѫ били участвувалитѣ въ събора митрополити, архиепископи и епископи. Царьтъ заповѣдалъ по пѫтя да даватъ на гоститѣ почетна храна („кормъ почетньій"), a подъ Москва, при Воробьови гори, патриархъ Иовъ изпратилъ да ги посрещнатъ отъ негово име новоспаския архимаидритъ (игуменъ) и ключаря му, на които заповѣдалъ най-напредъ да извикатъ митрополита Дионисий и „архиепископа" Калистратъ и да имъ предадатъ благословението на московския патриархъ и да ги питатъ за здравето. Гоститѣ били настанени въ Новгородското подворие.

 

Близу следъ единъ месецъ, на 20 юний, царьтъ поканилъ въ двореца търновския митрополитъ Дионисий заедно се гребенския „архиепископъ" Калистратъ и архимандрититѣ които ги придружавали или пъкъ сѫ били дошли въ Москва заедно съ тѣхъ. Като пристигнали въ Кремль, тѣ чакали да излѣзе царьтъ въ Посолската палата и оттамъ влѣзли въ срѣдната

 

 

12

 

Златна палата, гдето седѣлъ царьтъ на своето мѣсто, заобиколенъ отъ боляри и дворяни въ златни дрехи. Царскиятъ дякъ (секретарь) Андрей Щелкаловъ най-напредъ представилъ митрополита Дионисий съ неговитѣ двама архимандрити като лица официално изпратени отъ събора, a после Калистрата Гребенски („Архіепископа Болгарскаго") заедно съ архимандрититѣ отъ Св. Гора и Божи гробъ, които били дошли за милостиня. Когато архиереитѣ влѣзли въ Златната палата, царь Теодоръ станалъ отъ престола и приелъ отъ тѣхъ благословение, като митрополитъ Дионисий му предалъ още благословението на цариградския и другитѣ патриарси. Царьтъ е водилъ разговоръ съ Дионисия. Описательтъ на тази ауденция (Муравьовъ) не съобщава да е беседвалъ царьтъ и съ Калистрата. Митрополитъ Дионисий е поднесълъ на царя св. мощи и златенъ вѣнецъ съ скѫпоценни камъне и бисери, сѫщо другъ вѣнецъ за царицата, a Калистратъ, както и архимандрититѣ — само св. мощи. Царьтъ ги отпустналъ съ честь, като имъ изпратилъ въ подворието храна отъ царската трапеза. Той поканилъ митрополита Дионисий и „архиепископа" Калистратъ да посетятъ московския патриархъ Иовъ, когото намѣрили да се облича въ свещени одежди посрѣдъ Успенския съборъ, за да извърши водоосвещение. Архиереитѣ-гости цѣлунали иконитѣ и приели благословението на патриарха. Митрополитъ Дионисий произнесълъ речь отъ името на цариградския патриархъ и предали негови грамоти на московския патриархъ Иовъ, като взелъ участие засдно съ другитѣ свещенослужители въ литията („крестный ходъ"). Следъ това Калистратъ Гребенски не се споменава на приемитѣ и гощавкитѣ, давани въ честь на митрополита Дионисий, който се върналъ въ Цариградъ бъ срѣдата на февруарий 1591 год. Изобщо нищо не се говори и за милостинята, дадена на Калистрата Гребенски, както и за връщането му. Все пакъ честьта, оказана на този архиерей отъ Охридската църква, била изразъ на уважението, което московскиятъ царь ималъ къмъ aрхиепископиятa нa бългaрскaтa земя (въ Охридъ).

 

Следъ това се явявали въ Москва и други охридски архиереи (архиепископитѣ Атанасий и Аврамий, пелагонийскиятъ митрополитъ Иеремия), които щедро били подпомагани отъ московското правителство. Нѣкои отъ тѣхъ (Атанасий) сѫ пѫтували съ политическа цель, но нищо не е известно за разговоритѣ имъ въ Москва.

 

[Back to Index]