Македонски Прегледъ
Година
XII, книга 4, София, 1941

 

1. Охридъ и Византия въ борбата за покръстването на Киевска Русия  [1]

 

Отъ Xансъ Кохъ.

 

 

1.

 

Следъ основаването на първата българска държава въ Добруджа къмъ края на седмото столѣтие, навѣрно следъ като сѫ се изредили вече шесть поколѣния, въ Североизточна Европа започва да се образува една нова славянска държава. Киевъ е огнището на новата държава и нейното развитие е свързано съ две исторически събития.

 

1. Натискътъ на азиатскитѣ степни народи отъ изтокъ става причина за погрома на хазарската държава на р. Волга и поставя завоевателитѣ въ фронтъ срещу източнитѣ славяни на р. Днепъръ. Тѣхното държавно и военно устройство се превръща сега въ повеля за самосъхранение.

 

2. Откриването на търговския пѫть отъ Източно до Черно море, до течението на Днепъръ, дава на новата държава стопанска и политическа опора и предначертава пѫтя на нейното естествено разпростиране (жизненото пространство), обаче наредъ съ това поставя на дневенъ редъ въпроса за отношенията съ съседитѣ. За съседитѣ се държи

 

 

1. Сказка държана по покана на Софийския университетъ „Св. Климентъ Охридски" на 17 май 1940 г. отъ д-ръ д-ръ Кохъ, професоръ въ Виенския университетъ, по настоящемъ директоръ на Германския наученъ институтъ въ София. Сказката е написана възъ основа на една по-отдавнашна статия: Hans Koch, Byzanz, Ochrid und Kiev 987—1337, въ сп. Kyrios (Königsberg Pr. — Berlin), 1938, стр. 253—292. Къмъ споменатата въ нея по възможность пълна библиография трѣбва да се прибавятъ излѣзлитѣ напоследъкъ две проучвания: Попруженко М. Г., България и Киевска Русь, сп. „Родина", год. I, 1939 г., кн. 3, стр. 25—31 и V. Laurent, Aux origines de l'Eglise russe. L'établissement de la hiérarchie byzantine, въ Echos d'Orient (Букурещъ), юлий—декемврий 1939 г., г. 38, стр. 279-295.

 

1

 

 

2

 

смѣтка не само при обмѣна на стопански блага (медъ, восъкъ, кожи срещу подправки, платове и орѫжия), но сѫщо и при опредѣлянето на становището къмъ голѣмитѣ духовно-религиозни излѫчвания, които проникватъ въ младата киевска държава отъ всички съседни страни.

 

Наистина, ориентировката на киевската държава къмъ исляма, което извесгно време лежи въ крѫга на възможноститѣ, се изпреварва отъ противодействието на византийцитѣ срещу арабската мисионерска пропаганда и отъ разгромяването на сьседната хазарска държава. Възъ развалинитѣ на хазарската държава изчезватъ последнитѣ изгледи на еврейството да създаде и у славянитѣ една диаспора, подобна на онази, която тѣ успѣватъ да създадатъ на хазаритѣ.

 

Обаче толкова по-наложителна става необходимостьта отъ едно разяснение на християнството, което нахлува въ киевското царство по единъ широкъ фронтъ, презъ всички граници и по протежението на всички рѣки, и изправя новата държава предъ разрешаването на една двойна проблема.

 

1. Вѫтрешнополитическа проблема. Въ страната изниква една християнска диаспора. Християнски търговци се заселватъ въ Киевъ, а така сѫщо и по брѣга на Черно море и въ областьта на Азовъ Тмутараканъ. Тази диаспора има не само собствена църковна и обредна свобода, но успѣва да си извоюва и политически форми и става политическа партия. При сключването на договори съ Византия въ 945 г. тази партия трѣбва да се взима подъ съображение. Дори нѣщо повече — тя дава клетва за договоритѣ въ собствената си църква!

 

Политическата партия на тьрговцитѣ се засилва отъ християнството на отдѣлнитѣ гарнизони. Въ граничния градъ Переяславъ сѫществува въ 9. вѣкъ християнски гарнизонъ, а въ граничната область на Черно море има още въ 8. вѣкъ може би една дузина християнски епископства съ многобройни войнишки общини отъ всички нации.

 

2. Външнополитическа проблема. Християнството не е само религия на прииждащитѣ чужденци, но сѫщо и тѣхна мисия. Едновременно съ борбата за пазаритѣ на образуващето се югоизточнославянско царство на р. Днепъръ, започва и борба за неговата душа. Както вѫтрешнополитическитѣ течения,

 

 

3

 

тъй и външнополитическитѣ партньори, следвайки духа на времето и въ служба на пропагандни мисионерски центрове извънъ киевското царство, напиратъ за едно по-голѣмо влияние и за открито изявяване на становището къмъ тѣхъ. Известно време това становище може да се взима все още безъ изключение по желанието или личната вѣра на управляващия викингъ: следъ нормандската княжеска двойка Игоръ и Олга († 969), които се отнасятъ благосклонно къмъ християнството, идва славянско-езическата реакция на Светослава. Той обаче отъ своя страна преминава презъ редица вѫтрешни преображения и въ края на живота си се доближава до християнството дотолкова, доколкото изисква това външната политика. Върху монетитѣ, опредѣлени за християнска България, езическиятъ завоеватель Светославъ поставя наредъ съ своя собственъ образъ и християнски символи.

 

Но подъ владичеството на Владимира, презъ втората половина на 10. столѣтие, християнскиятъ проблемъ става за киевската държава толкова парливъ, че продължаването ва досегашната неутрална политика изглежда вече невъзможно: киевското царсгво отъ 10. вѣкъ не е уединената московска държава на по-къснитѣ времена, а мощниятъ сухоземенъ мостъ между Европа и Азия, която тогава още не е била заприщена отъ турскитѣ завоевания. Така се насочватъ отъ всички посоки — отъ северъ къмъ югъ търговскитѣ пѫтища на викингитѣ къмъ предния Ориентъ; отъ западъ къмъ изтокъ нѣмскитѣ и италиянски търговски кораби къмъ брѣговетѣ на Черно море — мисионеритѣ и политическитѣ предложения за съюзи къмъ сърдцето на младата държава.

 

При това активно християнско съседство и тази всестранна пропаганда за нормандина Валдемаръ-Владимиръ е невъзможно да образува една езическа енклава. Неговитѣ прародители Игоръ и Олга, дори Светославъ, сѫ били още въ състояние да направятъ религията и културата на своята държава зависими отъ собствената си воля, Владимиръ обаче трѣбва вече да преклони своята собствена воля предъ налагащата се необходимость за държавното благоденствие, a то го принуждава къмъ християнска политика. За него остава отворенъ само още единъ въпросъ, а именно — съ помощьта на какви срѣдства би могла да се осѫществи най-лесно. . . и най-успѣшно тази политика?

 

 

4

 

2.

 

Историческиятъ моментъ, въ който на Владимира предстои да вземе своитѣ решения, бива означаванъ обикновено дотолкова като обратъ, доколкото Киевска Русия (а заедно съ нея и цѣлокупното източно славянство) е трѣбвало да избира между Изтокъ и Западъ и е спрѣла свои избиръ на Изтока.

 

Тази преценка, колкото и да е вѣрна, се нуждае отъ двойна поправка: първо, тя е поставена „ех post", т. е. тя рисува нѣщата като едно развитие между величини, които едва по късно сѫ се проявили като такива, докато презъ времето на Владимира тѣ не сѫ могли да бѫдатъ преценени въ тѣхната културно-политическа зависимость, а може би и да не сѫ сѫществували. Второ, тя е много обща. За търсещия едно разрешение нормандски князъ изборътъ е стоялъ много по-конкретно, макаръ дя е билъ твърде неясенъ. Той е трѣбвало да избира не между две, а между много и то разнообразни величини отъ различна духовна стойность и многообразенъ политически обликъ. За това свидетелствува сѫщо и Несторовата хроника, която разказва въ своята известна легенда, че преди да вземе своето крайно решение за въвеждането на християнството, Владимиръ свикалъ още веднажъ за единъ по-тѣсенъ изборъ представителитѣ на различнитѣ вѣроизповѣдания — на еврейството, на исляма, на дветѣ християнски църкви и на езичеството.

 

Хиляда години по-късно най-значителниятъ руски църковенъ историкъ проф. Е. Е. Голубински подхваща сѫщата мисъль, като въ своята монументална църковна история на Русия обръща внимание на обстоятелството, че Владимиръ е трѣбвало да избира между четири християнски културни центрове, а именно между Карпатска Украйна, Римъ, Византия и Охридъ. Въ действителность тѣ, обаче, не сѫ били четири, а съвсемъ конкретно и наложително най-малко седемь! Ние ще облекчимъ тѣхното разглеждане, като ги подѣлимъ споредъ произхода имъ въ западна и източна група.

 

Западната група на тогавашнитѣ църковни мисионерски центрове е била съ римска оцвѣтка. Тя е могла да действува успѣшно още повече, че по онова време още не е сѫществувало догматичното разцѣпление между Изтокъ и Западъ и

 

 

5

 

дветѣ противни страни поне принципиално допускали каноническо смѣсване.

 

1. Тази група има най-много привърженици въ самата страна. Това е католическата партия на викингитѣ, еднакво мощна, както като носителка на въорѫжени гарнизони и кервани-екскорти, така и като сдружение на парично мощни морски и рѣчни търговски кораби. Влиянието на викингитѣ върху по-късната руска религия може да се проследи и следъ тѣхното кръвно сраждане съ славянския слой въ течение на дълги вѣкове. Така напр. по-късното християнско-източнославянско обожаване на св. Илия произтича отъ тѣхния първоначално северно-езически култъ на Донаръ. He е случайно, че първата, засвидетелствувана отъ хроникитѣ, християнска църква въ Киевъ ce е наричала на името на св. Илия. Въ прастаритѣ източнославянски молитви отъ 11. вѣкъ се споменаватъ сѫщо така твърде достовѣрно севернитѣ имена на светцитѣ Магнусъ, Кнутъ, Албанъ и Олафъ, както и името на св. Никола, който, отначало скандинавски покровитель на корабоплаването, и до днесъ е еднакво обичанъ отъ севернитѣ народи и източнитѣ славяни, но затова пъкъ е по-малко обичанъ отъ останалата гръцка източна църква.

 

Всичкитѣ тѣзи религиозни подземни течения се сгѫстяватъ лесно въ една вѫтрешнополитическа опозиция: двама отъ братята на Владимира, Ярополкъ и Олегъ, предвождатъ една такава нормандско-християнска политическа партия на киевската държава, достатъчно значителна, за да водятъ дълга гражданска война срещу тогава още езическия си братъ.

 

2. Вториятъ западенъ мисионерски центъръ е нѣмското царство. Наистина, въ отличие отъ скандинавската активность, то ce носи, както тогава, така и по-късно, напълно пасивно и изчаквателно по отношение на източнитѣ славяни. Но самото киевско княжество се обръща къмъ него съ молба да му изпрати нѣмски, следователно западноцърковни, мисионери. Известенъ е разказътъ въ нѣколко нѣмски хроники за посланието на Олга отъ Киевъ до Отона Велики презъ 959 г. и непосрѣдственото следъ това изпращане на двама нѣмски мисионери-епископи за Киевска Русия. Дали този опитъ, който между впрочемъ претърпява неуспѣхъ, не е билъ повторенъ, това не знаемъ, обаче той е въ всѣки случай

 

 

6

 

едно доказателство за християнско-нѣмската мисионерска дейность.

 

3. Третото и най-активно огнище на западната мисионерска пропаганда е естествено римската курия. Нейната активность е по онова време, тъкмо въ съюзъ съ Отоновцитѣ, много голѣма. Следъ успѣхитѣ съ чехитѣ въ 9. вѣкъ и съ поляцитѣ въ 10. вѣкъ настѫплението въ киевското царство изглежда много вѣроятно. Фактически хрониката разказва за отиването на една римска мисия още презъ 979 г. въ Киевъ. Освенъ това известна е още и легендата за латинския монахъ Брунъ-Бонифаций, който билъ дошелъ въ 978 г. при rex russorum и го билъ накаралъ да се покръсти заедно съ народа си по римски обредъ. Сериозни историци, между които и руснаци, виждатъ въ този rex russorum брата на Владимира, Ярополкъ. Една богата научна литература се опитва да докаже, че въ Киевска Русия имало преди Владимира единъ политически „междиненъ периодъ”, презъ който управлявала латинската църква. Мнението, че Владимиръ билъ покръстенъ въ действителность по-напредъ отъ Западъ, именно отъ Римъ, а не отъ Изтокъ, се застѫпва и днесъ, дори отъ една особена руска школа (Н. Коробко и неговитѣ привърженици).

 

Следъ дълътъ и сложенъ процесъ най-сетне излиза победитель все пакъ Източната църква. Но когато става това, то вече не лежи въ нейната тогавашна мощь. Заплашвана отъ столѣтия отъ арабскитѣ прониквания, тя отдавна вече е загубила огромни области отъ своитѣ нѣкогашни сфери на влияние въ Мала-Азия и Северна Африка и се намира и въ научно отношение, съ изключение на старитѣ висини на гръцкия духъ, въ процесъ на схоластично вкаменяване. Но преди всичко тя отдавна вече не е единна и е разпокѫсана, както догматично (монофизити), така и национално (арменци, грузинци, гърци). За покръстването на младата славянска държава въ Киевъ се борятъ особено разпалено четири източни църковно-национални групи.

 

4. Кaрпатскитѣ украйнци. Въ сѫщность това е една нищожна, тогава едва що приплеснала съ крилетѣ си народна отломка, на която се спира за пръвъ пѫть въ връзка съ покръстването на Киевъ Е. Е. Голубински. Основанията, взети отъ споменатия руски ученъ подъ внимание, допускатъ

 

 

7

 

възможностьта за мисионерска дейность на карпатскитѣ украйнци въ киевското пространство поне теоретически напълио: дветѣ племена сѫ били твърде сродни по езикъ, а освенъ това карпатскитѣ украйнци се намирали въ най-тѣсни връзки съ Моравско и Западна Полша, както и съ словацитѣ, т. е. съ тогава вече покръстенитѣ славянски племена и особено съ полето на дейность на Кирила и Методия въ Панония.

 

5. Ученическиятъ крѫгъ на Кирила и Методия. Това е групата на онѣзи свободни западнославянски, моравски, а може би и чешки племена, които чрезъ дейностьта ца Кирила и Методия въ Панония сѫ били вече спечелени за християнството и които сега отъ своя страна излѫчватъ влияние презъ Полша и Западна Русия върху киевската славянска държава. Археологическитѣ находки по начина на строежа си свидетелствуватъ за известна зависимость между тѣхъ. Доста несъмнено е въздействието на Кирила и Методия поне въ граничнитѣ и покрайни области на тогавашната киевска държава, приблизително до Източнитѣ Карпати и така нареченитѣ Червени замъци на по късната Червена Русия. Понеже тази область навлиза презъ Североизточнитѣ Карпати въ Подолската равнина, а съ това въ областьта на по-късното киевско княжество, то най-малко не може да се изключи предварително една отдѣлна или роднинска мисионерска дейность.

 

6. Византия. Твърдението, че Киевска Русия е покръстена тъкмо отъ този гръцки културенъ дентъръ е отъ едно хилядолѣтие насамъ твърде разпространено. Дори въ 1918 г. единъ известенъ руски академикъ си представя покръстването на Киевъ по следния наивенъ начинъ: Владимиръ извиква като добре обмисленъ държавенъ актъ византийски мисионери въ страната и оставя народа си да се покръсти само съ единъ единственъ воененъ походъ на пропагандата.

 

Специалистътъ, естествено, знае, че днешното сьстояние на научнитѣ източници не дава сигуренъ отговоръ на много отдѣлни въпроси: напр. и до сега не е известно мѣстото на кръщението. Хроникитѣ се колебаятъ между Киевъ (респ. предградието му Василковъ) и града Корсунъ (Херсонъ) въ Таврия. He е известна сѫщо и точната година: следъ дълги пресмѣтания днесъ се колебаятъ между 988 г. (официалната

 

 

8

 

година на покръстването) и 987 г., която бива предпочитана отъ нѣкои изследвачи възъ основа на важни съображения. Напълно неясни сѫ подбудитѣ, които сѫ накарали нормандския князъ Владимиръ, следъ като той води езическа политика на управление, да се отбие привидно внезапно въ посоката на една християнска политика. Дали причина за това е било лично покръстване, както иска да ни убеди легендата, или държавнополитическо съображение, не се знае. Ако е вѣрно последното, то тогава изниква въпросътъ, дали този обратъ е последвалъ подъ натискъ или доброволно? При по-близко вглеждане тукъ се открива предъ засрамения изследвачъ една твърде дълга редица отъ неразрешени въпроси.

 

Но две сѫ преди всичко несигурноститѣ, които трѣбва да се отдѣлятъ отъ известнитѣ до сега изводи и които иматъ особено значение за нашето разглеждане.

 

Вѣрно е, че около 987/88 г. Владимирь се намиралъ въ политически преговори съ Византия. Императоръ Василий биль тежко застрашенъ отъ възстание въ вѫтрешностьта на царството си и поискалъ, макаръ и неохотно, помощь отъ своя довчерашенъ противникъ Владимиръ Киевски. Този фактъ се потвърждава по недвусмисленъ начинъ и отъ арабски източници, открити напоследъкъ.

 

Владимиръ билъ готовъ за военна намѣса. Неговитѣ пълчища стояли и безъ това готови за брань по керванскитѣ пѫтища и границитѣ. Но той поставилъ на императора като условие срещу помощьта: рѫката на императорската сестра, т. е. дългоочакваното политическо обществено признание. Единъ такъвъ актъ е билъ възможенъ само чрезъ собственото преминаване въ даващия тонъ слой — въ християнството. Сѫщо и на това Владимиръ билъ готовъ още повече, че презъ време на царуването си той достига до убеждението за неизбѣжностьта на тази стѫпка. Веднага следъ приключването на преговоритѣ Владимиръ изпълва поетото задължение: той приема кръщението и дава военна помощь; бунтовникътъ Варда Фока бива разбитъ и гръцкиятъ императоръ може да си отдъхне. Сега той трѣбва отъ своя страна да изпълни останалата часть отъ договора: да даде рѫката на сестра си и да изпрати византийски свещеници за довършване и укрепване на мисията въ Киевъ.

 

Въ този политически моментъ идва внезапното обтягане

 

 

9

 

на отношенията между двамата довчерашни съюзници, засвидетелствувано по най-неоспоримъ начинъ въ всички извори. Владимиръ прекѫсва преговоритѣ и две години следъ своето лично мнимо покръстване и покръстването на цѣлия си народъ, обсажда гръцкия (днесъ вече изчезналъ) пристанищенъ градъ Корсунъ — Херсонъ (на два километра отъ днешния Севастополъ).

 

Причината за този обратъ е загадъчна. Едва ли тя е била отказътъ на гръцката принцеса да стане жена на Владимира. Изводитѣ свидетелствуватъ по-скоро, че Владимиръ е получилъ рѫката на императорската ссстра, а сѫщо така и много подаръци и реликвии. Но вѣроятно той трѣбва да е получилъ отказъ отъ страна на гърцитѣ по друга точка отъ договора, а именно по въпроса за изпращането на гръцки иерарси за закрепването на новата мисионерска область. He, че тѣ сѫ отказали да извършатъ покръстването, защото ясно е, че тѣ не биха имали нищо противъ разпростирането на тѣхната сфера на влияние, но по всѣка вѣроятность тѣ сѫ поставили срещу това условия, които сѫ се видѣли неприемливи на киевския князъ. Владимиръ изисква като своята баба църковна самостоятелность въ най-високата възможна форма и иерархия: най-малко една автокефална архиепископия, a може би и собствена патриаршия. Византия обаче предлага вмѣсто това само подчинение подъ нейния патриархъ, предлага навѣрно само учредяването на една диаспора-епископство, въ всѣки случай предлага твърде малко, за да може Владимиръ да го приеме веднага.

 

Тази историческа несигурность въ преданието се засилва отъ друга. И най-лоялнитѣ извори потвърждаватъ, че учредяването на окончателна гръцка иерархия въ Кяевъ става едвамь презъ 1037 год., следователно точно половинъ вѣкъ следъ общото покръстване, извършено, както се предполага,

отъ гърцитѣ.

 

Времето следъ самото покръстване, значи отъ 987 (?) до 1037 г. е тъмно. Неоспоримо е, че презъ това време киевското християнство сѫществува и се развива, обаче недостатъчно ясенъ е въпросътъ, дали презъ този така нареченъ „междиненъ периодъ" гърцитѣ фактически сѫ уредили църковната мисионерска область и дали сѫ разгънали своето каноническо рѫководство. Но ако не сѫ били тѣ, кой е билъ тогава?

 

 

10

 

Днешното състояние на научнитѣ извори хвърля поне дотолкова свѣтлина върху така наречения междиненъ периодъ отъ 987—1037 г., че могатъ да се изтъкнатъ две характерни особености.

 

Доколкото сѫ изобща известни въ изворитѣ титлитѣ на отдѣлнитѣ църковни князе, тѣ носятъ най-често названието „архиепископъ". Титлата се потвърждава дори въ нѣмски извори за Киевъ: Титмаръ фонъ Мерзебургъ я отбелязва въ връзка съ военния походъ на Болеславъ Полски въ 1018 г. Обаче въ Източната църква само представителитѣ на самостоятелни, „автокефални" църкви сѫ имали право на чина „архиепископъ". Напр. и до днесъ стои на чело на гръцката църква не патриархъ, а „архиепископъ на Атина и цѣла Гърция". Поради това повече отъ вѣроятно е, че новооснованата християнска църква е била и презъ време на междинния периодъ въ Киевъ (987-1037) автокефална, т. е. независима.

 

Имената на отдѣлнитѣ киевски „архиепископи" сѫ достигнали поне отчасти до насъ: Михаилъ, Леонъ, Иоанъ или въ другъ редъ: Леонъ, Михаилъ, Иоанъ. Първитѣ две отъ посоченитѣ имена между това сѫ отхвърлени отъ научното изследване. Касае се или за погрѣшно смѣсване, или пъкъ за по-късна добавка съ цели, за които ще говоримъ по-късно.

 

Но сѫществуването на третия отъ автокефалнитѣ архиспископи е безпрѣкословно доказано. За него се споменава въ житията на Нестора за Бориса и Глеба, за които споредъ Шахматовъ сѫ използувани достовѣрни извори. Споредъ тѣхъ „архиепископъ Иоанъ" взима въ Киевъ презъ време на първитѣ години отъ управлението на Ярослава участие въ пренасянето на светитѣ мощи на Бориса и Глеба въ новопостроената за тѣхъ църква. Отъ описанието се разбира, че тукъ се касае не толкова за постоянно мѣстопребиваване на Иоана въ Киевъ, колкото за едно пѫтуване въ връзка съ случая. Датата на праздника споредъ изчисленията на Шахматовъ може да бѫде само 1020 г. или 1026 г. Едно сѫщо неоспоримо доказателство за сѫществуването на архиепископа Иоанъ съдържа и споменатата вече хроника на Титмарь фонъ Мерзебургъ. Споредъ нея навлизащитѣ въ Киевъ на 14. августъ 1018 г. полски войски на Болеславъ Храбри били посрещнати предъ вратитѣ на манастира „Св. София" от единъ „архиепископъ" (безъ означение на името). Близко е предположението,

 

 

11

 

че „архиепископътъ" отъ 1018 г. е тъждественъ съ този отъ 1020 г. или дори отъ 1026 г.

 

Важно е сега да се докаже, че той и архиепископъ Иоанъ сѫ едно и сѫщо лице.

 

Трудоветѣ на руския историкъ М. Д. Приселковъ, който преди свѣтовната война живѣеше въ Петербургъ, предприематъ първи опита, както да хвърлятъ свѣтлина въ мрака на междинния периодъ (987—1037 г.), така и да разкриятъ загадъчната личность на архиепископа Иоанъ. Напразенитѣ отъ Приселковъ проучвания на тогавашнитѣ иерархични списъци установиха, че презъ въпросното време действително е сѫществувалъ единъ „архиепископъ Иоанъ", само че не при гърцитѣ и самитѣ руси, а въ списъка на българитѣ: „Иоанъ, архиепископъ на Охридъ."

 

Веднажъ насочено къмъ тази подробность, нека да спремъ сега вниманието си на онази страна, за която може да става въпросъ на седмо и последно мѣсто за покръстването на Киевъ.

 

7. България. Тя се намира по онова време, както е известно, въ решителна борба за сѫществуване срещу Византия и поради тази причина тя е естествениятъ съюзникъ на Владимира предъ стенитѣ на Корсунъ. Предположението, че Владимиръ, политикътъ, който търси политически църковенъ съюзникъ, е билъ напълно запознатъ съ развитието на Велика Бълrapия, не се нуждае отъ по-нататъшни обоснования. Още баща му Светославъ опознава страната чрезъ своитѣ дългогодишни военни походи и като завоеватель на Дръстъръ търпи спокойно до себе си намиралата се тамъ българска патриаршия. Завърналитѣ се следъ неговата геройска смърть ветерани разказвали въ киевския дворецъ високо и достатъчно за особеноститѣ на страната, а между друго вѣроятно и за българското християнство. Отъ Киевъ потегляли всѣка година търговски кервани за Византия и обслужвали български пазари. Една отъ многобройнитѣ жени на Владимира била българка. Той самиятъ предприемалъ чрезъ време на ергенството си воененъ походъ срещу Дунавъ въ 985 г. Малко преди това, следъ разгромяването на Източна България въ 972 г., патриаршията била премѣстена въ 980 г. отъ Дръстъръ въ Охридъ. Новата резиденция отъ своя страна е склонна да увеличи сферата си на влияние още въ самото

 

 

12

 

начало на своята дейность чрезъ присъединяването на единъ голѣмъ, макаръ и отдалеченъ диоцезъ — и то докато Киевъ въ църковно отношение не принадлежи още на никого и се намира въ споменатия „междиненъ периодъ."

 

Къмъ този Охридъ водятъ следитѣ на загадъчния „архиепископъ Иоанъ".

 

Ако работитѣ на X. Гелцеръ още въ 1909. г. установиха сѫществуването на този иерархъ, то това се потвърди още веднажъ отъ научнитѣ изследвания на Балкана: въ 1911 г. излѣзе отъ печатъ работата на сърбина Б. Прокичъ „Първиятъ охридски архиепископъ Иоанъ"; въ 1924 г. голѣмото проучване на българина Ив. Снѣгаровъ, „История на Охридската архиепископия" (първи томъ); въ 1937 г. студията на сърбина Б. Граничъ, „Църковноправни глоси, дадени отъ императора Василий II на Охридската автокефална архиепископия" (Byzantion, XII, 395—415).

 

Споредъ тѣзи изследвания Иоанъ е онзи български църковенъ князъ, който започва да рѫководи сѫдбинитѣ на Българската църква следъ Дамяна отъ Дръстъръ, Германа-Гавриила отъ Воденъ (Бдинъ) — Прѣспа, Филипа отъ Охридъ и Давида отъ Охридъ. Той е последниятъ въ реда на независимитѣ патриарси. Презъ негово време патриаршеската титла била премахната принудително вследствие на политическия разгромъ на българското царство и вмѣсто нея билъ въведенъ насилствено отъ победоноснитѣ византийци по-долния архиепископски чинъ. Иоанъ е изобщо последниятъ църковенъ князъ отъ мѣстнобългарски произходъ, който се качва на трона въ Охридъ. Неговиятъ наследникъ се посочва вече отъ гърцитѣ, изхожда отъ тѣхната срѣда и хрониката го нарича „първия отъ ромеитѣ".

 

Приема се, че този български архиепископъ Иоанъ е отишелъ въ толкова далечния Киевъ и то тъкмо по времето, когато вследствие на политическитѣ катастрофи може би е билъ принуденъ да напустне своя диоцезъ. Ясно е, прочее, че трѣбва да тръгнемъ по следитѣ на това указание.

 

Споменатиятъ по-рано руски историкъ Приселковъ минава по този пѫть. Той изследва кръщелнитѣ имена, които сѫ били взети подъ внимаиие при покръстването на Владимира. Понеже Олга получава своето християнско име Елена въ честь на тогавашната гръцка императрица, а сѫщо и християнското

 

 

13

 

име на Владимира — Василий сочи на името на византийския императоръ, изниква тогава въпросъть, по името на кого сѫ били кръстени децата на Владимира Борисъ и Глебъ. Както е известно, двамата по-късни светци сѫ получили при крѫщението си имената Романъ и Давидъ. Произходътъ на тѣзи имена е още по важенъ, като се има предъ видъ, че покръстването на двамата княжески синове е трѣбвало да стане следъ обсадата на Корсунъ, следователно следъ предполагаемия разривъ съ гърцитѣ. Ъѣхнитѣ имена следователно трѣбва да се поставятъ въ връзка съ онѣзи християнски срѣди, съ които Владимиръ се сближава следъ скѫсването на политическо-църковнитѣ отношения съ византийцитѣ.

 

Изследванията на Приселковъ заключаватъ, че кръстницитѣ на Бориса и Глеба трѣбва да се търсятъ не въ гръцкия императорски домъ, а въ българската династия: Романъ е билъ царь на България отъ 976—996 г., значи тъкмо презъ критическото за царството време, а Давидъ († 992?), най-стариятъ братъ на по-късния български царь Самуилъ, е билъ първиятъ царь на западното българско царство съ главна база Македония. Съ това посочване е вече обрисувано естеството на обрата въ Владимировата политика, който настѫпва предъ стенитѣ на Корсунъ: самиятъ Владимиръ, а може би и неговитѣ най-близки боляри, сѫ приели християнството отъ гърцитѣ, обаче неговитѣ синове, а заедно съ тѣхъ и цѣлиятъ източно-славянски народъ на Киевъ, сѫ били въ продължение на 50 години, отъ 987 до 1037 г., обектъ на мисионерскитѣ въздействия на българитѣ. Тѣ сѫ въ сферата на влияние ва българския архиепископъ Иоанъ, който стои начело на българската патриаршия въ Охридъ.

 

Съ този политически обратъ се обяснява сѫщо и развитието на събитията презъ 989 г. предъ Корсунъ. Ловката дипломация на гърцитѣ, притисната отъ нуждата, наистина обещава на князъ Владимира рѫката на императорската сестра, обаче отказва да му даде за онова време извънредно важния и единствено мѣродавенъ чинъ на самостоятелна църковна иерархия, било подъ формата на автокефална архиепископия или подъ формата на патриаршия.

 

Въ миналото сѫщо и Олга, неговата баба, напраздно се опитва да получи тази степень отъ Византия и понеже не

 

 

14

 

успѣва, тя се обръща къмъ Отона Велики; но когато претърпява и тукъ неуспѣхъ, тя понася за себе си последствията и прехвърля управлението къмъ езическата реакция подъ водителството на нейния синъ Светославь.

 

Владимиръ, естествено, не може да се излага на сѫщата опасность, защото първо самиятъ той е вече покръстенъ и второ той отдавна е повелъ кормилото на държавнополитическия животъ въ посоката на християнството. Отстѫпването отъ плана за окончателното покръстване на неговия народъ би означавало въ неговото положение не само вѫтрешнополитическа партийна криза, но и криза въ сѫществуването на държавата. Поради това откѫсването отъ гърцитѣ можело да се извърши само при предпоставката, че той на всѣка цена ще успѣе да въведе самостойна иерархия.

 

Едно такова разрешение той намира въ подчинението на Киевъ подъ племенносродната патриаршия въ Охридъ. Изглежда, че българската патриаршия е предложила по-добри и по-справедливи условия, отколкото гордиятъ императоръ на Босфора. Навѣрно тя е изказала готовность да пренесе апостолската приемственость върху киевскитѣ архиепископи въ една форма, която държи въ много по-висока степень смѣтка за политическитѣ желания на тѣхнитѣ владѣтели, отколкото византийцитѣ. Дори единъ отъ самитѣ български архиепикопи, Иоанъ Охридски, лично завежда известно време отдалечената Киевска епархия. Разбира се, тази отстѫпка не е изградена само върху чистото племенно сродство, защото киевскитѣ князе сѫ предприемали нѣкога сѫщо и срещу България нѣколко военни походи (напр. Светославъ, 967—972). Но сега, следъ като двата славянски народа се обединяватъ църковно, тѣ заедно провеждатъ своята антигръцка политика: българитѣ срещу своя „непримиримъ врагъ", а Владимиръ срещу новооткрития коваренъ настойникъ, къмъ когото Киевъ се носи тъй отрицателно, както по-късмо московскиятъ дворъ. Срещу този византийски настойникъ Владимиръ се е опълчилъ вече веднажъ съ орѫжие на страната на българитѣ. Споредъ възгледа на М. Г. Попруженко, цельта на неговия воененъ походъ отъ 985 г. е била да помогне на България, която се биела тогава срещу Византия. По тая причина твърде е възможно да сѫ се намирали между пълчищата на Самуила, които въ 986 г. победили при София императора Василий II,

 

 

15

 

сѫщо и киевски помощни отреди. Следъ военното и политическо разбирателство на бойното поле при София, бива подпечатано предъ портитѣ на Корсунъ и църковното разбирателство. Киевъ и Охридъ си подаватъ рѫце, Киевска Русия и България образуватъ една ось срещу Византия.

 

 

3.

 

Проницателната хипотеза на Приселковъ се оправда по-късно точка по точка отъ редица подробности.

 

Въ нейна полза говори преди всичко чистиятъ човѣшки разсѫдъкъ. Покръстването на толкова огромни области, каквито е обхващала тогава Киевска Русия, едва ли е могло да стане чрезъ дейностьта на изнѣжени и незнаещи езика гърци, дошли отъ Византия, която страдала отъ недостигъ на хора. Приемемъ ли, че сѫ били изпратени преводачи, то трѣбва да предположимъ, че тѣзи преводачи сѫ сѫществували физически — едно предположение, което, като имаме предъ видъ броя на гърцитѣ въ славянската диаспора, мѫчно би намѣрило потвърждение.

 

Обратно, предположението, че тъкмо презъ критическото време киевскиятъ дворъ е билъ наводненъ отъ български пратеници, е напълно оправдано. Това е времето на най-напрегнатитѣ борби срещу Византия. Както много често, така и сега, духовнитѣ блага трѣбва да се запазятъ отъ посегателството на врага, а това е било възможно единствено чрезъ пренасянето имъ въ приятелския имъ Киевъ. Но наедно съ преписитѣ и светитѣ книги идватъ и тѣхнитѣ преписвачи и тълкуватели, учителитѣ и епископитѣ. Дори въ предсмъртния си часъ великобългарското царство продължава да изпълнява своята мисия и предава факлата на християнството по-нататъкъ, а заедно съ нея и свѣтлината на образованието. Не погражданчени гърци сѫ били носителитѣ на първото киевско християнство, а скромнитѣ, отчасти станали безотечествени, кръвносродни българи.

 

Сѫщо и представителитѣ на старата консервативна школа започватъ да отстѫпватъ постепенно предъ недвусмисленостьта на вѫтрешнитѣ доказателства. Дори нейниятъ най-разпаленъ водачъ, Вл. Пархоменко, трѣбваше да признае фактическата завимость на Владимира отъ „родноплеменната България".

 

 

16

 

Той оспорва само каноническото подчинение на Киевъ подъ Охридъ. Подобни предпазливи формулировки трѣбваше да съчинятъ въ последно време сѫщо и Е. Ф. Шмурло (Прага 1927 г.) и О. Lotoc'kyj (Варшава 1938 г.).

 

Колко близко лежи мисъльта за български мисионери, доказва единъ римски паралелъ. Възъ основа на единъ старъ достовѣренъ рѫкописъ, който впоследствие е билъ загубенъ, Г. X. Фризиусъ разправя въ труда си „За Киевската епископия" (Варшава, 1763 г.) за изпращането на единъ български иерархъ въ Киевъ презъ 1021 г. Този българинъ билъ нѣкой си Алексий и билъ изпратенъ отъ курията и то за кѫсо време: „Bulgarus hic erat gente et nobili genere natus, latinae, graecae et sclavonicae linguae apprime gnarus" — следователно той e билъ единъ отъ свещеницитѣ за диаспората, които единствено сѫ били годни за всѣкакъвъ видъ мисия.

 

Искаме ли обаче да приведемъ „документални" доказателства, то трѣбва да посочимъ на първо мѣсто първата християнска книжнина въ стария Киевъ. Тя е неоспоримо българска. Особено мощно влияние оказва въ Киевъ, още преди приемането на християството, златниятъ вѣкъ на българския царь Симеонъ. Старобългарски е книжниятъ езикъ на Киевъ, преди още да е станалъ църковенъ езикъ на славянската източна църква. Първиятъ киевски законникъ, прочутиятъ „Светославовъ изборникъ" отъ 1073 г. не е нищо друго, освенъ единъ почти дословенъ преписъ на българския „Сборникъ на царь Симеона", въ който рускиятъ преписвачъ не е промѣнилъ нищо, освенъ името „Симеонъ", като го е замѣнилъ съ името на своя собственъ владѣтель.

 

Киевскитѣ руси възприематъ отъ българитѣ не само езика, но и формата на книжнината. Това сѫ извадки отъ Библията, особено така нареченитѣ „Палеи", и всички канонически книги — дори тогава вече забраненитѣ сектантски и апокрифни книги. Българската цензура била въ състояние да забрани четенето на „забраненитѣ книги" на своя собственъ народъ, но не и на руситѣ. Други истински документални доказателства даватъ два труда отъ най-ново време. Презъ 1920 г. руската филоложка Н. Гринкова написа езиково изследване, обнародвано въ 1925 г., върху единъ рѫкописъ на псалми на староруски езикъ, пазенъ въ архивата на Петербургската академия, наистина

 

 

17

 

вече известенъ и обнародванъ, но критически още не проученъ. Заключението е, че „рѫкописътъ спада къмъ групата на научнитѣ езикови паметници отъ 11. вѣкъ". Възъ основа на отдѣлни белези „може да се приеме, че той е отъ западнобългарски произходъ; въ такъвъ случай той е единъ отъ твърде малобройнитѣ руски рѫкописи, преписани отъ западнобългарски текстове".

 

Докато Н. Гринкова остава въ своята работа само при отбелязването на този фактъ, безъ да изследва възможностьта за една зависимость отъ проблемата за първата иерархия въ Киевска Русия, по-късното изследване на М. Сперански взима съвсемъ недвусмислено тази възможность подъ съображение и поставя отново стария въпросъ за произхода на старата киевска книжнина.

 

„Изобщо" признатата зависимость на най-старитѣ руски писмени паметници отъ южното славянство би трѣбвало да се провѣри — така изисква Сперански — чрезъ отдѣлни проучвания. Той самиятъ слага началото, като изследва отъ своя страна „на първо време" единъ наистина вече известенъ и (не съвсемъ точно) обнародванъ, но езиково още не проученъ докуменгь. Това е вториятъ намиращъ се въ Русия рѫкописъ съ тълкувания на псалми отъ рода на така нареченото Атанасиево писмо, което образува съ споменатия по-рано Евгениевъ рѫкописъ една особена руска група. Този рѫкописъ се намира подъ името „Толстой" - рѫкописъ въ обществената библиотека въ Петербургъ и произхожда отъ края на 11. и началото на 12. вѣкъ, и е написанъ отъ (северно) руска рѫка. „Южнославянскиятъ първообразъ толкова ясно е наложилъ своя отпечатъкъ върху текста, че опитътъ да се установи точно пратекста, не изглежда безнадеженъ”.

 

Правописътъ, фонетиката, морфологията и лексикологията на изследванитѣ 270 листа даватъ основания да се заключи съ сигурность, че неговиятъ първообразъ е билъ навѣрно старо-западнобългарски текстъ най-късно отъ 11. столѣтие. Той е преписанъ освенъ това сѫщо, както и Евгениевиятъ рѫкописъ и нѣкои други още неизследвани точно рѫкописи, отъ глаголически първообразъ. Дори самиятъ той носи глаголически следи, което се хвърля толкова повече въ очи, като се има предъ видъ, че киевската книжнина отъ онова време е познавала по правило само кирилицата и че

 

 

18

 

глаголицата е била ограничена само въ Западна България и Македония.

 

Резултатътъ отъ това както филоложко, така и палеографско изследване е толкова недвусмисленъ за Сперански, че той не само че прехвърля българското влияние върху Киевъ преди възприетата година на покръстването (988 г.), но и подхваща отново основната теза на Приселковъ за сѫществуването на българска междинна иерархия въ Киевъ:

 

„Киевската книжнина стояла въ връзка съ славянската книжнина на България, по-специално на Западна България и Македония, още преди официалното приемане на християнството и отъ тамъ сѫ дошли въ Киевъ най-старитѣ писмени паметници — естествено въ ограничено число. Тѣ сѫ били по всѣка вѣроятность написани съ глаголица — съ обичайната по онова време за Македония и Западна България азбука; отъ тукъ води вѣроятно своя произходъ познанството на киевската книжнина съ глаголическата азбука, която по-късно бързо е била замѣнена съ кирилицата".

 

„Християнството (на Киевска Русия) преди Владимира е несъмнено предимно българско, а следъ това време предимно западнобългарско... Естествено е тогава да се приеме, че и духовенството презъ първитѣ години е дошло отъ сѫщата България, особено отъ нейната западна часть, въ която се съсрѣдоточавалъ по онова време църковниятъ, a твърде възможно и литературниятъ и културенъ животъ на славянската часть на Балканския полуостровъ изобщо. Предвидъ на това, стремежътъ на известни изследвачи (напр. на М. Д. Приселковъ), да свържатъ наистина църковния животъ ва християнския Киевъ преди Владимира съ Охридската патриаршия, която по онова време е била единствената голѣма славянска организация, изглежда напълно естествена. Презъ онази епоха не може и да става дума за Византия: официалното покръстване на Киевъ трѣбва да се разглежда като пръвъ опитъ за придобиване на собствена организация за киевскитѣ християни; а онази тъмна борба, която гърцитѣ трѣбва да водятъ следъ своето закрепване въ Киевска Русия срещу известни, враждебно настроени къмъ тѣхъ течения, свидетелствува, че гърцитѣ не сѫ били тукъ първитѣ представители на християнската организация въ края на 10. вѣкъ. Представителитѣ на едно такова негръцко течение въ църковния

 

 

19

 

животъ трѣбва да се търсятъ между ония българи, които, когато донесли християнството на славянски езикъ съ славянската книжнина на Кирила и Методия и тѣхнитѣ български ученици, сѫ били рѫководени отъ църковнитѣ власти на Охридската патриаршия, обаче на края сѫ били принудени да отстѫпятъ политическото и църковно владичество на гьрцитѣ, следъ като сѫ водили съ тѣхъ въ своята собствена родина упорита и безпощадна борба, завършила съ загубване на тѣхната църковна самостойность. Макаръ че сѫ загубили въ своята родина борбата въ политическо и църновно отношение, българскитѣ пришелци спечелили въ Киевъ друга победа: тѣ запазили своето влияние по отношение на писменостьта и литературата; писменостьта и литературата въ Киевъ оставатъ славянски и придобиватъ въ развитието си национално значение за руския животъ."

 

На края нека да споменемъ още едно доказателство, което съ математическа точность изследва всички данни и едновременно пояснява, какъ ce е стигнало до падането на българското църковно владичество въ Киевъ.

 

Hue знаемъ, че заедно съ разгрома на Великобългарското царство се извършва въ 1018 г. и една промѣна въ положението на Охридъ. Обаче тази промѣна отначало не е радикална: византийскиятъ дворъ трѣбва да изкупи много скѫпо победата и не се осмѣлява, въпрѣки триумфитѣ на Василия ΙII „Българоубиецъ", да предприеме радикално преобразувание. Къмъ това се прибавя и обстоятелството, че тъкмо по онова време курията е била извънредио активна и разполагала съ политическитѣ срѣдства за мощь, за да може да възспре Византия: въ 1016 г. папа Бенедиктъ VIII докаралъ нормандцитѣ, а въ 1020 год. той сключилъ съюзъ съ Хенриха II.

 

Византийскиятъ дворъ се осмѣлилъ да направи само две нѣща: да понижи Охридската патриаршия въ архиепископия и да назначи единъ иерархъ, който да одобрява новата политика — този иерархъ е билъ тъкмо „архиепископъ Иоанъ”. Този църковенъ князъ става сега носитель на византийско-българската преходна политика. Съ неговата смърть тази преходна политика престава, той бива замѣненъ дори съ гръкъ, първиятъ въ дългата редица на елински прелати, които по-късно превръщатъ самостойния Охридъ въ гръцка епархия.

 

 

20

 

Краятъ на византийската преходна политика не остава естествено безъ последствия и за Киевъ. Въ действителность сѫщо и тукъ има остра цезура между погрома на Велика България и окончателното въвеждане на гръчщината. Хрониката свидетелствува за окончателното учредяване на гръцка митрополия едва презъ 1037 година, значи 19 години следъ разгрома на Охридъ; нормандската традиция за църквата „Св. Илия" бива изтласкана на заденъ редъ, българското предание за така наречената „Десятинная церковь" бива унищожено, новото — византийско — време започва съ основаването на Св. София, божествената мадрость, която се призовава навсѣкѫде, кѫдето триумфира гръцкиятъ духъ.

 

Но хрониката не ни дава никакво обяснение, защо реакцията въ Киевъ започва едва въ 1037 г. и дали това време на щадене не е въ връзка и тукъ съ онзи български архиепископъ Иоанъ, засвидетелствуванъ отъ хроникитѣ за 1018 и 1020 г., а може би и за 1026? Тогава би било оправдано предположението, че промѣната на преходната политика въ Киевъ е сѫщо въ зависимость съ неговата смърть. Фактически Приселковъ изказва това предположение преди свѣтовната война въ лекциитѣ си, държани въ Московската академия: едва съ смъртьта на българския преходенъ политикъ ударилъ часътъ за Византия да сложи най-сетне край на този компромисъ и да проведе окончателно погръчването, както въ Охридъ, така и въ Киевъ. Точната дата на неговата смърть Приселковъ тогава е могълъ да предполага. Напоследъкъ тя е изчислена. Българинътъ Ив. Снѣгаровъ я изчислява „приблизително въ 1037 г., а сърбинътъ Прокичъ „точно въ 1037 г.” Това е обаче годината на окончателната реакция и въ Киевъ.

 

Съ това се затваря крѫгътъ: следъ смъртьта на преходния и компромисенъ политикъ Иоанъ, Византия започва да действува съвсемъ безогледно. Гръцкитѣ епископи се въвеждатъ едновременио въ майката-църква Охридъ и дъщерята-църква Киевъ; елинскиятъ периодъ унищожава дори спомена за времето на славянското сестримство — и се създава хилядогодишната легенда, че руситѣ сѫ приели християнския „даръ" отъ . . . гърцитѣ.

 

 

21

 

*  *  *

 

Както много други легенди, така и тази легенда започва между това най-сетне да избледнява. Работата на Приселковъ намѣри цѣла редица блѣскави потвърждения и си пробива все повече пѫть. Въ Русия тя намира признание у М. Сперански и М. Г. Попруженко, въ Украйна у Ст. Томашивский и В. Заикинъ.

 

Между неславянскитѣ народи първи я възприематъ нѣмцитѣ. Когато презъ 1929 год. азъ за пръвъ пѫть разгледахъ този въпросъ въ своитѣ лекции въ Виенския университетъ, моитѣ студенти ме накараха да се обоснова писмено. Презъ време на моята преподавателска дейиость въ Бреслау азъ изложихъ въ една работа, следъ още една щателна провѣрка, резултата отъ моитѣ проучвания. Тази работа е вече обнародвана.

 

Единъ нѣмски профссоръ, ми писа по онова време, че аргументацията била толкова убедителна, че той отъ сега нататъкъ щѣлъ да промѣни съобразно съ нея своята преподавателска дейность: „Възъ основа на Вашитѣ тълкувания правата на България върху покръстването на Киевъ ще намѣрятъ признание въ всички нѣмски аудитории."

 

[Back to Index]