Македонски Прегледъ
Година XII, книга 3, София, 1940

1. Къмъ историята на Охридската архиепископия-патриаршия  [1]

 

(Продължение отъ кн. 2)

 

Отъ Ив. Снѣгаровъ.

 

 

III.

 

Péchayre не е съгласенъ съ мене и по друга точка, която засѣга Римскaтa църква. Той отбива не безъ язвителность всѣко мое твърдение, неблагоприятно за Ватикана. Той признава факта, че въ 1556 год. (напечатано у него 1566 год.) билъ изгоненъ отъ Месина (Сицилия) тамошниятъ православенъ епископъ Памфилъ [2], но не поради стремежа на папата да подчини православнитѣ сбщини въ Италия. Споредъ него, „по-право би било да се каже, че самиятъ охридски архиепископъ Паисий е виновенъ за това отстранение", защото „въ сѫщата 1566 год." той назначилъ Тимотея за италийски митрополитъ (не „епископъ") вмѣсто починалия Пaфнутий, който билъ поставенъ на сѫщата длъжность въ 1548 год. отъ охридския архиепископъ Прохоръ. При това Прохоръ и Паисий признавали юрисдикцията на папата (п. сп., стр. 197).

 

Péchayre е сбъркалъ датата за изгонването на епископа Памфилъ и отъ тамъ иде отчасти погрѣшното му разсѫждение. Когато Тимотей билъ назначенъ, 10 години сѫ били изминали отъ изгонването на Памфила. Освенъ това Памфилъ билъ епископъ на сицилийскитѣ православни християни, a Тимотей билъ поставенъ за митрополитъ на всички православни общини въ Италия, Малта, Далмация и другитѣ западни страни. Епископъ Пaмфилъ щѣлъ да остане като подведомственъ на тамошния митрополитъ, както навѣрно билъ и въ времето на Тимотеевия прешественикъ, митрополитъ Пафнутий (1548—1566).

 

Твърдението, че охридскитѣ архиепископи Прохоръ

 

 

1. Вж. Македонски прегледъ, год. XII, кн. 2.

 

2. Срв. м. тр., История на Охр. архиеп. патриаршия, стр. 31

 

1

 

 

2

 

и Паисий сѫ признавали властьта на папата, не почива на безспорно основание. Известни сѫ петь писма въ връзка съ назначаването на Пафнутия за италийски митрополитъ [1]. Отъ тѣхъ Péchayre има предъ видъ само писмото на архиепископъ Прохора до кардиналъ Santa Croce отъ априлъ 1548 год. [2] Отъ неговото писмо отъ априль 1548 г. до папа Павелъ III узнаваме, че преди 12 години (1536 г.) „гърцитѣ" отъ Сицилия, Апулия и Калабрия единодушно избрали синайския иеромонахъ Яковъ и го изпратили при архиеп. Прохора съ молба да го рѫкоположи за епископъ. Архиепископъ Прохоръ рѫкоположилъ Якова за „митрополитъ на гърцитѣ и албанцитѣ въ Сицилия, Апулия, Калабрия и цѣла Италия и Западъ" [3]. Следъ смъртьта на митр. Якова, нѣкой си отъ гръцка народность е действувалъ въ Piceno (вѣроятно за да бѫде избранъ за италийски митрополитъ), но гърцитѣ и албанцитѣ отъ тия италийски области въ общо събрание избрали синайския иеромонахъ Пафнутий [4], родомъ отъ о. Кипъръ и рѫкоположенъ въ свещенически

 

 

1. Иванъ Дуйчевъ, За правата на охридскитѣ архиепископи, въ Известия на историческото дружество въ София. 1937, стр. 162—167: едно на православнитѣ жители въ гр. Анкона отъ 15. IV. 1543 г. до охридския архиеп. Прохоръ, 3 писма на архиеп. Прохора отъ априлъ 1548 г. (1 до папа Павель III, 1 до кардиналъ Санта Кроче и пълномощно за Пафнутия) и 1 частно писмо на Пафнутия до неговия приятель Iosaf. Прохоровото писмо до кардиналъ Санта Кроче се намира въ Ватиканската библиотека и е написано нa гръцки езикъ, a другитѣ 4 документи — въ Венецианската народна библиотека (сбирка Podocataro) и три отъ тѣхъ (анконското писмо, пълномощното за Пафнутия и писмото на Пафнутия) сѫ дадени на италиянски езикъ отъ една и сѫща рѫка, a писмото до папата — на латински. Може да се мисли, че венецианскита документи представлявать преводи отъ гръцки (срв. Дуйчевъ, п. ст., стр. 160).

 

2. П. сп., стр. 166—163, № 3.

 

3. Notum itaque — пише Прохоръ на папата — tibi sit, sanctissime pater, annum esset iam duodeciinum ex quo Greci, quo in Sicilia, Appuliaque et Calabria degunt, hominem Iacobum nomine, sacri inontis Sinai sacerdotem vite ac morum probitate ornatum religioneque insignum, ad nie miserunt, ut eum ab ipsis communi omnium assentione ex omnibus unum electum, dignitate insignirem et ad episcopalem sedem proveherem, et quod is eo dignus esset munere, omnes uno ore testati sunt. Quocirca illum ego Sicilie, Appulie, Calabrie et totius Italie et Occidentis Grecorum et Albanorum metropolitanum declaratum consecravi (п. сп., стр. 161—165).

 

4. Quo demum Iacobo vita functo quicquid Grece nationis in Piceno, Italie regione, agit; (deinde) alterum et vite honestate et morum probitate preditum, Paphnutium nomine, et hunc sancti montis Sinai sacerdotem monachum, in communi conventu (к. м.) metropolitamun sublegerunt atque ad me miserunt . . (c. писмо, стр. 165).

 

 

3

 

чинъ отъ антиохийския патриархъ Доротей [1] (III?) [2]. Най-напредъ той билъ изпратенъ въ Пелопонесъ [3] при метоно-коронския митрополитъ, за да го рѫкоположи за епископъ, но този митрополитъ му отказалъ [4]. Следъ това, навѣрно по настояване на ония, които произхождали отъ Албания и Македония [5], 35 първенци отъ Анкона и др. мѣста [6], отъ името на цѣлото гръцко-албанско население, изпратили иеромонахъ Пaфнутия въ Охридъ съ писмена молба отъ 15. IV. 1543 г., проникната съ голѣма почить къмъ охридския архиепископъ [7], за да го рѫкоположи въ епископски чинъ [8]. Пафнутий

 

 

1. Въ писмото на анконскитѣ православни: Sia noto a Vostra Santità, como qui (h)a capitato a nuj in Ancona il preseute sacerdote monacho et spirituale presbitero dominus Pafnutius Ciprioto, il quale è obedicnte de la monarchia solita de Santo monte Sina, consacrato de sacerdote monacho de santissimo beato Doroteo patriarcha de magna De civitate Antiochia (п. п., стр. 162).

 

2. Срв. Дуйчевъ, п. сп., стр. 153, заб. 3.

 

3. За това отклонение отъ Охридската църква ще да сѫ повлияли гърцитѣ, които произхождали отъ Гърция и имали тѣсни връзки съ Пелопонесъ. Нѣкои отъ подписалитѣ анконското писмо до архиеп. Прохора сѫ посочили родното си мѣсто: Bartholomro Pulici отъ Родосъ, Nicolo Zeleme отъ Арта, Nicolo Roditi, Ioannis Spirilualis de Coron, Theofilacto Moratis, ( = Μωραίτης?), Iacomo Ciprioto, Fran(ces)co Athineo, Michele Co(n)togonatos Roditi (п. сп., стр. 153—164).

 

4. Това съобщаватъ анконци на архиеп. Прохора: per questo s'ha moso andare al mitropolita de Motho Koron, et nuj l'avemo dato suplica...; no(n) se ha obedito.

 

5. Анконското писмо e подписано отъ Stamatis Zais отъ Аргирокастро, Dimitri Castoriano, Andrea Avloniti Aromaticos, Nicolo Michali Alexi Avlonitis, Димитрий (?) отъ Сервия (ta Servia — τά Σέρβια), Petrostefano de Aviona (п. сп., стр. 163—164).

 

6. Писмото е подписано и отъ Ioan(n)es Palanganos (de) Fiorenza Comninos Aliluias, вѣроятно отъ Венеция.

 

7. He го назоваватъ по име. Може би анконци не сѫ знаели, кой е билъ охридски архиепископъ въ това време. Тѣ го наричатъ светейши: Santissimo nostro sinor et domino archiepiscopo de Ochrida et de tuto il continente, adoramo et osculamo la tua santa mano. Вж. и тукъ, забел. 1 и 8.

 

8. Par questo — казватъ тѣ — havemo dato libertà tutti quanti siamo sotoseriti, similiter et comune populo, a questa testificatione dano per eso, como è degno de archipresbiterale, et mandamolo ali santi et preciosi mani Sanctitatis Vestre, a concenderli la benedictione et gratia de archipresbiterale che domanda, et cusi lo testificamo tutti et paisani et furistieri p(er) degno arciprete et suplicamo et oramo la Santità Vostra de no(n) lasarlo descontento, a farlo mitropolita. . . (п. сп., стр. 163).

 

 

4

 

е билъ живѣлъ въ Анкона вече 15 месеци, навѣрно като свещенослужитель на тамошнитѣ православни жители [1] и се отличилъ като добъръ пастирь [2]. Въ Анкона гръко-албанцитѣ сѫ имали църква [3] и, изглежда, община. [4] По решение на своя Синодъ архиепископъ Прохоръ рѫкоположилъ Пафнутия въ епископски чинъ и го назначилъ за митрополитъ на гърцитѣ и албанцитѣ въ Италия, Далмация и въ всички западни страни, като му далъ власть да посещава всички тѣзи области „за душевното спасение на гърцитѣ и албанцитѣ" [5].

 

 

1. Въ анконското писмо тѣ сѫ наречена catholici: за добритѣ качества на Пафнутия имало свидетелство de multi et degni de tede testimonii principi catholici che si trovano per tuto; решено било a pigliare la gratia de archipresbitera e p(er) sua salute et de multi catholici (п. сп., стр. 162—163). Тоя терминъ e преводъ на καθολικοὶ въ смисълъ правовѣрни или православни. Ако били римокатолици или униати, тѣ трѣбвало да се обърнать кьмъ папата, a не къмъ метоно-коринтския митрополитъ и охридския архиепископъ.

 

2. Това свидетелствуватъ анконци. Той билъ de boni custumi е bona vita, pacifico homo et quleto et degno de ogni gratia de spirito santo (п. сп., стр. 162). Затова тѣ рѣшили Пафнутий да получи la gratia archipresbiterale (архипресвитерска благодать), да имъ бѫде arciprete (архиерей). Сѫщо и въ Прохоровото писмо до папа Павелъ III (вж. тукъ, стр. 2, заб. 4).

 

3. Вартоломей Pulici отъ о. Родосъ, билъ et primo cantore (= πρωτοψάλτης) de sopradito mitropoli; Hierolimo Lecavelas — protetore de Santa Anna de Ancona. demente ще да e билъ въ административна зависимость отъ Иеролима Lecavelas: подписалъ се con lisentia (= licentia) de sopradito Hierolimo (п. сп., стр. 163).

 

4. Въ анконското писмо има подписъ: Duca Procathumenos (προκαθήμενος), който ще да е билъ председатель ни гръцко-албанската община въ Анкона.

 

5. ... et eumque (Пафнутия) — писалъ Прохоръ на папата — ego Grecis quicquid in Piceno et Agrigenti atque Sicilia, Appulia, Dalmatia et Italia omni aut qui usque alibi versus occasum esset, Grecis Albanisque, quod in Italia eorum pauci admodum reperirentur, itemque omnibus oppidatim istis in partibus dispersis metropolitanum prefeci et consecravi, deque convocati cleri nostri concilii sententia ac deliberatione predictorum locorum visitandï potestatem concessimus, quod eum in modum Grecorum et Albanorum animarum saluti optime consultum esse iudicavinus (п. сп., стр. 165). Въ писмото си до Санта Крочс архиеп. Прохоръ нарича Пафнутия :

(п. сп., стр. 166). Изглежда странно, че въ две писма отъ една и сѫща дата (априлъ 1548 год.) Прохоръ нееднакво титулува Пафнутия. Въ писмото си до папата той не споменава Aнкона и Мaркa, a въ писмото си до Санта Кроче — Piceno, Сицилия, Апулия, Далмация и Западъ и представя Пафнутия за митрополитъ на гърцитѣ въ Анкона, Марка и всички околни мѣста:

(п. сп., стр. 166). Марка е покрайнина, въ която се намира гр. Анкона. Издательтъ Дуйчевъ не се съмнява въ автентичностьта на Прохоровитѣ писма до папата и кардинала (п. сп., стр. 160). Първото писмо, както се каза, е преводъ отъ гръцки оригиналъ, a второто писмо е оригиналъ, както се вижда отъ фотографската му снимка у Дуйчевъ (п. сп., стр. 168). Докато не се намѣри гръцкиятъ оригиналъ, не може да се твърди, че латинскиятъ преводъ на Прохоровото писмо до папа Павелъ III е точенъ и не съдържа прибавки на преводача.

 

Като се поставя въпроса за автентичностьта на тия Прохорови писма, не може да не се обърне внимание на факта, че въ Италия митр. Пафнутий билъ затворенъ по обвинение, че представенитѣ отъ него удостовѣрителни писма били фалшиви, написани били отъ нѣкой си неговъ приятель Иосафъ (= Иоасафь). Пафнутий призналъ, че Иосафъ му написалъ препорѫка до кардиналитѣ и писмо до папата отъ страна на архиеп. Прохора съгласно съ правото, косто му далъ охридскиятъ архиепископъ съ пълномощното писмо: Ma a me — пише Пафнутий на Иосафа — nun m'avete scrito altre lettere se non recomandatione a li signori cardinali et reverentia al santissimo papa universale de Roma di parte de beato Prochoro (к. м.), secondo la liberta et autorità che me ha dato, como apare in le mie lettere et sue suscritione (п. сп., стр. 169—171). Въ пълномощното му наистина се казва, че той има право да отправя писма като че отъ собствената рѫка на Прохора до висши духовни лица и миряни (habia libertà a fare lettera como de nostra propria mano, п. сп., стр. 169). Въ сѫщото си писмо Пафнутий съобщава още, че архиеп. Прохоръ му далъ свитъкъ бѣли листа, въ които той означилъ само индикта съ зелено мастило, като му позволилъ да пише въ тѣхъ, каквото иска (che scriva quelo che voglio, como ho l'autorità de mio signor, п. сп., стр. 170). Приятельть му Иосафъ попълнилъ съ черно мастило само осемь отъ тѣзи листа, сир. написалъ осемь писма, въ които, съ изключение на зеления индиктъ, текстътъ билъ съставень отъ него (et vuj non havete fato solo le lettere che havete scrito con inchiostro negro e non altro, ma le suscricione ve li dete io; по-доле: Et sai tu le altre lettere le suscricione che ho in rotulo como havete visto, e havemo cavato solo da quelle suscricione 8 carte bianche: solo havevano le suscritione verde de Prochoro, et non altre lettere).

 

Въ тритѣ Прохорови писма е означенъ м. априлъ индиктъ VI, като въ писмото до папата е написана и годината 1548, a въ писмото до кардинала годината 7056.

 

Ако Пафнутий изпратилъ до кардинала и папата писма, написани като че отъ рѫката на архиеп. Прохора, като използувалъ неговитѣ, тъй да се каже, бланки, то има основание да се усъмнимъ, че Похоровитѣ писма до папата и кардинала сѫ автентични. Титлата на Прохора въ писмото до папата доста се различава отъ известнитѣ му титли и изобщо отъ титлитѣ на охридскитѣ архиепископи презъ XVI в. Никой охридски архиепископъ не е употрѣбявалъ изразъ magne Вulgarie (μεγάλης Βουλγαρίας). Ha гръцки обикновено се добавяло : καὶ πάσης Βουλγαρίας. Сѫщо и имената Влaхия и Карабогдaния (Blachie, Carapogdanie) не се срѣщать. Възможни били само официалнитѣ названия Οὐγγροβλαχία и Μολδοβλαχία. Името Унгария (Ungarie) никой охридски архиепископъ не е притурялъ въ титлата си. Може би, преводачътъ е разчленилъ Οὐγγροβλαχία на две отдѣлни думи: Blachie и Ungarie. Обаче другитѣ различия въ титлата ще да се дължатъ на самия съставитель на писмото. Въ стремежа си да издигне охридския престолъ предъ очитѣ на папата, той преувеличилъ титлата на охридския архиепископъ. Отъ друга страна, като не е билъ самъ охридски свещеноначалникъ, сьставительтъ нѣмалъ чувство на мѣрка въ етикетнитѣ изрази и допустналъ католишки форми. Архиеп. Прохоръ, който ни е познатъ съ своя борчески характеръ и съ високо съзнание на своето достоинство, цѣлува свещенитѣ нозе на папата (post venerabilium sanctitatis tue pedum oscula), нарича себе си робъ и синъ въ Христа на папата (Quod autem ad nos attinet perpetui et servi et in Christo filii beatitudinis tue sumus) — думи, които може да се изтълкуватъ въ смисьль, че той се признавалъ подчиненъ нa папата.

 

Въ писмото до кардинала Санта Кроче, титлата нa Прохора е вѣрна:

(п. сп., стр. 166; cp. y мене, п. съч., стр. 378). Тя e почти еднаква съ титлата въ пълномощното за Пафнутия въ италиянски преводъ: Prochoros miseratione divina archiepiscopo de Prima Iustiniana et de tota Vulgaria, Servia etc. (п. сп., стр. 169). При все това писмото до Санта Кроче едва ли било написано въ охридската канцелария. То по външенъ видъ прилича тъкмо на ония писма, които написалъ Пафнутовиятъ приятель Iosaf: текстъ съ черно мастило и „подписъ" (дата м. марть индикть 6) съ зелено мастило (Дуйчевъ, п. сп., стр. 152). Подписътъ се отличава и по почеркъ отъ текста. Въ фотографската снимка подписътъ не е поставенъ върху текста (у Дуйчевъ, п. сп., стр. 168). Той е до текста, но все е отдѣлень отъ него. Само три дълги украсителни черти (две ударения — вария върху μηνὶ и оксия върху ἀπριλλίου и удължение на буква η, написана като и) сѫ влѣзли вѫтре въ текста. Но това може да се смѣта за указание, че подписътъ билъ сложенъ на просторъ върху празенъ листъ, преди да бѫде написанъ текстътъ, който поради своя размѣръ по необходимость трѣбвало да заеме и мѣстото, гдето се прострѣли тритѣ черти, безъ да губи отъ своята четливость (само нѣколко букви се слѣли съ тѣзи линии, но лесно се разбиратъ). Ако текстътъ билъ написанъ по-рано, то Прохоръ не би го зацапвалъ съ подобни украшения на своя подписъ-дата. Не зная размѣра на листа. Ако има праздно мѣсто подъ подписа (въ фотогр. снимка това не личи), Прохоръ изобщо би подписалъ датата на по-голѣмо разстояние отъ текста.

 

Друга улика за външенъ произходъ на въпросното писмо е това, че думата σερβίας въ Прохоровата титла (надписъ въ писмото) била добавена надъ реда очевидно после, следъ като била написана титлата. Охридската канцелария едва ли би сбъркала тогавашната обичайна титла на охридския архиепископъ, не би пропустнала да означи голѣмата етнографска область въ Охридския диоцезъ — Сърбия, за която Прохоръ водилъ тежка борба и чието име въ единъ свой гръцки подписъ отъ 1540 год. дори поставилъ предъ името България (у мене, п. съч., стр. 378).

 

Сѫщо такава улика като че ли представя титлата на Пафнутия : μητροπολίτην Ἀκραγαντίνων, Ἀγκῶνος καὶ Μάρκας. Въ охридската канцелария било прието да се посочватъ въ титлата на италийския митрополитъ областитѣ на епархията му, a не градове (вж. у мене, п. съч., стр. 390, пълната титла на митр. Тимотея). Посочената Пафнутиска титла ще да се дължала на обстоятелството, че той пребивавалъ повече въ тѣзи мѣста: Агригента (въ Сицилия) и Анкона.

 

Ако и да не може да се приематъ за безспорно автентични, тѣзи документи не трѣбва да се пренебрегватъ, доколкото даватъ сведения за живота на Италийската митрополия. Съставительтъ или съставителитѣ имъ знаели близкото минало на тая епархия и гледали да го представятъ въ свѣтлина, която би подкрепила каузата на Пафнутия.

 

 

5

 

Въ документитѣ не е посочено въ коя година е станало това. Ако се приеме 1548 г., [1] както даватъ основание да се мисли Прохоровитѣ

 

 

1. Péchayre, п. сп., стр. 197.

 

 

6

 

писма до папа Павелъ III и кардиналъ Санта Кроче, то остава загадъчно, защо близу петь години архиеп. Прохоръ

 

 

7

 

отлагалъ да удовлетвори молбата на анконци отъ 1543 год. Въ интереса на Охридската църква било по скоро да постави замѣстникъ на починалия Яковъ [1]. Съ това тя щѣла да затвърди властьта си върху италийското православно население. Иначе имало опасность просителитѣ и самиятъ имъ избраникъ Пафнутий да дирятъ изходъ другаде. Поради това (ако само годината 1543 въ анконското писмо не е погрѣшно предадена отъ преводача), по-приемливо с да се смѣта, че Пафнутий билъ назначенъ за италийски митрополитъ по-рано, но поради спънки отъ страна на католишкитѣ власти не е могълъ да управлява свободно епархията си и особено да има за постоянно ссдалище гр. Aнкона, който влизалъ въ пaпскaтa държава. Ние не знаемъ, дали „било необходимо съгласието на римската Курия" за признаването на епископитѣ, изпращани отъ охридския архиепископъ въ Италия. [2] Изглежда, че за италийския митрополитъ Яковъ, не е било изпълнено това условие, [3] сѫщо и за Пафнутовия приемникъ Тимотей. [4]

 

 

1. Péchayre, п. сп., стр. 197.

 

2. Дуйчевъ, п. сп., стр. 155.

 

3. Въ писмото до папа Павелъ III дори не се загатва, че рѫкоположениятъ отъ архиеп. Прохора митрополитъ Яковъ билъ одобренъ отъ пашата (срв. п. сп., стр. 165).

 

4. Архиеп. Паисий, който го поставилъ за италийски митрополитъ, не говори нищо за отношенията му къмъ папата (вж. грамотитѣ му отъ 1566 год. у Regel, Kurtz et Korablev, Actes de l'Athos, IV, Actes de Zografou, въ Визант. Временникъ, XIII, 1907, прил. Ab 1 стр. 133—139).

 

 

8

 

Ако предъ охридския архиепископъ стояло такова формално условие, той трѣбвало да го изпълни преди да назначи новия митрополитъ, a не следъ като го е изпратилъ да заеме епархията си (така би излѣзло, че е станало съ Пафнутия, ако се мисли, че писмата до папа Павелъ III и кардиналъ Санта Кроче му били дадени още при назначението му). Съ други думи, охридскиятъ архиепископъ трѣбвало да иска предварително отъ Ватикана единъ видъ агреманъ, както сега при назначаването на посланици и пълномощни министри, или пъкъ новопоставениятъ митрополитъ да чака въ Охридъ папското съгласие, както въ ново време единъ новоназначенъ митрополитъ не може да заеме катедрата си безъ съизволението на държавния глава (безъ бератъ въ султанска Турция или указъ въ християнскитѣ държави). He е мѫчно да се отгадае, въ какво се състояло противодействието срещу митр. Пафнутия въ Италия: [1] не е билъ признаванъ неговиятъ архиерейски санъ и кириаршеското му право върху цѣлото православно гръцко-албанско население, пръснато въ разни области на Италия. [2] Трудно е да се обясни, защо католишкитѣ власти държали такова поведение къмъ Пафнутия. Дали, по интриги на нѣкой митрополитъ отъ Гърция, тѣ се съмнявали, че Пафнутий е законно рѫкоположенъ архиерей, или пъкъ нарочно отричали, че е канониченъ митрополитъ, за да го накаратъ да напустне Италия и паството му да остане подъ рѫководството на мѣстнитѣ католишки епископи. Както и да е било, необходимо било папата да признае Пафнутия за законенъ митрополитъ на това население, часть отъ което живѣело въ неговата държава, главно Анкона, и следов. въ гражданско отношение записѣло отъ него. Поради това Пафнутий отишълъ въ Римъ да действува съ тая цель да се яви предъ папата, за да го увѣри съ писма, [3] че е законно поставенъ

 

 

1. Въ писмото по кардиналъ Санта Кроче се изказва опасение, че нѣкой може да противодействува на църковнитѣ работи на „ромеитѣ" въ Италия (вж. тукъ, стр. 10, заб. 5). Трѣбва да е имало подобни опити за да се иска съдействието на кардинала противь бѫдещи противодействия.

 

2. Това се вижда отъ тенденцията на писмото до Санта Кроче. Съставительтъ има за целъ да го увѣрн, че Пафнутий билъ правилно избранъ (съ гласуването на гърцитѣ въ Анкона, Марка и др. околни мѣста) и рѫкоположенъ за архиерей отъ охридския архиепископъ Прохоръ (п. сп., стр. 166).

 

3. Въ писмото си до Josaf'а митрополитъ Пафнутий казва, че ималъ писма на архиеп. Прохора (вж. тукъ, стр. 4—5, заб. 5). Както видѣхме, знае се само едно подобно писмо отъ априлъ индиктъ VI (= 1548 год.). Тоя документъ обаче нѣма форма на рѫкоположителна илм назначителна грамота, каквато напр. въ 1566 г. била дадена отъ архиеп. Паисия на Пафнутовия приемникъ Тимотей (п. сб., №№ LIX и LX) и по-рано въ 1550 год. отъ архиеп. Симеона на новия скопски митрополитъ Климентий (с. сб., № LVIII). Тукъ не се говори за причинитѣ, поради които билъ поставенъ Пафнутий за италийски митрополитъ, нито за неговото рѫкоположение по решение на Св. Синодъ и съ негово участие, нѣма подробно изложение на неговитѣ канонически права и длъжности. Въпросниятъ документъ не е, нито е нареченъ синодно писмо (συνοδικὸν γράμμα) или синодно деяние (συνοδικὴ πρᾶξις). Той представлява просто удостовѣрение, което започва съ обичайна формула Noto sia (да бѫде известно, δηλοποιῆται). Въ него говори само архиепископь Прохоръ, който лично даль на Пафнутия право да отправя писма съ неговото име (препорѫки до църковни и мирски началници и опростителни писма за християнитѣ), като му далъ свой оловенъ печатъ съ дървена дръжка и околенъ надписъ (маюскулно писмо): „Радвай се, благодатна, Господъ е съ тебе" (como li havemo dato la bula nostra de stagno con ligno, la quale è scrita tonda con litere magiuscule, che significano cusi: Salve, gratiosa, Dominus tecum, como è la suscritione del' annuntiatione de santa Dei [madre]). Въ грамотитѣ за митр. Тимотея не се говори, че му билъ даденъ архиепископски печатъ, a се казва само, че тѣзи грамоти били подпечатани съ архиепископския печатъ на благовещението Богородично, съ зеленъ восъкъ

(п. сб., стр. 139; вж. и стр. 134). Сѫщо така Тимотей не е получилъ право да издава официални писма съ името на охридския архиепископъ. Позволено му било да издава опростителни писма (отъ свое име):

(п. сб., стр. 136). Въ тия грамоти изрично се казва, че тѣ били съставени и врѫчсеи на италийския митрополитъ Тимотей въ Охридската патриаршия

(п. сб., стр. 138—139; вж. и стр. 131). Въ Прохоровото удостовѣрение нѣма нищо подобно. Въ него има една мисъль, която не се вижда въ Паисиевитѣ грамоти за Тимотея. Въ началото му се казва: да бѫде известно на всички, които ще видятъ настоящото наше писмо, че даваме... (Noto sia a tuti quanti che vederano la presente nostra scrita, como damo...). Ще рече, тоя документъ билъ предназначенъ, за да бѫде покaзвaнъ, a не за да се оповести. На подчиненитѣ си (клирици и миряни) архиереятъ не показва назначителната си грамота, a тя се съобщава въ църква. Оттукъ може да се заключи, че Прохоровото удостовѣрение било приготвено въ връзка съ отиването на Пафнутия въ Римъ, когато били написани и писмата до папа Павелъ III и кардиналъ Санта Кроче, и съ цель да бѫде представено въ Римската курия. Поради изтъкнатитѣ му особености се поражда съмнение въ неговия охридски произходъ.

 

 

9

 

за митрополитъ на италийското православно население.

 

 

10

 

Той се обърналъ до кардиналъ Санта Кроче (Σαντακρούζε) [1] съ споменатото писмено ходатайство, отправено ужъ отъ самия архиеп. Прохоръ. Санта Кроче билъ умоляванъ да се застѫпи предъ папа Павелъ (III) за признаване митрополитското достоинство на Пафнутия, избранъ свободно отъ „ромеитѣ" [2] въ Италия за тѣхенъ митрополитъ, рѫкоположенъ отъ охридския архиепископъ Прохоръ и снабденъ отъ сѫщия съ достовѣрни назначителни писма, които Пафнутий щѣлъ да представи на папата. Въ писмото се представя, че Прохоръ изпраща Пафнутия съ тая цель при папата. [3] Митр. Пафнутий предалъ и писмена молба ужъ на охридския архиепископъ Прохоръ до папа Павелъ III. Въ началото се съобщава за митр. Якова (рѫкоположение и смърть) [4] и за това, че архиеп. Прохоръ рѫкоположилъ Пафнутия за италийски митрополитъ. [5] Сѫщо и тукъ се представя, че Прохоръ изпраща Пафнутия да изрази дължимата почить „при досточтимитѣ и свещенейшитѣ нозе" на папата. Умолява се папата да предпише: 1) на гърцитѣ и албанцитѣ въ Италия „да се подчиняватъ почтително" на Пафнутия, който, както се виждало отъ грамотитѣ на Пpoxopa, е „тѣхенъ истински и законенъ митрополитъ";

 

 

1. Имало много кардинали съ фамилно име Santa Croce. Около това време е известенъ кардиналъ Prosper Publicola († 1589), които отъ 21. III. 1548 год. билъ епископъ, после папски нунций въ Германия и др. страни (Enciclopedia italiana, т. I, стр. 764).

 

2. Подъ „ромеи" съставительтъ не разбира само гърцитѣ, a изобщо източноправославнитѣ въ Италия (гърци и албанци), понеже гръцкиятъ езикъ имъ билъ писменъ и богослужебенъ.

 

3.

(п. сп., стр. 166—167).

 

4. Срв. тукъ, стр. 2, заб. 3 и 4.

 

5. Срв. тукь, стр. 4, заб. 5.

 

 

11

 

2) на латинскитѣ (сиречь подчиненитѣ на папата) [1] архиепископи, епископи, сѫдии и други чиновници да съдействуватъ нa Пафнутия, съ каквото могатъ. [2] Изобщо папата е умоляванъ да не бѫде пренебрегванъ Пафнутий отъ нѣкого и да прегърне заедно съ всички братя този „смиренъ слуга" на неговитѣ „чисти нозе" [3].

 

Указалъ ли е на Пафнутий съдействие кардиналъ Санта Кроче и изобщо приетъ ли билъ отъ папата, това не е известно. Знае се обаче, че следъ като той дошълъ въ Римъ, нѣкой си митрополитъ — турчинъ ренегатъ [4] заедно съ венецианския легатъ сѫ писали въ Римъ срещу него, като го обвинили, че представенитѣ отъ него писма (удостовѣрителни или назначителни) били написани отъ неговия приятель Iоsaf [5] (сир. не сѫ били писма на охридския архиепископъ

 

 

1. Ср. Дуйчевъ, п. сп., стр. 156.

 

2. Quam ob rem, sanctisjsime pater, prefatum Paphnutium melropolitanum ad venerandos augustissimosque expresse beatitudinis tue pedes transmissimus, qua pars est reverentie, humiliter ac suppliciter obsecrantes, ut per litteras tuas Grecis omnibus et Albanis in Italia degentibus imperes, ut eidem, sicut ex diplomatibus nostris quibus Paphnutium verum legitimumque eorum metropolitanum et mediocritatis nostre veluti consortio aggregatum esse significamus, reverenter obedire velint. Rogamus ad hoc archiepiscopos, episcopos ac ceteros iudices magistratusque latinorum ut quacumque possunt ope ei subvenire non dedignentur (н. стр. 165).

 

3. Cum etiam ac rursus, beatissime pater, eo nomine summe sanctitati tue supplicamus ne Paphnutio nostro ulla ex parte deesse, imnoneo ut humilem immaculatorum pedum tuorum servum fratribus omnibus amplexeris (п. сп., стр. 165).

 

4. Нe cе знае кой билъ този митроиолитъ, когото Пафнутий нарича (буквално или преносно?) турчинъ ренегатъ? Трѣбва да се приеме, че той ималъ врьзки съ гръцко-албанското население въ Италия, а сѫщо така и съ венециански политически лица, които, изглежда, зорко следили дейностьта на православнитѣ духовни лица, които идвали отъ Турция. Иначе митрополитътъ-ренегатъ и венецианскиятъ легатъ не биха могли да узнаятъ за скрититѣ отношения дежду Иосафа и Пафнутия и не биха се сдружили за общо противодействие срещу Пафнутия. Може би, както допуска и Дуйчевъ (п. сп., стр. 158), венецианскиятъ легатъ е пребивавалъ въ Римъ. Въ противенъ случай Пафнутий, съобщавайки това отъ Римъ, би посочилъ мѣстопребиванието на венецианския легатъ. Но може да се мисли, че венецианскиятъ легатъ е пребивавалъ тамъ, гдето действувалъ митрополитътъ-ренегатъ.

 

5. Domine Iosaf, saluto ve multo. Sapi como il mitropolita Turco renegato ha scrito con legato de Venetia contra de me et de vuj, dicando como m' avete vuj scrito le mie lettere (п. сп., стр. 169, № 5, писмо на Пафнутия до Иосафа). Подъ „Ie mio lettere" Пафнутий несъмнено разбиралъ официалнитѣ писма на охридския архиепископъ Прохоръ за неговото назначаване за митрополитъ въ Италия.

 

Кой билъ Iosaf, нищо положително не може да се каже. Името му като че ли сочи, че билъ монашеско духовно лице. Пафнутий не употрѣбява обичайнитѣ почтителни обръщения къмъ архиереи. Само веднажъ (въ началото) се обръща съ учтивата дума „господине” (Domine = Κύριε). Вмѣсто II л. ед. ч. употрѣбява II л. мн. ч. (vuj, vostra и пр.). Завършва просто : Dio con vuj. Pafnutios scrive. (Богъ да бѫде съ Васъ. Пише Пафнутий). Следъ подписа на Пафнутия записалъ поздравъ за Iosaf'a Марино Малипиеро, който, ако билъ духовно лице, не е билъ епископъ (А vuj Iosaf ancora ve salu to muIto [io] Marino Malipiero). Ако Iosaf билъ архиерей, то поне Marino Malipiero не би cе обърналъ кьмъ него като къмъ равенъ, a би му изказалъ почитание, както било и е обичай. Поради това не може още да се твърди, че Iosaf билъ единъ a сѫщъ съ Josaphat Lambus отъ о. Родосъ, гръцки митрополитъ въ Неаполското кралство, споредъ едно breve на папа Павель III отъ 25. I. 1536 г. (Дуйчевъ, п. сп., стр. 157, заб. 2). Има разлика и въ имената. Iosaf не е равнозначно съ Йосафатъ. a е слабо измѣнение на Иоaсaфъ.

 

Може да се мисли, че Iosaf не е действувалъ въ Венеция, a въ друго мѣсто въ Италия. Римскитѣ власти искали да се провѣри въ Венеция, дали тамь Пафнутий е показалъ сѫщитѣ удостовѣрителни писма, които представилъ въ Римъ. Тѣ взели това решение, понеже мислѣли, че ако той е показалъ въ Венеция сѫщитѣ писма, то тѣ не могли да бѫдатъ написани отъ Iosaf'a.

 

 

12

 

Прохоръ). Нощно време Пафнутий внезапно билъ арестуванъ и хвърленъ въ затвора. Той далъ гаранция 1000 златни дукати очевидно, за да бѫде освободенъ отъ затвора, но не ще да му е било позволено да излѣзе отъ Римъ, докато не се установила истината. Отъ Римъ изпратили въ Венеция, [1] за да се узнае, дали Пафнутий е показвалъ нѣкому тия писма. При това Пафнутовиятъ приятель Дионисий свидетелствувалъ, че Iosaf му билъ казалъ, какво въпроснитѣ писма били написани отъ самия него. [2] Щѣлъ да бѫде повиканъ и Митрофанъ, навѣрно духовно лице, за разпитъ по обвинението. [3]

 

 

1. Et subito la nocte me hano preso et m'(h)ano meso im presone, et ho dato sigurità per miglie ducati d'oro, e adeso sto con multi travagli. Et hano mandato a Venetia a [e]saminar si ho mostrato le mie scriture, per chè ha dito quello renegato, como vuj me l'avete fata (п. сп., стр. 169, № 5, писмо на Пафнутия до Iosaf'a). Отъ текста не е ясно, какво изпратили въ Венеция: самитѣ писма на Пафнутия или пъкъ и особено лице, за да разследва тамъ работата.

 

2. Et (h) a testificato. . . Dionisio, mio amico, e ha dito, che vuj li havete dito, che m' avete fato le lettere, et havete tagliato la testa vostra e la mia (п. Пафнутиево писмо, стр. 169—170).

 

3. Сѫщо тамъ, стр. 170.

 

 

13

 

Обвиненъ въ фалшификация на документи, Пафнутий се намиралъ въ голѣма тревога. [1] Съ писмо отъ 24 декемврий [2] отъ Римъ той съобщилъ всичко това на Iosaf'a, като го укорилъ, ако е казалъ това, той излъгалъ. [3] Никакви други писма той не му е билъ написалъ, освенъ препорѫки до кардиналитѣ и почтително писмо (reverentia) до „светейшия вселенски римски папа" отъ страна на архиеп. Прохора върху бѣли листа съ зелени подписи на сѫщия архиепископъ. [4] Това били различни отъ писмата, които му били дадени отъ неговия архиепископъ за удостовѣрение на неговата самоличность. [5] Може би въ връзка съ това обвинение той представилъ преписъ отъ писмото на анконскитѣ гърци и албанци до охридския архиепископъ Прохоръ. [6]

 

Пафнутий навѣрно се оправдалъ и билъ пустнатъ отъ Римъ, та останалъ италийски митрополитъ до смъртьта си (къмъ 1566 год.), както се вижда отъ назначителната грамота на приемника му Тимотей отъ 1566 г. Въ нея изрично се казва, че Италийската епархия е овдовѣла поради смъртьта на митрополита Пафнутия и вмѣсто него билъ поставенъ другъ митрополитъ — Тимотей, дотогава корчански епископъ. [7] Папата едва ли издалъ послания, каквито митрополитъ

 

 

1. Tempo non ho — пише той на Iosafa — а scrivere como nerita. . . ma sapi como sono multe tribulatione (п. стр).

 

2. Годината не e означена. Писмото е отъ Римъ. Ще речe, Пафнутий билъ задържанъ тукъ, гдето, изглежда, и чакалъ да се свърши дѣлото му. Обвинението било хвърлено върху него скоро, следъ като представилъ писмата си. Затова може да се приеме, че Пафнутиевото писмо до Iosaf'а е отъ 1548 г.

 

3. Et per questo havete dito le busie, si l' avete dito. По-доле : Et si dirai altramente, dici la busia (п. сп., стр. 170).

 

4. Вж. разбора за тѣзи писма тукъ, стр. 4—7, заб. 5.

 

5. Тѣзи писма на Прохора Пафнутий нарича все le mie lettere или lе mie secriture (с. писмо, стр. 169 и 170).

 

6. Този преписъ той е снелъ или въ Охридъ, или пъкъ въ Анкона. Фактътъ, че, съ изключение на писмото до кардиналъ Санта Кроче, другитѣ четири писма се намиратъ въ Венеция, не показва ли, че отъ Римъ сѫ ги изпратили въ Венеция въ връзка съ обвинението срещу Панфнутия и тамъ били преведени на италиянски?

 

7.

(Regel, Kurtz et Korablev, п. сб., № LX, стр. 135^6-11).

 

 

14

 

Пафнутий искалъ, но освобождението му отъ римскитѣ власти увѣрило заинтересуванитѣ, че митрополитското му достоинство било безспорно.

 

Така се очертаватъ отношенията между Римъ и Охридъ въ времето на охридския архиепископъ Прохоръ. Отъ изложеното не може да се заключи, че архиеп. Прохоръ признавалъ юрисдикцията на папата, сир. билъ униать. Ако било така, той не би могълъ да назначава направо митрополити въ Италия, основната область на Римския диоцезъ, и дори въ предѣли на самата папска държава. Двувластие не би допустналъ кой да е епископъ въ своята епархия, a камо ли римскиятъ папа, тъй ревнивъ за своята власть. Сетне, ако Прохоръ билъ униатъ, то и италийското гръцко-албанско население, което искало отъ него митрополити, било униатско, сир. признавало папата за свой висшъ началникъ. Щомъ било така, това население нѣмало защо да моли подчиненъ на Римъ иерархъ охридския архиепископъ, a щѣло да се обърне направо къмъ папата да му постави за архиерей (епископъ или митрополитъ) лицето, което то си избирало, или изобщо гръцки архиерей, който да служи въ църквитѣ му на гръцки и по източенъ (византийски) обредъ. Ватиканътъ не би отказалъ да удовлетвори подобна молба и въ такъвъ случай избраниятъ кандидатъ трѣбвало да ходи въ Римъ за рѫкоположение, a не въ Охридъ. Дори, ако се считатъ автентични писмата до кардиналъ Санта Кроче и папата, тѣ не свидетелствуватъ, че охридскиятъ архиеиископъ Прохоръ се смѣталъ подчиненъ на папата. Нѣма нито дума, че той назначилъ Якова и Пафнутия за митрополити отъ имeтo на папата или като неговъ викарий, което непремѣнно щѣлъ да изтъкне, ако действително зависѣлъ отъ него. Напротивъ, въ дветѣ писма архиеп. Прохоръ говори като самостоенъ църковенъ началникъ: рѫкоположилъ Якова и Пафнутия за митрополити на гърцитѣ и албанцитѣ въ Сицилия, Апулия и пр. порaди молбaтa на товa население и по решение на своя Синодъ или църковенъ съборъ (convocati cleri nostri concilii sententia ac deliberatione), той далъ власть на Пафнутия да посещава гърцитѣ и албанцитѣ въ реченитѣ области и да се грижи за тѣхното душеспасение. Не може да има съмнение, че

 

 

1. Ако такива е имало, щѣше да се запази указание въ ватиканската архива.

 

 

15

 

съ въпросната молба се искало отъ папата не да утвърди назначението на Пафнутия, a да се отнесе толерантно къмъ неговата архипастирска дейность между православнитѣ (гърцитѣ и албанцитѣ), пръснати въ католишки области.

 

Не знаейки още за писмото на архиеп. Прохора до папа Павелъ III, Péchayre прави заключение, че архиепископъ Прохоръ билъ униатъ, отъ писмото му до кардиналъ Санта Кроче. Споредъ него тѣзи отношения на Прохора съ единъ кардиналъ не сѫ били случайни. [1] Ако и да не сѫ известни сношенията между тѣхъ преди това писмо, обаче споредъ Р. вѣроятно е, че назначението на Пафнутия за митрополитъ въ Италия е станало при условия, подобни на ония, при които въ 1566 г. билъ назначенъ Тимотей, „защото ако Прохоръ не е зачиталъ тѣзи условия, трѣбвало да му напомнятъ, че Илирикъ винаги е държалъ за правото на Римската патриаршия" (стр. 281). Вижда се, че Péchayre не е сигуренъ въ своето твърдение, та търси основания въ далечното минало (V—VIII в.), когато Илирикъ (по-точно Източниятъ Илирикъ), сир. западната половина на Балканския полуостровъ се намирала подъ ведомството на папата. Известно е, че още въ византийско време Източниятъ Илирикъ коренно си измѣнилъ етничния ликъ, дори името му изчезнало. Той станалъ слaвянски. Отъ латинското и полатинченото трако илирийско население останало незначително количество потомци, които кънпо изплували на повръхностьта на славянското море и се считали за членове на Източната църква, a не на Западната. По-голѣмата часть отъ славянитѣ въ Източния Илирикъ заедно съ славянитѣ въ старитѣ римски провинции Мизия и Тракия сѫ образували единъ народъ българския, който, по силата на своето духовно развитие, създалъ отдѣлна независима Българска църква съ право на ведомство и върху по голѣмия дѣлъ отъ стария Източенъ Илирикъ. Това нейно право било признавано, въ лицето на охридскитѣ архиепископи, отъ византийскитѣ императори и дълго време отъ турскитѣ султани. Въ началото на XIII в. въ северозападната часть на стария Източенъ Илирикъ се явила нова независима църква — Сръбската. Нито Българската църква, нито Сръбската не сѫ

 

 

1. ne sont pas un incident quelconque (п. сп., стр. 281).

 

 

16

 

признавали нѣкакво право на папата върху тѣхнитѣ диоцези, наричани България и Сърбия. Исторически фактъ е, че Римъ не се отказвалъ отъ своитѣ претенции върху тѣзи земи, но сѫщо така е несъмнено, че православнитѣ народи, които ги населявали, (българитѣ и сърбитѣ) не знаели за папско право върху тѣхъ. Рѣдки сѫ били случаитѣ, когато български и сръбски владѣтели прибѣгвали за политически интереси до покровителството на папата, който поради противодействието на самитѣ имъ народи не е успѣлъ да затвърди своята власть върху тѣхнитѣ държави.

 

Така че по-правилно би било да се каже, че, ако охридскиятъ архиепископъ Прохоръ пренебрегнѣлъ папскитѣ условия, щѣли да му напомнятъ за историческитѣ права на папата върху Илирика. Но какво значение могло да има това напомняне, когато Прохоръ трѣбвало да се съзнава и да действува като началникъ на автокефална православна църква. Това било главното условие, което той трѣбвало безъ друго да изпълнява, за да можелъ да стои на охридския престолъ. Нима, ако той се наклонѣлъ къмъ Римъ, щѣли да го търпятъ 30-тѣ епархийски архиереи, клирътъ и народътъ? Неговиятъ голѣмъ противникъ Павелъ Смедеревски или другъ съмишленикъ на последния сигурно щѣлъ да използува подобна грѣшка на Прохора и би го преследвалъ въ името на православието.

 

Какви били условията, при които въ 1566 год. билъ назначенъ Тимотей за италийски митрополитъ и които, споредъ Р., трѣбвало да се спазятъ още при назначаването на неговия предшественикъ Пафнутий? Въ назначителнитѣ грамоти на Тимотея не е указана никаква зависимость отъ папата. Архиеп. Паисий, който ги издалъ, е действувалъ съ ясното съзнание, че е началникъ на автокефална православна църква. Божиятъ промисълъ (не папата!) [1] му повѣрилъ рѫководството на „съборната Христова църква". За да бѫде изправенъ предъ Господа, той се чувствувалъ длъженъ да поставя пастири

 

 

1. П. сб., стр. 135^1-6:

 

 

17

 

и учители въ подведомственитѣ му митрополии и епископии, та да води тамошното словесно Христово стадо къмъ спасение. Съзнавайки тоя си дългъ, той положилъ не малко грижи, за да постави другъ митрополитъ на овдовѣлата Италийска епархия намѣсто починалия митрополитъ Пафнутий. Той счелъ за необходимо да размисли по тоя въпросъ, както било обичай въ Охридската църква [1]. Това направилъ съвмѣстно съ своя Синодъ. Чрезъ каноническо гласуване той и Синодътъ избрали корчанския епископъ Тимотей и съ призоваване на св. Духъ го премѣстили за пожизненъ митрополитъ на „светейшата Италийска митрополия" и за „пречестенъ" и „общъ екзархъ" съ право да архиерействува на гърцитѣ и албанцитѣ, жители въ областитѣ на тая митрополия, именно „въ Апулия, Абруцо, Василикато, Калабрия, Сицилия, Малта, Далмация и въ всѣко западно мѣсто" [2]. Митрополитъ Тимотей получилъ власть отъ aрхиепископъ Паисия да отива въ тия области и да пребивава въ тѣхъ, да сѫди и изправя гърцитѣ и албанцитѣ, духовни и миряни, да поставя по градове и мѣстности свои намѣстници, да приготвя св. миро и пр., изобщо „да извършва безпрепятствено всички други архиерейски задължения като действителенъ и общъ пастирь на тази светейша епархия съ нейнитѣ енории, сир. Апулия, Абруцо, Василикато, Калабрия, Сицилия, Малта, Далмация, като пречестенъ и общъ екзархъ на цѣлия Западъ". Архиеп. Паисий предписалъ,

 

 

1. П. сп., стр. 135^6-13:

 

2. П. сб., стр. 135—136^13-29:

Вж. за титлата му и стр. 136^52-55.

 

 

18

 

жителитѣ на тѣзи области гърци и албанци иеромонаси и духовници, клирици и ставрофори, свещеници, първенци (ἄρχοντες) и цѣлиятъ християнски народъ да приематъ любезно (ἀσπαςόως) своя митрополитъ и да му оказватъ надлежната честь и покорность, „понеже отдаваната нему честь и покорность — мотивира се архиепископъ Паисий — ще мине къмъ насъ и чрезъ насъ къмъ Бога, чието мѣсто, знаемъ, заема архиереятъ на земята". Всѣки, който би се опиталъ да противодействува, ще бѫде вразуменъ отъ Божия гнѣвъ и подложенъ на църковна епитимия отъ архиеп. Паисия [1]. Ако Паисий признавалъ юрисдикцията на папата, то тъкмо тукъ той щѣлъ да изтъкне тая своя зависимость, именно идеята, че между него и Бога стои върховниятъ му земенъ началникъ — папата. Той изтъква нѣколко пѫти само едно ограничение на своята власть: Св. Синодъ нa Охридскaтa църква — тъй, както се поддържало и поддържа въ всѣка помѣстна църква. Трѣбва да изтъкна още, че архиеп. Паисий, въ чието униатство Péchayre не се съмнява, нарича пасомитѣ на митроп. Тимотея изрично православни християни. Той далъ на Тимотея „позволение и власть да приготвя свето миро и светъ елей и да помазва православнитѣ християни и тѣхнитѣ деца, да издава и опростителни писма...” [2]. Щомъ паството било православно, несъмнено е, че и митрополитътъ, когото тѣ приемали, билъ православенъ и поставенъ отъ православенъ църковенъ началникъ, който му далъ голѣми права, очевидно съ цель да го издигне предъ паството му и да затвърди вѣроизповѣдната обособеность на неговата епархия, нейното вѣроизповѣдно отличие отъ католишкитѣ епархии, въ които била пръсната. Правото на Тимотея да приготвя

 

 

1. П. сб., стр. 136—137^61-66:

 

2. П. сб., стр. 136^34-37:

За тая православна Италийска митрополия срв. Χρυσ. Παπαδοπούλου, Σχέσεις ὀρθοδόξων καὶ λατίνων κατὰ τὸν ιστ’ αιῶνα (отпечатъкъ отъ сп. Θεολογία), Атина 1925, стр. 17—19.

 

 

19

 

миро сѫщо е свидетелство, че той и неговиятъ началникъ не признавали властьта на папата, защото ако архиеп. Паисий билъ униатъ, той щѣлъ да задължи Тимотея да взима миро отъ Римската църква.

 

Péchayre не взима подъ внимание тѣзи явни указания. За него важно значение има това, че архиепископъ Паисий забранилъ на клирицитѣ отъ Италийската епархия да отиватъ за рѫкоположение въ Гърция, Кефалония и Закинтъ. [1] Споредъ Péchayre, тази забрана не може да се смѣта „като една форма на борбата, която охридскиятъ архиепископъ водѣлъ срещу домогванията (empiétements) на Цариградската патриаршия", както азъ съмъ билъ я обяснилъ. [2] „Обяснена по тоя начинъ, подобна мѣрка би била чужда за охридския архиепископъ. Какъ могълъ той да издаде тази забрана, когато той е приемалъ въ своята собствена територия толкова кандидати за една епископия, дошли отъ цариградското ведомство?... При това на кого могълъ архиепископътъ да разчита въ Италия, за да накаралъ да се зачитатъ неговитѣ решения? Само една хипотеза е възможна: задъ епископъ (?) Тимотея имало единъ авторитетъ, признатъ на всѣкѫде въ Италия — папата" (п. cп., стр. 286).

 

Така разсѫждава Péchayre и прави заключително предположение, което на друго мѣсто (стр. 281), както видѣхме, представя като нѣщо известно. Кога архиепископъ Паисий е допустналъ въ своя диоцезъ много кандидати отъ Цариградския диоцезъ, авторътъ не посочва. Види се, той има предъ видъ писмото на охридския архиепископъ Софроний до цариградския патриархъ, но Софроний е действувалъ следъ Паисия и по-горе видѣхме, доколко твърдението на Péchayre може да намѣри основание въ това писмо. Но да речемъ, че въ времето на архиепископъ Паисия сѫ надошли въ Охридската Църхва външни кандидати за епископи. [3] Това можело ли да бѫде причина, архиепископъ Паисий да не иска да осигури своята юрисдикция въ Италия отъ влиянието или домогванията

 

 

1. Срв. у мене, п. съч., стр. 67.

 

2. Срв. м. ст. въ Макед. прегледъ, год. XII, кн. 2, стр. 2.

 

3. Тогава, както по-горе изяснихъ, обикновено явление било кандидати отъ Цариградския диоцезъ да търсятъ мѣста въ Охридския и обратно. Важното е, че тѣ били поставяни на длъжность отъ диоцезната църковна власть.

 

 

20

 

на митрополититѣ въ близкитѣ гръцки области, гдето нѣкои италийски гърци имали роднински и др. връзки?

 

На кого могълъ да разчита охридскиятъ архиепископъ, за да се изпълняватъ неговитѣ решения въ Италия? Преди всичко на своя авторитетъ и нaй-вече нa привързаностьтa нa тамошнитѣ гърци и aлбaнци къмъ Охридската църква. Тѣ доброволно, по унаследена традиция, си избрали Охридската архиепископия за своя висша духовна рѫководителка. Тѣ изпращали, по свое общо решение, избрани лица (Яковъ и Пафнутий) да бѫдатъ рѫкоположени отъ охридския архиепископъ за тѣхни митрополити. Папата билъ общопризнатъ църковенъ авторитетъ въ Италия, но само отъ католицитѣ. Ако православнитѣ гърци и албанци въ горепосоченитѣ области не желаели да се подчиняватъ на Охридската архиепископия, папата не е могълъ да ги принуди да изпълняватъ нейнитѣ предписания. Той не би счелъ и за нуждно да действува въ полза на друга църква, a би гледалъ да използува подобни настроения на гърцитѣ и албанцитѣ, за да ги привлѣче поне къмъ уния съ Римската църква. Нѣмаме достатъчно сведения за отношенията на Ватикана къмъ Италийската митрополия и изобщо къмъ православното население въ Италия. Презъ разглежданото време папитѣ не ще да сѫ отричали явно правото на православнитѣ гърци и албанци да си иматъ отдѣлна църковна организация, зависима отъ Охридската архиепископия или Цариградската патриаршия. Съ други думи, тѣ сѫ търпѣли сѫществуването на православна митрополия въ Италия, понеже може би не намирали за политически изгодно да покатоличатъ насилствено цѣли православни общини. [1] По сѫщата причина и отдѣлнитѣ италийски държави, въ които живѣели гърци и албанци, имъ позволявали да изповѣдватъ своята вѣра. При все това италийскитѣ митрополити сегизъ-тогизъ срѣщали прѣчки отъ католишка страна, [2] докато въ края на XVI в. противодействието на католишкитѣ епископи толкова се засилило, че въ 1586 г. охридскиятъ архиепископъ Гавриилъ се принудилъ да иска застѫпничеството на полския краль Стефанъ Баторий предъ папата. [3]

 

 

1. Такава брутална акция щѣла да направи твърде лошо впечатление на християнскитѣ народи въ Турция въ едно време, когато папитѣ действували за разпадането на турската империя.

 

2. Срв. по-горе, стр. 1 и 8 за митр. Пафнутия и епископъ Памфила.

 

3. Срв. п. м. съч., стр. 67—68.

 

 

21

 

Да се спремъ и на рѫкописния ватопедски рaзказъ за охридския архиепископъ Паисий. Péchayre се отнася съ довѣрие къмъ тоя документъ, чийто текстъ предава на френски (п. сп., стр. 283), и го смѣта за свидетелство, че архиеп. Паисий признавалъ юрисдикцията на папата. Разказътъ е озаглавенъ: „Докладъ върху измамата на злодея папата. Какъ той измамилъ православнитѣ българи и поставилъ за тѣхъ единъ охридски патриархъ." Въ тоя рѫкописъ се казва:

 

„Въ 1560 г., [1] при цариградския патриархъ Митрофaнъ (1565-4. V. 1572) и султана Селимъ II (1566—1574), папата излъга не само цѣлия народъ, но още и Паисия, архиепископъ на България. Последниятъ отъ пустославие взе титлата и достоинството на патриархъ на Първа Юстиниана, и папата утвърди неговата църковна власть върху цѣла България и Сърбия. Освенъ това папата позволи на Паисия да изпрати единъ отъ своитѣ епископи въ Италия за областитѣ Апулия, Абруцо, Василиката, Калабрия, Месина въ Сицилия и Малта, за да управлява всички гърци и албанци отъ Изтокъ, които се намиратъ тамъ, пазейки обичаитѣ на религиознитѣ служби и свещенитѣ (sacramenteaux) обреди”.

 

Трѣбвало да се споменава името на папата и да се прибави къмъ символа на вѣрата: „Св. Духъ изхожда отъ Отца и Сина".

 

„Сѫщо така и Паисий, този лъжепатриархъ, привлѣче православнитѣ християни въ Европа и, безъ да се черви, ги присъедини къмъ папизма (affilia au papisme), особено унгрославянитѣ въ Далмация. [2] Последнитѣ, останали до днесъ папопоклонници (papolâtres), вѣрватъ, че сѫ източноправославни, но когато идватъ въ Св. Гора, нашитѣ православни свещеници ги прекръщаватъ.

 

Папата даде позволение на сѫщия Паисий и на изпратения отъ него (въ Италия) архиепископъ (?) да решаватъ всички църковни въпроси, да низвергватъ всички клирици, които не се подчиняватъ, да анатемосватъ отстѫпницитѣ (les retractaires), да затварятъ мирянитѣ, да ги осѫждатъ въ галериитѣ за цѣлъ животъ и да конфискуватъ имотитѣ имъ. Между това бѣ забранено българи и сърби да отиватъ за

 

 

1. Погрѣшно вм. 1566 год.

 

2. Споредъ Péchayre, това сѫ били бѣжанцитѣ славяни, които приели унията и образували епархията на Krijevtsi (п. сп., стр. 283).

 

 

22

 

рѫкоположение въ другитѣ провинции, които зависѣха отъ европейски държави. Тъй като въ това време венецианцитѣ завзеха Критъ, Корфу, Закинтъ (Занто), тѣ не даваха позволение на православнитѣ да иматъ епископъ, за да ги принудятъ да се обслужватъ отъ латински епископъ. Само кефалонийцитѣ сполучиха да имъ бѫде даденъ единъ епископъ. Ето защо единъ декреть на Паисия заповѣда, неговитѣ подведомствени да не смѣятъ да се обслужватъ отъ кефалонийския архиепископъ.

 

Тази насилствена и пагубна измама свирепствуваше (sevit) тогава въ България и Сърбия. Но бѫдителното око на Бога, който покровителсгвува Своята св. Църква, подмигна на тогавашния султанъ, комуто патриархъ Митрофанъ отправи единъ докладъ върху вѣроотстѫпничеството на лъжепатриарха Паисий. Султанътъ, раздразненъ, (тогава той бѣше въ конфликтъ съ латинцитѣ въ Европа), заповѣда да доведатъ Паисия окованъ въ вериги въ Цариградъ и го предаде на разпореждането на патриарха. Единъ православенъ епископъ бѣ изпратенъ въ Търново, и Охридската патриаршия бѣ унищожена. Патриархътъ изпрати Паисия въ Атонъ, който се установи въ Зографската обитель, гдето умрѣ иъ своето злочинство. Документитѣ, които съдържатъ актоветѣ на неговата патриаршия, сѫ запазени въ манастира" (= Зографъ).

 

Споредъ Péchayre, редакторътъ на този разказъ е използувалъ четиритѣ грамоти на охридския архиепископъ Паисий относно Италийската митрополия, но той не е могълъ да измисли мотива на Паисиевото заточение. Когато Паисий пристигналъ въ Атонъ, имало доста свидетели, за да не бѫдѣла изопачена традицията още въ началото. Ако и да нѣма — казва Р. — римски документъ, който да дава опредѣлена яснота по тоя предметъ (qui apporterait une certitude definitive à се sujet), ватопедскиятъ разказъ може да се счита „като достатъчно автентиченъ". Що се отнася до наложеното на Паисия наказание, то било съвсемъ нормално за тоя родъ престѫпления. Напр. босненскиятъ митрополитъ Вениаминъ Евсевидисъ въ 1858 год. билъ затворенъ въ Рилския монастиръ, понеже билъ подозрѣнъ въ католишки тенденции (п. сп., стр. 284). Както видѣхме, възъ основа на тоя документъ Péchayre приема, че патриархъ Митрофанъ посегналъ на Охридската архиепископия.

 

 

23

 

Péchayre не съобщава на какъвъ езикъ е написанъ ватопедскиятъ разказъ, и добре щѣше да бѫде, ако издадѣше оригиналния текстъ. Сѫщо не казва, кога точно е написанъ документътъ. По-обширна редакция на сѫщия разказъ, споредъ съобщението на Р., има въ атонския манастиръ Русиконъ, но тя била отъ XVIII в. Несъмнено е, че Р. счита ватопедския разказъ за по-раншенъ.

 

Тоя документъ не изглежда да е автентиченъ. Въ него сѫ съчетани елементи отъ разни извори. Съставительтъ му, както признава и Р., се ползувалъ отъ грамотитѣ, дадени отъ архиепископъ Паисия въ 1566 год. на италийския митрополитъ Тимотей и пазени въ Зографския манастиръ. По-голѣмата часть отъ разказа е съставенъ по тѣзи грамоти. Крайната часть много прилича на охридското и зографското предание за охридския патриархъ Арсений [1], при когото била унищожена Охридската патриаршия. Наклеветенъ, че се намиралъ въ връзки съ чужди държави или изобщо че не е билъ вѣрноподаненъ, Арсений билъ дигнатъ по царска заповѣдь въ Цариградъ и предаденъ на Цариградския патриархъ, който го заточилъ въ Св. Гора, и тукъ се установилъ въ Зографския манастиръ, гдето и умрѣлъ. Той носѣлъ у себе си разни документи на своята патриаршия. [2] Има и третъ елементъ: вестьта за поставяне православенъ епископъ въ Търново. Този елементъ изглежда като далеченъ отзвукъ отъ съобщението на логотета Иераксъ отъ 1572 год., че следъ падането на Цариградъ подъ турцитѣ била унищожена Търновската патриаршия.

 

Въ разказа има и други несъобразности. Патр. Митрофанъ е представенъ за гонитель на архиеп Паисия, понеже този призналъ властьта на папата. Ще рече, патр. Митрофанъ билъ голѣмъ ревнитель на православието. Обаче този изводъ не се подкрепя отъ историческитѣ факти. Както посочва и Péchayre, къмъ 1550 год. Митрофанъ, като кесарийски митрополитъ, ходилъ отъ Венеция въ Римъ при папата, предъ когото изказалъ желание за уния. [3] Когато се върналъ въ Цариградъ,

 

 

1. Споредъ едно предание, Арсений билъ обвиненъ, че ималъ сношения съ венецианцитѣ или руситѣ, споредъ друто — ужъ му намѣрили фалшиви пари.

 

2. Срв. у мене, п. съч., стр. 517—518.

 

3.

 

 

24

 

Митрофанъ билъ лишенъ отъ епархията си, но по-късно билъ опростенъ и пакъ заелъ кесарийската катедра. Следъ свалянето на цариградския патриархъ Иоасафъ (м. януарий 1565 год.), подъ влияние на Михаила Кантакузина, Митрофанъ билъ избранъ за цариградски патриархъ. Председатель на събора, който свалилъ Иоасафа, билъ охридскиятъ архиепископъ Пaисий. Митрофанъ ще да е билъ избранъ отъ сѫщитѣ архиереи, които участвували въ свалянето на Иоасафа, пакъ подъ председателството на охридския архиепископъ Паисий. Ако Иоасафъ ималъ основание да бѫде неприязненъ къмъ Паисия, Митрофанъ би трѣбвало да храни добри чувства къмъ него, защото ако не направо, то косвено му услужилъ. Почти 1 1/2 година, следъ като Митрофанъ заелъ цариградския престолъ, Паисий продължавалъ да стои на охридския престолъ (въ м. юлий 1566 год. издалъ известнитѣ грамоти). Следователно, ако се вѣрва на ватопедския разказъ, враждата между него и Митрофана трѣбва да е избухнала по-късно, следъ издаването на тия грамоти. Но се явява въпросътъ: по коя причина? Заради униатството на Паисия? Но самъ Митрофанъ билъ католикофилъ, дори благосклоненъ къмъ протестантитѣ. Поради това, както казва Ман-Гедеонъ, инославнитѣ (Crusius, Герлахъ) сѫ го хвалѣли [1]. Следъ като билъ възстановенъ за кесарийски митрополитъ, споредъ свидетелството на германския посланикъ Busbeck отъ 1562 г., той твърде много е желаелъ съединението на гръцката църква съ латинската, макаръ че това негово желание е било чуждо нa народа [2]. Следъ като билъ принуденъ да подаде оставката си отъ патриаршеския престолъ, Митрофанъ се обървалъ съ писмена молба до папа Григорий XIII (1572—1585). Признавайки го за свой законенъ началникъ, той го молѣлъ да му помогне, за да се върне на патриаршеския престолъ, отъ който билъ сваленъ, защото нѣкога като кесарийски митрополитъ се поклонилъ на папата [3]. Митрофанъ действувалъ противъ своя приемникъ Иеремия II (1572—1579), който издействувалъ отъ султанъ Селима II заповѣдь отъ 7. IV. 1573 год. да бѫде заточенъ Митрофанъ въ Св. Гора. [4]

 

 

1. Πατριαρχικοὶ πίνακες, Цариградъ, стр. 516.

 

2. Срв. Γερμανοῦ, п. съч., стр. 42—43, заб. 80.

 

3. С. тамъ, стр. 42, заб. 80. За неговитѣ униатски прояви срв. Χρυσ. Παπαδοπούλου, Σχέσεις ὀρθοδόξων καὶ λατίνων κατὰ τὸν ιστ’ αιῶνα, стр. 11—16.

 

4. Γερμανοῦ, п. съч., стр. 45 и 47—48 (султанската заповѣдь въ гръцки преводъ).

 

 

25

 

Има доста прилика между тоя исторически разказъ за Митрофана и ватопедския разказъ за Паисия, та не би било основателно да се усъмнимъ, че съставительтъ на втория документъ приписалъ на Паисия Митрофанови действия. Понеже Митрофанъ въ 1579 год. сполучилъ съ султанска заповѣдь да изгони Иеремия и пакъ да заеме царигр. престолъ, Péchayre заключава, че човѣкъ трѣбва да се откаже да намѣри логическа връзка въ подобенъ животъ на Митрофана (п. сп., стр. 285). Все пакъ трудно е да се поддържа, безъ да има сигурни известия, че католикофилътъ Митрофанъ е станалъ гонитель на свои съмишленици, какъвто би се явилъ охридскиятъ архиепископъ Паисий, ако признавалъ юрисдикцията на папата.

 

Явно тенденциозенъ е мотивътъ въ ватопедския разказъ, че архиеп. Паисий е забранилъ, подведомствени нему лица да се рѫкополагатъ отъ кефалонийския „архиепископъ", понеже единственъ този билъ православенъ въ венецианскитѣ владения въ Гърция [1]. Тоя мотивъ е измисленъ въ съгласие съ ясната цель на разказа да представи архиеп. Паисия за явенъ униатъ и може би подъ влияние на предание, че кефалонийскиятъ епископъ [2] е негодувалъ отъ Паисиевата забрана. Съставительтъ на разказа не е взелъ предъ видъ, че въ Кефалония имало и латински епископъ [3]. Ако Паисий билъ подчиненъ на Римската църква, той щѣлъ да подчертае въ своето предписание, че забранява на подведомственитѣ си не да отиватъ изобщо въ Кефалония и другаде за рѫкоположение, a да се рѫкополагатъ отъ тамошнитѣ православни архиереи. Това разграничение било необходимо, за да не се разбирало, че той забранява да се приема рѫкоположение и отъ тамошнитѣ латински или униатски епископи.

 

 

1. Паисиевата забрана обхващала още и о. Закинтъ и Елада изобщо, но съставительтъ на разказа не ги включилъ въ забраната, понеже мислѣлъ, че тамъ, подъ венецианска власть, нѣмало православни архиереи.

 

2. Венецианцитѣ позволили да пребивава въ Кефалония православенъ епископъ нa Кефaлония и Зaкинтъ, като въ Закинтъ имало протопопъ (архиерейски намѣстникъ). Тая епископия се намирала подъ вьрховния надзоръ на православния коринтски митрополитъ. Чакъ въ 1628 год. царигр. патриархъ Кирилъ Лукарисъ възвелъ кефалонийско-закинтската епископия въ архиепископия, като забранилъ на протопопа въ Закинтъ да действува като епископъ, както действувалъ по-рано (Χρυσ. Παπαδοπούλου, Ἱστορία τῆς ἐκκλησίας τῆς Ἑλλάδος, т. I, Атина 1920, стр. 15).

 

3. Παπαδοπούλου, п. стр.

 

 

26

 

Важно е да се опредѣли, кога билъ съставенъ ватопедския разказъ. Има белези, че билъ съставенъ късно следъ описваното събитие. Отъ тукъ произтичатъ забърканитѣ и невѣрни исторически сведения въ тоя паметникъ. Въ 1560 г. Митрофанъ не е билъ цариградски патриархъ, нито Селимъ II — турски султанъ. Съставительтъ на разказа е нѣмалъ ясна представа за диоцеза на Охридската патриаршия. Той мислѣлъ, че на нея била подчинена и Търновска България, изобщо не е билъ вѣрно осведоменъ за произхода на Тьрновската църква. Той билъ слушалъ, че Търновската епископия (= митрополия) била създадена отъ Цариградската патриаршия, следъ като била унищожена българската патриаршия, но не е знаелъ, че това била Търновската патриаршия, унищожена още въ 1393 год. Той е знаелъ, че до описваното отъ него събитие сѫществувала само една българска патриаршия — Охридската, подъ която се намирала цѣла България и Сърбия. Затсва той е отнесълъ откриването на Търновската „епископия" чакъ въ времето на цариградския патриархъ Митрофанъ, който споредъ него е унищожилъ Охридската патриаршия.

 

Съчинительтъ на разказа не е знаелъ, че въ времето на архиепископъ Паисия Охридската патриашия нѣмала вече духовна власть върху Сърбия. Иначе той не би твърдѣлъ, че папата потвърдилъ духовната власть на архиепископъ Паисия и върху Сърбия, ако и да е прочелъ може би въ грамотитѣ на архиеп. Паисия титлата му:

[1]. Сѫщо той не би говорѣлъ за униатска дейность на Паисия между „унгро-славянитѣ" въ Далмация и не би твърдѣлъ, че Паисий забранилъ и на сърбитѣ да отиватъ за рѫкоположение въ другитѣ провинции, които зависѣли „отъ европейски държави" (венецианскитѣ владения въ Гърция). Невъзможно е да се проследи, какъ билъ комбиниранъ ватопедскиятъ разказъ и на какво се дължатъ посоченитѣ погрѣшни исторически представи. Явно е, че съчинительтъ му не се е ползувалъ внимателно отъ грамотитѣ на архиеп. Паисия. Иначе не би посочилъ погрѣшна дата и не би представилъ, че забраната на архиеп. Паисия е засѣгала българитѣ

 

 

1. П. сб., стр. 134 и 139.

 

 

27

 

и сърбитѣ, изобщо всичкитѣ му подведомствени люде, когато тя била издадена само за Италийската епархия. Вижда се, че той, безъ здраво историографско съзнание, представялъ за факти свои или чути отъ други лица тълкувания и мнения. По историческо съчинителство той ни напомня Паисия Хилендарски, който въ своята „Исторія славѣноболгарская" сѫщо така съединява исторически факти съ свои представи [1]. Тази външна прилика, разбира се, може само да ни потиква да отнесемъ ватопедския разказъ къмъ неопредѣлено късно време. Ако се приеме, че въ него има отражение на преданието за последния охридски патр. Арсений, то и тоя разказъ, както и пространната му редакция, произхожда отъ XVIII в. Въ всѣки случай въ тоя паметникъ има указание за допускане terminus post quem. Тамъ кефалонийскиятъ архиерей е нареченъ архиепископъ (споредъ превода: l'archevêque de Céphalonie). Както видѣхме, кефалонийско-закинтската епископия станала архиепископия чакъ въ 1628 год. Паметникътъ се явилъ следъ тази година. Неизвестниятъ му съставитель (навѣрно светогорски монахъ), доста отдалеченъ по време отъ описваното събитие и съ съчинителска склонность, могълъ да се увлѣче да напише легендаренъ разказъ. Въ всѣки случай ватопедскиятъ разказъ не може да се смѣта за здраво свидетелство поради явното му несъгласие съ достовѣрни документи, каквито сѫ грамотитѣ на архиеп. Паисия.

 

Все въ връзка съ въпроса за католишкото влияние въ Охридската църква трѣбва да се разгледа фактътъ, че нѣкои охридски архиепископи (отъ края на XVI в. и първата половина на XVII в.) влизали въ сношения съ Ватикана и нѣкои отъ тѣхъ сѫ смѣтани за тайни католици. [2] Споредъ мене тѣ правѣли това „не отъ убеждение въ истиностьта" на католишкото

 

 

1. И о. Паисий не е знаелъ добре историята на Бълг. църква, ако и да се интересувалъ отъ историческитѣ паметници (известно му било и споменава напр. за 106-тѣ български въпроси до папата). И той е смѣталь гр. Охридъ за най-стара българска столица, но, следъ като Тьрново станало царска столица (въ времето на Крума?), тоя градъ вече постоянно билъ главенъ центъръ на българския народъ. Тукъ била бълг. патриаршия още въ първото българско царство, и търновскиятъ патриархъ поставялъ архиепископи въ Охридъ, Преславъ и София, като първо мѣсто следъ патриарха ималъ охридскиятъ архиепископъ.

 

2. Вж. у мене, п. съч., стр. 95—96.

 

 

28

 

учение, „а по политически съображения — да си създадатъ тѣсни връзки съ католишкитѣ държави, отъ които тогава сѫ очаквали освобождение отъ турското робство", [1] a сѫщо така и поради материални нужди — да издействуватъ парични помощи за посрѣщане на тежкитѣ държавни данъци и др. задължения. Péchayre не е съгласенъ напълно съ моето твърдение: двойственостьта на нѣкои отъ тия охридски архиепископи не е доказана. [2] Разбира се, не може да се проникне въ тѣхнитѣ души поради липса на тѣхни умствени творения. Обаче фактътъ, че паството имъ и цѣлата Охридска църква въ тѣхно време сѫ останали вѣрни на православието, дава основание да се мисли, „че тѣ сѫ били по-скоро проводници на политическо, отколкото на вѣроизповѣдно влияние на западнитѣ държави". [3] Ако били искрени привърженици на унията, тѣ щѣли да действуватъ да я наложатъ на своето население или да го склонятъ да я приеме, и все щѣло да има следи отъ такава дейность, особено когато (къмъ 1630 г.) католишката пропаганда почнала да действува по-енергично въ българскитѣ земи. Може би отъ католишко гледище не бива да се окачествява оживената дейность на католишката припаганда като „по-настѫпателна". [4] Обаче фактъ е, че тогава тя се засилила между павликяиитѣ въ България и имала значителни успѣхи. [5] Това може би било за тѣхно добро, но сѫщевременно и въ полза на католицизма, защото си създалъ опорни бази срѣдъ православния български народъ. Тогава въ българскитѣ земи

 

 

1. Вж. у мене, п. съч., стр. 95—96.

 

2. fa preuve de leur duplicité n'est pas faite (п. сп., стр. 197).

 

3. У мене, п. съч., стр. 96.

 

4. На това мое опредѣление (п. съч., стр. 103) Péchayre възразява, че „не знае кѫде пропагандата била настѫпателна (agressive)". Ако азъ съмъ „ималъ предъ видъ дейностьта на католишкитѣ епископи y българитѣ павликяни въ Мизияин Тракия", то това било за тѣхно добро (il faudrait lui rappeler qu'il s'agissait là d'un bien eu déshérence). Тѣ били изоставени отъ Православната църква като еретици, и Катол. църква възстановила y тѣхъ религиозно-нравственъ животъ, което не може да ce счита като щета на Източната църква (п. сп., стр. 197—198).

 

5. Още първиятъ софийски католишки епископъ Петъръ Салинaтъ (1601—1623), създалъ въ Чипровци центъръ на католишката пропаганда, усилено е работилъ за покатоличването на павликянитѣ. Къмъ 1611 год. той вече билъ покатоличилъ много „еретици" въ търновската область и работѣлъ за покатоличването и на пловдивскитѣ павликяни. Неговиятъ приемникъ Илия Мариновъ е продължилъ дейностьта въ тая насока. Споредъ негово известие отъ 1635 год., много павликяни въ Ссверна България станали католици, между тѣхъ и павликянскиятъ свещеникъ въ с. Орѣше Филипъ Станиславовъ, после католишки епископъ въ Никополъ (вж. повече за това и изобщо за разширението на католишката пропаганда у Iv. Dujčev, II catolicesimo in Bulgaria, nel sec. XVII, Roma, 1937, стр. 16 сл.).

 

 

29

 

се открили католишки епархии (Софийска, Маркианополска, Скопска, Никополска), отъ които първитѣ три били възведени въ архиепископии ( = митрополии). Насърдчена именно отъ тия успѣхи, католишката пропаганда се опитала да обхване и Охридската църква. Въ 1647 год. била открита католишка Охридска архиепископия, която била само номинална, понеже въ Охридъ нѣмало католици. [1] Преди това пъкъ, въ 1630 год., католишката пропаганда се опитала да отнеме архиепископската църква въ Охридъ „Въведение Богородично", [2] но архиеп. Аврамий сполучилъ да отбие тази опасность, като издействувалъ отъ султана грамота (ферманъ), съ която обещавалъ да не дава речената църква на „римлянитѣ". [3] Това съобщилъ архиеп. Аврамий на рускитѣ власти въ Москва, когато въ 1634 год. дошълъ тамъ за милостиня. [4] Péchayre намира въ този разказъ на Аврамия, както е предаденъ отъ Муравьевъ, две турски заплахи, които си противоречатъ. Щомъ турцитѣ говорѣли да обърнатъ църквата въ джамия единствено съ цель да изтръгнатъ откупъ, a не по религиозенъ

 

 

1. Срв. y мене, п. съч., стр. 104; Dujčev, п. съч., стр. 49, 59 и 60.

 

2. Катедралата „Св. Климентъ" се наричала още презъ XIV в. Св. Богородица Перивлепта (срв. у мене, п. съч., стр. 423), сѫщо така или пъкъ само Св. Богородица — въ края на XVII в. и презъ XVIII в. (вж. Кодексъ на св. Климента у Gelzer, Der Patriarchat von Achrida, стр. 50, 52 IX, 79, 98, 100 XXXIX). Въ Охридъ има църква „Въведение Богородично” въ махалата Челница. Едва ли може да се поддържа, че въ 1530 год. тази църква била архиепископска вмѣсто по-красивата и по-голѣма църква Св. Богородица - Св. Климентъ.

 

3. У мене, п. съч., стр. 104.

 

4. Муравьевъ, Сношенія Россіи съ Востокомь, II, стр. 158—159: „Архіепископъ показалъ : . . . что тѣ Митрополиты и Епископы, которые подъ его паствою, дали ему грамоту за своими руками, на Русь. . . бить челомъ о милостинѣ и о томъ, что имъ великое утѣсненіе отъ Турскаго Султана Мурата и Турскихъ людей, которые хотѣли превратить въ мечеть ихъ соборную церковь Введенія Пречистыя; чтобы спасти храмъ, заложили они все что было у нихъ церковной утвари и тѣмъ отъ Турокъ откупились.

 

Султань далъ Архіепискому грамату, чтобы впредь ему оставаться при той церкви и обѣщалъ не отдавать ее Римлянамъ (не полатынить).

 

 

30

 

мотивъ, тѣ не могли да мислятъ после да я дадатъ на латинцитѣ, тѣхнитѣ неприятели, понеже виждали въ тѣхъ съюзници на венецианцитѣ и Австрия". Затова споредь него тая история била измислица на Аврамия съ цель да се покаже на руситѣ, че е страдалъ за православието, и да отбие тѣхното подозрение, [1] та да извлѣче отъ тѣхъ по-голѣма парична помощь. [2] При разпита си въ Москва Аврамий твърдѣлъ, че не е билъ при римския папа и нѣмалъ общение съ него. Това споредъ Р. показва, че Аврамий билъ способенъ „да твърди противъ всѣка истина". Р. намира подкрепа на свосто мнение и въ обстоятелството, че въ грамотата, която Аврамий взелъ отъ архиереитѣ на Охридския диоцезъ, [3] не се говори нито за обръщане на църквата въ джамия, нито за полатинчването ѝ. [4]

 

Ако вървимъ по тоя пѫть, можемъ да се усъмнимъ и въ съдържанието на речената грамота и изобщо въ тѫжнитѣ разкази на всички охридски и други архиерси, защото всички гледали да трогнатъ руситѣ, за да получатъ повече милостиня. И Аврамий, както други духовии лица, могълъ да не казва пълната истина, но не е невѣроятно, че турцитѣ могли да искатъ да отнематъ архиепископската църква въ Охридъ, както по-рано отнели предишната архиепископска църква „Св. София". Архиепископъ Аврамий отричалъ, че ималъ общение съ папата, както било донесено на руситѣ отъ Англия съ анонимно писмо, но нѣмало защо той да изтъква безъ всѣкаква връзка, че султаньтъ му обещалъ да не дава на латинцитѣ съборната църква въ Охридъ, щомъ католишката пропаганда не е правѣла никакви домогвания. Ако той ималъ намѣрение да позира като страдалецъ за православието, той би съчинилъ нѣкаква история за своята борба срещу католицизма. Твърдението, че турцитѣ смѣтали католицитѣ за врагове и затова не биха ги поддържали, не е съгласно съ

 

 

1. Въ Москва сѫ го питали между друго, дали не е билъ при римския папа „и причащались ли сакрамента (таинства)?" Този въпросъ му задали навѣрно поради анонимното писмо, съ което се съобщавало, че Аврамия шесть години е прекаралъ въ Римъ при папа Урбана и cъ него служилъ, признавалъ го за свой началникъ (Муравьевъ, п. съч., стр. 158 и 161).

 

2. П. сп., стр. 198.

 

3. Вж. съдържанието на тая грамота у Муравьевъ, п. съч., II, стр. 159—160.

 

4. П. сп., стр. 198—199.

 

 

31

 

факта, че въ това време католишката пропаганда се засилила и, както видѣхме, къмъ половината на XVII в. поддържала само въ Западна Македония двама архиепископи (скопски и охридски). При тогавашната алчность на турскитѣ управници, съ пари били отнимани катедри. Невъзможно ли е било и католишки агенти да действуватъ съ това ефикасно срѣдство, за да турятъ рѫка на нѣкоя по-хубава църква въ Охридъ, да иматъ тамъ свой Patrimonium и заедно съ това, разбира се, твърда основа за дейностъ? [1] Отъ туй, че въ грамотата на архиереитѣ отъ Охридския диоцезъ не се говори за положението на съборната църква въ Охридъ, не може да се заключава, че тя не е била изложена на опасностьта, за която разказалъ архиеп. Аврамий (въ допълнение на съобщението въ грамотата, че Охридскиятъ диоцезъ билъ обремененъ съ 5,000 жълтици дългъ поради насилията на агарянитѣ).

 

Споредъ мене работата е стояла така: турцитѣ искали да отнематъ съборната църква въ Охридъ. Следъ като далъ откупъ за нея, охридскиятъ архиепископъ издействувалъ султански ферманъ, за да не се закача занапредъ тази църква отъ турцитѣ, a сѫщо така и да не се предава на католицитѣ. Тази втора молба несъмнено била предявена отъ сѫщия архиепископъ, когато далъ откупа и действувалъ за ферманъ, види се, поради домогвания на католицитѣ да образуватъ гнѣздо въ Охридъ. Така че той не е далъ втори откупъ, за да не се предава църквата на католицитѣ, [2] a съ единъ откупъ добилъ ферманъ, за да не се превръща нито въ джамия, нито въ католишка църква.

 

*  *  *

 

Въ книгата си описахъ, доколкото има податки, и духовния животъ въ Охридската църква. Докато презъ XV в. и първата половина на XVI в. той е билъ cpaвнително силенъ, по-нататъкъ виждаме духовенъ упадъкъ въ зависимость отъ тежкото политическо и стопанско положение на населението

 

 

1. Новиятъ католишки охридски архиепископъ Франческо Соймировичъ, знаейки добре турскитѣ нрави, искалъ отъ конгрегацията въ Римъ парична сума, за да издействува отъ В. Порта предписание до румелийския бейлеръ-бей да му обезпечи свободна дейность въ Охридъ и да подкупи съ подаръци турскитѣ голѣмци, дори „схизматичния” охридски архиепископъ (срв. у мене, п. съч., стр. 105).

 

2. Péchayre ми приписва такава мисъль (п. сп., стр. 198).

 

 

32

 

въ Охридския диоцезъ. Книжнината е по-слаба. Péchayre вѣрва напълно на съобщението на католишкия епископъ Петъръ Богданъ Бакшичъ отъ 1640 г. [1] и не намира основателно моето твърдение, че Бакшичъ „ще да преувеличава": въ България владѣело „дълбоко религиозно невежество" не само отъ втората половина на XVI в., но и презъ първата половина на XVI в., когато пострадали софийскитѣ мѫченици. Дейностьта на епископитѣ била погълната почти отъ финансови грижи. За доказателство Péchayre смѣта пълното отсѫтствие на епископитѣ въ историята на софийскитѣ мѫченици.

 

И сега съмъ на мнение, че съобщението на Бакшича не може да се поддържа буквално. To трѣбва да се смѣта само като обобщително указание за голѣмия духовенъ упадъкъ въ България. To било направено отъ образования наблюдатель Бакшичъ въ сравнение съ духовния животъ въ християнскитѣ държави, главно Италия, която ималъ предъ очи Бакшичъ. Той казва, че не се проповѣдвало въ православнитѣ храмове. Тогава съ каква цель превеждалъ пелагонийскиятъ епископъ Григорий [2] проповѣдитѣ на Дамаскина Студита и съ това се явилъ родоначалникъ на българскитѣ дамаскинари? Дамаскинитѣ още не сѫ събрани и изучени добре, та тепърва ще се разбере тѣхното значение. Герлахъ съобщава, че въ Албания свещеницитѣ, гърци отъ Морея и Янина, понѣкога сѫ проповѣдвали на албански. [3] Отъ грижа за народна религиозна просвѣта охридскиятъ архиепископъ Георгий насърдчавалъ църковно-славянската писменость. [4] Съставяни били рѫкописни сборници съ смѣсено съдържaние, но главно съ религиозно-нравствени съчинения. Въ сборници отъ XVII в. се срѣщатъ проповѣди противъ народнитѣ съувѣрия. Тогава били разпространявани чрезъ преписи слова на църк. учители Иванъ Златоустъ, Ефремъ Сиринъ и Григорий Богословъ. Известенъ е рѫкописенъ катихизисъ отъ XVII в. [5]

 

 

1. Предавамъ това съобщение въ м. п. съч., стр. 399, заб. 3.

 

2. Отъ XVI в. (може би втората половина) (срв. у мене, п. съч., стр. 237 и 318).

 

3. Срв. у мене, п. съч., стр. 282.

 

4. Сѫщо тамъ, стр. 196²⁵ и 280.

 

5. Срв. Б. Пеневъ, История на българската литература, I, стр. 220—221; II, стр. 15, 73, 104 сл., 142.

 

 

33

 

Едва ли може да се мисли, че будниятъ зографски монахъ Пименъ († 1610), който напустналъ своя манастиръ и се предалъ на храмостроителна дейность въ Софийската епархия, [1] не е поучавалъ народа.

 

Споредъ Бакшича въ България нѣмало училища. Той едва ли билъ увѣренъ, че никѫде нѣмало училище. По-скоро той малко пресилено предалъ прискръбния фактъ, че рѣдки били училищата. Ако никѫде нѣмало училища (църковни), то не биха се явявали книгописци въ това тежко време (първата половина на XVII в.) — монаси и свещеници (дори селски, напр. попъ Симеонъ въ тиквешкото село Горно Бошаво). Отъ дълбоко невѣжествена срѣда не биха излѣзли разпространители на книгопечатането като архимандритъ Леонтий и монахъ Нектарий отъ Пелагонийската епархия, иеромонахъ Стефанъ отъ Охридъ. [2] Множеството славянобългарски надписи отъ XVII в. въ църквитѣ на Охридския диоцезъ сѫща така показватъ, че тамъ не е спирало преподаването на грамотность и че изобщо не е господствувала непроницаема духовна тъмнина. Дори въ днешна България (може би главно нея ималъ предъ видъ Бакшичъ) все вирѣели въ манастири и църкви славянобългарски килийни училища, [3] чрезъ които се поддържали старитѣ книжовни традиции и въ които се подхранвала идеята за религиозна книжнина на новобългарски езикъ. [4] Лѣтописци като попъ Методий и попъ Петъръ [5] не сѫ били самоуци, a несъмнено се подготвили при нѣкой „даскалъ" (въ манастиръ или българско селище). София, гдето въ 1578 год. имало две български училища (едното при митрополитската църква Св. Марина), [6] не ще да е упаднала духовно толкова много, та въ времето на Петъръ Богданъ Бакшичъ, да нѣмало никакво училище. При това въ по-голѣмитѣ български градове

 

 

1. Паисий Хилендарски, История славѣноболгарская, Минист. изд., София 1925, стр. 70²⁷.

 

2. Срв. у мене, п. съч., стр. 340—341.

 

3. Герлахъ съобщава, че въ манастира до с. Суха Клисура имало българско училище, гдето се преподавало четмо, писмо и църковно пѣние (Период. списание, VI, стр. 124). Срв. Б. Пеневъ, п. съч., I, стр. 389.

 

4. Благоприятно условие били библиотекитѣ въ манастиритѣ.

 

5. Първиятъ написалъ разказъ за потурчването на чепинскитѣ българи, a вториятъ въ 1690 год. — за австро-турската война.

 

6. Съобщение на Герлахъ (Пер. сп., VII, стр. 117—118).

 

 

34

 

ще да сѫ били уреждани и гръцки училища. [1] Презъ XVI и XVII в. гръцки учители обикаляли въ различни области на Турция и обучавали деца. [2]

 

Затвърдено бѣше убеждението, че турското робство било тъмна епоха, обаче, следъ откриването на нови паметници, не може вече да се поддържа това мнение. [3] Както право бележи Péchayre, необходимо е да се разкриятъ архивитѣ на митрополиитѣ и епископиитѣ, [4] за да се очертае добре вѫтрешното състояние на Охридската църква. Сѫщо и турскитѣ държавни архиви криятъ ценни сведения за живота на българския народъ. A ако презъ време на българското възраждане нѣкои гръцки висши духовни лица не сѫ посѣгали на старобългарскитѣ рѫкописни книги, [5] то щѣхме да имаме още по-ясна представа за духовната дейность на нашия народъ. При все това и сведенията, съ които днесъ разполагаме, даватъ основание да не се смѣта съобщението на Бакшичъ за строго статистическо указание.

 

Въпрѣки всички мѫки и страдания, които преживѣвала Охридската църква презъ тази смутна епоха, все се поддържали у народа старитѣ свещени предания и чрезъ тѣхъ се крепѣло етническото му чувство, a сѫщо тъй църковното му съзнание. Иначе не би се развило автохтонско движение въ Охридския диоцезъ и чрезъ мосхополската печатница не би

 

 

1. Къмъ половината на XVI в. имало гръцки училища въ Одринъ (Пеневъ. п. съч., I, стр. 315).

 

2. Срв. Пеневъ, п. съч., стр. 316.

 

3. Срв. Пеневъ, п. съч., I, стр. 73—75.

 

4. П. сп., стр. 199.

 

5. Péchayre (п. сп., стр. 203) казва, че отъ 1830 год. елинизмътъ искалъ да си осигури окончателень триумфъ, и паролата била да се унищожи до най-малкия документъ на славянобългарски езикъ. За доказателство той привежда съобщението, което ромънскиятъ писатель Никторъ Евтимиу е далъ въ букурещкия в. Adeverul (10. III. 1930) и бѣ възпроизведено въ софийския в. „La parole Bulgare” (31. III. 1930). Баща му и дѣдо му разказвали, че „първата грижа на корчанскитѣ митрополити била да възбудятъ преследване на славянскитѣ документи, укривани въ манастиритѣ на тѣхната епархия. Въ продължение на седмици горѣли пергаментни рѫкописи въ пещитѣ, разположени подъ стенитѣ на манастира „Св. Богородица" въ с. Бобощина (Корчанско). „Спомнямъ си — разказвалъ бащата на Евтимиу —, какъ ние децата измъквахме кожени кѫсове, написани съ зелено и червено . . . Ние не знаехме тѣхната цена . . . Нищо не бѣ спасено, нито пощадено (épargné)”.

 

 

35

 

се разпространявала книжнина гръцка по езикъ, но българска по идеи [1] — книжнина, въ която, както напълно вѣрно схваща Péchayre, се възпроизвеждатъ „всичкитѣ спомени за основаването на Българската църква" и въ която не се говори за другъ народъ, „освенъ за българи" [2]. Българска по съдържание, тая книжнина лесно щѣла да промѣни своя външенъ образъ, ако не последвалъ разгромътъ на Охридската архиепископия (16. I. 1767). [3]

 

 

1. Срв. м. ст. „Първата българска печатница", сп. Македонски прегледъ, год. XI, кн. 3 и 4, стр. 6.

 

2. П. сп., стр. 202—203: Ses (на мосхоп. печатница) premiercs productions furent les vies et offices liturgiques des saints locaux, de ceux que l'archevêque voulait tan: honorer, comme le disent les diverses préfaces. En fait, ce sont tous les souvenirs de la fondation de l'Église bulgare qui sont rappelés dans les Offices des Sept Saints (Cyrille, Méthode, Gorazd, Clément, Sava, Naoum et Anguélar), de saint Clément, de saint Naoum. Dans ces pages, qui disent l'hommage d'une Église entière, il n'est pas question que des Bulgares. . . Avec les offices de saint Clément et de saint Naoum, il ne peut être question que des Bulgares... C'est toujours la même expression d'un nationalisme qui n'a rien d'exclusif, mais не pourrait etre plus net.

 

3. Белези за подобно преображение имало. Чувствувала се голѣма нужда отъ печатни църковни книги на разбираемъ езикъ. Поради това охридскиятъ архиепископъ Дионисий въ 1756 г. се обърналъ съ писмена молба къмъ руската царица за богослужебии книги, необходими за подведомственнтѣ му църкви и манастири „да славятъ Бога на своя езикъ”. (Срв. у мене, Ист. на охр. архиеп.-патр., стр. 289). Не можемъ да се съмняваме, че отзивчивостьта на Русия (изпратени били богослужебни книги за 10 енории) е усилила жаждата на българското паство въ Охридската пърква за книжнина на своя езикъ. Отзвукъ на тая потрѣбность трѣбва да виждаме въ четиреезичния речникъ (Λεξικὸν τετράγλωσσον) на мосхополеца х. Даниилъ (срв. п. м. ст., стр. 6). И духътъ на о. Паисия Хилендарски се развилъ още и подъ влияние на историческитѣ спомени, пазени отъ Охридската архиепископия и пренасяни въ Зографския манастиръ.

[Back to Index]