Македонски Прегледъ
Година
XII, книга 2, София, 1940

 

2. Сръбскобългарска безюсова редакция въ старата книжнина на южнитѣ славяни

 

Отъ Юрданъ Трифоновъ

 

(1) кратъкъ прегледъ върху развитието на старосръбския правописъ
(2) на кои причини се дължи измѣстването на чисто сръбската редакция отъ сръбско-българската
(3) Усилване на български свойщини въ сръбскитѣ книги. Правописъ на Константина Костенечки
(4) Названието „ресавски правописъ"
(5) Сръбско-българска редакция въ печатни книги
(6) Названията „северозападнобългарска" и „югозападнобългарска" редакция

 

Станало е обичай, когато се говори за стари сръбски и български книги или други писмени паметници, пазени въ библиотекитѣ, щомъ въ тѣхъ нѣма юсове (ѫ и ѧ), a вмѣсто ѫ стoи у (дубъ вм. дѫбъ) и вмѣсто ѧе (чeдо вм. чѧдо), да се казва, че сѫ отъ сръбскa рецензия или редакция. [1] Този обичай не може да се оправдае, защото старобългарскитѣ юсове ѫ и ѧ се замѣстватъ съ у и е не само въ чисто сръбскитѣ, a и въ преходнитѣ български говори (царибродски, брѣзнишки, трънски, вранянски, кратовски, кумановски, скопски, както и

 

 

1. По-старитѣ славяноведи, главно рускитѣ, правѣха разлика между терминитѣ рецензия и редакция, като употрѣбяваха първия въ смисъль на правописъ, т. е, когато се иматъ предъ видъ само отдѣлни букви, a втория — когато се засѣга и съдържанието на даденъ паметникъ чрезъ отдѣлни думи или цѣли изречения. Българскитѣ литературни историци употрѣбяватъ само термина редaкция. Така, въ История нa бългaрский езикъ отъ покойния проф. Цоневъ и въ неговитѣ Описи на рѫкописитѣ и старопечатнитѣ книги не се употрѣбява терминътъ рецензия, a се казва все редакция. Практиката на българскитѣ славяноведи не води къмъ що-годе голѣма неточность, защото въ паметницитѣ рѣдко се явяватъ само правописни разлики; въ повечето случаи редомъ съ последнитѣ се срѣщатъ и разлики въ отдѣлни думи и даже въ цѣли изречения. Така бива дори въ текстове, за които обикновено се мисли, че не допущатъ промѣни, какъвто е този на молитвата „Отче нашъ." Въ сегашния печатенъ текстъ на тая молитва се казва:

(Мат. VI, 11—13). Сѫщото мѣсто отъ разглежданата молитва въ сръбското Вълканово евангелие (писано между 1201 и 1208 г. за великия жупанъ Влъкъ, синъ на Стефана Неманя) гласи: „хлѣбь нашь присущи даждь намъ днесь, и ѡтпоусти намь дльгы наше, ко и мы ѿпоущаѥмъ длъжникомь нашимь, и не вьведи насъ въ нaпaсть, но избави нась ѿ непризни”. (Ст. Новаковић. Примери књижевности и језика старога и српско-славенскога. Друго издање. У Београду, 1889, стр. 80). Поради това ние не намираме за потрѣбно да възстановяваме употрѣбата на изоставения вече отъ нашитѣ езиковеди терминъ рецензия.

 

 

28

 

въ посърбенитѣ вече по голѣма степень преходни говори моравски, призрѣнски, прищенски и нѣкои други), a освенъ това, замѣната на юсоветѣ, дори когато е направена отъ сърбинъ, не води неизбѣжно къмъ други сръбски промѣни въ езика на текстоветѣ, та последниятъ съ други свои особености (звукове, форми, речникъ) може да си остане български. При това, ѧ се замѣнява съ е и въ останалитѣ новобългарски говори. За да се признае единъ паметникъ за сръбски, не стига само да нѣма въ него юсове, a трѣбва да сѫ на лице и други сръбски езиковни особености. Най-явна отъ тѣхъ, следъ липсата на юсове, е зaмѣнaтa нa ероветѣ въ срѣдaтa на думитѣ (но не въ плавнитѣ съединения trt, tlt) съ a: дажд (дъждъ), сан (сънь), лав (львъ), дан (дьнь), кротак (кротъкъ), старац (старьць) и пр. Ето библейски текстъ отъ сръбска редакция:

 

„Блажен мȣж, иже не иде на саветъ нечастивихъ, и на пȣти пешнихъ не ста, и на седалищи гȣбител не седе; на ва законе господни вола егѡ, и ва законе егѡ поȣчит се дни и нощи. и бȣдет ко древле сажденое при исходищихъ вод, еже плодъ свои дастъ ва време свое, и листъ его не ѿпадет, и васе елико аще творитъ, ȣспеет, не тако нечастиви, не тако; на ко прах, егоже вазметает ветар ѿ лица земле. сего ради не васкрснȣтъ нечастивии на сȣдъ ни грешници ва савет праведних". . .

 

Приведениятъ текстъ съставя по-голѣмата часть отъ псал. 1; той е отъ рѫкописъ, писанъ въ по-ново време (около XVII в.) и напечатанъ отъ прочутия сръбски езиковедецъ Вукъ Ст. Караджичъ въ неговитѣ „Примјери српско-славенскога језика" (у Бечу, 1857), стр. 89. Въ него не само юсоветѣ сѫ замѣнени по сръбски съ ȣ и еȣж вм. мѫжь, сȣдъ вм. сѫдъ, време вм. врѣмѧ и пр.), но и двата epa въ срѣдата на думитѣ, a въ предлозитѣ въ и нъ дори въ края, сѫ замѣнени съ а; покрай това, ѣ е замѣнено съ є, ы — съ и и др.: савѣт вм. съвѣтъ, на ва законѣ вм. нъ въ законѣ, древле вм. дрѣвѥ (дървета), ветар вм. вѣтъръ, нечастивихъ

 

 

29

 

вм. нечьстивыхъ и пр. Но дори и въ този доста посърбенъ текстъ, за който може вече да се каже, че е отъ сръбска редакция, основата (речникъ и форми) си остава старобългарска. Когато пъкъ въ единъ паметникъ, въ който юсоветѣ сѫ замѣнени съ у, е, има български особености: ероветѣ сѫ запазени или сѫ замѣнени ъ съ о, ь съ є, a не съ a, ѣ стои на старото си мѣсто или е употрѣбено съ значение на , общославянскитѣ съединения tj, dj сѫ замѣнени съ щ, жд, a не по сръбски съ ћ, ђ (= ч', џ') и пр., [1] — за него трѣбва да се казва, че е отъ сръбско-българска редакция. Такъвъ е, напр., преводътъ на книгата Лѣствица (Κλῖμαξ) отъ византийския писатель Иоанъ Лѣствичникъ, умрѣлъ около 580 год. сл. Хр., въ която християнскитѣ добродѣтели се представятъ като стѫпала за достигане до рая. Ето примѣръ отъ неговия езикъ:

 

Кротость ѥсть трьпѣнию оутврьждениѥ; любве двьрь, паче же мати; расоуждению вина, наоучить бо Господь кротькиѥ въ молитвѣ, доуха светааго вьмѣстилиште. на кого бо, рече, призроу нь на кроткааго и безмльвьнааго? Кротость ѥсть послоушанию сьпоспѣшьникь; братьствоу вождь; бѣсештиимь се вьсхлаштениѥ (задръжка); рештиимь се отьсѣчениѥ; и радостии податьница; Христово подражаниѥ, аггелскоѥ своиство; бѣсомь ѥза и горести штить

(Новаковић, Примери Књижевности. . ., стр. 138).

 

Приведениятъ тукъ текстъ е печатанъ по рѫкописа на Бѣлградската нар. библиотека № 34. Макаръ правописътъ му да е малко измѣненъ отъ издателя Ст. Новаковичъ („Правопис је исправљен"), неговиятъ старобългарски характеръ не подлежи на съмнение (сравни: расоуждению, a не расоуђению, оутврьждениѥ, a не оутврђениѥ, вождь, a не вођ и пр.). Затова за него трѣбва да се каже, че е отъ смѣсена сръбско-българска редакция, a не отъ сръбска. Пакъ терминъ сръбско-българска редакция трѣбва да се употрѣби и тогава, когато става дума за текстове частично безюсови, т. е. такива, въ които юсоветѣ не сѫ замѣнени подпълно, a въ нѣкои случаи сѫ запазени на своитѣ мѣста. Да се каже, че такива текстове сѫ отъ сръбска редакция, ще бѫде съвсемъ неумѣстно, защото

 

 

1. За разликитѣ между български и сръбски ез. вж. въ История на българский езикъ отъ проф. Б. Цоневъ, т. I (1919), стр. 31—32; по-подробно: Й. Ивановъ. Българитѣ въ Македония, II изд. стр. 67—73.

 

 

30

 

сръбскиятъ езикъ не познава носово произношение още отъ най-старо време. Примѣръ отъ частично безюсова сръбско-българска редакция ни дава споменатото по-горе Вълканово евангелие (1201—1208 г.). Матея VI, 1—4:

 

Рече Господь: вьнимаите, милостынѧ вашѧ не творите прѣдь чловѣкы, да видими боудете ими; аще ли ни, мьзды не имате ѿ ѿца вашего, ѥже ѥсть на небесѣхь. ѥгда бо твориши милостыноу, не вьстроуби прѣдь собою, ко и лицемѣри твореть въ соньмищихь и въ стьгнахь, да прославеть се ѿ чловѣкь; и право глаголю вамь, вьспримѧть мьздѧ свою. Тебѣ же милостьнȣ творещоу, да не чоуѥть лѣвица тво, да боудеть милостына тво въ таинѣ.

(Новаковић, пакъ тамъ, стр. 80).

 

Въ приведения текстъ се срѣща ѧ, и то не само на своето мѣсто, но и вмѣсто ѫ: милостынѧ вашѧ (вм. вашеѩ), вьспримѧть (вм. вьспримѫтъ), мьздѧ (вм. мьздѫ). Покрай другитѣ старобългарски особености въ приведения откѫслекъ, употрѣбата на макаръ и не досущъ правилна, показва, че Вълкановото евангелие е не отъ чисто сръбска, a отъ смѣсена сръбско-българска редакция.

 

Терминътъ „смѣсенa сръбско-бългaрскa редaкция" биде употрѣбенъ най-напредъ отъ покойния проф. Б. Цоневъ въ неговия Описъ на рѫкописитѣ и старопечатнитѣ книги въ Софийската Народна библиотека и донѣгде въ История нa бълг. езикъ, т. 1. Но професорътъ не се спрѣ да обоснове употрѣбата му може би, защото нуждата отъ него му се е виждала доста ясна. Освенъ това, въ прокарването му като че се забелѣзва нѣкаква колебливость, защото, редомъ съ него, Цоневъ употрѣбява и термина сръбска редакция. Напр., когато говори за старитѣ евангелия Мирославово и Вълканово, той, вмѣсто да каже, че сѫ отъ сръбско-българска редакция, понеже въ тѣхъ преобладаватъ български свойщини, отнася ги къмъ сръбска редакция. Тази колебливость въ нѣкои случаи е привидна и се дължи на обстоятелството, че книгитѣ, въ които се срѣща, сѫ били писани не тогава, когато сѫ били печатани, a много по-рано. Така, въ Описъ на славянскитѣ рѫкописи и старопечатни книги въ Пловдивската Народна библиотека, печатанъ въ 1920 год., терминътъ сръбско-българска редакция е употрѣбенъ само за рѫкописа № 100 (166), който е частично юсовъ, докато за безюсовитѣ

 

 

31

 

сръбско-български рѫкописи се казва, че били отъ сръбска редакция (№ № (64), 37 (47), 54 (28 и 29), 66 (31) и др.); дори за № 56 се казва, че билъ отъ сръбска редацкия, макаръ въ него да има и юсове. Това пренебрегване на термина сръбско-българска редакция въ Опись на Пловдивската Нар. библиотека въ сѫщность се дължи на обстоятелството, че този Описъ е билъ изработенъ много по-рано отъ онзи на Софийската (презъ годинитѣ 1899, 1905 и 1909) [1], a въпросниятъ терминъ е билъ възприетъ отъ автора тъкмо при съставянето на софийския. Ала, въпрѣки непоследователностьта на проф. Цонева въ употрѣбата на термина сръбскобългарска редация, заслугата за въвеждането му въ нашата книжнина си остава негова. Най-добре оцени значението на този терминъ проф. Ст. Младеновъ въ статията си „Изъ единъ западнобългарски апостолъ отъ XIV вѣкъ (съ уводни бележки върху названието „сръбска редакция")" [2], гдето направи и кратка защита на въвеждането му срещу критиката на проф. Валерий Погорѣловъ (отъ Братиславския университетъ), който изказа мнение, че говоренето за смѣсени редакции не било оправдано [3]. Следъ защитата на проф. Младеновъ, намъ остава да изтъкнемъ, че терминътъ „сръбско-българска редакция" е въ сѫщность преправка на по-стария терминъ „словено-сръбска редакция", който имаше смисъль, докато се говорѣше за старословенски езикъ и за сръбскословенска книжнина (вж., напр., споменатия сборникъ на Ст. Новаковичъ: Примери. . . стр. 79, 171 и др.) За насъ днесъ, които знаемъ, че тъй наричаниятъ по-рано старословенски езикъ е билъ въ сѫщность старобългарски, терминътъ словено-сръбска редакция не значи нищо друго, освенъ българо-сръбска.

 

Езикътъ, на който сѫ написани старитѣ сръбски книги, е нареченъ „сербско-болгарскій" вече въ известната „Исторія славянскихъ литературъ" на A. Н. Пыпина и В. Д. Спасовича. Като разглежда паметницитѣ на старата сръбка писменость, Пышинъ казва: „Иногда подобные памятники могли быть и

 

 

1. Вж. предговора, стр. VII и VIII.

 

2. Списание на Бълг. Академия на наукитѣ, кн. XXXVIII (1929 г.), стр. 124—144.

 

3. Вж. въ статията на Младенова. стр. 127—128.

 

 

32

 

сербскаго происхожденія, могли быть напр. переводы на старославянскій языкъ, дѣланные сербами и болѣе или менѣе „посербленные". Но вообще для произведеній этого рода, церковныхъ, догматическихъ и нравоучительныхъ, старо-славянскій языкъ былъ обязателенъ" (изд. II отъ 1879 г., стр. 153—154). Въ тия думи на знаменития руски ученъ много сполучливо е охарактеризуванъ езикътъ нa старосръбскитѣ преводи: той е билъ старобългарски съ частично посърбване.

 

Но, макаръ да възприе и защити термина „сръбско-българска редакция", проф. Младеновъ обезсили донѣгде неговото значение, като предложи за много случаи отъ безюсова редакция терминъ северозападнобългарска редакция, a за други, въ които има белези отъ македонска бълг. речь — терминъ югозaпaднобългaрскa редaкция [1]. Дали е приложимо това тънко подраздѣление на безюсовата редакция, ще кажемъ по-долу; a сега, за да се види, че терминътъ сръбско-българска редакция е не само умѣстенъ, a и необходимъ, ще направимъ

 

 

(1) кратъкъ прегледъ върху развитието на старосръбския правописъ.

 

Когато православнитѣ сърби почнали да се ползуватъ презъ X—XI в. отъ готово преведенитѣ старобългарски църковни книги, срещнали мѫчнотия при четенето на ония букви въ тѣхъ, чиито звукове не се намирали въ езика имъ. Най-голѣма мѫчнотия имъ създавали юсоветѣ (ѫ, ѧ), защото носово произношение и по онова време не сѫществувало въ този езикъ. Затова тѣ, макаръ да продължавали да преписватъ книгитѣ наедно съ юсоветѣ и съ други чужди на езика имъ букви (ъ, ь, ы, ѣ, ѕ), изговаряли ги повечето по своему: пишели, напр., рѫка, мѫжь, мѧсо, пѧть, a четѣли: рука, муж, месо, пет. Че е било така, показватъ ни нѣкои рѣдки остатъци отъ употрѣбяване на ѫ съ звачение на у дори въ паметникъ отъ началото на XIII в., именно въ типика на Студеничкия мънастиръ (на р. Студеница, притокъ на р. Рашка, на с. и. отъ днешния Нови-пазарь), който типикъ е билъ написанъ

 

 

1. Известия на Българския археологически институтъ, IV (1926—1927), стр. 364.

 

 

33

 

отъ св. Сава въ 1200 г. [1] Въ него думата игуменъ е писана много пѫти съ ѫ :

(Гласник, кн. 40, стр. 148). По-после сръбскитѣ преписвачи почнали не само да изговарятъ ѫ като ȣ и ѧ като є, a и да ги замѣняватъ съ последнитѣ букви; когато пъкъ не преписвали готовъ текстъ, a пишели нѣщо оригинално, тѣ още повече не усѣщали нужда да употрѣбяватъ юсове. По такъвъ начинъ се появили отначало частично безюсови, a по-късно и подпълно безюсови сръбски книги. Другитѣ старобългарски букви, чиито звукове не отговаряли добре на сръбскитѣ, били запазени, но понѣкога се замѣнявали съ съответнитѣ имъ по сръбски изговоръ букви: ы съ и, ѣ (= ) съ є или и, ъ и ь въ срѣдата на думитѣ съ a, ѕ съ з. — Редомъ съ сръбски звукове вмѣсто старобългарски, почнали да се явяватъ и сръбски форми; но това ставало почти само въ оригинални текстове (грамоти, разпоредби, приписки и др. подобни), a не въ църковно-богослужебни. Отъ края на XII в. вече е стигнала до насъ грамота по сръбска редакция. Това е грамотата на босненския банъ Кулинъ отъ 1189 г., дадена на дубровнишкия посланикъ князъ Кръвашъ, съ която банътъ дава на дубровничанитѣ право да търгуватъ въ неговитѣ владения. Ето по-голѣмата ѝ часть:

 

 

1. Той не е стигналъ до днешно време, но е запазенъ въ преписъ отъ 1619 г., направенъ по рѫкописа на св. Сава. Издаденъ е отъ Йос. К. Иречекъ въ Гласник Српског ученог друштва, кн. 40.

 

 

34

 

[1] Въ приведения текстъ не само юсоветѣ сѫ замѣнени съ оу, е (правоу вѣроу вм. правѫ вѣрѫ, боуде вм. бѫде(тъ), кнеже вм. кнѧже, присезаю вм. присѧзаѭ) и пр., но и общеславянскитѣ tj, dj сѫ предадени не съ щ, жд, a по сръбски съ ћ, ђ или г’: граћаномь вм. гражданомъ, трьгоуюке вм. тръгоуѭще, хоке вм. хоще(тъ), помокь вм. помощь и пр. Заедно съ това, срѣщатъ се и чисто сръбски форми: вьсега вм. вьсего, правовь вѣровь вм. правоѭ вѣроѭ, [2] своевь воловь вм. своеѭ волеѭ. Поради всичко това съ пълно право можемъ да кажемъ, че грамотата на босненския банъ Кулинъ е отъ сръбска редакция.

 

— Пакъ отъ тая редакция е и приписката, която се намира въ едно рѫкописно евангелие отъ 1393 год., пазено въ Ленинградската държавна библиотека. Тя е писана пакъ отъ босненецъ, именно отъ нѣкой си Станко, дякъ (писарь) на тепачия (нѣкакъвъ сановникъ) Батало, и дава сведения за последния:

 

 

1. Šafařik, P. J. Památky dřevního pisemnictví Jihoslovanův. V Praze, 1873. Orazky. Изборъ хрисовоулъ, стр. 2—3.

 

2. Окончанието -ов вм. -оѭ въ твор. пад. ед. ч. ж. р. се е развило така: най-напредъ се изгубила йотацията, та се получило -оѫ, което минало въ оў, a после въ ов. Следъ време било възприето окончанието на мѫж. р. -ом, та се получила днешната форма: правом вером.

 

 

35

 

[1]

Въ разглежданата приписка ѣ въ едни случаи се употрѣбява вм. : тепачиѣ вм. тепачи, диѣкомь вм. дикомь, Кромириѣниномь вм. Кромирининомь, крьстиѣмь вм. крьстиньмь; a въ други случаи старобългарското ѣ се замѣнява, по свойството на икавскитѣ сърбо-хърватски говори, съ и: бише вм. бѣше, гредише вм. грѧдѣше. Покрай замѣната на ѫ съ оу (Саноу вм. Санѫ) и на ѧ съ є (гредише вм. грѧдѣше), и ероветѣ въ срѣдата на думитѣ редовно се замѣняватъ съ а: славан вм. славьнь, тада вм. тъгда. Най-после крайното л следъ гласна минава въ ў, писано съ в, a въ днешкия сърбо-хърватски говоръ изяснено въ о: оковавь вм. окова ў, оковао — оковаль, одивь вм. одѣвь (станало отъ одѣў = одѣль), облѣкълъ. Срѣща се и сръбската форма отъ лично мѣст. 3 л. родително-винителенъ пад. га вм. го.

 

Като се вземе предъ видъ, че сѫщинска сръбска редакция се явява вече въ края на XII в. (грамотата на банъ Кулинъ, както се каза, е отъ 1189 г.), би могло да се мисли, че тази редакция презъ XIII и XIV в. се е проявила и засилила още повече. Въ сѫщность, обаче, това не е станало по причини, които ще се кажатъ по-долу. И тогава тя е продължавала да бѫде слаба и да се явява главно въ дребни книжа съ свѣтско съдържание (грамоти, приписки и пр.); a църковно-богослужебнитѣ и библейскитѣ, па даже и поучителнитѣ и църковно-историческитѣ книги сѫ се пишели съ сръбско-българска редакция. За поучителната Лѣствица на Иоана Лѣствичника ние вече споменахме по-горе. Отъ сръбско-българска редакция е и дошлиятъ до насъ Шестодневъ нa Иоaнa Екзарха, преписанъ въ 1263 г. отъ сърбина граматикъ Теодоръ въ Хилендарския мънастиръ. Въ него само юсоветѣ сѫ замѣнени съ ȣ и є, a другитѣ старобългарски букви сѫ по мѣстата си; между тѣхъ сѫ и двата epa — ъ и ь. Въ рѣдки случаи е останалъ незамѣненъ и ѫ; напр. на л. 157, стълб. 4 стои написано: изъ глѫбины̏ ны̏ въск´рсихъ. Само въ приписката, помѣстена на листове 132 и 133 се срѣща сръбското окончание за твор. пад. ж. р. ов, вм, староб. оѭ:

 

 

1. Љ. Стојановић. Стари српски записи и натписи, кн. I (1902), № 179.

 

 

36

 

Граматикъ Теодоръ дори не нарича работата си превръщане, a употрѣбява дума „преписовати". Съобщението си, че духовникътъ на Хилендарския манаст. Доментиянъ, като се научилъ, че Теодоръ може да пише книги, предложилъ му да препише Шестоднева, граматикътъ предава така:

 

Поради това не може да се каже положително, дали преписвачътъ самъ е преобръщалъ юсоветѣ въ ȣ и є, или тѣ сѫ били вече преобърнати въ рѫкописа, отъ който е преписвалъ. Да се нарича неговиятъ преписъ сръбска редакция при строгото запазване на повечето старобългарски звукове и форми, е невъзможно.

 

Не прави изключение отъ сръбско-българската редакция и свързаната съ името на св. Сава Кръмчa книга, или Номокaнонъ, т. е. сборникъ отъ канонически църковни правила. Въ сѫщность тази книга не е била преведена отъ св. Сава, a е била порѫчана отъ него и написана съ негови срѣдства, па дори не е била преведена направо отъ гръцки ез., a само е била преправена отъ чисто българска редакция на сръбско-българска. Неизвестниятъ неинъ преправачъ не е оставилъ бележка за това, какъ е вървѣло преобръщането ѝ; но основното проучване на неговия трудъ, извършено отъ прочутия славистъ В. Ягичъ по иловачкия преписъ отъ 1262 год. (нарича се така по името на мѣстото, гдсто е билъ направенъ), изкара наяве, че преправачътъ на старобългарския текстъ отначало е срѣщалъ мѫчнотии, a колкото по-нататъкъ отивалъ, толкова преобръщането ставало по-сполучливо и въ правописа, и въ граматическитѣ форми. [1]

 

Особно внимание заслужва обстоятелството, че и първитѣ исторически книги у сърбитѣ — житията на св. Симеона (Стефана Неманя), написани отъ синоветѣ му краль Стефанъ Първовѣнчани и Св. Сава, не съдържатъ такива специално сръбски езикови свойщини, които да даватъ право да ги считаме за сръбска редакция. Макаръ тия жития да сѫ оригинални трудове, писани сѫ на хубавъ старобългарски

 

 

1. Starine, u Zagrebu 1874, стр. 70.

 

 

37

 

езикъ, само че безъ юсоде; a понеже сѫ запазени въ сетнешни преписи, не може положително да се каже, дали изравняването на двата epa въ единъ — ь, се е намирало вече въ оригиналитѣ или е направено отъ сетнешнитѣ преписвачи. Ние ще дадемъ по единъ откѫслекъ и отъ дветѣ жития, колкото да се види, че тѣ сѫ не отъ сѫщинска сръбска редакция, a отъ сръбско-българска. Отъ труда на краля Стефана Първовѣнчани взимаме отъ гл. VII разказа за това, какъ Стефанъ Неманъ, следъ смъртьта на импер. Мануила Комнина, въ съюзъ съ маджарския краль Бела III, разорилъ намиращитѣ се дотогава подъ византийска власть български градове отъ София до Призрѣнъ и до двата Полога и заелъ голѣма часть отъ тѣхъ, та границитѣ на държавата му стигнали до Бѣлградъ, Равно (днешна Чуприя), Нишъ, Скопие, Кроя и Лѣшъ (последнитѣ два града сѫ въ Албания):

 

 

 

38

 

[1]

 

Отъ житието, написано отъ св. Сава, привеждаме онова мѣсто, въ което се разказва, какъ, следъ 37-годишно кралюване, Стефанъ Неманъ събралъ висшето духовенство и боляритѣ на държавата си и имъ съобщилъ, че е решилъ да отстѫпи престола на сина си Стефана и да се оттегли въ манастиръ (гл. III):

 

[2] Въ езика на приведения откѫслекъ липсватъ само юсоветѣ и ъ, за да бѫде напълно старобългарски: въ него промѣната на tj, dj е българска (дрьжеще, хощете, помощника, госпождоу, виждоу и пр.); ѣ, ы, ѕ сѫ на мѣстата си, съ малки изключения, и т. н. Следователно написаното отъ св. Сава житие на баща му св. Симеова (Стефанъ Неманъ) е отъ сръбско-българска, a не отъ сръбска редакция.

 

Сѫщото трѣбва да се каже и за дветѣ жития (на Стефана Немана — св. Симеона — отъ 1264 г. и св. Сава, отъ 1241 г.),

 

 

1. Pav. Josef Šafařik. Památky. V. Praze, 1873. Житиѥ св. Сумеѡна, стр. 8.

 

2. Пакъ тамъ. Житіе св. Сумеѡна, стр. 3.

 

 

39

 

написани отъ ученика на последния, Доментиянъ [1]. За примѣръ отъ тѣхния езикъ привеждаме отъ житието на св. Сава разказа за начина, по който последниятъ билъ рѫкоположенъ за пръвъ сръбски архиепископъ:

 

[2]

 

Такъвъ е езикътъ и на прочутия сборникъ отъ жития на сръбски крале-светци и архиепископи (отъ 1270 до 1335 г.), захванатъ отъ архиеп. Данило (умрѣлъ въ декемврий 1337 г.),

 

 

1. Тѣ сѫ издадени отъ Даничић: Живот св. Симеона и св. Саве. Написао Доментијан. У Биограду, 1855.

 

2. Новаковић, Ст. Примери... Друго издање (1889), стр. 197—198.

 

 

40

 

a продълженъ отъ други лица и известенъ подъ името „Родословъ", или Цароставникъ. Най-после, отъ смѣсена сръбско-българска редакция е сѫщо и езикътъ въ хрониката на Зонара, заета, въ преводъ, отъ сръбско-българската книжнина, както и на нейното съкращение, известно подъ името Паролипоменъ Зонаринъ, което е било преписано и малко прередактирано отъ монаха Григория, повиканъ въ Сърбия за книжовна работа отъ ученолюбивия деспотъ Стефанъ Лазаревичъ (1389—1427 г). И така, не само въ духовно-богослужебната и каноническата, a и въ житейно-историческата сръбска книжнина, вмѣсто чисто сръбска редакция, се шири все сръбско-българска. За историята на срѣдновѣковната югославянска култура е важно да се знае,

 

 

(2) на кои причини се дължи измѣстването на чисто сръбската редакция отъ сръбско-българската.

 

На първо мѣсто, предпочитането на сръбско-българската редакция предъ чисто сръбската се е дължело на страха на сръбскитѣ книжовници да се отдалечатъ отъ старобългарската литература. Богатството на старобългарския езикъ по думи и форми се е хвърляло въ очи, и сръбскитѣ ккижовници, повечето преписвачи, отколкото съчинители и преводачи, сѫ съзнавали, че не сѫ въ състояние да създадатъ книжнина на своя езикъ, която да се мѣри съ българската. Страхътъ, че ще попадатъ въ грѣшки, ако се отдалечатъ отъ българскитѣ книги, ги е каралъ да преписватъ не отъ частично посърбени вече текстове, a направо отъ български. Затова последнитѣ всѣкога сѫ били на почить. Още по-голѣмъ авторитетъ сѫ имали, разбира се, гръцкитѣ книги; но сръбскитѣ книжовници повечето не знаели гръцки, та посрѣдници между последнитѣ и тѣхъ били българскитѣ книги. И презъ XIV в. сръбскитѣ книжовници продължавали да превръщатъ български текстови чрезъ замѣняване на български звукове съ сръбски; a понеже въ срѣднобългарскитѣ книги юсоветѣ се смѣсвали и обърквали, преобръщането на текстоветѣ ставало мѫчно. Поради това въ нѣкои приписки на сърби отъ онова време се срѣщатъ оплаквания отъ тая мѫчнотия. Така, двама преписвачи на триодъ — Яковъ и Яникие, въ една своя приписка отъ 1374 г., писана въ Синайския мънастиръ въ Иерусалимъ, като отбелѣзватъ,

 

 

41

 

че преписвали отъ новъ, но добъръ български изводъ, оплакватъ се отъ срѣщаната мѫчнотия при превръщането:

[1] Отъ тия думи се вижда, че „прѣставлението" (преобръщането) макаръ да не засѣгало съдържанието, a само правописа, пакъ затруднявало сръбскитѣ преписвачи.

 

Страхътъ на сръбскитѣ книжовници да отстѫпятъ отъ старобългарския ез. произлизалъ не само отъ съзнанието, че не ще могатъ да предадатъ на своя езикъ отвлѣченитѣ богословски понятия, a и отъ нежеланието дa повредятъ блaголепието нa стaритѣ изрaзи, съ които читателитѣ и слушателитѣ били вече свикнали. Внасянето на народни думи биело на простащина, отъ която се считало за потрѣбно да се избѣгне не само въ църковно-богослужебни книги, a и въ исторически. Така, споменатиятъ светогорски монахъ Григорий, комуто била дадена за преписъ хрониката на Зонара, не одобрилъ предадения му отъ игумена на Хилендарския мънастиръ текстъ, макаръ преводъгъ да билъ добъръ, само защото билъ преписанъ отъ селяни, които развалили смисъла на думитѣ:

[2]

 

Трета причина, поради която чисто сръбската редакция на църковнитѣ книги и презъ XIII и XIV в. продължавала да отстѫпва мѣсто на сръбско-българската, съставятъ многото грѣшки, които се вмъквали въ тия книги при преписването имъ отъ сърби. Последнитѣ не били подготвени за своята работа, та постоянно грѣшели. Това карало новитѣ преписвачи да не използуватъ тѣхнитѣ книги, a да търсятъ български

 

 

1. Љ. Стојановић. Стари српски записи и натписи, 144.

 

2. Пакъ тамъ, Nо. 4953, кн. III, стр. 48.

 

 

42

 

изводи, особено по-старовремски. Злото съ грѣшкитѣ се увеличило най-много въ началото на XV в., когато, по думитѣ на Константииа Костенечки, отъ 100 сръбски книги въ негово време нѣмало нито 2, които да сѫ напълно еднакви:

[1] За да не злопоставятъ своитѣ преписи предъ читателитѣ имъ, преписвачитѣ намирали за потрѣбно да посочватъ, че изводътъ имъ е добъръ, както сѫ направили споменатитѣ преписвачи на триодъ (въ 1374 г.) Яковъ и Яникие, които казватъ, че преписвали отъ „извода новога нь истинь. боугарскога ѥзыка".

 

Четвърта причина за предпочитаието на сръбско-българската редакция, не така явна като първитѣ три, е било влиянието на българската стихия въ завладѣнитѣ отъ сръбскитѣ господари български земи. Не трѣбва да се забравя, че процъвтѣването на сръбската книжнина при деспота Стефана Лазаревича (1389—1427 г.) е станало главно въ мѣста, които нѣкога сѫ били български, именно въ Бѣлградската и Браничевската области, за които още царь Калоянъ водилъ война съ маджарския краль Емерихъ. Поради доста ранното присъединяване на тия области къмъ сръбската държава, тѣ въ края на второто българско царство вече се отдѣляли отъ българската държава, но не били изравнени подпълно и съ земитѣ на сръбскитѣ крале и се наричали съ името „Подунавие". [2] Нѣма съмнение, че българскитѣ книжовни традиции въ тѣхъ не сѫ били изчезнали подпълно и, макаръ несъзнателно, сѫ влияли върху езика на сръбската книжнина, която процъвтѣла тъкмо въ тѣхъ.

 

 

(3) Усилване на български свойщини въ сръбскитѣ книги.

Правописъ на Константина Костенечки.

 

Поради гореизложенитѣ причини, сръбско-българската редакция въ сръбската книжнина се държела здраво, макаръ

 

 

1. И. B. Ягичъ. Разсужденія старины о церковно-славянскомъ языкѣ, стр. 396.

 

2. Постепенното отдѣляне на въпроснитѣ области отъ българската държава и присъединението имъ къмъ сръбската е разяснено въ хубавата статия на покойния проф. П. Никовъ „Сѫдбата на северозападнитѣ български земи презъ срѣднитѣ вѣкове”, помѣстена въ „Българска историческа библиотека", редактори проф. В. Н. Златарски и проф. П. Никовъ, год. III, томъ I, стр. 96—153.

 

 

43

 

въ употрѣбата на буквитѣ ъ, ѣ, ы, ѕ да се правѣли грѣшки. До времето на просвѣтения деспотъ Стефанъ Лазаревичъ (1389—1427 г.) тази книжнина била, сравнително, бедна. За да я обогати, той порѫчвалъ да му се превеждатъ и преписватъ книги въ светогорскитѣ манастири, главно въ Хилендаръ, гдето имало добри книжовници, сърби и българи. Единъ отъ последнитѣ е посочилъ името и народностьта си въ една приписка, която гласи:

 

„А исписа се сіа книга вьсеблагонарочитомоу и христолюбивомоу великомоу господиноу срьблѥмь деспотоу кѵр Стефаноу роукою недостоиною Гѥрасима глаголѥмаго бльгарина, въ Светѣи горѣ Аѳонсцѣи въ монастири глаголѥмомь Хиландарь". [1]

 

Покрай порѫкитѣ до светогорски монаси, деспотъ Стефанъ направилъ да му се приготвятъ книги и вѫтре въ държавата, въ добре уреденитѣ тогава манастири низъ нейнитѣ източни области (Подунавието), въ басейна на р. Морава, именно въ Любостимския (въ Ягодинския окрѫгъ), Раванишкия (близо при днешния гр. Чуприя) Ресавския Манасия (на р. Ресава, притокъ на Морава, изграденъ отъ деспота въ продължение на 11 години (1408—1418), и др. Но, покрай подготвенитѣ книжовници, съ преписване на книги продължавали да се занимаватъ и неподготвени лица. Тѣхнитѣ груби грѣшки предизвикали остра критика отъ страна на българина Константинъ Костенечки, който, още твърде младъ, билъ приетъ на служба при деспота Стефана. Константинъ билъ се запозналъ съ поправката на църковнитѣ книги, главно литургически, извършена отъ патр. Евтимия, не направо отъ последния, a отъ неговия ученикъ Андроникъ, при когото се училъ въ Бачковския мънастиръ, гдето отишълъ досущъ наскоро следъ смъртьта на патриярха. Освенъ това, той изучилъ добре, не се знае где и при кого, и гръцки ез., отъ чийто уреденъ правописъ, изложенъ въ рѫководството (Еротимата) на Мануила Мосхопула, се възхищавалъ. Когато Константинъ се запозналъ по-отблизо съ сръбската книжннна, той билъ поразенъ отъ разнообразния правописъ и грубитѣ грѣшки на нейнитѣ църковни книги и се почувствувалъ способенъ и длъженъ да го оправи, като изработи особно рѫководство по образеца на Мосхопуловата Еротимата. Той действувалъ предъ деспота да му възложи

 

 

1. Гласник, кн. 42, стр. 242.

 

 

44

 

написването на такова рѫководство и да задължи всички книжовници да се съобразяватъ съ неговитѣ правила подъ страхъ, че, въ противенъ случай, тѣмъ ще се запрети да пишатъ. Деспотътъ не приелъ предложението му напълно, a му възложилъ само да разкритикува недостатъцитѣ на правописа въ сръбскитѣ книги. Това именно извършилъ Константинъ въ своето обширно полемическо разсѫждение:

( = Разяснено изложение на буквитѣ, какъ да се запазватъ, та да се не развалятъ поради тѣхното промѣняване божественитѣ писания, и какъ става така, че и новоиздаденитѣ сега (писания) загинватъ, поради което благочестивитѣ самодръжци, като ги намиратъ повредени, грижатъ се за друго издание; сѫщо (изложение) на тѣхнитѣ облѣкла и знaкове, защото книгитѣ се развалятъ не само чрезъ буквитѣ, a и чрезъ надреднитѣ знакове; още за ýченето на децата и за много различия, които сме длъжни да посочимъ по всѣкакъвъ начинъ).

 

Въ това си съчинение Константинъ Костенечки подложилъ на остра критика разваленостьта на сръбскитѣ църковни книги и нѣкои суевѣрни обичаи и предразсѫдъци и съ това си навлѣкълъ омраза и противодействие отъ страна на нѣкои засегнати отъ нападкитѣ му влиятелни лица. Заключението, до което той стигналъ въ разсѫждението си, се свежда къмъ това, че църковниятъ езикъ у българи и сърби е единъ и сѫщи, затова и правописътъ на книжнината у двата народа трѣбва да бѫде еднакъвъ съ изключение на юсоветѣ, които въ сръбски ез. вече не могатъ да се въведатъ.

 

Макаръ да не постигнало задължителностьта, която авторътъ му очаквалъ, разсѫждението на Константина пакъ добило значение между сръбскитѣ и българскитѣ книжовници. Отъ него било извлѣчено друго, по-кратко рѫководство, което не съдържа полемичнитѣ части на обширното. To се разпространило между книжовницитѣ не като наложено отъ

 

 

45

 

властьта, a като доброволно възприето рѫководство на ученъ граматикъ, комуто било придадено прозвище философъ, понеже въ очитѣ на тогавашнитѣ книжовници обсѫждането на граматически въпроси и приспособяването на гръцкитѣ знакове къмъ славянския езикъ се считало за философска работа. Но и краткото рѫководство не могло да доведе до такова еднообразие въ правописа, за каквото мечтаелъ Константинъ. И то, подобно на обширното разсѫждение, давало упѫтване главно за употрѣбата на препинателнитѣ знакове и на надреднитѣ — ударения, придихания и др. Употрѣбата на старобългарскитѣ букви оставало да се изучава практически по правилно написани книги. Най-голѣмо разнообразие продължавало да сѫществува въ употрѣбата на ероветѣ. Опитни книжовници отъ Хилендаръ и отъ Ресавския и други манастири въ Подунавието употрѣбявали двата epa, както ги употрѣбявалъ и Константинъ, но не по неговото кратко рѫководство, отъ което тѣхната употрѣба не можела да се усвои, a no срѣднобългарски книги отъ търновски изводъ, по които ги усвоилъ и самиятъ Константинъ. Въ западнитѣ земи на сръбската държава и въ Северна Македония (Злетовско и Кратовско) книжовницитѣ продължавали да употрѣбяватъ само ь, a въ Охридско — само ъ. Книжовницитѣ отъ Търновската школа употрѣбявали и двата epa, но безъ правило, като давали предимство на ъ. [1] Двуеровиятъ правописъ на търновскитѣ книги и на Константина Костенечки се разпространилъ главно чрезъ преписитѣ на Владислава Граматика, който, макаръ и да не е писалъ граматическо съчинение, придържалъ се о еднообразенъ правописъ като Константиновия.

 

И така, препорѫчаниятъ отъ Константина Костенечки за сръбската книжнияа правописъ въ сѫщность не е билъ нищо друго, освенъ българския търновски правописъ, който той изучилъ отъ Андроника, ученика на Евтимия. Ново, и то несполучливо, въ неговия правописъ е било това, гдето той искалъ да се въведатъ и въ сръбскитѣ книги многобройнитѣ

 

 

1. За различната употрѣба на ероветѣ въ българскитѣ земи презъ срѣднобългарския периодъ и презъ неговото продължение до края на XVI в. вж. студията на проф. Б. Цонсвъ „Класификация на българскитѣ книжовни паметници отъ най-старо време до края на XVI в.", въ Годишникъ на Софийския Унив-тъ за 1904—5 год., отдѣлъ II — Срѣднобългарски паметници.

 

 

46

 

знакове — ударения, придихания и др., които се срѣщали въ гръцкитѣ. Безъ строго пазене на тия знакове, употрѣбяваниятъ отъ Константина правописъ се срѣщалъ и въ книгитѣ на опитни сръбски преводачи и преписвачи въ Св. гора и въ сръбскитѣ манастири въ Моравско, не защото тия книжовници сѫ се намирали подъ негово влияние, a защото и тѣ, подобно на него, се учели по български книги. Наистина въ разсѫждението си той се показва недоволенъ отъ тѣхъ, но не поради това, че не одобрявалъ правописа имъ, който въ сѫщность билъ като неговия, a защото тѣ, като пишели сами правилно, не обръщали внимание на невежитѣ преписвачи и не ги осѫждали, та като че ставали съучастници въ развалата на свещенитѣ книги.

 

 

(4) Названието „ресавски правописъ".

 

Нѣкои литературни историци, вмѣсто да наричатъ правописа, употрѣбяванъ отъ Константина Костенечки и отъ съвременни нему светогорци, двуеровъ сръбско-български правописъ, наричатъ го ресавски, понеже погрѣшно поставятъ Константина въ числото на книжовницитѣ, които деспотъ Стефанъ Лазаревичъ билъ събралъ въ Ресавския манастиръ Манасия. Грѣшката направи най-напредъ Ягичъ въ въведението къмъ напечатаното отъ него „Житиѥ и жизнь присьнопомьнимааго, словоуштааго, благочьстивааго господина деспота Стефана" . . . (Гласник, кн. 42, стр. 236) като се полъга по прозвището „прѣводникь", употрѣбено въ края на житието: „Страньно и изредьно на земли владычьствовавьшомоу страньныи рабь цриносить словоуштомоу деспотоу Стефаноу прѣводникъ Костадинь". Ягичъ изтълкува това прозвище въ смисълъ на преводачъ на църковни книги; a понеже въ единъ рѫкописъ отъ 1660 г. се казва, че билъ преписанъ въ Хилендаръ „оть добра извода. . . отъ старихъ прѣводникь ресaвскихь", [1] — той помисли, че Константинъ се е нарекълъ преводникъ затова, защото е влизалъ въ числото на ресавскитѣ преводачи на църковни и други книги. Въ сѫщность Константинъ Костенечки е живѣлъ

 

 

1. Изцѣло приписката отъ 1660 год., написана въ Хилендарския манастиръ, е напечатана отъ Л. Стояновича въ „Стари српски записи и натписи”, кн. I, № 1570.

 

 

47

 

и работилъ не въ Ресавския мънастиръ, a въ Бѣлградъ, при двора на Стефана Лазаревича, гдето е училъ малки момчета, синове на придворни голѣмци, и е превеждалъ дѣлови книжа и устни донесения отъ гръцки езикъ, a може би и отъ турски. За това ние ще говоримъ по-подробно на друго мѣсто, гдето ще разгледаме живота и дейностьта на този даровитъ българинъ отъ началото на XV в. Употрѣбеното въ края на Стефановото житие прозвище „прѣводникь" трѣбва да се разбира въ смисъль на драгоманинъ. Но, както и да разбираме въпросното ирозвище, следъ основно проучване на Константиновото разсѫждение за правописа, не можемъ да се не убедимъ, че „прѣводьникь Костадинь" нѣма нищо общо съ ресавскитѣ книжовници. Когато по-късно (въ 1895 г.) Ягичъ издаде изцѣло разсѫждението и го подложи на основно проучване, [1] той не повгори грѣшката, направена въ 1875 г.; но, види се, нему е било неловко да я посочи и поправи, та други (Сырку, Цоневъ и пр.) продължиха да я повтарятъ. Най-далечъ въ погрѣшното служене съ термина „ресавски изводъ" отиде покойниятъ проф. Б. Цоневъ, който писа (История на бълг. езикъ, т. I, стр. 258), че Константииъ „става основатель на Ресавския изводъ у сърбитѣ". Освенъ това, въ своя „Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека", т. , № 438, 489 и др., той говори за нѣкакъвъ прaвопис фонетичен (ресaвски)."

 

И така, нѣма основание, Константинъ Костенечки да се смѣсва съ ресавскитѣ книжовници и употрѣбяваниятъ отъ него правописъ да се нарича „ресавски". Избѣгване на последното название се налага и отъ друго едно обстоятелство, именно отъ това, че разорениятъ отъ турцитѣ въ 1439 г. Ресавски манастиръ билъ подновенъ презъ първата половина на XVIII в. и въ него се почнало писане на книги по сѫщинск сръбска редакция, въ която ероветѣ въ срѣдата на думитѣ се замѣняватъ съ a и която нѣма нищо общо съ ресавскитѣ книжовници отъ времото на Стефана Лазаревича. A че наистина разпространяваната въ края на XVII и началото на XVIII в. сръбска редакция е била проникнала и въ възобновения Ресавски манастиръ, показва ни следната приписка

 

 

1. Въ сборника „Изслѣдованія по русскому языку", т. I, издание на руската Императорская академія наукъ, Санктпетербургь, 1885—1895.

 

 

48

 

върху книга „Чоудеса пресветне богородице", донесена отъ Св.-гора и преписана въ 1736 г. въ този манастиръ:

[1] Въ началото на статията ние вече приведохме примѣрь отъ псалтиренъ текстъ, написанъ на сѫщинска сръбска редакция, вѣроятно, въ XVII в. и напечатанъ отъ Вука Караджича (вж. стр. 27). Тука ще дадемъ другъ примѣръ отъ сѫщата редакция по текстъ отъ църковна книга, писана отъ нѣкой си духовникъ Александъръ въ сѫщата 1736 год., когато е писана и гореприведената приписка, за да се види, че сръбската редакция вече била въведена въ нови църковни рѫкописни книги, макаръ че печатнитѣ въ края на XV и презъ XVI в., както ще се каже по-долу, се държели здраво о сръбско-българската:

[2] — Появилата се и въ църковни рѫкописни книги сръбска редакция не могла да види печатъ, защото сръбски печатници вече не работѣли, a нови печатни книги се внасяли отъ Русия (най-много презъ панаиритѣ) по руско-българска редакция.

 

Отъ рѫкописнитѣ книги, писани въ края на XVII и началото на XVIII в., сръбската редакция минала частично и въ нѣкои западнобългарски дамаскини, свързани съ името на прочутия български книжовникъ отъ срѣдата на XVIII в. Иосифъ Брадати. Така, въ голѣмия сборникъ отъ слова, преписанъ въ 1755 г. отъ нѣкого си Янкула, има и нѣколко слова отъ Дамаскина Студита. Езикътъ на тия преписани отъ Янкула слова е смѣсица отъ новобългарски и сръбско-църковенъ езикъ. Така, началото на I слово отъ Дамаскиновото Съкровище

 

 

1. Љ. Стојановић. Стари српски записи и натписи, књ. II, № 2674.

 

2. Гласник, кн. IX, стр. 256.

 

 

49

 

(Θησαυρός), което (начало) въ българския преписъ върви следъ изпустнатото встѫпление, гласи:

(Б. Цонев, Опис... в Софийската нар. биб-ка, т. II, № 689: стр. 255). Други примѣри отъ сѫщия сборникъ вж. пакъ тамъ, стр. 254—255. Подобна смѣсица отъ новобългарски, старобългарски и сръбски намираме и въ езика на сборника, преписанъ въ 1756 г. въ Габрово отъ иеромонаха Романа отъ изводъ на иеромон. Йосифъ Брадати (вж. статията на Д. Мариновъ „Іеромонахъ Іосифъ Брадати" въ Сб. за нар. умотв., наука и книжнина, Кн. XVIII, стр. 115 и др.).

 

 

(5) Сръбско-българска редакция въ печатни книги.

 

Въ края на XV в. се появили печатни книги на църковенъ езикъ, издадени въ Венеция и Цетина, a презъ XVI в. — въ Венеция, Горажда (въ Херцеговина), Милешево (пакъ въ Херцеговииа), манастира Грачаница (близо при Косово — Прищина), Бѣлградъ, Руянъ (Ужицки окрѫгъ) и др. [1] И въ тия книги, които се предназначавали за сърби и българи, била въведена сръбско-българска редакция, както въ текстоветѣ, така и въ предисловията и послесловията. Ето нѣколко примера изъ послесловията, гдето езикътъ е по-свободенъ, отколкото въ текстоветѣ. Изъ Осмогласника (Октоиха), печатанъ въ 1493—1494 г. въ Цетина по заповѣдь на черногорския воевода Гюргь Църноевикь отъ свещеноинока Макария:

 

 

1. За печатницитѣ въ края на XV в. и въ XVI в. се говори доста подробно въ статията на М. Дриновъ „Яковъ Трайковъ отъ София и Kapa-Трифунъ отъ Скопие (Български книжари въ 16-ти вѣкъ [1569 г.]). Съчинения на М. С. Дринова, т. II, стр. 492—501. Срв. Макед. прегледъ, год. XI, кн. 3 и 4, стр. 2—4.

 

 

50

 

 

«Изъ послесловието на Псалтирь съ Вослѣдованіем, напечатанъ въ 1495 г. пакъ въ Цетина отъ сѫщитѣ лица.»

 

Не е мѫчно да се види, че въ приведенитѣ кѫсове отъ книгитѣ на Цетинската печатница отъ 1493 1495 г. нѣма особености на сѫщинска сръбска редакция. Макаръ че, вмѣсто двата ера, да се употрѣбява само ь и макаръ старитѣ букви ы и ѣ да не сѫ всѣкога на мѣстото си, писательтъ се е стремилъ да ги запази; следов., той е писалъ на сръбско-българска, а не на сѫщинсла сръбска редакция. Още по-добре е запазилъ той първата вѫтре въ текста, понеже тамъ се е водилъ по стария си изводъ; напримѣръ:

 

Добре запазена се явява сръбско-българската редакция и въ текста на книгитѣ, печатани въ Венеция въ печатницата на Иеронима Загуровикя, която рѫководѣлъ българинътъ софиянецъ Яковъ Крайковъ. Въ послесловията старитѣ букви пакъ често биватъ сгрѣшени, но писачътъ се е старалъ да ги употрѣбява. Въ едно отъ тѣхъ, именно въ онова къмъ Псалтирь съ возслѣдовашемъ, печатанъ въ 1559 год., Яковъ Крайковъ съобщава, че билъ поставенъ за рѫководитель и че главниятъ складъ и на Псалтира, и на други печатани въ Венеция книги се намиралъ въ Скопие у търговеца Кара-

 

 

1. Кaрaтaевъ. Описаніе славяно-русскихъ книгъ. Сборникъ отдѣленія русскаго языка и словесности имп. Ак. Наукъ, т. 31, № 2, стр. 16.

 

2. Пакъ тамъ, стр. 20.

 

 

51

 

Трифонъ:»

 

[1] Въ две думи (ѧко, коѧ) на последната изписка, вмѣсто стои ѧ по руското произношение на малкия юсъ. Това показва, че Яковъ Крайковъ вече е ималъ на рѫка нѣкои руски църковни книги. Последното не е чудно, понеже 13 години по-рано такава книга била изпратена и въ светогорския манастиръ Хилендаръ. [2]

 

 

(6) Названията „северозападнобългарска" и „югозападнобългарска" редакция.

 

За да свършимъ съ предмета на тази статия, намъ остава още да отговоримъ на въпроса дали не е по добре, вмѣсто да употрѣбяваме общото название „сръбско-българска" редакция, да казваме по опредѣлено „северозападнобългарска" и „югозападнобългарска" редакция, споредъ това, дали въ даденъ безюсовъ рѫкописъ отъ български земи има особености на северо-западенъ говоръ или на юго-западенъ (северомакедонски), както предложи проф. Ст. Младеновъ. [3] Споредъ нашето мнение, названието сръбско-българска редакция е за предпочитане, и то главно по две причини: 1) защото при неговата употрѣба се избѣгва нуждата, даденъ паметникъ да се свързва съ точно опредѣлено мѣсто и 2) защото не бива да се прави особена терминология за чисто български паметници, различна отъ оная за старовременни сръбско-български.

 

Свързването на даденъ паметникъ съ опредѣлено мѣсто много пѫти е трудно и несигурно. При писаме на нѣщо оригинално,

 

 

1. Пакъ тамъ, стр. 168-169.

 

2. Љ. Стојановић. Стари српски записи и натписи, I, № 586.

 

3. Въ Известия на Българския археологически институтъ, кн. IV (1926—1927), стр. 364 и въ Списание на Българската Академия на наукитѣ, кн. XXXVIII, стр. 128.

 

 

52

 

особеноститѣ на мѣстния говоръ могатъ да се отразятъ много повече, отколкото при преписване на готовъ текстъ; но и въ двата случая писачитѣ обикновено се придържатъ о правописа, който сѫ изучили, та влиянието на тѣхния говоръ върху писаиия текстъ се явява рѣдко и случайно. Да не бѣше така, сръбскитѣ киижовници нѣмаше да употрѣбяватъ цѣли вѣкове на редъ български свойщини въ своитѣ книги. Съ течение на времето, следъ нѣколкократно преписване на дадена книга, новотиитѣ въ нея се увеличаватъ; но тѣ вече ще да се дължатъ не на единъ, a на нѣколко говора, та свързването имъ съ опредѣлено мѣсто се явява твърде мѫчно, ако не и невъзможно. Мѫчнотията е толкова по-голѣма, колкото паметникътъ е по-старъ, защото въ продължение на нѣколко вѣка говорътъ на дадено мѣсто може да се е промѣнилъ, a ние знаемъ само сегашнитѣ говори.

 

Добъръ примѣръ за това, доколко е мѫчно да се свързва даденъ паметникъ съ опредѣлено мѣсто, ни дава тъй наречения Бдински сборникъ отъ 1360 г. Той съдържа жития на жени мѫченици или съ богоугоденъ животъ и е билъ написанъ въ Видинъ по заповедь на царица Анна, жена на Страцимира Видински отъ неизвестенъ книжовникъ :

 

 

Бдинскиятъ сборникъ не е издаденъ изцѣло, но отъ него сѫ напечатани 54 страници наедно съ подробно описание [1], та особеноститѣ на езика му сѫ добре представени. За насъ е важно това, че неговиятъ езикъ не се посрѣща напълно съ особеноститѣ на сегашния видински говоръ. Въ сборника голѣмиятъ юсъ (ѫ) навсѣкѫде е замѣненъ съ оу (ȣ): моуж  ̑ь, стр. 144, дѣлають, 145, соуть, 146, пасоуща̏, 147 и пр.; малкиятъ юсъ (ѧ) се замѣнява редовно съ е, освенъ въ две думи — ѧко (ко) и спекоулѧторь (spiculator — джелатинъ). Въ сегашния видински говоръ голѣмиятъ юсъ се замѣнява съ ъ : гъ̀ба, гъ̀ска, въ̀дица, въ̀зел, къ̀шта и пр. [2]; a малкиятъ юсъ

 

 

1. Бдинскій сборникъ 1360, рукопись Гентской библіотеки. Сообщилъ И. Mapтыновъ. С.-Петербургъ, 1882. Кн. XIV отъ Памятники древней письменности. 1881.

 

2. П. К. Гѫбьовъ. По говора въ гр. Видинъ. Сб. нар. умотв. XIX, 4, стр. 5.

 

 

53

 

се замѣнява съ е, псвенъ въ възвратното мѣст. сѧ, което сега звучи са. Една дребна особеность се срѣща и въ сборника, и въ сегашния говоръ: тя е меката наставка к'а: моукю (въ описа на Мартинова, стр. 7), въ сегашния говоръ: сèнк'а, седèнк'а, пързàлк'а и пр. [1] Въ сборника има нѣкои западно български особености, срещу които въ сегашния говоръ се чуватъ източнобългарски: въ сборника — что патисте вы? (по описа на Мартиновъ, стр. 8), целива (стр. 7); a въ сегашния говоръ — що патите (вм. патихте)?, цалỳва [2].

 

Тия и други разлики между езика на Бдинския сборникъ и сегашния видински говоръ могатъ да се обяснятъ или съ това, че неизвестниятъ писачъ на сборника не е билъ отъ Видинъ, a отъ друго, западнобългарско, селище, или съ допущането, че говорътъ на града Видинъ въ 1360 г. е билъ западнобългарски у-говоръ, a отсетне е станалъ източнобългарски ъ-говоръ. Кое отъ тия две обяснения трѣбва да се приеме, не може да се каже положително; но нима ние трѣбва да чакаме решението на този въпросъ, за да дадемъ име на редакцията на сборника? — A понѣкога особеноститѣ на правописа въ рѫкописитѣ иматъ сложенъ произходъ, та, ако речемъ да даваме име на редакцията по мѣстопроизхода на тия особености, ще се намѣримъ въ голѣмо затруднение. Такъвъ е случаятъ съ правописа на книгитѣ, писани отъ граматика Петра въ Ловечъ въ половината на XVI в. Този книжовникъ е билъ родомъ отъ гр. Крушевацъ (Сърбия) и се е училъ въ Нишъ:

[3] И градътъ, въ който се е родилъ, и онзи, въ който се е училъ, се намиратъ въ область на преходенъ българо-сръбски говоръ. Затова много естествено е, гдето по-голѣмата часть отъ приписката, която той е написалъ въ 1544 г., е отъ сръбско-българска редакция:

[4]

 

 

1. Пакъ тамъ, 7.

 

2. Пакъ тамъ, 5.

 

3. Проф. Б. Цоневъ, Опис. II, стр. 27, 490 (351).

 

4. В. Цоневъ, Опис., т. II, стр. 27.

 

 

54

 

Въ друга приписка, писана отъ сѫщия граматикъ Петъръ въ 1558 г., нѣма юсове, но такива се срѣщатъ въ текста на евангелието, въ което се намира приписката. [1] Още повече юсове, замѣнявани понѣгде и съ ерове (ѿтъдȣ, съсьди и пр.), и обратно (мѫзда, дѫщи, тѫкмо и др.) се срѣщатъ въ четвероевангелието № 489 на Соф нар. библ-ка, [2] което се приписва на сѫщия граматикъ; но то едвали е негово. Ние вече изказахме мнение, че непоследователниятъ правописъ на грам. Петра ще да се дължи на желанието му да се приспособи къмъ читателитѣ на неговитѣ книги въ Ловченско, които били навикнали на юсове. [3] Може нашето мнение и да не излѣзе основателно; но това не е важно; важното е, че въпросниятъ правописъ не се дължи подпълно на говора на родния му градъ, нито на говора въ гр. Ловечъ, та наричането на редакцията въ книгитѣ му по името на кой да е отъ тия градове нѣма да бѫде точно; a названието сръбско-българска редакция би могло да се употрѣби безъ всѣкаква мѫчнотия, понеже не се свръзва съ опредѣлено мѣсто.

 

Втора причина, по която названието „сръбско-българска редакция" трѣбва да се предпочете предъ дветѣ названия „северозападнобългарска" и „югозападнобългарска", както се каза, е тази, че не бива безъ нужда да се създава особна терминология за български безюсови паметници, различна отъ оная за сръбско-българскитѣ. Предлаганитѣ отъ проф. Младенова названия не се отнасятъ къмъ безюсови книги, писани отъ сърби въ сръбски земи; a се обясни вече, че повечето отъ последнитѣ сѫ не отъ сѫщинска сръбска редакция, a отъ сръбско-българска. Щомъ вземемъ и тѣхъ предъ видъ, ще трѣбва да употрѣбяваме за безюсовитѣ книги три названия, и то съ рискъ да не можемъ понѣкога да си послужимъ нито съ едно отъ тѣхъ.

 

Най-после, нека забележимъ, че употрѣбата на предлаганитѣ отъ проф. Младеновъ названия може да наведе на мисъль, че безюсовата редакция на църковнитѣ книги се с появила най-напредъ въ северозападнитѣ или югозападнитѣ български земи, a такава мисъль би била погрѣшна: изхвърлянето на юсоветѣ (ѫ, ѧ) е било извършено не отъ българгарски

 

 

1. Пакъ тамъ, т. I, стр. 49.

 

2. П. т., т. II, стр. 26.

 

3. Сборн. „Ловечъ и Ловчанско", кн. III, 140.

 

 

55

 

книжовници, a отъ сръбски въ сръбскитѣ земи. Нѣма никакво основание да се твърди, че българскитѣ книжовници отъ преходнитѣ северозападни и югозападни говори сѫ искали да се избавятъ отъ юсоветѣ; дори да сѫ ги изговаряли по мѣстното произношение, тѣ пакъ сѫ ги употрѣбявали като нѣщо старинно и като белегъ на българщина. Изхвърлянето имъ е било извършено най-напредъ отъ сърби, a не отъ българи. Едва по-късно, когато областитѣ съ преходенъ безюсовъ говоръ паднали подъ сръбска власть, навикътъ да се пише безъ юсове миналъ и къмъ българскитѣ книжовници, но употрѣбата на ероветѣ все си продължавала.

 

[Back to Index]