5. Първитѣ македонски възстания
(Приносъ по архивни документи)
Отъ Ст. Чилингировъ
Берлинскиятъ конгресъ, който разпокѫса родината на българитѣ и хвърли четири части отъ нея подъ робството на три съседни държави, остави много неуредени въпроси. Но най-неуреденъ бѣше пограничниятъ въпросъ, винаги въ последствие разрешаванъ въ ущърбъ на неопитното и беззащитно Княжество. Най-добре изкористи създаденото положение въ своя полза нашата западна съседка. Причинитѣ за това, както ни свидетелствува трънскиятъ окрѫженъ началникъ Морумцовъ, сѫ много, но най-важнитѣ сѫ:
1. Невѣрностьта на картитѣ. „Въ Берлинъ — казва той — не сѫ знаяли, що е това Гачина, Църна трева, Дарковска, Столъ и лр., защото инакъ тѣзи пунктове трѣбваше да иматъ известно опредѣление: гора, рѣка, село, поляна, кладенецъ и т. н., вследствие на което е произлѣзло неопредѣленость на означенитѣ въ картата пунктове, и затова европейската комисия е туряна въ затруднително положение".
2. „Предоставянето въ повечето пѫти отъ страна на речената комисия на усмотрението на сръбский полковникъ Здравковичъ и на сръбский началникъ на Пиротский окрѫгъ Поповичъ да решаватъ дѣлото по разграничението".
3. „Сърбитѣ, като имали тогава въ рѫцетѣ си гражданската власть, застрашавали мѣстнитѣ жители съ арестъ, штрафове и даже съ бой, ако противоречатъ на показанията на полковникъ Здравковичъ предъ комисията".
Като четвърта причина можемъ да притуримъ и неопитностьта на българитѣ, както и гражданската неустановеность въ младото Княжество.
Сѫщо така неясни бѣха и границитѣ на Княжеството съ Източна Румелия. [1] Нѣкои отъ селата, напр., не фигуриратъ
1. По въпроса за границитѣ вижъ и моята студия „Причини на войната" въ История на сръбско-българската война 1885 год.
130
въ списъцитѣ нито на едната страна, нито на другата. Такива има около 50—60. Между тѣхъ сѫ селата: Кьоирю-кьой, Горни-чифликъ, Куванлъкъ и Кюртъ-чифликъ, Варненски окрѫгъ. Вследствие на това настѫпва една истинска анархия, възъ основа на въдвореното двувластие. Данъкътъ на тия села се събира отъ румелийскитѣ власти на Айтосъ, a жителитѣ имъ намиратъ покровителство отъ властитѣ на Княжеството (въ Варна). Нищо чудно тогава, че тъкмо тукъ се разви разбойничеството на недоволнитѣ отъ новия редъ турци.
Отъ Провадийско и Айтоско такива села сѫ: Касъци, Чифликъ, Махле Тикенликъ, Преже, Дерменъ-махле, Kapa Ахмедъ махле. [1]
Сѫщата неустановеность сѫществува и по другитѣ части на румелийската граница. Не се знае, напр., къмъ коя територия принадлежатъ махлитѣ: Върлина, Бѫдятъ и Кѫсица, отъ с. Петричъ, Панагюрско. [2] Сѫщо и гр. Ихтиманъ съ часть отъ селата, които се придаватъ къмъ Източна Румелия на 26 сеитемврий 1879 година. За 28 септемврий оставатъ да се предадатъ други села отъ околностьта. На 29 септемврий пъкъ съ телеграма отъ министъръ Бурмовъ се предава на Турция село Саса съ още други села. [3]
A препирнитѣ за мѣстности още по-многобройни и по-продължителни. Такива сѫществуватъ, напр., между Габрово и с. Шипка за пасище и за гора. Сѫщо и за постройката на стражарски пикетъ или за спасителенъ домъ, както се нарича въ нѣкои писма. Той се строи отъ княжеското правителство въ Шипченския проходъ до върха Св. Никола, на десетина километра далечъ отъ Габровския манастиръ. Най-сетне смѣсената комисия установява, че това мѣсто спада къмъ границитѣ на Източна Румелия. Доста време занимаватъ вниманието на дветѣ правителства и недоразуменията за мера между Вакарелъ въ България, и Чамшадиново въ Румелия. Сѫщо и Чамъ-кория. Оспорватъ си мѣста и селата Коланларци (Златишко, България) и Петричане (Панагюрско, Румелия). [4]
Единъ невъобразимъ хаосъ, частица отъ който се излага тука, еднакво тежъкъ и за дветѣ държавни единици, образувани
1. Дѣло № 99 отъ 1879 на Вѫтрсшното М-ство.
2. Дѣло № 90 отъ 1879 на Влітрешното М-ство.
3. Дѣло № 99 отъ 1879 на Вѫтрешното М-ство.
4. Тамъ.
131
отъ населението на единъ и сѫщъ народъ. Тази неразбория дава подхрана на всички лоши инстинкти y крайграничнитѣ жители. Особено много зачестяватъ кражбитѣ на добитъкъ и пр., за които се водятъ дълги и широки преписки между правителствата. A комисиитѣ отъ дветѣ страни за разрешаването на пограничнитѣ спорове работятъ почти слѣпешката. Най-добро потвърѫдение на това хаотично състояние е телеграмата на окрѫжния управитель Драсовъ, който пита отъ Търново: „На какво ще основаватъ своитѣ доказателства нашитѣ комисари. Въ управлението ми нѣма нито карта, нито пъкъ нѣкакви сведения по границата (5130)". [1] A нѣкѫде пъкъ комисаритѣ сѫ съвсемъ случайни и, най-главно, съвсемъ неподготвени държавни чиновници. Интересенъ е въ това отношение случаятъ съ с. Касърлъкъ, Варненско. То цѣлото бива прехвърлено къмъ България отъ горскитѣ стражари, натоварени, като компетентни люде, да опредѣлятъ граничната линия, съгласно предписанията на договора. [2]
Но още по-неуредени сѫ граничнитѣ отношения между България и Македония. Защото, ако между България и Румелия тѣ тегнатъ на единъ и сѫщи народъ при две народни власти, между България и Македония има друга, чужда власть, която прави положението непоносимо и за дветѣ страни. Наличность е втори елементъ, еднакво враждебенъ и на едната, и на другата, еднакво нежеланъ отъ българитѣ отсамъ и българитѣ оттатъкъ. Създаватъ се неудобства не само отъ неусвоена земя, но и отъ непридобита свобода. Поробениятъ братъ протѣга рѫце за подкрепа къмъ освободения, a освободениятъ тръпне въ себе си, че не е въ състояние да помогне. По сѫщитѣ причини неуредицата въ втората гранична зона трае по-дълго, отколкото въ първата. A това е отъ сѫществеио значение за взаимоотношенията между дветѣ държави, тръгнали още отъ първия день на Княжеството по пѫтя на дипломатическитѣ и на граничнитѣ стълкновения.
Опредѣлена условно за пръвъ пѫть, границата между Дупнишко и Джумайско има следното очертание, споредъ бележката на полковникъ Боголюбова:
„Граница идетъ отъ Мосовъ-върхъ на Дерезица, Килеръ Фекиръ и спускается по водораздѣлу, оставляя всѣ ручьи
1. Дѣло № 99.
2. Тамъ.
132
впадающія въ р. Быстрицу на Турецкой сторонѣ, a ручьи впадающія въ Рыльскую рѣку на Болгарской. Противъ дер. Добрава граница поворачиваетъ по прямымъ угламъ къ Рыльской рѣкѣ и упирается въ нее въ разстояніи 425 саженъ къ Востоку отъ моста Баракли. Она слѣдуетъ на западъ по Рыльской рѣкѣ на Струму, подымается по Струмѣ до устія оврага, находящагося съ правой стороны Струмы въ разстояніи полуверсти къ сѣверу отъ впаденія въ Струму Рыльской рѣки. Она подымается по оврагу на Западъ чрезъ Две Чуки и на Чардакъ-камикъ, оставляя дер. Текію на Болгарской, a Бучино на Турецкой сторонѣ. Турки могутъ занимать кромѣ Бучино дер. Керджево, Селище, Логодашъ. Дер. Клисура, Дрѣново и Лисия, впередь до окончательнаго опредѣленія границы, Турками не занимаются. с. Кочериново 2 юля 1879 г." [1]
Но, въпрѣки последното изрично постановление, турцитѣ не само навлѣзли въ тия неутрални села къмъ срѣдата на м. юлий 1879 г., именно, Клисура, Дрѣново и Лисия, a и навлѣзли въ с. Фролошъ, Дупнишки окрѫгъ, като заели часть отъ него, главно височината Власина. При заемането на селата убили нѣколко българи. Населението, изплашено, се разбѣгва (телеграма отъ Дупница, 15 юлий 1879 г. Споредъ тая телеграма, г. Лисия не е между неутралнитѣ села, a приспада къмъ българска територия). Друга телеграма отъ 16 юлий, като потвърѫдава горното, допълва, че убититѣ сѫ осемь души. Заповѣдь за настѫплението си турцитѣ получили отъ нѣкой си Сюлейманъ паша. [2] На 21 юлий пъкъ турцитѣ си позволяватъ да заематъ съ войска с. Фролошъ. Станали престрелки съ българския караулъ. Позволили си страшни произволи: грабили и безчестили. Смутено, и населелението отъ Фролошъ било принудено да напустне домоветѣ си и да бѣга. [3] На сѫщата дата турска войска влиза и въ с. Церверище, Кюстендилско, като продължава да се движи напредъ и да напада постоветѣ. Ставатъ нѣколко сблъсквания. При едно отъ тѣхъ пада убитъ единъ нашъ стражарь, и двама биватъ ранени. [4]
Но най-голѣми сѫ издевателствата на турцитѣ въ Горно-Джумайско. Самиятъ градъ Горна-Джумая е горѣлъ на
1. Дѣло № 90.
133
нѣколко пѫти, още преди да влѣзли турцитѣ въ него. Последното горене е станало на 1 юлий 1879 година, когато турцитѣ взели да влизатъ въ града, и когато европейската делимитационна комисия се намирала още тамъ. Споредъ едни слухове, изгорѣла е цѣлата чаршия съ 150—200 дюкяна, а, споредъ други, сѫ изгорѣли само 50 дюкяна. Останали около 200—300 кѫци неизгорѣни, но за туй пъкъ почти всички били полуразрушени. Причинитѣ на пожара били неизвестни.
Щомъ се пръсналъ слухъ, че турцитѣ приближаватъ Кресна и че имъ се отстѫпва града съ околията, населението избѣгва, като оставя и домове, и пожънатитѣ си ниви. Когато разбрали, че турцитѣ ще се позабавятъ малко, нѣкои се върнали и успѣли да си прибератъ часть отъ имовината. По-нерешителнитѣ не могли да сторятъ това и останали безъ нищо. A не можели да се върнатъ и по-късно, защото турскитѣ стражари заели моста на Струма при с. Баракли. [1]
Споредъ съобщението на софийския губернаторъ Т. Бурмовъ, въ Горна-Джумая сѫ влѣзли само 60 души турски кавалеристи, но отвънъ цѣлиятъ градъ е билъ опасанъ отъ башибозукъ, който убилъ нѣкого си Христо въ с. Дебочицъ. Градътъ билъ въ паника. Архивата била пренесена въ Дупница. За възстановяването на реда се изпраща една рота войска отъ рускитѣ окупационни власти (№ 1860 отъ 26 юний 1879 г.). Бурмовъ мисли, че това изпращане е безполезно, защото населението отъ Горна-Джумая се било вече изселило. Не остава нищо друго, освенъ да се положатъ грижи за него. И той прави това. На 2 юлий, вече като министъръ на вѫтрешнитѣ работи, Бурмовъ телеграфира на дупнишкия окрѫженъ началникъ да вземе мѣрки, за да не се развиятъ болести между бѣжанцитѣ. A тѣ се били натрупали масово въ селата: Кочериново, Паромино, Изтокъ, Рила, Текия и околноститѣ. Една часть отъ тѣхъ намѣрила подслонъ по кѫщи и сгради, a друга била попилѣна по полетата ведно съ живата си стока. [2]
Неспокойството по границата не престава и на следната 1880 год. Нашествията на турци въ българска територия и на българи въ турска сѫ нѣщо въ реда на нѣщата. Тѣ се
134
случватъ едва ли не всѣкидневно. При тия набѣги често патриотичното се смѣсва съ себичното, подвига съ кражбата и безчестието. Еднакво и за дветѣ страни. Все пакъ, не еднажъ български чети презъ 1879 и 1880 год. сѫ заставяли турскитѣ войски, навлѣзли y насъ, да се връщатъ неочаквано обратно, усѣтили се здраво притиснати и смѣло ударени въ тилъ. Презъ това време, особено презъ 1880 год., турцитѣ се носятъ съ мисъльта да си възвърнатъ градоветѣ: Дупница, Кюстендилъ и Самоковъ, като ги откѫснатъ отъ територията на България, Лѣсковецъ и Враня, дадени отъ Берлинския конгресъ на Сърбия, нѣкои мѣста на югъ — отъ Гърция. [1]
Не малка причина за сблъскване откъмъ Кюстендилъ е и обстоятелството, че нѣкои села сѫ още неутрални, сиречь минаватъ отъ другата страна на демаркационната линия и припадатъ къмъ Турция, ала още не сѫ заети отъ нея. Пъкъ и българитѣ не позволяватъ да ги заематъ. Вследствие на това, тия села се обръщатъ въ гнѣздо на харамии, добъръ поводъ и за дипломатически сблъсквания между дветѣ страни. Тѣ сѫ: Caca, Мелицица, Касевица, Костендолъ, Селеникъ, части отъ Пратиславца и Касалецъ. [2]
Неутрални села, оставени отъ делимитационната комисия, за да бѫде опредѣлена участьта имъ отъ друга комисия, назначена да установи окончателната граница, има и откъмъ Дупница. Тѣ сѫ Дрѣново и Клисура, Джумайско. На 13 юлий 1879 год. турска войска влиза и ги заема. Макаръ жителитѣ имъ да сѫ били избѣгали отрано, изглежда, че е имало престрелка между войска и харамии. Отъ българитѣ сѫ убити осемь души. Турцитѣ се намѣстили и срещу Лисия, Дупнишко, сѫщо оставено неутрално отъ делимитационната комисия. Заели сѫ около него (то е колиби) Лисийско бачище и Мечкарско тепе. Започнали да гърмятъ. Жителитѣ на другитѣ три махали отъ Лисия: Царевци, Сирачевци и Мечкарска махала се разбѣгали. Това и трѣбвало на турцитѣ. Тѣ влизатъ въ кѫщитѣ на избѣгалитѣ и задигатъ всичко, каквото намѣрятъ: покѫщнина, масло, сирене и пр. И сега действуватъ по заповѣдь на сѫщия Сюлейманъ паша. [3] По всѣка вѣроятность тука, когато тоя паша е огледвалъ, кои пунктове
1. Дѣло № 90. 2. Тамъ. 3. Тамъ.
135
да се заематъ, върху него е гръмналъ харамията Димитъръ Карадалѫ съ цель да го сплаши. [1]
Тоя паша, изглежда, че е разполагалъ съ военна сила отъ около 8—10,000 войника само въ Дупнишко, вънъ отъ тия въ Кюстендилско. Отъ тука по рѣка Елешица войскитѣ му се отправятъ къмъ Кюстендилско, за да заематъ селата: Тишаново, Църварица, Илия (?) и Вѣтренъ. Отъ Дупница веднага се поисква военна помощь, защото населението и властитѣ особено много се оиасяватъ отъ башибозука, който неотстѫпно следва редовната войска и обръща всичко на пленъ и на пожаръ. [2]
На 20 юлий часть отъ тая войска напада нашия постъ на Църна скала при с. Вѣтренъ, Кюстендилско. И тука, като при с. Церверище, убива единъ отъ нашитѣ и ранява двама. Въ сѫщото време царевоселскиятъ каймакаминъ се оплаква на кюстендилския окрѫженъ началникъ, че нашитѣ постоянно минавали границата и крадѣли добитъкъ. [3]
Тия сѫ официалнитѣ сведения за сторени золуми надъ населението и за понесени страдания отъ него. Младата държава съ рускитѣ окупационни войски отбраня, колкото е по силитѣ ѝ, своитѣ граници, но да стори нѣщо за българитѣ отвѫдъ границата е безсилна. Тамъ нейната власть недостига, a самата власть отвѫдъ е враждебна на нея. На българската държава не остава нищо друго, освенъ да се примирява съ създаденото положение, да протестира срещу него и да прибира въ предѣлитѣ си потоци отъ бѣжанци. Защитата на населението трѣбвало да поематъ други неотговорни фактори.
Колко сѫ тия бѣжанци на брой, презъ кои мѣста сѫ преминали отсамъ, где точно сѫ се настанили, мѫчно може да се каже. Все пакъ, и оскѫднитѣ сведения, които имаме, сѫ достатъчни да ни разкриятъ отмалко-малко завесата на останалитѣ подъ робство българи. Така, началникътъ на IV отдѣление при Министерството на финанситѣ съобщава, че пѫтьтъ отъ Дупница до Кюстендилъ е пъленъ съ бѣжанци. Повечето сѫ отъ Горно-Джумайско. Тѣ не само не искатъ, но и не мислятъ дори да се върнатъ въ родината си — толкова сѫ несигурни за живота и за имота си. Повечето отъ тѣхъ искали да се настанятъ въ Дупнишко. Едната отъ групитѣ,
1. Тамъ. 2. Дѣло № 90. 3. Тамъ.
136
за която се съобщава, се състояла отъ 60 семейства, неспособни за работа, и отъ 180 способни. Съседнитѣ на Дупница окрѫжни началници даватъ да се разбере, че въ Кюстендилско могатъ да се настанятъ 30 семейства, въ Самоковско — 25 и въ Радомирско— 10–15. За толкова имало мѣсто. [1]
По-точни сведения за числото на бѣжанцитѣ, само за едно опредѣлено време, намираме въ писмото на софийския губернаторъ № 5283 отъ 19 юлий 1879 година. Тѣ сѫ: 690 семейства — 852 мѫчже, 807 жени и 2008 деца. Раздадени сѫ земи на 107 семейства, a на 520 семейства — 676 мѫже, 653 жени и 1625 деца — не, защото не искали да работятъ. Между последнитѣ имало и такива, които притежавали добитъкъ.
Оземенитѣ сѫ предимно отъ Горно-Джумайски и Мелнишки окрѫзи. Тѣ били по-уседнали и по-привързани къмъ труда, макаръ, както се казва въ писмото, „нѣкои отъ тѣхъ и да се скитатъ отъ село въ село и често да изчезнуватъ отъ Кюстендилския окрѫгъ, a после пакъ да се явяватъ".
Неоземени сѫ останали само бѣжанцитѣ отъ Пиянечко и Малашевско. Пъкъ и тѣ самитѣ нѣмали око къмъ земята. Повечето сѫ били наклонни къмъ грабежи, обири и кражби. A когато не имъ се удадѣло нито едното, нито другото, предпочитали да просятъ отъ правителството и отъ частни лица. Една отъ причинитѣ на това имъ държане авторътъ намира въ близостьта имъ до тѣхнитѣ родни мѣста. [2]
При такива условия не можеше да не се появи харамийството, дошло ту на помощь на нашитѣ военни и граждански власти, които не всѣкога успѣватъ да се разправятъ на време съ турския напоръ, ту въ защита на пострадалото население. На много мѣста се образуватъ малки чети, безъ да въ връзка една съ друга помежду си, безъ да действуватъ по единъ строго опредѣленъ планъ и съ сѫщо тъй строго опредѣлени задачи, сир. липсва каквато и да била организация. Отъ тамъ и крайноститѣ, въ които изпадатъ тия харамийски чети, смѣсили подвига съ личното материално благо, поставили не еднажъ своята лична облага предъ общата; себе си надъ защищаваното отъ тѣхъ население.
137
Пръвъ пѫть за хaрaмийски чети се съобщава официално отъ изпълняващия длъжностьта софийски губернаторъ Петковъ на 19 юлий 1879 година, № 5285. Споредъ това съобщение, харамии сѫ се появили преди нѣколко месеца въ гр. Джумая и около Кресна. Когато турската войска влѣзла въ Горна-Джумая, тѣ прибѣгнали въ Самоковския, Дупнишкия и Кюстендилския окрѫзи. Приписватъ имъ се редица безчинства и надъ българското население. Така, въ с. Лисия, Дупнишко, 15—20 души отъ тѣхъ, предимно изъ Кочанско, Малешевско и Разложко, уловили трима търговци и имъ взели 8800 гроша. Следъ това замииали кѫде селата Клисура, Дрѣново, Логодашъ, които още не били заети отъ турцитѣ. Това заставя Петкова да иска военна помощь. [1]
Нa сѫщата дата, 19 юлий 1879 година, се съобщава за три чети. Едната имала за главатарь Тодоръ войвода и се състояла отъ 37 човѣка. Отъ тѣхъ 4 били гърци. Всички били уловени въ Рилския манастиръ, гдето имъ било прибрано и орѫжието, запечатано въ една отъ стаитѣ съ печата на игумена. 33 отъ четницитѣ били препратени въ Дупница, a 4 останали въ манастира. Подпоручикъ Токмачовъ изкарва арестуванитѣ въ Дупница на 32 души. Въ рапорта си отъ 27 юлий 1879 г. той протестира, загдето сѫ задържани безъ дознание и безъ присѫда. За него тѣ сѫ
„Добровольцы, отѣсненные въ настоящее время изъ Македоніи превосходными силами турокъ", които „оставаясь безъ дѣла и хлѣба", ще бѫдатъ принудени да грабятъ и въ скоро време отъ този контингентъ „неизбѣжно должны образоваться первыя разбойничьи шайки въ Болгаріи.”
За да не стане това, Токмачовъ предлага по-опитнитѣ и по-смѣлитѣ отъ тѣхъ да бѫдатъ назначени за полицейски и за горски стражари, a отъ по-коректнитѣ да се оставятъ нѣкои на погранична служба, гдето ще могатъ да замѣстятъ четире-петь пѫти по-голѣмъ контингентъ отъ мѣстната полиция. [2]
Втората, предвождана отъ Георги Видински или Видинли, се състояла отъ 30—40 души. Тя действувала въ Кюстендилско. Отдалечила се по сръбската граница. На чело на третата, съставена отъ около 20 души, стоялъ Димитъръ Карда или Кардала. На нея приписватъ, че е обрала двамина
138
търговци, отъ които задигнала 10,000 лева [1]. Възможно е, тоя случай да е сѫщия, за който се помена по-горе, само че обранитѣ да сѫ се намалили съ единъ, a паритѣ да сѫ се увеличили още съ две хиляди гроша. Чета е водѣлъ и Григоръ Огняновъ, но той я разпустналъ, защото българитѣ убили 20 души отъ момчетата му и ги хвърлили въ Струма. Самъ останалъ да живѣе въ Кюстендилъ. Често ходѣлъ до границата и дѣдо Илйо.
Върлуванията на харамийскитѣ чети, които официалнитѣ сведения не биха могли да представятъ въ по-друга свѣтлина, продължаватъ и презъ следната 1880 година. Така, напр., съобщава се на 24 януарий, че около 30 души харамии се били събрали като пѫтници и влѣзли отъ разни страни въ с. Бобошево. На 25 вечерьта отъ тамъ минали презъ селата Бураново и Бучино. При последното село тѣ се раздвоили. Види ce, тука броятъ имъ нарастналъ на 52 човѣка, защото, безъ да бѫдатъ забелязани отъ пограничнитѣ постове, 20 души отъ тѣхъ прехвърлили границата при последното село, a други 32 се промъкнали въ Турция презъ мѣстностьта Тилкия. Софийскиятъ губернаторъ съ писмо № 1201 отъ 11 мартъ 1880 година донася въ Министерството, че минали оттатъкъ други две чети, които сѫщо се състояли отъ 50—60 човѣка. [2] Чета отъ около 30 души се е образувала и въ кюстендилскитѣ села : Атъ-кория, Сажденикъ и Цървена-Ябълка. Тя минала при последното село турската граница и влѣзла въ с. Саса. Изглежда, че четата е минала на части и се е събрала наново въ това село. [3]
Но възстанията въ тоя край съ центъръ Горна-Джумая ще сѫ почнали още презъ 1878 година, когато се е разбрало, че градътъ ведно съ околностьта си, още не заети отъ турцитѣ, остава въ предѣлитѣ на турската империя. Организаторъ на най-голѣмото възстание е бившиятъ охридски митрополитъ, после пловдивския Натанаилъ. To е Горно-Джумайското, наречено Кресненско. Обявено е на 5 октомврий. Девизътъ му е „свобода и единство" (Н. Коларовъ, Зора, бр. 5846, стр. 8). Тогава Натанаилъ се е намиралъ въ Кюстендилъ. Войвода на четата е билъ рускиятъ капитанъ Калмиковъ. Въ нейнитѣ борби сѫ взели участие и жителитѣ
1. Тамъ. 2. Тамъ. 3. Дѣло № 90.
139
на селата : Кресна, Ощава, Сѣнокосъ, Мечкулъ и др. Възстаницитѣ сполучватъ да прогонятъ турцитѣ и заематъ Кресненската клисура. Въ края на сѫщия месецъ октомврий разложенецътъ Баню Мариновъ, другаръ на Бенковски, успѣва да вдигне възстание въ Рaзложко. Скоро и дветѣ възстания биватъ кърваво потушени отъ турцитѣ [1].
Известни подробности за Кресненското възстание намираме въ окрѫжното на митрополитъ Натанаила отъ 1879 год.
Ето една извадка отъ това окрѫжно :
„Известно е вамъ вече, че Джумайския окрѫгь ще се заемне отъ турцитѣ ; но тѣ не искатъ още да го заемнатъ, защото се боятъ да не би да станатъ стълкновения съ възстаницитѣ и находящитѣ се тамъ воорожени селяне. Въ тоя окрѫгъ ние сме разпредѣлили по следующитѣ мѣста чети, които заедно съ мѣстното народонаселение да пазятъ окрѫга отъ турцитѣ. Числото на възстаницитѣ е: 400 души въ Падежъ и Сушица, 180 Кресна, 250 въ Прѣдѣлъ. Мнозина отъ селянитѣ, които се бѣха изсѣлили изъ Джумайския окрѫгъ въ близолѣжащитѣ окрѫги на княжеството, като не намѣрили тамъ братски приемъ, върнали се въ селата си. Тѣ сѫ рѣшени да измрътъ по-добрѣ на бащиното си огнище съ орѫжие въ рѫка, отъ колкото да се скитатъ немили, недраги по чуждитѣ села. Повечето отъ тия селяне нѣматъ орѫжие a нуждно би било да имъ се даде : защото грѣхота и срамота е да измратъ въ боя марцина". [2]
Тая така ясно подчертана нужда отъ орѫжие е заставила недоволнитѣ българи отсамъ и отвѫдъ границата да замислятъ за по-организована дейность. Пъкъ и самото българско общество намира покровителството на правителството надъ бѣжанцитѣ, обикновено проявявано съ раздаване на помощи, за недостатъчно. То иска по-енергична намѣса не само въ сѫдбата на прокуденитѣ македонци, но и въ сѫдбата на самата Македония. Съ тая цель се нагърбватъ образуванитѣ комитети. Самъ Петко Каравеловъ, който не е вѣрвалъ, че съ чети отъ 50 и 100 души ще се освободи Македония, е поддържалъ тѣсни връзки съ македонствуващитѣ агитатори въ София. [3]
1. Георги Ив. Бѣлевъ. Единъ документъ отъ великъ покойникъ за историята на македонското освободително дѣло. Обзоръ г. I, бр. 24 стр. 2 отъ 21 августъ 1935 год.
2. Тамъ.
3. С. Радевъ, Строителитѣ на съвременна България, т. 1, стр. 471—473.
140
При такова настроение на 16 май 1885 годийа бива ограбенъ складътъ на опълчението въ Кюстендилъ, Споредъ Симеонъ Радевъ, това ограбване станало съ помощьта на прокурора Вл. Недѣлевъ. Повѣрителниятъ рапортъ обаче на кюстендилския окрѫженъ управитель подъ № 3201 отъ 24 май 1885 година ни представя работата по-инакъ. Самата полиция, начело съ околийския началникъ, е съдействувала на Калмикова (писано е Калмуковъ) дa ограби въпросния складъ. Ограбването се е пазѣло въ тайна, особено отъ окрѫжния управитель, за когото се допускало, че може да противодействува. Пo това време въ града били събрани 110 души македонци, готови да минатъ границата, още преди да се разграби складътъ. Предполага ce, че разграбването е станало съ знанието на воинския началникъ Краузе, който, при първия опитъ да се изнесе орѫжието, не само не е съобщилъ никому, но и не поставилъ стража, макаръ склада да се намиралъ подъ негово ведомство. Значи, обирането станало при втория опитъ. Сѫщиятъ тоя Краузе е мълчалъ и следъ обира. Орѫжието е било пренасяно цѣла нощь. Секретарьтъ на воинския началникъ билъ предалъ ключа на обирачитѣ.
Вдъхновитель и организаторъ на обира, то се знае, билъ Калмиковъ. Той, ведно съ тѣзи, които обрали склада, заминалъ за Турция покрай Черната скала. Четата се състояла отъ 120 души, повечето дошли отъ София. Тя се раздѣлила на две части. Първата, образувана отъ 90 възстаника, начело съ Юрукъ Митя и прилепчанина Шикля, минала въ Брѣзово между постоветѣ Сива кобила и Шърбати-връхъ. Другата часть отъ 30 души, начело съ Колю Сакулича и нѣкой си Ташко, бившъ пощалионъ, минала между постоветѣ Руянъ и Саса. Преминаването и на дветѣ чети станало въ сѫбота на 18 срещу 29 май презъ нощьта. Сборниятъ имъ пунктъ отсамъ била мѣстностьта Атъ-кория между Ново-село и мѣстностьта Предѣлъ [1].
Следъ нѣколко деня четата бива разбита. „Обширната полемика по тоя въпросъ — казва Симеонъ Радевъ — установи само единъ фактъ : срещата на окрѫжния управитель Славковъ съ турския каймакаминъ въ Паланка". Тая среща, пакъ споредъ Радевъ, станала на 17 май, единъ день следъ ограбването на склада. А, споредъ датитѣ за минаването на четата отвѫдъ, единъ день преди да се прехвърли въ Турция.
Така се завършва и тоя опитъ за възстание въ Македония.
1. Архива на Вѫтрешното министерство, дѣло № 11.
St. Čilingirov, Les premières résurrections macédoniennes (résumé).
Les congrès de Berlin a laissé beaucoup de questions en suspens entre la Bulgarie et ses voysins, principalement entre la Bulgarie et la Turquie. La question la moins réglée est restée sans doute la question de la délimitation entre les territoires des ces deux états. Longtemps ou не savait pas une telle région a qui appartient-elle. Les commission chargées de la délimitation ont travaillé sans avoir une idée précise. Cela facilitait les Turcs qui entreprenaient des incursions dans différents endroits et chassaient la population bulgare qui se réf.jgiait dans les régions bulgares libérées. Les délits commis par les Turcs ont été très grands surfont dans la région de Gorna-Džumaja. Cette ville même a été quelques fois incendiée.
Le Principauté était pleine de réfugiés, avec lesquels le Gouvernement bulgare не pouvait pas s'occuper, faute de sommes nécessaires. Irrités par le fait qu'ils не peuvent pas être instalés comme il faut dans les régions où ils se sont réfugiés, et étant donnée la nostalgie pour les lieux natales, ils conçoivent l'idée de се révolter contre la Turquie et de liberer leur partie ou au moins de se venger aj Turcs. Pour се but ils forment de bandes, „tchétas" de „haramis", dont la première apparaît au commencement de l'année 1879. En 19 juillet de la même année ou annonce deux autres „tchétas". Mais une véritable résurrection pourra être nomé le mouvement qui s'est produit en 1880 quand le 18 contre 19 mai 120 personnes armées passent la frontière, après avoir pilé l'arsenal de Kjustendil. Le chef de cette „tchéta" était l'officier cosaque Kalmikov. Après quelques jours de combats cette „tcheta" a du retourner en Bulgarie.