9. Нови данни за католишката пропаганда въ Македония презъ XVII вѣкъ
Отъ Ив. Дуйчевъ
Едно отъ най-важнитѣ и интересни събития въ българската история презъ XVII в. е, несъмнено, разцвѣтътъ на католишкото движение въ нашитѣ земи. To е проникнало еднакво въ източнитѣ и въ западнитѣ български земи, до крайнитѣ предѣли на Македония, гранични съ Албания. Историята на това движение показва ясно тѣсната връзка между тѣхъ. Тая връзка се оглежда най-добре въ подбора на лицата за висши духовни длъжности, като се потвърждава и отъ нѣкои намѣрени отъ мене нови документи, които се отнасятъ тъкмо до избора на подобни лица.
Трѣбва да се признае, че, по нѣкаква щастлива случайность, ние сме сравнително добре осведомени върху историята на нашето католишко движение презъ казаното време. Обнародвани сѫ зиачителенъ брой документи [1], а нѣкои
1. Вж. Acta Bulgariae ecclesiastica ab a. 1565 usque ad a. 1799, collegit et digessit P. Fr. Eusebitus Fermendžin (Monumenta spectantia hisioriam Slavorum meridionalium, vol. XVIII, Zagrabiae 1887). — Нѣкои други документи сѫ обнародвани отъ сѫщия авторъ въ неговата сбирка Acta Bosnae роtіssіmum ecclesiastica cum insertis editorum documentorum regestis ab a. 925 usque ad a. 1752 (Mon. spect. hist. Slav. merid., vol. XXIII. Zagrabiae 1892). — Покойниятъ проф. Л. Милетичъ живо ce интересуваше отъ историята на българската католишка пропаганда и остави нѣколко ценни изследвания: Изъ историята на българската католишкa пропаганда въ XVII вѣкъ (Бълг. пp. I, 1894, кн. X, стр. 62—82; кн. ХІ-ХІІ, стр. 146-189); — Седмиградскитѣ българи (СбНУ. I, 1896, стр. 153-256); — На гости у банатскитѣ българи (Бълг. пp. III, 1896, кн. I, стр. 40-57; кн. II, стр. 153-88); — У седмиградскитѣ бългaри (ibidem III, 1896, кн. VI, стр. 46-64); — Заселението на католишкитѣ бългaри въ Седмиградско и Банатъ (СбНУ. XIV, 1897, стр. 284-543); — Книжнината и езикътъ на банатскитѣ българи (СбНУ. XVI—XVII, 1900, стр. 339-482); — Нашитѣ павликяни (ibidem XIX, 1903, стр. 1-369) — Нови документи по миналото на нaшитѣ павликяни (ibidem XXI, 1905, стр. 1-155); — Павликянското нарѣчие (ibidem XXVI, 1910, стр. 1-28); — Седмоградскитѣ бългaри и тѣхниятъ езикъ (Спис. на Бълг. ак. н. XXIII, 1926, стр. 1-181); — последната му статия по въпроса е Италианци свещеници въ Бългaрия и бългaрскиятъ езикъ (Rіvіsta іtalо-bulgara, a. VI, t. VI, № 3, 1936, pp. 101-112).
72
западноевропейски книгохранилища и архиви криятъ още редица други неиздадени паметници. Преди да се прави опитъ за едно цѣлостно изследване върху историята на това проникване на католичеството у насъ [2], а оттукъ и да може да се прецени неговото значение въ общата българска история, необходимо е да се издирятъ и обнародватъ научно по възможность по-голѣмъ брой документи.
I
Въ Ватиканския архивъ сѫ запазени текстоветѣ на петнадесеть „информативни процеси" (processi informativi) въ свръзка съ назначаването и премѣстването на католишкитѣ епископи и архиепископи въ нашитѣ земи презъ XVII в. [3].
2. Въ книгата на покойния Н. И. Милевъ, Католишкатa пропaганда въ Бългaрия прѣзъ XVII вѣкъ. Историческо изслѣдване съ приложения (София 1914), сѫ използвани, освенъ документитѣ, обнародвани отъ Е. Fеrmendžin, Aсta Bulgaria е ессlеsiastica, сѫщо и 190 неиздадени писма и доклади (relazioni) на български католици отъ годинитѣ 1650-1668, които се намиратъ въ Държавния архивъ въ Виена. Отъ тѣхъ той обнародва, като прибавка къмъ своето изследване (стр. 183-194), само шесть, отъ годинитѣ 1659-1668.
3. Тѣзи документи сѫ издадени отъ мене: Iv. Duјčеv, Il cattolicesimo in Bulgaria nel sec. XVII secondo i processi informativi sulla nomina dei vescovicallolici. Appendice: Dr. Ciro Giannelli, Petar Zlojutrić, primo vescovo dei Bulgari cattolici (1601—1623) in una supplica inedita dei suoi fedeli (Orient. Christ. Anal. 111. Roma 1937, 202 pp.). Текстътъ на „информативнитѣ процеси" e даденъ на стр. 75-175; добавенъ е (стр. 9-74) уводъ, въ който сѫ дадени библиографски бележки. Книгата е писана въ Римъ презъ втората половина на 1935 г., и затова не ми бѣха достѫпни известни съчинения, които иначе биха могли да бѫдатъ указани. Нѣкои сведения за мисията на хърватина Александъръ Комуловичъ (вж. Dujčev, op. с., p. 13 sqq.) въ българскитѣ земи бѣ далъ още М. Дриновъ (срв. Съчинения I, София 1909, стр. 547 сл.). Вж. сѫщо: Е. Fеrmendžin, Рrіlоzі к poznavanju diplomatskoga роslanstva Aleksandra Komulovića medju Slovene od godine 1593 do 1597 (Starine XXXVI, 1918, pp. 7-30); използувани сѫ документи отъ единъ барберински рѫкописъ (Cod. Mss. LVIII, 33, ff. 47-60) и отъ единъ рѫкописъ въ Biblioteca Casanatense въ Римъ (Χ. VΙ. 13, f. 218 et f. 366). — Ν. Žіс, Ηrvatske knjižice Al. Komulovića (Vrela i prinosi V, 1935, pp. 162-181); срв. Бележката на v. N(ovak) въ Jugoslovenski istoriski časopis II, sv. 1-4, 1936, p. 383. — вж. Сѫщо указанията на V. Vasiliu, Il Principato moldavo e la Curia Papale fre il 1606-1620 (Diplomatarium italicum II, 1930, pp. 1-71), p. 3 e nota 4, p. 4. — 3a Pietro Cedolini (вж. Dujčev, op. c., p. 11 sqq.), вж. още G. Hoffmann, Griechisclie Patriachen und römische Päpste. Untersuchungen und texte II, 4 (Orientalia christiana, vol. XXV, 2, n. 76, 1932), p. 227 sqq. — За „Абагара" на Ф. Станиславовъ (вж. Dujčev, op. c., p. 54) вж. още М. Г. Попруженко, Абaгaръ (изв. Отд. русск. яз. и слов. X, 1905, кн. 4, стр. 229-258); — В. Пундевъ, Сборникътъ Абaгaръ отъ епископъ Ф. Станиславовъ (годишникъ наa Нap. Библиотека въ Пловдивъ 1924, стр. 289-337). Единъ екземпляръ отъ това рѣдко издание се намира и въ ватиканската библиотека. — За литературната дейность на Р. Леваковичъ (къмъ текста у Dujčеv, ор. c., р. 47 et n. 6) вж. още Ю. Кулаковскій въ Изв. Отд. русск. языка и слов. VIII, 1903, кн. 2, стр. 269 сл. За M. Bandini вж. Още Starine, XXXV, 1916, pp. 411, 412 et pass.; p. 416 et pass, за Леваковичъ. — вж. Още: Г. Палашевъ, Изъ живота и обичаитѣ нa банатскитѣ българи (СбНУ. XXII-XXIII, 1906-1907, стр. 1-16, отд. отп.). — В. Ц. Савовъ, Две павликянски селища въ Луковитско (Бълг. прегл. I, 1930, кн. 3, стр. 427-430). За католишката пропаганда въ България вж. сѫщо и М. Дриновъ, Съчинения II (София 1911), стр. 139-155. — Фондътъ Processus ecclesiarum отъ Ватиканския архивъ е билъ използуванъ съвършено малко досега отъ изследвачитѣ (вж. указанията у Dujčеv, ор. c., р. 25 sqq.). Текстътъ на единъ „processus inquisitionis super statu ecclesiae Zagrabiensis. . .”, отъ 1657 год., e обнародванъ отъ I. Pl. Borković, Prilog povijesti biskupa Martina Borkovića i zagrebačke biskupije u drugoj polovici XVII vijeka (Starine XXXV, 1916, pp. 375-395).
73
Тѣзи документи даватъ извънредно важни биографични сведения за водителитѣ на българското католишко движение и за неговитѣ срѣдшца. Нѣкои отъ „процеситѣ" се отнасятъ до католишкитѣ срѣдища въ македонскитѣ земи.
Създаването на фонда „информативни процеси" се дължи на стремежа на католишката църква да бѫдатъ въздигани въ епископски и архиепископски санове най-подходнитѣ за това лица. Още на Триденския съборъ (1545-1563) е била изтъкната необходимостьта епископитѣ да бѫдатъ назначавани само следъ сериозенъ и правиленъ разпитъ върху
74
тѣхнитѣ качества и достоинства [1]. Папа Григорий XIV (1590—1591), съ папска була „Onus Apostolicae servitutis" отъ 15 май 1591 г., установилъ по-точни правила въ свръзка съ този разпитъ. [2] Когато „информативниятъ процесъ" е трѣбвало да бѫде извършенъ въ Курията, разпитътъ е трѣбвало да се рѫководи отъ кардинала-покровитель (protector) на съответната страна или общо отъ единъ кардиналъ, назначенъ за това отъ папата. Установени били сѫщо нѣкои правила относно качествата на самитѣ свидетели, които е трѣбвало да бѫдатъ призовани на разпита. He сѫ се допускали за свидетели сродницитѣ, враговетѣ, близкитѣ приятели и съпериицитѣ на кандидата. Въ нашитѣ „информативни процеси" като свидетели сѫ призовани обикновено духовни лица (свещеници или монаси францискани), по произходъ отъ Босна, Далмация и България. На свидетелитѣ е трѣбвало да бѫдатъ задавани известенъ брой (обикновенно 13) въпроси все въ свръзка съ биографията на кандидата: дали е роденъ отъ родители католици, свързани въ законенъ бракъ; дали е навършилъ 30-годишнината си възрасть; преди колко време е въздигнатъ въ свещенически чинъ или е постѫпилъ въ монашески орденъ; какво е неговото образование; дали познава добре църковнитѣ обреди; какво знаятъ за чистотата на неговата вѣра, нравствения му животъ, неговата разумность и похватность. Свидетелитѣ е трѣбвало да указватъ, следъ всѣки отговоръ, отгде сѫ осведомени върху това, което съобщаватъ. Отговоритѣ сѫ били давани подъ клетва и тайно. Въ нѣкои случаи показанията сѫ били подкрепяни съ подписа на свидетеля. Нѣкои промѣни въ реда на разпита сѫ били въведени отъ папа Урбанъ VIII (1623—1644), съ една була отъ 1627 год. [3] Едно отъ най-важнитѣ нововъведения е това, че свидетелитѣ не бивало да бѫдатъ лица, изпращани отъ кандидата, но трѣбвало да бѫдатъ призовавани отъ самата Курия. Следъ разпита върху качествата на кандидата,
1. Вж. указанията у Dujčеv, op. с., p. 25 sqq.
2. Текстътъ на булата вж. у С. Сосquelines, Вullarum, prіvіlеgіоrum aс dірlomatum Rom. Pontificum amplissima collectio V, pars I (Romae 1751), pp. 268-271, n. XVI. Gregorii XIV, anno 1. — Cp. сѫщо указанията y Dujče, op. c., p. 26 sqq.
3. Вж. текста y C. Cocquelines, op. c., VI, pars I (Romae 1758), pp. 73-77, n. CCXXXIV.
75
на свидетелитѣ сѫ били задавани въпроси (обикновено 12) върху положението и състоянието на съответната епархия (super statu ecclesie et civitatis). [1] Зададенитѣ въпроси засѣгали: географското положение на епархията (dioecesis); нейната голѣмина, броя на жителитѣ католици; подъ чия политическа власть се намира; изисквали сѫ се сведения за главната (катедралната) църква; дали има въ нея мощи на светци; какви други свещенически санове има тамъ; какви владения има църквата; имали тамъ училища, манастири, братства (confraternitates) на миряни и къмъ кой религиозенъ орденъ принадлежатъ; какви по-важни градове и мѣстности сѫществуватъ въ епархията; какви приходи има главната църква; защо въпросното седалище е свободно. [2] Самиятъ характеръ на „информативнитѣ процеси" прочее опредѣля тѣхната важность като исторически извори. Преди всичко, това сѫ официални документи; сведенията сѫ давани най-често отъ незаинтересовани лица, тайно и подъ клетва. На свидетелитѣ сѫ били задавани строго опредѣлени въпроси — именно въ свръзка съ личностьта на кандидатитѣ. По такъвъ начинъ ние имаме сведения за мѣсторождението на кандидата, датата на раждането, родителитѣ, образованието, изпълняванитѣ длъжности и пр., — сиречь, тъкмо онѣзи сведения, които почти винаги сѫ били пренебрѣгвани въ другитѣ наши извори. Въ сѫщото време тѣзи сведения се даватъ не само отъ едно лице, а отъ нѣколко свидетели, и това дава възможность да бѫдатъ съпоставяни, поправяни и допълвани. Най-често и самитѣ свидетели сѫ принадлежали къмъ българското католишко духовенство. Въ „информативнитѣ процеси" намираме важни сведения и за свидетелитѣ, защото тѣ сѫ били задължавани да дадатъ сведения за себе си, преди да изложатъ своитѣ показания: име, мѣстопроизходъ, възрасть, свещенически или монашески санъ. Въ петнадесеттѣхъ „информативни процеся", въ свръзка съ българскитѣ и македонскитѣ земи, сѫ засегнати всички почти най-видни католшки деятели у насъ: Илия Мариновъ, Петъръ Богданъ Бакшевъ, Филипъ Станиславовъ, Франческо Соимировъ, П. Парчевичъ, Марко Бандини, Хиацинтъ Макриподари,
1. За текста на въпросника вж. Сосquеlіnes, op. с., pp. 76-77.
2. Върху по-нататъшния ходъ на процеситѣ вж. подробности у Duјčev, op. с., p. 28 scq.
76
Рафаелъ Леваковичъ, Ст. Княжевъ, Антонъ Стефановъ, Андрей Богданъ съ неговия племенникъ Петъръ Богданъ и Даниелъ Дуранте.
II
Между тия „информативни процеси" има и такива, които се отнасятъ до македонскитѣ земи. Колкото и кѫси и непълни, тѣ сѫ твърде важни за историята на тия земи отъ онова време, особено за населението и неговото положение. Ето какво научаваме отъ нѣколко известни мене такива документи:
1. Съ такъвъ единъ „информативенъ процесъ" отъ 2 май 1647 г. бива избранъ за архиепископъ на Охридската католишка църква известниятъ хърватски книжовникъ Рафаилъ Леваковичъ. [1] Изглежда обаче, че той не е могълъ да посети своята епархия. Нѣкои негови приятели го предупредили за опасноститѣ, на които би се изложилъ, ако посети своето седалище. Въ едно свое писмо отъ 1648 год. Р. Леваковичъ съобщава, че билъ получилъ писмо отъ нѣкой свой познатъ въ София, съ което този го увещавалъ да не отива въ Охридъ, защото рискувалъ или да загуби живота си или пъкъ да навреди на тамошнитѣ католици. [2] Презъ сѫщата година, къмъ края на м. май, той изпраща отъ Задъръ друго писмо, съ което се оправдава, че не може да посети своята епархия поради голѣмитѣ опасности отъ страна на турцитѣ. [3] Р. Леваковичъ умрѣлъ въ началото на м. декемврий 1649 год. [4] Изглежда, че той не е сторилъ нищо като охридски католишки архиепископъ.
2. Презъ 1649 год. е билъ въздигнатъ въ чинъ скопски католишки епископъ домениканецътъ Хиацинтъ Макриподари
1. Указания за него вж. у Dujčеv, op. с., p. 47 sqq.; текстътъ на процеса pp. 98-102. Декретътъ на Конгрегацията е отъ 16 мартъ 1647 г.
2. E. Fermendžin, Listovi o izdanju glagolskih crkvenih knjig ai o drugih književnih poslovih u Hrvatskoj od god. 1620-1648 (Starine XXIV, 1891, pp. 1-40), p. 40.
3. Вж. E. Fermendžin, Acta Bosnae pp. 403-464, n. 1399.
4. Приема ce обикновено, че Леваковичъ e умрѣлъ къмъ 1650-1653 г.. Точната дата обаче може да се установи възъ основа на указанията у Е. Fermendžin, Aсta Вulgariae p. 212, n. 119; p. 204, n. 113. Срв. Dujčеv, op. с., p. 50.
77
(Hiacynthus Macripodari), отъ о-въ Хиосъ, [1] но и той, изглежда, не е сторилъ нищо за католишкото движение въ този край.
3. Презъ м. юний 1649 г. Марко Бабичъ (Babić), викарий на антиварския архиепископъ, билъ предложилъ въ Римъ да бѫде въздигнатъ въ чинъ католишки епископъ на гр. Призренъ единъ отъ виднитѣ деятели на българското католишко движение, именно францисканецътъ-чипровчанинъ Франческо Соимировъ. [2] Малко по-късно, презъ августъ сѫщата година, сѫ били изпратили препорѫка за него и кустодътъ (custos) на българската францисканска кустодия фра Павелъ отъ Петикладенци и отцитѣ отъ кустодията. [3] Учительтъ Иванъ Лиловъ и марцианополскиятъ архиепископъ Марко Бандини изпратили свидетелства за него, а софийскиятъ архиепископъ Петтъръ Богданъ сѫщо горещо го препорѫчвалъ на Конгрегацията въ Римъ. [4] Тъй като назначението се забавило, българскитѣ католици писали още нѣколко пѫти съ сѫщата настойчивость. [5] Презъ 1649 год., може би презъ лѣтото, самъ Соимировъ дошелъ въ Римъ, но неговитѣ едновѣрци въ България останали дълго време безъ никаква весть. [6] Най-сетне, съ писмо отъ 26 септемврий 1650 год., Конгрегацията на Propaganda fide предложила да се нареди „ииформативенъ процесъ" за назначението му. [7] Това станало на 6 октомврий сѫщата година. Въ процеса се казва, че Фр. Соимировъ е трѣбвало да бѫде назначенъ за призренски епископъ, защото тази църква била свободна поради смъртьта на
1. Текстътъ на „информативния процесъ" у Dujčev, op. с., pp. 112-122; да се поправи въ заглавието датата 1648 въ 1649 год.; срв. р. 55.
2. Вж. Е. Fermendžin, Acta Bulgariae pp. 192-193, n. 105. Указания за католишката църква въ Призренъ съ дадени у Dujčev, op. с., p. 137, n. 1.
3. Вж. ibidem pp. 193-194, n. 106.
4. Вж. ibidem p. 195, n. 108; p. 197, n. 110; pp. 203-204, n. 112.
5. Вж. ibidem pp. 205-206, n. 114.
6. Вж. ibidem p. 211, n. 117.
7. Вж. ibidem pp. 211-212, n. 118. Датата на този декретъ, издаденъ отъ Е. Fermendžin по преписъ отъ Архива на Пропагандата, е юлий 1650 г.; въ „процеса" обаче е запазенъ другъ текстъ, съ дата 26 септемврий 1650 год.; вж. текста на „информативния процесъ" у Duјčеv, op. с., pp. 123-127.
78
антиварския архиепископъ Петъръ Масареки (vacantem per obitum bone mem. Petri Massarechi archiepiscopi Antibaren.), който билъ натоваренъ да я управява. [1] За свидетели на „процеса" сѫ били призовани двама чипровски францисканци, именно: Гаврилъ Манчичъ (Манчевъ: сѫщо Gabriel Thomasius) [2] и Георги Стефановъ Юскановичъ (Georgius quondam Stephani Jouscanovich). На двамата сѫ били зададени по тринадесеть въпроса въ свръзка съ личностьта на кандидата, и свидетелитѣ дали отговори съ ценни показания за Фр. Соимировъ. [3] За жалость, въ процеса не сѫ дадени сведения за състоянието на епархията. Съ едно писмо отъ края на сѫщата година архиепископътъ Петъръ Богданъ молилъ Конгрегацията да бѫдатъ изпратени документитѣ въ свръзка съ назначението на новия епископъ, та да може да бѫде рѫкоположенъ и да отиде въ своето седалище (ассіò si potesse consecrare et andar alia sua residenza). [4] Съ едно писмо отъ 27 май 1651 год., Фр. Соимировъ съобщава, че на 21 май сѫщата година е билъ рѫкоположенъ въ Венеция отъ апостолическия нунций. [5] Изглежда, че Фр. Соимировъ ce е грижилъ за своята епархия, защото е известно, че къмъ 1653 год. той е билъ въ споръ съ Андрей Богданъ, назначенъ за охридски католишки архиепископъ, въ свръзка съ въпроси за църковна юрисдикция. [6] Презъ пролѣтьта 1656 год. Фр. Соимировъ билъ въздигнатъ въ чинъ охридски архиепископъ. [7]
1. Вж. Dujčеv, ор. с., р. 123.
2. Указанията за Г. Манчичъ вж. у Dujčеv, ор. с., р. 124, n. I.
3. Вж. у Dujčev, ор. с., р. 124 sqq.
4. Вж. Е. Fermendžin, Acta Вulgarіaе p. 215, (n. 122).
5. Вж. ibidem, p. 216, n. 124. Апостолически нунций въ Венеция по това време (1646-1652) е билъ Scipione Pannocchieschi d'Elce, архиепископъ на Пиза, по-късно (въ 1657 г.) избранъ за кардиналь. Вж. Н. Віandet, Les nonciatures apostoliques permanentes jusqu' en 1648 (Helsinki 1910), pp. 233, 261, 278.
6. Вж. Fermendžin, Acta Bulgariae pp. 225-226, n. 135. — R. De Martinis, Iuris Pontifici de Propaganda fide pars prima..., vol. I (Romae 1888), pp. 284-285, n. 1, една була на папа Алекеандра VII отъ 1655 г.; съдържа указания за много географски имена въ македонскитѣ земи. Между рѫкописитѣ на Бранкачанската библиотека въ Неаполъ М. Дриновъ (ПСн. 1, 1870, стр. 54-55 = Съчинения I, София 1909, стр. 91) бѣ намѣрилъ единъ рѫкописъ „De jurisdictione Prisrinensis", сиречь за правата на католическия призренски епископъ, отъ епархията на когото охридскиятъ архиепискомъ несправедливо си присвоилъ нѣкои градове. Дриновъ датира паметника къмъ срѣдата на XVII в. Това известие се отнася очевидио до спора между Фр. Соимировъ и Андрей Богданъ и, може би, текстътъ, откритъ отъ Дриновъ, е само единъ преписъ отъ булата на напа Александра VII.
7. Вж. по-нататъкъ; у Dujčev, op. с., pp. 137-143.
79
4. Съ „информативенъ процесъ" отъ 3 февруарий 1651 г. е билъ назначенъ за охридски архиепископъ Андрей Богданъ. [1] Като свидетели на този процесъ сѫ били призовани софийскиятъ архиепископъ Петъръ Богданъ и никоиолскиятъ епископъ Филипъ Станиславовъ. Петъръ Богданъ далъ любопитни сведения за кандидата, тъй като го познавалъ отъ около 15 години. Отъ неговитѣ показаиия се узнава, че Андрей Богданъ дълги години е билъ свещеникъ (parrochiano) при разни църкви, a по това време билъ въ Прищина. Филипъ Станиславовъ сѫщо познавалъ отдавна кандидата и далъ за него благоприятни показания. Но сѫщо и епископъ Андрей Богданъ не можалъ да пребивава въ своята епархия, понеже „като не билъ отъ тази народно.сть, нито познавалъ езика, страхувалъ се, че не ще бѫде приетъ" [2], може да се предполага обаче, че той ще да е полагалъ грижи за католишката пропаганда, защото презъ 1655 г. е писалъ на Конгрегацията съ молба да му се отпустне необходимата помощь за издръжка на петима мисионери, които трѣбвало да действуватъ въ ония земи. [3]
5. Съ новъ процесъ отъ 12 февруарий 1656 год. и съ консисториално решение отъ 6 мартъ сѫщата година, [4] сѫщиятъ Андрей Богданъ е билъ премѣстенъ като архиепископъ на Скопската католишка църква, като му било възложено управлението на всички катедрални католишки вакантни църкви въ сръбскитѣ земи (cum concessione in adminislratione omnium cathedralium nunc in regno Serviae vacantium). [5] Ha процеса били призовани за свидетели Франческо Соимировъ, като призренски католишки епископъ, и францисканецътъ Петъръ Джеферовичъ (Petrus Geferovich). Отъ показанията на свидетелитѣ може да се заключи, че епископътъ никакъ не е бивалъ въ своята епархия. Двамата свидетели
1. Текстътъ вж, у Dujčev, op. с., pp. 128-131; да се поправи погрѣшно указаната тамъ (р. 60) дата 27 февруарий.
2. Вж. текста y Dujčev, op. c., pp. 132, 133.
3. Вж. Starine XXV, 1892, pp. 193-194, n. 17. Той молилъ за (un) „sussidio conveniente per cinque missionarii, che dovranno servire all'infrascritti luoghi, cioè Pristina, Trepcia, Crattovo, Montenegro et le ville di Glias Brailzo et Berniza".
4. Вж. текста y Dujčev, op. c., pp. 131-136.
5. ibidem p. 136.
80
дали сѫщо нѣкои общи сведения за гр. Скопие. Споредъ тѣхъ, Скопие е билъ голѣмъ градъ (città grande), безъ крепостни стени (senza muraglie), съ (около) 30 хиляди кѫщи, отъ които само десеть на католишки семейства. Главната църква (la chiesa metropolitana), съ древенъ строежъ (di аntica structura е nobile), подъ името Св. Петка (S. Veneranda), е била превърната въ джамия. Епископътъ свещенодействувалъ въ единъ параклисъ (una capelluccia) до кѫщата на свещеника (parocho), гдето и обитавалъ. Между подгласнитѣ седалища (le chiese suffraganee) Фр. Соимировъ указалъ сѫщо и своята, призренската църква.
6. Въ сѫщия день (12 февруарий 1656 год.) билъ извършенъ и другъ „информативенъ процесъ" за назначението на Фр. Соимировъ за охридски архиепископъ. [1] За свидетели на процеса сѫ били призоваии призренскиягь католишки свещеникъ Петъръ Богданъ (Petrus Bogdanus presbiter Prisгеn. dioces. quondam Thadei filius), племенникъ на Андрей Богданъ, [2] и францисканецътъ П. Джеферовичъ. Показанията на свидетелитѣ сѫ ценни, защото засѣгатъ дейностьта на Соимирова като призренски епископъ. Споредъ първия свидетель, Соимировъ е пребивавалъ при своята църква, доколкото е могълъ (conforme ha possuto), а вториятъ свидетель потвърдилъ, че той е прекарвалъ въ своята епархия по-голѣмата часть отъ времето (per la maggior parte del tempo). Той ежегодно (ogni anno) извръшвалъ епископскитѣ си посещения въ епархията и изпълнявалъ добре обредитѣ. П. Богданъ билъ осведоменъ за това, защото самъ лично прекарвалъ въ тѣзи мѣста и го видѣлъ (per essermi trovato in detti luochi. . .; per haverlo veduto molte volte). Свидетелитѣ дали сѫщо нѣкои сведения за гр. Охридъ. Първиятъ свидетель заявилъ, че гр. Охридъ се намира въ България, на брѣга на езерото Лихнида (lago Lignido), и е срѣдище на една доста населена область, обитавана отъ много католици, но по-голѣмата часть отъ населението сѫ били православни; намирала ce е подъ властьта на турцитѣ. Катедралната църква, подъ име Св. София, е била превърната въ джамия; нѣмало е никаква католишка
1. Текстътъ ibidem pp. 137-143.
2. За Петъръ Богданъ, по-късно скопски архиепископъ, вж. указанията у Dujčеv, ор. с., р. 70 sqq.
81
църква, и въ цѣлата епархия иѣмало повече отъ двама свещеници (non vi sono più di doi preti), и тѣ сѫ ce грижели за населението. Сѫщото е било потвърдено и отъ другия свидетель, който обаче заявилъ, че въ епархията е имало „малко християни [да се разбира: католици], но много схизматици" [да се разбира: православни] (vi sono pochi christiani, ma molti scismatici). He e известно каква e била дейностьта на Фр. Соимировъ като охридски католишки архиепископъ. Знае се само, че той е писалъ на Конгрегацията за голѣмитѣ трудности, съ които е могло да се добие позволение отъ турцитѣ да влѣзе въ епархията си, и молилъ да му се отпустне нѣкаква помощь за това. [1]
7. Скопскиятъ архиепископъ Андрей Богданъ не е проявилъ, изглежда, нѣкаква особена дейность, та презъ 1677 г. секретарьтъ на Конгрегацията Урбано Чери (Urbano Cerri) е далъ неласкавъ отзивъ за него, като осведомилъ папа Инокентий XI, че е билъ „доста небреженъ” (assai negligente). [2] Стариятъ архиегшскопъ помолилъ, презъ 1677 год., да бѫд, освободенъ отъ длъжность, като на неговото мѣсто бѫде назначенъ племенникътъ му П. Богданъ, съ задължение да го прехранва, докато е живъ. [3]
Съ „информативенъ процесъ" отъ 5 октомврий 1677 год. и консисториално решение отъ 8 ноемврий сѫщата година П. Богданъ билъ премѣстенъ за скопски архиепископъ. [4] За свидетели били призовани Иоанъ (Иеронимъ) Пастрицио (Hieronymis Pastritius) и единъ свещеникъ отъ Лешъ (Албания). Първиятъ свидетель е далъ, между другото, нѣкои сведения за гр. Скопие, но възъ основа на докладитѣ, които билъ видѣлъ въ Секретарията на Конгрегацията (per haver veduto le relationi che stanno in secreteria di Propaganda Fide). Той знаелъ, че Скопие е голѣмъ градъ, съ малко католици; митрополитската църква е била превърната въ джамия;
1. Вж. у Fеrmendžіn, Acta Bulgariae pp. 254-255, n. 148.
2. Вж. у A. Тheiner, Vetera monumenta Slavorum meridionalium historiam spectantia II (Zagrabiae 1875), p. 213. — Срв. сѫщо Dujčev, op. c., p. 61.
3. Вж. текста y Dujčev, op. c., p. 165. Да ce поправи датата (p. 61) 1676 на 1677.
4. Тeкстътъ на процеса у Dujčev, op. c., pp. 161-166.
82
архиепископътъ обикалялъ по църквитѣ (parrochie) и самъ свещенодействувалъ. Неговото положение е било много злощастно (essendo il suo stato infelicissimo) и нѣмалъ никакви други доходи, освенъ онова, което е получавалъ като милостиня и което му давала Конгрегацията.
Неспокойното положение на тѣзи краища по това време не позволявало на новия архиепископъ да пребивава при своята църква и той е билъ принуденъ да странствува, отначало въ Чипровецъ, а по-късно въ Италия. [1] Презъ мартъ 1686 год. той е молилъ конгрегацията да му бѫде отпустната нѣкаква помощь, за да може да се върне при своята църква. [2] Наистина, той се завърналъ, но наскоро, презъ декемврий 1689 г., умрѣлъ въ Прищина. [3] Архиепископъ П. Богданъ е авторъ на дес важни релации до Конгрегацията за състоянието на своята епархия. [4]
8. Наскоро следъ смъртьта на П. Богданъ, презъ 1690 г., съ „информативенъ процесъ" билъ избранъ за глава на овдовѣлата Скопска архиепископия францисканецътъ Даниелъ Дуранте отъ Арецо (Daniel Durante presbiter Aretinensis). [5] За процеса сѫ били призовани трима свидетели. Любопитни сѫ показанията на третия свидетель (Abbas Michael Tisottus q. Pellegrini filius presbiter Primariensis), споредъ когото гр. Скопие въ това време е ималъ около двадесеть хиляди кѫщи (case) и около осемдесеть хиляди жилища (habitationi); само дванадесеть отъ тѣзи кѫщи сѫ били католишки, а другитѣ били на православни, сиречь източно-православни: гърци, арменци, и турци. [6] Той заявилъ сѫщо, че архиепискоггьтъ е билъ пребивавалъ на различни мѣста, но повечето прекарвалъ въ Прищина (per lo piu risiede a Pristina).
1. Вж. указанията за изворитѣ у Duјčеv, op. с., p. 70 sqq.
2. Указанията, по неиздадени материали, у Dujčev, op. с., p. 71.
3. Срв. М. Premrou, Кatоlіčkі nadbiskupi u Skoplju (Гласник Скоп. науч. др., I, 1925-1926), стр. 331.
4. Издадени сѫ отъ A. Тhеinеr, op. с., II, pp. 217-218, 220-221; преиздадени (безъ да се знае предишното издание) и отъ G. Gеntіlizzа, Relazioni dello stato spirituale e temporale del regno di Serbia ed Albania dal 1288 al 1666 (Bessarione XXIII, fasc. 149-150, 1919, pp. 166-181), pp. 168-173; 174-181.
5. Текстътъ на процеса y Dujčev, op. c., pp. 167-174.
6. Вж. ibidem pp. 170-171.
83
Той сѫщо изтъкналъ, че архиепископията е била доста голѣма — откъмъ София чакъ до Пулати и Шкодра (la sua diocesi sarà di giro circa cento miglia, estendendosi verso Sofia e verso Pulati e Scuttari). Къмъ процеса e билъ добавенъ завѣренъ преписъ на релацията отъ 1681 г. на архиеп. Петъръ Богданъ за състоянието на Скопската архиепископия. Нищо не се знае за дейностьта на новия скопски архиепискоігь и дали изобщо е посетилъ седалището си.
Презъ 1696 г. той е билъ премѣстенъ за глава на Смирненската църква [1].
* * *
При сегашното състояние на нашитѣ извори твърде мѫчно е да се установи въ пълнота значението на католишката пропаганда въ македонскитѣ земи. Неотречимо е обаче, че опититѣ да се установи една католишка йерархия въ нѣкои македонски области е било отражение отъ разцвѣта на католишкото движение въ България. Трѣбва, следователно, да се предполага, че упадъкътъ на католишката пропаганда въ България следъ Чипровското въстание ще да ce е отразилъ сѫдбоносно и върху опититѣ за проникване на католичеството въ Македония. Докато за католишкото движение въ българскитѣ земи ние сме сравнително по-добре осведомени и, следователно, можемъ по-пълно да преценимъ неговото значение въ религиозния и културенъ животъ на нашия народъ презъ XVII стол., сведенията за движението въ македонскитѣ земи още се ограничаватъ само въ познаване нѣкои дати, имена и дребни прояви. Но изворитѣ за католишката пропаганда у насъ презъ XVII в. Още не сѫ напълно издирени и обнародвани, и затова трѣбва да се очаква, че нѣкои нови документи могатъ да ни дадатъ ценни сведения.
1. Вж. ibidem p. 72