Македонски Прегледъ
Година
X, книга 1-2, София, 1936

 

5. Животъ и дейность на Хаджи Партения, архимандритъ Зографски, епископъ Кукушко-Полянски и митрополитъ Нишавски

(По случай на 60-годишнината отъ неговата смърть).

 

Отъ Филипъ Томовъ.

 

1. Семейство, рождение, детство и младини на Хаджи Партения
2. Архимандритъ Партений Зографски като учитель, книжовникъ и общественикъ
3. Хаджи Партений като Кукушко-Полянски епископъ и черковно-училищенъ дѣецъ
4. Хаджи Партений като Нишавски митрополитъ и черковно-училищенъ дѣецъ

 

Митрополитъ Партений.

 

 

Факсимиле отъ негово саморѫчно писмо отъ 1868 год. 14 декемврий

 

 

За тоя многозаслужилъ и измѫченъ деецъ по българското възраждане и църковнитѣ борби на българитѣ никой до сега, освенъ Лазаръ Димитровъ (вж. „Извѣстия на семинара по славянска филология при университега въ София за 1904 и 1905 години, стр. 359—380), не се заелъ по-цѣлостно да опише неговия животъ и неговата народополезна и книжовна дейность. Той е почти забравенъ. Затова отъ редъ години насамъ си бѣхъ поставилъ за задача да събера данни отъ всевъзможни източници (свидетелства на негови роднини, стари негови съотечественици и съратници и редъ други писменни документи, които посочвамъ на съотвѣтното мѣсто) за да науча живота му та да дамъ по-голѣмо осветление на образа на тоя бележитъ народенъ общественикъ.

 

 

1. Семейство, рождение, детство и младини на Хаджи Партения.

 

Той е първороденъ синъ на православни родители Хаджи Василко Тризлоски отъ Галичникъ [1] и жена му Доста. Хаджи Василко е родоначалникъ на семейството Хаджиевци, защото пръвъ той отъ селянитѣ, заедно съ тримата си синове, е отишелъ на поклонение на Божи гробъ и се е удостоилъ съ званието хаджия. Следъ нѣколко години отъ смъртьта на жена си Доста Хаджи Василко се оженилъ втори пѫть. Отъ

 

 

1. Галичникъ допреди световната война е билъ едно голѣмо цвѣтуще село, a презъ времето на тая война, когато повече отъ три години бѣше подъ българска власть, биде прогласемо за околийски градъ на цѣлата Рѣканска область безъ селата Гари, Осой, Могорче, Горно и Долно Мелничани, Горно и Долно Косовргсти, които по турското административно дѣление сѫ влизали въ тая область. Галичникъ се намира въ една отъ скалиститѣ гънки на Бистра планина, обиколень отъ девствени гори.

 

Галичникъ е основанъ преди повече отъ 300 години отъ голѣми скотовъдци — кехаи, дошли да лѣтуватъ съ своитѣ огромни стада въ мѣстноститѣ на „Бистра планина", при богата паша и студена вода, отъ полскитѣ мѣста около Солунъ до рѣката „Галикъ", на чието име е било наречено селището. Къмъ 1860 година, споредъ ститистиката на Ст. Верковичъ, въ Галичникъ е имало около 300 кѫщи, a по после бързо нарастнало населението и достигнало до 403 кѫщи съ 863 брачни двойки при 2698 жители (1306 мѫже и 1292 жени). Споредъ книгата на В. Кѫнчевъ „Македония — етнография и статистика 1900" (страница 263) Галичникъ се е населявалъ отъ 3,300 жители, a презъ 1914 година, следъ завладяването му отъ сърбитѣ, споредъ едно сръбско описание, той е ималъ 3112 жители. Когато Галичникъ бѣ подъ българска власть, споредъ „Списъкъ на населенитѣ мѣста въ Македония отъ 1916 год. (стр. 98)" Галичникъ е наброявалъ 3128 жители, но сега тоя градъ по народонаселение е значително намалѣлъ и жителитѣ му сѫ много западнали и осиромашели. Жителитѣ на града сѫ се черкували въ храма „Св. Петка", построенъ презъ 1803 година. Въ Галичникъ има 12 чешми: „Упия", „Мойсовъ клàденецъ", „Чỳдула", „Велèниича", „Кадàниче", „Аврàмиче", „Бърдиче", „Вегèнишча", „Ячекỳлица", „Гòрни виръ" и други. Градътъ е раздѣленъ на четири махали: „Чỳчка" (Мойсо) мале", „Станѝшъ мале", „Пецàнъ мала” и „Томò мале". Преди войната се е дѣлилъ на следнитѣ фамилии (потекла, родове), наредени по азбученъ редъ: Хажиевци, Алаутовци, Бабалиевци, Байрамовци, Божковци, Брезовци, Бужаровци, Бундалевци, Бундовци, Воперовци, Вълчевци, Гугулевци, Гърдановци, Жантевци, Жиковци, Койовци, Карагьозовци, Караяновци, Кежаровци, Кеновци, Кецкаровци, Кипровци, Козоловци, Колачевци, Кутревци, Куцуловци, Кържановци, Лайкинци, Лакинци, Лумбаревци, Льузевци, Льулевци, Марковци, Мауровци, Мицовци, Музевци, Муратовци, Панговци, Пендаровци, Плешковци, Поповци, Равановци, Синановци, Станишевци, Томовци, Топузовци, Тортевци, Тулевци, Угриновци, Филиповци, Франговци, Фърчковци, Церговци, Цинцаровци, Чадловци, Чальовци, Чапаровци, Чоланчевци, Чудуловци, Чутинци, Шаровци, Шандуловци, Юрмовци, и Юруковци.

 

 

32

 

първата си жена Хаджи Василко е ималъ трима синове: Павелъ (Павле) — светското име на Хаджи Партения, Хаджи Тодоръ, Хаджи Исая (Исо) и дъщеря Везира, омѫжена за съселянина си Димитра (Митрета) Кузмановъ Тортески, отъ когото имала синове Наке (Янаки) и Кузманъ и дъщеря Кумрия. Отъ втората си жена е ималъ други четирима синове: Алекса, Димо, Огненъ и Стефо. Семейството Хаджиевци се е ползувало, ползува се и сега съ много добро име. Хаджи Василко, като знатенъ и почтенъ кехая (едъръ скотовъдецъ) е ималъ широки връзки съ видни личности въ Дебъръ, Битоля, Скопие, Солунъ, Цариградъ, Аласона и други мѣста въ Турция. Ималъ е цѣли стада овце, коне и другъ добитъкъ, които лѣтували ьъ Бистра планина, a есень, зиме и ранна пролѣть пасли по полетата около Солунъ и Аласона. Хаджи Василко е ималъ възможность да даде прилично образование на сина си Павла, който ималъ голѣма наклонность къмъ наука, но где и какво да учи, не е могълъ кой да го насочи.

 

Хаджи Партений (Павле), роденъ презъ 1818 година [2], още малъкъ е билъ оставенъ да се учи въ килийното училище на Дебърския български манастиръ „Св. Иоанъ Предтеча — Бигоръ", гдето първоначално е почналъ свободно да

 

 

2. Споредъ Енциклопедическия речникъ на Л. Касѫровъ (стр. 1795) Хаджи Партений е роденъ презъ 1818 год., споредъ Велешкия български митрополитъ Дамаскина (вж. неговата речь, държана въ българската църква въ Цариградъ по случай четиридесетия день отъ Партениевата смърть презъ 1819 година, a споредъ Л. Димитровъ (цит. съч.) е роденъ къмъ 1820 година. Изглежда, че годината 1818 е вѣрна.

 

 

33

 

чете и пише славянски по наусница (часословъ) и псалтиръ и смѣтане [1].

 

По това време презъ 1832 година Архимандритъ Анатолий Зографски, следъ като поуредилъ благополучно въпроса за повръщане на Зографския български манастиръ „Св. Георги" въ Света Гора отнетитѣ въ Киприана (Бесарабия) имоти, върналъ се при манастирскитѣ братя, които до тогава мизерствували, a следъ това се заелъ съ подобрение на тѣхното материално състояиие. Между това съ общо одобрение и единодушно съгласие на старцитѣ е заминалъ за родното си мѣсто с. Лазарополе въ Дебърско, за да се срещне съ видни кехаи и да закупи отъ тѣхъ съ часть отъ донесенитѣ отъ Русия пари едно значително количество овци, като ги остави въ стадата на довѣренъ нему кехия при условие, щото млѣчнитѣ продукти и вълната отъ закупенитѣ овци да се изпращатъ за използуване въ манастира. Съ това се е дало удобенъ случай на отца Анатолия да споходи и манастира „Св. Йоанъ Предтеча-Бигоръ". Съ негови лични пари и съ съдействието на Лазарополския кехая Гюрчина Кокалевски се е заелъ да построи въ честь на патрона на Зографския манастиръ „Св. Георги" единъ храмъ на негово име, при него и едно килийно училище за децата въ с. Лазарополе. Въ Бигорския манастиръ, гдето първоначално като послушникъ е добилъ своето начално образование и е усвоилъ църковния редъ и служба, е престоялъ малко време и е далъ своята щедра помощь за подържане на манастирскитѣ сгради и килийното училище при него. Въ това време той е посетилъ и селата Галичникъ, Тресонче и други, които заедно съ манастира и Лазарополе впоследствие е снабдилъ съ нови църковни книги и утвари. Следъ откупувапето на голѣмо количество овци се договорилъ съ кехаята Василко да вземе тоя манастирски имотъ подъ своя грижа за стопанисване за смѣтка на Зографския манастиръ. Тогава Архимандритъ Анатолий се опозналъ и съ даровитото 14 годишно момче Павелъ, синъ на кехаята Василко. Като видѣлъ неговото примѣрно поведение и трудолюбие, посъветвалъ баща му да го прати да учи по-дълбока книга въ Солунъ или Цариградъ, за да стане и той знатенъ и полезенъ за родината човѣкъ. Василко, повлиянъ отъ отца Анатолия и отъ други умствено по-издигнати съселяни, е възприелъ напълно даденитѣ съвети. Архим. Анатолий следъ това се завърналъ въ Зографския манастиръ и отъ тамъ се върналъ обратно въ Петербургъ за да довърши окончателно съ дѣлото за възвръщане на Зографския манастиръ отнетитѣ имоти въ Бесарабия.

 

 

1. За този славенъ български манастирь вж. подробно въ съч. на проф. Л. Милетичъ „Исторически и художествени паметници въ манастира св. Иванъ Бигоръ" (печ. въ Спис. на Бълг. Академия на наукитѣ XVI (9), 1918).

 

 

34

 

Павелъ, следъ като е завършилъ манастирского учение, заминълъ къмъ 1835 година въ Охридъ, за да продължи учението си при известния тогава младъ даскалъ Димитъръ Миладиновъ, който билъ приблизително на негова възрастъ. Негови съученици били Янаки и Анастасъ Стрезови, които учили по гръцки, защото тогава въ Охридското училище се е преподавало на тоя езикъ. Надъханъ отъ отца Анатолия, че българитѣ трѣбва най-напредъ да се учатъ на матерения си езикъ за да запазятъ родния си образъ, Павелъ е станалъ интименъ приятель съ учителя си и почналъ да обучава съученицитѣ си на славянска азбука. Павелъ не е стоялъ въ Охридското училище повече отъ една година та съученицитѣ му едва ли не забравили това, що сѫ научили отъ своя другарь. Следъ завръщането си отъ Охридъ, Павелъ е споходилъ Дечанския манастиръ и после е постѫпилъ като ученикъ въ Призренското училище, гдето се е маялъ 5—6 месеца.

 

Наскоро подиръ това презъ 1837 година баща му Василко заедно съ тримата си синове отишелъ на поклонение на Божи Гробъ, гдето се удостоили съ титлата хаджии. На връщане тѣ сѫ били тържествено посрещнати отъ своитѣ съселяни както му е билъ редътъ. Това пѫтуване до Иерусалимъ е увеличило крѫгозора на младия Павелъ и още повече е усилило неговата набожность и желание да продължи учението си. Затова, следъ завръщането си въ Галичникъ, Павелъ настоятелно е искалъ отъ баща си да го прати да продължи образованието си въ други по-горни училища. Презъ учебната 1837/1838 година баща му го записва за ученикъ въ класното гръцко училище въ Солунъ, гдето е следвалъ до края на годината. После е билъ пратенъ да следва въ гръцкого училище въ Цариградъ. Когаго презъ 1838 година Архим. Анатолий е станалъ ефимерий, изповѣдникъ и проповѣдникъ при руската посолска църква въ Атина, неизпускалъ изпредвидъ и даровития Павла и е писалъ на своя сродникъ Хаджи Василко да изпрати сина си въ Атина, за да следва въ тамошната духовна семинария. Хаджи Василко се отзовалъ съ благодарность на Анатолиевото писмо и пратилъ Павла презъ 1839 година въ Атина. Тукъ Анатолий го настанилъ въ пансиона при атинската духовна семинария, гдето е следвалъ до края на учебната 1841/1842 година, съ което завършилъ срѣдното си образование. Архимандритъ Анатолий още когато е билъ въ Русия презъ 1838 год. е издействувалъ отъ Руското императорско правителство разрешение да се приематъ да учатъ въ рускитѣ семинарии млади български калугерчета [1] и за това

 

 

1. Въ студията на Проф. Ив. Д. Шишмановъ „Изъ областьта на българското възраждане", печ. въ XXXI книга на Спис. на Бълг. Акад. на наукитѣ на стр. 46 е казано, че съ писмо № 2170 отъ 23 августъ 1840 год. Вице-канцлеръ Графъ Неселроде при Азиатския департаментъ на министерството на външнитѣ работи явява, че Генералъ Адьютантъ Графь Воронцовъ му е съобщилъ при отношение отъ 30 юний № 276, подадено му отъ живущитѣ въ Одеса задунайски българи, че съотечественицитѣ имъ се нуждаятъ отъ учители и проповедници на словото божие та се молили да се приематъ на държавна смѣтка въ Ришелевскиа лицей и Одеската семииария по двама младежи, които ще бѫдатъ пратени отъ България.

 

 

35

 

е изпратилъ Павла на почивка въ Зографскин манастиръ, гдето Павелъ е билъ постриганъ въ иночески чинъ подъ име Партений. Мисъльта да стане духовникъ младиятъ инокъ е таилъ още отъ времето на първата среща съ отца Анатолия въ Дебърския манастиръ. Тази мисъль го е накарала да посети Дечанския манастиръ, a следъ това да учи за малко време и въ Призренъ. Съ тази цель той настойчиво е молилъ баща си да го заведе въ Йерусалимъ да се поклони на светитѣ мѣста тамъ. Постригването на хаджи Партения въ иночески чинъ е станало съ съгласието на родителитѣ му и благословията на Дебърския гръцки митрополитъ, който го препорѫчилъ предъ надлежнитѣ духовни власти, за да бѫде приетъ да следва въ гръцкитѣ училища въ Солунъ и Цариградъ. Между това отецъ Анатолий е писалъ на своя приятель Василий Априловъ въ Одеса да се погрижи да вземе разрешение отъ одескитѣ духовни власти за да приематъ въ тамошната духовна семинария две калугерчета, свършили въ Атина, a на своя другарь хаджи Викторъ въ Зографския манастиръ — да подготви момчетата да заминатъ за Одеса.

 

Споредъ едно писмо на Априловъ отъ 30 августъ 1842 год. до хаджи Викторъ въ Зографския манастиръ се потвърѫдава, че е било дадено позволение на руското правителство да дойдатъ две момчета отъ Атина. Възъ основа на това хаджи Викторъ незабавно изпратилъ въ Одеса три български калугерчета съ писмена молба до Априловъ да ги настани въ семинарията тамъ, да ги нагледва и да заплаща за тѣхъ, за която цель му изпратилъ и пари. Кои сѫ били тия момчета, не се казва, но сигурно е, че едно отѣ тѣхъ е билъ хаджи Партений. Съ писмото си отъ 11 октомврий 1842 год. Василий Априловъ е отговорилъ на хаджи Виктора за пристигането на момчетата въ Одеса, за стоенето имъ подъ карантина, за паспортитѣ имъ, за разноскитѣ, направени по тѣхъ, и пр. и че момчетата сѫ задържани до получване отговоръ. На 4 ноемврий 1842 год. В. Априловъ пише на хаджи Виктора, че сѫ настанени момчетата и изпраща смѣтка за направенитѣ разпоски за тримата ученици, (Вж. сп. „Българска Сбирка", год. X (1903) стр. 632 и 634). Така е започнало следването по богословие на Хаджи Партения въ Русия. Въ края на учебната 1843/1844 година, следъ като завършилъ първата година отъ своето следване въ Одеската семинария, презъ ваканцията Хаджи Партений отива въ Киприяновския манастиръ и отъ тамъ предприема съ другъ единъ калугеръ отъ манастира едно

 

 

36

 

пѫтешествие по Русия и Молдавия, за да събира милостиня за Зографския манастиръ. Въ началото на учебната 1844/1845 година, той се записва за ученикъ въ Кишиневската духовна семинария, която напустналъ въ края на сѫщата учебна година и се прибралъ пакъ въ Киприяновския манасгиръ. За всичко, каквото е вършилъ въ Русия, Партений своевременно е съобщавалъ на своя духовенъ отецъ Архим. Анатолий, който е полагалъ грижи за неговото духовно възпитание и образование, Въ 1845 година презъ втората половина на м. юний великиятъ князъ Константинъ Николаевичъ, когато е гостувалъ въ Цариградъ, отишелъ и въ Св. Гора и е посетилъ и Зографския български манастиръ, за да се види и поклони на своя кръститель Анатолия. Последниятъ презъ дводневното престояване на княза въ манастира е помолилъ княза да вземе подъ свое покровителство възпитаника му Партения, когото препорѫчалъ най-горещо за свой замѣстникъ въ руския царски дворъ, като честенъ, благонадеженъ, скроменъ и прилеженъ монахъ, отъ когото неговата родина би видѣла голѣма полза. Следъ тази препорѫка на отца Анатолия, положението на Партения почнало вече много да се подобрява. Той е билъ зачисленъ за духовникъ при руския царски дворъ и билъ пратенъ да довърши семинарското си образование въ Киевъ, гдето е завършилъ въ края на 1845/1846 година. Презъ следната 1846/1847 учебна година Партений е постѫпилъ като редовенъ студентъ въ Московската духовна академия, която е завършилъ презъ 1849/50 година като възпитаникъ на руския царски дворъ, гдето се е числилъ като духовенъ възпитатель на царскитѣ деца въ Петербургъ. Въ духовната академия въ Москва Партений, поради своя добъръ характеръ като човѣкъ кротъкъ, истинно набоженъ, честенъ, трудолюбивъ, прилеженъ, ученолюбивъ и наклоненъ къмъ духовно-религиозенъ животъ, е билъ обикнатъ не само отъ своитѣ другари студенти, но и отъ своитѣ професори и нѣкои тамошни представители на висшето общество. Не малко въ това отношение сѫ влияели неговата преданость къмъ науката и знанието му на древнитѣ езици (гръцки, латински, еврейски и старохалдейски), неговата обичь къмъ руситѣ, па и обстоятелството, че той е билъ изъ Дебърско. Презъ това време, благодарение на своя добъръ характеръ и солидни знания, както и на особеното благоволение, съ което се е ползувалъ въ царския дворъ, съ разрешение на Вселенския патриархъ Германъ е добилъ чина архимандритъ. Следъ завършване на академията, Партений, за да се опознае по-добре съ французкия езикъ, е отишелъ и въ Парижъ, гдето е престоялъ около 6 месеца и се завърналъ обратно въ Петербургъ, отъ гдето за поправка на слабото си здраве е заминалъ за родното си мѣсто. На отиване миналъ презъ Охридъ, за да се срещне съ стария си учитель, добьръ приятель и съмишленикъ въ дѣлото на българщината

 

 

37

 

Димитъръ Миладиновъ. По покана на Хаджи Партения и последниятъ заминалъ за Дебърско, a отъ тамъ се спрѣлъ като гостъ на семейството Хаджиевци въ Галичникъ. Хаджи Партений, като милъ гостъ на родителитѣ си е билъ личность на особена почить и внимание между населението на родния си край. Той често пѫти е спохождалъ близкитѣ до Галечникъ населени мѣста, a особно често е гостувалъ въ Дебърския манастиръ „Св. Иоанъ Предтеча-Бигоръ", гдето е получилъ началното си образование. Тамъ той е събиралъ калугеритѣ и свещеницитѣ отъ околнитѣ населени мѣста, за да беседува съ тѣхъ по народнитѣ рабоги и да ги назидава. Разбира се съ тия свои беседи той е повдигалъ националното съзнание и мисъльта за отхвърляне на гръцкото духовно иго.

 

 

2. Архимандритъ Партений Зографски като учитель, книжовникъ и общественикъ.

 

На връщане отъ родното си мѣсто Хаджи Партений получилъ отъ императорското руско посолство въ Цариградъ съобщение, че той е назначенъ отъ руското правителство за духовенъ проповедникъ и изповедникъ при руската въ Цариградъ посолска църква. Той се представилъ на тогавашния руски посланикъ Титовъ, който го приелъ доста добре и му опредѣлилъ една удобна стая за живѣене въ посолството. Той тамъ е служилъ въ руската църква, но за да изпълни завѣта на своя духовенъ отецъ Архим. Aнатолий, съ съгласието на руското посолство въ Цариградъ е отпѫтувалъ въ Св. Гора и на 23 ноемврий 1851 година тамъ открива проектираното отъ Архим. Анатолия и отъ В. Априловъ богословско училище при Зогравския манастиръ въ приготвената за тая цель отдѣлна сграда. Въ това училище Aрхим. Партений е преподавалъ безплатно на 10 български калугерчета наукитѣ: свещена история, свещенъ катихизисъ, грамагика, география и аритметика (вж. „Цариградски вестникъ" бр. 78 отъ 1 мартъ 1852 година). Тукъ той е престоялъ до края на учебната година, м. юний 1852 година. На цариградската патриархия и на гръцкитѣ старци въ Св. Гора това дѣло се зловидѣло та сѫ употрѣбили всички усилия, за да се закрие училището. Мечтата на Aрхим. Анатолия и В. Априлова да има при Зографския манастиръ духовно училище, което постепенно щѣло да се развие въ семинария, отъ гдето да се изпращатъ по българскитѣ населени мѣста духовни пастири за подържане религиозния и националенъ духъ на българитѣ, не е могла да се осѫществи. Въпрѣки волята и настояването на нѣколко български видни калугери, натискътъ на гърцитѣ е подействувалъ на останалитѣ зографски старци да закриятъ

 

 

38

 

това училище, като ненуждно и пакостно за манастира. [1]

 

Архим. Партений следъ това се отзовалъ въ Цариградъ и се връща въ руското посолство, на което разправилъ за станалото съ училищего въ Зографския манастиръ. Но затова пъкъ той съ помощьта на посолството е поставилъ основа на една книжарница при редакцията на „Цариградски вестникъ" въ българския метохъ на Фенеръ, отъ гдето сѫ се доставяли безплатно или на ефтина цена на българскитѣ църкви книгитѣ на славянски: евангелия, минеи, общи триоди, пендикостари, типици, литургии, псалтири, требници, наустници, апостоли и други църковни книги (вж. „Цариградски вестникъ" бр. 90 отъ 5 юлий 1852).

 

Презъ сѫщото време учительтъ по църковно-славянски езикъ въ Богословското училище на островъ Халки [2] отецъ

 

 

1. Въ книгата „Кратко описание на Светата и преславна гора Атонска" отъ А. П. Границки, (второ издание въ Русе 1867) на стр. 45 между другото се казва: „Вѣчна паметъ на покойния игуменъ Илларіона, който построи, съ намереніе за просвѣщеніе на младитѣ българско училище, но не биде живъ този ревнитель. Cera го употрѣбяватъ като домъ художнически; Жалко ..”

 

Хаджи Партений въ статията си „Нуждата да сѫ бѫдущитѣ ни владыци образовани" (вж. прилож. I), повдига този въпросъ наново, но безрезултатно. Вижъ и отговорътъ — брошура отъ А. Богдановъ (Атоно-зографски Натанаилъ Стояновичъ), писана по поводъ на появила се друга статия въ „Българска пчела" 1864 год. противъ зографскитѣ калугери, измесена отъ Проф. Д-ръ Ив. А. Георговъ въ неговитѣ „Материали за нашето възраждане" (стр. 34 и 35). Кн. XXIV (VI) на Сборника на българ. книж. дружество, дѣлъ историко-филологиченъ 1908.

 

2. Богословското училище е било открито при първото патриархуване на Германа по настояване на учения гръкъ Константинось Икономосъ, защото презъ турското царуване цѣли вѣкове гръцкото висше и нисше духовемство е тънѣло въ невежество и едвамъ въ XVIII и XIX в. тъмата почнала да се разпръсква. Това училище се помѣщава въ манастира „Св. Троица", построенъ върху най-високия източенъ хълмъ на острова. To се издържало отъ гръцката цариградска патриаршия. Всѣки владика внасялъ за него опредѣлена сума, споредъ броя на жителитѣ въ неговата епархия. Това училище е било пълна класическа гимназия съ тригодишенъ философско-богословски отдѣлъ. Освенъ езицитѣ гръцки, латимски, черковно-славянски, турски и френски изучвали се и предметитѣ богословски (доста подробно), философия, история и църковно пѣние. Цѣлиятъ училищенъ курсъ е траялъ седемъ години. Новиятъ ученинъ е трѣбвало: а) да не е по-малъкъ отъ 19 години и не по-възрастенъ отъ 25; б) да е калугеръ или пъкъ да е дадѣлъ задължително, че ще стане такъвъ; в) да е приготвенъ по гръцки езикъ и по други предмети; и г) да ималъ препорѫка до патриарха и порѫчителство отъ нѣкой владика. Всѣка година бивали приемани по 50—60 ученика. Всички ученици живѣели въ училището гдето е имало обща трапезария даромъ. Само дрехи и книгитѣ си купували. Всѣки день сутринь и вечерь, a въ недѣля и праздникъ и по обѣдъ, имали черковна служба, на която е трѣбвало да присѫтствуватъ всички ученици. Тъй училището приличало на манастиръ. Въ 1858 година въ него имало 8 учители. Църковно-славянски езикъ е почнало да се преподава отъ 1847 г. и пръвъ учитель по тоя предметъ е билъ Йоанъ Димитриевичъ, българинъ отъ Охридъ (по-сетне монакъ Йоаникий). Той скоро напусналъ и билъ замѣстенъ отъ Неофита Рилски. Следъ него е дошелъ Архимандритъ Партений, който билъ замѣстенъ отъ Архимандрита Антима, по-сетне Преславски епископъ, Видински митрополитъ и I Български екзархъ. (Вижъ затова въ Студията на Н. Начовъ: „Цариградъ, като културенъ центъръ на българитѣ до 1877 година", стр. 125, 126 и 127 на книга XIX отъ Сборника на Българската академия на наукитѣ).

 

 

39

 

Неофитъ Рилски, поради слабото си здраве, подалъ оставка и на 27 септемврий 1852 год. се прибралъ въ Рилския манастиръ (вж. студията на Н. Начовъ: „Новобългарската книга и печатното дѣло у насъ отъ 1806 до 1877 година" кн. 15 въ Сборника на Българската академия на наукитѣ и студията на проф. Ив. Д. Шишмановъ: „Нови студии изъ областьта на българското възраждане" въ книга XXXI отъ Сборника на сѫщата академия). На мѣстото на отца Неофита презъ 1853 г. патриаршията е назначила за учитель по църковно-славянски езикъ въ Халкинского училище архим. Партений Зографски. Самъ патриархъ Германъ извършилъ неговото производство въ Русия въ архимандритски чинъ и тържествено го рѫкоположилъ за архимандритъ (вж. „Цариградски вестникъ". брой 155 отъ 9 януарий 1854 год., стр. 4 кол. 3) и студията на Н. Начовъ: „Цариградъ като културенъ центъръ на българитѣ до 1877 г.", стр. 128. Презъ 1854 и 1855 г.  Партений е учителствувалъ две години, a презъ кримската (Севастополската) войма турцитѣ почнали да гледатъ подозрително на Богословското училище въ Халки, като симпатизираще на Русия, още повече щомъ узнали, че тамъ се преподава и руски езикъ — за такъвъ се смѣталъ църковнославянскитъ езикъ. Направили обискъ и наистина намѣрили руски книги и видѣли самия учитель архимандрига Партений. Ректорътъ на училищего К. Типалдосъ билъ закаранъ въ Цариградъ за подробно изследване. Въпреки протеста на патриаршията, работата би взела злополученъ край, ако по една случайность Типалдосъ, родомъ отъ островъ Кефалония, единъ отъ Йонийскитѣ острови (на западния край на Гърция), който тогава е билъ английско владение, не се смѣталъ за английски поданикъ. Благодарение на намѣсата на всесилния тогава английски посланикъ въ Цариградъ Типалдосъ е билъ скоро освободенъ, ала катедрата по църковно-славянски езикъ е била временно закрита. Тогава архимандритъ Партений е билъ принудепъ да замине за Св. Гора въ Зографския манастиръ, гдето споредъ писмото на йеромонаха Натанаила (по-сетне Охридски и Пловдивски митрополитъ) отъ 15 априлъ 1857 год. до Найдена Геровъ въ Цариградъ е билъ още въ Св. Гора и се чудилъ, що да предприеме (вж. стр. 86-87 изъ архивата на Найденъ Геровъ кн. II, София. 1914).

 

Следъ прогласяването на султанския хатихумаюнъ отъ 6 февруарий 1856 година българитѣ въ Цариградъ започнали да обмислятъ, какъ да се освободятъ отъ гръцкото духовенство, и презъ м. априлъ 1858 сѫ отправили молба до турското правителство, съ която сѫ искали отдѣлна отъ патриарха

 

 

40

 

йерархия, a въ сѫщото време се е писало до всички български общини да направятъ общенародни махзари за сѫщото, които махзари да бѫдатъ донесени въ турската столина отъ нарочно избрани народни представители съ нужднитѣ пълномощия. Презъ 1857 год. почнали да пристигатъ пълномощницитѣ, имено отъ Пловдивъ Д-ръ Стоянъ Чомаковъ, отъ Трѣвна Петко Р. Славейковъ, отъ Габрово Тодоръ С. Бурмовъ, отъ Търново Иларионъ Михайловски (сетне Макариополски) и др. Между тѣхъ е билъ и Драганъ Цанковъ, който отъ 1855 г. е чакалъ отъ турското правителство разрешение да издава български вестникъ. Въ сѫщото време пристига отъ Св. Гора и архимандритъ Партений, отказва се отъ учителската служба въ Халкинското училище и отъ патриаршията и се присъединява къмъ борцитѣ за независима българска йерархия. Въ Цариградъ Архимандритъ Партений заема отново службата си при руската посолска църква и по покана на настоятелсгвото на българската църква въ Фенеръ [1] става настоятель на българската църква и управитель на откритото тогава българско училище, на което следъ оттеглянето на Петко Р. Славейковъ става учитель въ това училище, подпомаганъ отъ пѣвеца при църквата Иванъ Найденовъ (по-сетне редакторъ на в. „Право"). Презъ това време архимандритъ Партений подновява основаната отъ него по-рано книжарница за църковни книги и утвари, пренесени въ Цариградъ въ Руското посолство, отъ гдето сѫ се раздавали на българскитѣ църкви по негова и на Илариона Макариополски препорѫка (Вж. стр. 18 на Жизнеописанието на Натанаила, митрополитъ Охридо-Пловдивски, помѣстено въ кн. XXV отъ Сборника на Бълг. книж. дружество). За архимандрита Партения Дим. Мутьевъ на 23 декемьрий 1857 г. пише на Найдена Геровъ въ Пловдивъ, че „при руската

 

 

1. Фенеръ е билъ български духовенъ и просвѣтенъ центъръ въ турската столица (тамъ били българска църква и метохъ, българското най-главно училище, центърътъ на българската наука въ Цариградъ, залитѣ на българското читалище и на българското благодѣтелно братство „Просвѣщение", народната печатница въ метоха и пр.). Но Фенеръ е билъ и най-важниятъ и най-фанатичниятъ гръцки центъръ на известнитѣ фанариоти, които бѣха прострѣли властьта си и надъ Влашко и Молдавия, когато бѣха подвластни на Турция. На Фенеръ е била и гръцката патриаршия, която въ името на православието съ вѣкове е измѫчвала българския народъ и го държала въ голѣмо невежество. Този Фенеръ, вмѣсто свѣтлина пръскалъ убийственъ мракъ и смрадна поквара на българската чиста земя. По една проста случайность — до гръцката крепость на Фенеръ българитѣ били изкопали шанцове и отъ тамъ упорито я нападали. Дали, кога подарявалъ кѫщата си за народна българска църква (презъ 1849 год.), князь Стефань Богориди, вѣренъ синъ на православието, иначе казано на гръцката патриаршия, е помислилъ нѣкога, че сравнително тъй скоро ще избухне яростна борба между тази гръцка патриаршия и нейнитѣ вироглави чада българитѣ? Той не поживѣ да види разривътъ: отъ смъртьта му до 3 априлъ 1860 г. се бѣха вече изминали 8 месеца. Българското училище въ Фенерь било основано въ 1857 година и се помѣщавало въ Метоха. Отъ мачало и после дълго време то се раздѣляло на основно (взаимно) и главно (класно). Обикновено основното се състояло отъ три отдѣления и въ тѣхъ въ две години ученицитѣ изучавали четене и писане, четиритѣ прости аритметически действия съ прости и именовани числа, кратка свещена история и кратъкъ катихизисъ. Главното училище имало въ разни времена и разенъ брой класове (обикновено трети) и разна програма. Ученицитѣ били българчета отъ разни мѣста, но повечето отъ Македония. Училищниятъ печатъ билъ крѫгълъ, наоколо думитѣ: Цариградъ — Централно българско народно училище Св. Кирилъ и Методий, 1857 — и въ средата казанитѣ двама равноапостоли, очертани въ миниатуренъ ръстъ въ профилъ ангелчета, държащи книга. Въ училището знаемъ учители: Петко Р. Славейковъ, архимандритъ Партений Зографски (свършилъ духовната академия въ Москва) Иларионъ Макариополски, Иванъ Найденовъ, Тодоръ С. Бурмовъ, йеродяконъ Григорий Хилендарски (главенъ учитель и управитель презъ 1863-1869 година и по-сетне митрополитъ Доростолски и Червенски — Русе). Изпитътъ на ученицитѣ се е произвеждалъ въ края на всѣка учебна година (юлий публично, a въ 1866 год. изпитътъ на българското централно учолище въ Цариградъ е почналъ на 17 юлий. Присѫтствували сѫ: Иларионъ Макариополски, Панаретъ Пловдивски, Партений Полянски и мнозина свещеници, български търговци, учени и много народъ. Вижъ цитуваната студия на Н. Начовъ „Цариградъ като културенъ центъръ на българитѣ до 1877 г.", страници, 27, 28, 89, 94.


41

 

църква нѣма още архимандритъ". Сега служи от. Партений (вж. стр. 75 (1761) отъ II книга изъ архива на Найденъ Геровъ).

 

Отъ тогава вече архимандритъ Партений започва усилено да работи за преуспѣването на борбата за българска просвѣта и църковна независимость на българитѣ. Покрай служебнитѣ си длъжности въ руската и българската църква и училище взема участие въ списването на „Цариградски вѣстникъ", a отъ 1858 година и въ списанието „Български книжици", на което е билъ единъ отъ главнитѣ сътрудници. Презъ 1857 година той издава на македонско наречие „Кратка свещенна исторія на ветхо и новозавѣтната цьрковъ", помѣства въ „Цариградски вѣстникъ" статията си върху „Българска граматика", която статия започва отъ 17 януарий 1857 год. и свършва на 31 августъ сѫщата година (вж. №№ на сѫщия вѣстникъ 315, 316, 317, 318, 319, 320, 322, 326, 328, 329, 331, 336, 337, 343 и 344). Презъ 1858 год. за да възстанови стъкменото отъ неговия духовенъ отецъ Архимандритъ Анатолия „Началное оученіе" напечатано въ откритата съ негово съдействие и помощь презъ 1838 година първа българска печатница въ Солунъ на хаджи папа Ѳеодосія архимандрита Синаитскаго, той напечатва друго „Началное оученіе за дѣцата", но вече много подобрено и допълнено съ гражданската азбука и други поучения. Съ напечатването на този букваръ Партений е целилъ да се започне началното учение въ македонскитѣ килийни училища съ църковнитѣ утренни молитви и славянската азбука като основа, a после да се пристѫпи къмъ опознаване на гражданската азбука, за да могатъ ученицитѣ да четатъ и други книги и вестницн, понеже

 

 

42

 

по онова време не е имало въ Македония подготвени българи за учители, освенъ църковнитѣ попове и калутеритѣ отъ манастиритѣ. Той е гледалъ преди всичко да се измѣсти отъ българскитѣ училища и църкви гръцкото писмо и езикъ и да се замѣсти съ кирилицата и съ българско писмо.

 

Въ списанието „Български книжици" Партений е написалъ статията „Мисли за български-отъ язикъ". „Предговоръ на превода на св. Климента", превежда на македонско наречие и самото „Житіе Свети-Климентово отъ Архіепископъ Теофилакта". Публикува „Български народни пѣсни" на македонско наречие, започва публикуването на своето „Сказаніе о странствованіи и путешествіи по Росіи, Молдавіи, Турціи и святой землѣ"; писмата отъ и до К. Расинова върху превода на Климентовото житіе и издава презъ 1858 год. съставената отъ него „Славянска граматика", за която „Цариградски вѣстникъ" е извѣстилъ на 1, 22 и 29 августъ 1859 год. №№ 442, 445 и 446.

 

Въ Кукушъ е почнала борбата за въвеждане български езикъ въ църквитѣ и училищата. Упорито се е противопоставялъ гръцкиятъ Кукушко-Полянския владика Мелетий, който не е можалъ да търпи това нововедение. Той е заплашилъ кукушанитѣ, че ако не се откажатъ отъ това си намѣрение, ще ги афероса. На тая закана кукушанитѣ му отговорили:

 

„Владико светий, ако вводиме ние въ наши-те църкви болгарскій-отъ языкъ, ние со тоа, ни се чини, не толко правиме нѣкое богопротивно и лошо дѣло, но, напротивъ, много богоугодно и душеполезно, ибо болгарскій-отъ языкъ е нашъ майкинъ языкъ, кой-то единъ толко него мые чисто и совьршено знаеме, кога, напротивъ, отъ гръцкій-отъ ни слово не отбираме" и пр., a на края казватъ:

 

„за тоа молимъ те, Владыко светый, ако ти не земишъ трудъ и попеченіе да просвещавашъ и управлявашъ споредъ знаніе-то ни на истинный пѫть, по крайнѣй мѣрѣ не препятствувай ни, споредъ сила-та ни и разумѣніе-то да се просвещавами и образувами духовно и умственно".

 

Дописникътъ прибавилъ отъ себе си: „со тіе слава кукушани му затвориха уста-та на владика-та и онъ волѣю и неволѣю се замолча, но видимо сьрце-то му кипеше отъ гнѣвъ и ярость. Богъ да го научи на добро, Аминъ". (Вж. „Български книжици" 1858 декемврий 31, ч. III, кн. 24, стр. 338).

 

Въ друга една дописка отъ Кукушъ, помѣстена пакъ въ „Български книжици" се казва: „съ особена радость и удоволствіе гледаме да се собудува народното чувство и въ тіе страны, гдѣ оно до сега спіеше глѫбокъ сонъ и совсѣмъ бѣше подавено и заглушено отъ иннородны". В. Чолаковъ при обиколката си изъ Македонія на 24 ноемврій 1858 г. се отбилъ въ Кукушъ, когато борбата е била въ разгара си, и намира тамъ като главенъ учитель Димитра Миладиновъ и неговия помощникъ Ксенофонта (Райко Жинзифовъ)

 

 

43

 

и забелѣзва, че тамъ нѣмало „стари" и „млади", както другадѣ, a всички били единодушни, еднакво мислили.

 

Партений живо се е ингересувалъ за това народно движение и постоянно отъ Цариградъ е билъ въ писменни връзки съ своя отдавнашенъ добъръ приятель и съратникъ Димитра Миладиновъ и го улеснявалъ въ задачата му. Проводилъ му е отъ своитѣ буквари и свещени истории, отъ които Миладиновъ е изпратилъ въ родния си градъ Сгруга, гдето били раздадени на тамошнитѣ ученици, които радостно ги приели, та така постепенно и неусетно се въвелъ българскиятъ езикъ въ родния градъ на Димитра. Вънъ отъ това е упражнилъ своето влияние и приятелство въ руското посолство, да се издействува да се приематъ младежи отъ Македония въ рускитѣ училища, между които били Ксенофонтъ и К. Станишевъ, за да се приготвятъ способни учители за бѫдещитѣ български училища въ Македония. Споменаватъ се тия бележки, за да стане ясно, какъ Партений е станалъ известенъ на кукушани преди да имъ стане владика (вж. статията на Л. Димитровъ на стр. 262 и 263 отъ „Извѣстия на семинара по славянска филология при университета въ София за 1904-905 г.).

 

Партений между това на 11 май 1859 г. — деня на светитѣ равноапостоли Кирила и Методия — въ цариградската българска църква е служилъ съ всичкото си достолѣпие заедно съ Илариона Макариополски тържествена служба при стечение на много народъ, като е изрекълъ слово споредъ праздника и обстоятелствата (вж. „Цариградски вестникъ" № 438 отъ 16 май 1859 год., стр. 3), a на 25 октомврий сѫщата година при тържественото поставяне основния камъкъ на българската народна църква при Фенеръ е билъ единъ отъ активнитѣ участници, като управитель на българско училище въ Фенеръ; той заедно съ архим. Антима, тогава преподаватель по църковно-славянски езикъ въ Халкинското богословско училище, е съставилъ акта, издълбанъ на медна плоча, вложена въ основния камъкъ (вж. стр. 27 и 28 отъ студията на Н. Начовъ „Цариградъ като културенъ центъръ на българитѣ до 1877 г.")

 

Борбата за въвеждане български езикъ въ кукушкитѣ църкви и училища още повече се усилила и разширила: тѣ предявили искане да имъ се изпрати свой народенъ владика, за което патриаршията по никой начинъ не искала да се вслуша, обаче кукушанитѣ, за да се наложатъ, решили да прегърнатъ унията, за която по това време Драганъ Цанковъ е ратувалъ съ своя вестникъ „България", — за да се добие за българския народъ отдѣлна народна йерархия. На 17 юний 1859 г. кукушанитѣ подали до папата заявление да станатъ унияти, което е било прието благосклонно отъ него. Гръцката патриаршия, виждайки тая сполука на католишката пропаганда, се е стреснала и потърсила съдействието на българскитѣ

 

 

44

 

общинари въ Цариградъ, за да се предотврати това зло за общата църква. Патриархътъ въ присѫтствието на герондитѣ (стареи-митрополити на близкитѣ около Цариградъ епархии) е далъ на дошлитѣ български общинари тържествено обещание, че ще рѫкоположи за Полянската (Кукушката) епархия българинъ владика и че занапредъ, щомъ овдовѣе нѣкоя чисто българска епархия, ще рѫкоположи българинъ владика. По тоя сѫучай е било взето тогава решение, да се изпрати временно въ Кукушъ Иларионъ Макариополски, който заминалъ за тамъ на 12 септемврий. Рускиятъ посланикъ князъ Алексей Борисовичъ Лобановъ Ростовски, който презъ м. юний 1859 год. е билъ произведенъ въ извънреденъ пратеникъ и пълномощенъ министъръ при Високата порта, научилъ се за това, е съвѣтвалъ патриарха да направи нѣкои отстѫпки на българитѣ, като е одобрилъ изпращането на Илариона въ Кукушъ. Между това съборътъ по изработване устава на вселенската църква, свиканъ по поканата на Високата порта, е продължавалъ бавно да работи и не обръщалъ никакво внимание на жалбитѣ на българскитѣ епархии, които се пращали на правителството, a то ги отправяло до патриаршията. Насърдченъ отъ нехайството на събора и занемарването на българскитѣ искания, патриархътъ изоставилъ даденото на българскитѣ общинари обещание да рѫкоположи за Полянската епархия българинъ владика. За това писалъ на Илариона Макариополски да остане въ Кукушъ и му предложилъ той да остане за Полянски владика. Съ това патриаршията се е стремила да отдалечи отъ Цариградъ немирника Илариона, a сѫщевременно и да не рѫкополага още единъ българипь за владика. Макариополски отклонилъ това предложение на патриарха, a и цариградскитѣ общинари писали Илариону да се върне назадъ, като сѫщевремепно съобщили на князъ Лобановъ за тая плоска хитрина на патриаршията.

 

Князъ Лобаповъ е настоялъ предъ патриарха да рѫкоположи архимандрита Партения за Полянски епископъ, за когото кукушанитѣ единодушно и настойчиво искали да имъ бѫде пратенъ за владика. Най-после патриаршията склонила на това искане. На 29 октомврий 1859 год. архимандритъ Партений е билъ рѫкоположепъ тържествено въ патриаршеската църква отъ солунския митрополитъ Неофита за Полянски епископъ, при което пѣвцитѣ сѫ пѣяли на славянски: „достоенъ, достоенъ и пр." [1] Следъ две седмици Партений презъ Солунъ

 

 

1. Ето нѣкои подробности за рѫкополагането на Кукушко-Полянския епископъ, които „Цариградски вѣстникъ" въ броя си отъ 31 октомврий 1859 година (№ 455, стр. 1, кол. 2—4) дава въ статията си „Новъ български владика":

 

„Вси познаватъ Отца Архимандрита Партенія Зографскаго за глубокото му учаніе и добродѣтель-та, както и за Славянската Граматика, която онъ съчини и на свѣть преди малко извади. — Духовно-то това лице избра ся и псифофиса ся въ срѣда (27 Октомврий) за Поліянска-та Епархія и завчера въ четвъртокъ (28 Октоаврий) рук положи ся Епископъ на тая Епархія и днесъ субота отшествува за Солунъ и отъ тамъ за Поліяна на служба-та си, гдето жители-те, досаждани отъ папищаши-те съ отворени руцѣ го чекатъ. Обряди-тѣ въ срѣда и четвнртокъ, на които бѣхме честити да приситствуваме, бѣха умилителни. — Негово Боголюбіе призова ся въ срѣда предъ Святейший Синодъ и тамо Патріархъ-тъ, като му яви че са го избрали за Поліянскій Епископъ, отправи му нѣколко думи съ кои-то му науми священи-те должности, които ся налагатъ на Епископскій-атъ му тойзи чинъ. На това Негово Боголюбіе отговори благопристойно и доволно пространно. После благодари на Негово Всесветѣйшество и на Синодъ-тъ, и тогда слѣзоха долу въ церква-та, гдѣто съ начинъ вѣсма умилителенъ ся направи гласоподаваніе-то: всякъ отъ Владыци-те подписа одобреніе-то въ Кондикъ-атъ. — Все това въ срѣда ся исполни, a после въ четвертокъ зарань-та рукоположеніе-то изверши. — Това стана съ голѣмо валиколѣпіе. Негово Боголюбіе Г-нъ Партеній ся рукоположи отъ Солунскаго Митрополита, на кого-то Епископія-та Поліяна е подчинена, и отъ двама сослужители Митрополита Ерсекскаго и Митрополита Иліополскаго. Народъ доволно имаше. Наши-те Болгари съ радостотвории сълзи на очи гледаха какъ единъ Болгаринъ на чинъ Архіерейски да ся произвожда, и тая имъ радость още по-голѣма бѣше за едно друго приключенін още по-любопитно и радостно. Нашъ единъ съотечественикъ, като взе воля отъ негово всесвятѣйшество Патріарха и Болгарскій нашъ языкъ въ сама-та Патріархическа церква да ся чуе, съ радостно сердце Солунскиій Митрополитъ Г-нъ Неофитъ и діаконътъ Г-нъ Паисій разни возгласи на сущій нашъ старъ языкъ направиха, a още пѣвчики-те отъ Болгарска-та църква достойно есть сладкогласно на Болгарски испѣха, — Все достойно съ благочестиво сокрушеніе ся прикара. Нашый языкъ за первый путь негли во Велика-та церква сега ся чува. — Слѣдъ свящеина-та служба новый Поліянски Епископъ почна отъ Архіереіскій тронъ нафорь да раздава на народъ-ътъ който, като приближаваше до новый Владика, пріемаше священный тойзи даръ съ всичко-то си благочестіе".

 

 

45

 

съ голѣмо тържество е пристигналъ въ Кукушъ, радушно посрещнатъ отъ населението, a на 15 ноемврий, недѣля, Партений е служилъ съ всичкитѣ свещеници въ църквата „Св. Богородица". Имало е народъ безчисленъ, тържеството е било блистателно и радостьта благочестива и обща (вж. „Цариградски вестникъ" № 459 отъ 28 ноемврий 1859 год. стр. 2, кол. 1). Следъ уталожване на духоветѣ въ Кукушъ, Иларионъ Макариополски на 30 ноемврий се върналъ въ Цариградъ, доволенъ отъ мисията си. (Вж. стр. 45 „Автобиография, дневници и спомени на Д-ръ Христо Т. Стамболски", томъ I (1852—1868).

 

Преди да пристигне Иларионъ Микариополски въ Кукушъ пропагандиститѣ на римикатолическата църква били отишли тамъ да поставятъ основи на папската догма. Милосердни сестри почнали да отварятъ училища, но когато станало известно рѫкополагането на Хаджи Партения за Кукушки владика, тѣ почнали да напускатъ Кукушъ и си отишли въ Солунъ. (Вж. „Цар. Вестн", №№-а 459 и 480 отъ 28 ноемврий и 5 декемврий 1959 год.).

 

 

46

 

 

3. Хаджи Партений като Кукушко-Полянски епископъ и черковно-училищенъ дѣецъ.

 

Първата грижа на Хаджи Партения е била да обиколи цѣлата Кукушко-Полянска епархия [1], за да изучи положението и нуждитѣ на епархията си, a после да замѣни гръцкото богослужение съ църковно-славянско богослужение. Споредъ една дописка отъ Солунъ съ дата 30 декемврий 1859 год.

 

„Въ самий Божикъ-день", като служилъ Партений въ Кукушъ, дописникътъ пише: отъ аминъ до аминъ слуша се по старо-болгарски Богослуженіе-то ... съ преизрядный чинъпевци-те пѣяха много умилно и благопріятно, отъ кои-то единъ бѣше монахъ и седеше до Владички-отъ столъ... Владика-та г. Партеній служи литургія сосъ седумъ священици много благочинно ... Изъ Кукушъ не ся слушаше друго токмо слава Богу, слава Богу се сподобихме съ болгаринъ владика ...

(Вж. „Цариградски Вѣстникъ" № 455 отъ 9 януарий 1860 г. стр. 3, кол. I и 2)

 

и после сѫщия вестникъ (№ 458 отъ 30 януарий с. год., стр. 4, кол. 4) съобщава, че

 

 

1. Кукушко-Полянска епархия тогава е обемала три каази (нахии):

I. Кукушка (Авреть-Хисарска-Женска) съ главенъ градъ Кукушъ, седалище на каймакамина и на владиката-епископь; той отстои на около 40 километра на северо-изтокъ отъ Солунъ. Ималъ е 561 кѫщи, отъ които 555 български и 6 куцовлашки. Къмъ нея е спаделъ и градецътъ-село Гевгелий на рѣка Вардаръ съ около 215 кѫщи (180 български, 10 куцоловшки и 25 турски-конярски.

II. Карадашката съ главни села Рѣяново и Стемница.

III. Полянска съ главенъ градъ Полянинъ (Дойранъ), находящъ се 52 километра далечъ на северо-западъ отъ Солунъ. Градътъ е билъ разположенъ край Дойранското езеро, отъ което изтича рѣка Резанъ. Той е ималъ по онова време 300 български кѫщи и 657 турски, или всичко 957 кѫщи.

 

Всички почти села въ тия три каази сѫ били чифлици на солунски боляри, турски паши и бегове, гръкомислящи и евреи. Населени били отъ българи, турци, или смѣсено отъ турци и българи. Друга народность, освенъ малко цигани, нѣмало. Едни отъ турцитѣ се наричали „коняри", други „юруци" или „бързаци, a трети „ариани". Последнитѣ (турци и ариани) сѫ били по-малочислени отъ първитѣ. На нѣколко отъ крайвардарскитѣ български села на югозападъ отъ Кукушъ жителитѣ сѫ били наричани „камбарбаци".

 

Споредъ сведенияа на Стефанъ И. Верковичъ („Типографическо-этнографическій очеркъ Македоніи" (С. Петербургъ, 1889), които, както той споменва на стр. 16 сѫ му били доставени отъ епископъ Партений Кукушко-Полянски, положението на населението въ Кукушко-Полянската епархия е било следното:

 

Въ Кукушката (Авретъ-Хисарската) кааза е имало заедно съ града 113 села, отъ които български села сѫ били 59 съ 1767 кѫщи, смѣсени села 18 съ 1464 български, 325 турски (конярски), 254 помашки и 16 куцовлашки кѫщи; чисто турски (конярски) села е имало 29 съ 1238 кѫщи, помашки села 5 съ 1446 кѫщи и куцовлашки 2 села съ 378 кѫщи. Освемъ това въ казата се числили и 237 цигански кѫщи. По-главнитѣ села въ Кукушката кааза сѫ били: Гевгелия съ 215 к. (180 бълг. и 25 т. (конярски) и 10 куцовлашки кѫщи), Вогданци съ 270 кѫщи (220 български и 50 турски (конярски) кѫщи), Стояково съ 118 кѫщи (102 български и 16 турски (коиярски) кѫщи), Крелово (Киречъ кьой) съ 109 кѫщи български, Мачуково съ 187 чисто български кѫщи и Лубница съ 300 куцовлашки кѫщи. Другитѣ села сѫ били съ по-малко отъ 100 кѫщи.

 

Въ Кардашката кааза е имало всичко 77 села съ 850 български и 1544 турски клици, отъ които 8 чисто български села съ 476 кѫщи, 10 смѣсени села съ 374 български и 389 турски кѫщи и 59 чистотурски (мохамедани-коняри) села съ 1155 кѫщи. Освенъ това е имало въ каазата и 147 цигански кѫщи. По-главни села въ Карадашката кааза сѫ били Реяново (чифликъ), седалище на мюдуринъ, и Стемица дветѣ съ 85 български и 56 турски кѫщи, Долно Тодораки (Лосозрекъ) съ 100 български кѫщи, Морарци съ 101 български кѫщи, Мутулово съ 92 български кѫщи. Планиница (Либлакъ) съ 61 български и 34 турски кѫщи, Пенково (Писку) съ 10 български и 112 турски кѫщи и Кушово (Миландже) съ 48 български кѫщи и 80 турски.

 

Въ Дойранската (Полянската) кааза е имало 91 села съ 5215 кѫщи, отъ които 25 села чисто български съ 930 кѫщи, смѣсени 16 села съ 632 български, 814 турски и 111 помашки кѫщи, чисто турски села е имало съ 1840 кѫщи и помашки 9 села съ 868 кѫщи. Освенъ Дойранъ по-главни села въ каазата сѫ били: Валандово съ 104 български кѫщи, Калкули съ 81 български кѫщи и 64 помашки, Пираво съ 73 български и 37 помашки кѫщи и Мировца съ 94 кѫщи.

 

Освенъ това въ Кукушко-Полянската епархия подпадало и близкото по Солунъ село Бугариево съ около 50 български кѫщи.

 

 

47

 

„Писмат-а отъ Кукушъ донасятъ ни добри извѣстія. Негово Боголюбіе Г-нъ Партениій всякъ день повече почитаніе отъ жители-те получава за равноапостолскій си животъ и за старанія-та, които полага да устрои учебна-та часть на това мѣсто".

 

Но на свой редъ католишката пропаганда е правила прѣчки на неговата усърдна пастирска дейность. Това се вижда отъ една дописка отъ Солунъ съ дата 18 февруарий, помѣстена въ „Цариградски вестникъ" № 472 отъ 27 февруарий 1860 год. (стр. 3, кол. 1). Въ тая дописка между друго се казва:

 

„Отъ тукъ (Солунъ) до Кукушъ и отъ Кукушъ до тукъ — (Солунъ) безпрестанно ходенія и дохожданія ставатъ. отъ папищаши-те. Разни средства, ако и много тайно, ся употребляватъ дано да придобіятъ нѣщо въ нея епархія. Отъ това и можите да разумѣете какви затрудненія Владика-та Хаджи Партенія треба да посреща. Посланіе-то негово наистина е голѣмо. Но да ви кажа че и Кукушани-те са человѣцы съ здравы мысли, знаятъ со мудрость да ся обхождатъ, въ говори-те са осторожни. Они желаяха природенъ Владыка; придобиха го споредъ желаніе-то си и Негово Боголюбіе ся труди да докаже, че надѣжды-те кои-то на него са мыслили не са гнили. Н. Боголюбіе Хаджи Партеній почита ся отъ вси и слуша ся като истинный пастиръ. Онъ соответствува на това съ благодѣянія-та си. Онъ ходи по села-та, поучава стадо-то и подбуждава го по церкви-те да чете матерный си языкъ, да отваря училища и милостиня на сиромаси-те дава".

 

Но и солунскиятъ митрополитъ Неофитъ не е гледалъ съ добро око на своя повластенъ епископъ и чрезъ своитѣ платени агенти е препятствувалъ на Партения въ дѣлото му за събуждане на народния духъ на българитѣ, но всичко това на първо време е вършилъ тайно, защото иначе би намѣрилъ веднага заслужения отговоръ, и

 

 

48

 

друго, защото е чакалъ да утихне униятската пропаганда въ Кукушко-Полянската епархия.

 

Епископъ Партений, поради заплашването отъ гръцкитѣ агенти, че ще бѫдатъ анетемосани отъ солунския митрополитъ, ако допустнатъ да се чете по славянски въ черквата имъ „Св. Илия", не е билъ приетъ както подобава отъ българитѣ въ Дойранъ (Полянинъ). Това се вижда и отъ дописката на сѣрския житель Константинъ Дуровъ Дойранлий отъ 16 януарий 1860 година, помѣстено въ „Цариградския вѣстникъ" (№ 470 отъ 13 февруарий 1860 год., стр. 2. кол. 4), който презъ Коледнитѣ празници е отишелъ въ родното си мѣсто и когато се черкувалъ на втория или третия день отъ Рождество Христово е видѣлъ да служи Епископъ Партений, въпрѣки лошия приемъ на дойранци и „нихни-те Богу противни и несносни чуства." Дописникътъ казва.

 

„Праватъ и не знаятъ що праватъ, срамъ ми е да ги искажа подробно, но самъ принуденъ да обявимъ отчасти: смущеніе-то биде заради Българско, защо да се пѣе въ църквата, a това всичко-то е било заради да направатъ противно на Владика-та. Богъ да имъ буде судія. На той хубавъ Владика что махана му намиратъ? Человѣкъ ученъ, науколюбитель, сиромаси желатель. На неговіатъ погледъ не можихъ да се насита, на поученіе-то му въ църква-та не можахъ отъ сладость-та да ся наслушамъ на два языка; първо каже дидахіа по гръцки; но види защо никой не разбира, какво що ся всите българи. После истата дидахія я искаже по български, съ което сърце-то ми нестърпѣ да се невъзбуни и сълзи отъ очи-те ми потекоха, припомнихъ всіотъ ми животъ що самъ преминалъ до днеска по търговіята ми чрѣзъ Българія и не се удостоихъ да вида таковъ владыка; или да слушамъ таквіа поученіа владычки како дни-те празнични, колкота поседохъ во моето отечество, кадето биде и на 7-атъ настоящи (януарий) изпитаніе на деца-та отъ по голѣмото училище. не е по малко за похвала на тіа деца и на учительотъ нихни Г. Алексіа Зографски. Въ това изпитаніе беше ся собрало множество народъ, беше тамо и негово Преосвященство Г-нъ Партений, и духовникътъ г. Климентъ Зографски. Тамо биде тоі день голѣмо липанѣ (плачъ) народно отъ радость за всекой отговоръ на деца-та. Тамо быде три дидахи: една отъ даскалатъ Алексіа: една отъ владыка-та, и една отъ деца-та; тіа дидахіи всіотъ народъ що беше собранъ во училище-то, направи да плачатъ. По совершеніе-то направиха благодарна молитва и ся разотидохме съсъ благодарни сьлзи на очите ни."

 

Отъ това се вижда, доколно Хаджи Партений търпѣливо съ християнско смирение е посрещалъ всички, създавани нему на първо време неприязнени приеми, и съ апостолска твърдость е затрогвалъ българскитѣ сърдца и ги напѫтвалъ къмъ вроденото у българина благочествие, a заедно съ това е действувалъ за насаждане българска просвѣта

 

 

49

 

и национално самосъзнание. Помѣстената въ „Цариградски Вѣстникъ" № 474 отъ 12 мартъ 1860 г. на стр. 2 статия „Гласъ изъ далека земя" изглежда да е писана отъ Хаджи Партения.

 

Споредъ една дописка отъ Кукушъ съ дата 1 мартъ 1860 година (вж. „Цариградски Вѣстникъ" № 475 отъ 19 марта 1860 г., стр. 2, кол. 3) къмъ това време никаква слѣда отъ униятската пропаганда не е останала въ Кукушъ, макаръ старанията на папищашитѣ да сѫ били голѣми. Казва се на края: „Споредъ както сега варвиме, надѣемъ ся примеръ за благочестіе и благонравіе да станиме." Въ тая дописка се загатва пакъ за гръцки интриги и се добавя:

 

„необходимо е болгари-те да иматъ свои болгарски владыци, както и греци-те гречески, серби-те сербски, бошняци-те бошнячки, арапи-те арапски. Но владыци учени и съ добродѣтели надѣлени; инакъ нищо не придобивами. — Нашый владыка Г-нъ Хаджи Партеній ревность и стараніе отеческо полага. Негово боголюбіе ся занимава всичко-то негово стадо една душа и едно тѣло да има, вси еднодушно да ся трудятъ за общо-то нравно благополучіе. — Най голѣмо-то негово между друго попеченіе е да нареди добрѣ церкви-те и священницы-те, щото всякъ отъ тія добре должности-те си въ церква-та и къмъ стадо-то си точно да изполнява съ начинъ, що-то общи бащи по еноріи-те имъ да гы направи, миръ и любовь между фамиліи-те да сеятъ благочестіе общо камъ наша-та вѣра да вдыхнуватъ и повино на граждански-те закони. Негово боголюбіе учреждава вездѣ по села-та училища, и буквари-те, кои-то онъ бѣ напечатилъ, испохарчиха ся, и сега изъ второ прати въ Цариградъ за да ся напечататъ."

 

Хаджи Партений презъ ранната пролѣть на 1860 година предприема едно кратко пѫтешествие по нѣкои мѣста на Македония и Тесалия, за да види какъвъ е духа и националното съзнание на българитѣ въ тия мѣста: тамъ намира, че българския духъ къмъ народность и учение се възбужда, но поради липса на срѣдства и голѣмата оскѫдность не могатъ да ся отварятъ училища. По църквитѣ се пѣяло и чело по гръцки и само по нѣкогашъ негдѣ-годѣ въ недѣля се е прочитало светото евангелие на българо-мекедонско наречие и то петь-шесть недѣлни евангелия, преведени отъ хаджи Павла, Божегробски протосингелъ, който тогава билъ въ манастира. Калуга въ Крайово, но и тия недѣлни евангелия г., били писани съ гръцки букви, печатани въ печатницата на Кирияка Дражиловичъ въ Солунъ. Свещеницитѣ, незнаейки гръцки, писали на български съ гръцки букви, a другиятъ народъ е билъ въ дълбока простотия и той не е знаелъ да пише български съ гръцки букви. Бакалитѣ и други малограмотни хора все съ гръцки букви писали български думи. Народътъ по цѣла Македония е билъ здравъ въ вѣрата си, поради това папищашкитѣ

 

 

50

 

попове навсѣкадѣ раздавали на децата иконки, за да ги прелъстятъ лека-полека. Поради това се апелирало да се взематъ мѣрки за нѣкои отъ родолюбивитѣ българи, за да се отворятъ въ по-главнитѣ български села около Солунъ училища, макаръ прости съ наустници и псалтири. Това щѣло да бѫде голѣмо срѣдство за предпазване отъ униятского влияние. (Вж. „Цариградски Вѣсникъ" (№ 476 отъ 26 мартъ 1860 год., стр. 3, кол. 2—3), въ който на стр. 4, кол. 4 се съобщава за препечатването на Партениевия букваръ въ 4,000 екземпляра. Въ това време Хаджи Партений е посѣтилъ и бащиното си село, за да се види съ своитѣ родни братя и да ги увѣри въ скорошного възтържествуване на българското слово и книга, a въ Солунъ е споходилъ всички свои съотечественици отъ Галичникъ, Крушово, Охридъ и другаде отъ Македония. Между тѣхъ сѫ били Вельо Негревъ отъ с. Селце (Галичко), отъ споменитѣ на когото съмъ се ползувзлъ за много работи; Йосифъ Гешковъ Франгоски отъ Галичникъ, братя Паунчеви отъ Охридъ, братя Шумкови отъ Крушово и други негови съотечественици, предъ които П. е държалъ назидателни слова и ги насърдчавалъ да употрѣбятъ всички усилия да действуватъ да се отвори въ Солунъ българско училище, на първо време по подобие на откритото презъ 1833 година отъ архимандрита Анатолия, подьето отъ архимандрита Хаджи Папа Теодосий Синаитски, като имъ обещалъ своята морална и материална помощь. Срещалъ се и съ семейството на Константина Дражиловичъ, което е назидавалъ да подкрепи това начинание. За да възстанови откритата преди 20 години съ съдействието на своя духовенъ отецъ Анатолия първа българска печатница въ Солунъ на Хаджи Папа Теодосий Синаитски [1] насърдчилъ е Кирияка Дражиловичъ да отвори българско отдѣление, което отдѣление съ време да се развие въ чиста българска печатница. Въ тая печатница тогава сѫ се печатали книги

 

 

1. Въ печатния опись на рѫкописитѣ и старопечатнитѣ книги на Народната библиотека отъ Проф. Б. Цоневъ, 1910 г. стр. 502—529, е казано: „Солунската българска учителка презъ 1870—1875 Недѣля Петкова е отбелязала отвѫтре на книгата „Служеніе еврейско и все злотвореміе нихно, преведено отъ гръцки . . .” следното:

 

„Въ 1839 лѣто е сѫществувала Българска печатница въ Солунъ, наскоро изгорѣла отъ нашитѣ стари ниприягели гърцитѣ, Ето що ми казва Вельо Негревъ, отъ Дебърски Галичникъ, който билъ като ученикъ при дѣда Теодосія. Въ онова време, дошелъ отъ Гиритъ (Критъ) единъ гръцки калугеръ, на име Хрисантъ, и като видяль пичатницата, рекълъ на гръцкиятъ попъ Атанаса, що я държите тая змия тукъ бре; нѣма ли огьнь; и презъ нощьта изгорѣла Българската печатница, която е била въ църквата „Св. Мина" на Вардарската улица въ Солунъ".

За тая първа българска печатница въ Солунъ вижъ статиитѣ на Проф. Маринъ Дриновъ въ Периодическо списание на Българското книжовно дружество, год. VII. (1889 г.) кн. XXXI, стр. 1—25, и на Атанасъ Шоповъ въ сѫщото списание год. VII (1890 г.) кн. XXXIV. стр. 486—497.

 

 

51

 

предимно учебници за гръцкитѣ първоначални училища въ Солунъ на умѣрена цена, но когаго Дражиловичъ се заелъ да си набави български бъкви, за да печати и книги на българомакедонско наречие за тамошнитѣ българи, ненависнитѣ гърци го наклеветили предъ турската власть и съ свойственитѣ имъ интриги сполучили да затворятъ печатницата на Дражиловича и съ това му нанесли голѣма щета (Вж. дописката отъ Солунъ съ дата 4 априлъ 1860 год.; помѣстена въ „Цариградски Вѣстникъ" № 479 отъ 16 априлъ 1860 г., стр. 2, кол. 3). Въ тая печатница Партений е мислилъ да препечати и своя букваръ (Началное оученіе). Въпреки всички прѣчки отъ гръцка страна Партений е възпламенилъ наново потуления огънь на българското съзнание на всѣкѫде, дето е миналъ въ Македония, особено въ Солунъ, като е далъ упѫтвания на дейцитѣ, по какъвъ начинъ да действуватъ, за да извоюватъ своя народна църква и училище.

 

Като се върналъ въ Кукушъ, Епископъ Партений е продължиль апостолската си работа въ повѣрената нему епархия. Полагалъ е особени грижи за да се отворятъ по възможность повече български училища, въ които да се преподава на матерень езикъ. Въ Кукушь е наредилъ по типа на цариградското училище да има два вида училища — първоначално (взаимно) и главно (класово) споредъ наличнитѣ срѣдства и преподавателски сили. Въ главното училище да се подготвятъ по-способни младежи, които да могатъ да заематъ учителски мѣста въ селата, отъ каквито се е чувствувало голѣма нужда въ Македония. На първо време учението въ откриванитѣ по селата училища се е водило отъ мѣстнитѣ свещеници, макаръ и по типа на килийнитѣ училища, само и само да се измѣсти гръцкото учение. Нѣмайки славянски книги по църквитѣ, той е употрѣбилъ съ помощьта на приятелитѣ си въ Цариградъ голѣми усилия да се набавятъ за всички български църкви — градски и селски — съ необходимитѣ служебни книги и е сполучилъ задоволително да постигне това. Лазаръ Димитровъ въ своята статия за хаджи Партения пише:

 

„Голѣма часть отъ гръцкитѣ книги, като непотрѣбни, изгорилъ въ митрополитския дворъ въ Дойранъ (следъ като е прочиталъ нужната молигва за това, добавя Д. Станишевъ). Макаръ и съ високо образование и чисто калугерско въспитание, не можалъ да не се повлияе отъ духа на времето, та отишълъ до тая крайность. Може ли да бѫде хладнокръвенъ човѣкъ, когато вижда, какъ скѫпи люде ставатъ жертва на гръцкитѣ козни и какъ се съсипва народътъ въ борбата съ тѣхъ, благодарение на измисленитѣ доноси предъ турската власть? Кое сърдце не би трепнало и не би се свило, като гледа голѣмитѣ неправди на гърцитѣ? Партений, макаръ и въспитанъ въ благочестие и кротость, се погнусилъ отъ дънъ-душа и рекълъ; „зѫбъ за зѫбъ и око за око". По-долу ще видимъ колко е билъ чувствителенъ

 

 

52

 

Партений и какъвъ патриотичанъ пламъкъ е горѣлъ въ неговата душа! Нѣмало камбана въ митрополитската църква въ Дойранъ; той се заелъ всѣчески да окачи такава, за да изпълни едно отъ горещитѣ желания на паството си, но властьта по никой начинъ не искала да позволи. Тогава Партений на своя отговорность окачилъ камбаната, но насмалко щѣлъ да заплати тоя рискъ съ живота си. Тая постѫпка възбудила силно турския фанатизъмъ, башибозуци насила влѣзли въ църквата, свалили камбаната и се готвѣли да нападнатъ митрополита. За да се избѣгне това, митрополитътъ, свещеницитѣ и нѣкои първенци прекарали една нощь, затворени въ църквата, докато били взеги мѣрки отъ властьта"

 

(Вж. стр. 365 и 366 на Известия на семинара до славянската филология при университета въ София за 1904 и 1905 годнна).

 

Разбира се, че тая дейность на Партения съ голѣма ненависть се е следила отъ солунския митрополитъ Неофита и той е търсилъ всевъзможни случаи да премахне ненавистния му епископъ. Въ една дописка отъ Солунъ съ дата 26 октомврий 1861 год. (вж. „Цариградски Вестникъ" № 45 отъ 4 ноемврий 1861 г. стр. 2, кол. 3 и 4), като се съобщава, че Партений отъ нѣколко време се е намѣрвалъ въ Солунъ, поради интрига на солунския митрополитъ, която е употрѣбилъ и употрѣбявалъ противъ ненавистния му епископъ „по стара една ярость", се прибавя:

 

„Партіи ужасни ся са появили въ Поліанска-та Епархія и едни се мучатъ да свалятъ тойзи Болгарскій Владыка и на мѣстото му да турятъ Мелетія, който е былъ владыка преди Негово Преосвященство и противъ кого-то толко движенія бѣха станали преди две години, за да го махнатъ, щото и като опорство отъ преждебывшаго Патріарха, причина ся даде на папищаши-те на нашитѣ работи да ся намѣсатъ. — Други же, които и отначало сѫ го искали, пакъ постоянствуватъ него да искатъ и испратили са пространни прошенія въ Цариградъ до Високата Порта и на Велика-та Церква. — Знае ся че преди две години Кукушъ ся бѣ подвижилъ до толко, щото ако Хаджи Партеній не бѣше ся испратилъ като Владыка въ тая Епархія, кой знае колико пропаганда-та щѣше да успѣе въ това мѣсто, папищаши-те бѣха дерзнали училище да оставятъ, на него нишанътъ паповъ да изложатъ и калугерки тамо да остановатъ. Хаджи Партеній отиде въ това мѣсто и сполучи да укроти духове-те, и следователнз чуждестранцы-те, които сношенія бѣха со жителите добили, отъ това мѣсто да изгони".

 

По-нататъкъ дописникътъ обяснява причинитѣ за гонението на Партения отъ Солунския митрополитъ и отъ нѣкои негови привърженици. Едната причина е била че

 

„този български владика се е трудилъ да нареди церкви-те както прилича, да поучава свещеници-те си поистойно да изпълняватъ длъжноститѣ си и да учатъ български езикъ, a не да служатъ като папагали по

 

 

53

 

гръцки, безъ нищо да разбиратъ отъ това, що четатъ, нито тѣ, нито християнитѣ, които се черкували, a другата причина на гонението е била, че той е устроилъ училища, дето е въвелъ български езикъ, българска история, което не е било угодно на солунския митрополитъ и на други гърци въ Солунъ. . . Повиканъ въ Солунъ отъ митрополита Неофита, той е билъ изправенъ предъ гръцкия епархиаленъ духовенъ сѫдъ да отговаря за тия си дѣла и билъ осѫденъ да бѫде отстраненъ отъ епархията си и да бѫде заточенъ негде, като първо време е билъ поставенъ въ домашенъ арестъ и полицейски надзоръ въ Солунъ, докато се получи патриаршеско потвърѫдение и одобрение на Високата Порта. Както е известно, тогавашниятъ гръцки патриархъ на 24 февруарий 1861 година е свикалъ духовно събрание, което е решило да бѫдатъ низвергнати отъ духовнитѣ имъ чинове българскитѣ владици Иларионъ Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски и да бѫдатъ изпратени на заточение. Възъ основа на това решение, потвърдено отъ турското правителство на 14 априлъ, тримата български владици били отправени на заточение на 29 априлъ 1861 година.

 

Д-ръ Консг. Иос. Иречекъ въ своята „Исторія Болгаръ", Одеса, 1878 година на стр. 713 пише: „Тогда патріархъ добился у Порти осылки Иларіона, Авксентія и митрополита Паисія Филиппопольскаго (29 апрѣля) въ Малую Азію. Парфеній Полянскій былъ заключенъ въ Солуни". И Партения очаквала участьта на тримата български владици, ако да не е била защитата на тогавашния руски послаиикъ въ Цариградъ Князъ Лобановъ, който се е погрижилъ да го спаси отъ тая бѣда и, благодарение на своитѣ съотечественици въ Солунъ, нѣкои отъ които сѫ били въ добри сношения съ висши турски и гръцки крѫгове, Партений презъ февруарий 1862 год. се отскубналъ отъ гръцкитѣ лапи. Съ помощьта на свои съотечественици единъ прекрасенъ день следъ обѣдъ влѣзълъ въ единъ руски параходъ, който веднага потеглилъ за Цариградъ и подъ руска защита заминалъ и останалъ тамъ, като се настанилъ на първо време въ руската легация. По тоя случай Сава Филаретовъ съ писмото си отъ 28 февруарий 1862 година съобщава на Найденъ Геровъ въ Пловдивъ: „Партений (Полянски епископъ) вчера дойде тука и едвамъ Посолството го отърва отъ готово заточение". (Вж „Изъ архивата на Найденъ Геровъ", издание на Българската Академия на наукитѣ, кн. II, София, 1914 г. стр. 593/599—2528). На стр. 883 отъ сѫщата книга срещаме и писмото на руския въ Одринъ консулъ Николай Павловичъ Шишкинъ отъ 1 мартъ 1862 год., съ което съобщава Герову въ Пловдивъ следното: „Филаретовъ пишетъ весьма лаконическое письмо; Князь поручилъ ему „Спасятъ Поліанскаго Епископа Парфенія (Болгарина) прыбывшаго на нашемъ параходѣ изъ Солуни, отъ Патріарха, который хочетъ его

 

 

54

 

захватить и сослать. Разумѣеіся, при такихъ занятіяхъ недописанія разныхъ пустячковъ". Всички настоявания на патриаршията да бѫде предаденъ Партений не били взети подъ внимание и даже патриаршията е била упрекната въ незаконни действия спрямо българското духовенство. По тая причина патриаршията не е смѣяла нито да го низвергне, нито да го отчислява отъ неговата каноническа епархия — Кукушко-Полянската.

 

Патриаршията е била заставена да произведе анкета на самото мѣсто въ Кукушъ, Дойранъ и Солунъ, за да се установи, права ли е присѫдата на солунската митрополия и нейния гръцки епархиаленъ сѫдъ противъ епископа Партения и следъ това да се взиматъ каквито и да било наказателни мѣрки, ако се укаже виновенъ въ нарушение на църковнитѣ канони. При тия обстоятелства патрияршията е трѣбвало да признава Партения за законенъ Кукушко-Полянски епископъ и да го остави свободенъ да продължи участието си въ борбата на българитѣ за независима църковна йерархия заедно съ другитѣ дейци въ Цариградъ.

 

Наскоро Партений се е прибралъ въ квартирата на своя приятель българина Панаретъ, тогава пловдивски Митрополитъ, който е билъ на служба при цариградската гръцка патриаршия, за да следи развитието на дѣлото си. Пловдивскиятъ митрополитъ Панаретъ е писалъ въ края на м. февруарий 1862 год. на д-ръ Стоянъ Чомаковъ въ Пловдивъ между друго и за Партения, че

 

„Св. Полянски живѣе у мене (Панарета) крайно сиромахъ: поради интригитѣ на Св. Солунския и Н. светейшество още не внесе дѣлого му въ Св. Синодъ, като чака може би съставянето на новия синодъ, когато и азъ ще бѫда къмъ 25 того изключенъ отъ синода и не зная, кой ще го закриля, когато за сега и Негово светейшество и други нѣкои отъ синодалнитѣ ми даватъ слаби благи надежди за задържанието му въ Полянинъ. Всичко зависи обаче отъ фазата, която ще вземе нашиятъ въпросъ отъ страна на Високата Порта."

(Вж. студията за Д-ръ Стоянъ Чомаковъ отъ Атанасъ Шоповъ въ Сборникъ на Българската академия на наукитѣ, кн. XII, клонъ Ист. филол. и философско общественъ, стр. 353 и 354).

 

Kaто въ следствие на посещението и постѫпкитѣ на българскитѣ представители следъ байрама презъ 1862 год., които настоили предъ Портата да бѫде уважена молбата имъ за по-скорошното завръщане на заточенитѣ български владици (Иларионъ въ Кютая, Авксентий въ Болу и Паисий въ Св. Гора), великиятъ везиръ Фуадъ Паша имъ обещалъ, че скоро ще последва разрешение на българския църковенъ въпросъ. Високата Порта, вмѣсто да ги освободи, е наредила на 7 октомврия 1862 год. да бѫдатъ премѣстени: Иларионъ отъ Кютая въ Бруса, Авксентий отъ Болу въ Измидъ, a Паисий отъ

 

 

55

 

Св. Гора въ Чанакъ кале, за да бѫдатъ по-близо до Цариградъ.

 

Замѣстникътъ на Фуадъ паша — Али паша се е заелъ да внесе помирение между патриаршията и българитѣ и заповѣдалъ да се избератъ отъ страна на българитѣ петь сведущи лица, които съ още петь души, избрани отъ патриаршията, да съставятъ смѣсена българо-гръцка комисия, която съвмѣстно да проучи разпрата и да донесе за резултата на Правителството съ особенъ докладъ. Българитѣ не закъснѣли да избератъ и представятъ на правителството исканитѣ петь души, a именно: Кукушко-Полянския епископъ Партения, Гаврила Кръстевича, Д-ръ Стоянъ Чомаковъ, Никола П. Тъпчилещовъ и Тодоръ Бурмовъ, отъ които само Кръстевичъ е билъ чиновникъ на Портата. Гърцитѣ отъ патриаршията, поради взаимнитѣ си раздори и ежби между патриаршията, синода и смѣсения съветъ, закъснѣли и чакъ следъ три месеца избрали: Артския митрополитъ Софроний, Леринския Стефанъ, Павлаки Мусуросъ, Стефанъ Каратеодориди и Костаки Адунци, отъ които и тримата миряни били все висши чиновници на Портата. Всичкитѣ поименувани лица — българи и гърци, одобрени отъ правителството, сѫ образували смѣсената комисия, която е почнала да заседава на 12 юний 1862 година въ помѣщението на Високата Порта, съгласно съ заповѣдьта на Али паша, за да бѫдатъ наблюдавани отъ него, защото още въ първата си среща започнали пререкания и спорове за мѣстото, гдето да заседава тая комисия: гърцитѣ искали патриаршията, a българитѣ Високата Порта.

 

Въ заседанията на комисията се подигналъ въпроса за 13,000,000 гроша патриаршески дългъ, който българитѣ отблъснали, като заявили, че не могатъ да участвуватъ въ проектираната отдѣлна комисия за разглеждане смѣтки за дългъ, направенъ безъ знанието на българитѣ и за разходи, които никакъ не ги засѣгатъ, и поради това тая специална комисия не се е състояла. За основа на разискванията въ смѣсената комисия се възприели изработенитѣ презъ юний 1861 год. отъ българитѣ и поднесени на Али паша на 16 юлий 8 точки, известни вече на патриаршията. Партений е билъ много огорченъ отъ гръцката злоба, която е станала причина да бѫдатъ заточени тримата български владици, и силно натѫженъ за загубата на искрения си приятель и съратникъ Димитъръ Миладиновъ, който, разкарванъ по затворитѣ въ Охридъ, Битоля и Солунъ и най-после доведенъ въ Цариградския затворъ, презъ януарий 1862 год. заедно съ брата си Константина билъ отровенъ въ тоя затворъ. Макаръ съ приличенъ и сдържанъ езикъ, Партений се нахвърлилъ злъчно върху гърцитѣ за тѣхнитѣ злодеяния и изобличилъ гръцкото духовенство за нехристиянскитѣ му дѣла и най-после енергично настоялъ да приематъ безъ никаква промѣна предложенитѣ отъ българитѣ осемь точки.

 

 

56

 

Срещу домогванията и нескончаемитѣ приповторения, караници и прения на гръцкитѣ членове българскитѣ представигели, на чиято страна е било правото, отстоявали доблестно и критично българската кауза. Цельта на гръцкитѣ представители е била да протакатъ работата на смѣсената комисия, за да печелятъ време за нѣкое сьбитие или обсгоятелство, което би имъ докарало благоприятенъ за тѣхъ обратъ въ главитѣ на турскитѣ министри. Поради това смѣсената комисия не е направила нищо и най-после правителството се видѣло принудено да изпѫди нейнитѣ членове. За да даде потикъ на борбата, Драганъ Цанковъ е подновилъ издаването на вестника си „България", съ който е отправялъ намеци и упреци по адресъ на българскитѣ представители, че не могли нищо да направятъ, че правителството ги изпѫдило поради тѣхната безрезултатна работа, че цариградскитѣ български чорбаджии правили важни отстѫпки на патриаршията въ ущърбъ на българскитѣ интереси и че най-износно било за българитѣ да прегърнатъ унията и признаятъ папата за свой духовенъ началыикъ (Вж. „Автобиография, дневници и спомени на Д-ръ Христо Стамболски”, томъ I, 1852—1863, София, 1927, стр. 158—160).

 

Гръцкиятъ Св. Синодъ, съ цель да угоди на руския посланикъ князъ Лобановъ Ростовски, е възприелъ негового предложение и е решилъ да се анкетира дѣлото по обвинението на Кукушко-Полянския епископъ Партения отъ събора на солунскитѣ епископи и тѣхния митрополитъ Неофита въ противоканонически действия, за която цель сѫ били опредѣлени екзархи: Сисакскиятъ, Коринтскиятъ и бившиятъ Трикски владици, които да отидатъ въ Солунъ, за да изпитатъ точно полянскитѣ работи (Вж. „Цариградски вѣстникъ" № 45 отъ 10 ноемврий 1862 год. стр. 4, кол. 2). Но понеже единиятъ отъ назначенитѣ се отказалъ, патриаршията е възложила на Преславския владика Антимъ (по сетне Видински митрополитъ и пръвъ Български екзархъ), който наскоро се върналъ отъ Малко Гърново, да отиде въ Дойранъ като екзархъ, за да изпита работитѣ на Негово Преосвященство Партения (Вж. „Цариградски вѣстникъ" № 43 отъ 24 ноемврий 1852 год., стр. 4, колона 4). Владиката Антимъ, следъ щателно проучване на извършеното достопохвално дѣло на Партения въ Кукушко-Полянската епархия се завърналъ въ Цариградъ въ края на месецъ мартъ 1863 год. съ благополучно завършена мисия, възложена нему и на другитѣ гръцки владици (Вж. в. „Съвѣтникъ" бр. 2 отъ 1 априлъ 1853 год. стр. 4, кол. 4). Въ бр. 13 отъ 17 юний 1853 год. на сѫщия в. „Съвѣтникъ" (на стр. 4, кол. 2) срещаме следното антрефиле:

 

„Въ единъ отъ наши-тѣ листове поменѫли бѣхме за работа-та на Г-на Партенія Полянскій Епископь. Трима-та владыци-екзархи, кои-то бѣха проводени въ Полянска-та Епархія да изслѣдуватъ

 

 

57

 

на мѣсто-то достовѣрность-та на обвиненія-та, кои-то са възлагаха на него отъ събора на Солунски-тѣ епископи и тѣхния митрополитъ, върнаха са и го оправдаха съвършенно предъ Патріарха и Синода. Тѣ, екзарси-тѣ доказаха, че солунски-тѣ епископи безсовѣстно клеветили Г-на Партенія и туй сторили единствено, защо-то имъ понася да го испѫдятъ отъ соседство-то си да са не соблазнязатъ епархіоты-тѣ имъ, като сравняватъ негова примѣренъ животъ съ недостойния животь на тѣхъ архіереи. Патріархъ-тъ и Синодъ-тъ ако и да са не сумняватъ никакъ въ показанія-та на екзарсы-тѣ, но по естествена-та си вражда къмъ всичко българско упорствуватъ да издадатъ синодално решеніе и да върнатъ на Г-на Партенія отнета-та му Епархія. Ею защо има нужда и българскія народъ и духовенство-то отъ свои еднородны владыци въ Синода (да се застѫпятъ за Партенія) ето защо 2-та точка е за насъ толкова важна. Нека припомнимъ тука на читатели-тѣ, че лане гръцки-тѣ тукашни вѣстници не преставаха да трупатъ обвиненія върху Н. Пр.-ство, a сега за оправданіе-то му отъ тримата екзарси предъ Синода мълчатъ, тогава когато непропущатъ да помѣстятъ въ вѣстницы-тѣ си ни най-малка-та подробность за всичко, що се върши въ Синода и въ Смѣсенія Съвѣтъ, но какъ да поменѫтъ, че Българинъ владыка, наклеветенъ отъ гръцки владыцы, са оправдалъ. Може и туй да е противно на вѣра-та".

 

На 19 юлий 1863 год. гръцкиятъ патриархъ Иоакимъ II, който бѣше заточилъ тримата български владици, поради отправенитѣ отъ гръцитѣ упрѣци и нападки е подалъ оставката си отъ патриаршеския престолъ и на 22 октомврий дошелъ на негово мѣсто Софроний VI. Въ това време, споредъ едно писмо отъ Солунъ до гръцкия в. „Византисъ", жителитѣ на солунската епархия станали нетърпѣливи отъ поведението на митрополита Неофита и подали жалба до Св. синодъ за отдалечаването му. Чакъ следъ оставката на патриарха Иоакима II негово преосвященство Г-нъ Партений е получилъ своето оправдание отъ Св. Синодъ и позволение да събира доходитѣ си отъ Полянската епархия (Вж. в. „Съвѣтникъ" бр. 20 отъ 5 августъ 1863 год., стр. 3, кол. 5).

 

Следъ оправданието си отъ Св. Синодъ Партений не е заминалъ веднага за Кукушко-Полянската епархия, a останалъ въ Цариградъ, за да отстоява българскитѣ искания като членъ на смѣсената гръцко-българска комисия, която е била свикана отъ Министра на Външнитѣ работи Али паша на 5 февруарий 1863 год, въ дома му на заседание подъ негодо председателство, за да прецени на чия отъ дветѣ спорящи страни — гърци и българи — е правото. Като видѣлъ, че не може да се дойде до спогаждане, е заявилъ на българскитѣ представители, че правителството само ще разреши спора имъ.

 

 

58

 

По заповѣдь на Министра на Външнитѣ работи Али паша, трима отъ членоветѣ на смѣсената гръцко-българска комисия, имено Епископъ Партений Полянски, Гаврилъ Кръстевич и Д-ръ Стоянъ Чомаковъ сѫ подали на 2 декемврий 1863 год. на новия патриархъ Григорий VI исканията на българитѣ съ 8-тѣ точки, на които патриархътъ е отговорилъ, че ще подложи тия искания за разглеждане и разискване отъ главното народно събрание, за свикването на което е билъ искалъ и чакалъ отъ правителството разрешение.

 

Епископъ Партений презъ всичкото време на стоението си въ Цариградъ, покрай другитѣ си грижи, е сътрудничилъ на Тодора С. Бурмовъ въ неговия в. „Съвѣтникъ". Забележителна е статията му „Нужда-та да сѫ бѫдущи-те ни владыци образовани", помѣстена въ в. „Съвѣтникъ" (бройове 38 отъ 9 декемврий, 39 отъ 16 декемврий и 40 отъ 23 декемврий 1853 г.) Въ тая статия Партений посочва, какви трѣбва да бѫдатъ качествата и длъжноститѣ на истинскитѣ и достойни пастири на Христовата църква, търси начини за постигане това за българскитѣ пасгири и укорява старцитѣ въ Зографския манастиръ, че не устояли на обещанието си да подържатъ и развиятъ основаното отъ архимандрига Анатолия българско богословско училище при манастира. Макаръ тази статия да носи инициалитѣ Т. С. (Тодоръ Стояновъ-Бурмовъ, редактора на в. „Съвѣтникъ") засегнатитѣ старци отъ Зографския манастиръ сѫ разбрали, че тя е Партениева работа и, за да отхвърлятъ приписанитѣ имъ обвинебия, съ брошурата си „Отвѣтъ на нѣкои си точки изъ статіата «Нужда да ся бѫдуи-щте ни владыци образовани»” отправили нападки противъ Партения и го охулили, че ужъ е билъ съ фанариотски чувства (Вж. в. „Съвѣтникъ" бр. 13 отъ 27 юний 1864 год. стр. 4, кол. 4).

 

Хаджи Партений, виждайки, че българитѣ въ Солунъ захванали да усѣщатъ примкитѣ на елинизма и да се противопоставятъ енергично на тѣхъ съ отстояване българщината, сир. че посаденото духовно семе почнало да никне, намѣрилъ за целесъобразно да бѫчде между тѣхъ, толкозъ повече, че солунскитѣ българи се готвили да откриятъ българско училище и църква и престанали да търпятъ безропотно фанариотското иго (Вж. статията „Български дѣла" стр. 3, нa в. „Съвѣтникъ" бр. 24 отъ 2 септемврий 1863 год.). Отъ друга страна той се смѣталъ задълженъ да обходи и утеши семейсгвото на братя Константинъ и Кириякъ Държиловичъ, което е било подложено на голѣми терзания отъ страна на гърцитѣ въ Солунъ. Единиятъ отъ братята, когото Партений бѣ насърдчилъ да отвори при неговата печатница отдѣление за печатане български книги, е билъ изложенъ на преследване отъ солунскитѣ гърци, защото се е отказалъ отъ елинското поданство и се е обявилъ, че се застѫпва за угнетената

 

 

59

 

българска народность и за българската просвѣта. Ако не се бѣ намѣсила мѣстната турска власть, злобата на гръцкия консулски намѣстникъ въ Солунъ щѣла да го упропасти. Другиятъ братъ Константинъ (Динго) Държиловичъ, всецѣло предадень на българщината, е билъ подложенъ на всевъзможни преследвания и страдания. Неговиятъ синъ Георги Динковъ, заради една проповѣдь предъ воденскитѣ българи, предъ които е разкрилъ замислитѣ на елинизма, и заради това, че е събиралъ етнографски и географски сведения. е билъ наклеветенъ отъ гръцкия консулъ въ Солунъ и вързанъ закаранъ въ Цариградъ, щѣлъ да умре въ Цариградския затворъ отъ тифусъ, ако да не се е застѫпилъ Али паша да бѫде освободенъ. Следъ завръщанието си въ Солунъ Георги Динковъ продължилъ народнополезната си работа и настоявалъ часъ по-скоро да се открие желаното българско училище и да се състави българска община. Наклеветенъ повторно, турскитѣ власти пакъ го закарали въ Цариградъ, гдето е билъ задържанъ (Вж. в. „Съвѣтникъ" бр. 26 отъ 16 септемврий и бр. 33 отъ 4 ноемврий 1863 г.)

 

Освенъ това Партений, каю е знаялъ, че въ неговата Кукушко-Поляиска епархия огдавна е било нарушено общото спокойствие на неговитѣ пасоми отъ разни подкупници на Солунския митрополитъ Неофита, решилъ часъ по-скоро да се намѣри въ епархията си за да подържа духа на народа и за това презъ втората половина на м. декемврий 1863 година заминалъ за Солунъ и отъ тамъ за епархията си, като се споразумѣлъ съ владицитѣ българи въ Цариградъ твърдо да отстояватъ и вмѣсто него българскитѣ искания. И наистина българскитѣ владици, които още не били скѫсали отношенията съ патриаршията: Пловдивски Панаретъ, Преславски Антимъ и Софийски Доротей упорито отстоявали заедно съ Гаврила Кръстевичъ българската кауза въ Великото гръцко събрание, което е заседавало въ патриаршията на 21 февруарий, 12 априлъ, 17, 22 и 29 май, 5 и 12 юний 1864 година. Въ станалото на 17 май трето заседание е билъ представенъ единъ проектъ, споредъ който мѣсто за разискване е имало само върху първитѣ две точки отъ 8-тѣ, a другитѣ 6 точки, понеже докачали правдинитѣ на великата църква и смалявали властьта ѝ, не сѫ били подложени дори и на разискване. Това е било мнението на всички гръцки патриарси и владици, обаче Пловдивскиятъ митрополитъ Панаретъ, Антимъ Преславски и Доротей, митрополитъ Софийски, както и Гаврилъ Кръстевичъ и гръцкия представитель Проф. Калия подържали противното. Панаретъ заявилъ, че принципътъ на народноститѣ е осветенъ съ царски ферманъ, утвърѫдаващъ известнитѣ вече 12 отстѫпки, гдето се споменува за български епархии и за митрополити отъ България, което се възприело и отъ патриаршията. Той настояль членоветѣ на Синода да

 

 

60

 

бѫдатъ по равно число отъ дветѣ народности — българи и гърци, Антимъ се основалъ повече на принципа за численностьта, възприетъ отъ българо-гръцката смѣсена комисия и признатъ отъ правителството. Той предложилъ синодалнитѣ членове да бѫдатъ по равно, ако не повече българи, само да има миръ и любовь между двата православни народа, a Доротей откровено и смѣло е бичувалъ и осѫждалъ поведението на събранието за едностранчивостьта му (Вж. в. „Съвѣтникъ" бр. 8 отъ 23 май 1864 год. гдето е помѣстено изложението на Панарета, и бр. 9 отъ 30 май 1864 г. гдето сѫ помѣстени изложенията на Антима и Доротея). На края въ последното си заседание гръцкото народно събрание одобрило доклада на избраната комисия за принципа на народностьта, споредъ който гърцитѣ подържали въ ущърбъ на грамадното мнозинство на другитѣ православни народи да бѫдать махнати думитѣ „българи", „България", „българска" и „български" и да на се споменуватъ въ никой документъ. На това българскитѣ владици въстанали пакъ и възразили съ най-справедливи и несъкрушими доводи, a Кръстевичъ съ изложението си приковалъ вниманието на слушателитѣ и разколебалъ мнозина отъ настроението имъ противъ българитѣ. Съобщено за извършеното отъ гръцкото народно събрание онеправдание на българитѣ на Али паша, българскитѣ представители го молили за независима българска йерархия. Партений е следилъ съ живъ интересъ развоя на българо-гръцката разпра и е държалъ въ течение за всичко това своитѣ епархисти.

 

Епископъ Партений, ползувайки се съ неизмѣнна любовь и уважение между своето паство въ Кукушко-Полянската епархия, е полагалъ усилия и грижи за да се затвърдятѣ българското слово и просвѣта, a солунскиятъ митрополитъ, ненаказанъ отъ Синода въ Цариградъ за неговитѣ клевети противъ Партения, продължавалъ да върши разорителното си дѣло противъ българското съзнание.

 

Въ това време въ Цариградъ вмѣсто князь Лобанова дохажда за руски посланикъ генералъ Николай Павловичъ Игнатиевъ, съ когото Партений се билъ запозналъ още въ Петербургъ.

 

Споредъ една дописка отъ Солунъ на „Еденъ Кукушанецъ" съ дата 8 октомврий 1864 г. тогава е учителствувалъ въ Кукушъ Василъ Диамандиевъ отъ Охридъ, когото кукушанитѣ замѣнили съ другъ, който не е билъ въ добри отношения съ Партения, но въпрѣки това последниятъ е продължавалъ да върши съвестно пастирската си длъжность (вж. в. „Съвѣтникъ", бр. 33 отъ 14 ноемврий 1864 г.). Партений освенъ въ своята епархия е работилъ, както се каза и по-горе, противъ гръцкитѣ домогвания и въ Солунъ, гдето е насърдчавалъ своитѣ съотечественици да се противопоставятъ

 

 

61

 

да плащатъ патриаршески длъгъ. Примѣрътъ на българитѣ се видѣлъ удобенъ и на солунскитѣ гърци, които заявили, че сѫ готови да подпишатъ общъ махзахаръ заедно съ българитѣ противъ плащането на патриаршеския дългъ (вж. дописката отъ Солунъ въ в. „Съвѣтникъ", бр. 36).

 

Солунскиятъ митрогюлитъ Неофитъ не е могълъ вече да се помири съ дейностьта на Партения, противъ когото постоянно е готвѣлъ всевъзможни клевети предъ патриаршията. В-къ „Врѣмя", бр. 9 отъ 2.Х. 1865 год. пише:

 

„Полянска-та епархія отъ нѣкое врѣмя пакъ е въ волненіе и то ся произвожда, както не остава сомнѣніе, отъ Солунъ. Солунскій-тъ митрополитъ, Г-нъ Неофитъ, ако и да замълчѣ малко врѣмя, слѣдъ като прѣосвященній Партеній Поліанскій се оправда тука прѣдъ синодъ-тъ срѣщу тежки-тѣ обвиненія, които този митрополитѣ бѣше възложилъ на него и за които бѣше го осѫдилъ, не рачи обаче да ся примири съ него и да го признае за епископъ отъ митрополія-та си. Той остана съ злоба на сърдце-то си и чакаше удобно врѣмя да поднови съ по-голѣми сили гоненія-та си противъ нещастній-тъ поліански епископъ, на когото единствена-та вина е, че е Българинъ и человѣкъ съ строго честенъ и независимъ характеръ. Сега срѣщу прѣосвященнаго Партенія е подигната отъ Солунъ нова буря и негли по-силна отъ първѫ-тѫ. Между обвиненія-та, които ся товарятъ връхъ него отъ нѣкои подкупени и развратни хора на поліанскѫ-тѫ епархія, ся намира и това, чи ужъ той възбуждалъ всѣкога епархііѫ-тѫ си да пріеме унііѫ-тѫ. Солунскііѫ-тъ митрополитъ, като съобщавалъ на патріаршііѫ-тѫ всички-тѣ други обвиненія, рекълъ за послѣдне-то, чи то ся доказва отъ едно собственорѫчно писмо на поліанскій-тъ епископъ, което быль държалъ въ рѫцѣ-тѣ си единъ отъ епархісти-тѣ му; но, когато патріархъ-тъ му писалъ да испрати това писмо, за да го разслѣдва, Г. Неофитъ огговорилъ, че человѣкъ-тъ, който го държи, не може да го повѣри никому, понеже речено-то писмо было за този челонѣкъ единственно-то срѣдство, съ което ся надѣе да обори непрѣменно Г. Партенія. Сега патріаршія-та е была принудена да испроводи единъ екзархъ, да отиде да разгледа на само-то мѣсто важній-тъ този документъ противъ прѣосвященнаго Партенія. Вѣстникътъ добавя: „Дѣло-то говори само за себе си. Едно такова писмо, което не може да се повѣри на най-заклѣтій-тъ противникъ на обвиненній-тъ за да ся представи на сѫщій-тъ сѫдія трѣбва и да не сѫществува".

 

Солунскиятъ митрополитъ е преследвалъ и българската книга, за да не се буди националното съзнание на българитѣ въ Солунъ и солунско. Споредъ една дописка отъ Солунъ съ дата 20 ноемврий 1864 г., помѣстена въ в. „Турція", бр. 20 Солунскиятъ валия е разрешилъ да се дигнатъ изпратенитѣ отъ „единъ нашъ съотечественикъ" единъ сандъкъ книги,

 

 

62

 

отредени за християнското образование на българската младежь, обаче гръцкиятъ митрополитъ ги прибралъ въ митрополията си и не ги давалъ, когато гръцки революционни книги, които се изпращали отъ панелинистичната атинска етерия, писани съ бунтовнически духъ, се пръскали съ посрѣдството на владиката. Партений е ималъ, подъ влиянието на подкупени отъ гърцитѣ и заинтересовани лица измежду своитѣ епархисти, доста противници, които разпространявали всевъзможни клевети по неговъ адресъ и му прѣчели въ всички негови добри начинания. Въ редакцията на в. „Турція" е била постѫпила една статия съ изобличение на в. „Время", че защищавалъ Партения, съ която се клеветилъ последниятъ. Петко Р. Славейковъ, който е познавалъ много добре Партения и неговитѣ патриотични дѣла, като вторъ редакторъ на тоя в-къ не е допустналъ да се обнародва тая статия, a напротивъ и въ своя статия „Полянска-та епархія" (вж. в. „Турція", бр. 15 1865 г., казва, че не дава мѣсто на тая статия въ стълповетѣ на вестника си, защото се гнусилъ „и отъ пристрастностьта на партизани кореспонденти", и продължава:

 

„Друго нѣщо, ако статията изобличаваше нѣкои злоупотрѣбленія на Н. П. П., тогава, колкото и да не ни е присърце, бѣхми длъжни да іѫ обнародвами. Но сега за какво да го порицавами?"

 

Подхвърля, че Партений е билъ

 

„малко лѣхатничъкъ, малко скъперничавъ, но по зла честь тѣзи недостатки сѫ отъ неотемлемитѣ преимущества на повечето отъ духовниятъ чинъ на православніятъ міръ, въ което състояніе са намира днесъ (разумѣва се пакъ не безъ исключеніе). И като за тѣзи недостатки Кукушане гонятъ владиката си, то увѣрени ли сѫ, че другіятъ, когото имъ проводятъ, ще е толкова дѣятеленъ, щото самъ той да прави и върши всичко, което сѫ длъжни тѣ да вършатъ, или ще е толкова щедъръ щото да има кисіята си отворена да може сѣки да бърка въ нея".

 

По-нататъкъ съ тънка ирония упрѣква дописника и го поставя въ положението на онѣзи, „които обичатъ подѣлится чужимъ благомъ" и продължава:

 

„Н. П. не е лишенъ обаче и отъ преимущества, които наистина сѫ украшеніе на единъ пастирь, неговото смиреніе, неговото духовно образованіе, прѣимущества, толкозъ рѣдки между днешнитѣ пастири, засвидѣтелствуватъ правдинитѣ му за вниманіе и снисходително съчувствіе отъ страна на обществото, a при това той е отъ родътъ ни".

 

Като припомня, че гръцката църква

 

„въ злокозненнитѣ си противъ насъ ухищренія, е строго вардила до днесъ да не произведе на архіерейски санъ отъ родътъ ни хора, достойни да заслужватъ вниманіето и уваженіето на обществото, и когато е била принудена да отстѫпи на народното желаніе за пастирь отъ родътъ ни и по язикътъ ни, сѣкога е гледала да натрапи такива, които да компрометируватъ това домогваніе на народа

 

 

63

 

и да го направятъ да бактиса и да се махне отъ тозъ меракъ, да иска народни пастири. Но также е истинно, вкупѣ и прискърбмо, че ній българитѣ сми твърде взискателни къмъ своитѣ еднородци, и това, което съ равнодушіе търпимъ на гърцитѣ владици, на българитѣ не търпимъ ни половината, ни четвьртината".

 

После сочи факта, че едва българитѣ имали петь шесть българи владици и комай върху всичкитѣ скочили да ги гонятъ, напримѣръ врачанитѣ:

 

„що бѣше викъ върху Доротея, що бѣше тичане, мицане да го гонягъ, отърваха се отъ него и ето година не сключи викнаха пакъ отъ другіятъ и се влачатъ толкозъ врѣме по сѫдби. . . и пита: „ Кое е злото което Н. П. Партенія е направилъ на епархіята си? кои сѫ нестърпимити злини, които опорочаватъ званіето му? нищо таквози не виждами въ обвиненіята противу него, и за какво го гонятъ?

 

 Привеждайки думитѣ на кореспондента „азъ сумъ они който ланѣ го хвалихъ, че е добъръ и просвѣтитель, но не го бѣхъ позналъ добрѣ, и сега виждамъ, че той билъ прослѣпитель" Славейковъ добавя:

 

„Съ други думи ще каже, ланѣ бѣхъ добръ съ него и го хвалихъ, a сега на съмъ добрѣ и го хуля. Но това пріятели мои, не е добро, за малки и лични каприціи не трѣбва да вървимъ противъ общото добро .... Като познавате чи не сте кадърни да постѫпите както изисква положеніето на работитѣ, да дѣствувате и ви за разрешеніето на въпросътъ, то не раздигайте баремъ работи да го бъркате повече. Ако не помагате баремъ не разваляйте. Не са вдавайте въ страститѣ си, не ставайте орѫдіе на чуждитѣ интриги .... защото най-последнята ни надежда за решеніето на този въпросъ е умножаваніето на владицитѣ отъ родътъ ни. Добри или зли тѣ не могатъ да забравятъ че сѫ българи .... Когато този който е получилъ самъ отлично образованіе са показва нерадивъ и немарливъ, какво трѣбва да очаквами отъ хора полуобразовани или съвсѣмъ необразовани? Не, нищо друго нѣма да сполучите освѣнъ дѣто ще направиге кефътъ на засвидѣтелствуваніятъ непріятель на народа ни солунскіятъ митрополитъ, и ще дадете сьрце на патріархіята да упорствува повече противъ домогваніята ни, и ще дадите причина да ни връхлѣтятъ гръцкитѣ владици повече . . .”

 

Съ друга дописка отъ Кукушъ съ дата 5 декемврий 1865 год., помѣстена въ в. „Турція" бр. 25 и 26 отъ 1 януарий 1866 год. (стр. 8 (103), кол. 2 се съобщава:

 

„Кукушкитѣ Българи са събудиха, както и всичкитѣ други села, които ги окрѫжаватъ. Напредъ тѣ не знаяха нити да четатъ нити да пишатъ. Повече, тѣ не знаяха че сѫществува българска книга. Сега тѣ излязоха отъ това отколѣшно заблужденіе, единственна причина която ги караше да стоятъ подъ робството на гръцкити владыци. Владыка Българинъ са доведоха. Училища са отвориха. Добри учители са гетардисаха. Българската

 

 

64

 

книга са позна на сѣкадѣ. Сички зафенаха да я учатъ сѣки зафана да проважда чадата си, за да учатъ матерніятъ си язикъ, потъпканъ отъ гръцити. Едно нѣщо привличаше вниманіето на съгражданити то беше образуваніето на жената. Това нѣщо са постигна. Преди нѣколко дена са отваря едно дѣвическо училище. Това училище се повѣри на една твърдѣ способна учителка. Сичкитѣ хора се радуватъ за отварянето на това заведеніе, и доказателство на това, е че въ малко време вѫтре то се напълни съ момичета. Ако кукушени слѣдуватъ съ сѫщата ревность дѣлото на просвѣщеніето въ странъта си, и подкрѣпятъ училищата си, има надежда че малко по малко еленщината, която владѣй cera, ще изчезни съвършеныо и ще се замѣни съсъ българщината. Богъ да имъ е на помощь".

 

Споредъ две дописки отъ Кукушъ съ дата 20 януарсй и 20 февруарий, помѣстени въ в. „Турція" бройове 34 и 35 отъ 26 февруарий и 5 мартъ 1866 год. Партений е напустналъ Кукушъ презъ лѣтото на 1865 година, a следъ това и багажътъ му е билъ пренесенъ въ гр. Дойранъ (Полянинъ). Митрополитското помѣщение е било приспособено за девическо училище. Партений е билъ много огорченъ отъ поведението и държанието на нѣколко влиятелни кукушани, които пренебрегнали неговитѣ пастирски съвети. Виждайки, че съ тѣхнитѣ ежби помежду си пакостятъ на българската кауза и допринасятъ за усилване на гръцкитѣ козни по неговъ адресъ, намѣрилъ за благоразумно да ги благослови, да имъ пожелае доброто и да се отстрани отъ Кукушъ. Споредъ показанията на К. А. Шапкаровъ (вж. неговата книга „Материали за животоописанието на Братя X. Миладинови Димитрия и Константина..." Пловдивъ 1884 год.) единъ отъ неговитѣ противници е билъ и неговиятъ по-рано голѣмъ приятель Нако Станишевъ, който е далъ напоследъкъ съгласието си да се върне въ Кукушъ по-раншниятъ гръцки владика Мелетия, за която си постѫпка отпосле се разкайвалъ, но напразно. Следъ напускането на Кукушъ Партений е отишелъ въ Солунъ, гдето се срещналъ съ своитѣ приятели и съмишленици, които подкрепилъ и насърдчилъ да отстояватъ твърдо за съзиждане на българската църква „Св. Кирилъ и Методия", за основаване българска община и за отваряне часъ по-скоро българско училище.

 

Презъ горещитѣ месеци юлий и августъ на 1865 година Партений е предприелъ една обиколка низъ Тесалия и Епиръ. Тамъ въ единъ отъ манастиритѣ се среща съ руския писатель Константинъ Николаевичъ Леонтьевъ, тогава руски консулъ въ Янина, у когото Партений съ своята любознателность и осторожность, a най-много съ своето вродено родолюбие, е оставилъ отлични впечатления. Тия си впечатления Леонтьевъ излага въ гръцката повесть „Аспазія Ламприди".

 

 

65

 

(вж. II т. отъ съчинението му „Изъ жизни христіянъ въ Турціи" страници 275—296). Тая обиколка низъ Тесалия и Епиръ не е траяла дълго. Откакъ завършилъ обиколката си Партений се завърналъ въ Солунъ и отъ тамъ безъ да се отбива въ Кукушъ е отишелъ въ Дойранъ. Колко време е стоялъ тамъ, не се знае, но на 17 юлий 1866 год. го виждаме вече въ Цариградъ да присѫтствува заедно съ Илариона Макариополски, Панарета Пловдивски и всички находящи се въ Цариградъ по-първи българи, търговци и учени, на годишното изпитание на ученицитѣ отъ българското училище (Вж. в. „Врѣмя" бр. 49 отъ 23 юлий 1866 год.).

 

Въ Цариградъ Партений, заедно съ другитѣ български владици, се предава на борба съ гръцкитѣ домогвания въ защита на българскитѣ искания и сътрудничи въ издавания отъ Тодора Бурмовъ в. „Врѣмя", гдето съ статията си „Разсѫжденіята на в. Армонія за Българскія-тъ въпросъ", той съ цитати отъ евангелието оборва точка по точка твърдението и усукванието на този гръцки вестникъ, че християнската църква не търпи народостно дѣление.

 

Подъ влиянието на решението на свиканото отъ патриарха Софрония на 22 априлъ 1866 год. гръцко велико народно събрание, въ което били повикани отъ българска страна само Гаврилъ Кръстевичъ и Пловдивския митрополитъ Панаретъ, българитѣ били много възбудени противъ гърцитѣ. Въ това гръцко събрание вмѣсто да се даде задоволително разрешение на подигнатия отъ българскитѣ представители и отъ гръцкитѣ първенци-богаташи проектъ и на предложението на Али паша за отстѫпки на българитѣ, всички гръцки представители отхвърлили исканията на българитѣ, които били наречени нечестиви, защото били дръзнали да правятъ предложения, противни на църковнитѣ правила и на свещенитѣ постановления, a върху българския народъ изсипали най-груби и злобни епитети.

 

Когато на 25 априлъ е избухнало Критското възстание, то не се е ползувало съ симпатии между българитѣ. Положението тогава още повече се е затегнало, и на 4 декемврий 1866 год. е била приета оставката на патриарха Софрония, a на 10 декемврий българитѣ на чело съ Д-ръ Стоянъ Чомаковъ, пловдивскитъ митрополитъ Панаретъ и епископъ Партений Полянски сѫ подали до Султана адресъ, съ който му се изразявали вѣрноподанически чувства на българския народъ. Адресътъ е билъ съобщенъ изпърво отъ французския в. „Куріе д’Оріанъ" (вж. в. „Врѣмя" бр. 20 отъ 31 декемврий 1866 год.; в. „Турція" бр. 27 отъ 2 януарий 1867 год.). Тази постѫпка се е видѣла неудобна на европейскитѣ дипломати и на нѣкои отъ българитѣ и затова се появило запитване, кои сѫ тия български въ Цариградъ представители отъ главнитѣ членове на българското духовенство и други първи лица отъ българския народъ. Следъ дадени разяснения

 

 

66

 

въ в. „Турція" и в. „Македонія" въ статиитѣ „Адресътъ на Българити" (вж. „Турція" бр. 30 отъ 21 януарий 1867 год., и в. „Македонія" бр. 9 отъ 28 януарий и бр. 12 отъ 18 февруарий 1867 год.) въпросътъ е билъ приключенъ.

 

Следъ спирането на в. „Врѣмя" Партений е почналъ да сътрудничи и на в. „Македонія", гдето между друго е започналъ да обнародва статия на гръцки и на български съ заглавие „Историческій очьркъ на стара-та българска цьрковна іерархія. Отъ какъ приѣли Българи-те христіанцка-та вѣра (851) до паданіе-то на Търновско-то патріаршество (1463 год.)", но тая статия не е била продължена по редакционни съображения (Вж. в. „Македонія" бр. 17 1867 год.).

 

Следъ като е билъ избранъ на 4 февруарий 1867 год. за вселенски патриархъ Григорий VI, на 6 сѫщия месецъ Али паша е станалъ великъ везиръ на мѣстото на Мехмедъ Ружди паша, a Фуадъ паша е билъ опредѣленъ за министъръ на външнитѣ работи и на изповѣданията. Презъ м. юний патриаршията е подала до правителството изработения отъ патриарха Григорий VI проектъ въ 18 точки за разрешение на църковния въпросъ на българитѣ. Този проектъ, одобренъ отъ синода и отъ бившитѣ патриарси, е билъ съобщенъ предварително на руския посланикъ генералъ Игнатиевъ и на министра на външнитѣ работи и на изповѣданията Фуадъ паша. Българи и гърци не сѫ посрещнали добре този проектъ, защото първитѣ били недоволни, че македонскитѣ и тракийскитѣ епархии се изключватъ отъ него, a гърцитѣ, защото съ него се давали по-широки права на българитѣ. И така борбата за независима българска иерархия е продължила.

 

Какъ сѫ вървѣли работитѣ въ Кукушко-Полянската епархия, следъ оттеглянето на епископъ Партения? Въ една дописка отъ Кукушъ съ дата 12 май 1857 год. (вж. въ „Македония" бр. 26) се съобщава, че тамъ е билъ тържествено отпразднувань деньтъ на Св. Кирила и Методия, че въ града имало две добре уредени мѫжки училища, главно и взаимно, a дѣвическото училище не вървѣло добре и че за да не се затвори кукушани натоварили единъ отъ свещеницитѣ да учи момичетата както може, защото нѣмали пари за това. Нали Партений билъ наклеветенъ, че е искалъ да изяде 12,000 гроша училищни пари, тогава где сѫ били тия пари, за да подържатъ женското училище? Съ друга една дописка отъ 14 августъ (вж. в. „Македонія" бр. 30) се съобщава, че солунскиятъ (бивши търновски) митрополитъ, като подкупилъ „нѣколко мина отъ Поленинъ, на които първиятъ е Григоръ К. Наковъ" непрестанно се мѫчилъ да имъ намѣсти преждебившия владика Мелетия: „Г-нъ Костадинъ Г. Дунковъ и священѣйшій попъ Делю Нистооовъ, които направили махзахаръ и лъжели сиромаситѣ, че Вали паша повелялъ да направи махзахаръ за преждебившаго Мелетия, горереченій

 

 

67

 

Костадинъ го изложилъ на Кукушкія управитель (каймакаминъ) и така много печели и той за подписитѣ на маазаротъ."

 

Патриаршията, за да улесни солунския митрополитъ въ стремежа му за Кукушко-полянски епископъ, неговото протеже Мелетия, както и за да отстрани отъ Цариградъ Партения, като вреденъ за гръцката кауза, презъ м. септемврий 1867 година го е настанилъ за Нишавски (Пиротски) митрополитъ на мѣстото на гръцкия владика Софроний, който е заелъ мѣстото на починалия Месемврийски владика (вж. в. „Македонія" бр. 43). Партений е искалъ да бѫде назначенъ въ Скопската или най-после въ Дебърската епархия, но патриарииията не е искала и да чуе за това. Положенитѣ отъ Партения усилия за издигане българския духъ въ Кукушко-полянската епархия и въ Солунъ сѫ дали очаквания благоприятенъ резултатъ. Въ Кукушъ е билъ застаналъ на чело на учебното дѣло енергичниятъ българинъ Кузманъ М. Шапкаровъ отъ гр. Охридъ, който съ усърдие е поделъ работата си, a въ Солунъ Константинъ Динго Държиловичъ, заедно съ брата си Кирияка, сина на Георги и дъщеря си Славка (Клеорета), подкрепени отъ своитѣ състечественици дебрани, крушовци и охридчани, твърдо се заели да извоюватъ българска църква и българско училище въ родния градъ на българскитѣ просвѣтители Кирила и Методия (вж. дописката отъ Кукушъ въ бр.41 на в.„Македонія"). По увещанието на руския посланикъ генералъ Игнатиевъ, който му казалъ, че отъ Пиротъ може да бѫде полезенъ на българската кауза, Партений се е примирилъ съ положението и приелъ митрополитското мѣсто въ Нишавската епархия. Па и неговитѣ съратници, мирски и духовни лица въ Цариградъ, го увѣрили, че тѣ ще продължатъ до край започнатото дѣло за независима българска епархия и че той, като Нишавски митрополитъ, ще бѫде една силна преграда на сръбскитѣ попълзновения въ тия български мѣста, гдето гръцкитѣ владици сѫ били оставили лоши следи между българското население тамъ.

 

Още презъ 1860 година на 10 юлий Сава Филаретовъ пише на Найдена Геровъ, че „Пиротския (гръкъ) владика още лежи въ дупката, хапусъ за курварство" (вж. стр. 557—2474 отъ Геровия архивъ), a Славейковиятъ сатириченъ в-къ „Гайда" (бр. 2, год. II отъ 2 юлий 1864 г., стр. 11) съобщава, че патриаршескитѣ посланици, които отишли въ Пиротъ за да разгледатъ „злоупотребленията и богохулното поведение на тамошния гръкъ владика, отъ една страна съ плашилка, отъ друга съсъ мазнилка сполучили да замажатъ очитѣ на тамошнитѣ чорбаджии-граждани и да ги погодятъ съсъ владиката", който имъ обещалъ, че ще се покае и ще чете въ църквата „Вѣруюто" на български. Вѣстникътъ на Бурмова „Съвѣтникъ" въ бр. 36 отъ 5 декемврий 1864 г. съобщава, че пиротскиятъ митрополитъ, на когото поведениего е трѣбвало да обърне вниманието на самия Фенеръ, „такожде ся противелъ на патріаршіята

 

 

68

 

подъ разни предлози и не щѣлъ да дойде въ Цариградъ, каквото му тя заповѣдала". По-нататъкъ вестникътъ, като казва, че патриархътъ и за него взелъ строги мѣрки и е билъ осѫденъ да бѫде сваленъ, се чуди, че на мѣстото му щѣлъ да бѫде назначеиъ пакъ предшественикътъ му, който преди три години и половина е билъ низверженъ за злитѣ си дѣла и проводенъ на заточение, продължава:

 

„Патріаршіята не приви прочее друго, освѣнъ да представя примѣръ на вѣчно движење като прекарва едни и сѫщи архіереи ту като достойни, ту като недостойни".

 

A въ една дописка отъ Нишъ съ дата 8 септемврий 1864 год., вестникъ „Гайда" описва положението въ Нишъ и Пиротъ:

 

„Дойдох и отивам си, видѣх и наплаках се. . . Тука човѣци нѣма, има само български мекерета на гръцки владици, и има други българи пак такива страхливи мазници, штото и от гръцка сѣнка са боят. Владиката тука не е владика, ами е деспот, тиранин: с предателствата си, с потайнитѣ си мштения той е наплашил тука народа, щото никой не смѣе да подума ни черна ни бѣла за него. Има таквиз нѣколко не Българи, но изроди, които подкупил владиката да го защищават и да предават братата си. Щомъ са наеме нѣкой да подума нѣщо за злоупотрѣбленията, които прави владиката, и ето този, който го е рекъл, от невидено ште го срѣщне нѣшто, та йоште веднъж не ще помысли за владика да подума; треперат сички от владиката като циганин от харачеря. Тука по тѣзи страни — Видин, Ниш, Пирот изгубени хора, братко, нѣмат хабер от нищо; нито добринитѣ на правителството познават, нито злинитѣ на владицитѣ осѣщат; стоят нѣкак си тъй с убит дух, да ги гледаш и живи да ги оплачеш, и на туй състоянйе са ги докарали гръцкитѣ по тѣзи страни деспоти"....

 

Кога тайно е тръгналъ Партений отъ Цариградъ, колко време е траяло пѫтуването му и кога е пристигналъ въ Пиротъ, не се знае, но положително се знае, че е билъ тамъ презъ 1868 година. Той при пѫтуването си за дадената му епархия е миналъ презъ Солунъ, за да насърдчи и упѫти своитѣ приятели и съотечественици да отстояватъ твърдо своитѣ права да иматъ българска църква и училище. Отъ тамъ миналъ презъ Велесъ, Скопье, Враня и Нишъ, докато стигне въ Пиротъ. По пѫтя си той забелѣзва, че сръбски книги нахлули въ пограничнитѣ на Сърбия български мѣста, дори и въ Македония, за да се раздаватъ на училищата и да тровятъ духътъ на населението съ сръбския шовинизъмъ, за което е съобщилъ на Славейкова въ Цариградъ (вж. в. „Македонія" бр. 28, 1868 год.). Следъ това иде съобщението, че сръбското министерство на просвѣщението е подарило на Вранянското училище 1680 сръбски книги, буквари, свещении истории, катихизиси, читанки, сръбски истории, сръбски граматики, землеописания съ карти на Стара Сърбия, химии и философии (вж. в. „Македонія" бр. 31).

 

 

69

 

Ясно става, че на Партения е предстояла тежка задача да се бори освенъ съ наследеното гръцко влияние и съ невежеството между българското население още и съ сръбското попълзновение, внушено отъ австрийската политика отъ 1848 година, когато е било основано въ Сърбия едно тайно (незначително) пропагандаторско дружество, на което даже и сръбското тогава правителство е гледало съ пренебрежение и не му е давало подръжка.

 

 

4. Хаджи Партений като Нишавски митрополитъ и черковно-училищенъ дѣецъ.

 

Първата работа на Хаджи Партения е била да обиколи безъ голѣмъ шумъ повѣрената му Нишавска (Пиротска) епархия [1] да дадо нужнитѣ наставления на подведомственитѣ

 

 

1. Нишавската (Пиротската) епархия по онова време, освенъ града и неговата околия, състояща се отъ 104 села, още и околиитѣ Трънска съ 61 села, Брѣзнишка съ 48 села и Бѣло-Паланечка съ 23 села, безъ да се смѣтатъ татарскитѣ и черкезки села, които сега не сѫществуватъ, като Бѣло-Поле на шосето Пиротъ—София до Суковския мостъ, Цървена-Рѣка (Тополница), Азизие, Тайфурие на шосето Бѣла-Паланка—Нишъ, и други села и малки чифлици, които сега сѫ присъединени къмъ нѣкои села или съвсемъ сѫ запустѣли.

 

Градътъ Пиротъ (Шаръ-кьой) съ около 990 кѫщи, като административенъ центъръ, е билъ мюдурлъкъ, a после каймакамлъкъ и седалище на митрополитъ. Той се намира при рѣката Нишава, която е дѣлила града на две части: Пазарска (стара) и Тиобарска (нова) гдето населението, освенъ нѣколко цигански кѫщи, е било изключително българско. Дветѣ части сѫ се съединявали съ единъ дървенъ мостъ и сѫ се дѣлили на 14 махали, отъ които 8 въ старата часть и 6 въ новата. Въ Пазарската часть сѫ влизали махалитѣ: Попъ Йонина, Попь Костина, Попъ Пешина, Попъ Манчина; нова Попъ Георгиева, Калето, Галата, и Хаджи Асамовъ чифликъ; въ Тиобарската часть сѫ влизали махалитѣ: Хаджи Попъ Захарина, Попъ Пейчина, Попъ Николина, Дориминта, Попъ Димитрина и Попъ Георгина варошъ махала.

 

Въ Пиротската кааза сѫ влизали селата: Темско, Добри-Долъ, Яловикъ-Изворъ, Шести Габаръ, Крупьцъ голѣмъ, Царибродъ, Осмаково, Станичане, Изворъ, Борово, Букоровци, Поганово съ манастиря „Св. Иванъ", Разбоище съ манастиря „Св. Богородица", Грапа съ монастиря „Св. Пресвета", Държина съ манастира „Св. Никола", Калотина, Драгоманъ, Драгоилъ, Комшица, Славина, Изатовци съ манастиря „Св. Арахангелъ", Смиловци съ монастиръ „Св. Кириакъ", Станинци, Бребеница съ монастиръ „Св. Димитъръ", Туденъ и други.

 

Градецътъ Трънъ (Знеполъ) е разположенъ въ една долина на рѣка Сукова (притокъ на р. Морава). На изтокъ отъ града има забележителенъ манастиръ съ църква „Св. Арахангелъ", съградена още въ времето на българското царство. Градътъ е ималъ около 300 кѫщи.

 

Въ Трънската кааза сѫ влизали селата: Бусинци, Кострошевци, Радово, Главановци, Насалевци, Цегриловци, Ранилукъ, Слишовци, Забель, Милославци, Ярловци, Клисура, Грознатовци, Гърло, Изворъ, Ярославци, Звонци, Шипковица, Филиповци, Врабча, Мисловщица съ манастиръ „Св. Богородица" и други.

 

Брѣзникъ, разположенъ при мѣстностьта „Високото бърдо", е билъ голѣмо село съ около 250 кѫщи. Въ Брѣзнишката кааза сѫ влизали селата: Конско, Гургулятъ, Златуша, Мещица, Габеръ, Чоруль, Кошарево, Изворъ, Ръжанецъ, Гигинци съ манастиръ „Св. Безсребреници Козма и Дамянъ" и други.

 

Бѣла Паланка, голѣмо село, разположено на шосето между Пиротъ и Нишъ съ окало 200 кѫщи. Къмъ това село се числятъ селата: Маклище, Паешъ, Витановци и други.

 

Нишавската епархия е била населена, съ малки изключения, съ българи православни християни. Само градоветѣ и тукъ-тамъ въ нѣкои села е имало мохамедани.

 

Тия сведения сѫ заети отъ студията на С. Христовъ „Пиротскиятъ окрѫгъ и неговото население" (вж. Мин. сборникъ, кн. XI, стр. 259—325).

 

 

70

 

си свещеници по църковно-училищнитѣ работи и да изучи положението на своитѣ пасоми, като ги поучи да пазятъ добре българската си народность и своята православна вѣра.

 

На Партения е било известно, че презъ м. августъ 1868 год. влиятелни гърци въ Цариградъ, висши чиновници на Високата порта, турското правигелство и руския посланикъ генералъ Игнатиевъ сѫ настояли по-енергично отново предъ патриарха Григорий VI за по-приемливи за българитѣ отстѫпки, които той отказалъ, и че презъ м. октомврий били изработени отъ Гаврила Кръстевичъ съ съдействието на Илариона Макариополски два проекта за разрешение на българския църковенъ въпросъ, които, потвърдени отъ Високата порта, били врѫчени отъ нея нa патриарха на 12 октомврий съ особено тескере. За всичко това Партений е билъ държанъ въ течение на работитѣ отъ приятеля си Панаретъ, който щомъ узналъ за тия проекти и съдържанието на тескерето, още на утрото се отзовалъ въ метоха на българската църква, за да честити Илариону за сполуката на многогодишнитѣ му трудове и страдания.

 

Следъ три дни Панаретъ Пловдивски се обявилъ вече противъ патриаршията и почналъ да се съвещава съ българскитѣ борци — владицитѣ Паисий и Иларионъ. Въ патриаршията, синода и гръцкия смѣсенъ съветъ е настѫпилъ голѣмъ смутъ, и веднага гърцитѣ призовали на помощь влиятелнитѣ си сънародници, сановници при Високата порта, които се разтичали по чуждестраннитѣ посланици и по вратитѣ на бивши и тогавашни министри за защита и покровителство. Рускиятъ посланикъ генералъ Игнатиевъ, отъ когото гърцитѣ очаквали най-много помощь, имъ казалъ, че не може вече да вземе страната на патриаршията, щомъ не билъ послушанъ да бѫдатъ направени по-голѣми отстѫпки на българитѣ. Българскитѣ дейци въ Цариградъ незабавно сѫ отправили отъ своя страна до българския народъ и до архиереитѣ българи при патриаршията Антима Видински, Партения Пиротски, Доротея Софийски, Игнатия Кюстендилски, Илариона Ловчански и Дионисия Зворнишки да пригърнатъ българското дѣло. Партений, който живо се е интересувалъ за дѣлото, съ радость е посрещналъ поканата и въ отговоръ на писмото отъ Цариградската българска община съ дата 16. XI. 1868 г., е почналъ да се готви за пѫть за Цариградъ.

 

 

71

 

Но понеже презъ това време е билъ усилено заетъ съ подреждането на църковнитѣ и училищни работи въ повѣрената нему Нишавска епархия, занемарени отъ неговитѣ предшественици, гръцки владици, не му е било възможно да се запѫти веднага. За това съ писмото си отъ 14 декемврий 1868 година до отца Нила, тогава протосингелъ въ Русе, като му съобщава за полученото писмо и покана на народиитѣ представители въ Цариградъ, изказва съжалението си, че не може веднага да се отзове на поканата, поради неотложна рабога въ Пиротъ и се надѣва до две недѣли да е готовъ за пѫть.

 

Въ Цариградъ, за да се засвидетелствува радостьта на българитѣ за избавлението си отъ фенерското духовенство, на Никулденъ е станало всенародно тържество при българската църква въ Фенеръ, гдето, били надошли отъ островитѣ, Босфора, Пера, Галата и отъ всички далечни краища на столицата много българи. Патриаршията, смутена отъ успѣха на българитѣ, е протестирала предъ Портата и е искала да се запрети на провинциалнитѣ български владици да дохождатъ въ Цариградъ безъ нейно позволение и, ако нѣкой владика е тръгналъ, да бѫде върнатъ назадъ въ епархията му. Турского правителство, отначало не е обърнало никакво внииание на патриаршескитѣ такрири, но е дало преписъ отъ тѣхъ за опревержение на българскитѣ представители, на които устно е било казано да си нареждатъ църквата съгласно съ възприетия отъ българитѣ и одобренъ отъ Портата проектъ. Обаче следъ 16 декемврий 1868 година, когато пристигнали въ Цариградъ българскитѣ владици Антимъ Видински, Доротей Софийски и Иларионъ Ловчански, правителството е запретило да дохождатъ въ Цариградъ други български владици. Пристигналитѣ български архиереи, съобразно съ църковнитѣ постановления, съ писмено заявление отъ 24 декемврий съобщили на патриаршията, че се отказватъ занапредъ да ѝ служатъ и че се присъединяватъ заедно съ паствата си къмъ едновремежната каноническа Охридска архиепископия. Въ своето изумление патриархътъ, когато е получилъ това заявление, поднесено отъ една тричленна комисия отъ български представители отъ ядъ се нахвърлилъ върху народнитѣ ни владици съ закана да ги накаже. Свиканиятъ сѫщия день смѣсенъ патриаршески съветъ намѣрилъ оставката на българскитѣ владици клетвопрестѫпна, безсъвестна и смѣла, като при това е решилъ да се повърне незабавно заявленията имъ съ едно увещателно писмо, за да се покаятъ и да се върнатъ въ епархията си, иначе щѣли да бѫдатъ наказани църковно. Това порицание и заплашване не е намѣрило почва у българскитѣ владици, които сѫ побързали да съставятъ пъленъ български синодъ подъ председателството на Илариона Макариополски. При него е билъ образуванъ и пъленъ български съветъ, за да отговаря и задоволява временно изискванията

 

 

72

 

на българскитѣ общини въ провинцията. Следъ това българскитѣ владици съ помощьта на Гаврила Кръстевичъ направили „опровержение на възражениего на вселенската църква противъ издаденитѣ отъ правителството проекти за решение на българския въпросъ", което е било напечатано на български и гръцки въ една брошура, носеща подписитѣ на Илариона Ловчански, Пловдивскитѣ Паисия и Панарета, Софиския Доротей, Видинския Антимъ и Макариополския Илариона. Така приготвената брошура е била изпратена на всѣкаде низъ България и до всичкитѣ самостоятелни и независими църкви, както и до гръцкитѣ митрополити въ цѣлата турска държава, a заключението на турски е било поднесено отъ българскитѣ дейци на 29 декемврий 1869 година на Али Паша.

 

Всичкитѣ тѣзи постижения на българитѣ въ Цариградъ зарадвали твърде много Партения и той съ възторгъ и нетърпение е чакалъ момента, когато по всевъзможенъ начинъ да се отзове при ратницитѣ въ Цариградъ и да вземе участие заедно съ тѣхъ въ по-нататъшнитѣ борби за преуспѣване на дѣлото. За това, следъ Коледнитѣ и Богоявленскитѣ празиици, предъ пиротчани той е държалъ въ църквата прочувствени назидателни речи следъ божествената литургия, отслужена на славянски. На 14 януарий 1859 г. Партений се е отзовалъ въ София (вж.: в. „Македония" год. III, бр. 9), гдето се срещналъ съ Драгана Цанковъ, който сѫщо както и Партений е заминавалъ за Цариградъ. Цанковъ е идвалъ отъ Нишь, гдето е билъ на турска служба муавинъ (помощникъ на тамошния паша). Въ София Партений поради лошото зимно време и слабото си здраве трѣбвало да остане до пролѣтьта. Презъ зимата е влѣзълъ въ връзка съ тамошната българска църковна оощина, на която обяснилъ, че пѫтува за Цариградъ за да подкрепи борцитѣ за независима българска йерархия, но добавилъ, че за тая борба сѫ нужни пари, съ каквито заможнитѣ български общини трѣбва да подпомогнатъ дейцитѣ. За тая цель и предъ видь на обстоятелството, че въ Софийската епархия е имало нужда да бѫдатъ рѫкоположени нови български свещеници, които епархията е подготвила, но не били още рѫкоположени, понеже митрополитъ Доротей не е могълъ да ги рѫкоположи, поради бързото си заминаване въ Цариградъ, a още повече, че Софийската община не го приемала като гръцки, макаръ и българинъ, владика, решено било митрополитъ Партений, като близъкъ до Софийската епархия и като български владика, да рѫкоположи тия свещеници преди да замине. И така въ София той рѫкоположилъ около 30 попове, между които сѫ били попъ Георги Забуновъ отъ София и попъ Стоичко отъ Горна-Баня. Въ това време Драганъ Цанковъ е поискалъ отъ Партения 500 лири, за да ги занесе на дейцитѣ въ Цариградъ. Тукъ трѣбва да се спомене, че Партений обикновено е взималъ отъ всѣки рѫкоположенъ

 

 

73

 

свещеникъ по 15 лири, които разпредѣлялъ: петь лири за дейцитѣ въ Цариградъ, петь лири за нуждитѣ на мѣстната община и петь лири за нуждитѣ на митрополията му. За бѣднитѣ свещеници тая такса е бивала намалена и дори за нѣкои рѫкополагането е ставало даромъ, като се е гледало да се увеличава свещеническия български кадъръ, за да бѫдатъ българскитѣ свещеници привързани къмъ народната независима йерархия. На Драгана Цанковъ е отказалъ да даде исканата сума, едно защото Партений на е разполагалъ съ толкова много пари и друго защото той тъкмѣлъ самъ да ги занесе въ Цариградъ и да ги предаде лично на българскитѣ дейци. Този отказъ на Партения е разсърдило твърде много Доагана Цанковъ, който съ пристигането си въ Цариградъ е предалъ Славейкову Партениевия отказъ въ преувеличено извратена форма, вследствие на което е било публикувано съобщението въ в. „Македония" (г. III, бр. 16): „Единъ гледа сватба, a другый брадва", гдето между друго се казва:

 

„Докато тука съборътъ на българскитѣ архіереи ся занимава заедно съ родолюбивытѣ първенцы за решеніето на въпросътъ, вънъ по българскитѣ епархіи единъ българинъ ужъ владыка подъ видомъ благочестія прави страшна чадкатурѫ съ помощьта на нѣкои любородны и българолюбывы братоѣдцы. Думата ни е за дѣда Партенія Нишавски „българинъ и български владыка, който щомъ другитѣ наши владыци ся стекоха на народния гласъ въ Цариградъ за въпросътъ, тои направи юрушъ на една чужда епархія — Софійската и кордисалъ тамъ фабриката да попи попове отъ околнытѣ епархіи безъ да поиска позволеніе отъ каноническитѣ архіереи на тѣзи епархіи. Тукашныйтъ архіерейскый българскый съборъ му писа нѣколко пѫти за да прѣстане отъ да безаконствува, но той бѣ глухъ и нито въспріе даже да имъ се отговори. До днесъ той е опопилъ до 60 попове по многото отъ Софійскѫтѫ епархія и отъ всѣкой попъ вземалъ по 6 лиры за себе си, сума 360 лиры, a ортацытѣ му зематъ по 12 лиры на попъ, сума 720 лиры . . . . . . .”

 

и понататъкъ вестникътъ се заканва, че ще изложи подробно течението на „тѫзи нечестивѫ работѫ за да чуе мало и голѣмо безобразнытѣ подвигы на Партенія и калпавото родолюбіе на съучастницытѣ и покровителитѣ му" . . . . . [1]

 

 

1. Преди това съ дописка отъ София съ дата 10 февруарий 1869 година помѣстена въ в. „Турція", год. V, бр. 2 е имало оплаквание, че преди нѣколко време младежи софиянци били отворили една стая въ митрополията въ която сѫ били прочитани разни полезии книги за поучение на възрастни хора, но по каприцията на нѣкои си тая стая била затворена, въпрѣки молбитѣ, които останали празни. Главната пречка е била отъ иконома, който спечелилъ добри парички отъ софиянци чрезъ освещението на нѣколко черкви и манастири. Той аферосалъ 5—6 попа, понеже сѫ били рѫкоположени отъ Н. П. Г. Доротея, безъ причина. Напрадъ гръцкитѣ владици събличали народа. Тогава (споредъ дописника — днесь) нѣколцина зематъ по 15, 12, 9 хиляди гроша безъ да се вижда нѣкаква полза. Ортацитѣ имали обичай да трупатъ пари на едно мѣсто безъ да умѣятъ да извадятъ нѣкоя полза. Младитѣ знаяли, че паритѣ трѣбва да бѫдатъ производителни, трѣбвало да служатъ за улучшение на членоветѣ на едно общество; но тѣ ги нѣматъ и като ги нѣматъ, рѫцетѣ имъ стоятъ свързани. При това се съобщава, че единъ попъ е позволилъ на единъ старецъ да се ожени за една маловръстна мома па и роднина отъ с. Чурякъ. Този попъ разрешилъ закона за 3 лири. Отъ този примѣръ можело да се вижда, че ако църковниятъ въпросъ не се решилъ скоро, щѣлъ да види сценитѣ на напрешнитѣ фанариотски владици да се подновятъ.

 

Митрополитъ Партений не е билъ оставенъ на мира и отъ Ив. А. Тонжоровъ, който въ в. „Македонія" (год. III, бр. 21) въ статията си „Недостатъкь въ успѣхьтъ ни" го упрѣква въ безразборно рѫкополагане на свещеници, като между друго казва: „Дѣдо Партенія минѫ прѣдъ нѣколко мѣста и толко имаше алъшъ-веришъ, щото станало въ редъ и за говедаритѣ да ся опопатъ и да пасатъ народа . . ."

 

 

74

 

Вмѣсто тая закана срещаме въ в. „Турція", год. V, бр. 11 отъ 3 май 1869 год. (стр. 3, кол. 2 и 3) следното опровержение съ дата 3 априлъ отъ Софийската църковна община:

 

„Въ нѣкои отъ нашити вѣстници срѣщаме нѣкои си бѣлѣжки относително прѣбиваваніето на Н. Прѣосв. Г. Г. Партенія въ града ни и до неговыты дѣла съ нашиты граждане. Долуподписаната община смѣта за своя длъжность да обяви на почтенѫтѫ Българскѫ публикѫ, че сичкыты писаны сѫ съвсѣмъ неправи и безъ никаквѫ основѫ. Н. Преосвященство рѫкополага священницы отъ нашѫтѫ епархііѫ по крайнѫтѫ нуждѫ на лишеніе отъ священницы въ епархііѫтѫ ни. За таіѫ нуждѫ, за удовлетвореніе на коіѫто сме дължни благодарность на Н. Прѣосв. Г. Г. Партенія, много пѫти са писа и въ Цариградъ. Впрочемъ ній имами іцастіето да кажимъ, че нито единъ отъ членоветы на нашето старейшинство е вършилъ нѣщо противно, нито на частныйтъ ни градскый, нито на общыйтъ ни Българскый интересъ и священны правила на вѣрѫта ни. За това умолявамы нашиты почтенны, Г-да Жюрналисты, за допѫти да не даватъ ухо на подобны докачливы прикаскы, защото тѣ не можіѫтъ да послужятъ за друго, освѣнъ да усумнятъ народа въ довѣріето му къмъ общинѫтѫ. Това, що по горѣ казахмы, ній можимъ на прилично мѣсто и фактически да докажимъ; за сега мыслимъ, че това стига да оправдае Н. Прѣосв. народныйтъ старецъ Г. Г. Нишавскаго, нашійтъ градъ и общинскыйтъ ни прѣдсѣдатель отца попъ Тодора, който е можилъ да си заслужи до сега всеобщото уцѣненіе за своиты трудове за общого добро на града ни".

 

Въ София Партеній се е съвещавалъ съ мѣстнитѣ първенци за повдигане българското просвѣтно дѣло въ софийската и неговата епархии и настоялъ да се подготвятъ въ софийското училище способни младежи, които би могли да учителствуватъ въ софийската и нишавската епархии за просвѣта на българското население по селата.

 

 

75

 

Отъ София митрополитъ Партений е заминалъ за Самоковъ, гдето е рѫкоположилъ нѣколко свещеници и е отслужилъ архиерейска служба, a отъ тамъ на 1 априлъ 1869 год. се отзовалъ въ гр. Татаръ Пазарджикъ, гдето е билъ радушно посрещнатъ отъ гражданитѣ, понеже народътъ тамъ не е виждалъ отъ преди 12 години да стѫпи български владика. Въ една дописка съ дата 12 априлъ 1869 год. късно помѣстена въ в. „Право" (бр. 12, год. 4 отъ 17 май 1869 год.) между другото се казва:

 

„Затече се мало и голѣмо да го посрѣщне, и да земе благословеніето му, щото пріемането му стана тържественно и като имаше много черквы безъ священници, и христіянетѣ ся лишавахѫ отъ Божественнытѣ таинства и религіозни утѣшенія, за това гражданетѣ ни съ много молбы убѣдихѫ Нег. Прѣосвященство да остане нѣкой день въ града ни да служи и да рѫкоположи нѣколко избранны за священници и на 6-й того въ черквѫтѫ приказа едно поучително слово, щото многочисленныйтъ народъ отъ радость не знаеше какъ да му изрази благодареніето си, и когато да отиде въ Пловдивъ едва го пустнахѫ да тръгне, като ся надваряха кой по напредъ да му цѣлуьа рѫка, и го испратихѫ още по тържественно. За това исповѣдвамы публично, че тука колкото священници рѫкоположи, отъ никого не поиска пари, но тѣ самоволно, кой колкото обычаше поклонихѫ му по нѣщо за трудътъ му. А това ми дава поводъ да мисля, че дописникътъ на Македонія, види се безъ да е испыталъ добре причинѫтѫ на Г.нъ Партеніевѫта постѫпка и да познава отъ близо работитѣ, гютуре напада на Негово Прѣосвященсво, и то, въ врѣмя когато обстоятелствата не допрощаватъ да са раздразняватъ духоветѣ, ако и Г-нъ Партеній да показа въ тоя случай Евангелско търпѣніе, a за неговото поведеніе ще свидѣтелствуватъ четыри епархіи; народътъ повънъ знае що работи, и нѣма нужда да слуша отъ народнитѣ ни органи друго, освѣнъ проглашеніето на Народнѫтѫ ни Независимѫ Іерархія, и освобожденіето на онія наши братія по Тракія и Македонія, които още стѣнатъ подъ фенерскыйтъ яремъ".

 

Митрополитъ Партений пристигналъ въ Пловдивъ на 7 априлий 1869 год., посрещнатъ тържествено съ прилична почесть, и билъ отведенъ на квартира въ кѫщата на Гергаки бей, която е била приготвена за негово спокойствие. Тамъ е държалъ една кратка рѣчь, която е била посрещната съ рѫкоплескане отъ придружаващия го народъ. Въ Пловдивъ Партений се готвѣлъ да служи архиерейска служба и да рѫкоположи десетима свещеници за селата. Научили се за това тамошнитѣ гърци, телеграфически поискали отъ патриаршията и правителството да принудятъ Партения да се върне назадъ. Вследствие на това правителството е телеграфирало на мютесарифина въ Пловдивъ не само да не допусне на Партения

 

 

76

 

да служи, но и нито въ църква да ходи. Мютесарифинътъ повикалъ Партения да му съобщи, че царското правителство му заповѣдало да напустне града и да се върне въ епархията си, защото ужъ билъ стѫпилъ въ чужда епархия, което не се дспуща отъ законитѣ. Владиката Партений е отговорилъ, че той не може да се върне назадъ, защото пѫтува за Цариградъ и че той не припознава патриаршията, a знае само българския въ Цариградъ Синодъ и че постѫпката му не може да се има за противоканоническа, защото е взелъ за това позволение отъ каноническия митрополитъ Панарета, когото припознава за Пловдивски митрополитъ. Този оттоворъ е билъ съобщенъ на цариградското правителство, (Вж. в. „Македония" год. III, бр. 21). За сѫщото и Найденъ Геровъ, като руски вицеконсулъ въ Плоздивъ, е писалъ на 11 априлъ до Михаила Игнатьевича Зологаревъ, руски консулъ въ Одринъ между другого и следното:

 

„Вие знаете, че епископъ Иринупулски Игнатий, пратень тукъ като викарий на Пловдивския митрополитъ Панарета, е изключилъ последния отъ поменуване при богослуженията и е заставилъ свещеницитѣ отъ гръцкитѣ църкви да вършатъ сѫщото. Патриархатътъ, който за таково отстѫпление отъ приетия редъ е отлѫчвалъ отъ църквитѣ и пращалъ на заточение българскитѣ архиереи, е оставилъ безъ внимание молбата на митрополита Панарета противъ неговия викарий, който до сега продължава това отстѫпление отъ църковнитѣ канони. Сега се намира на пѫть въ Пловдивъ Нишавскиятъ митрополитъ Партений и, съ разрешение на митрополита Панарета, служи въ българската църква за рѫкополагане свещеници, отъ каквито се нуждае епархията. Патриархътъ се е оплакалъ на Портата, че Нишавскиятъ митрополитъ въпреки църковнитѣ канони служи въ чужда епархия и молилъ да му се заповѣда да се върне въ своята епархия. Жалбата на патриарха е била препратена на мютесарифа, който я съобщилъ вчера на митрополита Партения. На това съобщение Партений е отговорилъ, че той се намира тукъ на пѫть за Цариградъ и служи за това, че митрополитъ Панаретъ го замолилъ да рѫкоположи нѣколко свещеници, и следъ този отговоръ днесъ пакъ е служилъ и ще продължава да служи. Ще видимъ какъ ще се свърши това. — Ето новината на деня, която е разтревожила твърде много гърцитѣ. Освенъ нея нѣма нищо любопитно".

(Вж. „Изъ Архивата ни Найденъ Геровъ", кн. І, стр. 643).

 

Съ дописка отъ Пловдивъ съ дата 16 май 1869 год. се съобщава, че при многото възбранения отъ правителството и отъ нашитѣ въ града представители да не свещенодействува, митрополитъ Партений, по желание на всички българи, е отслужилъ най-тържествено архиерейска служба на 11 май деня на българскитѣ просвѣтители св. св. Кирила и Методия — въ църквата „Св. Богородица", гдето е държалъ

 

 

77

 

едно длъжко словце съ текстъ „Въ памятъ вѣчную будеть праведникъ". Като е похвалилъ великитѣ подвизи на нашитѣ светци, свършилъ съ различни поучения за народния успѣхъ съ сладко красноречие. Не можалъ да говори високо, за да чуятъ всички. Следъ отпускъ на черквата, църковниятъ клиръ, последванъ отъ народа, потеглилъ съ литиитѣ най-тържествено къмъ училището, гдето е билъ направенъ водосветъ и Партений е държалъ друго кратко словце, съ което похвалилъ гражданитѣ за старанията имъ по църковния въпросъ и въобще за народния успѣхъ, поощрилъ ги е въ неуморната борба и свършилъ съ пастирско поучение и наставления къмъ ученицитѣ. Следъ него е говорилъ учительтъ Славчевъ. Ученицитѣ изпѣли сгоднитѣ за тържеството пѣсни. Народътъ се разотишелъ по-веселъ и по-възхитенъ отколкото всѣка друга година, a къмъ 4 часа презъ деня била докарана въ училището музика, която свирила, придружена съ пѣснитѣ на ученицитѣ за празника, докато се е събралъ доста народъ, който предвожданъ отъ музиката е отишелъ на „Мараша" край града, гдето съ игри и веселби е прекаралъ цѣлия день. Вечерьта ученицитѣ съ учителитѣ и доста народъ направили шествие низъ града, пѣейки „Тоя празникъ намъ подава дръзость, крѣпкость — даръ преблагъ". Посѣтени били по-значигелнитѣ родолюбци. Предъ всѣка българска кѫща викали „да живѣе (името на стопанина) и рѫкоплѣскали. Предъ кѫщата на Д-ръ Чомакова учительтъ Славчевъ е изрекълъ нѣколко думи при общо внимание, съ които, откакъ казалъ причината за затварянето на тая кѫща, похвалилъ великитѣ подвизи и благородни чувства на тоя народенъ благодетель, свършилъ съ думитѣ;

 

„Ако да имаме още нѣколцина представители като Г-ство му, добили быхме до сега правдиныты си най-успѣшно. Но нека не скърбимъ! съ неуморныты негови грижи и съ грижыты на сътрудницытѣ му (подъ царска милость) скоро щемъ получимъ правдиныты си. Да живѣе!" Радосни рѫкоплескания . . .”

(Вж. в. „Македонія" год. III, бр. 26).

 

Следъ всичко това Славейковъ, като разбралъ голѣмото значение на Партениевитѣ постѫпки и подвизи и неговата предвидливость, още на 17 май 1869 год. въ своя в. „Македонія бр. 25 казва:

 

„Благодареніе благочестывата ревность на съотечественицытѣ въ Пловдивъ, които дойдоха и сега да оправдаіѫтъ народнытѣ желаніия и да оміятъ отъ лицето на българския народъ срамътъ, съ който го зацапваха крывы нѣкой съображенія отъ нашитѣ Българя, Негово Прѣосвященство Г-нъ Партенія можа да извьрши въ Пловдивъ Божествена служба въ деня на Св. Кирила и Методія на 11 май съ тьржествена литіанія е посѣтилъ Българското училище Св. Кирила и Методія. Работата не окѫснѣ да покаже колко по почтено и похвално е да бѫде нѣкой безуменъ съ народа си, a не мудъръ противъ него."

 

 

78

 

Какъ е погледнала патриаршията на извьршепото отъ Партения дѣло, се вижда отъ следнитѣ думи, които полуофициозниятъ патриаршески органъ „Анатоликосъ Астиръ" казва:

 

. . . „Патріархътъ, като видѣлъ, че грубодѣяніето и безаконіето на Нишавскый, което прѣмина всичкій прѣдѣлъ на разсудливость и законность, пустнало го е като вепрь или като дивъ влъкъ въ срѣдъ овцытѣ на Пловдивскѫта епархіа, който не ся посвѣнява отъ никое противоканоническо дѣло и слово и напада като бѣсенъ врьсъ гръцкытѣ епархіоты и нито прѣдъ синодалны клѣтвы, нито отъ человѣцы ся срамува, нито отъ телеграммы и заповѣди на И. Правителство се бои. . .”

(вж. в. „Македония", г. III, бр. 28 и в. „Право" год. IV. бр. 15).

 

A „Неологосъ" се чуди, какъ е възможно българинъ архиерей да не се подчинява на правителственитѣ заповѣди и при това да гостува въ кѫщата на Георгаки Стояновичь, гдето го посещавали българановцитѣ и правителствениятъ муавинъ Іоакимъ Груевъ (вж. в. „Право" год. 4, бр. 9).

 

Въ това време, когато сѫ ставали тържествата въ Пловдивъ, тамошнитѣ българи презъ м. май 1869 год. сѫ съставили съ помощьта на Іоакима Груевъ (който тогава е билъ муавинъ на пашата) [1], едно прошение до великия везиръ чрезъ Одринския валия, съ което му доказвали, че населението въ Пловдивско въ болшинството си българско, не е могло да остане подъ игото на фенерската патриаршия и е молило царското правителство да бѫде съ нисходително къмъ българскитѣ архиереи, както е било до тогава спрямо гърцитѣ владици (Вж. в. „Туриія", година V, бр. 11). Копие въ преводъ на български отъ това прошение е помѣстено въ в. „Македонія", год. III. бр. 37.

 

Българитѣ въ Цариградъ, които не сѫ могли да отпразнуватъ тържествено деня на светитѣ равноапостоли Кирила и Методия на 11 май, понеже правителството не е позволило на българскитѣ владици да служатъ, много се зарадвали, когато се научили за българскитѣ тържества въ Пловдивъ, които в. „Право" (бр. 13, 1869 г. нарича „дѣла, a не голы думы" и упрѣква в. „Македонія", че давалъ мѣсто на дописки, които пакостятъ на народното дѣло.

 

Редакцията на весгникъ „Македонія" бр. 34 белѣжи следъ една дописка отъ Прилѣпъ: „Подобни писма съ подаръци сѫ изпратени, както се научавамы, отъ София 100 лиры, отъ Пловдивъ 75 лиры отъ Пиротъ 25 лиры"... „Това показва реалния резултатъ отъ Партениевитѣ дѣла въ София и Пловдивъ. He е вѣрно, че Партений е рѫкополагалъ гютуре неподготвени лица за свещеници, защото той не е билъ човѣкътъ,

 

 

1. Іоакимъ Груевъ е билъ муавинъ при Пловдивския управитель Дали бей отъ 6 декемврий 1868 год. до 8 мартъ 1870 година. После отъ ноемврий 1871 год. до май 1872 год. е билъ председатель на Пловдивския градски съветь (беледие-реиси), която служба е изпълнявалъ безплатно.

 

 

79

 

който да на знае ползата отъ добре подготвени свещеници, които да знаятъ добре църковнославянски езикъ, църковния редъ и които да не сподѣлятъ мнѣнието на гъркоманитѣ, a да усвоятъ напълно българската църковна борба".

 

Въ Пловдивъ Партений е беседвалъ съ виднитѣ тамъ български дейци, между които съ председателя на пловдивската църковна община архимандритъ Дамаскинъ, учителя Славчевъ, Найденъ Геровъ, Іоакимъ Груевъ и други за подържане народния духъ на българитѣ.

 

Понеже турскитѣ власти въ Пловдивъ категорично запретили на Партения да замине за Цариградъ и като разбралъ, че неговото отиване въ турската столица не ще да е възможно, затова е трѣбвало да се подчини на заповѣдьта на турскитѣ власти и къмъ края на м. май 1869 год. напустналъ Пловдивъ заедно съ условения отъ него учитель Христо Г. Пасаровъ отъ Пещера и се отзовалъ въ Пиротъ, гдето засилилъ бдителностьта си върху сръбскитѣ домогвания въ своята епархия. Съ Христо Г. Пасаревъ, учитель отъ пловдивското епархиално училище, Партений се договорилъ да му плаща по 5000 гроша годишно, която заплата постепенно му я увеличавалъ. Той съ тоя учитель се е заелъ да нареди, разшири и засили образованието въ Пироть. При това следъ пристигането си въ Нишавската епархия, Партений си е поставилъ още за задача да съгради новия храмъ „Св. София" и да ремонтира митрополията въ Пиротъ. Тамъ Партений е заварилъ само двама учители Коце С. Григоровъ и Пота (Пантелей) Панчовъ, които сѫ се учили въ Пиротъ, но първиятъ е училъ една година при Сава Филаретовъ въ София. Тѣ преподавали на своитѣ ученици по старата метода църковно-славянски букваръ, часословъ, псалтиръ и по малко смѣтане съ четиритѣ аритметически действия. Когато е посѣтилъ училището и прегледалъ съ какви учебници си служатъ учителитѣ и ученицитѣ, порѫчалъ на учителя Коца Григоровъ да донесе отъ митрополията книги на български езикъ, които били раздадени на ученицитѣ. Между другитѣ учебници е била прибавена още свещената история и славяно-българската граматика отъ архимандритъ Партения. Съ това той за пръвъ пѫть е въвелъ български езикъ въ училището, изхвърлилъ всички сърбски книги и ги замѣнилъ съ сългарски отъ изданията на заслужилия български книжарь Христо Г. Дановъ.

 

По-раншнитѣ гръцки владици съ различни лукавщипи и интриги убеждавали беднитѣ пиротчани да не се стремятъ къмъ наука и ги довеждали да занемарятъ доброто си намѣрение, като останатъ пакъ съ часословъ и псалтиръ и съ нѣкакви си сръбски книги въ училищата си. Така отъ началото на 1869—1870 учебна година Партений съ помощьта на Пасарова е наредилъ училищата въ Пиротъ, като е отворилъ

 

 

80

 

две основни (взаимни) училища (едното въ Пазарската другото въ Тиобарската часть на града), за да могатъ да се побератъ въ тѣхъ всички ученици, чието число е било порастнало повече отъ 260 и постоянно се е увеличавало. Първото училище (взаимното) се е рѫководило отъ двама учители и се е посѣщавало отъ 150 ученика. Второто (подготвително) се е рѫководило отъ Пота Панчовъ и е имало 66 ученика. Освенъ тия две училища е било открито трето училище, наречено главно съ два класа (I и 11), наредено по образеца на пловдивското, което рѫководено отъ Христо Г. Пасаровъ, е било посещавано отъ 35 по-подготвени ученици. Пиротската община, благодарение на деятелния духъ на членоветѣ ѝ, усърдно се е грижила за училищата си, като ги е снабдявала съ всички училищни потрѣби. Свещеникътъ Герасимъ е подарилъ едно тѣло земеописни карти, a братя Даскалови подарили една карта за цѣлия свѣтъ (вж. допискитѣ на В. Чолакова и X. Г. П., помѣстена въ в. „Македонія" год. IV, първата въ бр. 38 отъ 14 мартъ, a втората въ 39 брой).

 

Първитѣ успѣхи отъ така наредеиитѣ училища пиротчанитѣ сѫ почувствували въ време на годишнитѣ актове, когато ученицитѣ сѫ давали добри отговори и родителитѣ имъ сѫ се просълзявали отъ умиление и радость. Тѣ били готови да дадатъ кѫшея отъ устага си само да напредватъ въ знания тѣхнитѣ рожби.

 

Като единъ отъ главнитѣ дейци въ църковнитѣ борби на българитѣ, Партений живо се е интересувалъ за вървежа и постиженията на българитѣ, които дѣйцитѣ въ Цариградъ сѫ придобили. Той знаялъ вече, че на 1 юний 1869 год., когато патриархътъ се явилъ при великия везиръ Али Паша, е изказалъ очудването си отъ извъртанията и софизмитѣ, къмъ които патриархътъ и синодалнитѣ членове прибѣгвали, за да заблудятъ турското правигелство съ безосновнитѣ и нехристиянски домогвания. Изобличенъ за това, патриархътъ обещалъ да поправи нѣкои неправилности въ текста на проекта, съобразно съ църковнитѣ правила и предания. На сбогуване Али Паша му порѫчалъ да представи писменно възраженията и бележкитѣ си върху проекта, както и самитѣ правила, възъ основа на които сѫ станали тѣ. Ако патриархътъ не направи това, везирътъ му казалъ, че ще позволи на българитѣ да си наредятъ църквата, съгласно съ първия проектъ отъ 1868 година. Въпрѣки алармитѣ на шовинистичнитѣ гръцки вестници въ Цариградъ, като „Неологосъ", „Антоликосъ Aстиръ" и „Визанъисъ", които като подъ команда неспирно сипѣли хули и клевети по адресъ на българитѣ и дързостно съветвали турското правителство да се отнася съ недовѣрие спрѣмо българскитѣ дейци, въпрѣки лъжливитѣ дописки до в. „Кореспондансъ славъ", диктувани въ редакцията

 

 

81

 

на „Фаръ дю Босфоръ", за да сплашатъ турцитѣ да не даватѣ никакви правдини на българитѣ и да не решаватъ въпроса въ тѣхна полза, подъ давлението на политическата атмосфера, гръцко-българскиятъ въпросъ е билъ належащъ да бѫде разрешенъ. И така на 28 февруарий 1870 година Великиятъ везиръ Али Паша повикалъ българскитѣ първенци Гаврилъ Кръстевичъ и Хаджи Иванчо Пенчовичъ и гръцкитѣ представители Александъръ Каратеодориди и Христаки Зографосъ и имъ предалъ по единъ екземпляръ отъ Султанския ферманъ съ порѫка гръцкитѣ представители да го поднесатъ на патриарха, a българитѣ — на владицитѣ, съставляващи Българския св. синодъ. Полученъ тоя ферменъ отъ председателя на Българския Св. Синодъ въ Ортакьой, Ловчанския Иларионъ, всичкитѣ българи въ Цариградъ на 1 мартъ се стекли въ Българската църква на Фенерѣ, гдето сѫ били надошли българскитѣ владици, представителитѣ, общинаритѣ, търговци, еснафи и други. Весели, засмѣни тѣ, следъ божествената служба, чули отъ Илариона Макариополски едно трогателно слово съ заглавие „Да живѣе Султана и неговитѣ мѫдри министри" и следъ това продължили веселието си съ гайди, хора, пѣеки народни пѣсни въ църковния дворъ и на улицата предъ метоха. Тоя ферманъ за образуване на Българската екзархия отъ 28 февруарий 1870 год. (8 Зилхидже 1285) е публикувачъ изцѣло въ в-къ „Право", година 5, бр. 2 отъ 7 мартъ 1870 год. и въ другитѣ български вестници въ Цариградъ около тая дата. На 8 мартъ българитѣ въ Цариградъ избрали Смѣсенъ съветъ въ съставъ отъ владицитѣ Ловчански Иларионъ, Пловдивскитѣ Паисия и Панаретъ, Макариополски Иларионъ, Видински Антимъ, Гаврилъ Кръстевичъ, Хаджи Иванчо Пенчовичъ, Георгаки Чалооглу, Христо П. Тъпчилещовъ, Димитъръ Гешооглу, Д-ръ Христо Стаиболски, Стоянъ Камбуровъ и Вельо Мариновъ. Смѣсениятъ съветъ се представилъ на 17 с. м. на Великия везиръ Али Паша, за да му благодари отъ името на цѣлия български народъ за щастливото разрешение на църковния въпросъ и за издаването на фермана. На 30 мартъ 1870 год. (6 михаремъ 1286 г.). Великиятъ Везиръ Еминъ Мехмедъ Али Паша е отправилъ ираде „до епископитѣ и митрополититѣ, до по-първитѣ господа отъ българския народъ” за изработване усгава за избиране екзархъ за управление на работитѣ и за подробноститѣ на българската църква, споредъ височайшия ферманъ (вж. в. „Право" год. 5, бр. 6).

 

Дълбоко трогнатъ отъ тоя успѣхъ на българитѣ, Партений, вънъ отъ пратенитѣ на 16 януарий 1870 год. на Българската екзархия 25 лири (2500 гроша), е прибързалъ да изпрати на 13 юний с. г. още 31 лира (3150) и на 31 августъ още 15 и три четвърти лири (1575) гроша и заедно съ изпращанитѣ отъ негово име пари въ Цариградъ по-после сѫ били

 

 

82

 

получени отъ привременния екзархийски съветъ всичко отъ Нишавския Партений 11,575 гроша и отъ Пиротската община 5,650 гроша (вж. стр. 349 отъ Сборника за народни умотв. кн. XXIV. Това се вижда отъ публикуваното съобщение съ дата 14 май 1870 год. въ вестницитѣ „Македония" бр. 53 1870 г. и „Право" бр. 14 1870 год., съ което архиерейскиятъ съборъ и привременниятъ съветъ дали смѣтка, за да отхвърлятъ обвиненияга, които имъ се приписвали, че събрали много пари. На първо мѣсто въ тая смѣтка стои името на Партений Нишавски съ 100 лири, вънъ отъ пратенитѣ отъ името на Пиротската община 25 лири. Споредъ сведенията на Партениевитѣ роднини той е изпратилъ отъ Пиротъ на нѣколко пѫти пари на борцитѣ въ Цариградъ не по-малко отъ 400 лири турски.

 

Въ това време, когато гърцитѣ и патриаршията въ своето смущение отъ постигнатитѣ успѣхи на българитѣ се противопосгавяли на фермана, не е билъ оставянъ на мира и Партений Нишавски отъ гръцкитѣ вестници, които взели поводъ отъ нѣкои съвсемъ неоснователни и измислени клевети, за които Нишавската епархия е нѣмала и понятие, та всячески се стараели да го очернятъ предъ народа (вж. в. „Македонія", год. IV, бр. 45), a при това сръбската пропаганда въ Нишъ, Лѣсковецъ, Враня и другаде въ пограничнитѣ български мѣста съ Сърбия се била доста засилила та Партений е трѣбвало да варди зорко епархията си отъ сръбскитѣ домогвания. Откакъ на 27 септемврий 1870 г. Смѣсениятъ екзархийски съвегъ е приелъ въ окончателна форма проекто-уставътъ за църковната уредба на екзархията, Портата е позволила съ тескере да се открие при българската църква на Фенеръ писалище за издаване различни тескерета, за визирането имъ, за издаване свидетелства и други официални документи безъ никаква зависимость отъ патриаршията, a съ друго тескере е било разрешено на екзархията да отправи покани до поименованитѣ въ фермана български епархии за избиране представители на народния съборъ за преглеждане и приемане уставътъ на екзархийското управление. Патриархътъ Григорий VI, за да подкрепи искането си за вселенския съборъ, на 30 септемврий 1870 год. е изпратилъ второ послание до самостоятелнитѣ и други православни църкви, съ което се е противопоставялъ на българскитѣ искания и на фермана. И Българскиятъ Св. синодъ по тоя поводъ е отправилъ отъ своя страна послание до 8-тѣ независими православни църкви, съ което е оборвалъ документално на патриаршескитѣ твърдения и доказвалъ, че ферманътъ е издаденъ възъ основа на проекта на патриарха и че всичко, що се отнася до църковнитѣ правила е спазено въ фермана.

 

Въ това време Партений прави пристѫпи къмъ овладяване заети отъ гръцкитѣ владици български епархии, като е

 

 

83

 

рѫкоположилъ на 7 юний 1870 год. за енорийски свещеникъ въ с. Неготино Захарий х. Ташовъ, пратенъ въ Пиротъ отъ първенеца Димко Радевъ и добре посрещнатъ отъ неготинскитѣ селени, които сѫ благодарили на митрополита Партения и на първенеца си Димко Радева въпрѣки противодействията на гръцкия Струмишки владика, който искалъ да наказва новия неготински попъ.

 

Между представителитѣ на българскитѣ епархии почнали да пристигатъ въ Цариградъ, но се явили въ екзархията и представители отъ македонскитѣ епархии съ удостоверителни писма отъ мѣстнитѣ български общини, и така въ помѣщението на екзархията въ Орта-кьой първото редовно заседание на народния български църковенъ съборъ се е открило тържествено на 23 февруарий 1871 год. въ присѫтствието на всички 15 души членове на смѣсения съветъ и на 25 души народни представители. На 21 май съборътъ опредѣлилъ кандидатитѣ за екзархъ. Българитѣ на 10 декемврий 1871 год. изказали на патриарха своето отрицателно стаковище относно преговоритѣ, следъ което почнали да идватъ отъ провинцията протести противъ тѣхъ, a една часть отъ българскитѣ дейци на чело съ Петко Р. Славейковъ и двама трима отъ македонскитѣ представители сѫ подали отъ името на цариградскитѣ българи на 3 януарий 1872 год. заявление до Великия везиръ противъ преговоритѣ, които имали цель да нарушатъ фермана.

 

Учебното дѣло въ Пиротъ презъ 1870/1871 учебна година се е развивало успѣшно: числото на ученицитѣ въ основнитѣ български училища и въ класното се е усилило още повече, та станало нужда да се назначи още единъ учитель, a въ главното (класното) училище се открилъ още единъ (III) класъ. Тогава е било открито и девическо училище съ учителка Мария Русева отъ гр. Стара Загора. Въ края на учебната година годишнитѣ изпити на всички учемици сѫ минали успешно. Въ отговоръ на една дописка отъ Пиротъ съ дата 29 юний, помѣстена въ в. „Турция" год. 7, бр. 22, съ която се нападатъ пиротската община, учителитѣ и владиката отъ мнимъ „единъ пѫтникъ", съ друга дописка отъ Пиротъ съ дата 25 септемврий 1871 год. сѫ били опровергани клеветитѣ на този пристрастенъ дописникъ, a за владиката Партений между другото се казва:

 

„Въ две години са е потрудилъ да изведе потъналия въ невежество градецъ и го отървалъ отъ Давидовия жезълъ и отъ сърбизма. Неговитѣ благодѣяния за народната просвѣта сѫ били познати не само на пиротчанитѣ, но и на цѣлата публика. Той се е потрудилъ заедно съ нѣкои ревностни пиротчани да се наредятъ училищата по новата система и горкитѣ дечица да се запознаятъ съ български езикъ".

 

Призренскиятъ валия, когато посетилъ училището заедно съ каймакамина, похвалили учителя и тѣ обещали

 

 

84

 

да снабдятъ училището съ учебници на български и турски езици за сиромашкитѣ деца, понеже били доволни отъ добрия успѣхъ на ученицитѣ (вж. в. „Право" год. 6, бр. 32).

 

Презъ 1871/1872 учебна година учебното дѣло въ Пиротъ е продължило съ сѫщия устремъ, като въ класното училище въ помощь на Пасарова е билъ назначенъ за учитель Киро Иличъ отъ с. Маклище, свършилъ бѣлградската семинария, но понеже той почналъ да преподава по сръбски езикъ, който искалъ да въведе, е билъ изпѫденъ и замѣстенъ съ С. Христовъ отъ Пиротъ, свършилъ четвърти класъ на пловдивската семинария. За Киро Иличъ се приказвало, че преди да напустне Пиротъ, поискалъ тефтера отъ хана, дето се е хранилъ на кредитъ, и написалъ въ него: „Іа Кира од криваго вира, никоі да га не дира. Кад се вратим ондак кьу ти платим" и незабавно се запѫтилъ пешкомъ за Сърбия. По-нататъкъ развитието на учебното дѣло въ Пиротъ е продължавало споредъ обстоятелствата [1]. Въ Пиротското училище по онова време сѫ завършили трикласното си образование доста младежи, между които сѫ билъ Воинъ Кирковъ, Георги Габаковъ, Елисей Мановъ, Спасъ Вацовъ и други отъ Пиротъ.

 

Освенъ грижитѣ за учебното дѣло въ Нишавската епархия Партений живо се е интересувалъ за подобрение просвѣтното дѣло въ Солунъ, гдето е продължилъ мечтата на своя патронъ отецъ Анатолия да възкръсне родния градъ на светитѣ български равноапостоли Кирила и Мегодия. Той е подпомагалъ това дѣло морално и материално и е билъ увѣренъ рано или късно, че Солунъ ще постигне до положението да бѫде столица на Македония и да се гордее съ образцови български училища, гимназии и университетъ. Ако това не могли да направятъ българитѣ, ще го направѣли руситѣ. Подпомагалъ е морално и материално и учебното дѣло въ родното мѣсто, което посещавалъ много пѫти като Нишавски митрополитъ.

 

Близки до сърдцето на Партения били и културнитѣ институти на българитѣ въ Цариградъ, които подпомагалъ материално. На българското благодѣтелно братство „Просвѣщеніе", споредъ изказана явна благодарность той е подарилъ 10 лири турски и на Българското училище на Фенеръ, на

 

 

1. Презъ 1872/1873 учебна година училищата прекарали съ сѫщитѣ учители, a следъ това въ класното училиице сѫ учителствували подъ редъ Георги Ив. Табаковъ отъ Пиротъ, свършилъ V класъ въ Пловдивската семинария и Несторъ К. Абаджиевъ отъ Копривщица. Въ основнитѣ училища, които били увеличени на три, сѫ участвували: Кръсто Кировъ, Коца Рангеловъ, Елисей Мановъ, Георги Весовъ Мечконевъ, Алекси Христовъ, Георги Панчовъ, Никола Петровъ, Кръсто К. Багчевановъ всички отъ Пиротъ, Петъръ Г. Пасаровъ отъ Пещера и Стефанъ Иванчовъ отъ Ст. Загора. (Вж. цит. студия на С. Христовъ „Пиротскиятъ окрѫгъ и неговото население", нт., Мииистерския сборникъ гдето по-подробно се разправя за вървежа на учебното дѣло въ Пиротъ).

 

 

85

 

което по-рано е билъ учитель и управитель, 9 и половина лири турски.

 

За да спъватъ просвѣтната дейность на митрополита Партения въ Нишавската епархия сѫ били пускани всевъзможни клюки и ингриги по адресъ на митрополита, но той въпрѣки всичко това е продължилъ неуклонно просвѣтната си дейность.

 

Въ Брѣзникъ по подбуждане на покойния Сава Филаретовъ и съ помощьта на Софийската църковна община е било съградено едно доста добре споредъ селото училище. Започнато преди 12 години, презъ м. януарий 1870 год. е било отворено съ учитель Д. Тонджоровъ, доведенъ отъ Самоковъ. На 26 май с. г. е имало шестмесеченъ изпитъ (вж. в. „Право" бр. 15 1870 год.) Това училище благодарение на трудолюбивия учитель е напреднало презъ учебната 1870/1871 год. и на 21, 22 и 23 май 1871 год. сѫ били произведени годишни изпити на ученицитѣ, които показали много добъръ успѣхъ и акта се свършилъ при обща радость на присѫтствуващитѣ селени.

 

Въ Трънъ, гдето училищего е било лѣтно и псалтирджийско, отъ началото на уч. 1870/1871 година съ дохождането на Георги Недѣлевъ, свършилъ софийското епархиално училище, е почнало да върви добре, благодарение на помощьта на двама трънски първенци (вж. в. „Право", г. 6, бр. 16).

 

Въ Бѣла Паланка, поради нѣмане на подготвени български учители, учението на децата се е рѫководило по килийната система отъ мѣстния свещеникъ.

 

Вънъ отъ това Партений е въздействувалъ да се откриятъ и други български училища въ по-голѣмитѣ села на Нишавската епархия и да се съградятъ доста Божи храмове. Понеже е нѣмало подготвени български учители, учението на открититѣ училища се е водило по килийната система отъ мѣстнитѣ свещеници.

 

По подбуда на Партения, за да се създаде учителски кадъръ и стремежъ за по-голѣмо образование, нѣкои пиротчани почнали да разбиратъ ползата отъ просвѣта. Споредъ една дописка отъ Пиротъ съ дага 9 октомврий 1871 год., нѣкои отъ пиротскитѣ родолюбиви граждани сѫ събрали помежду си помощь за обдържане единъ ученикъ въ софийското училище, който билъ отишелъ въ София, a горещиятъ любитель на просвѣщениего Рако Кръстевъ, освенъ че е пратилъ сина си въ пловдивското епархиално училище, но и помогналъ на другъ единъ момъкъ да довърши науката си въ София. Дописникътъ моли съотечественицитѣ си да обърнатъ внимание за да се образува въ Пиротъ читалище или нѣкакво друго дружество за просвѣта (вж. в. „Турція" г. V. бр. 36).

 

Въпрѣки забрапага на турскитѣ власти да служатъ въ българската църква владицитѣ Панаретъ Пловдивски, Иларионъ Ловчански и Иларионъ Макариополски, българитѣ въ

 

 

86

 

Цариградъ па 5 януарий 1872 год. забрали съ затворени файтони и тримата български архиереи и ги заставили да изпълнятъ волята на народа. На 6 януарий 1872 год. тримата владици съ двама свещеници отслужили тьржествено на Богоявление архиерейска служба. Великиятъ везиръ, като видѣлъ, че народътъ останалъ възхитенъ отъ величавата архиерейска служба на своитѣ пастири, лишени цѣли 8 години да служатъ, погледналъ благосклонно къмъ въжделенията на българитѣ, които носили приготвенъ по-рано адресъ до великия везиръ, съ който благодарили, че имъ се даде възможность заедно съ паството си да се молятъ на български за здравето на Султана, a следъ два дни служилитѣ владици заедно съ Д-ръ Ст. Чомаковъ, Г. Чалооглу и Хр. Тъпчилещовъ отишли при великия везиръ да му благодарятъ устно. Иларионъ Ловчански служилъ въ българската църква и въ недѣлята на 9 януарий безъ разрешение.

 

Гръцкитѣ вестници пакъ съ стръвъ и ярость се нахвърлили съ свойственитѣ тѣмъ хули и клевети противъ екзархияга, владицитѣ и народа и въобще всичко българско, a Патриархъ Антимъ I свикалъ на 9 януарий синода си съ нѣкои по-видни миряни отъ гръцкия смѣсенъ съветъ, които решили да се изиска отъ великия везиръ съ патриаршески такриръ да бѫдатъ строго наказани ония духовни и мирски лица, които сѫ били причина да се извърши Богоявленската служба, и да се затвори българската църква „Св. Стефанъ". Съ такрира се искало още: 1) да се разтури българския синодъ съ смѣсения привремененъ съветъ, 2) да се отдалечатъ отъ Цариградъ тримата български владици Иларионъ Макариополски, Иларионъ Ловчански и Панаретъ Пловдивски и 3) да се забрани на българскитѣ свещениии да служатъ въ българската църква.

 

Високата Порта намѣрила постѫпката на българитѣ за незаконна спрямо фермана и патриаршията, като я взело дори като актъ на непокорство и безчинство. Великиятъ везиръ е възложилъ на Серветъ Паша да изследва сганалото и да докладва въ министерския съветъ за вземане съответно решение. Въ това време часть отъ цариградскитѣ българи подали до великия везиръ жалба, съ която, като излагали причинитѣ за Богоявленската постѫпка, молили да се отмѣни запрещението да служатъ българскитѣ архиери въ българската църква безъ каквото и да било разрешение отъ Патриарха. Гърцитѣ въ едно по-голѣмо свое събрание на 12 януарий решили да се изпрати окрѫжно до всички чисто български и смесени епархии, за да се откажатъ отъ цариградскитѣ български дейци, да се свика часъ по-скоро помѣстенъ съборъ въ Цариградъ отъ всички бивши матриарси, архиереи, богослови и свещенопроповедници, за да осѫди българскитѣ владици, и да се моли Портата да отдалечи отъ столицата тримата български архиереи.

 

Тоя съборъ станалъ на 15 януариó, е низвергналъ

 

 

87

 

Панарета Пловдивски и Илариона Ловчански, a Илариона Макариополски е отлѫчилъ отъ църквата. Тъкмо въ това време, когато турското правителство е наказало тримата български владици съ заточение въ Измидъ (Никомидия) и е заповѣдало да бѫдатъ преустановени заседанията на българския смесенъ съветъ и богослужението въ българската църква, Митрополитъ Партений Нишавски на 22 януарий 1872 год. е отправилъ единъ благодарственъ адресъ до Великия везиръ, съ който е изказалъ отъ името на българския народъ и отъ свое име признателность за щастливото съ фермана разрешение на многогодишния български въпросъ (вж. в-къ „Право", год. 6, бр. 50), a до Българския синодъ въ Ортакьой митрополитъ Партений е отправилъ следното писмо:

 

„Ваши Преосвященства! Съ твърдѣ голѣмо благодареніе пріѣхъ послѣдното ви писмо. Смѣлата постѫпка, която сте направили на Богоявленіе за решеніето на нашия дългъ и, както казватъ Гръцитѣ, малко трънливъ въпросъ, слѣдъ като сте изчерпили една радость и едно восхищеніе неизразими. — Дѣйствително, какъ можахми да свьршимъ съ непреклонимата воля и мрачната съвесть на фенерското духовенство? — Азъ самъ, ако бѣхъ на вашето мѣсто, нито една минута щехъ да се двоума да дѣйствувамъ тъй както віе сторихте, като зная, че правото е на наша страна и че то е по свѣтло отъ лѫчитѣ на слънцето. — Следователно азъ напълно удобрявамъ изпълненото дѣло и високо ви благодаря за него. — Като ви молитствувамъ добро здравіе и успѣхъ въ дѣлото, което още ви остава да извършите, имамъ честьта да бѫда на ваши преосвещенства жаркій во Христѣ братъ Партеній Нишавскій."

(вж. в. „Турція" год. VII, бр. 52).

 

Следъ завръщането на заточенитѣ трима български владици, тържествено посрещнати отъ българитѣ въ Цариградъ нa 26 януарий 1872 год., и отварянето на българската църква, смѣсениятъ български съветъ на 16 февруарий съ пълно единодушие е избралъ за първи български екзархъ Антима Видински, който не е билъ низвергнатъ отъ патриаршията. Имало е течение да се кандидатира за екзархъ и Партени Нишавски, но неговата кандидатура не си е пробила пѫть, понеже е билъ отъ Македония. Въ това време, споредъ твърдението на Партениеви роднини и други лица, Партений е получилъ въ даръ отъ руската императорица Мария Александровна скѫпоценни архиерейски одежди и други свещении църковни утвари за архиерейска служба, които той е получилъ отъ специаленъ пратеникъ на цариградското руско посолство, и служилъ известно време съ тѣхъ архиерейска служба въ Пиротъ. За да засвидетелствува получаването на скѫпия даръ и голѣмата си благодарность къмъ височайшата дарителка и къмъ цѣлия руски императорски домъ, той се е фотографиралъ само съ връхната дреха и съ владишкия жезълъ

 

 

88

 

и го изпратилъ до руското посолство въ Цариградъ.

 

Първиятъ български екзархъ Ангимъ Видински, приветствувань отъ депутация на смѣсения български съветъ, тръгналъ отъ Видинъ на 8 мартъ съ специаленъ параходъ, приготвенъ отъ турскитѣ власти, съ най-голѣма тържественость, като се отбивалъ въ Ломъ, Орѣхово, Никополъ и съ тържествена служба въ Свищовъ, гдето е билъ посрещнатъ съ специалень параходъ посредъ Дунава отъ русенци заедно съ пристигналитѣ депутати отъ Търново, Разградъ, Силистра и други градове. Въ Русе посрещането е било много тържествено съ военни почести, устроени отъ русенския валия. Отъ тамъ съ парахода „Персудъ" пристигналъ въ Цариградъ на 17 мартъ, посрещнатъ тържествено отъ цариградскитѣ българи начело съ смѣсения български съветъ, a на 18 сѫщия месецъ Екзархътъ Антимъ I се е представилъ на великия везиръ Махмудъ Недимъ Паша, за да поднесе своитѣ почигания и да иска приемъ отъ султана. Екзархътъ, придружеиъ отъ синодалнитѣ български владици съ нѣколко свещеници и членове на смѣсения съветъ, посредъ внушително шествие отъ българи се представилъ въ Високата порта, отгдето при установена церемония на 3 априлъ 1872 год. е получилъ отъ Великия везиръ приготвения султански бератъ, a на 12 априлъ екзархътъ е билъ приетъ на ауденция тържествено и отъ султана (вж. в. „Право" год. 7, бр. 8).

 

Научилъ се за това голѣмо събитие и победа на цариградскитѣ българи, митрополитъ Партений се зарадвалъ твърде много и незабавно тръгналъ за Цариградъ, за да поднесе на първия български екзархъ Антима Видински, неговъ близъкъ приятель и съратникъ, своитѣ най-сърдечни честитявания и пожелания за преуспѣвание на българска църква. Въ Българската екзархия той, заедно съ Софийския Доротея и Велешкия Генадия, далъ мнѣние, че може да се счига за недействително антиканонического низвержение, наложено отъ патриаршеския съборъ на българскитѣ владици Иларионъ Ловчански, Панарета Пловдивски и Иларионъ Макариополски и, насърдчени отъ великия везиръ, екзархьтъ и синодалнитѣ владици, заедно съ дошлитѣ отъ провинцията български владици, които не сѫ били още низвергнати отъ патриаршията, взели решение: 1) да се отмахне антиканоническото низвержение на тримата български владици; 2) Екзархътъ да служи литургия на 11 май въ деня на светитѣ равноапостоли Кирилъ и Методия въ съслужение на тримата оправдани владици, като спомене въ литургията вмѣсто името на патриарха „всякое епископство православнихъ" и да се прогласи въ този день независимостьта на българската църква; и 3) за тия решения да се съставятъ актове съ неоспорими доказателства за правотата имъ, преписи отъ които да се пратятъ до всичкитѣ независими православни църкви

 

 

89

 

и до всички български и смѣсени епархии съ едно изложение за хода на българския църковенъ въпросъ. Следъ съставяне и подписването на нужнитѣ актове, съгласно горнитѣ решения, Партений Нишавски, въ знакъ на голѣмата си радость за постигналия успѣхъ на българитѣ, е отстѫпилъ на първия български Екзархъ Антима подаренитѣ нему отъ руската императрица великолепни одежди и църковни угвари за архиерейска служба, които Партений обещалъ да ги изпрати отъ Пиротъ при първъ удобенъ случай. [1]

 

Когато първиятъ български екзархъ Антимъ служилъ на на 23 априлъ— Гергьовдень българската църква „Св. Стефанъ" на Фенеръ, е прогласилъ тържествено оправдаването на мнимонизверженитѣ наши народни архиереи, следъ извършената отъ архимандрита Григория тържествена служба и изреченото съобразно съ обстоятелствата словце, като сѫщевременно е прочелъ велегласно актътъ, подписанъ отъ Негово Блаженство и отъ Партения Нишавски, Доротея Софийски и Генадия Велешки, съ който актъ сѫ били изброени причинитѣ, по които не само Негово Блаженство и цѣлиятъ български народъ, но и ни една отъ независимитѣ православни църкви не трѣбва да отдаватъ никаква важность на патриаршескитѣ низвержения върху българскитѣ владици и следователно тия низвержения е трѣбвало да се смѣтатъ като не били (вж. в. „Право" год. 7, отъ 24 априлъ 1872). По поводъ на това било свикано голѣмо гръцко събрание на 27 априлъ, което е протестирало противъ екзархийския актъ, a патриаршията категорически е отказала да утвърди Българския Екзархъ.

 

По подбуждане на митрополита Партения и на учителското тѣло въ Пиротъ презъ м. априлъ около великденскитѣ праздници е било съставено народно читалище „Просвѣта",

 

 

1. По съображения отъ политическо естество, Петко Р. Славейковъ е помѣстилъ въ своя вестникъ „Македонія" (год. VI, бр. 7 отъ 16 май 1872 год.,) следното съобщение:

 

„Увѣряватъ ни, че Одескитѣ българы порѫчили за 150 рублы одежды за първыйтьми патріархъ тъй сѫщо и нѣкой си търговецъ Българинъ отъ Бесарабіі щѣлъ да испроводи единь изряденъ пайтонъ съ два чифта едры коне".

 

A при получаването на тия одежди и църковни утвари в. „Право" г. 7, бр. 36 съобщава:

 

— „Съ днешнія параходъ изъ Одеса единъ пріятель ни съобщава следующето: Съ идущій параходь ще са испрати, ако успѣймы едно великолѣпно църковно облѣкло на Н. Блаженство Екзархътъ и еще по великолѣпны цьрковны утвари сребърны и позлатены отъ еднѫ работѫ чрезвичайно тьнкѫ и поекраснѫ. Тія нѣща ще струватъ не по малко отъ 3.000 рублы. — Църковнытѣ утвары въ двоенъ екземпляръ за Господскѫ и другѫ службѫ, сребърны и позлатены, са състоятъ отъ чаши, дискоси, звезды, копіе, крьстове, воздухы и пр. А пакъ едното отъ евангеліята е толкова великолѣпно, колкото може нѣкой да си въобрѫзи. — Църковното облѣкло иде отъ странѫтѫ на одескытѣ българы, a утварытѣ отъ странѫ на Настоятелството, което отъ колѣ гы имаше въ подарокъ изъ Русія отъ частны благотворители".

 

А в. „Турція" въ редовната си притурка отъ бр. 44 е съобщилъ:

 

— „Научавамы са, че миналата седмица ексархіята пріѣла скѫпоцѣнны одежды и другы черковны такѫми, проводены ней въ даръ отъ Одесскытѣ българе".


 

90

 

което на 23 априлъ 1672 г. е избрало настоятелство въ съставъ отъ свещеницитѣ Адамъ и Дионисия и учителитѣ Христо Г. Пасаровъ, Пота Панчовъ и Симеонъ Христовъ х. Павловъ, който е билъ и писарь на читалището. To е броило до 40 членове. Следъ завръщането на митрополита Партения отъ Цариградъ читалищното настоятелство се е представило предъ него за да му докладва за извършеното и да го зарадва съ откриването на читалището. За да насърдчи читалищнитѣ членове, Партений открилъ подписка на чело на която записалъ 115 гроша и подарилъ едно годишно течение за 1872 година отъ българското въ Цариградъ повременно списание „Читалище". Неговиятъ примѣръ последвали други 54 граждани и по откритата подписка е било събрано всичко 2537 гроша (вж. в. „Право" год. 7, бр. 15). Следъ това е последвало откриването и на девическото училище съ учителка Мария Русева, доведена отъ читалищното настоятелство. [1]

 

11 май — деньтъ на светитѣ равноапостоли Кирила и Методия въ Пиротъ е билъ отпразнуванъ тържествено съ архиерейска служба, a въ Цариградъ е билъ ознаменуванъ съ прочитането въ българската църква на съставения на 4 май 1872 год. актъ, подписанъ отъ Екзархъ Антима Видински, Панарета Пловдивски (Филиппуполски), Доротея Софийски, Партений Нишавски, Генади Велешки, Илариона Ловчански, и Илариона Макариополски, съ който актъ Екзархъ Антима I прогласилъ самостоятелностьта на българската църква (вж. в. „Право" год. 7, бр. 10).

 

Презъ м. юний 17 книжка год. II на повременното българско списание „Читалище" се е появила стаята на Тодоръ Икономовъ „Една стѫпка напредъ", която отъ каноническо гледище е причинила най-жалостно впечатление въ екзархията и е предизвикала опровержение отъ страна на българското висше духовенство въ Цариградъ (вж. писмото, подписано отъ 7 български владици съ дата 1 юлий 1872 г., помѣстено изцѣло въ в. „Право" год. 7, бр. 18). Тая статия е била порицана и отъ видни българи въ турската столица и предизвикала обяснения отъ други. И Партений Нишавски не останалъ назадъ отъ своитѣ съратници въ Цариградъ. Съ дописката си отъ 22 юлий 1872 год., като изказва голѣма благодарность

 

 

1. Още съ откриването на читалището интригитѣ между пиротскитѣ граждани сѫ били пустнати въ ходъ, за да се попрѣчи на читалището да се развива съ желания ентусиазъмъ между читалищнитѣ членове. Споредъ една дописка, помѣстена въ в. „Турція" год. VIII, бр. 14 отъ 20 май 1872 г., сѫ били опровергани отправенитѣ упрепии по адресъ на пиротскитѣ учители, че не си гледали добре работата си, a за читалището се казва, че следъ направена бележка отъ единъ мюфетишинъ (ревизоръ), че съ модернизирането на пиротчанитѣ градътъ вървѣлъ къмъ упадъкъ, младежитѣ почнали да не посещаватъ читалището. (За нападкитѣ по адресъ на учителитѣ и пиротскитѣ чорбаджии вж. дописката отъ „единъ пиротчанецъ" отъ 21 юлий 1872 г., помѣстена въ в. „Право" год. 7, бр. 19 1872 г.)

 

 

91

 

на Негово блаженство екзархътъ и Св. български синодъ за направеното отъ тѣхъ опровержение противъ статията на Васила Икономовъ, ги моли „да стоятъ всѣкога бодри на „стражата", и пр. Но нататъкъ порицава Икономова за тая статия, натяква и на редакторитѣ на българскитѣ вестници въ Цариградъ да не сѣятъ „соблазны и безвѣріе" (вж. в. „Право" год. 7, бр. 21).

 

Следъ заседанията на свикания гръцки мѣстенъ съборъ на 29 августъ, 12 и 16 септемврий 1872 год. патриаршията е обявила българитѣ за схизматици като филетисти (племенноотцепници). Оросътъ (опредѣлението) отъ 1 септемврий 1872 год. на патриаршията и великиятъ гръцки съборъ на всичкитѣ пребиваващи въ Цариградъ патриарси (освенъ Йерусалимския) и гръцки владици за прогласяването на българитѣ за схазматици и чужди за православната христова църква е билъ тържествено прочетенъ въ патриаршеския храмъ въ недѣля на 17 септемврий 1872 год. (вж. в. „Право" год. 7, бр. 39). По поводъ на това екзархията е изпратила окрѫжно послание до всички епархии, съ което оборвала постѫпката на патриаршията като незаконна и противохристиянска. Едновременно съ това екзархията е полагала грижи за организиране на българската народна църква, къмъ която сѫ се присъединили архимандрититѣ Доситей, Симеонъ и Евстатий. Освенъ Антима Видински, Илариона Макариополски, който станалъ Търновски, Илариона Ловчански, който по-после станалъ Кюстендилски, Партения Нишавски и Доротея Софийски, който станалъ Скопски митрополитъ. Екзархията тогава е рѫкоположила нови български владици: архимандрита Доситея на Самоковската епархия, архимандрита Симеона за Прѣславската епархия — Варна и пр. Всичкитѣ рѫкоположени български владици заминали за епархиитѣ си. Велешката епархия е била избрала за свой владика архимандрита Дамаскина отъ Пловдивъ (родомъ отъ гр. Панагюрище). Освенъ поздравленията, изразени писменно отъ Партения Нишавски, последния е натоварилъ Вранския учитель Никола М. Шишеджиевъ да поднесе лично на Дамаскина Велешки, съ когото Партений се запозналъ и се предвизавалъ противъ гърцитѣ въ Пловдивъ презъ 1869 год. та станали много близки приятели, неговитѣ сърдечни поздрави и да му пожелае съ неговия новъ санъ плодовита народополезна работа и щастие въ благороднитѣ му начинания.

 

Въ това време патриаршията е побързала да замѣсти отчужденитѣ отъ нея български владици съ свои архиереи, като на мѣстото на Партения Нишавски е опредѣлила протосингелътъ на Александрийския патриархъ Калиникъ за Нишавската епархия, но понеже той се отказалъ, премѣстила го въ Ксанти (вж. в. „Право” год. 7 бр. 34). Следъ това патриаршията е опредѣлила бившия Велешки Антима за София,

 

 

92

 

a Йеринополския епископъ Игнатия за Нишавската епархия (вж. в. „Турція" год. VIIT, бр. 43), Съ назначението за Нишавската епархия на Йеринополския Игнатия, който претърпѣ поражение въ Пловдивска епархия презъ 1869 год. и отъ тогава таеше въ себе си омраза противъ Партения, патриаршията е целила съ помощьта на сръбската пропаганда да нанесе решително поражение на българшината въ Пиротъ, a лично на Партения да си отмъсти за неговата дейность презъ 1869 година въ Пловдивъ. Въпрѣки това Партений е стоялъ твърдо на поста си въ Нишавската епархия.

 

Отъ Одринъ, Свищовъ, Варна, Татаръ Пазарджикъ, Сливенъ, Свищовъ, Шуменъ, Русе, Щипъ, Пиротъ, София, Самоковъ, Велесъ, Охридъ, Дебъръ, Пловдивъ и др. сѫ били отправени прошения, съ които сѫ молили екзарха да настоява за изпълнението на фермана (вж. в. „Право" год. 7, бр. 47).

 

Великиятъ везиръ Мехмедъ Ружди паша на 3 февруарий 1873 г. е билъ замѣстенъ отъ Есатъ паша, a вмѣсто Халилъ Шерифъ паша е дошелъ Сабри паша за министъръ на външнитѣ работи и на изповѣданията. Когато на 7 февруарий Екзархътъ поискалъ утвърѫдението на екзархийския уставъ и издаване на владишки берати, новитѣ министри сѫ дали голи обещания, a въ сѫщность турското правителство е продължавало да спъва екзархийскитѣ работи и, ако рускиятъ посланикъ графъ Игнатиевъ своевременно не взелъ грижата да осуети опаснитѣ за екзархията мѣрки на турското правителство и на гръцката патриаршия, екзархийскитѣ работи би тръгнали по обратенъ пѫть. Настѫпила смѣната на великия везиръ Есадъ паша съ Ружди паша Ширвани Зааде, a министъръ на външнитѣ работи станалъ Савфетъ паша, замѣстенъ на 3 май съ Рашидъ паша. Генералъ Игнатиевъ и Високата порта направили опитъ да посрѣдничатъ за помирение между екзархията и патриаршията, но това посрѣдничество не е дало очакванитѣ резултати.

 

Въ Пиротъ ингригитѣ и клеветитѣ на новоназначения гръцки владика Игнатий въ съюзъ съ сръбскитѣ пропагаидисги противъ митрополита Партения сѫ били пуснати въ пъленъ ходъ, докато у пиротчанитѣ е настѫпило разногласие въ ущърбъ на българското единство. Почнали да обвиняватъ Партения въ нѣкакви си измислени злоупотрѣбления и своеволия и ковали всевъзможни оплаквания и дописки до българскитѣ и гръцки вестници въ Цариградъ, само и само да опетнятъ Партения та да бѫде махнатъ отъ Пиротъ. Дори не сѫ се спрѣли и предъ отровата. Вранскиятъ учитель Никола М. Шишеджиевъ отъ Сопотъ, запазилъ добри спомени за Партения, заедно съ когото упорито е действувалъ противъ сръбската пропаганда, е съобщилъ на Дамяна Трайковъ Перински и това:

 

 

93

 

„Единъ день по пладне седнахме на скромна трапеза съ дѣдо Партения въ градината на митрополията. Направихме си луксътъ следъ обѣда да пиемъ по едно кафе. Порѫчахме го и следъ донасянето му го изпихме. Наскоро обаче дѣдо Партения се почувствува не добре. Досѣтихъ се, че въ кафето трѣбва да е сложена нѣкаква отрова, която е почнала да проявява своето пагубно дѣйствие и безъ никакво отлагане взехъ всички познати менъ противоотровни срѣдства: блюванене, прѣсно млѣко и други предохранителни мѣрки, та спасихме живота на дѣдо Партения. За да се запази престижа на Нишавския митрополитъ отъ всевъзможни хорски клюки и за да се избѣгнатъ всевъзможни настроения между народа, решихме да не се прави никакъвъ шумъ около това злодѣяние. „Нека нашитѣ народни противници видятъ, че Господъ пази живота ни, въпрѣки всичко, каза дѣдо Партения".

 

Оплакванията, които пристигали въ българската екзархия противъ Партения, предизвикали последнята да изпрати въ Пиротъ своя протосингелъ архимандрита Иосифъ (по-сетне български екзархъ), за да разследва работитѣ и да внесе помирение между пиротчанитѣ. Трѣбва дебело да се подчертае, че Партений е водилъ безупрѣченъ калугерски животъ, въздържалъ се отъ всѣкакви спиртни напитки, слабо употрѣбявалъ месна храна, отбѣгвалъ всѣкакви пиршества, задоволявалъ се съ скромна трапеза и затова е билъ слаботѣлесенъ. Партений е билъ строго нравственъ, крайно честенъ и честолюбивъ, пестеливъ и строгъ при употрѣбление на народната пара, строгъ къмъ себе си и своитѣ задължения къмъ народа, когото щедро е подпомагалъ и обичалъ и при всѣки даденъ случай се отнасялъ благосклонно и внимателно съ присѫщата нему християнска кротость и искренность. Той е билъ съ силенъ и непоколебимъ духъ, прямъ при отстояване на истината и правдата и се отвращавалъ отъ беззаконията и неправдитѣ, отъ кѫдето и да идатъ тѣ. Билъ е смѣлъ въ своитѣ борби съ гръцкитѣ и сръбски домогвания върху български земи и отличенъ стражъ на българщината. Когато къмъ края на м. септемврий или началото на октомврий1873 год. архимандритъ Иосифъ е отишелъ въ Пиротъ, при свиждането му съ Партения не счелъ за нужно да се съветва съ последния, какво трѣбва да се проведе въ лицето на екзархийския пратеникъ отъ страна на екзархията за примирение на пиротскитѣ общинари, a го пренебрегналъ. Вмѣсто това той отишелъ въ пиротскитѣ лозя на веселба, за да угоди на пиротчани противъ Партения и така да имъ внуши да бѫдатъ единни въ общитѣ работи на Пиротската община и Нишавската епархия и да се грижатъ за преуспѣване на църковното и просвѣтно дѣло въ града и епархията. Партений намѣрилъ тази постѫпка на архимандрита Йосифъ за несъобразна

 

 

94

 

съ духовния му санъ, която компромитира духовното звание и останалъ отъ дънъ душа възмутенъ и крайно огорченъ, и затова следъ нея Партений е отказалъ всѣкакъвъ приемъ на екзархийския протосингелъ въ пиротската митрополия [1]. Отъ Пиротъ архимандритъ Йосифъ, като споходилъ и Нишката епархия, на 23 октомврий 1873 год. е пристигналъ въ Враня, дѣто престоялъ до 26 с. м. — Димитровдень, a после заминалъ за манастира „Св. Прихоръ Пчински", следъ това въ Паланка, Кюстендилъ и отъ тамъ въ Цариградъ (вж. притурката на в. „Право" къмъ бр. 37 отъ 28 ноемврий 1873 г.). Следъ пристигането на архимандрита Йосифа въ Цариградъ и изслушване неговия докладъ въ екзархията, последната телеграфически е повикала Нишавския митрополитъ Партения да отиде въ Цариградъ за обяснение.

 

Партений, като строгъ изпълнитель на екзархийскитѣ нареждания, пезабавно е тръгналъ за Цариградъ презъ София, гдето е направилъ посещение на Софийския митрополитъ Мелатия и тамъ се срещналъ съ Ловчанския митрополитъ Илариона, a на 8 ноемврий — Архангеловдень — и тримата митрополити извършили най-тържествена служба въ съборната църква при многолюденъ народъ (вж. в. „Право" год. 7, бр. 40). По-нататъкъ Партений не е могълъ да продължи пѫтя си поради лошото време и слабото си здраве. Пѫтуването му презъ Самоковъ и планинскитѣ мѣста до близката желѣзопѫтна гара е било много трудно, почти невъзможно, та билъ принуденъ да чака подобрение на времето и планинскитѣ пѫтеки. Подъ влиянието на Партениевитѣ противници въ Пиротъ духоветѣ били много разпалени противъ него и екзархията е чакала

 

 

1. Лазаръ Димитровъ въ статията си за живота на Хаджи Партения (вж. Извѣстия на семинара по славянска филология при университета за 1904 и 1905 година, страници 371 и 372) ето какво пише:

 

„He е билъ въ добри отношения съ сегашния екзархъ, кого само на предсмѫртния си часъ позволилъ да го навѣсти. Огорчень билъ много Партений и не споменваль въ службитѣ името на екзарха, a на синода. Обаче лесно е човѣкъ да се догади. Той е билъ едничъкъ отъ Македония между толкова души отъ Тракия и Мизия. Измѫчвало го и обстоятелството, че водителитѣ на борбата сѫ се раздѣляли на партии. Главната причина обаче на тия отношения между Партений и сегашния екзархъ е билъ стремежътъ на последния да централизира духовната власть въ свои рѫце, което днесъ е факть. Особени симпатии е хранѣлъ Партений къмъ първия екзархъ Антима поради неговата доброта и демократически духъ.

 

Неразположеиието на Партения къмъ сегашния екзархъ води началото си още отъ когато последниятъ ходилъ въ Пиротъ да разучи оплакванията на пиротчани противъ Партения. Екзархътъ — тогава архимандритъ — за да угоди на пиротчани, излѣзълъ еднъжъ съ нѣкои по-първи хора въ лозята на веселба. Това възмутило отъ дънъ душа Партения, като постѫпка несъобразна съ духовния санъ и която компрометирала духовното звание. Следъ това вече не го приелъ вече въ митрополията. Ведната следъ завръщането на архимандрита въ Цариградъ, Партений бива отзованъ отъ Пиротъ и вече не се връщалъ тамъ, a сложилъ кости въ Цариградъ . . . .”

 

 

95

 

пристигането на Партения съ видимо безпокойствие (в. в. „Вѣкъ", год. I, бр. 13 отъ 6 априлъ 1874 год.). Тогава Българската екзархия, следъ подаването оставката на 17 септемврий 1878 год. на патриарха Антимъ VI и дохаждането на негово мѣсто на 18 ноемврий на Иоакима II и следъ назначената среща на българския екзархъ съ руския посланикъ генералъ Игнатиевъ, е била освободена отъ задължението да се помирява съ патриаршията. Високата Порта на 8 декемврий е обявила, че не признава патриаршеската схизма надъ българитѣ, и екзархийскитѣ работи какъ да е тръгнали по своя нормаленъ пѫть.

 

Презъ 1874 год. става промѣна на турското правителство, като вмѣсто Ружди-паша Ширвани Зааде за великъ везиръ дохожда Авни-паша, a въ екзархията на 15 априлъ е станалъ новъ изборъ на българския Св. синодъ въ съставъ: Екзархътъ, Иларионъ Търновски (Макариополски), Панаретъ Пловдивски. Симеонъ Преславски и Григорий Русенски, който на 26 априлъ 1874 г. е рѫкоположилъ за епископь въ Тулча архимандрита Климентъ Браницки. При такова положение едвамъ въ началото на м. май Партений е дошелъ въ Цариградъ и се е явилъ въ екзархията, за да даде своитѣ обяснения по пиротскитѣ работи (вж. в. „Вѣкъ", г. бр. 18). Понеже тогава оплакванията на пиротчани противъ Партения продължили (вж. в. „Вѣкъ", год. I, бр. 15), екзархията въ желанието си да примири дветѣ страни и да даде единъ благоприятенъ край по този въпросъ, е писала на Самоковския митрополитъ Доситея да иде въ Пиротъ, за да изпита по-отблизу работитѣ тамъ, да внесе примирение и тъй да може да си иде часъ по-скоро Партений въ епархията си та да се възвърне любовьта между пастиръ и пасоми.

 

Поради интригитѣ на Партениевитѣ противници, акцията на Самоковския Доситей не е дала очакванитѣ резултати. Отъ даденитѣ отъ Партения по-подробни обяснения за истинското положение на неприятнитѣ вълнения въ Пиротъ, екзархията е била напълно убедена въ неговата невинность и правота, но тя е желаела да се повърнатъ по-напрежниятъ редъ и спокойствие. И въ Нишката епархия положението отъ сръбския натискъ е било много по-натегнато, и затова митрополитъ Викторъ е отказвалъ да отиде въ Цариградъ да замѣсти временно Доростолския и Червенския митрополитѣ Григория като членъ на българския Св. синодъ, като казалъ, че епархията го не пуща. Сѫщото е било и въ Велешката епархия. Всичкиятъ този натискъ не би билъ толкова силенъ, ако Арабаконашкого приключение отъ септемврий 1873 год., което донесе залавянето и обесването на Василъ Левски и посещението на 19 априлъ 1873 год. на сръбския князь Миланъ Обреновичъ не бѣха повлияли на турската власть да се държи враждебно къмъ българитѣ и да подпомага

 

 

96

 

сръбската пропаганда. Поради всичко това екзархията е замислила да се изпратятъ за Нишката, Нишавската и Велешката епархи нѣкои отъ по-младитѣ и по-енергични членове на българското духовенство (вж. в. „Вѣкъ" г. I, бр. 35). Предъ видъ на всички тѣзи обстоятелства и на доклада на Самоковския митрополитъ Доситея, екзархията е намѣрила за умѣстно да се изпрати въ Пиротъ една третя комисия съ надежда, че тя, като свика представители и отъ селата на Нишавската епархия, ще може да докара едно споразумѣние между дветѣ противоположни страни въ Пиротъ (вж. в. „Вѣкъ" год. I, бр. 39). — При тия обстоятелства и по причина на повреденото му презъ тия последни времена здраве Партений на 17 октомврий 1874 г. е подалъ доброволно оставката си отъ Пиротската епархия (вж. в. „Вѣкъ" г. I, бр. 41). На мѣстото на Партения е билъ пратенъ Пелагонийскиятъ митрополитъ Евстатий, който е билъ натоваренъ да иде въ Пиротъ и да пристои тамъ при избиране другъ пастиреначалникъ. На 8 ноемврий с. г. Д-ръ Стоянъ Чомаковъ е писалъ на Велешкия владика Дамаскина между друго и следното:

 

„Чухте може бити за добродушнія преосвещенѣйшій Партеній, че ся изгони отъ Шаркьой и стои днесъ прѣследванъ отъ правителството, та че и отъ екзархіята. . .”

(вж. въ Сборникъ на Бълг. академия на наукитѣ, кн. XII, 1919, стр. 177 —113).

 

Споредъ една дописка отъ Пиротъ (помѣстена въ в. „Источно Време" бр. 41 отъ 23 ноемврий 1874 год.), следъ Партениевото напускане на Пиротъ, училищата въ града сѫ били почти разстроени. Дописникътъ, целящъ да уязви Партения, между друго казва:

 

„При всичко, българщината вирѣе и сама по себе си се защищава отъ чужди внушенія (сръбски). Децата се разтакатъ безъ да има кой да се погрижи за умственото имъ развитіе. . .”

 

Пелагонийскиятъ митрополитъ Евстатий е тръгналъ отъ Цариградъ на 4 декемврий 1874 г. и пристигналъ въ Пиротъ на 21 сѫщия месецъ, гдето заварилъ черковно-училищното дѣло заглъхнало отъ многото противодействия на простолюдието (вж. в. „Вѣкъ" бр. 49 отъ 9 декемврий 1874 г.). Па и годината 1875 е настѫпила при много неблагоприятни за екзархията условия. Презъ февруарий 1875 г. бълг. св. синодъ останалъ само съ екзарха и съ Варненския Симеонъ, понеже Григорий Русенски е билъ принуденъ отъ портата да стои въ Русе, a и Нишкиятъ Викторъ, неговъ замѣстникъ, не е дошълъ въ Цариградъ, пъкъ и Панаретъ Пловдивски е заминалъ за епархията си. Търновския митрополитъ Иларионъ се забавилъ и не билъ пристигналъ още въ Цариградъ. Това положение е причинило разстройство въ българския св. синодъ и въ смѣсения екзарски съветъ. Такова разстройство е имало и въ гръцката патриаршия, поради обявяване на схизмата. Следъ сменяването на Великия везиръ Хюсеинъ Авни паша

 

 

97

 

съ Ахмедъ Есадъ паша, който е станалъ великъ везиръ на 14 априлъ, виднитѣ въ Цариградъ българи сѫ имали въ българския метохъ съвещателно събрание, за да размислятъ, какви срѣдства да се предприематъ отъ Екзархията за излизане отъ безизходното положение, въ което се е намирала тя. Въ това време Високата порта е уведомила екзарха, че е издала заповѣдь да станатъ истилями въ Полянската, Дебърската и Струмишката епархии, които впоследствие сѫ дали благоприятни за българитѣ резултати. Едвамъ на 19 май сѫ пристигнали въ Цариградъ синодалнитѣ владици Григорий Русенски и Иларионъ Търновски (Макариополски), кейто се поминалъ на 4 юний. Съ смъртьта на последния българската църква е изгубила единъ отъ първитѣ си преданни труженици. Той оставилъ часть отъ наследството си въ полза на екзархията и билъ погребенъ въ църковния дворъ близо до неговитѣ сподвижници. Намиращиятъ се въ това време синодаленъ членъ въ Цариградъ Панаретъ Пловдивски е отказалъ да участвува въ екзархийския св. синодъ, a Самоковскиятъ Доситей, който е билъ опредѣленъ за синодаленъ членъ, е пристигналъ въ Цариградъ на 13 юний 1875 год., a на мѣстото на Скопския Доротей е билъ назначенъ Бѣлоградчиския владика Кирилъ. За да се тури край на това разбъркано положение по-сетне екзархията се е преустроила, като българския св. синодъ се е състоялъ отъ екзарха и двама синодални владици, вмѣсто отъ екзарха и 4 синодални владици, a мирскиятъ съветъ при екзархията се възприело да се състои отъ трима миряни, вмѣсто отъ 10 души. Ето при какви обстоятелства Митрополитъ Партений е трѣбвало да чака екзархията да се произнесе по прикаченитѣ нему обвинения отъ Пиротъ и да чуе справедливото решение за неговото оправдание.

 

Здравето на Партения постоянно е чезнало. При изброенитѣ вече обстоятелства въ Цариградъ и България, особно следъ Старозагорското въстание отъ 15 септемврий 1875 год., положението на българитѣ въ турската империя е станало много трудно и критическо. Партений въ своитѣ срещи съ екзарха Антима, съ когото често пѫти при голѣми празници е служилъ тържествено въ българската църква, е гледалъ да му бѫде полезенъ, съ каквото е могълъ.

 

Годината 1876 е настѫпила при твърде голѣма неизвестность, мрачна неопредѣленость и невъзможно прокобяване за утрешния день. Положението на българитѣ всѣки день се е влошавало, защото и за самата Турция били настѫпили сѫдбоносни времеиа, та всички турци гледали на българитѣ като на кръвни врагове. При тии обстоятелства положението на Българската екзархия е било критическо и тя е гледала да взима предварителни мѣрки за всѣка евентуалность. На 2 февруарий въ деня на Сретение Господне екзархътъ въ

 

 

98

 

съслужие съ Панарета Пловдивски и Дамаскина Велешки е рѫкоположила архимандрита Иосифъ (Лазаръ Иовчева) за Ловешката епархия.

 

При това неопредѣлено за българската екзархия положение душевнитѣ терзания на Партения сѫ били много голѣми. Но всичко това не е могло да мине така леко безъ да сломи неговата и така слаба физическа мощь. Презъ нощьта на 6 срещу 7 февруарй 1876 година на имения си день е склопилъ очи подиръ толкова много изживени телесни и душевни страдания за доброто на родната църква и българския народъ (вж. в. „XIX Вѣкъ" год. II, бр. 3, 4, 5 и 6 отъ 7 февруарий 1876 год., стр. 4). Твърдъ въ убежденията си, той никога въ живота си не изневѣри на българското знаме въ борбата на българитѣ съ Фенеръ, a въ предсмъртния съ часъ Партений е казалъ на своитѣ близки съратници:

 

„Настѫпва вече краятъ на теглата и страданията на българския народъ. Бѫдете бодри и безстрашни. Богъ е великъ и ще нареди добре всичко. И Іисусъ Христосъ, нашиятъ спаситель, трѣбваше да мине презъ Голгота, за да дойде възкресението. Така и българскиятъ народъ, следъ толкова мѫки и терзания, които е изтърпѣлъ и продължава да търпи, ще види своята свобода и блаженство."

 

Споредъ показанията на близки роднини на Партения, той е билъ приготвилъ и завещание за паритѣ, които той е билъ скѫталъ като монахъ и архимандритъ въ руския царски домъ и които билъ вложилъ въ рускитѣ банки, но го скѫсалъ нѣколко дни преди смъртьта си, защото се билъ отчаялъ отъ несъгласията между водителитѣ на църковната борба. Между другитѣ пари въ завещанието е имало едно перо отъ 40,000 рубли за българскитѣ училища въ Солунъ и др. Оставилъ е самъ Богъ да нареди, какво трѣбва да стане съ неговитѣ спестявания. Трѣбва да се добави, че Партений презъ своя животъ е спомогналъ да се изпратятъ 24 младежи да продължатъ учението си въ разни мѣста на Европа. Освенъ това той е подържалъ и нѣколцина бедни ученици отъ своето родно мѣсто и други отъ Пиротъ, между които е билъ и Симо Соколовъ, за да може да създаде учителски кадъръ отъ мѣстни жители.

 

Погребението на Партения е станало съ заслуженото внимание и тържество отъ страна на българската екзархия и българитѣ въ Цариградъ. Погребанъ е билъ въ двора на българската църква „Св. Стефанъ" въ Цариградъ, макаръ и нѣкои да настоявали да бѫде погребанъ въ новото мѣсто, подарено отъ властьта за български гробища. По случай 40 деня отъ неговата смърть — на 21 мартъ 1876 год. екзархията е извършила тържествена служба, при която Велешкия митрополитъ Дамаскинъ е държалъ кратко слово за живота и народополезната дѣйность на Партения (вж. в. „XIX Вѣкъ" год. II, бр. 14).

 

 

99

 

Запитано по нѣкой въпроси църковното настоятелство при българската църква „Св. Стефанъ" въ Цариградъ-Фенеръ съ писмата си № №-а 68 и 69 отъ 10 юлий 1935 год. отговори следното:

 

„Тлѣнитѣ останки на дѣдо Партений намиратъ се въ гробницата на Илариона Макариополски. Отдѣлна гробница нѣма. Следъ като построили новия желѣзенъ храмъ-паметникъ „Св. Стефанъ" въ 1898 година, налагало се да се събори старата историческа църквица, кадѣто сѫ сложили великитѣ йерарси отъ нашата родна църква: Иларионъ Макариополски, Авксентий Велески, Паисий Пловдивски, Екзархъ Антимъ I и известно време Екзархъ Иосифъ I. Тогава изровили тлѣнитѣ останки на всички заслужили народни дѣйци, погребани на това мѣсто, въ числото на които билъ и св. Нишавский митрополитъ Партений. Коститѣ на тия скѫпи покойници били събрани въ отдѣлни дървени сандъчета и сложени въ тритѣ мраморни гробници и името на Илариона Макариополски, Авксентий Велески и Паисий Пловдивски. — Тѣзи три гробници намиратъ се сега на мѣстото на старата църквица. Тѣ се подържатъ, колкото е възможно въ изправность.

 

Настоятельтъ на българската църква „Св. Стефанъ" въ Цариградъ протойерей И. Мустревъ, комуто длъжа благодарность за горнитѣ отговори между това ми пише:

 

„Пaметьта на блаженопочиналия св. Нишавски Митрополитъ Партений, незабравимиятъ народенъ деецъ, и менъ е скѫпа, защото той е билъ близъкъ на починалитѣ ми дѣдо и баща. — Братя Миладинови. Дѣдо Партений съ баща ми и дѣдо ми намислили да строятъ българско училище въ Охридъ. Но понеже официалната власть не признала българската народность, a гръцкиятъ владика въ Охридъ, българомразеца Мелетиосъ, задушвалъ всѣка проява на народна самосъзнание въ българина, то решено било училището да е тайно. Така се открило „тайното вечерно училище” у дома. Покойниятъ Евтимъ Спространовъ въ книжката „Възраждането на гр. Охридъ" разправя за това училище".

 

Въ студията на Ев. Спростановъ „По възраждането въ гр. Охридъ", помѣстена въ Министерския сборникъ кн. XIII (1890 г.), на стр. 622, 624 се разправя за споменатото отъ протойерея Мустревъ първо вечерио българско училище въ гр. Охридъ. To е било открито подъ подбудата и съдействието на Партения Зографски и Димитра Миладиновъ, за да се прослави българската просвѣта въ престолния градъ на Климента Охридски. Изпърво то е било тайно, но отпосле е станало явно, защото гъркоманитѣ донесли за него на гръцкия владика Мелетия, който съ разни интриги и клевети предъ турската власть въ Охридъ е сполучилъ да го затвори следъ едногодишно сѫществуване. Било е открито на 10 октомврий 1858 год. въ кѫщата на Гьорше Мустревъ въ дивата тогава

 

 

100

 

селска махала „Месокастро". Учители били стопанинътъ на кѫщата и неговиятъ синъ Никола Мустревъ, ученикъ отъ килийното училище на дебърския български манастиръ „Св. Йоанъ Бигоръ", баща на протойерея Мустревъ. Закрито е било на 17 октомврий 1859 година, следъ като учителитѣ му Гьорше и Никола Мустреви сѫ били разкарвани по затворитѣ въ Охридъ, обвинени въ заговоръ противъ държавата. Ето една светла страница изъ дейностьта на Партения и Дим. Миладиновъ. Нѣмахъ възможность да прегледамъ архивата на църковния борецъ Христо П. Тъпчилешовъ, която е откупена отъ Софийската народна библиотека, понеже не е още публично достояние. Въ тая архива се намиратъ документи, които би дали по-обилна свѣтлина за живота и дейностьта на Партения.

 

Макаръ че прегледахъ всички печатни творения на Партения, освенъ неговата Свещена история, смѣтамъ себе си за неподготвенъ да се произнасямъ за тѣхната книжовна стойность. Лазаръ Димитровъ достаточно е преценилъ книжовната дейность на Партения въ цитув. негова статия. Проф. Йорданъ Ивановъ е направилъ анализъ на Партениевитѣ разсѫждения по въпроса на българския книжовенъ езикъ въ второто издание на своя трудъ „Български старини изъ Македония" 1921 година. На стр. 89 отъ тая книга се казва:

 

„Партений повдига и разглежда въпроси, които му правятъ честь за времето, когато е живѣлъ, и срѣдата, въ която се е движилъ. Партений поставя на разглеждане важния въпросъ за книжовния езикъ у българитѣ, за особеноститѣ на македонското българско наречие и пр.... Въ статията си „Мисли за българский-отъ язикъ" Партений развива мисъльта за необходимостьта да се проучатъ отдѣлнитѣ наречия, „върху кои-то общий-отъ язикъ иматъ да се зидатъ".

 

Тукъ се прилага възпроизведенъ единъ портретъ на митрополитъ Партений и факсимиле отъ негово саморѫчно писмо отъ 1868 год. 14 декемврий. 

 

[Back to Index]