НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ, 1919 - 1941 г.
МНИ, София
 

2. РАЗНОГЛАСИЯ В ОСВОБОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ.
    МАЙСКИЯТ МАНИФЕСТ. УБИЙСТВОТО НА ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ

Паралелно с борбата срещу поробителите в Македония разглеждания период, на ВМРО се налага да отбива атаките на различни идейни течения вътре в македонското освободително движение, да воюва и срещу изменили на идейните принципи на организацията нейни дейци. По същото време ВМРО влиза в сериозен конфликт и с политиката на правителството на БЗНС по отношение на Македония.

Разногласия и братски разпри във ВМРО е имало още през турския режим, но по време на войните всички идейни течения в организацията и нейните дейци действат в пълно единство в името на националното обединение на всички българи. Когато настъпва поредната национална катастрофа, тя донася разочарование и разединение както в цялото българско общество, така и сред дейците на националноосвободителното движение. Още през 1918 ­ 1919 г. голяма част бивши дейци от “левицата” във ВМРО и привърженици на серчани начело с Г. х.Петров, Д. х. Димов и др. настояват преди да е започнала легална или друга борба срещу новите поробители в Македония да бъде проведен конгрес на организацията, на който дотогавашния ЦК начело с Т. Александров, Ал. Протогеров и П. Чаулев да направят пълен отчет за дейността си след 1911 г. и да се оттеглят от ръководството на движението, тъй като са се ангажирали твърде много с “обединителния идеал”, изоставайки по време на войните идеята за автономна Македония.

В отговор Т. Александров и неговите привърженици заявяват, че провеждането на конгрес може да стане след възстановяване на структурите на организацията и се проведат първо окръжни конгреси, за да се подготви общ конгрес. Що се отнася до “обвинението”, че по време на войните организацията е изоставила “автономията” в отговор се казва, че тези, които повдигат този въпрос по това време са били висши длъжностни лица в България и изобщо не са си спомняли, че някога е имало идея за “автономия на Македония”.

Започвайки по този начин противоречията между оформящите се организации и отделни “идейни течения” сред бежанските маси постепенно стигат до братоубийствени разпри и междуособици, които нанасят непоправими вреди на освободителното дело. Македонските благотворителни братства, студентското дружество “Вардар”, Илинденската организация, Македонският младежки културно-просветен съюз (ММКПС), Съюзът на македонските девойки, Македонският женски съюз и пр. възприемат “националния принцип” на новата борба и чрез своите легални изяви застават в пълна подкрепа на ВМРО и нейната политическа програма за автономия и в защита на българската национална същност на населението в Македония и за неговото политическо освобождение.

От друга страна, дейците на Временното представителство (ВП) създават немалко леви организации като: Емигрантския комунистически съюз (ЕКС), поделение на БКП, начело с Димо х. Димов; Емигрантска земеделска дружба ­ като част от БЗНС, начело с Ал. Панов; Македонска емигрантска федеративна организация (МЕФО) - начело с д-р Ф. Атанасов, арх. Н. Юруков, Сл. Ковачев, М. Грашев, Й. Анастасов и др. Те се обявяват срещу идеите на ВМРО за автономия, както и срещу въоръжените методи на борба, които тя използва. Освен това те наричат дейците на ВМРО “лъжеавтономисти”, защото борейки се за културно-националните права на българите, всъщност те се борили за обединение на Македония с България и превръщали македонския въпрос в български национален въпрос.

В програмните документи на “левите” организации идеите за разрешаване на македонския въпрос до голяма степен са идентични. В противовес на идеята на ВМРО за автономия на Македония, Емигрантският комунистически съюз (ЕКС) смята, че въпросът за Македония може да се реши само в рамките на една “Балканска федерация” като резултат на обща борба на “демократичните сили” на Балканите начело с комунистическите партии.

Подобни са вижданията и на Македонската емигрантска федеративна организация (МЕФО), създадена през 1921 г. Тя си поставя за цел с легални средства да се бори за “независима федеративна Македония” при равноправно участие в управлението на всички народности в Македония. Това можело да стане по образец на кантоналното устройство на Швейцария или като се изгради “федерация на народностите” в Македония. Така, според “федералистите”, Македония ще послужи като съединително звено между балканските съседи и за създаване на “Балканска федерация”.

Освен легалната, в началото на 1922 г. “федералистите” създават и своя нелегална революционна организация (МФРО), начело на която застава д-р Ф. Атанасов. МФРО си поставя същите цели като МЕФО. Ръководството на “новата организация” решава паралелно или в противовес на ВМРО да създаде своя организационна структура и нелегална мрежа във Вардарска и Егейска Македония с мисълта МФРО постепенно да овладее ръководството на освободителното движение в Македония.

Според сведения на полицейския началник в гр. Кюстендил, сред федералистите там е имало и сръбски военни разузнавачи, които лично са следели действията на ВМРО и то със знанието на правителството на БЗНС. На 25 ноември федералистите убиват и пунктовия началник на ВМРО в Кюстендил - Велин Алайков. Това дава повод на 4 декември 1922 г. ВМРО да вдигне около 1000 души четници от Вардарска Македония и начело с войводите П. Михайлов и Ив. Върльо да окупират гр. Кюстендил. Голяма част от федералистите са заловени и обезоръжени, а друга ­ успява да напусне града. И в тази акция федералистите претърпяват пълно поражение.При това положение дейците на легалната федералистка организация влизат в преговори за помирение и обединение с ИК на благотворителните братства в София. На 31 януари 1923 г. се провежда обединителен конгрес, на който е решено в името на борбата срещу поробителите на Македония двете организации да се обединят. В. “Автономна Македония”, орган на федералистката организация и в. “Македония”, орган на Изпълнителния комитет се обединяват под името “Независима Македония”, застъпващ идейните програми на ВМРО.

Въпреки настойчивите опити по това време да се поведат преговори за постигане на помирение и обединение и на революционните дейци, за което главен инициатор е Сл. Иванов и Щипското благотворително братство, до съгласие между тях не се стига. Явно е, че освен старите, сред македонските дейци се появяват и нови вражди. Определена вина в това отношение има и правителството на БЗНС, което влиза в открита или тайна война с ВМРО още с идването си на власт през 1920 г. За него ВМРО със своите идеи, методи и средства на борба си остава част от “традиционната българска политика по отношение на Македония и Балканите”, което правителството на БЗНС се опитва да промени. За да изведе страната от тежката изолация след двете национални катастрофи то залага на “славянската карта” и търси помирение и подкрепата на Сърбия. Ал. Стамболийски се надява, че с дипломатическото съдействие на Белград, България ще може да си възвърне излаза на Бяло море, който загубва по силата на Ньойския договор.

Сърбия обаче, без да се ангажира с каквато и да е помощ за тази българска кауза, иска от правителството на БЗНС, България да се откаже от всякакви претенции и искания към Македония и главно да ликвидира и спре преминаването на чети на ВМРО във Вардарска Македония. В опитите да бъдат изпълнени сръбските искания, правителството на БЗНС и особено някои негови министри, като Ал. Димитров, Р. Даскалов, Хр. Стоянов и др., влизат в дълбок конфликт с ВМРО и допринасят твърде много за разединението и противопоставянето на дейците на македонското освободително движение. Именно те създават и въоръжават през 1920 - 1923 г. “федералистката организация”, като вместо срещу поробителите на Македония, тя тръгва против ВМРО и нейните привърженици.

Връх на своето национално падение правителството на БЗНС бележи с подписването на т.нар. “Нишка спогодба” от 2 март 1923 г., в която се предвижда двете страни да си сътрудничат при преследване и унищожаване на четите на ВМРО на българска и на “сръбска” територия.

В отговор ВМРО мобилизира своите въоръжени сили не само във Вардарска Македония, но и в България, главно в Софийско, Кюстендилско и Петричко. На 5 април 1923 г. Т. Александров изпраща окръжно № 416 до завеждащия Петрички окръг, околийските войводи и нелегалните въоръжени групи на спомагателната организация на ВМРО. В окръжното се нарежда, ако “омразните сръбски шайкачи” ­ синоним на робство и кърджалийски зулуми ­ се появят на българска територия, да бъдат избивани от въоръжените сили на организацията. По същият начин да се постъпва и с известните разбойници “федералисти”, ако потеглят натам. В окръжното още се съобщава, че правителството е предупредено да не допуска сръбски военни части в Пиринска Македония, но ако въпреки това те се появят, мерките на ВМРО срещу тях трябва да бъдат безпощадни. Ако някой прояви малодушие при изпълнение на тази задача да бъде наказан със смърт, завършва окръжното на ЦК на ВМРО.

Все в този дух, смятайки че Нишките споразумения заплашват сериозно ВМРО и България, на 10 април 1923 г. Т. Александров отправя окръжно № 423 като “последно предупреждение” към Ал. Стамболийски, с копие до министри, депутати, известни общественици, председатели на дружби, редактори на вестници и пр. В него се заявява, че след поредицата от предупреждения, ако правителството пак изпрати в Пиринска Македония известните на българското общество разбойници федералисти и “дискриминираните оранжевогвардейци”, ВМРО ще държи отговорно пред цялото българско племе правителството на БЗНС начело с министър-председателя.

В такава атмосфера на 22 април 1923 г. в България се провеждат парламентарни избори, които БЗНС спечелва убедително с 54,12% и с 212 народни представители в парламента. БКП спечелва 17, а Конституционният блок 15 места в ХХ ОНС.

След тази голяма победа правителството на БЗНС решава, че главен враг за него е ВМРО и насочва цялата си дейност към нейното парализиране и ликвидиране. То арестува и интернира легалните ръководства на братствата начело с Ив. Каранджулов, проф. Н. Милев, К. Пърличев, Г. Кулишев, ген. Жостов и др. Освен това мобилизира войводите и привържениците на федералистите, облича ги във военни униформи, въоръжава ги заедно с оранжевогвардейците и ги изпраща да превземат района на Неврокопско, като прогонят оттам четите на ВМРО. Плановете на федералистите обаче на се сбъдват. В сблъсъка с въоръжените сили на ВМРО при с. Сатовча и край Юндола четите на федералистите са разбити и разпръснати. За да избегне отговорността правителството на БЗНС обявява, че няма нищо общо с тази акция на федералистите, но тайно се разбира с гръцкото и сръбското правителство за преминаването им на гръцка и сръбска територия, тъй като “делото срещу ВМРО било общо”. Главните федералистки дейци, общо 36 души начело с Т. Паница, Ст. Мишев, Гр. Циклев, К. Попиванов, Ст. Чучков и др. избягват в Гърция, а след това се представят и в Белград. Така отделни федералистки дейци след май 1923 г. официално стават ренегати, като се поставят на разположение на сръбските и гръцките власти и застават начело на сръбски и гръцки контрачети в борбата срещу ВМРО и националноосвободителното дело на българите във Вардарска и Егейска Македония.

Конфликтът между правителството на БЗНС и ВМРО, поддържан главно отвън, нанася непоправими удари върху българската национална кауза в Македония и в самата България. Жертвите, дадени от двете страни, оставят трудно заличими рани в българското общество.Погледнато исторически, тези трагични събития са плод на атмосферата, която цари в българския обществено-политически живот след три поредни войни за национално обединение и две национални катастрофи в периода 1912 ­ 1918 г. Политическа отговорност за събитията обаче на първо място носи правителството на България, чиито първостепенен дълг по това време е да запази единството на нацията. Неестествено е то да влиза в преговори и да подписва споразумения със съседни държави, насочени срещу ВМРО и нейната борба за свободата на българите във Вардарска и Егейска Македония, какъвто и натиск да се оказва върху това правителство отвън.

Въпреки трудностите, с които се сблъсква ВМРО, борбата в Македония продължава. В началото на м. януари 1923 г. сръбските вестници “Време”, “Политика”, “Балкан” и др. съобщават, че са получили известие за нова четническа интервенция на българските комити от България и от Албания. Съобщението се оказва вярно. На 10 януари 1923 г. близо до с. Владимирово, Малашевско става почти 24-часово сражение между четите на Г. Стоилов и П. Златков и сръбски войски и жандарми. Сърбите дават 11 убити и повече от 20 ранени, а от четите на ВМРО падат трима убити и седем души са ранени.

Още неотшумяла тази акция, в сръбския и българския печат се появява съобщението за нападението над колонистите в Кадрифаково, Св. Николско. ВМРО е напълно наясно с ролята, която властите отреждат на колонистите за асимилиране и изтребление на българите в Македония. Тъкмо затова организацията предприема серия от нападения и атентати срещу центровете на колонистите в Струмишко през април 1921 г., в Гевгелийско през март 1922 г., в конолисткото селище Ерзелия през септември 1922 г. и пр.

На 16 срещу 17 януари 1923 г. четата на Ив. Бърльо извършва нападение на с. Кадрифаково, което е разтърсено от бомби и картечен огън. В нападението са убити 26 колонисти, 15 са ранени, 5 къщи са напълно разрушени. При оттеглянето си четата оставя писмо-предупреждение от Т. Александров до всички колонисти във Вардарска Македония да си отидат откъдето са дошли, ако не искат да ги сполетят ужасите, които са преживели техните сънародници в с. Кадрифаково. Копие от писмото е адресирано до сръбския крал, до Н. Пашич и до по-големите вестници в Белград.

Разбирайки за станалото, правителството вдига на крак цялата сръбска армия и жандармерия във Вардарска Македония и блокира границата с България. Белград определя 250 хиляди динара за главата на Т. Александров и изпраща остра нота до българското правителство. Обвинява го за станалото и настоява България да “изплати обезщетение” за убитите и ранените колонисти. На 29 януари 1923 г. началникът на обществената сигурност в СХС кралство Ж. Лазич пристига в Щип, където провежда конференция с окръжните и околийските началници, на която са обсъдени мерките, които властите трябва да предприемат срещу ВМРО.

На 3 март големи сръбски потери обсаждат селата Ново село и Гарван, Радовишко. Влезлите в с. Гарван потераджии арестуват кмета, а след това и всичките мъже, намиращи се в селото. 29 души са откарани в местността “Горна чука” и там са разпитвани лично от жупана Маткович, който се интересувал дали в селото е имало българска чета и кои от арестуваните са комити. Като не получава отговор Маткович дал заповед за стрелба. Всички падат мъртви или тежко ранени. Войниците доубиват всеки, който дава признаци на живот. Между убитите има и деца на по 12, 15 и 17 години.

В същия ден, по нареждане на жупана Маткович е трябвало да бъдат убити и заловените 19-те българи от с. Брест, Радовишко. Малко преди да започне екзекуцията, от Щип пристигат двама офицери хървати. Единият от тях застава сред завързаните селяни и заявява на сръбския капитан, че ако заповедта за разстрел не бъде спряна, той ще бъде 20-я разстрелян. На въпроса “Защо?”, хърватина отговаря ­ “Защото тези хора са напълно невинни”. Предводителят на потераджийте отстъпва. Така един хърватски офицер, подлагайки на риск своя живот, спасява 19 български селяни.

Две сражения със сръбските войски в началото на м. май с.г. води четата на войводата Любен Огнянов. На 8 май близо до с. Велгощи, Охридско и на 14 с.м. в Кичевско. И в  двете въоръжени сблъсквания сръбските войски дават по един убит и няколко ранени. От четата на ВМРО има само един ранен. Описвайки тези сражения директно с войската, в. “Политика” от 21 май, пише че българските комити, идващи откъм Албания, облечени в селска носия стигат чак до Скопие, преминавайки много успешно през блокадите и пътните проверки на войска, жандармерия и контрачети.

По същото време, макар и с по-малка интензивност, четите на ВМРО държат в постоянна тревога и гръцката войска и жандармерия в Егейска Македония. На 10 и 11 февруари 1923 г. четата на Георги Илиев е принудена да води две поредни сражения в Солунско с преследващите я гръцки части. При с. Българево, Солунско четата е обградена и след продължителен бой си пробива път чрез бомбена атака. От гръцка страна в двете сражения падат убити 9 души, между тях и един офицер, а четата, наброяваща 18 души, дава трима убити и 5 ранени.

 В Костурско обединените чети на Ив. Филев и Хр. Цветков на 15 март с.г. близо до с. Корешница влизат в сражение с гръцки жандарми, на които идва на помощ и войска. Когато се стъмва, четите на ВМРО си пробиват път по посока към албанската граница, оставяйки убити двама гръцки жандарми и един войник. Четите се оттеглят без жертви, но с двама ранени.

При с. Боймица, Ениджевардарско в началото на април 1923 г. четата на Ст. Стефанов е открита от гръцки андарти и жандармерия. Бързайки да се оттегли към по-закрити места, четата на ВМРО попада и на гръцка войска. Завързалият се бой продължава от 11 часа преди пладне до 5 часа след обяд. От общо 12 четници 8 са ранени, като в края на сражението двама от тях се самоубиват, за да не попаднат живи в гръцки ръце. Останалите, щом се стъмва, хвърлят последните бомби и си пробиват път. От гръцка страна падат шестима убити, между тях един подофицер и повече от 20 ранени. На другия ден пристига войска и жандарми, които претърсват всички български села къща по къща, за да открият “безследно изчезналата” българска чета и главно нейните ранени четници. Повече от 230 българи, мъже и жени, са арестувани и хвърлени в затворите, но гръцките власти не откриват следи от четата на войводата Ст. Стефанов.

Докато националноосвободителното движение във Вардарска и Егейска Македония срещу сръбските и гръцките поробители се развива все по-резултатно, в България стават събития, които в една или друга степен се отразяват неблагоприятно и на освободителното дело в Македония.

На 9 юни 1923 г., с бързи куриери от всички пунктове на ВМРО, Т. Александров изпраща строго поверително съобщение до дейците и войводите на организацията, в което се нарежда четите и милициите от двете страни на границата да бъдат в пълна готовност и да очакват извънредни нареждатия. На другия ден, пак по същия път, войводите получават известие от Т. Александров, че в България е извършен военен преврат срещу правителството на БЗНС. Възможна е, предупреждава известието, Сърбия да обяви, че идва да “помогне на БЗНС” и войските Ј да влязат в България. Ето защо Т. Александров разпорежда всички чети на ВМРО, въоръжената милиция и специалните групи на организацията да се подготвят под ръководството на офицерите на българските застави и гранични войски за отблъскване на евентуална сръбска агресия.

Това нареждане се отнася само до четите и пунктовете пунктовете разположени по границата. Четите на ВМРО, действащи във вътрешността на Вардарскка и Егейска Македония продължават своите задачи. На 18 юни 1923 г. с окръжно № 112 Т. Александров съобщава на местните окръжни ръководства и войводи, че независимо от това, което става в България, те трябва да развиват своята дейност както досега, съобразно условията, като до второ нареждане нито една чета да не се отправя към България по досегашните канали, защото съответните райони могат да бъдат заети от сръбски войски, заключава окръжното на ЦК на ВМРО.

От 1 до 3 септември 1923 г. правителството в Белград, заедно с военните и полицейските коменданти и великите жупани, обсъжда мерките за сигурност в “Южна Сърбия”, т.е. Вардарска Македония. В сръбския печат, в. “Политика”, в. “Време” и др., открито се препоръчва срещу ВМРО да бъде създадена сръбска контрачетническа организация. Идеята се подкрепя от Л. Давидович, Н. Пашич, К. Пекянец и пр. На 9 септември 1923 г. в гр. Щип, в присъствието на всички жупани и началници във Вардарска Македония, на военния министър и началника на Обществената сигурност в СХС кралство Ж. Лазич, по предварително изработен план, официално се учредява контрачетническа организация под името “Удружение против бугарских бандита”. Начело на “Удружението” сърбите поставят българския търговец-ренегат Михаило Калиматеев/ич/, а за негов заместник ­ Стоян Мишев. И двамата са от Щип. За почетен председател е “збран” К. Пекянец. Целта на “Удружението” е като използва структурата на ВМРО, по неин образец да създава във всички селища организация, чети, милиция, войводи и пр., които полагат клетва да служат на сръбските интереси в Македония. Освен в Щип, “сдружението” създава свои седалища във Велес, Скопие, Битоля, Прилеп, Охрид, Кавадарци, Струмица, Радовиш, Берово, Царево село, Кочани, Крива паланка и пр., като във всички места се учредяват местни ръководства с председател, зам.-председател, секретар и т.н. За селските райони се оформят “кръстосващи чети”, чието движение е строго координирано с военните комендантства, околийските началници и жандармерийските станции. На учредителното събрание на “сдружението” е прочетено писмо от крал Александър, в което той подчертава, че всички членове на организацията, от обикновените четници до войводите, са “национални ратници”, които ще пазят държавата от нейните врагове, но и ще се ползват и от особени привилегии. При раняване, болест или други непредвидени злополуки “ратниците” ще получават най-високи военни пенсии и други кралски облаги.

За заблуда на общественото мнение сръбските власти обявяват, че четите на “сдружението” са дело на Македонската федералистка организация с център във Виена начело с д-р Ф. Атанасов, Сл. Иванов, Т. Паница и пр. За главен ръководител на “федералистките” чети сръбското правителство назначава Т. Паница.

Гръцките власти също обявяват няколко андарски чети в Егейска Македония за “федералистки”. Две в Серско, водени от местните българи Ангел Димов и Кирил Петков, една в Солунско, начело с войводата Георги Манолов, както и две в Костурско и Воденско. През 1924 г. Т. Паница на два пъти посещава Вардарска и Егейска Македония. В Щип и Струмица, в присъствието на великия жупан на Брегалнишка област, той говори пред войводи на “сдружението” за организиране на цялото население за борба срещу “българските бандити” на ВМРО. Същите съвети дава и в Солун пред неколцина “федералистки” войводи, повикани от гръцкия окръжен полицейски началник. И за да бъде пълна заблудата, сръбските и гръцките власти не пречат на “федералистите” да носят българско комитско облекло с българска шапка на главата, да говорят български и да пеят български песни. Куриозно в случая е, че властите забраняват това на местното население.

За съжаление МФО насочва своето острие срещу ВМРО не само в Македония, но и навън. От нейни среди в европейския печат се появяват статии, че едва ли не ВМРО е най-голямата опора на реакционните сили в България. Това е причина през 1923 - 1924 г. ръководителите на ВМРО да предприемат посещение в редица европейски страни, с цел на място да опровергаят неверните писания в чуждия печат.

По същото време, през юли 1923 г. ВМРО изпраща М. Монев и Д. Влахов с мисия в Москва, където на високо равнище да изложат вижданията на ВМРО по отношение събитията на Балканите, като същевременно чуят и съветското становище. Те са приети от Дзержински и Чичерин, които открито им заявяват, че ако ВМРО търси подкрепата на Съветския съюз за осъществяване на своите националноосвободителни цели в Македония, тя трябва да покаже, че няма нищо общо с Цанковото правителство и решително да се разграничи от неговите действия. М. Монев и Д. Влахов изразяват готовността на ВМРО за сътрудничество със съветска Русия, в името на независимостта и самоопределението на потиснатите народи.

На 11 септември 1923 г. ЦК на ВМРО, макар и с известно закъснение, публикува на няколко чужди езика декларация в отговор на ширещите се обвинения, че е оръдие на реакционните сили в България. В документа се посочва, че ВМРО е независима организация, в която участват всички слоеве на македонското население без разлика на народност, религия, пол и политически убеждения. В организацията участват не само хора с конспиративни идеи, но и такива с демократични, радикални, социалдемократически и социалистически убеждения. Следователно ВМРО не може да бъде оръдие на никого. Тя е националноосвободителна организация, действаща главно в поробените части на Македония.

Макар и с различни коментари, декларацията е публикувана в редица европейски вестници. Според сведение на ръководството на македонското студентско дружество във Виена от 20 ноември 1923 г. европейската преса е приела като положителен факт декларацията заради разграничаването на ВМРО от Цанковото правителство.

Почти по същото време, на 29 септември 1923 г. лондонският вестник “Дейли телеграф” публикува интервю на свой кореспондент с Т. Александров. На въпроса защо ВМРО не си служи с мирни средства, а прибягва до въоръжена сила, което е причина в Европа дейците на организацията да се третират като “разбойници и убийци”, Т. Александров отговаря, че е достатъчно всеки добросъвестен публицист да отиде в Македония и да види сам на място живота на българите под сръбска и гръцка власт. без да се съобразяват с клаузите за правата на малцинствата, сърби и гърци извършват масови прогонвания, убийства и асимилация на българското население. В Македония, продължава Т. Александров, са закрити всички български училища и черкви. Забранява се употребата н майчиния български език. На българите е забранено да се организират на национална и обществена почва. Следователно други средства за борба освен революционните там няма. Само една неутрална международна анкета в Македония може да установи, заключава Т. Александров, дали дейците на ВМРО са “разбойници” и “убийци” или такива са сръбските и гръцките държавни чиновници, жандарми, контрачетници и “федералистки” бандити. ВМРО е за легална борба заедно с хървати, словенци, босненци и др. против великосръбските шовинисти. Но докато се създадат такива условия, тя ще се бори с всички сили срещу сръбските и гръцките поробители в Македония.

Докато ВМРО полага усилия да продължи освободителната борба в Македония, да я популяризира и защитава пред света, в България настъпват нови събития, които отклоняват част от силите на организацията от техните преки задачи.

През август 1923 г. БКП взима решение за въстание срещу превратаджийското правителство на Ал. Цанков. По този повод БКП прави среща и води преговори с дейците на ВМРО. Двете организации постигат споразумение ВМРО да запази неутралитет, ако БКП вдигне в България въстание за установяване на работническо-селско правителство при условие, че Пиринския край, който се използва като база на организацията за дейността є във Вардарска и Егейска Македония, няма да има въстанически действия. БКП обаче не спазва споразумението. Нейните въстанически сили превземат казармите в гр. Разлог. Освен това въстанически отряд от Горна Джумая тръгва да помага на въстаниците в Дупнишко. За да не бъде обвинена от българското правителство в сътрудничество или покровителство и поради опасност от сръбска и гръцка интервенция в този край, ВМРО бързо потушава въстанието, като пуска на свобода огромна част от предалите се въстаници, което в други райони на страната не става. Една част от тях са задължени да влязат в четите на организацията и да “изкупят” вината си, действайки като четници на ВМРО главно в Егейска Македония. Водачите на въстанието, начело с Вл. Поптомов, са освободени. По заповед на военните и ръководството на ВМРО са разстреляни няколко видни дейци на БКП в окръга, които всъщност дават заповедта за въстанието. В сравнение с това, което става в другите въстанали райони обаче, може да се каже, че тук организацията буквално спасява въстаниците от неизбежна гибел.

През ноември 1923 г. Т. Александров изработва един прецизен проект за споразумение между съветското правителство и ВМРО. В него се предвижда съветското правителство да окаже съдействие за осъществяване идеите на ВМРО и да признае организацията като единствен изразител на суверенната воля на Македония. От своя страна ВМРО се задължава да работи с другите революционни организации на Балканите за “федерирането на балканските държави в техните етнически граници, чиито добре разбирани политически и икономически интереси съвпадат с тия на РСР”. За постигане на своите цели, се казва в документа, “ВМРО с благодарност би приела материална, дипломатическа и морална подкрепа от РСР”.

Идеите, залегнали в този проект стават основа на бъдещите преговори между ВМРО от една страна и представителите на съветското правителство и Комунистическия интернационал (КИ), от друга. От името на ВМРО Д. Влахов е упълномощен да установи постоянна връзка с тях до постигане на принципно съгласие за споразумение.

Освен тези връзки, в края на 1923 г. и в началото на 1924 г. ЦК на ВМРО заедно със ЗП взима решение да се засилят контактите на организацията с потиснатите от сърбите народи, главно хървати, словенци, босненци, албанци и др. Най-резултатни са връзките с хърватите. Активна кореспонденция и идеи за съвместна дейност се разменят между Т. Александров и водача на ХРСП Ст. Радич още от 1922 г. През януари 1924 г. с него в Лондон се срещат Ал. Протогеров и Н. Томалевски, които го увещават за съвместни революционни действия срещу сърбите. Ст. Радич им заявява, че автономията на Македония не може да се постигне с революционни средства. Хърватите и македонските българи, според него, трябвало да използват само мирни средства. Когато обаче в белградския печат се появяват заплахи за интервенция срещу България заради дейността на четите на ВМРО в Македония, по нареждане на Ст. Радич през март 1924 г. бюрото на ХРСП излиза с декларация, с която се осъжда варварската политика на Н. Пашич в Макеодния и се призовава за даване на автономни права на българите там съобразно с договорите. Малко по-късно Ст. Радич сам става жертва на великосръбския шовинизъм и насилие и то в самата Скупщина. От този момент хърватите разбират защо македонските българи се борят срещу сръбското робство само с въоръжени средства ­ мирните и легалните им бяха отнети отдавна. Дипломатическата акция на ВМРО затруднява сръбската политика на Балканите. Ето защо, освен срещу ВМРО, Белград организира политически натиск и срещу България. Сръбските управляващи отправят заплахи към правителството на Ал. Цанков, че него ще държат отговорно за цялостната дейност на ВМРО в Македония, в България и по света. Белград се обръща за подкрепа и към Великите сили. На 21 януари 1924 г. френският посланик в София, по препоръка на своето правителство, предупреждава българските управляващи среди, че ВМРО готви въстание в Македония и че, ако това не бъде предотвратено, последиците за България ще бъдат твърде неблагоприятни и опасни. Почти по същото време английският посланик също изпраща нота до българското правителство, в която се изразява, “безпокойство и неодобрение” от засилената дейност на ВМРО. Изтъква се още, че в случай на нахлуване на сръбски войски на българска територия, Англия няма да е в състояние да защити България.

На 20 февруари 1924 г. външният министър на България Хр. Калфов уведомява Париж, Лондон и Рим, че сръбските съобщения за въстание в Македония са напълно необоснователни.

Въпреки това българското правителство решава да предприема “превантивни” мерки срещу македонските организации. Със заповед на министъра на вътрешните работи Й. Русев до окръжните управители на София, Кюстендил и Петрич от 3 март 1924 г. полицията арестува стотици дейци на легалните бежански организации, което е открито предупреждение към ВМРО. На 10 март ЦК на организацията изпраща протестно писмо до правителството, в което по един категоричен начин се обявява срещу извършеното насилие над македонските дейци. ВМРО, се заявява в писмото, протестира, българи, прогонени насилствено от тираничните и денационализаторските режими на сърби и гърци, са подложени на незапомнени преследвания в България. Отговорност за това варварство ще носи правителството на Ал. Цанков, завършва протестът.

Разривът и огорчението на дейците на ВМРО от правителството на Ал. Цанков довеждат до ускоряване на преговорите между организацията и представителите на Москва във Виена. ВМРО се представлява от П.  Чаулев, член на ЦК и Д. Влахов, упълномощен от организацията. Съветското правителство ­ от Черски, БКП от Н. Харпаков, представител и на КИ. МФО е представена от д-р Ф. Атанасов. Неколкодневните преговори завършват на 9 април 1924 г. с подписването на декларация, в която са залегнали основите на бъдищото сътрудничество между ВМРО и съветското правителство в борбата за освобождението на Македония и образуване на Балканска федерация.

На 29 април 1924 г. ЦК на ВМРО, като се солидаризира с постигнатото до тогава в преговорите, подписва декларация “За обединението на македонското освободително движение и приобщаването на ВМРО към общобалканския революционен фронт”.

В декларацията, подписана и от тримата членове на ЦК ­ Т. Александров, П. Чаулев и Ал. Протогеров, между другото се заявява, че в борбата си за освобождение на Македония и за образуването на Балканска федерация ВМРО ще разчита преди всичко на “обединените революционни сили на цялото македонско население в сътрудничество с революционните движения на другите балкански народи”. В т. 3 се казва, че ВМРО ще засили по най-решителен начин своята борба, както против сръбското и гръцкото, така и против българското правителство, които се явяват или могат да се явят оръдия на свои или чужди империалистически стремежи спрямо Македония. В тоя смисъл организацията скъсва всякакви връзки и със софийското правителство и ще води борба с неговата политика. За постигането на единен македонски революционен фронт, в т. 5 от декларацията се посочва, че ЦК на ВМРО ще спре преследването на борещите се срещу нея групи (т.е. “федералистите” ­ б.а.) и ще направи постъпки, за да обедини цялото македонско движение. За прилагане на тези идеи ЦК ще издаде окръжно до всички свои органи и комитети и ще изложи политическите и организационните директиви, произтичащи от настоящата платформа. ЦК ще направи и публично изявление в духа на настоящата декларация.

Тази декларация на ЦК на ВМРО предшества и същността на Майския манифест. Това е първият документ от този род, в който ВМРО в своята десетилетна история, слага сръбското и гръцкото правителство наравно с българското по отношение на Македония.

Всички опити на дейците на ВМРО да представят “федералистите” и главно техните “войводи” в Македония от рода на Ст. Мишев, Гр. Циклев, М. Суджукаров, Илия Пандурски и др. в истинската им светлина като платени сръбски държавни бандити и убийци остават напразни. Представителите на БКП, КИ и на “федералистите” във Виена декларират официално, че на тези “войводи”, когато им бъде “наредено” ще обърнат оръжието срещу сръбските поробители. При това “уверение”, дейците на ВМРО приемат да говорят за бъдещето обединение между двете организации.

На 30 април 1924 г. ЦК на ВМРО и ЦК на МФО подписват във Виена протокол за обединение на македонското революционна движение. В него се декларира, че двете организации се помиряват и се ориентират към създаване на единен балкански фронт и към сътрудничество с балканските компартии и СССР. Протоколът предвижда обединението на двете организации да стане на общ конгрес, свикан според устава и правилника на ВМРО. Дотогава въоръжените действия между двете страни се прекратяват. Отменят се смъртните присъди и преследванията на отделни членове и привърженици на двете организации. Решено е в бъдеще след приключване на обединителния процес да бъде издаден общ печатен орган под името “Българска федерация”.

Тези няколко документа, създадени от двете организации с активното посредничество на съветските представители и КИ, не са предвидени за публикуване. Поради това ЦК на ВМРО решава да оповести чрез манифест на населението в Македония и на своите дейци за станалото помирение и принципите, на които то се основава.

При обсъждането на самия проект на Майския манифест, макар че неговото съдържание е залегнало в посочените документи, членовете на ЦК на ВМРО се оказват на различни позиции по редица пунктове П. Чаулев, изпратен от ВМРО още през 1922 г. да ръководи пункта на организацията в Рим и дейността на ВМРО откъм Албания, заедно с Д. Влахов, представител на ВМРО в преговорите с Коминтерна, застават на позициите подкрепяни от съветските представители, от БКП, КИ и МФО. Ал. Протогеров взима колеблива по редица пунктове позиция. Докато още се обсъжда окончателния текст на манифеста, Т. Александров, придружен от проф. Л. Милетич, заминава за Лондон за среща с представители на новото английско правителство. Манифестът е подписан на 6 май 1924 г. във Виена от Ал. Протогеров, П. Чаулев и от Т. Александров, чрез упълномощено лице.

Така се появява Майският манифест на македонското националноосвободително движение, плод на огромни усилия, компромиси и жертви в името на доброто бъдеще на Македония. В него обаче залагат твърде много чужди идеи и политически интереси, нямащи нищо общо с борбите на българите в Македония. Създаден на чисто класова идейна основа, носещ атмосферата на коминтерновската революционна фразеология, в чиито среди всъщност е и създаден, манифестът не съдържа в себе си основните цели на националноосвободителната борба на македонските българи. Тъкмо за това той не можа да изпълни историческата мисия и роля, която му се възлагаше ­ “да събере и обедини разпокъсаните и разпръснати македонски революционери”. Нещо повече насочването на острието на манифеста главно срещу България, вместо срещу поробителите на Македония ­ Сърбия и Гърция, предизвиква още по-голямо объркване, разделение и братоубийства сред дейците на македонското националноосвободително движение. Нещата се усложняват и от неизпълнението на поетите задължения. Договорено е манифестът да бъде публикуван, когато ЦК на организацията подготви почвата в своите среди и даде своето съгласие за това. Освен това се предвижда членът на ЦК на ВМРО П. Чаулев, поставил се на служба на КИ, да замине за Западна Македония, където е неговият организационен район. “Федералистките” войводи Ст. Мишев, Гр. Циклев и пр. да предприемат въоръжени действия срещу сръбските власти в Македония. Това би дало аргументи на ЦК на ВМРО да обоснове пред членовете и дейците на организацията идеята и необходимостта от обединение на всички революционни сили, независимо от идейните им различия, в името на борбата за освобождение на Македония.

Коминтернът обаче, съветван главно от федералистите и от отделни членове на ЗП на БКП, противници на идеите за обединение на македонското освободително движение под водещата роля на ВМРО, желае да отстрани Т. Александров и Ал. Протогеров от бъдещото ръководство на движението. Това е напълно естествено, като се има предвид кои са партньорите на ВМРО в преговорите за обединение. Желаейки да установи двустранно сътрудничество със Съветска Русия, ВМРО е принудена да приеме наложеното Ј от съветска страна сътрудничество с БКП и МФО. Освен чисто идейните различия и ЗП на БКП, и МФО имат и други съществени причини, главно задълженията им към Белград, за да бъдат против идеята за обединение на македонските революционери с цел освобождението на Вардарска Македония от Сърбия.

Най-силното доказателство за вредните съвети, които Т. Паница дава в това отношение на съветските ръководители от името на МФО е неговото изложение от месец април 1924 г., когато преговорите с ВМРО са почти успешно приключили. В него той заявява, че “федералистите” винаги са считали, че обединение между тях и ВМРО е невъзможно. Само борбата за пълно унищожение на лъжеавтономистите ( т.е.  ВМРО ­ б.а), оръдия на българската политика на Балканите, може да доведе до единство на македонското освободително движение. Масите в Пиринска Македония, според изложението, са с “федералистите”. Такова е положението и в Егейска и във Вардарска Македония. Източната част на последната била под контрола на Ст Мишев, а западната ­ на П. Чаулев.

Освен тези измислици, Т. Паница внушава на съветските ръководители и на ЗП на БКП, че ако силни федералистки чети от Егейска и Вардарска Македония навлязат в Пиринска Македония, разгромът на “бандите” на Т. Аледсандров е неизбежен. В този дух в изложението се изтъква, че е необходимо членовете на балканските компартии да навлязат в македонското освободително движение, да създадат в него бойни групи за безпощаден терор над хората на Т. Александров до пълното унищожаване на ВМРО. До създаването на единно ръководство на македонското освободително движение Т. Паница предлага то да бъде оглавено от ЗП на ЦК на БКП, като в него влязат поне двама серчани комунисти. Освен това в ръководството на движението трябва да присъства и представител на Съветския съюз. Един такъв център, изтъква Т. Паница, бързо ще вземе в ръцете си цялото ръководство на македонското революционно движение, което ще стане част от балканския комунистически фронт. Тази позиция на федералистите, формулирана вероятно в някой от антибългарските центрове на Балканите, много повече допада на съветските представители и на ЗП на БКП, отколкото обединяването на македонските революционери около ВМРО, начело с Т. Александров. Тъкмо затова Коминтернът не бърза да изпълни поетите към ВМРО ангажименти, които трябва да предхождат публикуването на манифеста. Нещо повече. В края на май и началото на юни 1924 г. отделни среди в Коминтерна, с всички свои действия показват, че компрометирането на ръководството на ВМРО и главно на Т. Александров става най-важна задача. Това разбират и дейците на ВМРО.

Проучвайки внимателно получените от Виена преписи на манифеста и съпровождащите го документи, Т. Александров разбира, че те напълно отклоняват ВМРО от нейната национална програма. На 6 юни 1924 г. той телеграфира на Н. Велев, представител на ВМРО във Виена, да съобщи на Д. Влахов да не прави никакви публикации и да тръгне веднага за София за среща с ЦК. Пред Ал. Протогеров Т. Александров споделя, косите му са настръхнали, прочитайки манифеста и други документи, подписани във Виена. Неизмерими вреди ще се нанесат не само на борческа Македония, но и на цялото българско племе, ако те бъдат публикувани. Ал. Протогеров напълно го подкрепя като казва, че и той отдавна е разбрал, че тези документи не служат на интересите на ВМРО.

Д. Влахов обаче не се отзовава нито на първото, нито на второто повикване, отправено му на 8 юни. В отговор заявява, че “не може да дойде и не разбира текста на телеграмата”.

На другия ден, 9 юни 1924 г., представители на Комитнерна чрез Д. Влахов, изпращат писмо до Т. Александров, с което се настоява ВМРО да прогони незабавно представителите на Цанковото правителство от Петрички окръг. Разбирайки това, В. Коларов се противопоставя, като заявява, че това искане е равносилно ВМРО да обяви война на България, което би било чиста авантюра, защото Сърбия веднага ще окупира този край.

Същия ден ВМРО свиква целия ръководен състав, заедно със ЗП, на съвещание в Банкя. Т. Александров и Ал. Протогеров запознават дейците на организацията със случилото се във Виена. От всички се иска да дадат съвет за намиране на изход от създадената ситуация, която заплашва съществуването на организацията. Решено е Й. Гюрков и П. Шанаданов да се срещнат с П. Чаулев във Виена и да се опитат да го убеят, че като член на ЦК трябва да разбере опасността за ВМРО и да остане верен на националноосвободителното дело, на което е посветил целия си живот. За известно време Чаулев отива в Рим и оттам пише писма на Ал. Протогеров и Т. Александров, че са го обхванали дълбоки колебания дали да се върне във Виена или да скъса с Влахов, Черски, Харлаков и др. Т. Александров веднага му пише насърчително писмо, в което го съветва да изостави досегашните си връзки с Виенската централа и да се върне към активна революционна дейност. Виенската централа, пише Александров, досега не е изпълнила нищо от договореното между нея и ВМРО: тайна по преговорите не се пази, федералистките банди продължават всекидневните насилия и убийства над поробеното население в Македония. Продължава да излиза и издаваният със сръбски пари в. Македонско съзнание”. Освен това, ако болшевиките разгласят нашите връзки с тях, пише Т. Александров, каузата на ВМРО ще загуби симпатиите на световното обществено мнение. Англия, Франция, Италия и др. държави могат да насърчат сърби и гърци жестоко да потушат съпротивата срещу тях в Македония. Накрая, ако ВМРО се обяви за болшевишка, тя ще загуби ореолът си общонародна, националноосвободителна организация. Това отговорните хора на организацията, един от които е и Чаулев, не можели да допуснат. Помощ организацията ще търси отвсякъде, но без да се ангажира с неприемливи и вредни за нея условия, заключава Т. Александров.

В отговор от 23 юни 1924 г. П. Чаулев се съгласява напълно с аргументите на Т. Александров и Ал. Протогеров относно преговорите във Виена и декларира, че от Рим, през Албания ще отиде в Македония, като ще скъса окончателно с Виена.

В началото на месец юли обаче вместо в Македония, П. Чаулев отново се връща във Виена и застава на позициите на Влахов, Черски и на Коминтерна, срещу организацията, въпреки че е член на нейния централен комитет.

Пак в началото на юли 1924 г. във Виена се провеждат нови разговори между М. Монев, Т. Карайовов и Черски. Всички опити от страна на ВМРО да бъдат убедени съветските представители да се придържат само в рамките на двустранните отношения СССР ­ ВМРО не срещат никакво разбиране. Нещо повече. Те предупреждават Т. Александров, че ако не се съгласи публикуването на манифеста да стане в най-близко време, това ще стане и без негово разрешение на 18 юли 1924 г. във в. “Балканска федерация”.

Научавайки за водените преговори между ВМРО и представители на Съветска Русия и за подписаните документи, правителството на Ал. Цанков предприема организиран натиск над ВМРО и легалните освободителни организации на македонските българи, с цел да принуди ръководителите на организацията да се откажат от връзките си с болшевиките. В печата се появяват тенденциозни обвинения за убийства на видни общественици, убити уж от ВМРО. Това става причина за размяна на твърде остри, обидни и заплашителни писма между Т. Александров и министър Русев, както и с други министри. Генерал Русев открито заявява, че няма да търпи хора и организации, поставящи се над закона, заплашващи сигурността на страната. Т. Александров му отговаря, че преди него и други министри, главно от БЗНС, са се опитвали да унищожат ВМРО и нейните дейци.

Тази тежка атмосфера се пренася и в отношенията между ръководните дейци на организацията. Чашата прелива, когато от 5 до 7 юли 1924 г. е проведен конгрес на Струмишки революционен окръг, на който Т. Александров не е поканен, въпреки че по линия на ЦК той отговаря за този окръг. В няколко писма до Ал. Протогеров Т. Александров остро протестира, че конгресът е проведен в негово отсъствие. Освен като лична обида, той смята това за тежко нарушение на организационния правилник и дисциплина. Подобни действия могат да доведат, според него, до разлагане на ВМРО, до разрушаване на голямото народно дело, за което тя се бори.

Напълно в духа на “новите веяния”, свързани с виенските преговори и декларации, на Струмешкия конгрес открито се говори, че освен във Вардарска и Егейска Македония, ВМРО трябва да действа с революционни средства и в Петрички окръг. За това Т. Александров директно обвинява Ал. Протогеров. В писмо до Алеко Василев Т. Александров обвинява и него за събитията около конгреса в Струмишки революционен окръг. Т. Александров пише на Алеко Василев, че в най-скоро време трябва да се организира и проведе конгрес на Серски революционен окръг, който би сложил нещата на място, като покаже единството на организацията и запуши устата на тези, които очакват разцеплението или отклоняването на ВМРО от нейния път.

Докато тези събития са в ход, без разрешение, без знание, без дори последен прочит и одобрение от ЦК на ВМРО промененият и редактиран няколко пъти от Д. Влахов и други представители на Коминтерна текст на Майският манифест е публикуван на 18 юли 1924 г. във Виена в първия брой на в. “Балканска федерация”.

Т. Александров и Ал. Протогеров незабавно реагират, като обявяват манифестът за “комунистическа мистификация”. Те изпращат съобщение до всички представители на организацията в чужбина, от които се иска категорично да заявят пред чуждите вестници и кореспонденти, че ВМРО няма нищо общо с публикувания във в. “Балканска федерация” манифест, че той е дело на “екзалтирани комунисти”, а ВМРО си остава надпартийна националноосвободителна организация, която не може да става оръдие на никоя партия или държава.

На 2 август 1924 г. ЦК на ВМРО излиза с обширно изложение, наречено окръжно № 774, в което в хронологичен ред е описана цялата дейност и взаимоотношения на ВМРО с различни български и чуждестранни фактори от 1919 г. насам. В него подробно са описани няколко основни въпроса: вътрешните междуособици в националноосвободителното движение по това време и причините за тях; сблъсъка между правителството на БЗНС и ВМРО, Между Коминтерна, БКП и федералистите от една страна и ВМРО, от друга. Специално за манифеста в окръжното се казва, че ВМРО е търсила подкрепа от великата славянска страна за своята национална кауза, без да очаква, че тя, заедно с БКП ще се опита да превърне ВМРО в класово-партийна организация и да я използва срещу българското правителство и за други свои цели. ВМРО обаче, се казва в окръжното, има дълъг революционен път, който я предпазва от младежки увлечения и крайно рисковани и опасни скокове и авантюри.

Двамата ръководители на ВМРО, понеже официално отричат, че са подписвали какъвто и да е манифест, не могат да се произнесат по най-важният и тогава и днес въпрос ­ дали публикуваният във в. “Балканска федерация” текст е същият, под който те са се подписвали, или Д. Влохов е фалшифицирал текста. Но факт е, че ръководителите на ВМРО, включително и П. Чаулев, се отказват от подписите си под манифеста, далеч преди той да бъде публикуван.

След меморандума на ЦК на ВМРО от 2 август 1924 г., с цел да се избегне пълното прекъсване на отношенията между Москва и ВМРО, Т. Карайолов на среща с Черски във Виена на 5 август с.г. заявява, че ако съветското правителство държи да запази взаимоотношенията си с ВМРО трябва да изостави неизпълнимите си искания и да признае: 1) независимостта на ВМРО; 2) националният характер на организацията;    3) ненамесата Ј във вътрешната политика на България, ако това не засяга интересите на ВМРО. Черски обаче категорично настоява ВМРО да изпълни договореното, като воюва заедно с комунисти и земеделци, начело с Петрини и Грънчаров, с българското правителство за установяване на работническо-селска власт в България.

Разбирайки, че ВМРО начело с Т. Александров и Ал. Протогеров няма да тръгне на въстание срещу правителството на Ал. Цанков, Г. Димитров и В. Коларов, в шифрограма до ЦК на БКП, препоръчват представители на партията, особено с македонско потекло, да влязат във връзка с ляво настроените дейци на ВМРО, за налагане на новата ориентация на цялата организация. Към Т. Александров и неговите привърженици, според шифрограмата, да се демонстрира недоверие. Те винаги са били български националисти и не могат да бъдат само македонски революционери. Т. Александров, заключават Г. Димитров и В. Коларов, трябва най-после да се определи или с Ал. Цанков, или с ВМРО, което иска да бъде със СССР.

С това ЗП на БКП дава официална инструкция за отстраняване на Т. Александров и създаване на ново ръководство на ВМРО от ляво настроени дейци, които да подкрепят плановете на Коминтерна и БКП за ново въстание в България.

На 31 август 1924 г. на път за местността Лопово в Пирин, където е определено да бъде проведен конгреса на Серски революционен окръг, сядайки с Ал. Протогеров за кратка почивка, ненадейно двама войводи на ВМРО от Мелнишко, Д. Вретенаров и Щ. Влахов, стрелят едновременно в Т. Аледсандров, който пада убит на място. В същия момент е застрелян и неговият придружител, четника Панзо Зафиров. Така правейки всичко за спасяването на ВМРО, Т. Александров забравя за опасността, която преследва него.

Когато след няколко часа Ал. Протогеров съобщава за станалото, сред делегатите настъпва смут и тревога, а също и подозрение. За тях остава необясним фактът, че двамата лидери на организацията пътуват заедно, а само единият е убит.

Конгресът започва своята работа и още на първото му заседание делегатите от всички революционни комитети гласуват за отстраняването на П. Чаулев от ЦК и изключването му от организацията, за тежки престъпления към ВМРО. По същите причини на Д. Влахов му е отнето правото да представлява ВМРО на преговорите във Виена.

На 3 септември 1924 г. убитите Т. Александров и П. Зафиров са погребани недалеч от лобното им място, до параклиса “Св. Илия” над   с. Сугарево, в Пирин планина. Присъстващите на погребението решават убийството да остане в пълна тайна до второ нареждане.

Всъщност освен в идейна криза, след публикуването на “Виенските документи”, убийството на Т. Александров и отстраняването на П. Чаулев от ЦК, ВМРО изпада и в дълбока организационна криза, като изведнъж се оказва почти обезглавена. За намиране на изход от кризата по-видните дейци на организацията си уговарят среща на 12 септември 1924 г. в Горна Джумая. От действията, които предприема Ал. Протогеров като единствен член на ЦК се вижда, че той търси опора на първо място в Ал. Василев и Г. Атанасов, с които остава в Петричко след станалите събития. Другите дейци на ВМРО като Ив. Михайлов, Й. Гюрков, К. Дрангов, П. Михайлов, К. Пърличев, Г. Баждарев, Н. Томалевски, Ив. Караджов и др. виждат в тях съучастници и дори организатори на убийството на Т. Александров, независимо откъде са получили поръчка затова ­ от правителството на Ал. Цанков, от Белград и Атина, чрез федералистите и БКФ, от ЗП на БКП или от другаде.

Уверени, че ръководството на организацията е напълно в техни ръце, Ал. Василев, Г. Атанасов, а с тях и Ал. Протогеров пристигат на 12 септември в Горна Джумая с намерението да “изслушат” отчетите на ЗП и дейците от Софийския пункт на ВМРО, ще им “направят оценка” и ще им възложат нови задачи.

Съвсем други са замислите на Ив. Михайлов и неговото обкръжение. Той веднага се среща с Ив. Караджов от Г. Джумая, противник на Алеко и Атанасов и го уговаря в дните около посочената дата с достатъчно свои хора да блокира пътищата към мястото на срещата. Няколко групи тръгват към Г. Джумая със заръка от Ив. Михайлов да застрелят Алеко и Атанасов, където и да ги намерят. Това се е отнасяло и за Ал. Протогеров. К. Пърличев и Г. Баждарев обаче категорично се противопоставят и Ив. Михайлов отстъпва. Убийството, според него, трябвало да се извърши не само за отмъщение, но и за да се спаси националноосвободителното дело в Македония и да не попадне чрез тях чужди антибългарски ръце. Началото на тази акция слага К. Дрангов, който на 12 септември вечерта застрелва Алеко Василев. При завързалата се престрелка пада убит и Г. Атанасов и няколко техни придружители. Ал. Протогеров моментално преминава на другата страна и като член на ЦК подписва окръжно за откриване и наказване на физическите убийци на Т. Александров. Освен това, само за няколко дни в София, Пловдив и на други места в страната са открити и разстреляни всички “заподозрени” в заговора против Т. Александров. Падат повече от 20 видни дейци на националноосвободителното движение, независимо към кое идейно течение принадлежат.

За истинските, за интелектуалните подбудители на покушението срещу Т. Александров, което е едно от най-големите политически убийства по това време, историческите документи мълчат.

Поробеното население във Вардарска и Егейска Македония оплакват вожда на ВМРО, свързвайки неговото убийство само със заговор на поробителите на Македония сърби и гърци.

Със смъртта на Т. Александров приключва един от най-трудните и динамични периоди в националноосвободителните борби на македонските българи ­ 1919 - 1924 г.

[Previous] [Next]
[Back to Index]