3. Българо-югославянското сближение и македонския въпрос
Хр. Калайджиев
Една голяма, симпатична, дълбоко смислена идея в нашия живот е идеята за българо-югославското сближение. Тя е една от тия идеи днес, които са обладали масите и стимулира техното творчество към прогреса; тя е една от основните идеи на господствующите вече в тия страни демократически фактори; тя е основния камък на балканската демокрация, кормилото, което отдалечава Балканите от шовинистическите дрязги и ежби, от войните и завоевателната политика, от социалното и националното робство и ги отправя към лазурното и тихо пристанище на мира, братството, благоденствието на народните маси, националното равноправие и правда. Един от многото въпроси, които днес съставляват водораздела между мрачното минало и слънчевото бъдаще, между реакцията и демокрацията, между робството и свободата, е въпроса за българо-югославянското сближение.
Въпроса за българо-югославянско сближение е стар, носен в недрата на народните маси отдавна. Това се дължи не само на общото правило, че народите не са се мразели и нема обективни причини да се мразят. В случая освен това общо правило има нещо друго, което дава на тая идея повече живот и я прави по-реална. Това е близостта на езика, на културата и въобще на бита. Аз съм пропътувал пеша един път от Ниш до София и друг път от Белград до София. Навсекъде съм
176
се разбирал и не можах да разбера, де свършва единият език и где почва другият. Дойдох до убеждението, че ако развитието на живота на народните маси си е вървел по своя естествен път, без вмешателството и ръководството на империалистите, развоя на националното оформяване би дало в резултат една нация от южно славянските народи. Но империалистическата подкладка даде друг ход на развитието и днес ние неминуемо требва да вървим чрез разединението към обединението. Конкретно какво значи то, геният на маршал Тито, поучен от гения на Ленина и Сталииа на практика ни даде много ясно указание. Това значи създаване на едно братско семейство на равноправни и свободни народи признавайки това право на всички, които се чувствуват като отделна единица.
Но да се спрем по-конкретно на отношенията между сърби и българи под ръководството на империалистическите клики. Тоя анализ е необходим за да направим правилни заключения с оглед интересите на демократическото развитие.
Известни са братските чувства между двата народа и техните водачи през време на революционните борби за национално освобождение. Знае се братския прием от сръбския народ на българските революционери, знае се отношението на Левски и Каравелов, на Ботев и Светозар Маркович и пр. по тоя въпрос. Те са хранили братски чувства и плътно се долепвали до идеята за братски отношения. Нещо повече, те са търсили и конкретни форми, чрез които да се изразят последните. Пътя, по който се е вървело към единение, се измества все повече с пътя, който води към все по-дълбоко разединение, паралелно с нарастване влиянието на империалистическия фактор, начело с монархическия институт, над народните движения за национално обособяване.
Както навсякъде, така и тук империалистическият фактор свърза националната идея с завоевателната политика, като, прикрито от народните маси, се домогваше до една основна цел: хегемония на Балканите. Но осъществяването на последната от един балкански фактор можеше да стане само с цената на смазването на другите конкурентни фактори. За осъществяването на тази цел почна систематическата политическа и психологическа подготовка на народните маси, за да бъдат те впрегнати да теглят империалистическата кола и с цената на техната кръв и пот да поднесат на тепсия на своите господари велика България или велика Сърбия. Почнаха те да рисуват и да възпитават масите, че сърбина е изчадие на самия дявол, без унищожението на който сме обречени на гибел и обратно. Спомням си главният проводник на тая политика, тартора на върховистите, Д. Крапчев, каква животинска умраза хранеше към сърбите. Спомням си целата михайловистка тайфа — червата им се обръщаха само при произнасяне на името сърбин. Най-ярко изражение тая тенденция намери в формулата издигната от фашистите в България: „нема место на Балканите за сръбска и българска държава, за сръбска и българска монархия. Една от двете требва да изчезне".
Основният въпрос, около който се завъртя тая политика на взаимно отричане, на взаимно унищожение, на див, животински шовинизъм в името на господството на една от тех, бе македонският въпрос. И то не от национални съображения, а от економически и стратегически съображения. Пред масите, обаче, те си даваха сражението на нацонална база. Тури се в ход пропагандата, впрегнаха се политически и научни сили, напоследък прибегна се до въоръжени действия чрез чети за обслужване
177
на българската или сръбска кауза в Македония, за впрегане на Македония и македонския народ в техната империалистическа кола.
За чест на македонския народ требва да подчертаем, че той се бори героично и самоотвержено против тая политика и застана на една демократическа позиция, която парираше, минираше империалистическата политика и сочеше съвсем друг ход на развитието. Тая позиция бе: Македония да принадлежи на македонците. С тая своя позиция и борба македонският народ се явява действително един от най-ранните и мощни фактори за демократическото развитие на Балканите.
Очертаха се така две балкански тенденции на македонска почва: Македония извор на шовинизъм, на войни и робство или както се казва, ябълка за раздори, и Македония като обединително звено за братско съжителство на балканските народи.
Взимането връх на империалистическия фактор причини страшни страдания и разорения за балканските народи, а най-много за македонския. Но най-печалното последствие бе разделянето на Македония. С туй националната проблема на Балканите и специално македонската, се изостри и задълбочи.
Тия престъпления на империалистическите сили и страданията на народите изиграха грамадна роля, за да имаме днес една издъно променена, съвършенно нова картина в Югославия и България. Тя се състои в провалата на империалистическия фактор и тържеството на демократическия. Народните маси са на власт и това дава ход за проява на всички идеи и постановки, таени дълбоко в душата на народните маси.
Наново е в изблик народното чувство за разбирателство между Югославия и България. То залива и двете страни, окриля надеждите, подпомагано и насърдчавано от народните правителства в двете страни. Всеки вижда ентусиазъма, с който се посреща тая идея от масите в публичните събрания: всеки вижда възторга, който буди в масата името на маршал Тито. Не случайно стана тъй популярна, тъй любима песента : Да живеят, да живеят Сталин, Тито, Димитров.
Но тая идея не е вече една абстрактна, пропагандистка идея. Тя е вече една жива, делова идея, коя го очаква своето реализиране, която требва да престане да е идея и да се обърне в дело. А това значи ясно, конкретно отношение, демократично до край отношение и разрешение на всички въпроси, които поставя живота и иска техното разрешение във връзка с тая проблема.
Казано кратко, ясно, разбрано, това значи: един от мостовете и то главния, за българо-югославянското сближение е разрешението на Македонския въпрос. Мостът между София и Белград минава през Македония.
Мисля, че ентусиазма, който ще възбуди в масите, конкретното реализиране на българо-югославянското сближение, няма да е по-малък от тоя на 9. IX. 1944 г. За туй дълг на всички нас е: да бъдем на ясно и на чисто за демократическите форми, чрез които ще се разреши македонския въпрос и той от ябълка на раздора да се обърне в обединително звено между югославянските народи и българския народ.
Ще се помъчим да дадем ясен отговор на така ясно поставения въпрос, който е вее още смътен в главите на мнозина и чрез него мнозина отлични демократи несъзнателно са в услуга на реакцията и минират българо-югославянското сближение.
178
Първия въпрос, който се поставя в тоя ред на мисли, струва ми се, е въпросът: нуждно ли е, в интереса на българския и югославянските народи ли е да бъде разрешен македонския въпрос не като български и сръбски, а като македонски въпрос. Отговора е единодушен и в положителна смисъл. Даже и опозицията, зад която се крие великобългарската идея и политика, нема куража да отговори на тоя въпрос с не. Тя, обаче, такъво македонско разрешение търси, че много ясно се съзира зад македонската ѝ дреха българската същност, стремежа да бъде изкористена югославянската демокрация за българската реакция,
Но да оставим българската опозиция, която си прилича като две капки вода със сръбската. Да минем по-нататък към друг съществен въпрос, който се налага за всеки честен човек, който искрено иска да види македонския въпрос разрешен и българо-югославянското сближение осъществено.
Балканската реакция, както казахме, направи най-големото зло, като въпреки волята и интересите на македонския народ, раздели изкуствено Македония на три части. Демократическите сили, които са на власт, могат ли да утвърдят това сторено зло, да утвърдят тая дележническа политика, която води към изчезването на Македония от географската, етническа и политическа карта? Отговора на тоя въпрос, мисля, е ясен: демократическите сили трябва да обърнат колелото на 180 градуса и да тръгнат по линията на териториалното обединение на Македония. Как може да се иска разрешението на македонския въпрос и същевременно да се подържа позицията, оная част от Македония, която да речем, че днес се владее от България, си е българска и трябва да си остане българска. Очевидно е, че или тотално ще се разреши македонския въпрос или той ще падне от сцената. Но как да стане обединението? Ясно е, че то не може да стане под сръбски или български байрак. Това би значело да признае една от страните, че Македония е сръбска или българска. Преди всичко е една безсмислица самото поставяне на тоя въпрос при наличността днес на македонска държава. Който не признава това, значи отрича македонската държава. Остатъците на велико-българизма това и правят. Други хитреци пък прибягват до една диверсия, за да отклонят развитието от правилната му линия или най-малко за да печелят време, очаквайки по-благоприятни условия за себе си. Те казват: нека първен Егейска Македония се присъедини, че тогава и нашата. Стара практика на реакцията е да хвърля кабахата на другиго. Ако са искрени тия, които подържат тая теза, най малко страдат от безверие в демокрацията и съдят за нея по себе си. В демократическите си дела демократическите сили проявяват съревнование, а не се изчакват и не се надлъгват. Не е никаква наивност и дон-кихотщина, а пълна реалност, нашата вяра основана не на базата на желанията и фантазиите, а на обективната действителност, че демокрацията окончателно ще победи и ще се утвърди. Гръцкият въпрос е един сложен и деликатен въпрос, но разрешението на македонския въпрос от О. Ф. България и Титова Югославия, безспорно ще е един плюс в борбата против гръцката реакция, защото ще увеличи политическото тегло и роля на македонската държава в по-нататъшното разрешение на македонския въпрос.
Следва другия въпрос: македонската държава е федерална част от Ф. Н. Р Ю. и с известна болезненост и тревога задават въпроса: защо под знака на Ф. Н. Р. Ю. да се развива македонската проблема. И почват
179
умувания и подозрения, които сриват из основа стремежа за българо-югославянско сближение. Мисля, че отговора е прост и ясен и отстранява всяко подозрение в един искрен демократ относно дълбоко демократичния характер на Ф. Н. Р. Ю. То е, защото Ф. Н. Р. Ю. начело с легендарния си водач, първи практически правилно разрешиха македонския въпрос при разрешението на общата национална проблема в Югославия. В това отношение няма що да се сърдим на Тито, а требва да благодарим и да си направим самокритика за много наши грешки в миналото, които сега до известна степен затрудняват нашата задача за демократическото разрешение на тоя въпрос.
Ний македонците в България дълго сме били авангарда в македонската борба. В тая борба ние сме дали грамадни жертви. Но слабостта е, че ние сме водили тая борба на много абстрактна идейна база, никога не търсейки и не налучквайки ония практически форми, чрез които да се води борбата, които неминуемо, с железна логика, водят към разграничение на македонския обществен живот от българския такъв и неминуемо биха завършили с македонската обособеност и държава. Напротив, нашият живот ни е водил все повече към сливане с българския обществен живот. Тази грешка в тактическия подход е колкото на нас македонците, толкова и на българската демокрация. За да стане мисълта ми по-ясна, ще посоча един пример: при раждането на новия порядък на Балканите в борбата против немщината и фашизма маршал Тито насърчи македонците да водят тая борба като отделна въоръжена единица със свой щаб и правителство, признавайки дългите и упорити борби на македонците да се обособят и да се проявят като македонци. Така, в процеса на тая кървава борба се роди македонската държава, а Тито спечели преданността на македонския народ за своето демократично и народно дело. За жалост, в България във всички борби македонското дело се е сливало и обезличавало в общата борба против реакцията и фашизма. Да не бъда зле разбран. Не че тая борба е била излишна или вредна, а македонците е трябвало да я водят като отделна единица в съюз с българските демократични сили. Точно по тоя начин днес водят борбата македонците в Гърция.
Днешната постановка на македонският въпрос със създадената македонска държава не е изкуствено създание на маршал Тито, а обратно, той най-добре съзре македонската действителност, я разбра, я подпомогна и я впрегна в общата демократическа вълна на Югославия.
Самото поставяне на въпроса, защо македонската проблема да се развива под знака на Югославия, съдържа в себе си реакционни и велико-български остатъци, съдържа отрицание на югославянската демокрация и логиката на тая позиция неминуемо води към опозицията.
Верно е, че в Югославия днес се развива един мощен югославянски патриотизъм, както в Съветския съюз се развива един мощен съветски патриотизъм. Днес македонците във Вардарска Македония, обичат и са преданни, колкото на Югославия, толкова и на Македония. И това е, което страшно дразни и безпокои съзнателните и несъзнателни великобългари. Защо? — Защото едните не могат, а другите не искат да видят тясната връзка и взаимното допълнение между македонския патриотизъм и югославянският патриотизъм. А за македонците там живота изковава едно ясно и правилно съзнание, именно: че Македония
180
без Ф. Н. Р. Ю. е загинала и Ф. Н. Р. Ю. без свободата на народите, които я населяват, е загинала. Без това би се наливало вода във воденицата на сръбската реакция, която има един девиз, подчертан от миналото : да обърне Македония в южна Сърбия.
Разбити в тая позиция велико-българите, най-злостните врагове на българо-югославянското сближение, тия, които искат да видят българи и сърби хванати за гушата до одушване, прибягват до друга позиция. Те казват, на и много минаващи за демократи, на и комунисти, казват: македонците са били българи, техните големи водачи: Гоце, Даме, Пере, Яне, Хаджията са били и се чувствували като българи. Защо сега хубавото и правилно название македонски българин се изхвърля и се заменя само с македонец?
Първото нещо, което требва да се каже по тоя въпрос е: емиграцията да престане да се чувствува настойник на македонския народ. Резултатът от такова домогване ще е, че тя все повече ще се отдалечава от него. Македонските въпроси ще се решават от самия македонски народ, живущ на македонска земя. За емиграцията има един въпрос: да се признае част от народа, от който е произлезла или част от народа, към който се е приобщила, т. е. ще расте на родна почва или на присадената почва. Да помага на своя народ, или да се дезинтересира, но престъпление ще е да му пречи. Казано картинно: ние ли ще ходим при планината, или ще си поставим задачата — планината да докараме при нас.
Бидейки на ясно по тоя въпрос, ние казваме: македонският народ в грамадната си част в Македония се чувствува македонски. Ония, които в миналото са се чувствували българи или сърби, сега не само че се чувствуват, но и се гордеят, като македонци. Казвам и сърби, защото велико-българите скриват истината, като премълчават, че някога имаше в Македония не само хора, които се чуаствузат българи, но и сърби.
Вярно е, че в македонският живот има един скок, който издълба една бразда между миналото и сегашното. Кое на кое ще подчиним — миналото на сегашното или обратно. Безспорно, живата действителност е по-важна от мъртвото минало. Реакцията, обаче постъпва обратно, защото ѝ е необходимо да дойде до заключението, че днешното положение е изкуствено построение и че Титовия режим е прикритие на сърбизацията. А кой може да твърди това, освен един ръждясал и непоправим реакционер. И може ли дума да става за българо-югославянско сближение с такива постановки.
Македонската нация е един факт и един прогресивен факт. В миналото влиянието на империалистите най-вече е нахлувало по линията на българските и сръбски национални чувства. Длъжност на демократическите сили е да подпомогнат тоя процес, а не да го спъват. Във връзка с това ние имаме една конкретна задача в Пиринска Македония, без поставянето и разрешението на която ще си приказваме като протестантски проповедници без никакви реални резултати. Тя е: да подпомагаме и насърдчаваме македонизацията на населението в Пиринска Македония, на онова население, което начело с Яне води най-смела и последователна борба за отделното съществуване на Македония.
Македонизацията на Пиринското население и съединението на тоя край с Вардарска Македония върви и ще върви неразделно и в тесна връзка с българо-югославянското сближение, с развитието и установяването на приятелски и съюзнически отношения между демократична
181
Югославия и демократична България. Ускоряването на тоя процес и неговия завършек не носи изолации на Македония и България, а значи единна Македония в съзвездието на южнославянските народи, като равноправни единици.
Правилното отношение към македонския въпрос е предпоставка за българо-югославянското сближение, както последното е предпоставка за сближение, а не за отдалечаване между българския народ и македонския народ, както и с другите югославянски народи.