Македонска мисъл

кн. 5-6, год. 2, 1947

 

12. На нивата

(разказ)

 

Васил Ивановски

 

 

Когато Филйо излезе на двора, той бе поразен от меката слънчева ведрина на утрото. Тя сякаш му взе очите. Дигна глава. Огледа се Върбалакът край замътената рекичка се бе раззеленял. Тополите пред портите на чифлика бяха наляли снага, изопнали гладка и лъскава бяла кора, като кожата на млада забременяла жена. По клоновете кората се зеленееше, а плодните пъпки бяха набъбнали до разпукване. Две зайчета подскачаха из угарите и си играеха като влюбени. От време на време се спираха с щръкнали уши, озъртаха се плахо ѝ пак се навеждаха да ръфат от крехките стръкчета на поникналата в угарта трева. От към юг се силеше, морно размахвайки крилца, първата лястовичка, закъсняла с една нощ да предизвести за пролетта.

 

— „Хм, — очуди се Филйо, — още сме в малкия, а пък . . . Тук много рано идвала пролетта! Но какво се унесох? — сепна се той. — Работа ме чака!"

 

Филйо махна ръка и влезе в обора, за да изкара воловете. Животните взеха да душат с дебелите си и влажни ноздри, после замукаха и завъртяха радостно опашки. Когато Филйо се опита да ги впрегне, те се опъваха, не даваха шиите си в хомота.

 

— Ди-и-й, — подбутваше ги той, — какво сте пощръклеяли. Хайде сиромащки, хайде фукарлар, работа ни чака! Закъсняхме. Вчера господарят ми се кара, за гдето още не съм почнал да ора.

 

 

230

 

И сетне на себе си с яд: „Толкоз разбира той от полска работа и кога почна оранта!"

 

Филйо бе на нивата. Слънцето се издигна колкото един остен и оттам като че надзираваше работата на орача. Напредването на времето тормозеше Филйо.

 

И той надсилваше животните:

 

— Ди-и, сиромашки, ди-и фукарлар! — подмушваше ги Филйо с остена, — какво спряхте. Господарят скоро ще се появи с коня си да види колко работа сме хвърлили до сега.

 

Животните напрягаха мишци, шиите им се изпъваха напред, а подире им острия триъгълник на палешника се врязваше дълбоко в земята и разпаряше нейната гръд. И браздите се проточиха, нижеха се една след друга, черни и напоено рехави, готови за сеидба. Още един два пъти Филйо обърна оралото и последния къс от нивата беше изоран.

 

Изморен, той отхвърли оралото на страна и като пусна воловете да пасат, седна върху него да си почине.

 

— „О-о-х!" — изпъшка той с облекчение и като килна калпака си назад, изтри с ръка потта, която бликаше в гънките на челото му. После извади кесията с тютюн и запуши.

 

Откъм пътя се зададе конник.

 

Той ще е, каза си орачът. Стана, хвърли цигарата с яд и се изплю, като че го отврати горчевината и лошия вкус на неферментиралия още „домашен" (чифликчийски) тютюн. Той изгуби време, докато откъсне воловете от вкусната росно-избуила трева; още толкова време изгуби, докато отново им превие врат в хумота. И когато грабна остена от земята, готов да подкара животните, пред него се изпречи Трифон Вангелов, гордо изправен върху своя кон, арабска порода, като истински велможа.

 

Никога той не бе толкоз представителен и горд. Всичкото възхищение от днешното първо утро на пролетта в него бе избила на гордост. Гърдите му— издадени напред, главата му —леко вирната нагоре, а заоблените му кестеняви мустаци, потръпваха властно на неговото едро и пълно лице. Но най-силно изпъкваше неговият поглед, — един властно възбуден поглед, с който господин Трифон от висотата на своето положение обгръщаше цялата равнина наоколо. Тук той беше цар. Цялото това обширно имение бе негово. За него то се бе събудило към живот и за него самата пролет сякаш се бе пробудила.

 

Конят пръхтеше запъхтян и ровеше земята с копитата на предните крака. Трифон Вангелов ласкаво потупа коня по шията и без да слезе от него, като пътник, който за малко се отбива, поздрави орача с „добро утро".

 

— Добро утро! — отвърна му Филйо и го изгледа в очите.

 

Той се успокои, като видя, че господарът му е в добро настроение.

 

— Работата тръгна, а? — подхвана чифликчията.

 

И като хвърли поглед върху прясно изораната нива, димяща под слънцето като подпалена, той прибави доволен:

 

— Много хубаво. Но защо си спрял до тука, защо не караш напред?

 

Филйо го изгледа очудено.

 

— Но тая нива, — започна той, като сочеше към слънчогледовото стърнище — не е наша.

 

 

231

 

Той каза „не е наша", за да смекчи. И господарят му добре го разбра.

 

— Ще бъде наша! — каза той, като се усмихна под мустак. И после строго и властно. — Аз не мога да търпя да се врязва нивата на един турчин в моето имение. Карай наред!

 

Орачът се колебаеше.

 

— Чуваш ли какво ти казвам? — натърти господарят.

 

Филйо го гледаше в очите. Те бяха решителни.

 

— Карай наред! — отсече чифликчията.

 

Орачът подкара и влезе в чуждата нива. Господарят удари зингините. Конят подскочи и го отнесе в галоп по посока към втория орач, един турчин от селото, който бе почнал да оре от другата страна на имението. А пред препускащия конник, изплашени плеснаха криле и изхвръкнаха няколко яребици.

 

Унесен в работа, Филйо не усети, как до него се приближи един човечец с окастрена посивяла брадичка и с червен фес, обвит в бяла измърсена чалма. На дясното му рамо стърчеше берданка.

 

— Тази нива е на моя господар, комшу, — забеляза той на турски, като се изпречи пред воловете, които сякаш, това и чакаха, за да спрат.

 

Орачът усети всичкото неудобство на положението. Той гледаше пъдарина в очите и не знаеше какво да каже. За него беше ясно, че тоя човек има право. Това го караше да се срамува заради господаря и самия да се чувствува виновен, нещо като съучастник в едно своеволие и бруталност спрямо изпадналия в покорност турчин. Към деянията от такъв род Филйо беше особено чувствителен. Хубаво ли му беше на него, когато го обиждаха турците в Македония под властта на султана и беговете? Трябва ли сега „нашите" да отговарят със същото? Във всеки случай той поне няма да постъпи така. Филйо няма да се кара с този човечец: колко е смирен и добър! Макар че носи пушка, не се развиква, а само осведомява. Пък и въобще има ли смисъл да се кара с когото и да било? Защо да си създава неприятности заради тоя ненаситник, Трифон Вангелов, който през зимата едва не умори семейството му с глад.

 

Тия мисли му минаха, докато съобрази какво да каже на пъдаря

 

— Знам, комшу, — отвърна той на турски, влизайки в същия приятелски тон, — но какво да правя, моя господар ме застави.

 

— Господин Трифон може да не е знаел, — стараеше се да я изкара с добро пъдарят.

 

— Той знае, как да не знае, пък и аз му казах и все пак ми заповяда да карам наред.

 

— Ай, ай, ай! Туй не е хубаво. — каза турчинът на развален български език, като зяпна от очудване и се залови мазно за брадичката.

 

В дъното на очите му, обаче, светеше ненавистта. Неговата престореност подразни орача.

 

— Е, не е хубаво, ама аз не мога. Иди с господаря да се разправяш — и той подмушна воловете с остена.

 

— Чакай, недей, не може така! — упорствуваше пъдарят, блъскайки животните назад.

 

Орачът спря. Изгледа го с един нито приятелски, нито враждебен поглед.

 

 

232

 

— Слушай, Али-баба, — така наричаха пъдаря — аз не искам да се бия с тебе. Остави да разора нивата. Твоя чорбаджия няма да загуби нищо от това, че други са му изорали нивата. Стига да си я възвърне от господин Трифон. Щом е негова, как така ще му я присвоява той. Ходжа ефенди може да се оплаче в управлението. Пък и да ти кажа ли? — тук Филйо сниши гласа си и смигна: — Нека нашите господари сами се разправят за нивата. Защо ние с тебе да си разваляме комшилъка ?

 

Пъдарят се почувствува разоръжен. Той не очакваше, че един „гяурин" в днешно време ще вземе към него — турчина, такова дружеско отношение. И какво странно разбирателство му предлага тоя човек! Ами че това е предателство към техните господари, един вид заговор против тях. Ах тия гяури, тия гяури ... на какво са способни! Той гледаше орача в лицето с едни недоверчиви, изпитващи очи : дали тук не се крие някаква опасна хитрост? Но като срещна простия, откровен поглед на Филйо, като видя неговата простодушна, чиста усмивка, той бавно се отдръпна настрана. И навел глава като победен, мълвеше:

 

— Имаш право, комшу, защо ние да се караме? Нека господарите се разправят сами.

 

Той направи едно късо турско метане, извърна се и си отиде. Берданката на рамото му се клатеше унило в такт с неговия ход, сякаш мълвеше наскърбено: „Не-е, не съм тук потребна аз, не-е, не съм тук потребна аз . . ."

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]