Македонска мисъл

кн. 5-6, год. 2, 1947

 

11. За родината

(разказ)

 

Антон Великов

 

 

Старши-механикът на асансьорите от небостъргач „Атлантик" отстрани повредата в една от машините и се прибра в стаичката си на 57-и етаж. Изобилната дневна светлина, промъкваща се ведно с чистия въздух и слънце през отворения прозорец, го плисна по очите и Павле Митрев, полусляп и замаян, напипа кушетката и легна по корем. Слънчевите лъчи пробиваха платнената му рубашка, галеха вехнещото от годините тяло, сгряваха оредялата кръв.

 

Когато силите надвиха умората, Павле се подпря на лакти, обърна се и затърси да прочете вестника. Но, очите му се спряха на белия лист хартия върху масата. Хартията му напомни нещо и той скочи, сграбчи я и ха да я накъса и хвърли в кошчето, ала двата реда думи, написани в началото с пишуща машина, го сковаха и той отпусна жилести ръце. Стенният часовник с гръмки звучни удари отбеляза единадесет.

 

— „Хей сега ще дойде Даме!" — сепна се механикът, седна на стола и зачака.

 

 

226

 

Замъчи го вълнението от предстоящата среща. Мислите му се разбъркаха. Двамата с Даме ги свързваше здрава нишка на другарство още от Македония и ето, сега, Павле трябваше да реши за винаги: да бъдат ли пак приятели или да сложат кръст на миналото. Мненията им по Вардарска Македония се различаваха и оттук произлезе разривът помежду им. Павле твърдеше, че там управляват пак сърбите и че народът си робува както и преди. Вместо да спори със стария си приятел, Даме му пъхна тая хартия и му даде срок до днес да покрие подписката. Вместо да събира пари, вече две седмици откак Павле се готвеше за тази среща. Държеше на своето, а не искаше да се раздели и с Даме. Тъй или иначе, този стар приятел беше къс от оная страдална земя, край Вардара. Като дружеше с него, Павле си спомняше за детството, робския живот и за младите комитски години. „Изгубя ли Даме, няма да имам ни един близък човек!" — изпъшка тежко механикът.

 

— Ха-ло-о, мистер Павле! — изръмжа хрипкав бас зад вратата и прекъсна мислите му.

 

— Влез, Даме! — зарадва се механикът.

 

Вратата се открехна и в рамката ѝ се показа набит мъж с дълга сива брада. Позастоя се, сякаш обмисляше нещо, после влезна решително като шумолеше с кремавата си мушама. Кръглите му орлови очи се спряха на бялата хартия и когато ги обърна към Павле, този не изтрая огненият им блясък, наведе плешивата си грапава глава.

 

— Две седмици, Павле, и ти нищо да не направиш! Сра-мо-та!... Не, ти не си Павле Митрев!... Оня бе друг — предан другар, честен борец и организатор на стачки против стоманените тръстове!

 

Без покана, Даме или Брадата, както го наричаха работниците, подгъна краищата на мушамата си и седна на масата срещу механика. Павле почака да премине „бурята" на приятеля му, стрелна го със сините си и кротки като на дете очи:

 

— Казвал съм ти, братко Даме, и нишо ново няма да прибавя. За мене Македония си е робска страна... Болница искате да правите в Скопие?... Правете!... Сърбите ще ви благодарят! — повиши тон той и чукна с кокалчетата на пръстите си по масата.

 

Павле се излъга. Брадата не се впусна в обяснение, както предполагаше той, а извади мукавена кутийка от джоба на палтото си, взе си цигара и спокойно предложи на Павле:

 

— Запуши!

 

— Аз с лулата...

 

— Но тези са македонски.

 

— Ами!?...

 

Павле посегна, взе една цигара и почувствува облекчение, че спорът им взе да се изместя в друга насока. Изгледа недоверчиво цигарата, попипа я и се спря на жълтите ситни букви.

 

— Хм... истина... скопска е!

 

— Скопска, зер!

 

— Как?... Ти значи, си получил писмо?

 

— Получих.

 

— А новини има ли?... Не знам що стана с Димче, синът на сестрата. Учеше се в Белград, кога нахлуха германците. Пет години вече нямам вест от него... А малко му оставаше да изкара за доктор — занарежда Павле с отпаднали нотки.

 

 

227

 

И все разглеждаше цигарата, въртеше я между грубите си пръсти, не я запалваше, сякаш струваше повече от къс злато. Нали бе от родината, от буца крайвардарска земя?

 

Даме хитро го наблюдаваше, примига и застърга с хрипкавия си бас:

 

— А ние, Павле, събрахме вече 100,000 долари. Вдигнахме мерника на 200,000!... Сега ще се разбере кои американци македонци обичат истински стария роден край!... Македония ни чака, Павле, оная земя, в която и ние с тебе оставихме по нещо от младините си... Само че... ти май си забравил всичко онова, плюл си на старото...

 

Павле не възрази.

 

— Отърси се от заблуждението си, приятелю — продължи Даме. — В главата ти са се втълпили сърби, та сърби... Я ми кажи ти искренно, не се ли нареждаш, без да искаш на страната на Коле Струмишанчето? Той не признава свободна Македония, защото беше пандурин на краля... А тази отрепка, драги, там сега я няма... Там е маршал Тито!...

 

Остро зазвъня алармения звънец в стаята на механика. В матовото правоъгълно стъкло под часовника се нарисува цифрата 3. Павле скочи тревожно, грабна куфарчето с инструментите си.

 

— Пак повреда!... Даме, почакай, аз ще се върна!... Искам да се разберем!...

 

— Ти еще довечера ще ме потърсиш сам... Хем подписката ще бъде покрита и куп долари ще ми изтърсиш! — каза в гърба му Даме.

 

— „Хм... Ще видим... Брадат дявол!" — промърмори механикът.

 

Повредата в асансьор № 3 се оказа сериозна. Протрило се беше стоманеното въже и на всяка цена трябваше да го сменят с ново. Помощник-механикът Джексън работеше чевръсто редом с Павле и весело му разказваше за днешния боксов мач в „Зеления парк". Старши-механикът мълчеше. Джексън разбра, приятелът му не е добре и млъкна. Една дама, заседнала ведно с машината между 24-ти и 25-ти етаж, отчаяно писукаше по микрофона с тънкото си чучулигино гласче: „Пропадна ми сделката, Томи ще отиде с друга, няма да ме чака!"

 

— Сега, госпожо, свързваме въжето, не се тревожете. Предупредихме мистер Томи. Той е така любезен и ви чака! — успокои я машинално Павле по микрофона.

 

А мислите му се скитаха далеч зад океана, между планините на Македония. Там, край Вардар, има едно градче — Прилеп, с каменна крепост и неувяхващата слава на Крали Марко... Ех, да има и Павле коня Шарколия, та да прескочи океана и да види схлупената къщичка на наклона!... А дворчето с калдаръмче и зелена тревица между огладените от времето камъни?... Прелистя Павле страниците на тевтера години. Връща се много назад, още в турско. Той лази по калдаръмчето и изведнаж се изправя на крачетата си и литва с разперени ръчички към жената, която върти ръчката на чакръка. „Мамо!" — произнася плахо той — „Ой, маминото, проходи!" — грабва го младата жена в обятията си.

 

Като приведоха в ред машината, Павле каза:

 

— Джексън, моля те, понаблюдавай вървежа на № 3, а аз ще се кача горе, имам гост.

 

Той бързо взе друг подемник, но Брадата го нямаше в стаичката. Павле намери само един бял плик върху подписката. В него имаше снимка пощенски формат. „Хм... Брадат дявол... Какво ли му е хрумнало пак?" —

 

 

228

 

изръмжа механикът и се приготви да я скрие ведно с подписката. Но от картичката го погледна усмихнат младеж, в спретната военна униформа и с петолъчка на накривената си шапчица. Пръстите на Павле изтръпнаха.

 

— Ах, та това е Димче! ?... Не!... Не е той! — ревеше в недоумение и радост механикът.

 

Издърпа чекмеджето на масата, порови, извади друга пожълтяла фотография на момче в ученическа куртка. Приликата беше слаба, но Павле стовари юмрука си на масата.

 

— Той е, нашият Димче!... Какъв левент е порастнал !... Ах, ти брадат дяволе, защо ми не каза веднага! — закани се Павле от върха на небостъргача, по посока на далечния работнически квартал, където беше къщичката на Даме.

 

Той обърна картичката и прочете на отвъдната страна с запъване и вълнение:

 

— „Драги, вуйчо Павле, жив и здрав съм. И мама е жива. Надяваме се писмото ни и тебе да завари в добро здраве. Бех три години в войската на маршал Тито. Сега съм лекар-капитан от армията на ФНРЮ. Другарите настояват да се уволня и да работя в Скопската болница. Вуйчо, ние тук много се зарадвахме, като научихме, че събирате пари за болница. Народът ни е пре много щастлив, че се оттърва от фашизма. Желанието за труд и живот у всеки македонец е огромно. Още сме бедни, но и това ще преодолеем (та малко ли ни разораваха и ограбваха разни окупатори?). Пиши ми, вуйчо, та да знаем жив и здрав ли си? Особено се тревожи мама. Смърт на фашизма, свобода на народа! Твой винаги предан Димче."

 

Павле дълго още държа снимката в ръцете си и очите му се възхищаваха на младежа в военна униформа. В главата му бучеше. Не можеше да си подреди мислите от радост. Когато това му се отдаде, той се почувствува отпаднал и стар. Приятелите му тук, в Америка, работят, не забравят старият край, а той, Павле, водач на металическите работници, участник в безброй стачни комитети, изтърва инициативата!... В болницата, която ще бъде изградена от средствата на американците — македонци, ще работи неговия племеник Димче. Стотици хора от страдална Македония ще намират изцеление в тази болница, а той, Павле, хич и не иска да знае. . . А старостта го тегли все натам през океана... С кои очи ще погледне хората, сестрата като се върне? . . Той простена и скочи.

 

Вечерта се спусна над Детройт ведно с хилядите електрически слънца. Бричката на Джексъи хвърчеше по огледалния блясък на асфалтовите улици, в които се отразяваха фасадите на грамадните и красиви сгради. До негъра, който сам шофираше колата си, седеше Павле и измисляше все нови и нови приятели славяни и всякакви, с които беше работил повече от двайсет години. Всеки слагаше споите разкривени иероглифи върху бялата хартия или удряше палец и даваше своята лепта за Македония. Без да се стеснява, но някак скъпернишки, Павле показва пред пиещите работници в бар „Гробницата на рудничарите" снимката на племенника си.

 

— Рус! — провикна се холандеца Ван Дик.

 

— Не, македонец! — възгордя се механикът.

 

 

229

 

И той пламенно им разказа, как югославските партизани със своята храбро пролята кръв задържаха десятки фашистки дивизии на Балканите, та американци и англичани да стъпят по-леко на европейския бряг.

 

— Да пием, другари, за работника — маршал Тито! — дигна пълната с бира халба Ван Дик и като облиза бърни с дългия си волски език, отсече: — За Македония давам 20 долара!

 

— Аз 30! — последва го полякът Владислав.

 

— От мене 5! — не искаше да остане по-назад и французина трудов инвалид Жак, като заскърца към масата на Павле с дървения си крак.

 

Но, механикът скоро се досети: в тази акция трябва да бъдат обхванати предимно македонците, а те не са малко в Детройт. За негово огорчение, обаче, цялата подписка вече така беше изпълнена с цифри и подписи, че липсваше място за иглен връх.

 

Беше превалило полунощ, когато спряха колата пред къщичката на Даме. Той сам им отвори.

 

— Е, казах ли ти че още тази вечер ще ме намериш? — потриваше ръце той.

 

— За родината! . . Давай друг лист хартия, че много свят имаме да обикаляме още! — викна му Павле и показа натъпканите си с банкноти джобове.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]