7. Местото и значението на „Одрински глас" в македонското революционно движение
Анг. Томов
Бъдещият историк на революционното движение в Македония и Одринско ще трябва обезателно да отдели някоя страница и за в. „Одрински глас", за неговите идеи и за оказаното от него въздействие върху поменатото движение сред един важен исторически момент.
Хр. Силянов в своята книга „Освободителните борби на Македония" е почувствувал тая необходимост и се е спрял върху „Одрински глас". Той обаче, е възпрепятстван напълно от своите великобългарски разбирания да направи една колко-годе обективна оценка на идеите на „Одрински глас", на неговото значение за македонското революционно движение. Той представя казания в-к в една лъжлива светлина, отношението му към него е пренебрежително и отрицателно. Естествено е, че не можем да очакваме друго отнасяне от един историк, който по принцип заема отрицателна позиция спрямо левичарските прояви и насоки в македонските революционни борби, смятайки ги като резултат на мъгляв идеализъм, на пакостно революционно сектанство и зловредни външни влияния.
Подобно отношение е имала спрямо „Одрински глас” и голяма част от самата емигрантска тракийска интилигенция, която е сляпа и безкритична проводница на агресивния български национализъм и заедно с българските правителства споделя голямата отговорност за катастрофите и неизмеримите страдания, които поменатата политика донесе на българското население на някогашна турска Тракия.
„Одрински глас" се яви и съществува през един критичен момент в македонското революционно движение, през който се подготви и извърши един много важен прелом. Последният се изрази главно в младотурския преврат и в смяната на хамидовската тирания с конституционния режим на младотурците. Значението на „Одрински глас" е именно в това, че той допринесе твърде много за правилното ориентиране на федералистичното крило на македонските революционери сред изменилите се рязко и много бързо обществени условия.
* * *
Както посочихме в миналия брой на „Македонска мисъл" [1], революционното движение и борческото македонско население в предвечерието на младотурския преврат се намираха в едно грозно положение: революционната организация агонизираше, губеше последните си сили в една отчаяна, напрегната, непосилна вече борба срещу настъплението на голяма и засилваща се вражеска коалиция. За това грозно положение
1. Революционното движрнне в Македония и предвечерието на младотурския преврат.
395
говорят много красноречиво и следните документи из архивата на Централния комитет на ВМРО в Солун:
Писмо на Ц. к. до Окр. к. в Солун (13. VI. 1906 г.):
„Общото положение е близко до плачевно. Навсякъде организацията претърпява тежки удари; губят се сили, без да могат да се възстановят. От две години противобългарската коалициа действува и прави големи успехи. Правителството действува умело против организацията, дига безшумно афери, арестува последните сили; то пригоди част от войската за преследване на четите, създаде военни центрове и пръсна войски навсякъде. Гърци и сърби улесниха правителството. Няма окръг, който да не чувствува тяхните удари. Ог много райони не можем да ги изпъдим. Условията за сега им благоприятствуват. Гдето няма гръцки и сръбски чети, действуват турски качаци с обири и убийства. Посред село те убиват, чувствайки благосконността на войската спрямо себе си".
Протокол на Окр. к-т в Солун (25. X. 1907 г.):
„Положението в окръга може да се окачестви като най-тежка криза, то надминава всичко преживяно до сега. Само в някои околии има организация в същинска смисъл на думата. В Гевгели, Енидже-Вардар, Воден, Кукуш, може да се каже, че организация няма. В Гевгелийско и Воденско само отделни харамийски чети върлуват. Причината е в липса на легални и нелегални дейци, на хора. За някаква връзка между разните околии и дума не може да става."
За попълване на картината трябва да вземем предвид и крайно изострената кървава борба между федералистичното и обединистическото крило в македонското революционно движение, жертва на която станаха Гарванов и Сарафов.
Докато хамидовската власт в Македония продължаваше да „разрешава" македонския въпрос с присъщите и методи, тоя въпрос не преставаше да занимава европейската дипломация, борбата между разните лагери по тоя въпрос продължаваше, но това бе борба не за свободите и правата на мъченическото македонско население, оставено от тази дипломация на Берлинския конгрес в ногтите на „кървавия султан", а за империалистически интереси и домогвания; извършваше се една позорна търговия със съдбата на поменатото население и с бъдещето на балканските народи. Германски военни инструктори обучаваха турската армия, учеха я как да воюва против четите, а германските капиталисти организираха експлоатацията на природните богатства и трудовата човешка сила на отоманските народи и на първо място грамадното предприятие, наречено Багдатска ж. п. линия, която трябваше да свърже Цариград с Персийския залив през Месопотамия. „Реформаторката" Австро-Унгария също не забравяше, че трябва да получи своята награда за големите услуги, които правеше на Хамида. Една ценна придобивка за нея бе концесията за санджанската железница, която трябваше да свърже Митровица със Скопие и Солун. Француските, английски и руски капиталисти искаха своя реванш, в името на принципа за равновесието.
За хората с прозорлива политическа мисъл ставаше до очевидност ясно, че каузата на великобългаризма може да се смята за сигурно проиграна, че великобългарската политика неминуемо води към пълно опропастяване на славянското население в Македония и нещо повече — излага на големи рискове съществуването на самата българска държава. Оставаше само един спасителен път — тоя на съгласуваната борба на прогресивните сили от всички националности по посока на тържествуващата трудова демокрацията. Но за това трябваше да се яви на политическата сцена в самата Турция оная прогресивна и революционна сила,
396
която днес навсякъде изпъква като главен фактор на федерализма и истинската демокрация, трябваше да се яви работническата класа със нейните професионални, политически и културни организации.
Ролята на „Одрински глас" в македонското революционно движение бе именно тая — да посочи, че в Отоманската империя се създава бързо модерен капитализъм, че тя неизбежно върви към индустриализиране и модернизиране, че нови обществени революционни сили се надигат и заемат своето важно място на обществената арена, че самото младотурско движение, даващо признаци на бързо засилване, представлява сигурен предвестник на едно широко революционно движение, зараждащо се вече сред мюсюлманските маси. Така, сред бушуващата буря в океана на политическия живот на Турция, сред подтискащата всички безнадеждност, „Одрински глас" идваше да нададе пръв ободрителния вик, сочейки спасителен бряг.
* * *
„Одрински глас" възникна като орган на тракийската емиграция в България. Съвсем не е случайност, че тъкмо в тая му роля на него именно бе съдено да сочи нови перспективи, нови пътища и методи на борба.
В турска Тракия макар да липсваха сръбски, гръцки и албански чети, положението на българското население не бе никак по-добро от това на македонското. Преображенското възстапие бе довело до много тежки последици за тракийци и особено за тия от северо-източна турска Тракия. Голяма част от това население бе емигрирало в България и неможеше да се завърне в родните огнища. И тук хамидовската власт прилагаше най-систематично и брутално всички насилнически методи за „разрешение" на националния вънрос: даден бе ход на един грозен терор, навсякъде по българските села бяха разквартирувани турски войски, раздухваха се четнически афери и широко се използуваха за смазване на самото населнние, даден бе засилен ход и на тъй наречената мухаджирска политика, като се отнемаха мерите на българските села и се заселваха мюсюлмански преселници, за които българите бяха вражеско население, подлежаще на ограбване, тормоз и прогонване; изнудванията, рушветчилъка, непосилните данъци, пълната несигурност — всичко това бяха вече „дребни" и „обикновенни" работи на ежедневието. Всеки българин бе смятан заподозрян и опасен враг на държавата и падишаха; всеки трябваше да живее под тормоза на дебнещо го нещастие.
И тук турските и гръцки националисти се оказаха в единен фронт срещу българския елемент. Гърците, добре организирани околу своите черковно-училищни общини, околу своите економически и политически сдружения, използваха най-широко събудилата се сред турското население и турските власти враждебност срещу бунтуващото се българско население; българските търговци и занаятчии трябваше да бъдат смазани економически; българските работници биват възпрепятствани да постъпват на работа в големите предприятия и особено в тютюновите работилници; систематическите клевети и доносничестна срещу българскатга интелигенция бяха в пълен ход.
Перспективите, които се разкриваха за Одринско, бяха мрачни и съвсем нерадостни. Тук нямаше място за никакви илюзии. Одринско, въпреки дадените голями жертви, не бе удостоено ни най-малко с какви да са реформаторски грижи, то бе изключено от реформената акция на европейските сили. Явно беше, че само една успешна война от страна на България би могла да донесе благоприятна промяна в положението.
397
И в тая посока обаче, големите първоначални илюзии бързо се изпаряваха. Не можеше да се пренебрегва и обстоятелството, че даже при една такава война, царската руска дипломация не би погледнала благосклонно на едно разширение на българските граница към посока на Босфора.
Оставаше прочее да се разчита на едно модернизиране и демократизиране на турската държава. Едно засилващо се сътрудничество на българския елемент с прогресивните и революционни сили в Одринско и в цялата империя за демократизирането на последната щеше да допринесе извънредно много за създаване максимум благоприятни условия за неговото съществуване и преуспяване.
В тая посока именно насочиха силите си хората околу „Одрински глас", поставяйки си за главна задача да създадат, преди всичко, идейните предпоставки за такова едно сътрудничество.
„Одрински глас" възникна едновременно с формирането на Съюза на тракийските емигрантски братства през есента на 1907 год. Идейното оформяване обаче, на групата околу „Одр. глас" бе започнало много порано и бе се изразило в издаване на сдйн сборник от статии във формата на „Одринско календарче за 1908 г." В тоя сборник се разглеждаха всички болни въпроси, с които трябваше да се занимае учредителният конгрес на съюза на тракийските братства. В тоя сборник бяха поместени статии на следните теми:
- от Анг. п. Киров: За положението в Одринско; По новите афери в Одринско; Защо реформите не се простяха в Одринско; Ролята на емиграцията.
- От Анг. Томов: Критически поглед върху досегашната революционна дейност в Одринско; Как ще се освободи Одринско.
- От Хр. Караманджуков: Четничеството в Одринско; Належаща културна дейност в Одринско.
- От Д. Катерински: Бележки върху революционната организация в Одринско.
Един от най- болните въпроси, който бе предмет на поменатия сборник на самия конгрес, и с който твърде много трябваше да се занимава и в „Одрински глас", бе тоя за четничеството. Тоя въпрос занимаваше твърде живо и македонските революционери; и сред последните бе оформено едно силно критическо и отрицателно течение спрямо четите, които бяха станали непоносим товар за борческото население, особено чрез причиняваните от него афери.
Но докато съществуването на четите в Македония можеше да се оправдае с необходимостта да се отбраняват позициите на ВМРО срещу повсеместната съгласувана атака от страна на сръбските, гръцките, албанските, турските и върховистките чети и самата власт, по отношение на Одринско това оправдание неможеше да съществува. При това, тук израждането на четничеството при пълното разнищване на революционната организация бе отишло много напред. Пакостите от него, най- вече поради афери, създавани често чрез предателство на предали се на властта четници, бяха така големи и очевидни, че повикът срещу четите стана всеобщ и обедини цялата тракийска емиграция в едно общо искане, което на учредителния конгрес на съюза на тракийските братства бе изразено по един най-категоричен начин.
Както в посочения сборник, така и на конгреса бе поставен на важно място и въпросът: каква дейност трябва да се развива в Одринско. В момента друг отговор не можеше да съществува, освен тоя: повъзможност усилията на всички прогресивни тракийски българи трябва да бъдат насочени към запазване и заздравяване стопанските, културните и просветни позиции на българското население в турска Тракия.
В статията обаче „Как ще се освободи Одринско?” се развиваха вече идеите, че турската държава неизбежно върви към модернизиране,
398
към парламентаризъм, към демократазиране, че нови прогресивни и революционни сили изпъкват на обществената арена и че нови възможности и изгледи се откриват за борческото българско население в Турция.
Поради своята идейна оформеност, групата околу сборника можа да заеме в конгреса на братствата, а също и в избрания от него управителен съвет, ръководно място. Тя можа да вземе в своите ръце и съюзния вестник „Одрински глас". По тоя начин вестникът дойде да доразвие идеите на сборника „Одрински глас” не престана от първия до последния си брой да води борба срещу отживялото и пакосто вече четничество. В тая посока той срещна силен отпор от средата на „новите върховисти" околу в. „Илинден", за които Одринско представляваше сигурен периметър, който им осигуряваше обществено значение, материални средства, а освен това снабдяваше ги със заръчани пълномощия за да го представляват на разни конгреси на ВМРО. Тия хора поведоха една чисто клеветническа кампания срещу вестника, хвърляйки върху него едва ли не цялата вина за деморализацията на четничеството. Тук се отличи особено много скритият зад псевдоним Август македонски деятел върховист.
„Одрински глас" не престана да се занимава изобщо и с тежкото положение на българското население в Одринско, с новите афери, с мухаджирската политика на турското правителство, с терора на турската пласт, със съдбата на затворниците и заточенците, с тракийската емиграция и нейните организационни въпроси. Тоя отдел бе застъпен главно със статиите на Анг. п. Киров, секретар на съюза.
Но всичко това не беше същественото за хората от „Одрински глас", тяхното внимание трябваше да бъде отправено най-вече в посока да се дирят и сочат новите обществени сили в живота на отоманската империя, новите пътища и методи на борба, както и да се привлечат околу вестника хора, които да споделят основната му идейна насока.
Още с втория си брой „Одрински глас" поде въпроса за индустриализирането и демократизирането на Турция. Това бе направено главно чрез подлистниците на Адриян (А. Томов) под заглавие: „Източният въпрос в последната му фаза", следващи в 11 броя на вестника. Тук се говореше главно за навлизането на турската държава в ерата на капитализма, за големите завоевания на чуждестранни капитал в Турция, за огромното стопанско значение на „Багдатската" ж. п. линия, за откриващите се възможности за една бърза еволюция на стопанския и политически живот в страната и за непреодилимите трудности, които изпъкват вече пред всички ония, които желаят да разрешават „източния въпрос" чрез война и разпокъсване на турската държава.
Начиная от втория брой, в три статии под надслов „Опозиционното движение в Турция", П. Богданов (Павел Делирадев) изнесе ценен материал за възникващите революционни твижения в Турция, както и за конгреса на „опозиционните партии" в Париж, през м. декември 1907 г.
В тоя конгрес бяха взели участие следните групировки: Дружеството „Терекки" (прогрес), Турският комитет „Иттихад ве тереки" (обединение и напредък), Арменската революционна организация „Дрошак", Отоманско еврейско революционно дружество в Кайро, Дружеството на арабските младежи, Арменско-балканско революционно дружество в Пловдив, Арменското революционно дружество „Хайреник", Комитета „Апди-Османи" в Египет.
В статиите на П. Делирадев бе дадена и деклерацията на конгреса, в която се казваше:
399
„Конгресът на опозиционните партии, които работят в Турция, свикан на 27–29 декември, заявява, че приема солидарността на всички народи от турската империя, които заедно страдат от деспотичния и станал отвратителен в очите на целия свят режим с чудовищните престъпления на сегашния управник Абдул Хамид II".
„Туй управление от 30 години насам е било съсипателно не само, както обикновено погрешно се мисли, за християнските народи, които султанът преследваше и колеше за свой собствен интерес, но и за самите турци, съсипани, обърнати в роби, заточавани, убивани, най-после несправедливо обвинявани от общественото мнение на цивилизованите народи, което ги е държало отговорни за атентатите против човещината, извършени от управника и злодейците, които го заобикалят. Един след друг, всички народи в империята са били жертва на престъпната лудост на Абдул Хамид; един след друг той ги е опълчвал един против друг, като е извиквал и подържал изкуствена религиозна и расова умраза: турци, арменци, гърци, българи, власи, араби, евреи, друзи, кюрди изпитаха преследванията, изгнанията, заточаванията и кланетата, а арменските кланета, които увенчават всичките му минали злодення, са дали на техния автор, който още продължава своето престъпно дело в Арабия, имената велик убиец и червен султан.
„Вън от тези престъпления Абдул Хамид е преследвал една политика на бавно унищожение, което разруши всичките жизнени сили на Турция, парализира всякакъв умствен, икономически, културен и обществен живот.
„Той (Абдул Хамид) се бои от образованието и културата, които формират съзнателно мислящите хора и доколкото можеше — ограничи общото образование и отне на жадните за знание пароли средствата да се учат. Той затвори училищата, хвърли в затвора учителите, прогони учениците и в заведенията, които остави да съществуват, почти унищожи учението с изтъпленията на една невиждана цензура.
„В същото време печатът е забранен. Нему е позволено да съобщава само пропустнатите от властта или измислени новини и по такъв начин турската империя, по волята на своя господар, е като оградена от стена на невежество и лъжи.
„Той се противопоставил не само на умственото развитие, най-ценното от всичките, но Абдул Хамид не е искал да даде, макар и в робството. относително благосъстояние на тези народи. И в тази област царува съсипия, мизерия и глад. Несправидливите данъци, събирани в провинциите от безчестни и свирепи чиновници, съвсем не служат за постройката на пътища и канали, а за да пълнят касите на двореца, да хранят с труда си неработящата илдъзката клика, за подкупване на шпиони и в странство на раболепни вестници, които лъжат Европа за положението в Турция и славословят Абдул Хамида — най-големия враг на своето отечество.
„Запрещението на свободното движение в страната и систематическото отказване на паспорти правят невъзможна всяка търговска дейност. Данъчното бреме, несигурността на собствеността, липсата на средства за съобщения разрушиха земеделието. Най-надарените от природата области, които бяха житници за цял свет, днес са пустини. Минните и горски богатства стоят неразработени и раздадените концесии на международни финансисти, които са наводнили империята, не служат за общото благосъстояние на страната, а за личните интереси на шепа хищници.
400
„И масово, от всички части на империята, жители от най- различни раси и религии, напущат земята, дето са били родени и отиват другаде, в Европа или Америка, да търсят каква годе свобода, безопастност и срсдства за съществуване. Емиграцията и гладът продължават делото на изтреблението и обезлюдяват страната.
„В своите вънкашни отношения отчаяното положение на Турция е още по-плачевно. Чрез своята лична дипломация Абдул Хамид е окончателно дискредитирал империята. Той отблъсна симпатиите на великите либерални сили, които във времето на Парижкия и Берлинския трактати бяха избавили империята от едно окончателно разпокъсване в замяна на известните реформи, които, ако бяха реализирани на време, щяха да осигурят възраждането и благоденствието на страната. Напротив, чрез неприлагането на реформите, толкова пъти тържествено обещавани, днешният султан предизвика в средата на своите поданници възстаннически движения, предизвика съвършенно законни революционни движения, а от страна на европейски сили многобройни намесвания, винаги оправдавани от неговата зла воля. Тази гибелна политика докара териториалното намаление; ако тя продължи още няколко само време, и други части от империята, като Албания, Македония, Арабия, Армения в едно късо време неизбежно ще бъдат откъснати от нея, доведени до състоянието на едно пълно разсипване, от което изключително ще се възползуват силите, било за едно увеличение на своята територия, било за своите колониални владения, било пък за финансови облаги.
„До сега революционните движения, предизвикани от това положение на работите, бяха строго разграничени едно от друго; днес обаче, общото действие на много места между мусулманите и християните доказа, че чашата на страданието е препълнена за всички народности в империята, които вече схващат, че султанът ги води към пропастта. Днес за всеки, който е способен да мисли, е ясно вече, че само една немедлена промяна в управлението на Турция е в състояние да попречи последната катастрофа и окончателното разнебитване на империята: трябва следователно, колкото се може по-скоро и със всички възможни средства да се свали режима, който е причинил такова бедствие на страната".
Тази декларация на конгреса беше и една атестация за разбиранията на ония младотурски среди, които даваха тон на парижкия конгрес и на самото младотурско движение. Естествено, хората околу „Одрински глас” си даваха точна смятка, че имат насреща едно умерено опозиционно движение, но те се надяваха да видят в скоро време това движение да еволюира в ляво под въздействието на революционизиращите се маси и на по крайните национал-освободителни организации на арменци и др. В тая посока трябваше да упражни своето въздействие и левицата във ВМРО.
Една от важните задачи на хората около „Одр. глас" бе да следят и отбелязват всички ония прояви в живота на Турция, които говореха за появяването на нови революционни сили и за засилване на масовите обществени движения. В колоните на вестника почнаха да се явяват съобщения за общи протестни и революционни акции на мюсулмани, арменци и др. националности; изнесени бяха подробности и за едно истинско масово възстание в Ерзерум.
По тоя последния случай ето какви интересни сведения бяха дадени из един вестник, излизащ в Баку:
„По настоящем в Ерзерум са изминали вече дните на първите стълкновения и всичката власт от ръцете на щатските чиновници е минала
401
в местния меджлис (съвет), съставен от изборни депутати. Представителите на „законната" власт били прогонени от тълпата на революционерите из правителствените учреждения (пощенски чиновници, полиция), други пък предпочели навреме да се скрият, като се страхували от народния съд и саморазправата. Меджлисът се грижи за текущите дела, за обществената безопасност и чака отговора от Цариград на изпратената „нота". В последната на пунктове са изложени многочислените искания, които изработил меджлисът и които биха могли да усмирят възбунтувалото се население . . . Най-голямото искане на ерзерумци е да се признае за законен съществуващия вече меджлис и да му се дадат права на автономно местно учреждение, на което трябва да бъдат подчинени всички провинциални правителствени агенти".
Не оставаха неотбелязани и всички ония признаци, които сочеха засилване на младотурското движение в Европейска Турция. За такова засилване говореха станалите арести на младотурци в Цариград, в Солун и др. градове. В началото на 1908 г. в Солун бяха арестувани около 50 д. турци — ученици от правното училище, офицери и митнически чиновници.
* * *
Една от най-важните теми, засягани често в уводни и др. статии на вестника, бе тая за налагащата се при новите условия революционна дейност в Одринско и Македония. Още в петия брой на вестника бяха заети по тоя въпрос много ясни позиции чрез една увода статия под надслов: „Как трябва да се действува в бъдеще в Одринско?" В тая статия се казваше следното:
„Днес на всички трябва да стане ясно, че свободата на българите в Македония и Одринско не може да се достигне по пътя на откъсването на тия области от империята и тяхното автономизиране, като първа стъпка към обединяване с България, нито пък като реформиране на тия области независимо от останалата турска империя, което реформиране може да стане само с външна намеса, защото българското население в тия провинции, борейки се самò, неможе без външна помощ нищо да достигне, освен самоунищожение. Пътят за достигане свободен живот на роба в Македония и Одринско е пътя на реформирането на цяла Турция, наложено от съгласуваните усилия на възрастващиге революционни течения от всички националности, които всички се задушават от непоносимия монархически режим. Революционното движение в Македония и Одринско е поставено пред прага на едно пречупване, каквото направи арменското революционно движение, след като повече от сто хиляди арменци загинаха под ножа на султанските войски и мохамедански тълпи. Македонските и одрински революционери трябва да станат в Европейска Турция онова, което са арменците в Мала Азия — предния отряд на революционните кадри от всички националности; те трябва не да спъват, а да улесняват пробуждането на мохамеданските маси и тяхното увличане в революцията. Пътят за добиване свободата е пч,тя на всенародната революция в Турция".
Колкото по-ясни се очертаваха благоприятни условия за една нова, масова революционна дейност, предимно в градовете, „Одрински глас" преминаваше в една бойна критика срещу старите отживели средства и методи на борба. В такъв дух бяха поместени множество статии, между които: „Възкръсването на върховизма” от П. Делирадев, бр. 4, 5, 7: „Нашите най-близки неприятели" (А. Томов), бр. 11, „Тържеството на българската въоръжена пропаганда" (А. Т.), бр. 12, „На кръстопът” Н.
402
Стоянов, бр. 10, 11, 12; „Няколко думи за „общия" конгрес в Кюстедил" Делирадев, бр. II и др.
Хората околу в. „Илинден" — теоретиците на „новия върховизъм" не можаха да не се почувствуват пред необходимостта да отбраняват своите позиции и да обосновават своите разбирания. Така се дойде до теоретични споропе. Тоя път „илинденци" трябваше да извадят срещу „Одрински глас" своята „тежка" артилерия в лицето на Данаил Крапчев и Григор Василев и да открият най- съкрушителния си огън. „Тежките" аргументи като тоя, че турският манталитет и мюсюлманският свещен закон правят за винаги невъзможно всяко модернизиране на Турция, бяха съпроводени и с язвителна ирония срещу наивниците, които не държаха сметка нито за едното, нито за другото и правеха неверни сметки за бъдащето на Турция.
Трябва да се знае, че на времето, наистина бе нуждна не само прозорливост, но и голяма смелост, за да се отстоява, в противовес на закоравелите предубеждения, идеите за развитието и модернизирането на турската държава.
Най-важният аргумент на илинденци, обаче, бе тоя: ние не можем да чакаме несигурното възраждане на Турция и да свързваме съдбата на македонското население с тая на мюсулманските народи в империята; ние сме не за възраждането на Турция, а за автономията на Македония, към която автономия сме се доближили и която е нещо сигурно достижимо.
Животът обаче, показва, че автономията на Македония е нещо много по-неосъществима, отколкото възраждането на Турция; стигна се не до автономията, а до едно катастрофално разпокъсване на Македония, от което федералистите най-много се опасяваха.
Тия позиции на илинденци бяха най-агументирано отбивани от „Одр. глас". В полемиката взеха участие всички почти участници във вестника, като вложиха в статиите си много жар, борческо усърдие и смелост атакувайки не само разбиранията и методите на цялата десница във ВМРО, но и политиката на българското правителство и двореца.
Но „Одрински глас" отиде по-нататък. Той почна да развива теорията за масовите движения и революционни борби и да сочи на тракийските и македонските революционери новите средства и методи. Това стана една от най-често застъпваните теми в уводни и др., статии. Специално и основно бе разгледан въпроса в статиите на Н. Стойнов „На кръстопът" — в три броя, и др., а също и в подлистниците под заглавие „Четничеството и революционната борба" от Адриян — в 5 броя.
Докато десницата в ВМРО се отнесе най-неприязнено към идеите на „Одрински глас", виждайки в последния един опасен враг, напротив, федералистическата левица, той се яви в защита на санданистите в кървавата им разпра със Сарафовци, Гарвановци, Матовци; той бе взел страната и на Чернопеев и неговите струмишки, тиквешки и солунски другари по разпрата им във свръзка с Кюстендилския конгрес, на който струмичани бяха възпрепятствувани да вземат участие. В колоните на „Одр. глас" се явиха публикации и коментарии по писмото на серчани в свръзка с убийството на Гарванов и Сарафов. Тук бе напечатано и „Едно обяснение" от Хр. Чернопеев в свръзка със тия същи разправии.
Особено живо биде заинтересувзн и увлечен от идеите на „Одрглас" Хр. Чернопеев, проявявайки и в тоя случай своя характер на честна, импулсивна борческа натура, възприемчива за всичко ново и прогресивно и несковавана от никакви традиции и дребни съображения.
403
С групата на струмичани (Чернопеев, П. Самарджиев, М. Икономов, Мишо Шкартов и др.) бяха уредени редица изяснителни срещи и беседи, на които впоследствие взеха участие също така Антон Страшимиров и Гьорче Петров. Тия двамата обаче, запазиха едно резервирано отношение спрямо идеите на „Одр. глас".
В предвечерието на младотурския преврат „Одр. глас" се ползуваше вече с достъп във вътрешността на Македония, изпращан бе в Солун посредством австрийската поща, а също и в Серско.
В същото време групата околу „Одр. глас" бе във връзка не само с редакциите на младотурските вестници, но и с отделни арменски революционери и вече диреше пътища за установяване организационни връзки с младотурските и арменски организации в самата Турция и за отпочване изграждането на една нова рев. организация в Одринско. Младотурският преврат свари П. Делирадева при Янн Сандански и неговите другари с главната мисия да ги запознае по-основно с идеите на „Одр. глас" и да ги насочи към една съгласувана рев. дейност с младотурските и арменски революционери.
* * *
Общата характеристика на „Одр. глас" не би била пълна, ако не подчертая следното: за да се разбере правилно насоката на тоя вестник, трябва да се има предвид обстоятелството, че той изразяваше разбирания на отоманската, балканската и европейска действителност в светлината на марксизма; ония, които оформяваха идеите на вестника, бяха хора, проникнати от марксически разбирания; за тях националните борби на балканите и в Турция частно трябваше да бъдат съгласувани с борбите за социална правда и за осъществяване на великия социален идеал, тъй като само по тоя начин можеше да се върви към правилното и пълно разрешение на националния въпрос на Балканите, в Македония и Одринско. В сметките и предвижданията на хората околу „Одр. глас" от голяма важност бе увеличалащата се мощ на работническото движение в Европа и особено в Германия и Австро–Унгария; в тая увеличаваща се бързо мощ се виждаше приближаването на неизбежата социална революция в Европа, носеща радикални промени и в обществения и политически живот на Балканите.
Пред хората около „Одрински глас” животът разкриваше широки перспективи за плодоносна дейност. За развиване на такава дейност обаче, беше нуждно, преди всичко, време. Младотурският преврат, който се яви като един бърз и недозрял плод вследствие на едно крайно изострено състояние на духовете сред турската интелигенция и главно турското офицерство, създаде едно съвършено ново положение и за хората около „Одрински глас". Те бяха повикани да действуват при легални условия и при съществуващите вече групировки.
„Одрински глас" излезе в два броя в гр. Одрин под редакцията на Анг. п. Киров. В същност обаче, той намери своето продължение във в. „Единство" в Солун, орган на групата около Чернопеев, към която на първо време решително бе се присъединил Чудомир Кантарджиев. Редактори на тоя вестник бяхме двамата със Павел Делирадев. По-после „Одрински глас" намери своето продължение във в. „Народна воля" — органът на Народната федеративна партия, който излазяше под мое редакторство.
Няма да бъде ни най-малко преувеличено, ако тук подчертая, че хората от „Одрински глас” и специално ние, двамата с П. Делирадев, съдействувахме твърде много за идейното оформяване на Народната федеративна
404
партия, която възникна в противовес на Българските конституционни клубове и около която се групира федералистичната левица: серчани, начело с Яни Сандански, струмичани, начело с Чернопеев, тиквешани, начело с Добри Даскалов, солунчани, начело с Дим. Влахов и Хр. Янков, и др.
Явно е от тук онова влияние и въздействие, което оказа „Одрински глас" върху македонското революционно движение при един много важен момент от неговото развитие.